Жан д'Арас
Феята Мелюзина (2)

В достоверните източници се казва, че някога в Долен Бретан един човек убил племенника на краля при случайно сбиване. Понеже не смеел да остане в този край, той взел цялото си богатство и се оттеглил във високите планини край изворите на Рона и много други големи реки. Местността не била населена. Един ден на брега на някакъв извор той срещнал чудно красива жена. Тя показала, че знае всичко, което му се е случило. Те се обикнали и красавицата много му помогнала. В този пуст край двамата построили множество крепости, градове и къщи. За кратко време областта се населила. Тогава се запитали как да я кръстят и тъй като я били намерили обрасла с гори, нарекли я Форе^[1]. Все още тази област се именува така.

Ала дамата и рицарят се скарали не знам по какъв повод и тя го напуснала. Рицарят бил много огорчен. Въпреки това благосъстоянието и славата му не престанали да се увеличават. Благородниците от неговата страна му намерили съпруга от високо потекло — сестрата на граф Поатие. Тя му родила много рожби. Третият им син, наречен Реймонден, бил изключително красив, строен и забележително надарен.

Реймонден бил на четиринадесет или петнадесет години, когато графът на Поатие организирал голям празник в чест на своя син по случай посвещаването му в рицарство. Той нямал други синове, а само още една дъщеря, която наричали Бланш. Граф Емри поканил много благородни барони. Той помолил и граф Дьо Форе да присъствува на празника, като доведе тримата си най-големи синове, тъй като искал да се запознае с тях. Графът на Форе се отзовал на поканата с цялото възможно великолепие и завел тримата си сина. Церемонията била блестяща и в чест на Бертран, син на граф Дьо Поатие, посветен в рицарство същия този ден, посветили и още много нови рицари, а сред тях бил и най-големият син на граф Дьо Форе. Проведени били чудесни турнири. Веселието продължило цели осем дни и граф Емри дьо Поатие раздал великолепни подаръци.

Когато граф Дьо Форе напускал празника, граф Емри го помолил да му остави Реймонден и да не се безпокои за него — той щял да осигури бъдещето му. Графът на Форе отстъпил на тази молба и Реймонден останал при вуйчо си, който истински се привързал към него. Графовете се разделили, засвидетелствувайки си приятелски чувства и голямо уважение.

Но историята не ще се занимава повече с графа на Форе, който се върнал с двамата си по-големи сина и свитата си у дома, а ще ни разказва за граф Емри дьо Поатие и за Реймонден.

 

 

Граф Емри, съобщават хрониките, бил човек с големи достойнства, благороден и великодушен, а бил и най-вещият по астрономия за своето време от Аристотел насам.

Би трябвало да знаете, че графът обичал юношата с цялото си сърце и Реймонден му отвръщал със същото, стараел се да му служи добре и да му доставя радост. Графът имал слабост и към кучетата и птиците и притежавал множество ловни кучета, хрътки, бракове, гончета, копои, десетки грабливи птици от всякакви породи, кучкари и соколари. Веднъж един от неговите горски пазачи му съобщил, че в гората Куломбие се е появил страшен глиган и ще може да се организира чудесен лов, какъвто отдавна не е имало.

— Добре — казал графът, — това ми се нрави. Заповядайте утре ловците и кучетата да бъдат готови и тръгваме на лов.

— Както ви е угодно, монсеньор — отговорил пазачът и тръгнал да подготви всичко, за да може ловът да се състои в уречения час.

Граф Емри тръгнал от Поатие с голяма свита от рицари и барони. Реймонден бил винаги до него — на бърз кон, със сабя на кръста и късо копие, окачено на врата му. Щом пристигнали в гората, ловът започнал. Глиганът бил див и свиреп, разкъсал много догове и хрътки, после стремглаво се спуснал през гъстата гора, а подгонвачите завикали след него. Но глиганът от нищо не се страхувал и с такава ярост нападал, че нито едно куче не се осмелявало да застане срещу него, нито пък ловец — да го удари с камата си.

Дошли рицарите и оръженосците, но никой от тях не смеел да слезе от коня и да го нападне. Когато на свой ред пристигнал графът, извикал:

— Какво? Нима това животно ще ни спре?

Като го чул, Реймонден се засрамил, слязъл от коня с копие в ръка, хвърлил се към глигана и силно го ударил между плешките. Глиганът избягнал удара и го повалил на колене на земята. Бързият и смел младеж се вдигнал и се опитал да нанесе втори удар. Глиганът се обърнал и побягнал така, че нямало куче, рицар или ловец, способен да открие следите му, с изключение на графа и неговия племенник. Реймонден отново възседнал коня си и се спусна го преследва така стремително, че изпреварил графа и цялата му свита, а графът, опасявайки се да не би глиганът да нарани неговия племенник, му извикал:

— Реймонден, прекратете тази гонитба! Проклет да е човекът, който ни предложи лова! Ако това животно ви нарани, ще убие завинаги щастието ми!

Но Реймонден, възбуден от лова, без да мисли за живота си и за това, което можело да му се случи, упорито продължавал преследването с отличния си кон. Вуйчо му бил винаги отзад и когато го изпуснел от погледа си, се доверявал на следите. С една дума, скоро всички коне започнали да губят подковите си и да се влачат, единствени Реймонден и графът продължили лова до мръкнало.

Тогава спрели под голямо дърво и графът предложил на Реймонден:

— Нека останем тук, племеннико, докато изгрее луната.

Реймонден отговорил:

— Както желаете, господарю. — После скочил на земята, взел кремъка си и запалил огън. Малко по-късно луната изгряла, заблещукали звездите. Графът, твърде вещ по астрономия, гледал небето, ярката светлина на звездите, прозрачния въздух, луната — блестяща, непокътната, незасенчвана от никакво облаче. И докато Реймонден бързал да запали огъня, за да достави удоволствие на господаря си, графът продължавал да гледа небето, въздишайки дълбоко. След няколко продължителни въздишки той казал:

— Мили боже, колко странни и невероятни в своето съчетание биха ни се стрували чудесата, които си поверил тук долу на твоята вярна служителка — природата, — ако не разпростираше над тях своята божия милост! Казвам всичко това по повод невероятното събитие, което разчитам в звездния ход, предначертан от теб със сътворението на света, благодарение на тази висша наука, за която ги ми даде някои познания. Ето защо трябва да те славя от все сърце, както и твоето височайше величие, с което никой друг не може да се сравнява. Но как би могло да изглежда разбираемо за човешкия разум — ако твоята неведома воля не бе отсъдила така, че един човек би могъл да извлече облаги и почести, извършвайки престъпление? И все пак, благодарение на тази благородна наука, дадена ми по твоя милост, аз виждам, че е така, и съм много изненадан.

И взел да въздиша още по-дълбоко.

Реймонден запалил огъня и като чул думите на граф Емри, на свой ред му казал:

— Господарю, огънят се разгоря, елате да се сгреете. Мисля, че скоро хората ще пристигнат и ще ни кажат какво става. Струва ми се, че са хванали дивеч, защото чух да свирят сбор на кучетата.

— О, няма значение — казал графът. — Много по-заинтригуван съм от това, което виждам. — И той отново загледал небето, въздишайки още по-дълбоко.

А Реймонден, който бил много привързан към него, му казал:

— О, господарю! Престанете, за бога! Не подобава на принц от вашия ранг да се занимава с тази наука, нито да се тревожи от такива неща. Каквото и да става, бог ви е дал твърде голямо могъщество и владения на този свят, така че спокойно бихте могли да не се гневите, нито пък да се натъжавате от неща, които не могат нито да ви облагодетелствуват, нито да ви навредят.

— Ах, неразумни момко, ако знаеше какво страшно и необичайно събитие виждам, щеше да се вцепениш от изумление!

— Уважаеми господарю, ако обичате, кажете ми за какво става дума, ако е възможно и ако това е нещо, което трябва да знам.

— Бог ми е свидетел — казал графът, — ще го узнаеш. И бъди сигурен, че не бих искал нито господ, нито хората да ти държат сметка за каквото и да било, тъй като това събитие засяга нас двамата, а аз съм стар и имам достатъчно потомство да наследи земите ми. Толкова много те обичам, че бих искал на теб да се падне тази толкова благородна съдба. Ето какво ще се случи — ако в този час някой поданик убие господаря си, той ще стане най-богатият, най-могъщият, най-уважаваният човек от цялата си фамилия и ще постави началото на толкова благороден род, че ще говорят и ще си спомнят за него, докато свят светува. Бъди сигурен, че това е самата истина.

Реймонден отвърнал, че не би могъл никога да повярва подобно нещо, защото би било несправедливо човек да получи богатства и почести, след като е извършил смъртно предателство.

— Честно казано, смятам, че е вярно. Така е, както ти го казах — отговорил графът.

— А аз — отвърнал младежът, — не го вярвам, защото това е нещо, на което не трябва да се вярва.

Те останали замислени. Изведнъж чули през гората силен шум от счупени къпини и клонки. Реймонден грабнал копието си от земята, графът извадил сабята от ножницата си, застанали пред огъня, обърнати по посока на шума, и зачакали да разберат кой го вдига. Останали така до появата на огромния, покрит с пяна глиган, който заплашително се хвърлил към тях с оголени зъби.

— Господарю — казал Реймонден, — качете се на това дърво, да не може глиганът да ви стори зло, и ме оставете да действувам!

— Да не дава бог да те оставя в такава опасност! — отвърнал графът.

