Даниъл Силва
Смърт във Виена (31)

31. Цюрих

Хер Кристиан Цигерли, координатор за специални събития в грандхотел „Долдер“, беше голяма работа, както и самият хотел — изпълнен с достойнство и важност, решителен и скромен, мъж, който се радваше на своето високо положение в обществото, защото то му позволяваше да гледа другите отвисоко. Той също така бе човек, който не обичаше изненадите. По правило хер Цигерли изискваше да има седемдесет и две часово предизвестие за специални резервации и конференции, но когато „Хелер Ентърпрайзис енд Систех Уайърлис“ изрази желание да проведе своите последни преговори по сливането в „Долдер“, той се съгласи да се откаже от предизвестието в замяна на 15 процента надценка. Хер Цигерли можеше да е сговорчив, когато поискаше, но сговорчивостта, както и всичко друго в „Долдер“, се постигаше с извънредна цена.

Фирмата „Хелер Ентърпрайзис“ беше заинтересованата, така че тя трябваше да уреди резервацията — разбира се, не самият старец Рудолф Хелер, а блестящата му лична асистентка, италианка, която се представи като Елена. Хер Цигерли бе склонен бързо да си съставя мнение за хората. Той би ви казал, че всеки хотелиер е безценен като времето. По принцип хер Цигерли не обичаше италианците и агресивната и придирчива Елена бързо си спечели висок рейтинг в дългия му списък с непопулярни клиенти. Тя говореше високо по телефона — углавно престъпление по негова преценка, и сякаш вярваше, че самият акт на харчене на големи суми от парите на нейния работодател й дава правото на специални привилегии. Жената като че ли добре познаваше хотела — странно, защото хер Цигерли, който имаше памет като картотека, не можеше да си спомни някога тя да е била гост на „Долдер“ — и бе мъчително точна в изискванията си. Тя поиска четири съседни стаи близо до терасата, гледаща към игрището за голф, с хубав изглед към езерото. Когато Цигерли я уведоми, че това е невъзможно: две плюс две или три плюс една — да, но не и четири последователни, — италианката попита дали могат да преместят гостите на хотела, за да настанят нея. „Съжалявам — бе отвърнал хотелиерът, — в «Долдер» нямаме обичая да превръщаме гостите си в бежанци“. Най-накрая тя се съгласи на три съседни стаи и четвърта по-надолу по коридора.

— Делегациите ще пристигнат утре, в два часа следобед — каза жената. — Биха желали лек работен обяд. — Последваха още десет минути в препирни за това от какво да се състои „лекият работен обяд“.

Когато менюто бе уточнено, тя му постави още едно искане. Щяла да пристигне четири часа преди делегациите, придружена от началника на охраната на „Хелер“, за да провери стаите. След като приключела проверката, никой от хотелския персонал нямало да влиза в тях, освен ако не е придружен от охраната на „Хелер“. Хер Цигерли въздъхна тежко и се съгласи, после затвори телефона и като заключи вратата на кабинета си, изпълни серия дихателни упражнения, за да се успокои.

Денят на преговорите се оказа сив и студен още от сутринта. Величествените стари кули на „Долдер“ се забиваха в пелената на ледената мъгла, а гладкият асфалт на алеята за коли отпред блестеше като полиран черен гранит. Хер Цигерли стоеше на пост във фоайето, точно зад искрящите стъклени врати, с разкрачени крака, опънати край тялото ръце, готов за битка. „Тя ще закъснее — помисли си той. — Те винаги закъсняват. Ще има нужда от още стаи. Ще иска да промени менюто. Ще бъде напълно ужасна“.

Черен мерцедес плавно влезе в алеята и спря пред входа. Хер Цигерли хвърли дискретен поглед към ръчния си часовник. Точно десет часът. Впечатляващо. Портиерът отвори задната врата на колата и оттам се показа черен ботуш — марка „Бруно Мали“, отбеляза хотелиерът, — последван от хубаво коляно и стройно бедро. Хер Цигерли се повдигна леко на пръсти и приглади косата върху плешивото си теме. Беше виждал много красиви жени да преминават през прочутия вход на „Долдер“, но малко го бяха правили с толкова грация и стил, както прекрасната Елена от „Хелер Ентърпрайзис“. Тя имаше буйна кестенява коса, хваната с шнола на тила, и кожа с цвят на мед. Кафявите й очи бяха изпъстрени със златисти точици и сякаш станаха още по-искрящи, когато се здрависа с него. Гласът й — толкова висок и претенциозен по телефона — сега беше мек и вълнуващ, какъвто бе и италианският й акцент. Тя пусна ръката му и се обърна към своя сериозен спътник.

