Жан д'Арас
Феята Мелюзина (5)

Нека го оставим да замине и се върнем при Реймон и Мелюзина. Историята свидетелствува, че те били в Мерван и че било събота, денят, в който Мелюзина се криела от Реймон. Верен на обещанието си никога да не я вижда през този ден. Реймон не се бил опитвал да проникне в тайната й — не можел да си представи, че тя е в състояние да върши нещо лошо. Не щеш ли, малко преди обяд го уведомили, че брат му граф Дьо Форе му идва на гости, и той много се зарадвал. Ала впоследствие, както скоро ще научите, това му причинило голяма мъка! Но за момента, радостен от посещението, Реймон поръчал разкошни приготовления, за да приеме брат си. Когато узнал, че гостът е недалеч, той тръгнал да го посрещне и весело го поздравил с добре дошъл. Отишли в главната зала на замъка, измили си ръцете и им сервирали хубави ястия. Уви! Този обяд станал причина за нещастието на Реймон! Брат му не могъл да се въздържи да не го попита:

— Братко, къде е снаха ми? Извикайте я, имам голямо желание да я видя.

— Братко — отговорил Реймон, — тя е заета днес и не ще можете да се срещнете, но утре ще я видите и тя ще бъде щастлива да ви приеме.

Вместо да се задоволи с този отговор, граф Дьо Форе подел:

— Тъй като сте мой брат, не трябва да крия от вас безчестието ви. Носят се слухове сред населението, че жена ви петни вашата репутация, отдавайки се всяка събота на разврат. А вие сте толкова заслепен от нея, че не се осмелявате да разберете къде ходи. Други твърдят, че жена ви е прокълнат дух, който в събота прави покаянието си. Не знам на кое да вярвам, но тъй като сте мой брат, не трябва да крия от вас безчестието ви, нито да понасям тези шушукания. Тъкмо затова дойдох.

При тези думи Реймон обладан от гняв блъснал масата, влязъл в стаята си, взел меча, окачен до леглото му и се втурнал към мястото, където знаел, че Мелюзина се уединява всяка събота. Открил здрава, желязна и много дебела врата. Никога преди не бил ходил чак дотам. Тъй че, като видял вратата, изтеглил меча си и с острието пробил дупка. Погледнал през дупката и видял Мелюзина в голям мраморен басейн със стъпала до дъното. Басейнът бил с обиколка близо петнадесет метра и около него имало пътеки, широки метър и половина. И там се къпела Мелюзина (ще разберете в какъв вид).

Историята разказва, че Реймон въртял меча си, докато във вратата се отворила такава дупка, че да може да вижда всичко вътре, и той видял Мелюзина в басейна. До пъпа тя била жена и сресвала косите си, а от кръста надолу имала огромна змийска опашка, като буре за херинги и ужасно дълга. С нея пляскала във водата и я разпръсквала до свода на залата.

Щом видял това, Реймон безкрайно се натъжил.

— Уви, любов моя, предадох ви поради лошите съвети на брат си и не удържах на думата, която ви дадох — казал той.

Тогава изпитал безгранична скръб, по-силна тъга човешкото сърце не би могло да понесе. Изтичал в стаята си, взел восъка от печата на едно старо писмо и запушил направената дупка на вратата. После отишъл в залата, където намерил брат си, който веднага разбрал мъката му и мислейки, че е открил някоя лоша постъпка на жена си, му казал:

— Братко мой, така си и знаех. Значи открихте това, за което ви предупреждавах!

А Реймон му извикал:

— Вън оттук, долен предател! С вашите подли и лъжливи слова ме накарахте да наруша клетвата си към най-добрата и най-вярната жена. Причинихте ми огромна мъка, отнехте ми всяка радост. Боже мой, ако слушах сърцето си, щях да ви умъртвя чрез най-недостойна смърт, но природният закон ми го забранява, защото сте мой брат. Вървете си, не стойте пред очите ми! Дано служителите на пъкъла ви придружат и ви подложат на седемте адски мъчения!

Като видял, че брат му почти е загубил разсъдъка си, графът излязъл от залата със свитата си, качил се на коня и заминал в галоп за Форе много огорчен, съжалявайки за необмислената намеса, защото осъзнавал, че завинаги е загубил обичта на Реймон — той вече никога нямало да поиска да го види.

Да се върнем при Реймон, който на върха на отчаянието се затворил в стаята си и легнал, изричайки най-трогателните жалби, които някога някой е чувал.

— Ах, Мелюзина — говорел си той, — жена като вас всеки споменаваше с добро. Аз ви загубих завинаги. Загубих щастието, загубих красотата, обичта, разума, чувствителността, милосърдието, скромността, цялата си радост, всичката си утеха, надеждата си, цялото си щастие, благополучието си, моята слава, моята смелост, защото малкото чест, дадена ми от бога, идваше от вас, моя нежна любов. Липсваше ми прозорливост, бях сляп. Сляпа, тежка, горчива съдба, от най-високото място на твоето колело, ти ме свали на най-долното, най-калното и най-мръсно място в своя дом — там, където Юпитер захвърля нещастните, печалните, съкрушените и отчаяните. Съдбо, бъди проклета! Заради теб извърших ужасно престъпление срещу моя господар и чичо. Сега ти ме караш да платя! Уви! Ти ми спести това наказание тогава и ми дари могъщество благодарение на мъдростта и качествата на най-добрата от добрите, на най-хубавата от хубавиците, на най-мъдрата от мъдреците. И сега ти ме караш да загубя всичко, сляпа, предателска, завистлива съдба. Луд е, който се доверява на твоите дарове! Ту мразиш, ту обичаш, ту създаваш, ту рушиш! В теб няма повече постоянство, отколкото в един ветропоказател.

Уви, моя мила приятелко, аз съм долно и жестоко влечуго, а вие — безценна ликорна^[1]. С моето мръсно подозрение аз ви предадох. Вие ме пречистихте от първия ми ужасен грях, а ето как ви се отплащам — погазвам поетите обещания. В името на бога, ако ви загубя заради това, ще отида в изгнание на такова място, откъдето никога не ще се чуе за мене.

Ето как се оплаквал Реймон, нанасял си удари, издрал лицето си. Тази гледка би трогнала и най-закоравелите сърца. В отчаянието си съжалявал, че ле е убил графа.

Според достоверната история Реймон останал в това окаяно състояние до ранно утро. А когато се пукнала зората, Мелюзина влязла в стаята. Щом я чул, че идва, той се престорил на заспал, а тя се съблякла и легнала до него. Тогава Реймон започнал да въздиша като човек, който изпитва голяма мъка. Тя го прегърнала и му казала:

— Господарю, какво ви е? Болен ли сте?

Забелязвайки, че не му казва нищо, Реймон помислил, че тя не знае за станалото. Ала той грешал — тя знаела всичко, но тъй като той не бил казал на никого, била му простила и се държала така, сякаш нищо не се е случило, и той радостно отвърнал:

— Бях малко болен и все още имам треска.

— Не се безпокойте. Скоро ще оздравеете.

— Щом ви видях, почувствувах се съвсем облекчен — й казал той напълно щастлив.

А тя отвърнала, че е много доволна.

На следващия ден Мелюзина се сбогувала и заминала за Ниор, където искала да построи крепост. Именно тогава тя започнала изграждането на двете еднакви кули, които съществуват и до ден-днешен.

