Жан д'Арас
Феята Мелюзина (3)

Но хрониката спира да говори за празника, за да разкаже какво направила Мелюзина по време на Реймонденовото отсъствие. Разказват, че докато той бил в Бретан, Мелюзина построила града Люзинян. Накарала да издълбаят основите в самата скала, а по здравите кули имало бойници и тераси. Стените също били с бойници и с алеи от вътрешната страна, за да могат стрелците в безопасност да защищават града както отвътре, така и отвън. Имало дълбоки ровове и здрави предни стени.

По нейна заповед също построили между града и крепостта една голяма и солидна кула от здраво споени сарацински тухли. Стените на кулата били дебели от пет до седем метра. Тя била толкова висока, че наблюдателите виждали във всички посоки кой идва към крепостта. Там Мелюзина наредила да застанат свирачи на рог, които, щом някой се приближавал, започвали да свирят. Изкоренили дънерите, останали след изсичането на гората около града, и това се вижда и до днес. Господарката нарекла тази кула Кулата на рога.

 

 

Според хрониката Реймонден останал в Геранд толкова време, колкото било необходимо да възстанови съгласието между някои бретонци и да върне мира в страната. Тогава се сбогувал с бароните и народа, които били огорчени, че заминава.

Яздейки недалеч от Люзинян, Реймонден забелязал Кулата на рога и града около нея. Тогава той се запитал къде се намира, не можел нищо да познае, защото кулата и градът били построени след неговото заминаване. А учудването му достигнало върха си, когато чул как часовоят от кулата свири с рог. Той забелязал града, ограден с високи стени, дебели и здрави кули, дълбоки ровове и всичко иззидано от големи камъни, видял солидната кула между града и крепостта, която се извисявала над тях най-малко с дължината на едно копие, чул свирачите да надуват все по-силно роговете, щом видели да се приближава свитата. Тогава попитал стария рицар:

— Как така? Какво означава всичко това? Струваше ми се, че съм близо до Люзинян, ала се опасявам, че съм сбъркал.

Старият рицар избухнал в смях.

— Как, сеньор рицарю, нима се подигравате с мен! — казал Реймонден. — Уверявам ви, че без тази кула и без този град, бих помислил, че съм в Люзинян.

— Да, господарю — отговорил рицарят, — ако е угодно богу, съвсем скоро ще изпитате радостта да пребивавате там.

Но сега трябва да ви кажа, че готвачите и слугите, натоварени с багаж, избързали напред и съобщили за пристигането на Реймонден. Мелюзина не показала, че вече знае, и заповядала на целия народ да се приготви за посрещането на своя господар. И тя отишла да го посрещне, придружена от голяма свита дами, девойки, рицари и оръженосци на хубави коне и красиво нагиздени. Реймонден много се учудил, като видял в дъното на долината да се появяват хора, подредени двама по двама, които, щом се приближили, извикали в един глас:

— Бъдете добре дошъл, господарю!

Тогава Реймонден познал повечето от хората, които го поздравили с добре дошъл, и ги попитал:

— Сеньори, откъде идвате?

— От Люзинян, господарю — отвърнали те.

— От Люзинян? А далеч ли е оттук? — попитал Реймонден.

Забелязвайки, че новопостроеният град и кулата му пречат да познае предишните места, те отговорили:

— Господарю, можете да видите Люзинян оттук. След като вие заминахте, нашата господарка заповяда да построят този хубав град и тази красива кула. А ето че и тя идва да ви посрещне.

Реймонден наистина бил много удивен, ала не издал мислите си. Щом си припомнил, че Мелюзина бе успяла да построи крепостта и замъка Люзинян за съвсем кратко време, не се учудвал повече.

Пристигнала Мелюзина, посрещнала го много любезно и нежно го поздравила с добре дошъл:

— Господарю, много съм щастлива, че по време на пътешествието ви доведохте до добър край начинанията си във ваша полза и за ваша чест. Всичко ми разказаха.

— Благодарение на бога и на вас — отвърнал Реймонден.

Разговаряйки така, те пристигнали в Люзинян и слезли от конете. Имало големи тържества, които продължили осем дни. Граф Дьо Форе също присъствувал и се радвал, че отново се среща с брат си. После напуснали Люзинян, за да отидат в Поатие при графа, който ги посрещнал много добре. Той попитал Реймонден къде е бил и Реймонден му разказал всичко, което му се било случило. Граф Бертран бил възхитен. После двамата братя се сбогували, единият се върнал във Форе, а другият — в Люзинян, където Мелюзина радостно го посрещнала.

Тя била бременна и когато срокът настъпил, родила второто си дете. То било син и го кръстили Йод. Едното му ухо било неоспоримо по-голямо от другото, ала във всичко останало бил добре сложен и много хубав. Тъкмо той по-късно се оженил за дъщерята на граф Дьо ла Марш и на свой ред станал граф Дьо ла Марш. Но да оставим детето и да се върнем на Реймонден и Мелюзина. Тя останала на легло, колкото било необходимо, а след като се вдигнала, устроили голямо празненство, на което присъствували много благородници. Същата година господарката построила замъка и града Енел, а и Вуван и Мерван; после града и кулата „Свети Мексан“ и предприела построяването на абатството. Правела и много добрини на бедните хора.

На следващата година Мелюзина добила син на име Гион. Детето било много хубаво, но едното му око било разположено по-високо от другото. Редно е също да знаете, че Мелюзина имала отлични дойки и се грижела много добре за децата си, така че те растели и се развивали много бързо за голяма радост на всеки, който ги видел.

По това време тя положила основите на множество крепости в онази част от земите на графството Поату и херцогството Гиен, които й принадлежали. Построила замъка и града Партьоне, издигнала в Ла Рошел кулите на Морската стража и замъка и започнала изграждането на града. На три левги оттам имало голяма кула, построена от Юлий Цезар и наречена Кулата на орела заради императорския орел върху знамето на Юлий Цезар. Мелюзина заповядала да обградят кулата с други големи кули и дебели стени и нарекла тази постройка замъка „Орлето“. После построила Поне в Поату и Сент, наричан по онова време Ленж. Последвали ги Талмон в Талмондоа и много други градове и крепости. Реймонден придобил толкова земи, че нямало принц в Бретан, Гиен или Поату, който да не се бои от гнева му.

Хрониката удостоверява, че две години по-късно Мелюзина родила син, наречен Антоан, голям и добре сложен, но имал на лявата си буза белег като лъвска лапа и преди да навърши осем години, белегът се покрил с косми и остри нокти. Този Антоан бил страшен рицар и по-късно станал граф на Люксембург. А междувременно Мелюзина построила в страната множество църкви и им отпуснала ренти, без да говорим за останалите дарове, които също не били за пренебрегване.

Историята разказва, че две години по-късно Мелюзина родила петия си син, наречен Рено. По-хубаво дете преди не били виждали. И макар че дошъл на земята само с едно око, зрението му било толкова силно, че с него виждал по земя и по вода три пъти по-далеч от всички останали. Бил способен да забележи предмет на повече от осемдесет километра разстояние. Бил хубав, любезен и приветлив, както ще научите по-късно.

После хрониката ни известява, че на осмата година от сватбата си Мелюзина родила шестия си син, когото нарекли Жофроа. Той се появил на тази земя с един зъб, който стърчал от устата му близо три сантиметра. Нарекли го Жофроа — Големия зъб. Бил висок, мускулест, удивително силен, смел и жесток. Щом чуели да се говори за него, всички се страхували. Той извършил невероятни постъпки — скоро ще научим за тях.

На следващата година Мелюзина родила седмия си син. Казвал се Фромон, бил много хубав, но имал на носа си малко космато петно като кожа на къртица или белка. Бил много набожен и станал монах в Майозе, а по-нататък ще научите за него твърде тъжна история.

Някои източници говорят, че две години Мелюзина останала без деца, но на единадесетата година от сватбата си добила изключително голямо дете — осмия си син. Той дошъл на този свят с три очи, едното в средата на челото. Бил толкова лош и жесток, че преди да навърши четири години, убил две от дойките си. А по-нататък ще научите как е бил убит и погребан в „Мутие-Ньоф“ в Поатие.

 

 

Мелюзина отгледала децата си, докато най-големият Юриан не навършил седемнадесет години. Висок и смел, той обичал да показва ловкостта и силата си. Но много го съжалявали заради странното му лице — късо, широко, с едно червено и едно синьо-зелено око и с големи уши като дръжки на веялка. Брат му Йод бил на шестнадесет години, а Гион — на петнадесет. Гион и Юриан много се обичали. Гион бил тъй бърз, тъй жив, тъй ловък, че всички му се възхищавали. Гион не можел без Юриан, все били заедно. Младите благородници от страната били много привързани към двамата братя, а те също обичали от сърце приятелите си. Често се упражнявали заедно да си служат с оръжия в двубои, турнири или битки с копие. Случило се така, че по това време двама поатуски рицари се върнали от Йерусалим и разказали, че султанът на Дамаск е обсадил в град Фамагуста^[1] краля на Кипър, чието положение било отчайващо. Този крал имал за наследница само една много красива дъщеря. Новината за обсадата се разнесла из страната и Юриан я научил. Тогава казал на брат си Гион:

— Бога ми, братко, би било проява на милосърдие, ако подпомогнем този крал срещу сарацините. Вече сме осем мъжки деца и земята на баща ни няма да остане без наследници дори и без нас. За да придобием слава и известност, трябва да се стремим към пътешествия.

