Даниъл Силва
Смърт във Виена (34)

34. Цюрих

Конрад Бекер и Узи Навот излязоха от офиса на „Бекер и Пул“ точно в един и четири минути в петък на обяд. Един наблюдател от Службата, на име Залман, който бе на пост от другата страна на улицата, записа часа, както и времето — проливен дъжд, после изпрати информацията в тайната квартира в Мюнхен. Бекер бе облечен като за погребение — сив костюм на фино райе и черна вратовръзка. Навот, имитиращ стила на обличане на Оскар Ланге, носеше сако на „Армани“, електриковосиня риза и вратовръзка в тон с нея. Шамрон предпочиташе частна кола с шофьор от Службата, но Бекер винаги пътуваше до летището с такси и Габриел пожела обичаят му да не се променя. Така че те се качиха на обикновено такси, карано от турски имигрант. Колата потегли от централната част на Цюрих, пресече обвитата в мъгла речна долина и ги закара до летище Клотен, следвана от наблюдателя на Габриел.

Скоро се сблъскаха с първата пречка. Студен въздушен фронт се бе придвижил към Цюрих, превръщайки дъжда в суграшица и лед, и той принуди властите за кратко да затворят летището. Самолетът за полет 1578 на швейцарските международни въздушни линии за Виена качи пътниците навреме, после остана неподвижен на пистата. Шамрон и Картър, наблюдаващи ситуацията на компютрите в мюнхенската тайна квартира, обсъдиха следващата им стъпка. Трябваше ли да инструктират Бекер да позвъни на Радек и да го предупреди за забавянето? Какво щеше да стане, ако Радек имаше други планове и решеше да отмени срещата, отлагайки я за друг път? Екипите и колите бяха заели позиция. Едно отлагане във времето щеше да изложи на опасност сигурността на операцията. „Ще чакаме“ — бе настоял Шамрон. Това и сториха.

В два и половина климатичните условия се подобриха. Клотен отново отвори и самолетът за полет 1578 зае мястото си на опашката, в края на пистата за излитане. Шамрон направи изчисление. Полетът до Виена траеше по-малко от деветдесет минути. Ако излетяха скоро, все още можеха да пристигнат във Виена навреме.

В два и четиридесет и пет самолетът се отдели от земята и провалът бе избегнат. Шамрон съобщи на посрещащия екип на летище Швехат във Виена, че пакетът им е на път.

Бурята над Алпите предизвика доста повече турбулентност, отколкото се искаше на Бекер. За да успокои нервите си, той изпи три бутилчици „Столичная“ и два пъти посети тоалетната, като всичко това бе документирано от Залман, който седеше три реда по-назад. Навот — съсредоточен и спокоен — гледаше през прозореца в морето от черни облаци, без да докосне содата си.

Приземиха се на Швехат няколко минути след четири часа сред мръсносивия здрач на отиващия си ден. Залман ги следваше по петите през терминала до гишето за паспортен контрол. Бекер посети още веднъж тоалетната. Навот с почти недоловимо движение на очите нареди на Залман да го придружи. След като се възползва от тоалетната, банкерът прекара три минути в кипрене пред огледалото. „Пропиляно време — помисли си Залман — за мъж без почти никаква коса на главата“. Той се запита дали да не ритне Бекер в глезена, за да го накара да се размърда, после реши да го остави на мира. В крайна сметка банкерът беше просто аматьор, действащ под принуда.

След като минаха паспортния контрол, Бекер и Навот се отправиха към залата за пристигащи. Там, смесил се с тълпата, стоеше висок и слаб мъж, специалист по наблюдението, на име Мордекай. Той бе облечен в сиво-черен костюм и държеше табелка с надпис „Бауер“. Колата му — голям черен мерцедес лимузина — чакаше на паркинга за кратък престой. Два сектора по-нататък беше паркирано сребристо ауди комби. Ключовете му бяха в джоба на Залман.

Докато караха по улиците на Виена, той се държеше на разстояние от тях. Залман набра номера на мюнхенската тайна квартира и накратко, но с грижливо подбрани думи осведоми Шамрон, че Навот и Бекер са пристигнали навреме и се движат към целта. До четири и четиридесет и пет мерцедесът беше стигнал до Дунавския канал. В четири и петдесет вече бе навлязъл в Първи район и си проправяше път през най-натоварения трафик по Рингщрасе. Мордекай зави надясно, влизайки в тясна калдъръмена улица, след това веднага вляво. Минута по-късно спря пред желязната, богато украсена с орнаменти порта на Ерих Радек. Залман го подмина отляво и продължи напред.

* * *

— Запалете фаровете — каза Бекер — и бодигардът ще ви пусне.