 

 

Но да се върнем към Жофроа, който отишъл в Геранд и там радостно го посрещнали. Попитал къде живее великанът и лесно намерил хора да го упътят, но те искали да разберат защо го търси.

— Е добре — казал Жофроа, — ще ви кажа. На върха на копието си му нося данъка, който събира от хората в земите на баща ми.

— Какво? Вие искате да се биете с него?

— Кълна се в главата си, че нищо друго не търся тук.

— Честно казано, това е лудост. Често го нападаха — веднъж сто души, друг път хиляда, но не сме видели някой да е успял да го победи. Как смятате да му устоите съвсем сам?

— Стига приказки — казал Жофроа. — Той ще има или всичко, или нищо. Заведете ме при него.

Завели го до някаква планина, където се виждала голяма кула и оттам можело да се наблюдава на разстояние пет левги в кръг. Големи, чисти ровове и високи яки предни стени ограждали кулата. Край рововете се издигали крепостните зидове. Самата кула била назъбена, с два чифта подвижни мостове. Освен това имало укрепен вътрешен двор със стени, ровове и един подвижен мост. Над стените се извисявали внушителни кули.

Хората, които го придружавали, казали на Жофроа:

— Сеньор, ето кулата Монжуе, където живее великанът Гардон. Но ако ни вярвате, би трябвало да се задоволите с това, че сте я видели, и да се върнете назад. Ние самите няма да отидем по-далеч, дори да ни възнаградите с толкова чисто злато, колкото тежим.

— Добре — казал Жофроа, — благодаря, че ме придружихте толкова далеч.

Историята разказва, че той слязъл от коня да се въоръжи: сложил доспехите си, препасал меча си, (в който имал пълно доверие) и завързал здравия си шлем. После се качил на коня, поискал щита, сложил го на гърдите си, закачил на седлото железен боздуган, окачил на врата си рог от слонова кост и взел копието си. После казал на десетината рицари:

— Сеньори, чакайте ме в тази долина. Ако победя великана, ще изсвиря с рога. Щом го чуете, елате при мен.

Рицарите се огорчили, че не ги взема със себе си.

И тъй Жофроа тръгнал, изкачил планината, стигнал до вратата на вътрешния двор, намерил я отворена и се насочил към здравата и внушителна кула, която много му харесала и не я изпускал от очи. Видял, че подвижните мостове са вдигнати, защото великанът спял. Тогава извикал с пълен глас:

— Ела да ме видиш, кучи сине! Нося ти парите от данъка, който ти дължат поданиците на баща ми.

Тъй силно извикал, че великанът се събудил, отишъл до един прозорец и видял напълно въоръжения Жофроа на коня си с опряно на бедрото копие. Забелязал, че е висок, мускулест, със свиреп вид и му извикал:

— Рицарю, какво търсиш тук?

— Бога ми — отговорил Жофроа, — теб търся и нищо друго. Ела да се бием за данъка, който събираш от хората на Реймон дьо Люзинян.

При тези думи, давайки си сметка, че някакъв рицар съвсем сам му обявява война и го предизвиква в собствената му бърлога, гигантът едва не побеснял от гняв. Но след като размислил, си казал, че на тази постъпка не липсва смелост. Така че се въоръжил, вързал шлема си, взел оловен бич с три вериги и голяма желязна коса, спуснал подвижния мост и като минал в предния двор, попитал Жофроа:

— Кой си ти, рицарю, дето така смело ме предизвикваш?

— Аз съм Жофроа — Големия зъб, син на Реймон дьо Люзинян и идвам да оспоря данъците, които събираш от хората на баща ми.

Гардон избухнал в смях, като чул тези думи, и му рекъл:

— Честно казано, бедни глупако, жал ми е за тебе поради голямата ти смелост. Бих искал да бъда великодушен към теб. И петстотин такива като теб да имаше, не бихте могли да устоите на силата ми — така да знаеш! Не ми се ще да погубвам един толкова смел рицар. Ще те оставя да си вървиш. Иди си и в твоя чест ще освободя хората на баща ти от данък за една година.

Жофроа се ядосал, като видял, че великанът толкова малко се страхува от него, и му рекъл:

— Злосторно създание, ти се страхуваш от мен! Не ми трябва твоето великодушие. Бъди сигурен, че не ще си тръгна оттук, преди да ти отнема живота. Не мен трябва да жалиш, а себе си, защото вече те смятам за мъртъв. А сега, приеми предизвикателството ми в името на моя създател!

Тези думи имали само един ефект върху гиганта — той още повече се разсмял и казал:

— Бедни глупако, ако ние се бием, щом те ударя — ще се проснеш на земята.

А Жофроа, без да отговори, пришпорил коня си, закрепил копието си под мишница, насочил се към гиганта и го ударил с железния връх на копието си в гърдите тъй силно, че го повалил на земята. Побеснелият великан се вдигнал и когато Жофроа минал пред него, отсякъл с косата си краката на коня му. Чувствувайки, че конят се сгромолясва под него, Жофроа скочил пъргаво на земята и се насочил към великана с изваден меч, а той се приближил с косата в ръка. Започнала жестока битка. Както вече знаете, Жофроа стоял прав пред великана, който се опитвал да го нарани с косата, но отскочил, избягнал удара и на свой ред ударил с меча си дръжката на косата, като я разсякъл на две. Тогава гигантът грабнал оловния бич и нанесъл страшен удар върху шлема на Жофроа, а той една не загубил съзнание. Прибрал меча си, доближил до поваления кон, взел боздугана и се насочил към гиганта, който се канел да размаха бича си, но Жофроа го изпреварил и го ударил по ръката така силно, че му изтръгнал бича. Великанът имал в себе си три железни чука и с всичка сила замерил с единия Жофроа. Улучил дръжката на боздугана близо до ръцете и Жофроа изпуснал боздугана, а великанът скочил и го взел веднага от земята. Тогава Жофроа изтеглил меча си и се хвърлил към чудовището, а то се опитвало да го удари с боздугана по главата; пъргавият Жофроа отскочил и избягнал удара. Великанът не го улучил и ударът се стоварил на земята — боздуганът потънал на тридесет сантиметра.

Жофроа с все сила замахнал с меча си — той бил много остър и отсякъл ръката на чудовището до лакътя. Великанът се смаял, че загубил ръката си. Все пак се опитал да ритне Жофроа в гърдите. Жофроа се дръпнал и го ударил с меча си по крака, точно под коляното, и то с такава сила, че го разсякъл на две! Великанът паднал, надавайки такъв вик, че цялата долина прокънтяла. Придружителите на Жофроа го чули, но не знаели какво е това и все пак този ужасен тътен ги поразил. А Жофроа отрязал връзките на гигантския шлем и отсякъл главата на великана, после надул рога си с всичка сила.

Хората му, заедно с някои жители от този край, които го чакали в долината, разбрали, че великанът е мъртъв. Изкачили се тогава в планината и намерили Жофроа до великана. Той им извикал:

— Никога вече този предател не ще ви поиска данък. Той вече няма никакво желание да ви го иска!

Виждайки тялото на великана на една страна, главата — на друга, хората се удивили от ръста му, защото бил дълъг почти пет метра и казали на Жофроа, че е проявил невероятна смелост и се е изложил на големи рискове, щом се е осмелил да нападне такъв демон.