— Вярно е, но защо ми казвате всичко това? Готов съм да направя каквото пожелаете — отвърнал Гион.

— Добре, братко — казал Юриан. — Да извикаме двамата рицари, които идват от Света земя, и да ги разпитаме по-подробно.

И те накарали да извикат двамата рицари, които пристигнали на драго сърце. След като ги поздравили с добре дошли, двамата младежи започнали да ги разпитват за пътешествието им, за обичаите и нравите на страните, които са посетили и пътешествениците им съобщили всичко, което искали да узнаят.

— Но ние узнахме, че сте минали през остров, където един християнски крал се намира под заплахата на сарацините — казал Юриан. — Много сме учудени, че вие, които имате слава на големи смелчаци, не сте останали, за да се биете заедно с краля, да му помогнете и да го подкрепите, както би трябвало да направи всеки добър християнин. Струва ми се, че бихте извършили благочестиво дело, ако го бяхте подкрепили.

На това двамата рицари отговорили:

— Боже мой, млади господарю, искаме да знаете, че ако бяхме намерили начин да влезем в града, без да ни хванат и убият, с удоволствие щяхме да отидем и заедно с краля на Кипър да чакаме съдбата, която бог ни отреди. Но вие знаете, че двама рицари, въпреки всичките си усилия, не могат да се опълчат срещу хиляди сарацини. Ето причината, която ни възпря да отидем там. Знайте, че само лудият духа срещу вятъра с надеждата да го успокои или спре.

— Наистина вашето обяснение е задоволително — казал Юриан. — Но кажете ми дали хората, които поведат две хиляди до две хиляди и петстотин бойци, биха могли да стигнат навреме и да помогнат на този крал?

— Разбира се, господарю — отвърнал единият рицар. — Градът е добре укрепен, кралят е смел и решителен, има много храна и достатъчно храбри мъже, за да могат да задържат града. Има и много крепости, където често идват подкрепления от Родос или Армения, а това е в помощ на кипърския крал и жителите на града. И двамата бихме искали да намерим човека, който ще тръгне натам с войска, както споменахте. Бихме участвували в похода заедно с него.

— Добре — казал Юриан. — Двамата с брат ми приемаме вашето предложение и скоро ще ви заведем там.

Юриан и Гион отишли при майка си Мелюзина и историята разказва, че Юриан съвсем кротко й казал:

— Простете, госпожо, но крайно време е да тръгнем да пътуваме, за да опознаем други страни и да спечелим слава и име в чужди краища. Това ще ни позволи да се срещнем с достойни хора и да говорим за неща, които стават в далечни страни и не се срещат тук. Ако щастието и съдбата бъдат благосклонни към нас, бихме могли и да завладеем нови земи. Ние считаме, че тъй като сме вече осем братя, а един ден можем да бъдем и два пъти повече, и ако си представим, че вашата земя бъде разделена на толкова части, то този, който бъде начело на всяко владение, не ще има същия ранг, какъвто имате вие и баща ни. Така че ние с брат ми още сега се отказваме от това, което можем да получим от вас — с изключение на вашите чувства, — а в замяна искаме да ни окажете помощ за нашия поход.

— Дете мое, тази молба е доказателство за голямото ви мъжество и не бива да ви отказвам! Но трябва да говоря с баща ви, защото нищо не мога да ви позволя без негово съгласие.

И тъй Мелюзина отишла при Реймонден и му предала молбата на двамата им сина.

— Разбира се, госпожо, ако ви се струва, че е правилно, постъпете както решите.

— Добре — казала Мелюзина. — И да знаете, че всичко, което ще извършат по време на този поход, ще им донесе слава и благополучие.

После се върнала при синовете си и им рекла:

— Скъпи деца, настъпи моментът да покажете своето мъжество — баща ви ви дава разрешение за това, което искате, аз също. Кажете ми сега къде искате да отидете, за да мога да доставя всичко необходимо.

— Госпожо — отвърнал Юриан, — чухме да се говори, че кралят на Кипър е обсаден от султана на Дамаск в град Фамагуста, и възнамеряваме да му се притечем на помощ срещу неверните сарацини.

— Тогава, деца мои, трябва да предвидя какво е необходимо за поход по суша и по море — казала Мелюзина. — Всичко ще се уреди много бързо и вие ще бъдете доволни от мен.

Двамата младежи коленичили пред нея и й благодарили, засвидетелствувайки дълбокото си уважение. Тя ги вдигнала, целунала и двамата, плачейки, с изпълнено от скръб сърце поради раздялата — обичала ги като майка, не като лоша дойка. Мелюзина вложила цялото си старание, за да уреди пътуването на своите синове и хрониката разказва, че по нейна заповед в пристанището на Ла Рошел хвърлила котва голяма флотилия: големи и малки галери, големи платноходи, най-малкият имал две палуби, а останалите — по три. Флотата била достатъчна да побере три хиляди въоръжени мъже. Междувременно младежите извикали двамата рицари, които ги подтикнали към това пътешествие, и им казали да се приготвят за тръгване в най-скоро време.

— Сеньори, ние сме готови — отговорили те. — Говорихме с много други рицари за този поход и те се готвят да дойдат с вас, като всички желаят да служат под ваше ръководство.

— Много сме благодарни — казал Юриан. — Ще ги възнаградим, а и вас също, ако е угодно богу.

Благодарение на Мелюзина скоро всичко било готово. Тя поверила на четирима барони от Поату и Гиен грижата да бдят над синовете й. Имало множество рицари, оръженосци, благородници, две хиляди и петстотин бойци и петстотин стрелци на арбалети. Натоварили на корабите припасите, артилерията, снаряжението и конете и хората се качили на борда. Би трябвало да се види как хоругвите, знамената и флаговете плющят от вятъра. Как тромпетите и другите инструменти свирят, как цвилят конете. Великолепно било! Тогава двамата младежи си взели сбогом с братята си и с всички в къщи, които плачели, виждайки, че заминават. Мелюзина и Реймонден придружили синовете си до морето. А когато пристигнали, Мелюзина ги извикала настрана и им казала:

— Деца мои, слушайте добре напътствията ми. Давам ви тези два пръстена — камъните им имат еднаква сила. Да знаете, че докато сте почтени, без нечестни помисли и постъпки и не вършите нищо подло, вие няма да бъдете побеждавани в битка, щом ги носите и щом вашата кауза е справедлива. И никакво чародейство, никаква магия или магическо питие не ще могат да ви навредят — те ще губят силата си, щом погледнете пръстените.

Тогава тя дала на всеки по един пръстен, а те й благодарили на колене. Мелюзина продължила:

— Деца мои, където и да сте, обичайте и подкрепяйте вдовиците и сираците, уважавайте всички жени, помагайте на девойките, ако несправедливо искат да ги лишат от наследство. Обичайте благородните и търсете компанията им. Бъдете смирени и човечни както с големците, така и с дребните хорица. Пазете се да не давате обещания, които не можете да удържите, но обещаете ли нещо, не се бавете да го изпълните — дългото очакване намалява стойността на подаръка. Внимавайте да не пожелавате жената на човек, на чието приятелство държите. Не заемайте никога суми, които не бихте могли лесно да върнете. Ако сте принудени да вземете на заем, върнете дълговете си веднага щом имате възможност. Така ще бъдете свободни и ще живеете честно. Ако по божия воля се случи да завладеете земи, управлявайте хората си в зависимост от това, какви са. Щом са непокорни, бъдете непримирими относно зачитането на сеньориалните си права. Имате ли власт, бъдете нащрек — ако се оставите да вземат надмощие над вас, ще трябва да управлявате по волята на поданиците си. Освен това, деца, забранявам ви да се доверявате на бъбривци, ласкатели или на човек, който злослови зад гърба на другите. Не вярвайте на съветите на изгнаник или на някой, избягал от родината си, щом иска да навреди на тези, които са го изселили, освен ако каузата му е справедлива и имате основание да му помогнете. В противен случай това ще накърни славата ви. А най-вече ви забранявам да бъдете високомерни. Раздавайте справедливост, признавайте правата както на обикновения човек, така и на високопоставения. Не презирайте враговете си, колкото и незначителни да са те, бъдете винаги нащрек. По време на завоеванията не се отнасяйте с другарите си като с подчинени, а внимателно. Бъдете достъпни за всички, говорете с всеки, търсете компанията на хора, които са го заслужили с качествата си, защото нищо не разпалва сърцата по-силно от доброжелателния водач. Пред враговете си проявявайте лъвска гордост — именно пред тях се показвайте могъщи и властни. И ако бог ви даде блага, разпределяйте ги между другарите си според заслугите им.