При тези думи Реймонден се хвърлил срещу глигана с копие в ръка, но глиганът се обърнал и затичал към графа.

Според твърденията на автентичната хроника с това събитие започнало отчаянието и голямата мъка на Реймонден, както и неговата велика съдба, породена от ужасното нещастие.

И тъй, когато Реймонден се хвърлил срещу глигана, за да му попречи да убие неговия господар, животното го забелязало, сменило посоката и се устремило към графа. Щом го съзрял, графът се огледал, видял едно копие, прибрал сабята си в ножницата, подпрял копието с крак и го насочил към глигана, който стремглаво се приближавал. Като опитен ловец той искал да го прониже. Но глиганът имал толкова здрави гърди, че при удара графът паднал на колене. Реймонден дотичал, размахвайки копието си, за да удари животното в корема, тъй като от удара на графа то се преобърнало по гръб. Но острието на оръжието засегнало само четината. Изправено, животното нападнало с всичка сила. Копието се плъзнало по глигана, отхвръкнало от ръката на Реймонден, ударило коленичилия граф в корема и го пронизало. Реймонден хванал отново копието и ударил с него глигана, който паднал убит на място. После се доближил до графа и се опитал да го вдигне. Напразно — той бил мъртъв.

Когато Реймонден видял раната и кръвта, която силно бликала, смазан от скръб, започнал да се оплаква с най-сърцераздирателни жалби и разкаяния:

— Уви! О, подла, о, зла съдба, ти ме накара да убия този, който толкова много ме обичаше, който ми беше сторил толкова добрини! Уви! Всемогъщи боже, в кой край би могъл да избяга човек, извършил такъв необикновен грях? Несъмнено всички, щом чуят да се говори за това престъпление, ще ме осъдят (и ще имат право) да умра от позорна смърт в големи мъчения, защото никой грешник не е извършвал по-голямо предателство. Земьо, отвори се, погълни ме, постави ме до най-мрачния и най-ужасния от ангелите, макар и някога да е бил най-прекрасен!

Мъката и жалбите му продължили дълго време, после, говорейки сам на себе си, той казал:

— Моят господар, който лежи мъртъв в краката ми, каза, че ако ми се случи нещо подобно, ще бъда най-уважаваният човек от моя род. Но аз виждам обратното — ще бъда най-нещастният, най-презираният и това ще бъде справедливо. Ако има друг изход, ще напусна този край и ще отида да си търся късмета на друго място, където бих могъл да изкупя греха си, ако е угодно богу.

Тъжен и мълчалив, той се приближил до господаря си и го целунал, плачейки. Поставил рога си на гърдите му, качил се на коня и препуснал в галоп през гората, без да знае накъде, с израз на такова отчаяние, че не бихме могли да опишем и една десета от страданията му.

Казват, че след като оставил мъртвия си господар до огъня в гората и убития глиган до него, той дълго яздил, измъчван от ужасна скръб, така че тъмнината го изненадала. В полунощ стигнал до един извор, наречен Извора на жаждата или още Вълшебния фонтан, защото в миналото там ставали много странни приключения, а и все още стават от време на време. Изворът бликал в омайваща местност — сред гъста гора се извисявал стръмен склон с големи, надвиснали скали, а край потока се простирали хубави ливади. Светлата луна греела и конят на Реймонден го водел както си иска, защото господарят му, смазан от скръбта, бил лишен от всякаква воля и сякаш спял. Той пристигнал до извора, където се забавлявали три красавици. Именно за едната от тях, най-благородната, господарка на другите две, ще разкажем сега това, което знаем от хрониките.

И така, историята разказва, че конят носел Реймонден замислен, нещастен и отчаян от това, което му се било случило. Вече не той карал коня си, а конят му го водел където си иска. Не дърпал юздата нито надясно, нито наляво, сякаш бил загубил зрението си, слуха си и разума си. Така минал край извора, където се намирали трите девойки, без да ги види. Конят му го отнесъл в галоп. Най-високопоставената от трите казала на другите две:

— Боже мой, мъжът, който мина оттук, изглежда благороден, но не го показа. Би могло да се приеме, че е от селски произход, като го видиш да минава пред дами така показно, без да ги поздрави.

Тя изрекла това престорено, за да не отгатнат другите намеренията й, тъй като много добре знаела кой е младежът, както ще разберете по-късно. Тогава казала на компаньонките си:

— Ще отида да го заговоря.

Насочила се към Реймонден, хванала юздата на коня му и внезапно го спряла с думите:

— Е, рицарю, гордост или непохватност ви карат да минавате така пред дами, без да ги поздравите? Или хем сте горделив, хем зле възпитан?

Тя замълчала, а младежът, който нищо не бил чул, не й отговорил. Преструвайки се на ядосана, тя възкликнала:

— Как, млади глупако, толкова ли сте горделив, че не благоволявате да отговорите?

А той не продумвал дума.

— Е, добре, аз мисля, че този младеж спи на коня си, освен ако не е глухоням. Но ще успея да го накарам да говори, ако някога си е служил с думи.

Тогава го хванала за ръката и го дръпнала енергично, като казала:

— Сеньор рицарю, спите ли?

А Реймонден потръпнал като човек, който се събужда внезапно, протегнал ръка към меча си уверен, че хората на графа го нападат. Дамата разбрала, че още не я е забелязал, и му казала, смеейки се:

— Сеньор рицарю, с кого искате да се биете? Вашите врагове не са тук. И знайте, монсеньор, че аз съм ваш съюзник.

Тогава Реймонден я погледнал, осъзнал, че е много хубава, и бил заслепен от външността й, сякаш никога не бил виждал толкова красива жена. Скочил живо от коня си и се поклонил с изключителна любезност, като казал:

— Прекрасна госпожо, извинете моето грубо и обидно държане. Наистина много зле се отнесох към вас, но се заклевам във вярата си, че нито съм ви видял, нито чул, преди да ме хванете за ръката. Трябва да знаете, че бях погълнат от една грижа, която ме засегна дълбоко в сърцето, и моля бога да ми помогне.

— Честна дума, сеньор, добре го казахте, защото във всяко нещо трябва да призоваваме бога на помощ. И аз ви вярвам на драго сърце, щом казвате, че нито сте ме чули, нито разбрали. Но можете ли да ми кажете къде отивате в този час? Ако не познавате пътя, мога да ви помогна да намерите правилната посока, защото няма път или пътека в тази гора, които да не знам накъде водят. Можете да ми се доверите.

— Много благодаря за любезността ви, госпожо — отвърнал Реймонден. — Аз търсих пътя си почти през целия ден.

Когато видяла, че той се прикрива пред нея, тя му казала:

— Реймонден, защо криете това, което сте извършили? Много добре зная какво е то.

Като чул, че го назовава по име, Реймонден толкова се объркал, че не знаел какво да отговори. Когато разбрала, че той се срамува от това, че тя знае толкова много за него, опитала се да го успокои:

— Заклевам се в небето, Реймонден, че след бога аз съм тази, която може най-много да ти помогне на този свят да намериш почести и богатство в своята неволя, тази, която може да превърне твоето престъпление в добро. Защо трябва да го криеш? Знам, че си убил господаря си по погрешка, сякаш си имал такова намерение, макар че в този момент не си и помислял да го направиш, както и всичко, което с познанията си за звездите, ти е казал.

При тези думи Реймонден се смаял още повече и й отвърнал:

— Скъпа госпожо, вие ми казвате чистата истина, но не разбирам как сте могли да я научите. Кой ви я е съобщил толкова бързо?

— Реймонден — отвърнала тя, — не се учудвай, че всичко това ми е известно. Чувствувам, че смяташ и мен, и моите дами за видение, дело на дявола, но те уверявам, че принадлежа на света на бога и че вярвам в това, в което трябва да вярва една добра католичка. Бъди сигурен, че без мен, без моите съвети, няма да доведеш до добър край това изпитание. Но ако не ми вярваш, всичко, което твоят господар ти е предсказал, ще се сбъдне, дори нещо повече, с помощта на бога аз ще направя от теб най-видния човек от твоя род и най-могъщия в света.

Щом чул обещанията на дамата, Реймонден си спомнил за думите на господаря си, преценил също опасността, която го грозяла — да бъде убит, заточен, изгонен от всички страни, където биха го познали. Той решил да поеме риска да се довери на дамата — трудният преход към смъртта може да бъде преминат само веднъж. Така че отговорил много учтиво:

— Скъпа госпожо, благодаря ви за това щедро обещание. Моля да ми повярвате, че няма нещо, което не ще се опитам да извърша, за да ви се понравя, колкото мъчително и трудно да е то, стига да е постъпка, достойна за един християнин.

— Това е добре казано — отговорила дамата. — От моя страна, аз не ще ви посъветвам нещо, което да не ви донесе благополучие и почести. Но най-напред трябва да ми обещаете да се ожените за мен. Не се страхувайте от нищо, уверявам ви, че принадлежа на божия свят.

А Реймонден отвърнал, че ще го направи.

— Сега, Реймонден, трябва да ми се закълнете в още нещо.

— Какво е то, госпожо? Готов съм да го сторя, стига да не е някоя лоша постъпка.

— Не — казала тя. — Ще имате само полза и никаква вреда. Закълнете ми се с всички клетви, които един честен човек може да даде, че в съботите не ще се опитвате да ме видите, нито ще искате да разберете къде съм. А аз ви се кълна в спасението на душата си, че през тези дни не ще върша нищо, което вреди на честта ви. В съботите само ще обмислям начина, по който бих могла да придам повече блясък на вашата личност и на вашето положение.