— Е добре! — казал Жофроа. — Опасността премина. Знайте, сеньори, че ако нещо не се започне, никога не ще бъде завършено. Всичко трябва да има начало и среда, преди да има край.

Историята разказва, че рицарите на Жофроа и жителите от този край били силно учудени от гигантския ръст на чудовището и новината за неговата смърт се разнесла много бързо из страната, а и в съседните страни. Жофроа изпратил на баща си по двама рицари главата на Гардон. А през това време той отишъл да се разходи из областта, където го приели много добре и го отрупали с богати дарове.

 

 

Но да го оставим за малко и да разкажем как брат му Фромон след дълги молби успял да получи от баща си и майка си разрешение да стане монах в абатството Майозе. Така че той облякъл расото със съгласието на родителите си. Игуменът и стоте монаси от манастира били много доволни. Все пак това постъпване на Фромон при тях, което толкова ги радвало, впоследствие станало причина за голямо нещастие (както ще видите по-нататък). Фромон бил много набожен, живеел благочестиво и нямал вина за нещастието. Всичко станало заради една необикновена случка, за която скоро ще ви разкажа.

Да се върнем на двамата рицари, които Жофроа изпратил при баща си с главата на великана Гардон. Те пристигнали в Мерван, където намерили Реймон и му предали главата от името на Жофроа. Реймон останал много доволен. Разгледали я отблизо и всички се учудили, че Жофроа се е осмелил да започне такава битка. Тогава Реймон накарал да му пишат, че брат му е станал монах в Майозе. Уви! Твърде лошо хрумване. То станало причина той да изпита ужасно отчаяние и да загуби жена си. Изчезнала радостта, напуснала завинаги сърцето му, както скоро ще разберете. Той направил хубави подаръци на двамата рицари и им предал писмото, като им заръчал да поздравят Жофроа от него и да отнесат главата на великана в Ниор, където била Мелюзина — това нямало да ги отклони много от пътя им.

Двамата рицари потеглили за Ниор и там намерили господарката. Поздравили я от името на сина й Жофроа и й предали главата на великана. Тя била много доволна и я изпратила в Ла Рошел, където я забили на копие в пристанището на Гиен. Мелюзина богато възнаградила пратениците и те тръгнали за кулата Монжуе, където Жофроа обичал да отсяда.

Но стига сме говорили за тях, нека разкажем нещо друго. Историята удостоверява, че новината за смъртта на великана, убит в дуел от Жофроа, се разнесла в много страни. И всички, щом чуели да се говори за това, оставали смаяни. А по това време в Нортъмбърланд вилнеел един великан на име Гримо. Той бил най-жестокият гигант, който някога се е срещал — знайте, че бил по-висок от пет метра. Този демон живеел близо до планината, наречена Брюмборанлион. Но също трябва да знаете, че бил опустошил цялата област, така че никой не се осмелявал да живее на осем-десет левги наоколо — всички били напуснали този край. Случило се така, че жителите на Нортъмбърланд научил, че Жофроа е убил великана Гардон. Те решили да изпратят вестоносци и да му предложат да му изплащат по десет хиляди жълтици докато е жив, ако ги освободи от това чудовище. Те предлагали същата сума да бъде изплащана и на мъжките му наследници, докато не бъде наследен от дъщеря — едва тогава ще го помолят да бъдат освободени от данъка. Избрали осем пратеници между най-уважаваните мъже в областта и ги изпратили при Жофроа.

Намерили го в кулата Монжуе и му предали посланието. Жофроа го прочел и веднага им отговорил:

— Сеньори, не се отказвам от предложението, което ми правите. Ако знаех за съществуването на великана, дори без това възнаграждение бих отишъл да се бия с него, просто от милосърдие и от съчувствие към народа, който той избива, а също и за да увелича славата си. Ще тръгна с вас и ще унищожа чудовището.

Пратениците горещо му благодарили. Но ето че тогава пристигнали двамата рицари, които той бил изпратил при баща си. Учтиво го поздравили от името на родителите му и му разказали какъв хубав прием са им оказали и какви дарове били получили.

— Добре, много съм доволен — казал Жофроа.

После му предали писмото от Реймон. Жофроа счупил печата и прочел писмото, в което се разказвало как брат му Фромон станал монах в Майозе. Тогава Жофроа изпаднал в ярост, лицето му добило толкова свирепо изражение, че никой не посмял да остане край него. Всички напуснали стаята с изключение на двамата рицари и посланиците на Нортъмбърланд.

Разказват, че Жофроа бил толкова отчаян, че едва не загубил разсъдъка си. Приличал на луд. Започнал да крещи:

— Как! Нима баща ми и майка ми нямат достатъчно имоти, за да осигурят добре брат ми Фромон, да му дадат хубави земи и крепости и богато да го задомят, вместо да го правят монах? Кълна се в зъбите на господа, че тези развратници — монасите от Майозе — са го омагьосали и са го привлекли при себе си, за да им прави чест. Той прекарваше дните и нощите си при тях. За бога, това никога не ми е харесвало! Кълна се, че така ще ги възнаградя, та никога няма да им дойде наум да облекат в расо някой от моите братя!

Тогава се обърнал към посланиците на Нортъмбърланд:

— Сеньори, почакайте ме до моето завръщане, защото трябва да се заема с една лична работа, която много ме тревожи.

А те, без да смеят да му противоречат, отговорили:

— Господарю, направете както желаете.

Тогава Жофроа накарал десетината си рицари да се качат на конете, въоръжил се, скочил на седлото и напуснал Монжуе, изпълнен с ярост и омраза към абатството, игумена и монасите от Майозе. И знайте, че им дал да разберат, че не ги обича! Препуснал до Майозе и стигнал абатството. В този момент всички били събрани в църквата. Жофроа пристигнал с меч на кръста, влязъл и видял игумена и монасите. Извикал им:

— Ей, развратни монаси, как се осмелихте да омагьосате брат ми така, че вашите лицемерни любезности да го накарат да стане монах? Кълна се в зъбите на господа, сгрешили сте с тази си идея! Сега ще изпиете горчивата чаша!

— Ах, господарю, милост, за бога! — казал игуменът. — Благоволете да се осведомите по-точно. Уверявам ви в името на създателя, че нито аз, нито някой монах някога е оказвал натиск върху него.

Фромон скочил напред, надявайки се да успокои яростта на Жофроа, и му казал:

— Скъпи братко, в името на душата, която трябва да предам на бога, уверявам ви, че никой тук не ми е повлиял. Аз действувах по своя собствена воля без никакъв съвет от другите и единствено защото съм вярващ.

— Кълна се в главата си, ще си получите заслуженото заедно с останалите — казал Жофроа. — Не ще могат да ми натякват, че имам брат монах!

Тогава излязъл, дръпнал вратите и здраво ги залостил. Накарал всички слуги от абатството да донесат сено и дърва, нахвърлял ги там, където били монасите, и се заклел, че ще ги изгори живи.

Тогава десетината рицари се приближили, отправили му упреци, осъдили намеренията му, повтаряйки, че Фромон е казал истината и чрез светостта на своя живот и молитвите си ще помогне много за спасение душите на приятелите си.

— Кълна се в зъбите на господа, че нито той, нито някой от монасите вътре ще пеят вече литургия или сутрешна молитва! Всички ще изгоря! — извикал Жофроа.

Тогава рицарите се отдръпнали и заявили, че не желаят да ги смятат виновни за това престъпление.