Ето какви съвети дала Мелюзина на децата си, а те горещо й благодарили. После казала:

— Деца мои, накарах да сложат в кораба ви достатъчно златни и сребърни монети, подобаващо на ранга ви и за да плащате добре на хората си в продължение на четири години. Не се страхувайте от нищо — имате прясна вода, сухари, оцет, солено месо, солена риба и хубаво вино за дълго време. Вървете с божията милост! Постъпвайте правилно и следвайте съветите ми.

Младежите се сбогували с родителите би и се качили на кораба. Вдигнали котва, опънали платната. Според обичая капитаните помолили бог да им позволи да осъществят успешно плаване, после излезли в открито море, вятърът издул платната и поели толкова бързо, че скоро от брега престанали да ги виждат. Тогава Реймонден и Мелюзина тръгнали за замъка „Орлето“, където ще ги оставим, за да последваме Юриан и Гион и техните другари, които плавали възможно най-бързо и по най-късия път към остров Кипър.

 

 

След като напуснали Ла Рошел, флотилията на Юриан и Гион плавала дълго, преминала край много острови, спирала на много места. Един ден те видели да идват много кораби, преследващи настървено две галери. Капитанът веднага уведомил двамата братя, а те го попитали какво да правят. Капитанът отговорил, че би било добре да изпратят една галера да разбере кои са тези хора.

През това време накарали мъжете да се въоръжат и да са готови за всеки случай. Постъпили както капитанът ги посъветвал. Галерата се насочила към другите две галери, като хората викали: „Кои сте вие?“, а отсреща им отговорили:

— Ние сме две галери от Родос, срещнахме по пътя сарацините и те ни преследват. Виждаме, че сте християни и вие, и всички, които ви следват.

— Да, така е!

— Кълна се в главата си — казал един от родоските капитани, — кажете им да побързат, защото ще имат хубава възможност за подвизи — това са хора на дамаския султан, които отиват към обсадената Фамагуста. Ако можете да ги потопите, ще направите голяма услуга на кипърския крал и ще нанесете щети на султана.

Когато хората от поатуската галера чули това, обърнали галерата и отишли да го съобщят на двамата братя. Да бяхте видели как хората се изкачват до укрепените наблюдателници на мачтите с копия и пики в ръце, как предпазват корабите с големи, овални щитове, как зареждат оръдия и арбалети! Да можехте да видите как галерите се носят стремително напред, тласкани от веслата, как свирят тръбите и сарацинските рогове! Истинско великолепие! Когато сарацините забелязали как тази голяма флота идва срещу тях, не знаели какво да мислят, защото не си представяли, че такава християнска армада се намира толкова наблизо. Въпреки това се подредили в боен ред и започнали да отстъпват. Но поатуските галери плътно ги обкръжили и отвсякъде ги обстрелвали с оръдейни изстрели.

Когато сарацините разбрали, че битката е загубена и не могат да избягат, взели един от пленените родоски кораби, изхвърлили хората през борда и го напълнили с дърва, зехтин, мас и сяра. Щом видели християните да приближават, подпалили го и заплували към тях. Но християните успели да го избегнат и като ги обсадили от другата страна, въпреки съпротивата им, си пробили път между техните кораби. Тогава започнала ожесточена битка с арбалети и оръдия. В този момент пристигнали повечето християнски кораби. А горящият кораб, тласкан от течението, попаднал сред сарацините, те не могли да предотвратят пожара — три от техните съда се подпалили, целият им екипаж загинал, а товарът потънал. Езичниците били победени, оцелелите били взети в плен. Братята разпределили голямата плячка между войниците и хората от двете родоски галери. После пуснали котва край остров Родос и дали на братята от Родоския орден пленените плавателни съдове. Прекарали четири дни на острова, запасили се с прясна вода. Главният магистър на ордена поканил двамата братя и бароните да се разходят из града. Те се съгласили и били приети с много почести. Настоятелят ги попитал кои са и къде отиват. Когато разбрал, отнесъл се още по-добре с тях и заявил, че ще покани някои от членовете на ордена и заедно с тях ще отиде на помощ на кипърския крал. Двамата братя горещо му благодарили.

Според хрониката двамата братя изчакали в Родос магистърът да събере шест галери, пълни с оръжие и храна, с умели бойци и отлични стрелци. Те плавали до остров Колкос, където забелязали гъст пушек. Магистърът на Родос, който бил в галерата на Юриан, му казал:

— Господарю, честно казано, би било добре да изпратим до този остров една или две малки галери да разберат дали има хора. Ако няма, това ще означава, че скоро са го напуснали.

— Приемам предложението — отвърнал Юриан.

Изпратили една малка галера, която бързо тръгнала към острова. Доста от хората слезли на сушата. Там намерили много огньове и бараки. Сторило им се, че на това място най-малко тридесет хиляди души са лагерували четири-пет дни, защото близо до бараките имало останки от заклани животни. Тогава хората се върнали на галерата и потеглили към флотилията да съобщят какво са видели.

— Добре — казал великият магистър на Родоския орден, — мисля, че това са сарацините, които отиват към обсадената Фамагуста при султана. Смятам, че вие разгромихте и ни дадохте корабите на част от тях — чакали са ги на този остров. Почти съм сигурен в това. Господарю — продължил той, — добре ще е да пуснете котва в това малко пристанище и да изчакате, докато изпратим няколко души в Лимасол да се осведомят дали ще могат да осигурят безопасност на нашата флотилия в затвореното им пристанище.

— Имате право — отвърнал Юриан.

Приближили се до сушата, пуснали котва в пристанището и пратили вест в абатството да не се страхуват, тъй като идват приятели, а и магистърът на Родос е с тях. Научавайки това, монасите много се зарадвали и оказали много добър прием на поатуските рицари. Изпратили един от монасите в Лимасол да съобщи за пристигналата помощ. Когато капитанът на града — един много доблестен рицар — научил тази новина, зарадвал се и веднага се въоръжил, качил се в галера и потеглил към новодошлите. Щом пристигнал, пожелал да види водача на тази армада. Завели го при Юриан, Гион и магистъра на Родос в хубава шатра, издигната на брега. Рицарят погледнал Юриан и се стреснал от високия му ръст и държането му, вдъхващо страх. Поздравил го много учтиво и Юриан радушно го приел.

— Господарю — казал рицарят, — бъдете добре дошли в тази страна.

— Благодаря ви, скъпи сеньоре.

— Господарю, научих, че сте тръгнали от вашата страна с намерение да помогнете на кипърския крал.

— Да — отвърнал Юриан, — вярно е.

— Тогава в Кипърското кралство би трябвало да ви отварят вратите навсякъде, където отидете — в градове, укрепени замъци и крепости. А крепостта, която пазя аз от името на уважавания господар — краля на Кипър, — ще бъде отворена за вас и поставена на ваше разположение, когато пожелаете, а също и затвореното пристанище, където можете да подслоните корабите си.

— Много благодаря, сеньор — отговорил Юриан. — Време е сега да тръгваме на път, защото двамата с моя брат имаме голямо желание да се запознаем със сарацините не за да им сторим добро, а за да им навредим, ако е рекъл господ.

— Господарю, добре би било да наредите хората и конете да слязат, защото ще тръгнем по суша.

Така и направили. Юриан въоръжил около четиристотин рицари между най-високопоставените барони, въоръжил се и той, и брат му, качили се на конете и потеглили в добър ред с развято знаме на сребристи и лазурносини ивици с отпечатана лъвска глава на него.

Магистърът на Родос и останалите, които трябвало да тръгнат по море, се отправили към пристанището. Юриан, неговата войска и рицарят, който ги водел, яздили до града, където били посрещнати много добре. После флотата пристигнала в пристанището, свалили от корабите конете и всичко необходимо и се настанили в палатки насред полето. Построеният лагер представлявал прекрасна гледка. Най-видните барони отседнали в града, а флотата стояла закотвена в затвореното пристанище, където поставили добри воини и стрелци да го защитават, ако сарацините нападнат.

 

 

Капитанът на града известил чрез писмо краля за пристигането на Юриан, брат му и техните войски, уточнявайки имената на младите благородници и родината им. После извикал един свой племенник и му казал:

— Каквото и да става, трябва да отнесете това писмо на краля във Фамагуста.

— Боже мой, вие ме излагате на голям риск — отвърнал младежът. — Ако сарацините ме заловят, животът ми не ще струва и пукната пара. Но заради вас и заради краля, в името на това да му възвърнем смелостта и надеждата, че ще бъде избавен от гибел, приемам опасната задача. Бог да ми помогне да се върна здрав и невредим!

— Добре, племеннико, отговорихте смело. Точно така трябва да се служи на господаря и ще бъдете възнаграден.

Юриан още не знаел за всичко това и повикал магистъра на Родос и капитана на крепостта:

— Сеньори, султанът млад и смел ли е?

— Да, такъв е.