Реймонден й се заклел. Тогава дамата отново заговорила:

— Приятелю, ще ви кажа какво трябва да направите. Не се страхувайте от нищо, идете направо в Поатие. Когато пристигнете, ще намерите много хора, те ще са се върнали от лова и ще ви попитат за графа, вашия господар. Кажете им: „Как, нима не се е върнал?“ Те ще ви отговорят, че не е. Кажете им тогава, че не сте го виждали от момента, в който е започнало преследването, тъй като вие, както и много други, сте го изгубили в гората Куломбие и не сте по-малко учуден от останалите. Малко след това ще пристигнат ловците и хората от неговата свита, които ще донесат мъртвия граф на носилка. На всички ще се стори, че раната е от зъбите на глигана, който смъртоносно го е наранил, а графът е убил глигана. Хората ще решат, че това е красив подвиг. Тогава голяма скръб ще покруси всички. Графинята, синът й Бертран, дъщеря й Бланш и всички — малки и големи — ще дадат свобода на мъката си. Сложете траур като другите, облечете се в черно. Ще бъде направено величествено погребение и ще бъде определен денят, когато бароните ще дадат клетва за вярност на младия граф. Елате да ме видите в навечерието на този ден, ще ме намерите пак тук. А сега, приятелю, за да ознаменуваме началото на нашата любов, ви давам тези два пръстена, свързани един с друг. Техните камъни имат голяма власт — единият има способността да попречи на този, комуто е бил даден в знак на любов, да загине от оръжие, докато го носи със себе си, а другият ще му осигури победа над всички, ако каузата му е справедлива, както пред съда, така и в битките. Вървете, приятелю, няма от какво да се страхувате, намирате се в пълна безопасност.

Тогава Реймонден се сбогувал с нея, вземайки я нежно в обятията си, целунал я влюбено и с пълно доверие, защото бил толкова увлечен, че приемал за истина всичко, което му казвала — и имал право, както скоро ще научите.

И тъй, качил се на коня, разказва историята, а красавицата го оставила, след като го извела на пътя за Поатие. Реймонден се чувствувал много добре в нейно присъствие и се натъжил — искало му се да остане винаги до тази, която го утешила. Но трябвало да потегли към Поатие, а дамата се върнала при извора, където двете й другарки я чакали.

 

 

Да я оставим там и да последваме Реймонден, който отивал в Поатие. Щом пристигнал, намерил много хора, завърнали се от лова — едни още от вечерта, други на сутринта, и те го попитали:

— Реймонден, къде е вашият господар?

— Как — учудил се той, — не се ли е върнал?

Другите го уверили, че не е, и Реймонден отговорил:

— Не съм го виждал, откакто ловът се оживи, от момента, в който кучетата започнаха да лаят след глигана.

Тогава повечето от ловците заприиждали едни след други. Щом ставало дума за графа, всички повтаряли думите на Реймонден. Някои казвали още, че никога не са били виждали толкова страшен лов, нито толкова чудовищен и изумително бърз глиган. Други добавяли, че този глиган бил дошъл от другаде, бил се отдалечил от леговището си. И всеки се чудел, че графът толкова се бави. Хората отивали до портата, която гледала към гората, и оставали там да чакат. Не преставали да пристигат ловци и те също казвали като другите, че са се загубили през нощта в гората и били много учудени, че не могли да разпознаят пътеките й. А в главната зала на двореца стояли графинята и децата й, разтревожени от закъснението на графа.

Говори се, че тези, които били с Реймонден, отдавна вече чакали на градската порта, когато забелязали голяма група хора да се връщат от лова. Изненадали се, като чули да се разнасят тъжни вопли с приближаването на хората. Онези, които чакали, започнали да се опасяват да не би да се е случило нещастие с господаря им и тогава чули хората да им викат:

— Плачете, плачете всички. Облечете се в черно. Глиганът уби нашия добър граф Емри.

След тях двама ловци носели на кон чудовищно грамадния глиган. Те влезли в града, шумно изразявайки скръбта си. После пристигнала носилката, където лежал мъртвият граф. Когато хората му го видели, извикали:

— Ах! Проклет да е човекът, който ни предложи този лов!

И дали свобода на отчаянието си. Така с плач и стенания те стигнали до замъка, където отнесли тялото. Не е желателно да се бавим с описанието на скръбта — графинята и децата й били съкрушени, народът и всички барони на страната — опечалени, а Реймонден бил най-отчаян от всички. Той така се разкайвал за своята постъпка, че без надеждата за подкрепа, която неговата дама му вдъхнала, подтикван от дълбоко разкаяние, не би могъл да се въздържи и щял да разкаже за нещастието, което му се случило и как причинил смъртта на своя господар.

Състояла се тържествена церемония и погребали графа с всички дължими почести в църквата „Света Богородица“ в Поатие според обичая на тази епоха. Но знайте още, че добрите поданици на тази страна, които загубили многообичния си господар, обезумели от гняв в скръбта си, отнесли глигана пред църквата, направили пещ от буци пръст и го изгорили.

Ала няма мъка, колкото и силна да е тя, която да не намалее след три дни — бароните от областта успокоили доколкото могат господарката и децата й и успели да разсеят скръбта им. Само болката на Реймонден растяла ден след ден. Към обичта, която изпитвал към чичо си, се прибавил и споменът за неговата постъпка, който продължавал да го преследва.

Накрая съветът определил деня, когато щели да бъдат свикани бароните да дадат клетва за вярност на своя млад господар и да бъдат подновени правата над поземлените им владения. Когато Реймонден научил това, качил се на коня си съвсем сам, напуснал Поатие и навлязъл в гората, верен на даденото пред неговата дама обещание.

Историята разказва, че той яздил до Куломбие, отминал селото и тръгнал към планината. Накрая забелязал поляната в подножието на скалистия склон, извисил се над Извора на жаждата. Приближавайки, видял някаква каменна постройка, която приличала на параклис. Реймонден бил минавал оттам много пъти, но никога не я бил виждал. Изненадата му нараснала, когато видял дами, рицари, оръженосци и как те го приели с безкрайна радост и уважение.

— Господарю — казал му един от тях, — слезте от коня и елате при нашата господарка, която ви чака в шатрата си.

— С удоволствие — отговорил Реймонден.

Така, обграден с уважение, хората го повели към разкошна шатра, откъдето излезли богато облечени жени и млади момичета. Господарката се отделила от групата, приближила се до Реймонден и му казала:

— Бъдете добре дошъл, господарю, вие сте човекът, когото най-силно от всичко на този свят желая да видя.

— Много благодаря, госпожо, защото искрено изпитвам същите чувства по отношение на вас.

Дамата го хванала за ръка, отвела го в шатрата и го накарала да седне на разкошна постеля. Всички други останали отвън. Тогава тя се обърнала към него:

— Приятелю, много добре знам, че вие сте постъпили както ви бях посъветвала. Отсега нататък ще имам голямо доверие във вас.

— Госпожо — отговорил Реймонден, — толкова правилни бяха първите ви съвети, че можете да ми заповядате каквото пожелаете, ако става дума за неща, които човек може разумно да предприеме, аз ще ги изпълня, както вие желаете.

— Реймонден — казала дамата, — по мой съвет вие не ще предприемете нищо, което да не можете да доведете до добър край.

Тогава дошъл един стар рицар, коленичил пред нея, изказал почитанията си на Реймонден и заявил:

— Госпожо, заповядайте, яденето е готово.

— Нека сервират, моля — отговорила господарката.

Отрупали масите, а хората измили ръцете си и насядали. Реймонден и дамата седели от двете страни на разкошна маса, а навсякъде из шатрата били сложени маси за придворните дами и рицарите.

Учуден, Реймонден попитал своята приятелка:

— Госпожо, откъде идват всички тези богато облечени хора?

— Не се учудвайте повече — те ви принадлежат и са готови да ви служат, както и много други, които не можете да видите сега — казала дамата.

Реймонден замълчал. Заобикаляло ги необикновено изобилие, чието описание ще ви спестя. Накрая вдигнали покривките, измили си ръцете, казали благодарствени молитви и дамата, хващайки за ръка Реймонден, го отвела пак да седне на постелята, а другите се оттеглили.

— Приятелю — казала му тя тогава, — утре бароните на Поатие ще дадат клетва на младия граф Бертран. Вие трябва да бъдете там и да сторите това, което ще ви кажа: изчакайте всички барони да дадат клетва, после се приближете и поискайте от младия граф един подарък като награда за службата при неговия баща. Кажете му, че искате дар, който няма да му струва нищо, нито замък, нито град, нито крепост, нито нещо ценно. Знам, че той ще се съгласи, защото бароните ще го посъветват така. Когато обещае, поискайте му толкова земя, колкото може да се огради с една еленова кожа на този скалист склон. Нека да ви даде тази земя не като поземлено владение, а освободена от такси, клетва за вярност, без задължение към него или към някой друг. Накарайте го да ви даде сигурни документи и грамота, подпечатана с големия печат на графа на Поату и печатите на перовете от областта.

На другия ден ще срещнете човек с чувал щавени еленови кожи. Купете ги на каквато цена ви поиска, после изрежете от тях възможно най-тънкия ремък. След това поискайте да ви дадат вашето място, чиито граници ще намерите очертани според моите планове и желания. И в момента, когато се приготвите да свържете двата края, ако ремъкът се удължава, смъкнете го към долината и знайте, че водата на този извор ще даде живот на малка рекичка, много полезна за владенията ви.