И историята разказва, че щом рицарите се оттеглили. Жофроа взел огън от едно кандило в църквата и подпалил сламата. Пламнали и дънерите. Каква ужасна гледка! Какви ужасни вопли! Щом почувствували, че горят в огън, монасите започнали да надават викове, разкъсващи душата, горчиви и болезнени жалби, но това не помогнало! Те призовавали всевишния, пламенно молели да се смили над душите им, тъй като телата им щели да се превърнат в прах. Но нужни ли са дълги речи? Преди още Жофроа да си тръгне, всички монаси изгорели заедно с половината манастир.

Жофроа се върнал при коня си, скочил на седлото и когато се озовал в полето, обърнал се към абатството и видял какво ужасно нещастие бил причинил. Тогава се разкаял и заоплаквал, като обвинявал злобната си и покварена душа и взел да се обижда с невъобразимо ужасни имена. И си мисля, че от отчаяние той би се убил с един удар на меча, ако десетимата рицари не се били върнали и не го били чули да се оплаква. Един от тях му рекъл:

— Господарю, господарю, много е късно за разкаяние, щом извършихте такава лудост. Жалбите не служат вече за нищо. Опитайте се по-скоро да постъпите така, че бог и хората да са доволни.

Щом чул тези слова, Жофроа изпитал силна тъга — но не благоволил да отговори. Задоволил се само да препусне към кулата Монжуе тъй бързо, че придружителите му с мъка го следвали. Пристигайки там, той заповядал да подготвят пътуването, което трябвало да направи с посланиците от Нортъмбърланд. И призори на следващия ден тръгнал с тях, като взел със себе си само десетимата рицари.

 

 

Но да го оставим и да се върнем при баща му, който според историята обядвал в Мерван, когато пристигнал вестоносецът, дошъл от Майозе, и пожелал да го види. Щом влязъл при него, вестоносецът коленичил пред масата и поздравил Реймон, а той отвърнал на поздрава му и го попитал откъде идва и какви новини носи.

— Уви, господарю, много съжалявам, че не мога да ви съобщя добри новини, защото тези, които нося, са отчайващи.

— Кажи ги все пак — отговорил Реймон, — трябва да сме известени.

Тогава пратеникът рекъл:

— Ето какво, господарю, вашият син Жофроа — Големия зъб като научил, че Фромон се е посветил на религията в манастира Майозе, изпаднал в такава лудост и в такова отчаяние, че отишъл там и намирайки всички монаси, събрани в църквата, представете си, я подпалил — изгорил и монасите, и половината манастир.

— Какво говориш? — извикал Реймон. — Това е невъзможно! Не мога да повярвам!

— Кълна се, господарю, именно така се е случило. Накарайте да ме хвърлят в затвора и ако разберете, че не е станало така, умъртвете ме чрез каквато желаете смърт.

Тогава Реймон блъснал масата, отишъл в двора и поискал да му доведат коня. Качил се на него и в галоп препуснал до Майозе, без да чака придружителите си, които се мъчели да го следват. Пристигнал там и открил колко голяма била бедата. Сърцето му се изпълнило с такава скръб, че едва не обезумял.

— Ах, Жофроа — казал той, — първите ти стъпки в доблестта и рицарството бяха такива, че би могъл да достигнеш до най-високите върхове на славата, която днес може да желае синът на един принц. А ето че ти напълно пропадна поради твоята жестокост! Кълна се в бога, тази жена е един зъл дух, не мога да повярвам, че плодът на нейната утроба е напълно добър — тя раждаше само белязани с някакъв странен знак деца. Нима Ужасния, още ненавършил седем години, не уби двама мои оръженосци; а преди да навърши три години, отхапа гърдите на двете си дойки и те умряха. А онази събота, когато брат ми ми каза за слуховете, които се ширят, не видях ли майка им като змия от кръста надолу? Това е някакъв зъл дух или видение, което ме измами. Когато я видях за първи път, нали ми каза какво ми се е случило?

В това състояние Реймон яздил до Мерван, слязъл от коня си, влязъл в една стая и легнал на леглото. И там започнал да се оплаква, изричайки жалби, които биха трогнали и най-закоравелите сърца. Хиляди пъти проклинал часа, в който се бил родил Жофроа и дори онзи час, в който е бил заченат. Всички сеньори, трогнати от неговата мъка, се опитвали да го утешат — страданието му не намалявало.

Отчаяни, че не могат да го изтръгнат от скръбта му, нито да го успокоят, те решили да известят Мелюзина, която била в Ниор и под нейно ръководство там строели два красиви кули — съвсем еднакви. Изпратили вестоносци, за да уведомят господарката какво се е случило. Уви! Колко много сгрешили! Те потопили своите господари в жестоки мъки и им причинили големи нещастия. Тъкмо така започнала тежката им раздяла! Именно това сложило началото на скръбта, която не напуснала Реймон през целия му живот. Така започнало изкуплението на Мелюзина и то ще продължи до края на света!

Пратеникът пристигнал в Ниор, поздравил Мелюзина и й предал изпратеното от бароните писмо. Тя взела писмото, счупила печата и го прочела. Научавайки за голямата беда, тя се смаяла. Но най-вече се измъчвала заради Реймон, понеже виждала, че с нищо не може да се поправи нещастието, причинено от Жофроа. И тъй, извикала цялата си свита и много дами от този край, за да я придружат и тръгнала от Ниор за Люзинян, където прекарала два дни в покрусен вид, обикаляйки замъка от горе до долу, посетила всички кътчета и от време на време се чували тъжни жалби и дълбоки въздишки. Хрониките, които считам за достоверни, разказват, а и аз самият съм напълно убеден, че тя много добре е знаела какво нещастие я очаква. Но нейните хора не си представяли подобно нещо и смятали, че се държи така, защото е недоволна, че Жофроа е изгорил брат си и монасите и заради скръбта на Реймон.

На третия ден тя тръгнала от Люзинян за Мерван с хубавата си свита, за която ви говорих. А бароните от този край, които много обичали Реймон и се събирали да го утешават, отишли да я посрещнат, за да я поздравят с добре дошла и да й разкажат, че не могат да разсеят скръбта на господаря си.

— Имайте търпение — казала тя, — ако е угодно богу, той скоро ще намери утеха.

Тогава Мелюзина, добрата фея, с внушителна свита от дами, девойки и барони от областта, влязла в стаята на Реймон. Тази стая гледала към прекрасни градини, а оттам — към полята край Люзинян. Виждайки Реймон, тя го поздравила много мило, но той бил толкова огорчен, така прекалено ядосан, че не отговорил. Тогава тя взела думата:

— Господарю, що за лудост от ваша страна? Вие, когото считам за най-мъдрия принц на тези времена, да проявявате такова отчаяние от нещо, което не може да се промени или да се поправи. Нима искате да оспорвате волята на Създателя, който твори и руши по свое желание, както му е угодно? Знайте, че няма грешник, колкото и голям да е той, комуто бог в своята доброта да не засвидетелствува милосърдието си, ако грешникът се разкае и поиска прошка с искрено сърце и добра воля. Ако синът ви Жофроа е извършил това прегрешение, воден от изключителна сила на чувствата, бъдете сигурни, че това е поради греховете на монасите, които водеха развратен и разпуснат живот. Бог е пожелал да ги накаже, а това не може да бъде известно на човека. От друга страна, господарю, ние сме достатъчно богати, за да построим нов манастир, по-хубав отпреди, да му отпуснем голяма рента и да изпратим там още повече монаси. А Жофроа ще се поправи, ако бог и природата желаят това. Поради всички тези причини, скъпи мой съпруже, аз ви моля да престанете да се отчайвате.