— Но за първи път прекосява морето, за да се бие тук, нали? — продължил той.

— Да — отговорили те.

— И какво го е накарало този път да прекоси морето? Щом е толкова предприемчив, защо толкова късно го е направил, тъй като сте близки съседи, а той, както ми съобщиха, е много силен.

— Добре — отвърнал капитанът, — ще ви обясня. Нашият крал има много хубава дъщеря на петнадесет-шестнадесет години, която султанът поиска за жена, но кралят му отказа. Доколкото далеч стигат спомените ми, винаги сме имали договори за мир със султана, а също и нашите предшественици — с неговите предшественици. Когато султанът научи, че кралят му отказва дъщеря си, върна му договорите и обяви война. Тръгна по море с четиридесет хиляди сарацини и скоро пристигна в залива, където пусна котва. Разтовари оръжията и ненадейно обсади Фамагуста, където свари краля без бароните си. Оттогава, въпреки обсадата, доста хора успяха да влязат в града и да се бият срещу него. Станаха много битки с тежки загуби за едната и за другата страна. Сарацините на два пъти получаваха нови подкрепления, така че засега са най-малко сто хиляди. Но в този последен поход те загубиха част от корабите и хората си — напразно ги чакаха на остров Колкос. Моряците от една наша галера от Черна гора, която ги следеше, ни казаха, че те подгонили две санитарни галери. Но не разбрали какво се е случило с тази флота, защото я чакали шест дни и когато разбрали, че няма да се върне, тръгнали да се присъединят към обсадените.

— Възможно е — казал магистърът на Родос. — Сеньор Юриан и брат му биха могли да ви дадат отговор, защото те ги победиха и ни дадоха корабите им.

— Но това е чудесно! — извикал рицарят. — Хвала на бога, монсеньор — добавил той. — Разказах ви защо избухна войната и защо султанът прекоси морето.

— Боже мой — казал Юриан. — Голяма е силата на любовта, която е в основата на такова начинание, а може да вдъхнови и още по-големи подвизи. Щом султанът се е хвърлил в тази война от любов, той е още по-страшен, защото това чувство е толкова могъщо, че кара и страхливците да вършат подвизи, за които не са смеели дори да помислят. Очевидно е, че султанът, който и без това е смел и предприемчив по характер, сега всява страх. Но ние още утре ще потеглим, за да се срещнем със сарацините.

Тогава той заповядал на тръбачите да свирят и известят на всеки да приготви оръжието си, тъй като на другия ден сутринта при третия сигнал трябвало под негово ръководство да тръпнат в боен ред, следвайки авангарда. Само да можехте да чуете как силно удряли с чука войниците, като заковавали частите на ризниците си, металните плочки на броните, железните ръкавици и наколенници; как подковавали конете или слагали железни остриета на копията си; каква глъчка вдигали онези, които сгъвали мрежести ризници и арабски доспехи. По заповед на Юриан тази нощ застанали на стража един рицар, петстотин войници и петстотин стрелци с арбалети.

Но да се върнем към племенника на капитана, който тръгнал възможно най-бързо към Фамагуста. Точно в полунощ стигнал до невисока планина в края на една гора. В долината видял разположена сарацинска армия, осветена от огньовете, горящи почти навсякъде пред шатрите. Видял и града, така добре обкръжен, че рицарят не знаел откъде да се опита да влезе. Дълго стоял и размислял. Не щеш ли, на разсъмване около осемдесет кипърски войници излезли от един таен изход на града и се насочили мълчаливо към лагера. Стражите се прибирали и повечето били вече в палатките си. Малката група навлязла в лагера, промъкнала се между часовите, без те да я усетят, и стигнала почти до шатрата на султана. Тогава рицарите атакували, нанасяйки удари — с копия и мечове нападали всеки срещнат, режели въжетата на шатрите, подлагайки на ужасно клане сарацините, а били толкова малобройни. Войската се събудила и от всички страни завикали: „На оръжие!“ Започнали да се въоръжават, обзети от страх. Но когато малката войска видяла, че лагерът се оживява, тя спокойно се върнала към града, като избивала и поваляла всичко, което се изпречвало на пътя й.

Когато пратеникът видял това оживление, залагайки всичко на карта, пришпорил колкото може по-силно коня си, заобиколил палатките и прекосил цялото бойно поле. Не след дълго се озовал между града и хората, които били разбудили войската. Разбрал, че се числят към градския гарнизон, и ситно извикал:

— Смелост, сеньори! Нося ви добри новини — цветът на рицарството ви идва на помощ. Става дума за двама млади благородници от Люзинян, които вече победиха по море част от хората на султана. Войската им наброява най-малко четири хиляди бойци.

Приели много добре пратеника с такива добри новини и той влязъл безпрепятствено в града за нещастие на султана, който предприел атака срещу предните укрепления. Имало много ранени и убити от едната и от другата страна, но християните принудили сарацините да отстъпят със значителни загуби. Когато видял, че нищо повече не може да се направи, султанът заповядал да свирят отстъпление.

Вестоносецът отишъл при краля, поздравил го от името на чичо си и му предал писмото. Кралят счупил печата и научил от писмото, че му идват на помощ значителни подкрепления. Тогава вдигнал ръце към небето, изричайки:

— Господи! Благодаря ти, че не си ме забравил и че не си изоставил бедния ми народ, който дълго живя в страх и мизерия.

 

 

Щом новината се разпространила из града, народът дал воля на радостта си, забили камбаните. Като чули оживлението и глъчката, сарацините се запитали защо ли толкова се радват.

— Трябва да са научили някоя новина, която не знаем — казал султанът, — освен ако не правят това, за да ни накарат да мислим, че имат достатъчно хора и боеприпаси, за да могат да се защитят.

Когато Ермина, дъщерята на краля, разбрала за подкрепленията, водени от младите люзинянски благородници, тя изпитала силно желание да узнае какво става и повикала младежа, който донесъл известието. Той влязъл в стаята и се поклонил пред девойката.

— Приятелю — казала Ермина, — бъдете добре дошъл. Кажете ми какви новини носите.

Вестоносецът повторил казаното.

— Приятелю — продължила девойката, — видяхте ли тези мъже, които ни идват на помощ?

— Да, госпожице.

— И що за хора са те?

— Честна дума, госпожице, това са най-умелите бойци, най-хубавите и най-добре облечени мъже, които някога са влизали в това кралство.

— Кажете ми, от коя страна са и кой е техният водач? — продължила девойката.

— От Поатие са и са предвождани от двама младежи, за които казват, че са младите господари на Люзинян. По-големият се нарича Юриан, а по-малкият — Гион. Още нямат бради и мустаци.

— А хубави ли са? — подела девойката.

— Ами да — отговорил пратеникът. — По-големият е висок, източен, слаб и удивително силен. Но лицето му е късо и широко, едното му око е червено, а другото синьо-зелено и ушите му са с невероятни размери. Но във всичко останало е един от най-хубавите младежи, които съм виждал. А по-малкият не е толкова висок, но е много хубав в лице и тяло, само едното му око е разположено по-високо от другото, но това не го загрозява. Всеки, който ги види, казва, че са достойни да завладеят целия свят.

— Приятелю — рекла Ермина, — вие ще поздравите от мое име двамата млади благородници и ще дадете на по-големия тази брошка, като му кажете да я носи от приятелски чувства към мен. А този пръстен с диамант ще дадете на по-малкия. Поздравете ги от мен.

— На драго сърце, госпожице — отговорил пратеникът.

Тогава той я оставил, за да отиде при краля, който бил наредил да напишат отговора му. Кралят веднага заповядал на голям брой войници да се въоръжат и да излязат тихо от града. Те се промъкнали във вражеския лагер и преди другите да се усетят, им нанесли тежки удари. Но сарацините ги отблъснали в безпорядък до градските врати. Имало не един убит и много ранени от двете страни. Цялата сарацинска армия се хвърлила в боя. Тогава превели пратеника през друга врата, той минал зад лагера като стрела и никой не го видял. Препуснал в галоп към чичо си — бързал да му занесе новините.

Когато султанът видял, че ще загуби повече, отколкото ще спечели, заповядал на войските си да напуснат полесражението в добър ред.

Но да се върнем на Юриан, който при пукването на зората станал и наредил да свирят с тръбите. При второто изсвирване трябвало да се натовари багажът и да се оседлаят конете. После двамата братя и всички барони изслушали месата, Юриан разрешил чрез викачите на хората си да изпият по чашка и да дадат овес на конете. При третия зов на тръбите цялата армия потеглила, следвайки авангарда. Походът започнал и тогава пристигнал племенникът на капитана и връчил на чичо си кралското писмо. Капитанът счупил печата и видял, че кралят му заповядва да предаде командуването на града на двамата братя и да нареди на всички крепости, градове, градчета, укрепени замъци, пристанища и проходи да ги пускат заедно с хората им, да преминават и отсядат където поискат и да им се подчиняват във всичко. След като се запознал с тези разпореждания, капитанът показал писмото на Юриан и Гион и те го прочели. Извикали капитана, магистъра на Родос и двамата рицари, които им били говорили за обсадата на Фамагуста, и им прочели писмото на висок глас. Тогава Юриан казал:

— Благодарим на краля за честта, която ни оказва, но нямаме намерение да влизаме в крепости, замъци и градове, ако можем без затруднения да се придвижим по друг начин. Смятаме по-скоро да стигнем бойното поле, за да се сражаваме с неприятеля. Но кажете ни колко души бихме могли да вземем от всичките ви гарнизони, след като охраната им бъде осигурена. Наистина, капитане, трябва да знаем броя им и дали са хора, на които можем да се доверим, защото, ако е угодно богу, имаме намерение да атакуваме противника и да сложим край на тази война колкото може по-скоро. Именно затова прекосихме морето.