Вървете смело, приятелю, и не се страхувайте от нищо, защото вашите начинания ще успеят. След като станете собственик на това дарение, вземете грамотите на другия ден и се върнете тук.

— Госпожо — отговорил Реймонден, — ще направя всичко възможно, за да ви угодя.

Те се целунали нежно и се сбогували.

 

 

Да оставим дамата и да последваме Реймонден, който потеглил към Поатие. Историята разказва, че когато пристигнал, намерил много високопоставени барони от областта, дошли да положат клетва пред младия граф. На следващия ден отишли заедно в църквата „Свети Иларион“, където отслужили литургия. Младият граф и абатът в свещенически одежди извършили всичко както се полага. После бароните дали клетва за вярност. Когато всичко свършило, Реймонден се приближил тържествено и казал:

— Барони от благородното графство Поату, изслушайте молбата, която ще отправя към моя господар, графа, и ако ви изглежда разумна, моля ви да я удовлетворите.

— На драго сърце ще го сторим, Реймонден — отвърнали те.

Тогава Реймонден заговорил бавно:

— Прескъпи господарю, моля ви като награда за службата ми при сеньор вашия баща — бог да прости душата му! — да ми дадете един дар, който не ще ви струва нищо, нито крепост, нито замък, нито нещо ценно.

— Ако това се нрави на бароните ми — отговорил графът, — то същото се отнася и до мен.

— Господарю — казали бароните, — ако е толкова малко, не трябва да му отказвате.

— Щом е така, съгласен съм.

— Господарю — рекъл Реймонден, — благодаря ви. Не ще ви искам друг дар, освен този — да ми дадете толкова земя, колкото може да се огради с една еленова кожа край Извора на жаждата, до скалите, в гората или стръмнината — там, където ми хареса.

— Бога ми — казал графът, — не би трябвало да ви отказвам това. Давам ви владението свободно от такси. Нито на мен, нито другиму ще бъдете задължен с клетва за вярност или верноподаничество.

Реймонден коленичил, благодарил и помолил да му съставят грамота. Веднага му я изготвили от най-здрав пергамент и я подпечатали с големия печат на графа в присъствието на съвета. А перовете на графството прибавили и своите дванадесет печата, за да потвърдят законността на това дарение.

Тогава напуснали църквата „Свети Иларион“ и отишли в главната зала на замъка. Там било организирано голямо празненство с богат обяд и музика. Графът раздал скъпи подаръци. Празникът продължил до вечерта, после всички отишли да починат.

На следващия ден Реймонден се отправил към манастира „Мутие Ньоф“. След като месата свършила и той изпълнил религиозните си задължения, си тръгнал. На излизане от манастира пред вратата на абатството видял един мъж с чувал на гърба, който го посрещнал с думите:

— Господине, ще купите ли еленовата кожа в чувала ми? От нея ще станат хубави ловни туники.

— Добре, както искаш — отговорил Реймонден. — Колко ще ми струва тази кожа?

— Сто су, ако обичате.

— Приятелю, отнеси я в къщи и ще ти я платя.

— На драго сърце — отговорил мъжът.

Отишли в дома на Реймонден и той платил. После извикал сарач и го накарал да изреже колкото може по-тънък ремък. Намотали го и го поставили в чувала.

Какво още да ви кажа? Реймонден напуснал Поатие с тези, които трябвало да му дадат земята. Щом пристигнали в планината, издигаща се над Куломбие, те открили, че от едната и от другата страна на скалата при Извора на жаждата били отсечени много дървета и това ги учудило, тъй като за първи път виждали тези сечища. Реймонден се досетил, че това е дело на неговата годеница, но замълчал.

Когато пристигнали на поляната, извадили кожата от чувала, но щом видели, че е така тънко нарязана, пратениците на графа много се изненадали и казали на Реймонден, че не знаят какво да правят с нея. Тогава се представили двама мъже, облечени в груб шаяк.

— Изпратиха ни тук да ви помогнем — заявили те.

Направили кълбо от ремъка и го отнесли в края на долината, възможно най-близко до скалата. Забили здрав кол и към него прикрепили краищата на ремъка. Единият от мъжете носел колове и ги забивал тук-там около скалата, където били изсечени дърветата, а другият го следвал и връзвал ремъка за коловете. Така обиколили цялата планина и на връщане открили, че остава дълго парче кожа, което изтеглили надолу по протежение на долината. И знайте, че и в този край се говори, а и достоверната история свидетелствува за това, че на същото място бликнало поточе и оттогава то движи много мелници и продължава да ги движи и до днес. Пратениците на графа били на върха на удивлението си и от потока, рукнал внезапно, и от земята, която успели да оградят с една еленова кожа — обиколката на оградата била най-малко две левги.

Силно учудени, че от извора буйно бликнала вода към долината и че с една еленова кожа може да се огради толкова много земя, те връчили грамотата на Реймонден. Едва направили това и двамата мъже, облечени в шаяк, изчезнали, така че никой не узнал какво е станало с тях. Пратениците тръгнали за Поатие да разкажат на графа и майка му за тази странна случка.

Тогава графинята рекла:

— Обзалагам се, че Реймонден е попаднал на някакво вълшебно приключение в гората на Куломбие. Такива неща често се случват.

— Сигурно, госпожо, — отвърнал графът. — Смятам, че казвате истината, защото съм чувал да разправят, че при този извор в подножието на скалите са се случвали много странни неща. Що се отнася до Реймонден, моля бог да го остави да се възползува от шанса си за негово добро и негова чест.

— Така да бъде — казала господарката.

По време на този разговор пристигнал Реймонден. Поклонил се пред графа и му благодарил за щедрия дар, с който го бил възнаградил.

— Добре, Реймонден, това е съвсем малко. Ако е угодно богу, в бъдеще ще направя повече. Реймонден — добавил той, — право да си кажа, разправяха ми, че ставали странни неща преди малко на мястото, което са ви предали от мое име и ви дадох свободно от всякакви задължения. Моля ви да ми кажете истината по този въпрос.

— Така е, скъпи господарю — отвърнал Реймонден, — ако хората, които бяха с мен, са ви разправили за всичко видяно, вярно е, че с една еленова кожа можа да се огради доста земя, и за двамата мъже, които оградиха мястото, и за поточето, бликнало внезапно, всичко е чиста истина, господарю.

— Сигурно — казал графът — и това е необикновеното. Наистина, Реймонден, трябва да е станало някакво чудо! Моля ви да ни разкажете, за да разсеете скуката ни.

— Господарю — отвърнал Реймонден, — това, което се случи, ми се струва добро и достойно за уважение. Аз просто изпитвам повече удоволствие да посещавам това място отколкото другите, защото се слави, че изобилствува с приключения. И се надявам, че бог ще ми изпрати някое, което ще ми донесе щастие. Не питайте повече, защото не мога нищо друго да ви кажа.

Графът много го обичал и замълчал, защото не искал да го обиди, и Реймонден се сбогувал с него и майка му.

Ние ще ги оставим там, за да последваме Реймонден, който според хрониката, силно влюбен в своята дама, сам тръгнал от Поатие за високата гора на Куломбие, слязъл от планината и стигнал до извора, където намерил хубавицата, а тя го посрещнала радостно и му казала:

— Приятелю, вие започвате много добре да пазите тайните ни и ако продължавате така, съвсем скоро ви очаква голямо щастие.

— Госпожо — казал Реймонден, — готов съм да направя всичко възможно, за да удовлетворя желанията ви.

— Бога ми — отговорила дамата, — докато не се ожените за мен, не ще можете да видите и узнаете повече.

— Госпожо, готов съм да го сторя.

— Не — отвърнала тя, — това трябва да стане по друг начин. Вие трябва да помолите графа, майка му и всичките им приятели да дойдат на сватбата тук, на тази поляна следващия понеделник, за да видят великолепието, което смятам да разгърна пред очите им, за да увелича славата ви. Те не трябва да мислят, че вземате жена с по-ниско положение от вашето. Можете да заявите, че се жените за кралска дъщеря, но не им казвайте нищо друго, ако държите на любовта ми.

— Госпожо — уверил я Реймонден, — не се страхувайте от нищо.

— Приятелю — казала жената, — колкото и многобройни да са гостите ви, не се страхувайте, те ще бъдат добре приети и добре настанени. Ще има изобилна храна за тях и конете им. Вървете и не се тревожете за нищо.

Те се прегърнали, целунали се и след като се разделил с нея, Реймонден отново препуснал към Поатие, където ние ще го последваме.

 

 

При пристигането си той намерил графа, майка му и много барони от областта, те го поздравили с добре дошъл и го попитали откъде идва. Реймонден отвърнал, че се връща от разходка. След като поговорили за това-онова, приближил се до графа, коленичил и казал:

— Скъпи господарю, моля ви в името на бъдещата ми служба при вас да благоволите и ми направите честта да дойдете в понеделник на моята сватба при Извора на жаждата. Доведете също майка си и всички ваши барони.

Графът бил поразен, като чул това.

— Боже мой — извикал той, — скъпи братовчеде, нима не сме достатъчно близки, че да не знаем нищо до момента на сватбата ви. Истински сме смаяни. Ние смятахме, че ако имате желание да се жените, ще бъдем първите, с които бихте се посъветвали.

— Господарю, не се сърдете, любовта е толкова силна, че урежда нещата по своя воля и аз толкова се обвързах с този съюз, че ми е невъзможно да отстъпя. А и да можех, сигурно не бих го сторил.