— Хер Цигерли, това е Оскар. Той осигурява охраната.

Очевидно Оскар нямаше фамилно име. „Не му и трябва“ — помисли си Цигерли. Имаше атлетична фигура, косата му бе червеникаво-руса, а широките му скули бяха покрити с лунички. Опитен наблюдател на човешкото поведение, хер Цигерли откри нещо познато в Оскар. Нещо земляшко, ако щете. Можеше да си го представи преди два века, облечен като планинец, как крачи тежко по някоя пътека през Шварцвалд. Както всички добри охранители, Оскар остави очите му да говорят, а те казаха на хер Цигерли, че гори от нетърпение да се залови за работа.

— Ще ви покажа стаите — рече хотелиерът. — Моля, последвайте ме.

Той реши да ги заведе горе по стълбите, вместо с асансьора. Те бяха един от най-изящните атрибути на „Долдер“, а и Оскар Планинеца не изглеждаше от хората, които обичат да чакат асансьори, когато има стъпала за изкачване. Стаите бяха на четвъртия етаж. Като стигнаха на площадката, Оскар протегна ръка за електронните ключове.

— Ние ще продължим нататък, ако нямате нищо против. Не е нужно да ни показвате вътрешността на стаите. Всички сме били в хотели и по-рано. — Разбиращо смигване, сърдечно потупване по ръката. — Само ни покажете посоката. Ние ще се оправим.

„Наистина ще го направите“ — помисли си Цигерли. Оскар беше мъж, който внушаваше доверие у другите мъже. В жените също, подозираше хотелиерът. Зачуди се дали възхитителната Елена — той вече бе започнал да мисли за нея като за неговата Елена — бе едно от завоеванията на Оскар. Постави електронните ключове в отворената длан на атлета и им показа пътя.

Хер Цигерли беше човек с много максими. „Тихият клиент е доволен клиент“ — бе една от най-любимите му. Ето защо той изтълкува последвалата тишина на четвъртия етаж като доказателство, че Елена и нейният приятел Оскар са доволни от стаите. Това, на свой ред, зарадва хер Цигерли. Сега му харесваше да прави Елена щастлива. Докато си вършеше работата през остатъка от сутринта, тя остана в ума му, както следата от парфюма й по ръката му. Откри, че копнее за някакъв проблем, някакво глупаво оплакване, което щеше да наложи обсъждане с нея. Но нямаше нищо, само тишина на доволство. Сега тя имаше своя Оскар. Нямаше нужда от координатора на специалните събития в най-представителния европейски хотел. Хер Цигерли отново бе свършил работата си твърде добре.

Той не ги чу, нито видя до два часа следобед, когато те слязоха във фоайето, сформирайки невероятен екип за посрещането на пристигащите делегации. Сега пред централния вход се вихреше сняг. Цигерли вярваше, че противното време само ще подчертае привлекателността на стария хотел — спасителен пристан от бурята, както самата Швейцария.

Първата лимузина спря на алеята и остави двама пътници. Единият беше самият хер Рудолф Хелер — дребен възрастен мъж, облечен в скъп тъмен костюм и сребриста вратовръзка. Неговите леко затъмнени очила подсказваха за проблеми с очите, а енергичната му, припряна походка оставяше впечатлението, че независимо от напредналата му възраст, той е човек, който може да се грижи за себе си. Хер Цигерли го приветства с добре дошъл в „Долдер“ и стисна подадената му ръка. Тя сякаш бе направена от камък.

Хелер бе съпроводен от неприветливия хер Кепелман. Той може би бе с около двайсет и пет години по-млад от Хелер, с късо подстригана, прошарена на слепоочията коса и зелени очи. Хер Цигерли бе виждал полагаемата му се част от бодигардове в „Долдер“ и Кепелман със сигурност беше от този тип хора. Спокоен, но бдителен, тих като църковна мишка, стабилен и силен. Смарагдовозелените му очи бяха ведри, но постоянно шареха. Хотелиерът погледна към Елена и видя, че погледът й е насочен към хер Кепелман. Може би грешеше за Оскар. Може би мълчаливият Кепелман беше най-щастливият мъж на света.