— Тогава, господарю — отвърнал капитанът, — ще ви се отвори много работа, защото сарацините са повече от сто хиляди.

— Не се безпокойте — казал Юриан, — справедливото дело е на наша страна. Те са нападнали без основателна причина. Така че не се страхувайте от нищо, бог ще ни помогне. И ако те са много, а ние малко, казвайте си, че едно зърно чер пипер люти повече от десет крини жито. Победата зависи не от броя на бойците, а от начина на командването. Големият завоевател Александър никога не е ангажирал повече от десет хиляди мъже в една битка.

Тези смели думи му спечелили уважението на капитана, който си помислил, че Юриан също има качества на велик завоевател, тъй че му отговорил:

— Ще ви намеря непременно четири хиляди войници и две хиляди добри пехотинци и стрелци.

— Добре, това е достатъчно — казал Юриан. — Направете така, че да се присъединят към нас, когато сме на половин ден път от нашите противници.

Капитанът отговорил, че ще изпълни желанието му.

Тогава пристигнал племенникът на капитана, коленичил пред Юриан и Гион и им казал:

— Благородни сеньори, най-красивата и най-благородна девойка от това кралство ви поздравява и ви изпраща тези дарове.

И като взел златната брошка, украсена със скъпоценни камъни, рекъл на Юриан:

— Милостиви господарю, приемете тази брошка от името на Ермина, дъщерята на нашия крал, която ви моли да я носите от приятелски чувства към нея.

Юриан приел с радост скъпия дар и го прикрепил към ризницата си с думите:

— Приятелю, много благодаря на госпожицата, която ми оказва такава чест. Заради нея тази брошка ще ми бъде много скъпа. А много благодаря и на пратеника.

Тогава пратеникът предал от името на девойката пръстена на Гион, казвайки му, че тя го моли да го носи от приятелски чувства към нея. Гион отвърнал, че ще го направи, поставил пръстена на пръста си и благодарил на госпожицата и пратеника, комуто двамата братя направили богат подарък. Тогава тръбата засвирила и потеглили на път. Колко възхитителна била войската!

Капитанът изпратил вестоносци във всички фортове, за да съберат войници. Имало дори петстотин души в повече от хората, които бил обещал на двамата братя. Войската на Юриан се разположила на брега на малка рекичка и много рано на следващия ден вдигнали лагера и поели на път.

Преди обяд те достигнали хубава поляна на брега на голяма река, засенчена от кичести дървета. На около петстотин метра имало голям мост, през който трябвало да минат, и оттам оставали само седем левги до Фамагуста. Юриан настанил хората си, за да изчакат капитана и войниците, които трябвало да доведе. Останали там през нощта и до средата на следващия ден.

През това време няколко рицари и оръженосци отишли да се поразходят край моста. Там намерили около петнадесет души, които били слезли от конете и стояли с копия в ръце и с шлемове, каквито се носели в тази страна. А оттатък реката те видели как почти четиристотин въоръжени мъже се опитвали да я прекосят, за да ги нападнат. Тогава един от поатуските рицари се запътил към тях и им извикал:

— Кои сте вие?

— Ние сме християни — отвърнал единият от тях. — Кралят на Кипър е наш господар, а онези там са сарацини, следвани най-малко от шест хиляди езичници, които ограбват страната ни. Те ни откриха и убиха сто наши другари.

— Сеньори — казал рицарят, — ако можете още малко да се съпротивлявате, скоро ще получите помощ.

— Наистина ще ни е нужна! Вървете, ще удържим колкото може по-дълго.

Тогава рицарят се върнал в галоп при другарите си и им разказал случката. Те бързо потеглили към лагера и срещнали двайсетина стрелци, на които заповядали да помогнат на мъжете, защитаващи моста от сарацините. Стрелците веднага тръгнали натам. Като наближили, видели на моста трима повалени християни.

— Напред! — извикал единият от тях. — Да не се бавим! Тези кучета притискат здраво нашите смелчаци.

И опъвайки арбалетите си, те стреляли едновременно. Роякът стрели повалил най-малко дванадесет души. Сарацините, като видели това, стреснати изоставили моста, а християните отишли да вдигнат тримата си другари. Тогава смелостта им се възвърнала. Опъвали лъковете толкова често, че нито един сарацин не се осмелявал да стъпи на моста. Но и сарацините извикали своите стрелци и схватката станала още по-жестока. А щели да сторят по-добре да си отидат, защото рицарите, които се завърнали в лагера, разказали какво става. Юриан се въоръжил, взел най-малко хиляда бойци и стотина стрелци и заповядал на други хиляда да го последват в случай, че стане нужда да му се притекат на помощ. Заповядал на един барон да застане начело на резервната войска. Наредил също цялата армия да се подготви, въоръжи и подреди в боен ред и поверил нейното командване на брат си Гион и магистъра на Родос. След това оставил знаменосецът да мине напред, следвайки го в боен ред с копие в ръка, и държал войниците си така добре подредени, че нито един не изпреварвал другия дори с един пръст. Преди да достигнат моста, най-малко шест хиляди сарацини пристигнали на това място, доближили се застрашително до тях и почти ги отблъснали. Юриан слязъл от коня с копие в ръка. Стрелците застанали от двете страни на моста, започнали да повалят сарацините и ги накарали да отстъпят. Юриан извикал силно: „Люзинян!“ и скочил пъргаво на моста с копие в ръка, със знамето напред и воините след него. Започнала ожесточена атака. Юриан забил копието си право в гърдите на един сарацин с такава сила, че пробил черния и белия му дроб.

Състояла се славна битка, но накрая сарацините загубили моста и много от тях паднали в реката. Тогава християните бързо прекосили реката и започнали свирепа атака. Сарацините отстъпили, изоставяйки полесражението.

Когато си дал сметка, че сарацините бият отбой и се качват на конете, Юриан заповядал на конниците и ариергарда също да прекосят реката. Всички сарацини, когато ги забелязали, яхнали конете и побягнали след войниците, които карали плячката: биволи, крави, овни, прасета и много товари. Юриан скочил на коня и заповядал на бойците и на ариергарда да го следват в добър боен ред. Спуснали се да преследват неверниците, а те бягали в безпорядък. Убивали заловените, сечта и преследването продължили досами сарацинската войска. Щом се доближили, Юриан заповядал на хората си да се оттеглят и се завърнал в лек тръс, като карал отнетия от сарацините добитък пред себе си.

Преследваните сарацини пристигнали в лагера с викове: „На оръжие!“ Би трябвало да се видят неверниците как се подреждат в батальони вън от лагера. Един от бегълците разказал на султана какво се е случило и султанът неприятно се изненадал и много се учудил — кой би могъл да му причини такива загуби — се питал той. Засвирили с тръби и други инструменти, а жителите на обсадения град взели да се питат каква е тази врява във вражеската войска. Въоръжили се и всеки застанал на поста си.

Тогава един от петнадесетте рицари, завърнал се от боя при моста, когото сарацините преследвали, стигнал до градските порти. Този рицар видял как се сражавали двете страни, а също забелязал и големите подвизи на Юриан и с голям риск прекосил сарацинския лагер. Пред портите извикал:

— Отворете вратата, нося ви добри новини.

— Кой сте вие? — попитали го стражите.

— Аз съм рицар от форта Черна гора — отвърнал той.

Отворили му и той влязъл. После го отвели при краля, който го познавал. Рицарят го поздравил с дълбок поклон. Кралят го приветствувал с добре дошъл и го помолил да му съобщи какво е станало. Рицарят му разказал от игла до конец какво се е случило на моста и как Юриан си е възвърнал плячката. Казал му също, че Юриан има намерение скоро да нападне султана.

— Добре — рекъл кралят. — Това е човекът, когото бог ми изпраща, за да мога да спася страната си от неверниците. Нека бог ми е свидетел, че утре ще покажа на султана, че хората, които ми идват на помощ, не са далеч и вече не се страхувам от него. Приятелю — казал още той на рицаря, — вървете да съобщите добрите новини на дъщеря ми.

Рицарят отишъл при девойката, поздравил я с уважение и й разказал всичко, което се било случило.

— Ах, сеньор рицарю, нима вие участвувахте в битката?

— Да, разбира се, госпожице.

