Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Death in Vienna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30гласа)

Информация

Сканиране
in82qh(2014)
Разпознаване и корекция
Mummu(2015)

Издание:

Даниъл Силва. Смърт във Виена

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Стилов редактор: Димитър Сумерски

Компютърна обработка: Костадин Даушев

Коректор: Недялка Георгиева

 

Daniel Silva

Оригинално заглавие: A death in Vienna

Copyright © 2004 by Daniel Silva All rights reserved.

© Иван Димитров Атанасов, преводач, 2006 г.

© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2006 г.

с/о Andrew Numberg Associates Sofia, Ltd.

ISBN-10: 954-26-0415-7

ISBN-13: 978-954-26-0415-0

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 23,5

Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. —Добавяне

Посвещавам на онези,

които не оставят на мира убийците

и техните съучастници;

на моя приятел и редактор Нийл Найрън

и както винаги, на съпругата ми — Джейми,

и на децата ми — Лили и Николас.

На място, където се секат дървета, хвърчат трески и това не може да се избегне.

СС групенфюрер Хайнрих Мюлер, шеф на Гестапо

Ние не сме бойскаути. Ако сме искали да бъдем такива, щяхме да се запишем в организацията на бойскаутите.

Ричард Хелмс, бивш директор на ЦРУ

Първа част
Мъжът от кафе „Централ“

1. Виена

Офисът бе трудно откриваем, и то съвсем преднамерено. Разположен в края на тясна криволичеща уличка в един квартал на Виена, известен повече с нощния си живот, отколкото с трагичното си минало, на входната му врата имаше само малка месингова табелка с надпис „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Охранителната система, инсталирана от непозната фирма със седалище в Тел Авив, се набиваше на очи с качественото си изпълнение. Камерата за наблюдение заплашително проблясваше над вратата. Никой не бе допускан без предварително уговорена среща и препоръчително писмо. Посетителите трябваше да минат през прецизно настроен металотърсач. Дамските чанти и дипломатическите куфарчета бяха проверявани щателно от едната от двете обезоръжаващо красиви девойки. Едната се казваше Ребека, другата — Сара.

Веднъж влязъл, посетителят бе съпровождан по протежението на тесен коридор, обзаведен покрай стените с кантонерки от оксидиран метал, до една просторна зала в класически виенски стил, със светъл под, висок таван и библиотечни лавици, огънати под тежестта на безброй томове и папки. Романтичният безпорядък, който цареше вътре, привличаше окото, макар че някои се стъписваха при вида на зеленикавите бронирани стъкла на прозорците, гледащи към мрачния вътрешен двор.

Мъжът, който работеше там, изглеждаше небрежен и трудно забележим. Това бе негова специална дарба. Понякога, когато човек влезеше, го заварваше на върха на библиотечната стълбичка да тършува за някаква книга. Обикновено седеше зад бюрото си, обвит в цигарен дим, забил поглед в купчината книжа и папки, която сякаш никога не намаляваше. Мъжът се помайваше известно време, за да дочете някое изречение или да надраска нещо в полето на някой документ, след което се изправяше и подаваше тънката си ръка, а живите му кафяви очи не преставаха да шарят проучващо. „Ели Лавон“ — скромно изричаше той, докато се здрависваше, макар всеки във Виена да знаеше кой ръководи „Разследвания и справки за събития по време на войната“.

Ако не беше солидната му репутация, неговата външност — постоянно изцапаната с пепел риза, износената виненочервена жилетка с кръпки на лактите и опърпано бие — можеше да се стори обезпокоителна. Някои предполагаха, че му липсват достатъчно средства, други си мислеха, че е аскет и дори малко луд. Една жена, която бе потърсила помощ, за да получи обезщетение от швейцарска банка, заключи, че той страда от нещастна любов. Как иначе можеше да се обясни фактът, че никога не беше се женил? Ами видът му на опечален понякога, когато си мислеше, че никой не го наблюдава? Каквито и да бяха предположенията на посетителите, резултатът обикновено бе един и същ. Повечето не го изоставяха от страх, че може да изчезне.