Чувайки Мелюзина, Реймон си дал сметка, че всичко, което казва, е вярно и че това е най-доброто и разумно решение. Но бил обладан от такава ярост, че разумът го бил напуснал. Тогава й заговорил с изпълнен с жестокост глас:

— Ах, подла змийо, в името на бога ти и твоите постъпки са само една илюзия и нито едно от децата, които си износила, не ще свърши добре! Как ще върнеш живота на изгорелите в страшни мъчения монаси и на твоя син, който се отдаде на религията? Единственото добро нещо, което се роди от теб, беше Фромон и ето че сега той е унищожен с помощта на дявола — всички, които гневът подлудява, са подвластни на господарите на ада. Ето защо Жофроа е извършил това голямо, ужасно, отвратително престъпление, изгаряйки брат си и монасите, без да са заслужили такава смърт!

Тези думи причинили голяма мъка в сърцето на Мелюзина и тя паднала в несвяст. Почти половин час останала така, едва дишайки и без пулс. Реймон бил още по-отчаян отпреди. Яростта му внезапно утихнала, но сега бил обезумял от скръб. Разкайвал се за думите, които изрекъл, но това не послужило за нищо — било твърде късно. Объркани, придворните вдигнали господарката си, напръскали лицето й със студена вода и тя дошла на себе си. Когато вече можела да говори, тя продумала, гледайки развълнувано Реймон:

— Ах, Реймон, денят, когато те видях за първи път, е бил за мене ден на нещастие! Уви! Не за добро забелязах твоето изящество, твоята походка, твоето хубаво лице. За мое нещастие пожелах красотата ти, защото ти подло ме предаде! Макар че погази обещанието си, дълбоко в сърцето си аз ти простих, че пожела да ме видиш, защото не го разкри на никого. Уви, приятелю, сега нашата любов премина в омраза, нежността ни — в жестокост, удоволствията и радостите — в сълзи и ридания, щастието ни — в голямо нещастие и беда. Уви, приятелю, ако не беше ме предал, щях да бъда спасена от мъките и страданията, щях да изживея естествения ход на живота като нормална жена, щях да склопя очи и да бъда погребана в люзинянската „Света Богородица“ с всички църковни обреди и чествувана с възпоменателни литургии, както се полага. Но сега ти ме върна отново в мрачното покаяние, с което дълго време живях по моя вина. И ще трябва да го понасям до деня на Страшния съд, защото ти ме предаде. Моля бога да ти прости.

И тя така изляла скръбта си, че нямало на света толкова закоравяло сърце, което да не се трогне от нейния вид.

А Реймон, като я гледал, бил толкова нещастен, че нито виждал, нито чувал, нито разбирал вече — бил дълбоко потресен. Достоверната хроника свидетелствува, че нямало човек, който да изпита подобна мъка и да не умре. Но когато се посъвзел и видял Мелюзина пред себе си, той коленичил, сплитайки ръце, и казал:

— Моя скъпа приятелко, моя надежда и моя чест, мое благо, моля ви да ми простите тази грешка и да останете с мен.

— Мили мой приятелю — отвърнала Мелюзина, която виждала как от очите му бликат потоци от сълзи и обливат гърдите му, — прощавам ви от все сърце! Но да остана с вас е невъзможно, защото върховният съдия е отсъдил другояче.

При тези думи тя го вдигнала, притиснала го в прегръдките си и те се целунали с такова отчаяние, че и двамата паднали в несвяст. Да можехте да видите как плачат и се окайват дамите, девойките и придворните:

— Подла съдба, нима си толкова зла и покварена, та искаш да разделиш тези двама влюбени?

И всички викнали в един глас:

— Днес губим най-уважаваната господарка, управлявала някога една страна, най-разумната, най-скромната, най-милосърдната, най-обичната, най-чувствителната към нуждите на народа.

И те продължавали да плачат, да се жалят и оплакват и така бурно проявявали скръбта си, че за миг забравили двамата влюбени, проснати на земята.

Тогава Мелюзина се съвзела, видяла, че хората са опечалени от нейното заминаване, и започнала да плаче от умиление. После се доближила до Реймон, който още лежал в несвяст, и го изправила. Когато се свестил, тя се обърнала към съпруга си и останалите хора:

— Слушайте какво ще ви кажа. Скъпи приятелю — започнала тя да говори на Реймон, — да знаете, че не мога да остана дълго време при вас — бог не го желае заради вашата грешка. Ето защо онова, което ще ви кажа, искам да го чуят и хората ви. Запомнете, че след вас никой никога не ще успее да задържи под властта си земите, които вие управлявате и вашите наследници ще имат големи затруднения. Някои от тях ще загубят значителна част от богатствата си поради своето заслепение. Но що се отнася до вас, не се страхувайте от нищо, защото докато сте жив, ще ви помагам, когато имате нужда. Не гонете сина си Жофроа, защото той ще стане много достоен мъж. Ние имаме още две деца, по-голямото — Реймон — няма три години, а по-малкото — Тиери — няма и две. Постарайте се да ги възпитате добре и знайте, че аз ще се погрижа за тях, но не искам да храните и най-малката надежда да ме видите отново в човешки образ. Бих искала още Тиери — нашият най-малък син — да бъде господар на Партьоне, на Вуван и Мерван и на всички земи чак до пристанището на Ла Рошел. А Реймон ще бъде граф на Форе. Оставете Жофроа да се погрижи за това — той ще се справи много добре.

После тя отвела Реймон и по-високопоставените барони на страната и им казала:

— Сеньори, ако искате да запазите честта и благоденствието си, направете така, че нашият син, който има три очи, едното — в средата на челото, — да бъде тайно убит, защото знайте, че ще причини толкова злини, та загубата на двадесет хиляди души ще бъде нищо в сравнение с щетите, които ще оплаквате по негова вина. Бъдете сигурни, че той ще разруши всичко, което аз построих, и че войната в Поату и Гиен никога не ще спре. Постарайте се да последвате моя съвет. Би било голяма лудост, ако не го сторите.

— Любима моя съпруго — казал Реймон, — няма да пропуснем да сторим това, но в името на бога и от милост към мен не ме лишавайте напълно от чест, останете или моето сърце не ще познае вече радостта.

А тя му отвърнала:

— Мили мой приятелю, ако беше в моя власт, щях да го сторя. Но е невъзможно. Знайте, че аз изпитвам хиляди пъти по-голяма скръб от вас поради нашата раздяла, но така трябва, защото този, който може всичко да създаде и всичко да разруши, е решил така.

При тези думи тя го прегърнала, целунала го много нежно и казала:

— Сбогом, мой мили приятелю, сърце мое, радост моя, мое благо. Докато си жив, аз ще имам удоволствието да те виждам, но веднъж тръгна ли си оттук, ти не ще ме видиш вече в човешки образ.

 

 

Тогава тя скочила тъй леко на перваза на един от прозорците в стаята, който гледал към полето край Люзинян, сякаш имала криле. Казват, че когато се озовала на прозореца, със сълзи се сбогувала с придворните. После рекла на Реймон:

— Скъпи приятелю, вземи тези две халки, свързани една с друга, камъните им имат еднакви свойства. Докато единият от двата пръстена е у теб или в твоите наследници, никога не ще ви победят нито при съд, нито в битка, ако каузата ви е справедлива. И никакво оръжие не ще може да покоси нито теб, нито онзи, който ще наследи халките.