— Но кажете ми — подела принцесата, — този млад благородник с толкова странно лице дали е тъй добър боец, както разправят?

— Госпожице, той е сто пъти по-добър. Знайте, че каквото и да ви казват, той е един от най-привлекателните мъже, които някога съм виждал.

— Хайде де — казала Ермина, — ако ви е платил, за да го хвалите, не е загубил парите си.

— Госпожице, не съм имал случай да разговарям с него, но той струва много повече от думите ми.

— Приятелю, заслугите струват повече от красотата.

 

 

Кралят на Кипър бил много щастлив от непредвидената помощ и благодарял на бога. Така изминала нощта.

Всички спели, само Ермина не можела да затвори очи. Непрекъснато мислела за Юриан; поради хубавите думи, които чула за него, толкова й се искало да го види, че си казвала — дори и със сто пъти по-грозно лице, заради подвизите и храбростта пак заслужава да бъде обичан от дъщерята на най-големия крал на света. И цяла нощ принцесата мислила за Юриан, а любовта й ставала все по-силна.

На другия ден на зазоряване кралят намерил хората си напълно готови и излязъл от града с най-малко хиляда бойци на коне, докато хиляда други пехотинци и стрелци го чакали от всяка страна на предните укрепления в случай, че сарацините го притиснат. Кралят се хвърлил в лагера на противника и му нанесъл големи щети, защото бил заповядал на хората си под заплаха от бесилка да не вземат пленници, а да подлагат на сеч всеки, който попадне в ръцете им. Бил решил така, за да не губят войниците времето си от алчност за плячка и за да могат да отстъпват, без да се пръскат и без загуби. Сарацините, внезапно събудени, скочили, за да се хвърлят в боя. Когато кралят видял, че силите им нарастват, събрал хората си и ги накарал да отстъпват, без да бързат. Той самият застанал зад войската си с меч в ръка. Щом видел, че приближава някой сарацин, обръщал се и го принуждавал да отстъпи, ако сарацинът налитал на бой, кралят му нанасял такива удари, че желанието му да го преследва изчезвало. Кралят се държал много мъжествено и всички се възхитили от смелостта му — нито един сарацин не смеел повече да се бие.

Тъкмо тогава пристигнал султанът начело на голяма войска, яхнал едър кон, размахал отровно копие. Когато видял краля да нанася удари на неговите хора, той с все сила запратил копието към него — улучил го в лявата страна и го пробол. Металната ризница не могла да защити краля. Той изпитал ужасна болка, изтръгнал копието от хълбока си и се опитал да го хвърли по султана. Но султанът леко обърнал коня си, копието го отминало, ударило право в гърдите един сарацин и той паднал мъртъв на място. Преди султанът, който бил излязъл твърде напред, да успее да се върне, кралят го ударил с меча си по главата тъй силно, че го съборил на земята напълно зашеметен. Заприиждали още езичници и кралят трябвало да отстъпи сред своите войници, за да не се излага повече на рискове. Губел много кръв, силите му го напускали, но въпреки ужасната болка вдъхвал смелост на хората си. Да знаете, че острието на копието било намазано с отрова и кралят бил смъртно ранен. Бързо разбрал, че този удар носи смърт. Но бил с доблестно сърце и не показал страданието си пред хората до момента, в който един от рицарите не видял, че е облян в кръв — тя се стичала от раната и напоявала земята под краката му. Тогава рицарят казал:

— Господарю, твърде дълго се задържахте тук. Елате да приберем хората незабавно в града, за да не нахлуят сарацините заедно с нас.

Кралят много страдал и отвърнал:

— Постъпете както желаете.

Рицарят накарал сто бойци на коне, подкрепени от сто стрелци, които още не били участвували в боя, да поемат битката. Сарацините трябвало да отстъпят, а това много ядосало султана и той викнал на хората си:

— Напред, господа! Смелост! Тази нощ градът ще бъде наш!

Ожесточението на боя се удвоило. От едната и от другата страна се защитавали добре, атакували с всички сили. Когато кралят на Кипър видял, че сарацините се бият тъй енергично, събрал малко сили и се хвърлил смело към тях. Той направил толкова мъчително усилие, че някои от вените му се пръснали — хората казват, че това съкратило живота му. Но нападението принудило сарацините да отстъпят, а много от тях били убити или ранени. Нощта наближавала, имало големи загуби и от двете страни. В крайна сметка сарацините си тръгнали, тъй като кипърският крал вдъхвал голяма смелост на своите бойци и те се надсмивали над ударите, които получавали — сякаш били от закалена стомана.

След оттеглянето на сарацините, кралят и хората му влезли в града, където, щом разбрали за раната, започнали да го оплакват. Той им казал:

— Верни мои поданици, не показвайте толкова мъката си. Мислете по-скоро как най-добре да се защитите от султана и ако е угодно богу, скоро ще оздравея.

Населението се успокоило малко, а кралят, щом изрекъл тези думи, за да вдъхне вяра в народа си, почувствувал, че не ще може да се отърве. Той заповядал на хората си да организират добра охрана, сбогувал се с тях и отишъл в двореца, слязъл от коня и се прибрал в стаята си. Дъщеря му отишла да го посрещне, свалила въоръжението му и когато видяла почервенелите от кръв доспехи и раната, паднала в несвяст. Кралят наредил да я отнесат в стаята й.

Лекарите се погрижили за краля, сложили го на легло и му казали да не се безпокои — нямало от какво да се страхува.

— Много добре зная как съм. Нека бъде волята божия! — възкликнал той.

Трудно било да се запази тайната — вестта се разнесла из града и поданиците взели да го оплакват още повече.

 

 

На другия ден сутринта Юриан застанал пред шатрата си и заповядал на всички военачалници да дойдат с хората си с развети флагове и знамена в пълно бойно снаряжение, за да проведе преглед, да провери дали не липсва нещо от въоръжението им и колко са на брой, като проверените отделял настрана. Внимателно се вглеждал във войниците, които му се виждали по-смели, запомнял чертите им. После преброил своите бойци, хората на родоския магистър и на капитана от Лимасол. Открил, че общо са между девет и десет хиляди. Много се зарадвал и заповядал веднага да свирят сбор. Вдигнали палатките и тръгнали на път. Магистърът на Родос и капитанът на Лимасол яздели заедно в боен ред и си говорели, че никой мъж и никой народ не би устоял дълго пред Юриан. Рано следобед стигнали до планината, където се състояла битката предишния ден.

— Би било добре да се настаним край тази река, докато починем — казал Юриан. — А през това време ще обмислим най-добрия начин да победим враговете си.

Останалите се съгласили и всички се разположили близо един до друг, за да не ги изненадат.

Да се върнем за миг при султана. Той бил изпратил в града разузнавачи и научил, че идва помощ на краля и че това е вдъхнало кураж на населението на Фамагуста. Научил също, че кралят е ранен и градът е много обезпокоен. Тогава султанът решил да щурмува града.

Но Юриан и неговите спътници също били изпратили разузнавачи в сарацинската армия. Щом се завърнали, научили от тях, че султанът е предприел атака срещу града и може да го превземе, ако бързо не се притекат на помощ. Осведомили ги също, че кралят е ранен и тези новини огорчили Юриан.

Тогава заповядал да свирят тръбите и хората да се въоръжат. Разпределили ги в четири батальона — той взел първия, брат му Гион — втория, магистърът на Родос — третия и капитанът — четвъртия. Оставил в долината стотина въоръжени мъже и около петдесетина стрелци да пазят обозите и товарните животни.

После се изкачили на планината, откъдето видели лагера на сарацините и обсадения град.

— Благородни барони — казал Юриан, — неприятелите са многочислени, но ако бог ни води, ние ще ги смажем. Да заобиколим лагера им, без да им нанасяме щети, и да атакуваме само тези, които щурмуват града.

Хората се съгласили. Слезли от планината, заобиколили лагера, но когато минавали оттам, стражите ги забелязали, разбрали, че не са от техните, и се развикали: „На оръжие!“ Като видял това, Юриан заповядал на капитана да нападне стражата и той изпълнил заповедта. Сблъсъкът бил кръвопролитен. Юриан начело на трите батальона застанал между стражата и атакуващите. В битката загинали всички, които пазели лагера.

Оставили хора от войската да пазят стана на сарацините и се насочили към мястото на битката. Но един човек отишъл при султана и му казал:

— Господарю, целият лагер и всичките шатри са превзети, пазачите — убити, и идват да те нападнат най-жестоките воини, които някога съм виждал.

Тогава султанът се обърнал и видял знамената, флаговете и войниците, вървящи плътно един до друг, така че изглеждали значително по-малко. Той бил много ядосан и заповядал да свирят отстъпление. После започнал да подрежда хората си в боен ред. Но преди да се подредят и наполовина, Юриан със своя батальон пристигнал и ги нападнал с все сила. Тогава започнала страшна сеч — езичниците понесли големи загуби. Нямали време да построят редиците си. Поставени на тясно, не успели да се съберат около знамената си, а хората, които ги нападали, били решителни и майстори във военното изкуство. За кратко време повечето сарацини обърнали на бяг.