Лавон ви поканваше с жест на удобния диван. Нареждаше на момичетата да задържат телефонните обаждания, после събираше палеца и показалеца си и ги доближаваше до устните си. Кафе, моля. На достатъчно разстояние от него, за да не се чуват, момичетата започваха да се карат чий ред е да го сервира. Ребека беше израелка от Хайфа, с маслинен цвят на кожата и черни очи, упорита и пламенна. Сара беше заможна американска еврейка от програмата, изучаваща холокоста, към Бостънския университет, по-интелигентна от Ребека и поради това — по-търпелива. Тя не се свенеше да прибегне до измама и дори до откровени лъжи само за да избегне някоя дребна работа, за която смяташе, че е под достойнството й. Ребека — честна и темпераментна — лесно биваше надхитряна, така че обикновено точно тя безрадостно тръсваше сребърния поднос на масичката и се оттегляше намусена.

Лавон нямаше установен начин за провеждане на срещи. Оставяше посетителя да определя хода на разговора. Не бе склонен да отговаря на въпроси за него самия и ако го притиснеха до стената, обясняваше как бе станало така, че един от най-талантливите млади израелски археолози е избрал да се занимава с незавършените дела на холокоста, вместо да рови измъчената земя в родината си. Готовността му да обсъжда своето минало стигаше само дотам. Той не осведомяваше посетителите си, че за кратък период в началото на седемдесетте години на миналия век бе работил за прословутите израелски тайни служби. Или пък че все още го смятаха за най-добрия агент за проследяване, който службите някога бяха подготвяли. Както и че два пъти годишно, когато се прибираше в Израел да нагледа възрастната си майка, посещаваше строго охранявания комплекс, разположен северно от Тел Авив, за да сподели някои от своите тайни със следващото поколение агенти. В службите още го наричаха Призрака. Неговият наставник — мъж на име Ари Шамрон, винаги казваше, че Ели Лавон може да изчезне, докато се ръкувате. И това не бе далеч от истината.

Той се движеше безшумно около гостите си — точно както безшумно бе проследявал хора за Шамрон. Беше заклет пушач, но ако това притесняваше посетителите му, той се въздържаше. Полиглот, Лавон изслушваше събеседниците си на който език предпочитаха да говорят. Гледаше съчувствено и съсредоточено, а понякога в погледа му можеше да се долови как парченцата от пъзела се нареждаха по местата си. Предпочиташе да не задава никакви въпроси, докато посетителят не разкажеше всичко за случая си. Времето му бе ценно и той бързо вземаше решения. Винаги знаеше кога може да помогне. Знаеше също така кога е по-добре миналото да бъде оставено на мира.

Ако решеше да се заеме със случая ви, Лавон искаше малка сума за началния етап на своето разследване. Правеше го с видимо смущение и ако не можехте да платите, се отказваше изцяло от таксата. По-голямата част от парите, с които оперираше, получаваше от дарители, но „Разследвания и справки за събития по време на войната“ трудно можеше да се нарече печелившо предприятие и Лавон хронично изпитваше недостиг на пари в брой. Източникът на неговите средства бе предмет на спор в някои виенски среди, където той бе определян като неприятен аутсайдер, финансиран от международната еврейска общност, който винаги си пъха носа там, където не му е работа. Имаше мнозина в Австрия, на които им се искаше институцията, която ръководеше, да бъде затворена завинаги. Точно заради тях Ели Лавон прекарваше дните си зад зеленикавите бронирани прозорци.

В една снежна вечер в началото на януари Лавон седеше сам в кабинета си, приведен над купчината папки. Този ден нямаше посетители. В действителност от много време насам не бе приемал срещи, тъй като по-голямата част от времето му бе заета от един-единствен случай. В седем часа Ребека надзърна през вратата.

— Ние сме гладни — каза тя с типичната израелска прямота. — Донеси ни нещо за ядене.

Макар и впечатляваща, паметта на Лавон не се простираше и върху поръчките за храна. Без да отделя очи от заниманието си, той размаха химикалката си във въздуха, сякаш пишеше: Изготви ми списък, Ребека.

Минута по-късно Лавон затвори папката и се изправи. Погледна през прозореца и прикова вниманието си върху снежинките, които плавно кацаха по черните тухли на двора. След това навлече палтото си, уви два пъти шала около врата си и нахлупи шапката върху оредяващата си коса. Мина по коридора и отиде до стаята, в която работеха момичетата. Бюрото на Ребека бе затрупано от немски военни досиета, а вечната студентка Сара се бе барикадирала зад купчина от книги. Както обикновено, двете се караха. Ребека искаше индийска храна за вкъщи от един ресторант, намиращ се от другата страна на Дунавския канал, Сара пък копнееше за канелони от италианския ресторант на Кернтнерщрасе. Лавон разсеяно разглеждаше новия компютър върху бюрото на Сара.