Тя му ги подала и той ги взел. Тогава Мелюзина продължила с трогателните си жалби и сърцераздирателни въздишки, гледайки печално Реймон и присъствуващите, и плачела толкова жално, че всички се натъжили. Тя гледала наоколо и нареждала:

— Ах, мили мой кралю, ти ми даде толкова радост и доволство! Щях да намеря тук моето щастие, ако бог не беше пожелал така ужасно да бъда предадена. Уви! Хората от тази страна ме считаха за своя господарка и правеха всичко, което им поискам. Сега не ще живея дори като бедна прислужница. А тези, които досега ме посрещаха с радост, ще бягат и ще се страхуват от мен, ще ги ужасявам, когато ме видят. А радостите, що изпитах, ще станат за мен мъка и страдание, голямо наказание и бреме…

Повишавайки глас, тя добавила:

— Ще се моля на бога за всички вас и вие се молете да облекчи наказанието ми. Бих искала да знаете коя съм, кой е бил баща ми, за да не натяквате на децата ми, че са синове на лоша майка, на някаква самодива или змия — аз съм дъщеря на крал Елинас Шотландски и кралица Презина. Ние бяхме три сестри и ни беше отредена жестока съдба — ужасно наказание. Но не мога и не желая да ви разказвам повече.

После, обръщайки се към Реймон, добавила:

— Сбогом, приятелю. Не забравяйте какво ви казах за нашия син Ужасния и се погрижете за Реймон и Тиери.

Тогава, надавайки скръбни ридания и въздишки, тя полетяла във въздуха, отдалечила се от прозореца, прекосила овощната градина и се превърнала в огромна змия, дълга близо пет метра. Знайте, че первазът на прозореца, откъдето минала, се намира още там и че следата от крака и е отпечатана върху него.

Да бяхте видели скръбта на всички придворни. Дамите и девойките, които били на служба при нея, и особено Реймон повече от всички останали, дали свобода на безграничната си мъка и горчива скръб. Всички се спуснали към прозореца, за да видят по кой път ще поеме. Тогава Мелюзина под образа на змия, както вече ви казах, обиколила три пъти крепостта и всеки път, щом минавала край прозореца, надавала тъй странен и болезнен вик, че всички плачели от състрадание. Чувствували, че това е против волята й, че тя си отива принудително и насила. После поела по посока на Люзинян с такъв шум и трясък, сякаш оттам, откъдето минавала, падали гръмотевици и се разразявала буря.

Както ви казах, Мелюзина в образа на змия се насочила към Люзинян и летяла не много високо във въздуха, та жителите на страната не само я видели, но и чули, защото тя давала такава изява на страданието си и предизвиквала такъв грохот, че било ужасно да се слуша и гледа. Хората останали смаяни. Така стигнала до Люзинян, три пъти го обиколила, надавайки сърцераздирателни викове, оплаквайки се с човешки глас. Обитателите на крепостта и на града били силно заинтригувани и не знаели какво да мислят — те виждали змия, а чували женски глас. После, след като направила три обиколки над крепостта, тя се спуснала върху люзинянската кула толкова бурно и с такъв трясък, че на всички, които живеели там, им се сторило, че цялата крепост пропада вдън земя и всеки камък на кулата се клати. Внезапно тя изчезнала, без да разберат какво се е случило с нея.

Наскоро след това в Люзинян пристигнали хора, изпратени от Реймон, за да разберат какво е станало, и те им разказали как си била тръгнала. Съобщили им как дошла там и какъв страх предизвикала. Пратениците се върнали и разказали тези неща на Реймон.

Така започнало страданието на Реймон, което дълго не стихвало. А когато вестта се разнесла из страната, да можехте да видите как обикновените хорица затрогващо я оплаквали, съжалявайки за своята господарка, защото от нея били видели само добро. Тогава в църквите, абатствата и манастирите, които тя била построила, започнали да се пеят псалми, да се отслужват нощни литургии, да я чествуват с възпоменателни меси. Всички я оплаквали — малки и големи, благородници и селяни плачели и се вайкали.

Веднъж бароните на страната отишли при Реймон и му казали:

— Господарю, с вашия син Ужасния трябва да постъпим както тя ни заръча.

— Правете каквото ви е казала — отвърнал Реймон.

И тъй с любезности и благи думи те завели Ужасния в едно мазе, защото, ако се усетел какво му готвят, не биха могли да го заловят безопасно и лесно. Затворили го, задушили го с пушек от влажно сено, после го сложили в ковчег, за да го погребат в манастира „Мутие-Ньоф“ в Поатие. Там му направили блестящо погребение както подобава.

А Реймон отишъл в Люзинян, отвеждайки синовете си Реймон и Тиери, като казал, че никога не ще се върне в Мерван, където загубил жена си.

Но да знаете, че Мелюзина идвала всяка вечер да види децата си — държала ги близо до огъня и правела всичко, което можело да им бъде от полза. Дойките я виждали, но не смеели да продумат и дума. Двете деца растели и хубавеели за чудо и приказ. Когато Реймон научил от дойките, че Мелюзина идва всяка вечер да наглежда децата си, мъката му се успокоила — той се надявал отново да си я възвърне. Но грешал — никога вече не я срещнал, никога вече не я видял в човешки образ, макар други да са я виждали оттогава! И дори да имал надежда да я намери отново, страданието му било неописуемо. Никога вече не го видели да се смее, нито да проявява радост. С цялата си душа мразел Жофроа — Големия зъб — ако му бил подръка в момент на гняв, би го унищожил — в това можете да бъдете сигурни.

 

 

Но да оставим Реймон и да разкажем какво направил Жофроа по време на своето пътешествие. Според хрониките Жофроа пристигнал в Нортъмбърланд с посланиците и десетината си рицари. Щом бароните от страната разбрали, веднага отишли да го посрещнат учтиво и тържествено с думите:

— Господарю, ние трябва да славим бога за вашето пристигане, защото без вас няма надежда да се освободим от ужасното чудовище Гримо великана, който унищожава всичко в страната.

А Жофроа им отвърнал:

— А как можете да сте сигурни, че именно с моя помощ ще бъдете освободени?

— Господарю — отговорили те, — учени астролози ни известиха, че великанът може да умре само от вашата ръка и от сигурен източник научихме, че той също го знае, така че ако отидете при него и му кажете името си, той не ще ви избяга.

— Кълна се, че вашите астролози са ви казали истината — не може да ми избяга! А сега ме отведете на мястото, където ще мога да го намеря, защото имам голямо желание да го видя.

— С удоволствие — отговорили хората.

Дали му тогава двама рицари от този край да го заведат там, където живеел Гримо, но те тайно се разбрали да не се доближават много, защото не вярвали, че Жофроа може да победи великана. Жофроа се сбогувал с бароните и тръгнал с десетината си рицари и двамата водачи. Те яздили до планината Брюмборанлион, където водачите казали на Жофроа:

— Господарю, ето планината, където живее великанът. Виждате ли тази бяла пътека, която върви право към голямото дърво ей там?

— Да — отвърнал Жофроа.