 

 

Юриан енергично размахал меча си, пришпорил коня и се хвърлил с всичка сила върху султана. Като видял, че идва, султанът не го отбягнал, а вдигнал брадвата си и се опитал да го удари по главата. Юриан избягнал удара. Падайки надолу, тежката брадва се изплъзнала от ръцете на султана. Тогава Юриан го ударил с всичка сила по шлема. Султанът, смазан от удара, бил съвсем замаян — не виждал, не чувал, изпуснал юздата и стремената и конят го понесъл където си иска. Юриан го ударил отново с тежкия си меч по незащитения врат.

Султанът паднал на земята сред тълпата от рицари, но битката била толкова ожесточена, че неговите хора не могли да му помогнат и загинал там от загуба на кръв.

Когато сарацините забелязали, че султанът е мъртъв, обхванало ги вцепенение и вече не се биели със същия жар. Юриан и Гион вършели славни подвизи и всеки, който ги видел, им се възхищавал. И поатиенците, и останалите рицари се държали доблестно — така за кратко време сарацините били напълно победени. Никой не се отървал — едни били убити, други пленени.

Юриан и войниците му се настанили в лагера на сарацините и заповядали да докарат обозите им.

 

 

След тази победа над войските на султана капитанът напуснал братята и с тридесет високопоставени рицари се отправил към града, където му отворили вратите на драго сърце. По улиците видял как се веселят хората, защото се чувствували освободени от сарацините. Те благославяли часа, в който младите благородници са се появили на белия свят, часа, когато слезли на острова. Други пък обратно — били напълно отчаяни, защото раната на краля била смъртоносна и се говорело, че никакво лекарство не ще му помогне. Капитанът не знаел, че кралят е ранен и не разбирал какво става. Пристигнал в двореца, слязъл от коня и намерил хората много отчаяни. Попитал ги коя е причината за тяхната скръб.

— Ех — казал някой, — имаме причини да скърбим, защото губим най-добрия и най-доблестен крал, царувал някога в това кралство.

— Възможно ли е? — извикал капитанът. — Какво говорите? Нима кралят е болен?

— А нима не знаете? — попитал го един рицар.

— Кълна се, не.

— Вчера излязохме срещу неприятеля и на връщане султанът улучи краля с отровно копие, тъй че не могат да го излекуват. Ние много съжаляваме, че тези благородници и техните войници не дойдоха преди два дни. Дъщерята на краля е толкова нещастна, че буди съжаление — от два дни отказва да яде и пие. Ще бъде истинско нещастие, ако загубим едновременно и краля, и принцесата! Страната ни ще осиротее, без да има господар да я управлява!

— Сеньори — казал капитанът, — той още не е загубен, макар да е в опасност. Заведете ме при краля.

— Това е лесно — отвърнали рицарите, — той лежи в стаята долу. Всеки може да влезе при него, сякаш е напълно здрав. Той вече възнагради служителите и те останаха доволни. Изповяда се и се причести.

— Постъпил е разумно — казал капитанът.

Тогава влязъл в стаята, поклонил се пред ложето на краля и го поздравил с дълбоко уважение.

— Капитане — казал кралят, — бъдете добре дошъл. Благодаря ви за старанието, което проявихте, придружавайки тези благородници; благодарение на тях нашата земя сега е спасена от сарацинското надмощие — беше станало невъзможно да управлявам страната и народа си. Аз ви моля да им кажете от мое име, ако желаят, да дойдат да ме видят преди да умра, защото имам голямо желание да ги възнаградя според възможностите си за честта, която ми оказаха, и за тяхното великодушно поведение. Бих искал да ги поставя в течение на някои неща.

— Милостиви господарю, с ваше позволение отивам да ги извикам — казал капитанът.

— Вървете — отговорил кралят. — Накарайте ги да дойдат тук утре в ранните часове на деня.

Капитанът тръгнал за лагера. Тогава кралят заповядал да опънат скъпи килими по цялата главна улица от вратата, през която братята щели да влязат, до двореца и да извършат разкошни приготовления, за да ги посрещнат.

Капитанът се върнал в лагера и направо отишъл при двамата братя. Предал им, че кралят е ранен и ги моли с голямо уважение да отидат при него, за да им благодари за великодушната помощ, която те му оказали, да ги възнагради доколкото може за труда и загубите и да им говори за някакви други дела.

Юриан отговорил:

— Не сме дошли тук, за да ни плащат като на наемници, а за да подкрепим вярата. Издържим всички да знаят, че имаме достатъчно пари, за да платим на хората си. Но ще отидем на драго сърце да го видим. Смятам да се явя пред краля както бях облечен след битката, защото искам да бъда посветен в рицарство от неговата ръка заради мъжеството и качествата, които всички му признават. Можете да му кажете, че утре в уречения час ще го посетим — брат ми, магистърът на Родос и стотина наши барони.

 

 

На другия ден сутринта кралят заповядал на всички — благородници или не — да бъдат на улиците богато облечени, за да ознаменуват пристигането на двамата братя и хората им. Да има музиканти на всеки кръстопът със свирки, тамбурини и всякакви други инструменти, които могат да се намерят в града, за да свирят в чест на младите хора. А населението направило повече, отколкото кралят бил заповядал.

Но стига приказки. Двамата братя пристигнали на хубави бойни коне. Юриан бил въоръжен както по време на боя — с гол меч в ръка, — а Гион бил облечен в дреха от скъпа дамаска, подплатена с кожи. Предшествували ги тридесет от най-благородните сеньори на войската в парадно облекло, а точно пред тях вървели магистърът на Родос и капитанът. След братята идвали седемдесет рицаря, оръженосци и пажове. Така те влезли в града. Тогава започнало веселието. Да бяхте чули тръбачите и музикантите! А в града видните граждани, богато облечени, викали:

— Добре дошли на принцовете победители, които ни спасиха от жестокото робство!

Да бяхте видели дамите и девойките по прозорците, старците и децата как се удивлявали от гордата осанка на Юриан в пълно въоръжение, с гол меч в ръка и само със зелена шапка на главата — капитанът носел шлема му, набит на къс от копие. Страшното изражение на лицето му предизвиквало различни реакции сред тълпата.

— Този човек е достоен да подчини света — казвали някои.

— Да, добре го показва — влиза в града, сякаш го е превзел! — викал друг.

— Боже мой, помощта, която ни оказа, спасявайки ни от опасност, прилича на завоевание — казвал трети.

— Макар че брат му няма толкова свирепа физиономия, изглежда, че също е енергичен мъж — казвал някой друг.

Говорейки така, те ги придружили до двореца.

Двамата братя отишли да се поклонят учтиво пред краля и той ги посрещнал с радост, благодарил им за помощта, казал им, че след бога на тях най-много дължи, че кралството му е спасено от заплаха, по-страшна и от смъртта.

— Така че е естествено — добавил той — да ви отредя най-голямата награда, защото нямам желание да се огранича в рамките на приетото, макар че не съм в състояние да намеря нещо равностойно на оказаната ми изключителна чест. Смирено ви моля да приемете малкото, което съм в състояние да ви дам.

— Кралю, не се тревожете, защото не сме дошли да ни давате онова, което ви принадлежи, било злато, пари, град, замък или земя, а да намерим слава и унищожим враговете. Бих искал да знаете, кралю, че не смятаме усилията си за загубени и ако желаете да ми направите чест, то е да ме посветите в рицарство със собствената си ръка.

— Млади човече, макар че не съм достоен, аз съм съгласен да сторя това, което искате.

Юриан коленичил с изваден меч пред леглото на краля.

— Кралю — казал той, — моля ви като награда за помощта, която още мога да ви окажа, да ме посветите в рицарство с този меч. Така ще считам, че сме добре възнаградени за всичко, което казвате, че аз и брат ми сме направили за вас. Не мога да бъда въведен в ордена на рицарството от по-доблестна ръка от вашата.

— Боже мой, млади сеньоре, вашият жест е за мен по-голяма чест от тези ласкателни думи и все пак вие ме възхвалявате много повече, отколкото заслужавам. С удоволствие ще направя всичко както желаете, защото е невъзможно да ви се откаже. Но след като изпълня вашето желание, обещайте ми и вие да удовлетворите молбата ми — не става дума за нещо, което ще бъде във ваша вреда, а напротив, ще ви донесе полза и почести.

— Сир, готов съм да ви угодя — отвърнал Юриан.

Кралят изпитал силно щастие, повдигнал се и седнал, взел в ръка меча, който Юриан му подал, и го ударил по рамото с плоската му част, като казал:

— В името на бога бъдете рицар и бог да ви помага да придобиете високи качества и добродетели.

Кралят върнал меча му, но от това усилие се отворили раните и кръвта отново бликнала обилно през превръзките. Юриан много се нажалил, а и всички присъствуващи. Но кралят бързо си легнал, заявявайки, че не страда повече.