— Кажете ми поне коя е тази жена и какъв е нейният род?

— Бога ми — възкликнал Реймонден усмихнато, — вие ми поставяте въпроси, на които не ще мога да отговоря, защото никога не съм ги задавал.

— Това е невероятно! — извикал графът. — Реймонден се жени и не знае коя е жената, която взема, нито към какво семейство принадлежи!

— Господарю — отвърнал Реймонден, — тъй като това ми стига, трябва да е достатъчно и за вас, защото ми се струва, че не вземам жена за вас, а за себе си. Аз съм този, който ще понесе мъката или радостта, както бог пожелае.

— Вярно — отговорил графът, — имате право. Колкото до мен, ако има спор, няма да взема участие. Но щом е така, моля бога да ви дари радост и щастие. Ще дойдем на сватбата с удоволствие, ще доведем нашата майка, много други благородни дами, девойки и всички барони.

— Господарю, хиляди благодарности. Мисля, че щом дойдете и видите дамата на сърцето ми, много ще ви хареса — казал Реймонден.

Не говорили повече за това, бъбрейки за други неща в очакване на вечерята. Но графът продължавал да мисли за Реймонден и за неговата невеста, като си казвал, че сигурно става дума за някое видение край Извора на жаждата.

 

 

Дошла неделята и всички се приготвили да отидат на сватбата. Реймонден тръгнал напред с брат си граф Дьо Форе и хубава свита. Графът непрекъснато го разпитвал за жена му, но Реймонден не искал нищо да каже и брат му много се дразнел.

Изкачили заедно планината, видели големите сечища, направени наскоро, обилната вода, извираща там, и на всеки му се струвало невероятно, че подобно нещо е могло да се случи толкова внезапно. Долу на ливадата видели красиви и богати шатри с всякакви размери и форми, толкова многобройни, че всички се изненадали. Забелязали също много дами, девойки, рицари и оръженосци, множество препускащи коне — товарни, ездитни, състезателни, — а в дъното — димящи кухни, — и още по-надалеч, над самия извор се издигал красив параклис, здраво и изящно построен, какъвто никой никога не бил виждал. Всички се възхищавали, казвали:

— Не се знае какво ще стане после, но ето едно добро начало — истински израз на благородство. Дано всичко да свърши добре.

Историята разказва, че когато графът и свитата му слезли от планината, се приближил стар рицар, много елегантно облечен, с колан, украсен с перли и скъпоценни камъни, яхнал едър сив кон; придружавал го представителен ескорт — не по-малко от дванадесет души от знатен произход. Граф Дьо Форе и брат му Реймонден, разкошно облечени и в благородно обкръжение, вървели начело. Старият рицар познал Реймонден и го поздравил с безкрайно уважение, а също и брат му с цялата свита.

— Монсеньор — казал рицарят на Реймонден, — моля да ме отведат при граф Поатие.

Реймонден изпратил един оръженосец да го придружи и когато рицарят се явил пред графа, сторил дълбок поклон както подобава.

— Сеньор рицарю — казал му графът, — голямо е удоволствието, че ви срещаме. Кажете ни какво желаете.

— Господарю, идвам от името на госпожица Мелюзина Шотландска, за да я представя пред вас, доколкото мога, и да благодаря за голямата чест, която оказвате на братовчед си Реймонден и на нея самата с присъствието си на сватбеното им тържество.

— Сеньор рицарю — казал графът, — в такъв случай можете да кажете на вашата господарка, че няма за какво да ми благодарите, тъй като аз съм задължен да окажа чест на братовчед си.

— Господарю — отговорил рицарят, — вие говорите така от любезност, но моята господарка знае какво трябва да се направи, затова изпрати мен и моите придружители да ви благодарим.

— Сеньор рицарю, това ми харесва. Но знайте, че не съм се надявал да намеря толкова близо до моя дом госпожица с такъв висок ранг, придружена от толкова благородници.

— Господарю — отговорил рицарят, — когато пожелае, тя ще има много повече, защото е достатъчно да заповяда.

Така стигнали до шатрите. Шатрата на графа била по-разкошна от всичко, което бил виждал дотогава. Настанили и останалите рицари според ранга им и всички казали, че не биха се чувствували по-добре и в собствените си жилища. А конете завързали в обширни палатки за радост на конярите. И всеки се питал откъде може да идва това тъй голямо богатство.

Тогава пристигнали майката на графа и сестра му Бланш. Мелюзина, познавайки добре обичаите, пак изпратила стария рицар да ги посрещне, а заедно с него и няколко знатни дами и те с голямо уважение им пожелали добре дошли и ги настанили в шатра от бродиран със злато и скъпоценни камъни плат, толкова богата, че всички се удивлявали. Там ги посрещнали с много почести под звуците на музикални инструменти. Настанили добре и свитата. След като си починали и преоблекли, графинята и придворните дами отишли в шатрата на Мелюзина, която безспорно била най-елегантна от всички. Красотата на невестата, разкошните й накити, богатството на облеклото й възхитили присъствуващите. Самата графиня казала, че не е предполагала, че на света има кралица, крал или император, чието богатство да се равнява на стойността на скъпоценностите, които Мелюзина носела.

Но край на дългите речи: графът и един от най-високопоставените барони, а в случая граф Дьо Форе, отвели младоженката в храма, богато украсен с безценни орнаменти със странна и възхитителна изработка, златни бродерии и перли, каквито никой не бил виждал. Статуите, кръстовете, кандилата от злато и сребро, молитвениците, били толкова скъпи, че само можело да се мечтае за тях. Венчал ги един архиепископ. След богослужението се върнали на поляната, където в голяма и красива шатра сервирали гозбите. Поднесли такова изобилие от ястия, вина, сладкиши и целебни напитки, че всеки се питал откъде идва всичко това.

След обяда, когато вдигнали масите, много рицари отишли да се въоръжат и възседнали конете си. Младоженката, графинята и дъщеря й седнали на пейки, богато украсени със златотъкан плат. Другите дами също се настанили. Започнал ожесточен турнир. Граф Дьо Поатие, граф Дьо Форе и всички поатиенци се държали храбро, но рицарите на младоженката правели чудеса, поваляйки на земята коне и хора. Тогава пристигнал Реймонден, яхнал разкошен сив кон с бяло покривало — подарък от съпругата му. При първото си нападение той съборил брат си, граф Дьо Форе, после така храбро се сражавал, че нямало нито един рицар от едната или другата страна, който да не търсел начин да го избегне. Графът на Поатие бил любопитен да узнае кой е този рицар. Той сложил щита пред гърдите си и се хвърлил към него с насочено копие. Но Реймонден го бил разпознал и се насочил към друг рицар от Поатие, когото ударил така силно по щита, че го съборил на земята заедно с коня му. Подвизите на Реймонден накарали всички да признаят, че именно рицарят с белия герб се е сражавал най-добре на празника.

Нощта настъпила и турнирът приключил. Графинята и младоженката се прибрали в шатрите да си починат малко. Дошло време за вечеря, събрали се в голямата шатра, измили си ръцете и седнали пред богато отрупаните маси. След вечеря дамите се оттеглили да облекат по-къси рокли за танци. Празникът бил прекрасен и всички гости, пристигнали с графа, се възхищавали от богатството и щедростта, които ги заобикаляли.

Когато настъпил часът, отвели младоженката в разкошна шатра, издигната край извора. Граф Дьо Поатие и граф Дьо Форе я поверили на дамите. Тогава графинята на Поатие и другите високопоставени дами я въвели в шатрата и й дали обичайните напътствия в такива случаи, макар че не й липсвали познания. Но тя скромно им благодарила, че са я посъветвали за нейно добро и за нейна чест. Когато си легнала, дамите изчакали около леглото й, приятно разговаряйки, докато не дошъл Реймонден в компанията на графа и брат си, който шеговито му благодарил, че същия ден го е повалил още с първия удар на копието.

— Бога ми, скъпи братовчеде Дьо Форе — казал графът, — вие вече сте чували да казват, че любовта на дамите носи мъка и страдание на влюбените и смърт на конете.

— Господарю — отвърнал граф Дьо Форе, — Реймонден ми показа, че това е самата истина.

А Реймонден, съвсем объркан, им отговорил:

— Скъпи сеньори, смекчете нападките си и не ме затрупвайте с толкова похвали, защото не съм този, за когото ме мислите. Вие смятате, че съм рицарят с белия герб, но не съм аз. Бих искал бог да ми позволи да бъда също така добър като него.

При тези думи пристигнал един рицар, изпратен от дамите, и казал:

— Скъпи сеньори, не се шегувайте с него. Сега той трябва да мисли за друго.

— Така е — казал граф Дьо Поатие, — смятам, че сте прав.

А рицарят им заявил:

— Господа, отведете Реймонден, защото дамите го чакат. Противниковата страна е готова.

Всички избухнали в смях и се съгласили, че не е необходимо някой да го доказва, тъй като не е трудно за вярване.

Отвели Реймонден в шатрата и той си легнал, без да се бави. Архиепископът, който ги бил венчал, пристигнал и благословил брачното ложе. После всички се сбогували и завесите на шатрата били спуснати.

Историята не говори повече за останалите — едни тръгнали да си лягат, други да танцуват и да се забавляват. Тя разказва за Реймонден и съпругата му, за думите, които си разменили в леглото, когато всички се били разотишли и завесите на шатрата били спуснати.