— Е добре, това е пътят, не можете да се заблудите. Той често идва под това голямо дърво да дебне хората, които минават. Можете да вървите натам, ако желаете, защото ние не искаме да ходим по-далече.

А Жофроа отговорил.

— Ако на идване бях разчитал на вашата помощ, за да победя, щях да се проваля.

— Кълна се в баща си — казал единият от тях, — казвате самата истина.

Тогава те стигнали до подножието на планината, където Жофроа слязъл от коня, въоръжил се, окачил щита на врага си, взел копието си. После помолил двамата рицари да останат, за да бъдат свидетели на това, което ще се случи. Те му отвърнали, че ще останат заедно с хората му.

В историята се разказва как Жофроа тръгнал, след като се сбогувал. Започнал да изкачва планината и като се доближил до дървото, видял великана, който седял под него. Великанът много се учудил, забелязвайки, че някакъв рицар имал дързостта съвсем сам да дойде при него. Гримо помислил, че той идва да преговаря за някой данък или договор, и се заклел във вярата си, че този рицар, не ще извлече никаква полза от посещението. Изправил се в лошо настроение, хванал голям лост, който и здрав селянин трудно би повдигнал, слязъл малко надолу по склона и извикал на Жофроа:

— Хей, рицарю, кой си ти, та се осмеляваш да дойдеш чак при мен? Кълна се във вярата си, че този, който те е довел тук, не държи на живота ти.

А Жофроа му извикал:

— Защитавай се, аз те предизвиквам!

После пришпорил коня си, насочил копието и ударил великана толкова силно, че го съборил на земята с вирнати крака. След това минал край него, слязъл от коня и го вързал за един клон — страхувал се да не го убият в боя. Изтеглил меча си и хвърлил щита, защото осъзнал, че би било лудост да чака да го ударят с лоста. А гигантът се насочил към него, но не го видял, защото Жофроа бил много по-нисък от него. Накрая навел глава и го забелязал. Тогава му казал:

— Кой си ти, дребосък такъв, дето ме събори така подло. Кълна се в Мохамед, загубих цялата си чест!

А Жофроа му отвърнал:

— Аз съм Жофроа — Големия зъб, син на Реймон дьо Люзинян.

Тези думи отчаяли великана, той знаел, че може да умре само от неговата ръка. Но все пак отговорил:

— Знам те добре. Онзи ден ти уби в Геранд моя братовчед Гардон. Сто хиляди дяволи са те докарали в тази страна.

И Жофроа му отговорил:

— Да, а що се отнася до теб, не ще си отида, преди да отнема живота ти.

При тези думи гигантът размахал лоста и се опитал да удари Жофроа по главата. Но Жофроа го ударил с меча си по бедрото и откъснал парче от задните му части с дебелина близо петнадесет сантиметра. Виждайки това, великанът заотстъпвал в планината, после се обърнал и хукнал, а Жофроа Тичал след него с меч в ръка. По пътя гигантът открил някаква пропаст и скочил в нея, а Жофроа се чудел къде е изчезнал тъй бързо. Отишъл до пукнатината и пъхнал глава вътре — сторило му се, че е отвор на комин. Тогава се върнал при коня си, взел копието си и слязъл от хълма при хората и двамата рицари, които се почудили, че го виждат здрав и читав. Много жители от този край се били събрали и го попитали дали е видял великана. А той им отвърнал, че се е бил с него, но великанът му избягал, вмъквайки се в някаква пукнатина, където изчезнал толкова бързо, че Жофроа не разбрал какво е станало с него. Тогава го попитали дали не е казал името си и той им отговорил, че го е направил. Обяснили му, че ще му е трудно да го открие отново, защото великанът знаел, че трябва да умре от неговата ръка.

— Не бойте се — отговорил Жофроа, — много добре знам в коя дупка се пъхна и утре ще го намеря.

Жителите на страната се зарадвали, като чули тези слова, и си помислили, че Жофроа е най-смелият рицар на света.

Много рано на другия ден Жофроа се въоръжил, взел коня си и отишъл в планината, където открил процеп, погледнал вътре, но било тъмно като в кладенец.

— Бога ми — казал си той, — великанът е по-висок и по-дебел от мен. Ако е влязъл оттук, и аз ще сторя същото, пък да става каквото ще.

Тогава пуснал в пукнатината копието с острието нагоре, обхванал го с крака и се плъзнал по него надолу. Стигайки до дъното, взел копието и поел през прохода. В далечината видял силна светлина и след като се прекръстил, тръгнал в тази посока.

Когато проходът се разширил, той се озовал в разкошна зала, пълна с ценни предмети, големи златни канделабри и всичко блестяло — било светло като на открито. В центъра той открил богата златна гробница, покрита със скъпоценни камъни — най-разкошната, която някога бил виждал. Отгоре лежала статуя на удивително голям рицар със златна корона на главата, украсена с много скъпоценни камъни. В основата на гробницата имало алабастрова статуя на кралица с красива корона на главата и тя държала плочки, на които можело да се прочете: „Тук почива моят съпруг, благородният крал Елинас Шотландски“, а по-надолу се разказвало как е бил затворен там и по каква причина. Пишело също как трите дъщери на този крал и тази кралица — Мелюзина, Мелиора и Палестина — са били наказани затова, че са изпратили в плен баща си, и как великанът е бил поставен там, за да пази мястото до деня, в който не бъде изгонен от наследника на една от дъщерите, а накрая — как никой не би могъл да влезе в гробницата, ако не е от техния род. Плочките разказвали всичко подробно, както беше описано по-горе в главата, посветена на крал Елинас.

Жофроа прекарал дълго в четене и в съзерцание на красивото място, но не знаел още, че е един от потомците на крал Елинас и на Презина.

Известно време след това той тръгнал по един тъмен проход, който го извел в полето. Пред себе си видял голяма квадратна кула с бойници. Насочил се натам и когато пристигнал, видял, че вратата е отворена, а мостът — спуснат. Влязъл, озовал се в главната зала, където намерил огромна желязна клетка с най-малко сто души пленници на великана. Те се учудили, че го виждат, и му извикали:

— Рицарю, за бога, махнете се оттук, защото ще ви убият. Великанът скоро ще се върне и ще ви унищожи. Той лесно би се справил и с петстотин мъже като вас.

А Жофроа им отвърнал:

— Сеньори, дошъл съм да го намеря. Трябва да съм напълно луд, за да си тръгна, щом съм стигнал дотук.

При тези думи пристигнал великанът, който ставал от сън. Видял Жофроа, познал го и разбрал, че смъртта му наближава и много се уплашил. Скочил в една стая и дръпнал вратата зад себе си.

Жофроа се ядосал, спуснал се към вратата и я ритнал толкова силно, че я разбил на парчета. А гигантът, без да намира изход, грабнал тежък млат в ръка и нанесъл с него толкова силен удар върху шлема на Жофроа, че той залитнал. Макар че страдал от удара, Жофроа забил меча си чак до дръжката право в гърдите му. Великанът надал ужасен вик и паднал мъртъв. Щом видели това, хората зад железните решетки извикали:

— Благородни господарю, благословен да бъде часът на твоето раждане! В името на бога, извади ни оттук. Ти избави тази страна от най-голямото нещастие.

След като търсил известно време, Жофроа намерил ключовете и отворил клетката. Хората излезли и коленичили пред него, попитали го откъде е минал, за да стигне до тях, и Жофроа им разказал.