Американците пристигнаха след това: Брад Кантуел и Шелби Съмърсет, съответно главен изпълнителен директор и директор по производствените въпроси на „Систех Комюникейшънс, Инк.“ от Рестън, Вирджиния. От тях се излъчваше съвършена изисканост, каквато хотелиерът не бе свикнал да вижда у американци. Те не бяха много дружелюбни, нито говореха високо по мобилни телефони, когато влязоха във фоайето. Кантуел говореше немски толкова добре, колкото и хер Цигерли, и избягваше да гледа събеседника си в очите. Съмърсет беше по-любезният от двамата. Поизносеното синьо сако и леко смачканата раирана вратовръзка, както и провлеченият говор на висшата класа, го определяха като колежанин от източните щати.

Хер Цигерли каза няколко приветствени слова и се оттегли безшумно. Това бе нещото, което правеше изключително добре. Докато Елена водеше групата към стълбището, той се вмъкна в кабинета си и затвори вратата. „Впечатляваща група мъже“ — помисли си хотелиерът. Очакваше много добри резултати от тази сделка. Собствената му роля в това начинание, колкото и малка да бе тя, беше изиграна прецизно и със спокойна компетентност. В днешния свят такива качества имаха малка стойност, но бяха крайъгълният камък в миниатюрното царство на хер Цигерли. Той подозираше, че мъжете от „Хелер Ентърпрайзис“ и „Систех Комюникейшънс“ вероятно се чувстваха по същия начин.

* * *

В Централен Цюрих, на тиха уличка близо до мястото, където буйните зелени води на река Лимат се вливаха в езерото, Конрад Бекер се приготвяше да затваря частната си банка в края на работния ден, когато телефонът на бюрото му деликатно избръмча. Технически погледнато, оставаха пет минути до приключване на работата, но той се изкуши да остави апарата да си звъни. От практиката си знаеше, че само проблемните клиенти телефонират толкова късно следобед, а денят му и бездруго беше достатъчно труден. Въпреки това, като добър швейцарски банкер, вдигна слушалката и машинално я приближи до ухото си.

— „Бекер и Пул“.

— Конрад, Шелби Съмърсет се обажда. Как си, по дяволите?

Бекер тежко преглътна. Съмърсет беше името на американеца от ЦРУ — или поне така се наричаше самият той. Банкерът силно се съмняваше, че това е истинското му име.

— Какво мога да направя за вас, господин Съмърсет?

— Като начало, зарежи формалностите, Конрад.

— А по главния въпрос?

— Можеш да слезеш до Талщрасе и да се качиш на задната седалка на сребристия мерцедес, който те чака там.

— И защо бих искал да направя това?

— Трябва да те видим.

— Къде ще ме отведе мерцедесът?

— На едно приятно местенце, уверявам те.

— Какво е изискването за облеклото?

— Бизнес костюмът ще свърши работа. И, Конрад?

— Да, господин Съмърсет?

— Не си и помисляй да се измъкнеш. Това е истинската сделка. Слез долу. Качи се в колата. Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.

— Колко успокояващо, господин Съмърсет — отговори банкерът, но линията вече бе прекъсната.

* * *

Двадесет минути по-късно, когато хер Цигерли стоеше на рецепцията, забеляза единия от американците — Шелби Съмърсет, да крачи нетърпеливо на алеята за коли отвън. Минута по-късно сребрист мерцедес намали на площадката и дребна плешива фигура изскочи от задната врата. Лъснати мокасини, марка „Бали“, устойчиво на куршуми дипломатическо куфарче. „Банкер“, помисли си Цигерли. Можеше да се обзаложи на заплатата си за това. Съмърсет се усмихна приятелски на новодошлия и здраво го тупна по рамото. Въпреки топлото посрещане, дребният мъж изглеждаше така, сякаш го водеха на собствената му екзекуция. Все пак хер Цигерли сметна, че преговорите ще минат добре. Финансистът бе дошъл.