Мелюзина се обърнала към Реймонден със следните думи:

— Мой скъпи господарю, благодаря ви за голямата чест, която ми оказаха днес хората от вашия род. Също ви благодаря, че така добре запазихте тайната на обещанието, което ми дадохте при нашата първа среща. Бъдете сигурен, че ако удържите на това обещание, ще бъдете най-могъщият, най-уважаваният човек от вашия род. В противен случай вие и вашите наследници ще претърпите бавен упадък от момента, в който извършите грешката — нека бог ви пази от това, — нито един от вашите потомци не ще владее изцяло земята, на която ще бъдете господар.

— Не се тревожете, скъпа ми господарке — отговорил Реймонден, — защото това няма да се случи.

— Приятелю — казала дамата, — след като толкова съм се обвързала, мога само да се надявам на божията воля и да се доверя на вашата честна дума. Бъдете добър да не я нарушавате, защото след мен вие ще загубите най-много.

— Не трябва повече да се тревожите — я уверил Реймонден. — Нека бог ме изостави в деня, в който наруша обета си!

— Скъпи приятелю, да не говорим повече, защото, ако зависи само от мен, нищо не ще ви попречи да станете най-облагодетелствуваният от съдбата човек и най-могъщият в целия си род.

Тогава те прекратили този разговор и историята твърди, че именно тази нощ заченали смелия Юриан, който по-късно станал крал на Кипър, както ще научите по-нататък.

Двамата влюбени останали в леглото до изгрев-слънце. Тогава Реймонден се вдигнал, облякъл се и излязъл от шатрата. Граф Дьо Поатие, граф Дьо Форе и всички висши барони били вече станали и чакали да го отведат в храма. Изслушали благочестиво месата, после се върнали на поляната, където веселбите се подели с нова сила.

 

 

Какво друго да разкажа? Празникът бил великолепен и продължил цели петнадесет дни. Мелюзина отрупала със скъпоценни дарове дамите, рицарите, оръженосците и девойките. После графът, графинята и всички барони се сбогували и си тръгнали. Мелюзина придружила графинята и дъщеря й до градчето Куломбие и подарила на едната брошка с неоценима стойност, а на другата — великолепно украшение за глава с перли, сапфири, рубини, диаманти и други скъпоценни камъни. Накитите заслепили всички, които ги видели. Но знайте, че Мелюзина дала колкото на аристократите, толкова и на обикновените хора и гостите, присъствуващи на празника, се поздравявали с щедрите подаръци, питали се за произхода на това богатство и признавали, че Реймонден е сключил благороден и могъщ съюз.

След като се сбогувала с графа, графинята и бароните, Мелюзина се върнала, придружена от голямата си и благородна свита.

Реймонден съпроводил по-нататък граф Дьо Поатие, който го попитал по пътя:

— Скъпи братовчеде Реймонден, кажете ми, ако е възможно, към кой род принадлежи жена ви. Наистина, когато старият рицар дойде да ни отведе в шатрите, той ни благодари за честта, която сме ви оказали, от името на своята господарка Мелюзина Шотландска, защото от това, което подразбрахме за положението й, и по нейното държане, тя трябва да има много благороден произход. Причината за любопитството ни се обяснява със страха да не извършим грешка и да се отнасяме към нея с всички почести, дължими на ранга й.

— Бога ми — присъединил се граф Дьо Форе, — същото се отнася и до мен.

Казват, че дълбоко в себе си Реймонден бил много ядосан, когато чул молбата на графа и на брат си. Той толкова обичал своята дама и така се страхувал от нея, че се ужасявал от всичко, което можело да не й се понрави. Въпреки това им отговорил студено:

— Е добре! Господарю, и вие, братко, искам да ви е ясно, че дори да имах основание да запазя тайната си, не бих крил нищо от вас двамата, стига да мога да го кажа и най-вече, ако го знам. Така че ще ви отговоря с това, което ми е известно. Аз никога не съм си задавал въпроси по отношение на жена ми, както вие току-що направихте. Но мога уверено да ви кажа, че е дъщеря на велик крал, който притежава обширни земи. По маниерите и държането й, както сте забелязали, лесно можете да се досетите, че не е отгледана в нищета, нито в селска простота, а че е свикнала на изобилие, богатства, почести, щедро хвърляне на пари. И ви моля, господари мои и приятели, да не ме питате повече. Такава, каквато е, тя ми харесва. Трябва да знаете, че тя е в основата на всички мои блага на този свят и вярвам, че е единственият път за спасението на душата ми.

При тези думи граф Дьо Поатие му отговорил:

— Що се отнася до мен, скъпи братовчеде, не смятам да ви питам повече; щом вие много уместно ни посочихте високопоставеното положение, богатството и благородното държане на нашата братовчедка, вашата съпруга, ние сами трябва да разберем, че тя е от благороден и знатен произход.

— Право казвате, господарю — добавил граф Дьо Форе, — и аз като вас не мисля да задавам повече въпроси, макар че става дума за брат ми. Смятам го за добре задомен.

Уви! Графът не удържал на обещанието си — Реймонден изгубил жена си, а той самият загинал от ръката на Жофроа — Големия зъб, както ще научите по-нататък.

 

 

Разправят, че когато Реймонден се върнал при жена си, заварил още по-голямо тържество отпреди с още повече гости.

— Господарю — извикали те в един глас, — бъдете добре дошъл, вие, комуто всички трябва да се подчиняваме.

Тези думи били произнесени и от дамите, и от рицарите и Реймонден им отговорил:

— Много благодаря за честта, която ми оказвате.

Тогава пристигнала Мелюзина, поздравила го с добре дошъл, отвела го настрана и му повторила дума по дума всичко, което си били казали с граф Дьо Поатие и брат му, граф Дьо Форе, добавяйки:

— Реймонден, докато следвате този път, ще имате блага в изобилие. Мой мили приятелю, утре ще отпратя всички, дошли на празника, защото ни предстои друга задача.

Много рано на следващия ден Мелюзина отпратила васалите си, като задържала само онези, които й били необходими. Така че историята не ни разказва повече за празника, а за това как дамата се заела да сложи основите на благородната крепост Люзинян, както ви бях съобщил преди.

Научаваме наистина, че в края на празненството, след като отпратила част от хората си, Мелюзина извикала много работници, копачи, секачи, накарала ги да изкоренят големите дървета, да разкопаят всичко, после да почистят скалата над сечищата, направени преди, следвайки оградата, очертана от еленовата кожа. След това извикала множество зидари и каменоделци и им наредила да започнат върху изравнената скала строеж с изключително масивни основи. Строителите работели тъй бързо и тъй хубаво, че хората, които минавали оттам, останали смаяни. Мелюзина им плащала всяка събота, така че никога не им дължала нито едно дение^[2]. Освен това те винаги разполагали с изобилие от хляб, вино, месо и всичко необходимо. В крайна сметка никой не знаел откъде идват тези работници.

Крепостта била завършена много бързо. Преди да се стигне до кулата, се минавало не през едно, а през две укрепления. Всяко едно от тях било заобиколено от здрави кули със сводести отвори за стрелба, с островърхи покриви и назъбени от бойници стени. Имало три чифта много високи и здрави стени с множество кули и солидни тайни входове. От едната страна на крепостта скалата се извисявала над поляната откъм гората и била толкова стръмна, че никой не можел да се задържи на нея, а предните стени били изсечени в самия камък.

И тъй крепостта била невероятно голяма и здрава. Можете да бъдете сигурни, че граф Дьо Поатие, обикновените хора и благородниците от областта останали изумени, виждайки за колко кратко време бил завършен подобен строеж.

Тогава господарката се настанила в крепостта и Реймонден обявил голям празник. Граф Дьо Поатие, графинята, дъщеря й, бароните на Поату, граф Дьо Форе, много благородници от други краища участвували в него. Имало турнири и танци. Прекарали приятни мигове, щастливи, че са заедно.

Когато настъпил подходящият момент, Мелюзина се обърнала към двамата графове и към бароните:

— Скъпи сеньори, благодарим ви, че ни оказахте честта да присъствувате на нашия празник. А ето и защо ви поканихме — събрах ви, за да чуя мнението ви как да наречем тази крепост, за да напомня винаги, че дължи основаването си на едно прекрасно събитие.

— Бога ми, скъпа братовчедке — казал граф Дьо Поатие, — моля ви от името на всички сама да я назовете, защото вие притежавате повече мъдрост, отколкото всички ние, които сме събрани тук. Бъдете сигурна, че никой не ще се реши да ви наложи някакво име.

— Господарю, вие измислихте този отговор, за да се пошегувате с мен, но както и да е, аз ви моля да дадете мнението си.

— Но, братовчедке, никой никога не ще ви наложи някакво название, защото тъкмо вие успяхте да построите тази крепост. Не съм виждал по-хубава и по-здрава крепост и е справедливо вие да й дадете името.

— Господарю — казала Мелюзина, — щом не може другояче, щом желаете аз да й дам име, тя ще се нарича Люзинян.

— Наистина — казал графът — това име й отива по две причини: вие се наричате Мелюзина Шотландска или Олбанска, а на гръцки Олбании значи „безгрешна“, а пък Мелюзина означава „чудо“ или нещо необикновено. Тъй като тази крепост е основана по необикновен, изумителен начин, вярвам, че докато тя съществува, тук ще се случват невероятни събития.

Всички изразили одобрението си.

— Наистина, господарю, няма друго по-подходящо име.

Такова било всеобщото мнение и разгласили името из целия край, тъй че всички бързо го научили. И крепостта все още се нарича така.