Мордекай направи, както му бе казано. Няколко напрегнати секунди портата не помръдна, после се чу остро метално изщракване, последвано от бръмчене на задействан механизъм. Докато тя бавно се отваряше, на предната врата на къщата се появи бодигардът на Радек, а ярката светлина на един полилей блесна около главата и раменете му като ореол. Мордекай изчака, докато портата се отвори докрай, преди да навлезе в малката, извита като подкова алея за автомобили.

Първи слезе Навот, после Бекер. Банкерът се ръкува с бодигарда и му представи своя „съдружник от Цюрих, хер Оскар Лайте“. Бодигардът кимна и ги покани с жест да влязат. Входната врата се затвори.

Мордекай погледна часовника си: четири часът и петдесет и осем минути. Взе мобилния си телефон и набра виенски номер.

— Ще закъснея за вечеря — каза той.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Мордекай. — Всичко е чудесно.

* * *

Няколко секунди по-късно на компютърния екран на Шамрон в Мюнхен проблесна сигнал. Той погледна часовника си.

— Колко време ще им отпуснеш? — попита Картър.

— Пет минути — отговори Шамрон — и нито секунда повече.

* * *

Черното ауди седан с висока антена, монтирана на капака на багажника му, беше паркирано няколко пресечки по-нататък. Залман спря зад него, слезе от колата и отиде до предната дясна врата. Одед — набит мъж с меки кафяви очи и сплескан като на боксьор нос — седеше зад волана. Залман се настани до него и веднага усети напрежението по дишането му. Той самият бе имал преимуществото да бъде в движение този следобед, а Одед бе стоял като в капан във виенската тайна квартира, без да има какво да прави, освен да си представя последствията при евентуален провал. На седалката лежеше мобилен телефон, който вече бе във връзка с Мюнхен. Залман можеше да чуе равномерното дишане на Шамрон. Пред очите му изплува картина — един по-млад Шамрон, който крачи под проливен дъжд в Аржентина, и Айхман, слизащ от градския автобус и насочващ се от противоположната страна към него. Одед запали двигателя. Залман се върна рязко към действителността и погледна към часовника на контролното табло: пет часът и три минути.

* * *

Шосе номер E-461, известно на австрийците повече като Брюнерщрасе, е двулентов път, който тръгва на север от Виена и минава през хълмистата област Вайнвиртел — винарския район на Австрия. Отдалечено е на осемдесет километра от чешката граница. Там има граничен пункт, заслонен от висока арка и охраняван обикновено от двама граничари, които рядко напускаха комфортната си постройка от стъкло и алуминий, за да извършат дори най-беглата проверка на излизащите от страната автомобили. От чешката страна на пункта проверката на пътническите документи по принцип продължаваше по-дълго, макар че трафикът от Австрия общо взето бе приеман с отворени обятия.

На два километра отвъд границата, разположен на хълмовете на Южна Моравия, се издигаше старинният град Микулов. Той бе погранично селище с характерния за подобни райони манталитет, който пасваше идеално на настроението, обзело Габриел. Той стоеше зад тухления парапет на средновековния замък, високо над червените керемидени покриви на стария град. Студеният дъжд се стичаше като сълзи по повърхността на мушамата му. Погледът му бе насочен към хълмистия склон, където минаваше границата. В тъмнината се виждаха само светлините от преминаващите по магистралата коли — бели светлини, приближаващи към него, и червени, отдалечаващи се към австрийската граница.

Габриел погледна часовника си. Сега те трябваше да са в къщата на Радек. Можеше да си представи отварянето на куфарчето с документите, поднасянето на кафе и напитки. След това пред очите му изникна друга картина: колона от жени, облечени в сиви дрехи, които вървят по заснежен път, пропит с кръв. Майка му — със стичащи се ледени сълзи по лицето.

— Какво ще кажеш на детето си за войната, еврейко?

— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.

— Никой няма да ти повярва.

Тя, разбира се, не му бе казала истината. Вместо това я бе изложила на хартия, заключена в архивите на „Яд Вашем“. Може би там бе идеалното място за това. Може би има истини, които са толкова ужасяващи, че е по-добре да бъдат поверени на някой архив с ужаси, поставени под карантина заради незаразените. Тя не бе могла да му каже, че е жертва на Радек, както и Габриел никога не можа да й каже, че е екзекутор на Шамрон. Макар че майка му винаги го бе знаела. Тя познаваше лицето на смъртта и беше съзряла смъртта в очите му.

Телефонът в джоба на мушамата му тихо завибрира. Той бавно го вдигна до ухото си и чу гласа на Шамрон. Пусна го обратно в джоба си и постоя за миг, взрян в светлините на фаровете, плуващи към него през тъмната австрийска равнина.

„Какво ще му кажеш, когато го видиш?“ — беше го попитала Киара.

„Истината — помисли си Габриел сега. — Ще му кажа истината“.

И тръгна в мрака надолу по тесните каменни улици на старинния град.