* * *

— Добър ден, хер Бекер. За мен е удоволствие да ви видя. Аз съм Хелер. Рудолф Хелер. Това е моят съдружник — господин Кепелман. Онзи мъж там е нашият американски партньор Брад Кантуел. Очевидно вие и господин Съмърсет вече се познавате.

Банкерът примигна бързо няколко пъти, после спря малките си хитри очички на Шамрон, като че се опитваше да пресметне чистата му стойност. Той държеше дипломатическото си куфарче пред слабините си, сякаш в очакване на предстоящо нападение.

— Моите съдружници и аз сме в процес на формиране на смесена компания. Проблемът е, че не можем да го направим без вашата помощ. За това са банкерите, нали, господин Бекер? Да помагат за стартирането на големи начинания? Да помагат на хората да реализират мечтите и потенциала си?

— Зависи от сделката, хер Хелер.

— Разбирам — отвърна с усмивка Шамрон. — Например преди много години група мъже е дошла при вас. Немци и австрийци. Те също са пожелали да поставят началото на голямо начинание. Поверили са ви значителна сума пари и са ви овластили да я увеличите още повече. Справили сте се изключително добре. Превърнали сте я в планина от пари. Предполагам, спомняте си тези мъже? Предполагам също така, че знаете откъде са дошли техните пари?

Погледът на швейцарския банкер замръзна. Беше преценил стойността на Шамрон.

— Вие сте израелец, нали?

— Предпочитам да мисля за себе си като за гражданин на света — отговори Шамрон. — Живея на много места, говоря езиците на много държави. Лоялността ми, както и бизнес интересите ми, не познава граници. Като швейцарец, сигурен съм, можете да разберете моята гледна точка.

— Разбирам я — каза Бекер, — но не ви вярвам.

— А ако бях от Израел? — попита Шамрон. — Това щеше ли да повлияе на вашето решение?

— Да.

— Как така?

— Защото не харесвам израелците — отговори банкерът откровено, — нито евреите.

— Съжалявам да го чуя, хер Бекер, но човек има право на собствено мнение и аз няма да ви се сърдя за това. Никога не позволявам на политиката да застава на пътя на бизнеса. Имам нужда от помощ за моето начинание, а вие сте единственият, който може да ми помогне.

Бекер повдигна насмешливо вежди.

— Какво точно е естеството на това начинание, хер Хелер?

— То е доста просто, наистина. Искам да ми помогнете да отвлека един от вашите клиенти.

— Мисля, хер Хелер, че начинанието, което предлагате, би било в нарушение на швейцарския закон за банковата тайна, както и на още няколко други закона.

— Тогава, предполагам, ще трябва да запазите в тайна вашето участие.

— А ако откажа да сътруднича?

— Тогава ще бъдем принудени да разкажем на света, че сте били банкер на убийци, че съхранявате два и половина милиарда долара, плячкосани при холокоста. Ще насъскаме копоите на Световния еврейски конгрес срещу вас. Вие и вашата банка ще бъдете разорени, когато те приключат с вас.

Швейцарският банкер хвърли умолителен поглед към Шелби Съмърсет.

— Имахме споразумение.

— Все още го имаме — отвърна провлечено дългурестият американец, — но основните положения на сделката се промениха. Вашият клиент е много опасен човек. Трябва да се вземат мерки за неговото неутрализиране. Нуждаем се от теб, Конрад. Помогни ни да оправим тази бъркотия. Да направим добро заедно.

Банкерът забарабани с пръсти по дипломатическото си куфарче.

— Прав сте. Той е опасен човек и ако ви помогна да го отвлечете, може да изкопая собствения си гроб.

— Ние ще те подкрепим, Конрад. Ще те защитим.

— А какво ще стане, ако основните положения на сделката отново се променят? Тогава кой ще ме защити?

Шамрон се намеси:

— Вие е трябвало да получите ето милиона долара при окончателното разпределяне на сумите от сметката. Сега няма да има такова разпределяне, защото ще дадете всичките пари на мен. Ако ни сътрудничите, ще ви оставя да задържите половината от сумата, която е трябвало да получите. Предполагам, че можете да смятате, хер Бекер?

— Мога.

— Петдесет милиона долара е повече от това, което заслужавате, но аз съм готов да ви ги дам, за да спечеля вашето сътрудничество за тази работа. Човек може да си купи сигурност с петдесет милиона.