Малко след това гостите се сбогували. Мелюзина и Реймонден им направили богати дарове и празникът приключил.

 

 

Да оставим заминалите и да проследим Мелюзина и Реймонден, които заживели като богати и могъщи сеньори.

След празника бременността на Мелюзина стигнала до своя термин и бог пожелал тя да роди момче, добре оформено във всяко отношение, но с късо и широко лице и с разноцветни очи — едното червено, а другото синьо-зелено. Кръстили го Юриан. И да знаете, че имало най-големите уши, каквито някой някога е бил виждал у едно дете. Когато Юриан пораснал, те били големи колкото дръжките на веялка.

След раждането Мелюзина извикала Реймонден и му казала:

— Реймонден, не бих искала да се загуби наследството на дедите ви в Бретан — Геранд, Пентиевър и цялата околност трябва да се върне на вас и на вашия брат. Идете там и накарайте краля на Бретан да признае правата ви. Вашият баща, защищавайки живота си, е убил племенника на някогашния бретански крал, бил е прав, но понеже се е страхувал от краля, не се осмелил да остане в Бретан и заминал в изгнание. Не се тревожете, ако кралят не иска да признае правата ви незабавно. Щом може, веднага ще го стори на драго сърце.

— Госпожо — казал Реймонден, — няма нещо, което вие да пожелаете и аз да не изпълня, ако мога, защото във всичко, което вършите, виждам, че търсите само чест и справедливост.

— Приятелю, тъй като винаги ми се доверявате, справедливо е да узнаете какво се е случило. Искам да знаете, че от дедите си вашият баща е трябвало да наследи в Долен Бретан обширни земи и ще ви ги покажат, когато стигнете там. Оттук ще отидете направо в крепостта, наречена Гемене-Геган, и в нея ще намерите един много стар рицар на име Ален. Това е братът на баща ви, който се наричал Ерве дьо Леон и в младостта си е бил с много буен характер — не се страхувал от нищо, както подобава на един пламенен и кипящ от сила и безстрашие младеж с чувство за чест. Заради неговите умения кралят на бретонците го обикнал и го направил свой сенешал^[3]. Този крал имал племенник, когото разни завистници започнали да подстрекават и му втълпили, че кралят, неговият чичо, иска да направи вашия баща свой наследник. Настроили го срещу него. „Вие сте законен наследник на Горен и Долен Бретан — казали завистниците на младежа, — а ето че искат да ви изхвърлят извън тази благородна страна. И ако оставите да ви вземат земята от страх, всички ще ви се подиграват и ще казват: ето глупака, който от слабост се остави да го изгонят от благородното кралство Бретан.“ „Как? Кой може да ми стори такава злина? — запитал той. — Освен ако бог не иска да ми навреди, няма човек на света, от когото да се страхувам и който може да вземе наследството ми. Много добре знам, че кралят не желае и не е посочвал друг наследник освен мен.“ „Ех! Вие сте зле осведомен по този въпрос, защото чичо ви направи Ерве дьо Леон свой наследник и документите са разгледани.“ Тези думи много разсърдили младежа, нали бил сестрин син на краля. „Да знаете, че ако това, което казвате, е истина, така бързо ще се справя с Ерве, че няма да притежава повече нито тази, нито някоя друга земя“ — отговорил той. Тогава Жослен дьо Пон дьо Леон — рицарят подстрекател — му рекъл: „Точно така! И тъй като ние не желаем след смъртта на краля да имаме друг господар освен вас, ви съобщаваме това. Кралят уреди тази работа тайно, за да не бъдете осведомен, но всички ние, които сме тук сега, а и много други, присъствувахме на уреждането. Попитайте моите придружители дали казвам истината.“ Племенникът попитал и другите отговорили вкупом: „Честна дума, господарю, той ви каза чистата истина. А сега какво ще правите?“ „Какво предателство! — извикал младежът. — И повече от страна на моя чичо, отколкото от страна на Ерве, който ще плати твърде скъпо! А сега всеки да се заеме с делата си и бъдете сигурни, че скоро ще му попреча да ми вземе наследството.“ Останалите се сбогували зарадвани. Те завиждали на баща ви, защото кралят го обичал, доверявал му се и често следвал съветите му. Малко ги интересувало кой кого щял да победи, стига баща ви да бъдел отстранен. На другия ден сутринта племенникът на краля се въоръжил и издебнал баща ви, докато се разхождал в една горичка в околностите на Леон. „Смърт на долния предател, който иска да ми вземе наследството!“ — извикал той, щом го видял, и изтеглил меча си, за да нанесе удар право в гърдите, но баща ви отскочил встрани и изтръгнал меча от ръцете му. Племенникът извадил остър нож и се опитал да го намушка, но баща ви отстъпил и му нанесъл с дръжката на меча, който бил изтръгнал от него, толкова силен удар по слепоочието — железният шлем не бил много здрав, — че младежът паднал мъртъв. След като открил лицето му и го разпознал, баща ви много се огорчил. Взел всичките си пари и отишъл в областта, която сега се нарича Форе. Една дама много го подпомогнала, но не искам да ви говоря за нея. В началото тази дама му оказала помощ да построи крепости и градове и да засели областта, след което си тръгнала, а той се оженил за сестрата на тогавашния владетел на графството Поатие. Те имали много деца, между тях сте и вие.

Приятелю — продължила Мелюзина, — току-що ви разказах как вашият баща напуснал своя край и оставил свободно наследството, което трябва да ви се върне. Съветвам ви да не го оставяте да пропадне. Искам да знаете, че Жослен дьо Пон дьо Леон е още жив и има син; той управлява сега тези земи в Леон, а те по право са ваши. Ще отидете при чичо си Ален дьо Гемене-Геган, ще му кажете кой сте и той ще ви повярва. Двамата му сина, ваши първи братовчеди, са смели и благоразумни рицари, към които кралят изпитва добри чувства. Благодарение на тяхното приятелство и помощ ще призовете Жослен дьо Пон дьо Леон пред краля и ще го обвините в предателство, защото е накарал кралския племенник да нападне баща ви. В това дело Оливие дьо Пон дьо Леон, неговият син, ще се бие срещу вас. Но вие бързо ще го победите и бащата и синът ще бъдат осъдени на обесване. Бащата ще признае предателството си и по решение на перовете на кралството земята ще ви бъде върната. Вървете смело, не се страхувайте от нищо, защото бог ще ви помага във всички ваши начинания.

Реймонден й отговорил с тези думи:

— Госпожо, ще направя всичко възможно, за да изпълня вашето поръчение.

 

 

След като приключили подготовката, Реймонден се сбогувал с Мелюзина и тръгнал с внушителна свита от рицари с оръженосци — имало поне двеста души, добре въоръжени с ризници, с щитове и наколенници в торбите. Оръженосците носели копията и шлемовете. Така яздили до Долен Бретан. Хората се питали какво търси тази войска в страната им, но тъй като плащала навсякъде, и то щедро, те се успокоили — значи е с добри намерения. Старият рицар на Мелюзина уреждал делата на Реймонден.

Кралят на Бретан най-сетне научил, че група въоръжени хора прекосява страната му. Понеже смятал, че няма неприятели, не знаел какво да мисли и изпратил при Реймонден двама рицари с висок ранг, за да го попитат какво търси, обикаляйки така земите на Бретан — на краля ли желае зло или на страната му. И тъй те отишли при Реймонден, представили се като пратеници на краля на Бретан и учтиво се осведомили за неговите намерения. Реймонден отговорил без каквото и да било високомерие:

— Скъпи сеньори, кажете на краля, че моите намерения са добри: идвам в неговия двор, за да го помоля да ми възвърне дължимото, ако той и неговият съвет решат, че имам основание. Ще се явя съвсем скоро в двореца пред него.

— Тогава — казали пратениците — бъдете добре дошли. Кралят ще го стори — бъдете сигурни. Но кажете, ако обичате, къде отивате сега.

— Бих искал да отида в Гемене-Геган — отвърнал Реймонден.

— Монсеньор — отговорил единият от рицарите, — вие сте на прав път — крепостта е най-много на две левги оттук. Там ще намерите Ален дьо Леон, той ще ви приеме много добре, също и двамата му сина — достойни за уважение рицари, добри и честни мъже. Вървете все по този път и няма да се заблудите. А ние, ако позволите, си тръгваме.

— Сеньори — казал Реймонден, — вървете, нека бог ви пази и води! Благоволете много скромно да ме препоръчате пред краля.

Когато двамата рицари изгубили Реймонден от погледа си, единият казал на другия:

— Това наистина са хора, достойни за уважение. Сигурно имат някаква важна работа в този край. Да минем през Гемене-Геган и да предупредим Ален, че пристигат.

Когато отишли при Ален, те му съобщили, че Реймонден с хората си скоро ще бъде при него и това естествено го учудило. Уважаваният старец извикал двамата си сина, по-големият от който се наричал Ален, а по-малкият — Ерве, и им казал:

— Синове мои, качете се на конете и посрещнете тези чужденци. Приемете ги с уважение и ги настанете добре, защото разбрах, че имали шест-седемстотин коня.

Ненужни думи, защото старият рицар на Мелюзина бил вече пристигнал и като забелязал, че не ще може да настани всички в града, издигнал в полето на брега на реката много шатри с всякаква големина и форма. Изпратил също така хора из цялата област да търсят храна, сено, овес, всякакви необходими продукти и вина. Понеже плащал щедро, донесли му повече, отколкото трябвало.