След това заповядал на двама рицари да извикат дъщеря му Ермина. Тя дошла и щом кралят я видял, й казал:

— Дъще, благодарете на тези благородни сеньори за помощта, която оказаха на мен, на вас и на цялото кралство, защото без подкрепата на тяхната войска щяхме да бъдем напълно унищожени, а в най-добрия случай — в изгнание далеч от нашата страна.

Девойката коленичила пред двамата братя и учтиво благодарила. Трябва да знаете, че страданието на баща й и мислите й по Юриан я довели до такова състояние, че приличала на човек, току-що изтръгнат от сън. Юриан, който разбрал, че е съвсем объркана, я взел нежно за ръката, повдигнал девойката и се поклонил пред нея. И двамата изразили голямото си уважение един към друг. А поданиците на страната си казвали:

— Много бихме се радвали, ако този благороден сеньор вземе нашата принцеса за жена — не бихме се страхували нито от сарацините, нито от който и да било друг.

Тогава кралят се обърнал към дъщеря си със следните думи:

— Дъще моя, седнете до мен, защото мисля, че няма дълго още да ми правите компания.

Девойката седнала до него, ридаейки, и всички присъствуващи заплакали от съчувствие към краля и от симпатия и състрадание към младото момиче. Много наскърбен, че вижда дъщеря си така нажалена, кралят взел думата и й казал с много обич:

— Дъще моя, престанете да тъжите, защото не е разумно да се отчайвате от неща, които не зависят от нас, макар че е нормално човек да тъжи, когато губи приятел или родственик. Преди да напусна този тленен живот, ще ви омъжа така добре, че и вие, и всички барони от кралството ми ще бъдете много доволни.

Девойката заридала още по-силно, а по лицата на всички благородници се четяла толкова дълбока тъга, че гледката наистина будела състрадание. Дори Юриан и Гион били много наскърбени.

— Не, не е необходимо да показвате такава мъка — казал кралят. — Вашата скръб ме огорчава повече от болката в раната ми и ако държите да остана още малко време жив, заповядвам да обуздаете отчаянието си.

Всички престанали да плачат. Кралят казал на Юриан:

— Сеньор рицарю, вие ми обещахте един подарък и аз ви благодаря, но това не се отнася до ваша собственост, такова нещо не бих ви поискал.

— Искайте без страх — отвърнал Юриан — Ако е нещо, което мога да направя, ще го изпълня, за да ви доставя удоволствие.

— Много ви благодаря — казал кралят. — Да знаете, че с молбата си аз ви предлагам щедър дар. Моля ви, ако желаете, да вземете дъщеря ми за жена и да приемете кралството ми, от което се отказвам още сега.

Тайно бил заповядал да донесат короната. Взел я в ръце и добавил:

— Вземете, Юриан, не отказвайте на молбата, която ви отправям.

Бароните били толкова щастливи, че заплакали от радост и вълнение. Думите на краля накарали Юриан да се замисли. Той бил много объркан от тази молба, защото имал голямо желание да обиколи света, да види други страни и да увеличи славата си. Но тъй като бил обещал на краля да изпълни молбата му, не искал да кажат, че не е устоял на думата си. Щом видели, че така се колебае, бароните развълнувано извикали в един глас:

— Ах, благородни сеньоре, благоволете да не отказвате на молбата на краля.

— Сеньори барони, не бих направил подобно нещо.

Поклонил се пред леглото на краля, взел короната и я поставил на коленете на Ермина с думите:

— Госпожице, тя е ваша, а аз ще ви помагам да я пазите от всеки, който би оспорил властта ви.

Голяма била радостта на краля и на всички барони. Кралят извикал архиепископа и той ги сгодил. Но Ермина казала, че докато баща й е болен, не би могла да се обвързва повече.

— Госпожице, щом така желаете, аз съм съгласен — казал Юриан.

Кралят, много недоволен, й казал:

— Ермина, дъще моя, вие показвате, че не ме обичате, защото не желаете да направите това, което най-много бих искал да видя, преди да умра. Виждам, че желаете смъртта ми.

Като чула тези думи, девойката се отчаяла. Коленичила, плачейки, и казала:

— Многоуважаеми господарю и татко, бих дала живота си, ако ми го поискате. Заповядайте ми всичко, което ви е угодно.

— Ето какво една достойна дъщеря трябва да каже на баща си — рекъл кралят. — Заповядвам на всички да престанете да тъгувате, да приготвите тази зала, да постелите хубави килими и да проявите радост. Подгответе литургия и след религиозния обред сложете масите. Нека след гощавката веселбите да станат тук, в мое присъствие, като че ли съм напълно здрав. Това ще облекчи страданието ми.

Изпълнили всичко, както заповядал. Отслужили литургия, седнали да обядват. Годеницата седяла на една маса до леглото на баща си, а Юриан — до нея. Кралят бил много щастлив, но се представял за по-добре, отколкото бил в действителност, защото страдал ужасно — отровата изгаряла тялото му. Но за да не натъжава присъствуващите, се правел, че не изпитва никаква болка.

След обяда празненството продължило до вечерта. Тогава кралят извикал Юриан и му казал:

— Сине мой, оженете се утре за дъщеря ми, а аз ще ви коронясам за крал на тази държава. Не ще мога да живея дълго. Ето защо преди моята смърт искам всички барони от страната да положат клетва за вярност пред вас.

— Господарю — отвърнал Юриан, — щом така желаете, вашата воля е и моя.

Ермина била там и не се противопоставила на желанието на баща си. Накратко, рано сутринта на следващия ден, невестата облякла празнична премяна и архиепископът на Фамагуста ги венчал в богато украсената църква. После Юриан коленичил пред ложето на краля, той взел короната и я сложил на главата му, а Юриан благодарил. Тогава кралят се обърнал към всички барони от страната и поискал да положат клетва пред неговия син Юриан. Те с радост изпълнили заповедта.

На следващата сутрин се събрали при краля. Деверът на Ермина, Гион и най-високопоставените барони водели младата кралица. А Юриан, придружен от бароните на Поату и кипърската аристокрация, се поклонил на краля и сърдечно го поздравил.

— Сине мой — казал кралят, — бъдете добре дошъл. Много съм щастлив, че ви виждам тук. Извикайте дъщеря ми.

Тогава пристигнала Ермина с цяла свита благородни дами и девойки. Младата кралица се поклонила пред баща си и нежно го поздравила.

— Дъще моя — казал той, — бъдете добре дошла. Щастлив съм, че бог ми дари изключителната милост да ви видя задомена. Знайте, че ще умра щастлив, сигурен, че нито вие, нито страната ми ще се страхувате вече от сарацините, защото имате добър защитник, достоен принц и смел рицар, който да ви закриля срещу тях.

След месата кралят извикал дъщеря си и Юриан и им казал:

— Деца мои, старайте се да се обичате, да се уважавате взаимно и да бъдете честни един към друг. Оставям ви на всемогъщия господар — нека той ви дари с разбирателство и дълъг, щастлив живот, да ви даде сила и доблест и възможността да побеждавате враговете си.

Изричайки последните си думи, той затворил очи и напуснал този свят тъй тихо, че на всички се сторило, че заспива. Но когато забелязали, че е мъртъв, избухнали в отчаяние. Отвели Ермина в стаята й, мъката й будела съжаление. Но защо да се спираме на този тъжен момент? Кралят бил изпратен с всички необходими почести, отслужили нощна служба и меса, извършили церемонията и го погребали разкошно според обичая на страната. Населението на острова било много наскърбено, но се успокоявало при мисълта, че новият крал е доблестен мъж, и това ги окуражавало. Така скръбта постепенно намалявала.

А Юриан обходил страната, посетил градове и крепости. Поверил част от армията на брат си и на магистъра на Родос и ги накарал да тръгнат по море и да разберат дали сарацините не подготвят нова война.

— Защото няма да ги чакаме да ни нападнат, а ще отидем да ги намерим у тях, след като опознаем собствената си страна — казвал той.

И тъй, Гион и магистърът на Родос поели по море с трихилядна войска.

През това време крал Юриан и кралица Ермина обикаляли страната, посещавали крепости и градове и навсякъде ги приветствували, отрупвайки ги с разкошни подаръци. Хората излизали да ги посрещнат. В градовете, замъците и селищата ставали големи процесии с музика. Това доставяло голямо удоволствие на Юриан, който същевременно снабдявал крепостите с всичко необходимо за война. И всеки се удивлявал на високия му ръст, на страшната осанка и силно тяло, а хората си казвали, че не биха желали да разсърдят такъв човек.

Така обикалял Юриан от място на място из своето кралство. Когато намирал, че правосъдието е в добри ръце, не променял служителите, а когато имало нужда, правел подобрения, съветвайки се с бароните, и заповядвал на всеки, който държал съдилище, да раздава справедливост както на бедните, така и на богатите — без предразсъдъци и в името на истината, — ако ли не, той жестоко щял да наказва, за да служи за пример на останалите. После се върнал във Фамагуста с кралицата, която очаквала дете.