— От четиристотин години насам никой не си спомня някой друг да е минавал през пещерата, освен вие и великаните, които от баща на син опустошаваха страната. Но ние ще ви отведем по друг път — казали те.

Жофроа им дал всичко, което намерил в кулата. После вързали великана изправен върху една кола така, че да не падне и подпалили кулата. Отвели Жофроа в долината, като всеки носел своя дял от плячката и водели колата, теглена от шест бивола. Накрая стигнали до мястото, където били рицарите на Жофроа и повечето хора от този край — благородници и най-обикновени, — които празнували. Отдали дължимата почит на Жофроа и поискали да му направят големи подаръци, но той не пожелал нищо да вземе. Сбогувал се и тръгнал, а останалите обикаляли с великана през всички градове и хората се удивлявали, че сам човек се е осмелил да нападне такъв сатана — каква изключителна смелост — си мислели те.

 

 

Жофроа пристигнал в Монжуе в Геранд и хората му оказали горещ прием. Брат му Реймон бил дошъл, за да му разправи защо баща му изпитвал такъв гняв срещу него, и му разказал всичко подробно: как заминала майка им, какво била казала на тръгване и че е дъщеря на крал Елинас Шотландски. Като чул това, Жофроа си спомнил за плочките, които бил намерил на гроба на крал Елинас. Тогава разбрал кои са те — той и неговите братя — и изпитал голяма гордост. Но същевременно много се огорчил от загубата на майка си и скръбта на баща си. Щом разбрал, че в основата на всички нещастия бил чичо му граф Дьо Форе, той се заклел, че ще му отмъсти. Тогава накарал брат си и десетте рицари да се качат на конете и тръгнали за Форе, където научил, че графът е в крепостта, разположена на една висока, стръмна скала. Жофроа отишъл тъкмо там. Крепостта навремето се наричала Жаланси, днес се казва Марсийѝ льо Шато.

Като пристигнал на мястото, Жофроа слязъл от коня, качил се в главната зала, където намерил графа заобиколен от своите барони и му извикал:

— На смърт, долен предател! Заради теб изгубих майка си!

Извадил меча си и се насочил към графа, а той добре познавал неговата жестокост и щом съгледал вратата на главната кула, избягал през нея. Жофроа го преследвал по петите от етаж на етаж чак до върха. Графът видял един прозорец, който излизал на покрива, и се качил там. Жофроа го преследвал с изваден меч, опитвайки се да го удари. Графът се страхувал от смъртта и направил опит да скочи в една малка наблюдателница съвсем наблизо, но за нещастие се подхлъзнал и паднал в подножието на скалата. Тялото му се разбило и той умрял, преди още да падне долу. Жофроа погледнал от високото и го видял на какво прилича, но можете да бъдете сигурни, че не изпитал никакво съжаление.

— Долен предател — извикал той. — Заради твоите подлости загубих майка си. Сега си получи заслуженото!

Тогава слязъл в залата, но никой от хората на графа не посмял да вдигне очи. Той заповядал да погребат графа и заповедта била изпълнена. Жофроа обяснил на бароните защо е убил чичо си. Бароните се успокоили малко, признавайки, че графът е извършил грешка. Жофроа ги накарал да положат клетва пред брат му, който така станал граф Дьо Форе.

 

 

Но да ги оставим сега, за да се върнем към баща им Реймон. Историята разказва, че му съобщили какво се е случило и той много се натъжил. Но скръбта му не траяла дълго, защото съветите на брат му го довели дотам, че да загуби Мелюзина.

„Каквото било, било — си казал той. — Трябва да се сдобря с Жофроа, преди да е причинил други нещастия.“ Тогава го помолил чрез брат му Тиери да дойде в Люзинян. Жофроа се подчинил и още отдалеч, щом видял баща си, се хвърлил пред него на колене и му поискал прошка с думите:

— Скъпи татко, благоволете да ми простите, че предизвиках гнева ви, но ви се заклевам да построя отново абатството по-хубаво отпреди и да му отпусна ренти за двадесет монаси повече.

— Да, можете да направите това — отговорил Реймон, — но не можете да върнете към живот мъртвите. Сега нищо повече не може да се направи, Жофроа. Ще ви кажа нещо — трябва да отида на поклонение, което отдавна съм обещал да сторя. Ще ви оставя управлението на земите си и ако не се завърна по божия воля, те ще бъдат ваши. Но искам заръката на майка ви да бъде изпълнена — тя даде на брат ви Тиери Партьоне, Вуван, Мерван и подвластните им земи чак до Ла Рошел, замъка „Орлето“ и всичко останало. Още отсега го правя техен наследник.

— Както желаете, мой скъпи господарю — отвърнал Жофроа.

 

 

Тогава Реймон подготвил пътуването си. Взел много рицари, оръженосци, капелани и свещеници, хора от всички занаяти, много злато и сребро и тръгнал на път. Жофроа и Тиери го придружавали известно време и яздейки, Жофроа им разказал как открил в планината Брюмборанлион, поставен върху шест колони от чисто злато, саркофага на крал Елинас. Описал им великолепието на мястото, алабастровата статуя на кралица Презина, изправена върху постамент в краката на краля, плочките, кои го тя държала, и какво пишело на тях. Накрая той добавил, че на трите дъщери на този крал била предопределена жестока съдба и че майка му Мелюзина била една от тях — с една дума, разкрил им какво се било случило, както ви го описах в началото на този разказ. Бъдете сигурни, че Реймон го слушал с удоволствие и много внимателно и бил щастлив, когато Жофроа потвърдил, че Мелюзина е дъщеря на крал Елинас и кралица Презина. После се сбогувал със синовете си и те се върнали в Люзинян натъжени от тази раздяла, а Реймон се насочил към Рим, след като предал на Тиери пръстена на Мелюзина.

Реймон яздил до прохода Свети Бернар, преминал го с цялата си свита, прекосил Ломбардия и пристигнал една вечер в Рим на Нероновото поле. На другия ден много рано отишъл в римския „Свети Петър“, където намерил папа Бенедикт управляващ християнството по това време. Когато папата разбрал кой е той, посрещнал го много любезно. Реймон съвестно се изповядал пред него, че е престъпил клетвата пред жена си, и папата му отредил такова покаяние, каквото му се сторило най-справедливо. На следващия ден Реймон предприел обиколка на всички светилища в Рим и това му отнело осем дни. Тогава отишъл да се сбогува с папата и му казал.

— Свети отче, не мога да се надявам, че ще бъда щастлив, ако се върна и завърша живота си в моя край, така че смятам да се оттегля в отшелничество в Арагон.

— Вървете и нека Светият дух да ви придружава — казал папата.

Реймон се поклонил пред него, целунал му нозете, а папата му дал благословията си. После се върнал в жилището си и заповядал да приготвят бързо конете и товара. Нямам намерение да изброявам всички спирки по неговия път, но в крайна сметка пристигнал в Тулуза, където платил щедро и освободил всичките си хора с изключение на един свещеник и един секретар. Написал писма, запечатал ги и ги изпратил на Жофроа и бароните си в Поату. В тях казвал, че Жофроа трябва да получи клетва за вярност от бароните и те да го приемат като свой господар. Неговите служители си тръгнали много нажалени.

На четвъртия ден тръгнал за Монсера и стигнал Арагон, където посетил църквата и килиите на отшелниците и мястото му се сторило много свято.