— Кога пристигна това? — попита той, прекъсвайки техния спор.

— Тази сутрин.

— Защо имаме нов компютър?

— Защото ти купи стария, когато Хабсбургите още управляваха Австрия.

— Аз разрешил ли съм покупката на нов компютър?

Въпросът не беше заплашителен. Момичетата така или иначе стопанисваха офиса. Книжата се пъхаха под носа му и обикновено той ги разписваше, без дори да ги погледне.

— Не, Ели, не си одобрявал покупката. Баща ми плати за компютъра.

Лавон се усмихна.

— Баща ти е щедър човек. Моля те, благодари му от мое име.

Момичетата подновиха спора си. Както винаги, той завърши в полза на Сара. Ребека изготви списъка с покупки и заплаши, че ще го забоде на ръкава на Лавон. Вместо това обаче го пъхна за по-сигурно в джоба на палтото му и го побутна леко да тръгва.

— И не се отбивай да пиеш кафе — рече тя. — Умираме от глад.

Беше почти толкова трудно да излезеш от „Разследвания и справки за събития по време на войната“, колкото и да влезеш. Лавон набра комбинацията от цифри на електронния панел, монтиран на стената близо до входа. Когато се чу бръмченето, отвори вътрешната врата и пристъпи в охранителното помещение. Външната врата не се отваряше, ако вътрешната не се затвореше до десет секунди. Той долепи лице до бронираното стъкло и погледна навън.

На отсрещната страна на улицата, скрита в сянката на входа на тесен пасаж, стоеше широкоплещеста фигура с мека шапка и шлифер. Всъщност Ели Лавон не можеше да се движи по улиците на Виена или на който и да било друг град, без да провери по навик дали няма „опашка“, или да запомни лицата, които се появяваха многократно в различните ситуации. Това беше професионална деформация. Въпреки разстоянието и слабото осветление, той знаеше, че през последните няколко дни е виждал многократно фигурата, стояща от другата страна на улицата.

Лавон порови из паметта си почти като библиотекар, който търсеше в картотека, докато откри спомени от предишните пъти. Да, точно така. Преди два дни на Юденплац. Ти ме проследи, след като пих кафе с репортера от Щатите. Той се върна към „картотеката си“ и откри следващата отпратка. Витрината на бар на „Щернгасе“. Същият мъж без мека шапка, поглеждащ от време на време над своята бира „Пилзнер“, докато Лавон бързаше под проливния дъжд след един мизерен ден в офиса. Отне му малко повече време да изрови третия спомен, но въпреки всичко го откри. Трамвай номер две, вечерната навалица. Лавон бе притиснат до вратите от червендалест виенчанин, който миришеше на братвурст[1] и кайсиева ракия. Мъжът с меката шапка някак си бе намерил място и спокойно чистеше ноктите си с ръбчето на своя билет. „Той е човек, който обича чистотата — бе си помислил тогава Лавон. — Може би си изкарва прехраната с чистене“.

Ели се обърна и натисна бутона на интеркома. Никакъв отговор. Хайде, момичета. Натисна го отново, после погледна през рамо. Мъжът с меката шапка и шлифера си беше отишъл.

От домофона се чу глас. Ребека.

— Загуби ли вече списъка, Ели?

Лавон натисна с палец бутона.

— Излизайте! Веднага!

Няколко секунди по-късно той чу трополенето на стъпки по коридора. Момичетата се появиха пред него, отделени от стъклената преграда. Ребека спокойно започна да набира кода. Сара стоеше мълчаливо отстрани, с очи, вперени в тези на Лавон, и ръка, допряна до стъклото.

Не си спомняше да е чул експлозията. Ребека и Сара бяха погълнати от огненото кълбо и запратени настрани от ударната вълна. Вратата изхвръкна навън. Лавон бе подхвърлен като детска играчка с широко разперени ръце и извит като на акробат гръб. Полетът му бе като насън. Усети как се преобръща отново и отново. Нямаше спомен от удара. Знаеше само, че лежи по гръб на снега под сипещата се градушка от счупени стъкла.

— Моите момичета — прошепна той, докато тъмнината бавно го поглъщаше. — Моите красиви момичета.

Бележки

[1] Вид колбас. — Б.пр.