— Искам това писмено, с гаранционно писмо.

Шамрон поклати тъжно глава, сякаш да каже, че има някои неща: И вие трябва да го знаете по-добре от всекиго, скъпи друже, — които не се записват.

— Какво искате от мен? — попита Бекер.

— Ще ни помогнете да проникнем в неговия дом.

— Как?

— Ще кажете, че трябва да го видите спешно относно някои аспекти на сметката. Може би някои документи се нуждаят от подпис или пък за уточняване на окончателни подробности по подготовката за ликвидация и прехвърляне на авоарите.

— И след като вляза в къщата?

— Вашата работа приключва. След това нещата ще поеме новият ви помощник.

— Новият ми помощник?

Шамрон погледна към Габриел.

— Може би е време да представим хер Бекер на новия му партньор.

* * *

Той беше човек с много имена и самоличности. Хер Цигерли го познаваше като Оскар, шефа на охраната на „Хелер“. Хазяинът на квартирата му в Париж го познаваше като Венсан Лафон — писател на свободна практика с бретонски произход, който прекарваше повечето време в пътуване. В Лондон го знаеха като Клайд Бриджис — европейски маркетингов директор на неизвестна канадска фирма за софтуер. В Мадрид той беше германец, финансово независим и с неспокойна душа, който пропиляваше часове наред по кафенета и барове и пътуваше, за да се отърве от скуката.

Истинското му име беше Узи Навот. В ивритския речник на израелските тайни служби Навот беше катса — оперативен агент под прикритие и генералщабен офицер. Територията му бе Западна Европа. Владеещ внушителен брой езици и въоръжен с измамен чар и пагубна арогантност, Навот беше проникнал в палестинските терористични групи и бе вербувал агенти в арабските посолства, разпръснати по целия континент. Той имаше източници в почти всички европейски разузнавателни служби и ведомства по сигурността и ръководеше голяма мрежа от sayanim — доброволни помощници, вербувани сред местните еврейски общности. Навот винаги можеше да разчита да получи най-хубавата маса в салона за скара в „Риц“ в Париж, защото оберкелнерът беше платен информатор, както и началникът на обслужващия персонал.

— Конрад Бекер, запознайте се с Оскар Ланге.

Банкерът остана неподвижен задълго, сякаш внезапно бе превърнат в бронзова статуя. След това умните му малки очички се спряха на Шамрон и той вдигна ръце въпросително.

— Какво трябва да правя с него?

— Вие ще ни кажете. Нашият Оскар е много добър.

— Може ли да изиграе ролята на адвокат?

— С правилна подготовка би могъл да изиграе и ролята на майка ви.

— Колко дълго трябва да продължи този маскарад?

— Пет минути, а може и по-малко.

— Когато сте с Лудвиг Фогел, пет минути могат да ви се сторят цяла вечност.

— Така съм чувал и аз — каза Шамрон.

— А какво ще правим с Клаус?

— Клаус?

— Бодигардът на Фогел.

Шамрон се усмихна. Съпротивата бе приключила Швейцарският банкер се бе присъединил към екипа. Сега той полагаше клетва за вярност към знамето на хер Хелер и неговото благородно начинание.

— Той е професионалист — продължи Бекер. — Бил съм в къщата половин дузина пъти, но винаги щателно, ме обискира и ме кара да отворя куфарчето си. Така че, ако смятате да внесете оръжие в къщата…

Шамрон го прекъсна:

— Нямаме намерение да внасяме оръжие в къщата.

— Клаус винаги е въоръжен.

— Сигурен ли сте?

— С глок, мисля. — Банкерът потупа лявата страна на гърдите си. — Носи го точно тук. Не полага старания да го крие.

— Чудесна подробност, хер Бекер.

Банкерът прие комплимента с леко кимване: Подробностите са моят бизнес, хер Хелер.

— Простете за нахалството ми, хер Хелер, но как всъщност се отвлича някой, който е пазен от бодигард, ако този бодигард е въоръжен, а похитителят не е?

— Хер Фогел ще напусне къщата си доброволно.

— Доброволно отвличане? — възкликна невярващо Бекер. — Уникално! И как ще убедите човек да се остави да го отвлекат доброволно!

Шамрон скръсти ръце.

— Просто вкарайте Оскар в къщата и оставете останалото на нас.