Ален останал учуден и объркан, когато му разказали за разкоша, който тези хора излагали на показ.

Двамата братя яздели един до друг, за да посрещнат Реймонден, и историята разказва, че любезно го поздравили с добре дошъл и го помолили от името на баща си Ален да благоволи да се настани в замъка, където ще бъде много добре приет.

— Сеньори — казал Реймонден, — много благодаря на баща ви и на вас за този любезен прием. Щом ме молите, ще отида да поздравя баща ви с още няколко приближени, защото имам голямо желание да го видя. Чух да казват за него много хубави неща.

Говорейки, те се приближили до града. Тогава пристигнал старият рицар.

— Господарю, — казал той на Реймонден, — наредих да издигнат вашата шатра и много други шатри, защото няма достатъчно място в града за хората ви, а ние, слава богу, не сме малобройни.

— Добре сте направили — отговорил Реймонден. — Погрижете се за хората и не ме чакайте днес. Ще си почина в замъка при тези двама сеньори.

 

 

Разделили се и Реймонден се отправил към замъка. Ален, понеже вече знаел, че пристига, излязъл пред вратата да го посрещне. Щом го видял, Реймонден разбрал, че това е господарят на дома, и го поздравил с голямо уважение.

Защо да се бавим да описваме срещата им. Да се спрем на най-главното — след вечеря господарят на замъка заговорил на Реймонден с проницателност, присъща на човек с голям опит.

— Сеньор рицарю, искам да знаете, че вашето посещение ми доставя голямо удоволствие, защото вие приличате на един от моите братя — много пъргав, много изкусен. Той напусна тази страна преди повече от шестдесет години поради някакъв спор, вече не си спомням по какъв повод, с племенника на краля, който управляваше тогава. А вече са царували четирима крале. Понеже приличате на моя брат, драго ми е да ви гледам.

— Благодаря ви, сеньор — казал Реймонден. — Вярвам, че преди да ви напусна, ще направя всичко възможно да разкрия коя е причината за тази злощастна разпра между брат ви и племенника на краля. Затова и дойдох — да докажа как е станало.

Ален се смаял, като чул тези думи, и загледал много внимателно Реймонден. След като добре го преценил, извикал:

— Как е възможно? Вие нямате и тридесет години, а ще ми разкриете истината за това събитие, която никой никога в тази страна не можа да научи? Когато това нещастие сполетя брат ми, той замина толкова бързо, че нито аз, нито някой друг чу да се говори за него. Това стана преди около шестдесет години.

— Монсеньор — рекъл Реймонден, — кажете ми, ако обичате, има ли още в този край човек, който по времето на вашия брат да е имал известно влияние в двора?

— Боже мой, да — отвърнал Ален. — Останал е само един човек и тъкмо той владее всички земи на брат ми, защото кралят, след като ги конфискува, му ги даде. Той има син, рицар, на годините на моя по-голям син.

— Знам как се казва.

— Откъде знаете това? — попитал Ален.

— Знам, той се казва Жослен дьо Пон дьо Леон, а неговият син се нарича Оливие.

— Вярно — казал Ален. — Но кажете ми, моля, как узнахте това?

— Монсеньор — отговорил Реймонден, — не ще научите повече засега. Но ако искате, придружете ме със синовете си в кралския двор. Уверявам ви, че там ще дам всички необходими пояснения относно тази случка и ако някога сте обичали брат си Ерве дьо Леон, ще бъдете много доволен.

Като го слушал, Ален все повече и повече се чудел — не можел да си представи, че неговият брат е още жив, толкова отдавна никой не бил чувал да се говори за него. Останал дълго замислен, без да продума.

Като поразмислил, както ви казах, той отговорил:

— Сеньор рицарю, ще удовлетворя вашето искане, щом любопитството ми не може да бъде задоволено тук. Ще ви придружа с удоволствие в кралския двор.

— Благодаря ви, монсеньор, разчитайте на моята закрила.

 

 

Кралят, предизвестен за тяхното посещение, наредил да обзаведат разкошно и да покрият със скъпи платове стаята, където ги очаквал, заобиколен от всичките си барони. И ето че Реймонден, чичо му Ален и двамата му сина пристигнали със свитата си. Влизайки, те заслепили присъствуващите с блясъка си. Четиримата сеньори се поклонили пред краля и цялата им свита направила същото. Кралят ги приел много любезно и се обърнал към Ален:

— Ален, много въпроси съм си задавал относно този рицар-чужденец, когото вие така добре познавате. Чудно ми е какво търси в нашата страна?

— Господарю, думите, които ми каза, ме учудват още повече — отвърнал Ален. — Но скоро ще ни стане известно това, което искаме да разберем.

Тогава Реймонден се доближил до по-големия син на Ален и му казал:

— Сеньор рицарю, бъдете така любезен да ми кажете няма ли тук между придружителите на краля някой, който да се нарича Жослен дьо Пон дьо Леон?

Ален отговорил:

— Да, сеньор. Ах! Ако бог ми позволи да го убия, бих го направил, защото той владее земите на чичо ми, а те би трябвало да са наши. Ето го — онзи възрастен мъж до краля. И да знаете, че и в десет кралства наоколо няма да срещнете човек, който по-умело от него да върши злини.

— Скоро ще бъдете отмъстен, рицарю, ако е рекъл господ — казал Реймонден. И като прекъснал разговора, пристъпил към краля с думите: — Господарю, велики и могъщи кралю, единодушно е мнението във всички страни за благородството и мъдростта на вашия двор — истински извор на чест и правда. Казват също, че никой не е напускал вашия двор, без да получи справедлива присъда за това, което иска, ако има право, разбира се.

— Така е, сеньор рицарю, но защо го казвате? Ето кое искаме да узнаем.

— Господарю, дойдох, за да ви разкрия истината, но най-напред ми обещайте да отсъдите честно и да вземете под внимание правата ми. Това, което ще ви кажа, отчасти е и за ваше добро, защото един крал е много зле поставен и не може да се чувствува в пълна сигурност, щом има предател сред приближените си.

— Така е, право казвате — отговорил кралят. — Хайде, говорете смело. Заклевам ви се във всичко, що дължа на бога, че ще въздам справедливост, дори ако трябва да се опълча и срещу собствения си брат, стига да имах такъв.

— Господарю, много ви благодаря. Говорите като доблестен и мъдър крал. Нали кралството е основано, за да се поддържат справедливостта и истината. Благородни и могъщи кралю — продължил Реймонден, — ето в какво се състои работата. Доста отдавна царувал един от вашите предшественици. По това време Жослен дьо Пон дьо Леон бил млад, а също и Ален дьо Гемене-Геган — и двамата са тук. Кралят, за когото ви говоря, имал племенник — много хубав младеж. Тогава в тази страна живеел и един барон, наречен Ерве дьо Леон, брат на този Ален.

— Вярно — извикал Жослен, — той казва истината, а аз ще добавя, че Ерве уби племенника на краля и избяга от страната. Оттогава не сме чули повече да се говори за него. Тогава кралят ми даде всичките му земи, които конфискува.

А кралят добавил:

— Често сме чували да се говори за тази случка. Оставете рицаря да продължи речта си.

Реймонден отговорил:

— Той има основание да говори за това и ще трябва да даде повече обяснения, защото не предава точно истината, като казва, че Ерве дьо Леон е убил предателски племенника на краля, макар много добре да знае какъв е бил поводът за тази свада. Последният жив, който знае причината за случилото се, е той, защото всички от неговите привърженици са мъртви. Накарайте го да потвърди думите ми.

Изненадан от чутото, Жослен отговорил:

— Сеньор рицарю, да не сте дошли тук, за да се правите на светец пред мен?

Реймонден му отвърнал разпалено:

— Кълна се в бога, долен предателю, че да кажеш истината, не значи да се правиш на светец. — И обръщайки се към краля, добавил: — Господарю, истината е, че Ерве дьо Леон е бил добър рицар, учтив, благоразумен и добре възпитан, тъй че кралят и неговият племенник много го обичали. Кралят често следвал неговите съвети. Ерве бил човекът, на когото той най-много се доверявал. Но по това време в кралския двор имало много подлеци, а между тях и този Жослен — истинският подстрекател на цялото зло, което те извършили. Отишли при кралския племенник и му казали: „Млади господарю, много сме разгневени, че ви ощетяват и подло лишават от наследство. Това ви очаква, защото благородната страна Бретан не ще бъде ваше владение.“ А той им отговорил: „Как е възможно такова нещо? Кралят няма друг наследник освен мен? Заклевам се, казал същият този Жослен, че е посочил Ерве за свой наследник. Смятам, че този човек е омагьосал и него, и всички барони на страната, защото документите са приготвени и печатите им стоят до печата на краля.“ „Що за неблагодарност, ако е вярно“ — казал младежът. Жослен и неговите съмишленици потвърдили, че всичко е истина, и той много се обидил. Когато Жослен го видял така загрижен, му казал: „Ако вие сте храбър и дръзнете да си отмъстите за нанесената ви щета, всички ще ви подкрепим.“ Младежът отговорил, че има смелост и желание да го стори. Тогава Жослен го посъветвал: „Идете, въоръжете се и се облечете така, че никой да не ви познае. Ще ви чакаме до градската порта и ще ви отведем на едно място, където лесно ще можете да си отмъстите.“ Младежът послушал съвета му, а по-късно се присъединил към тях.

Благородни и могъщи кралю, не искам да крия повече самоличността си, защото предявявам правото си пред справедливия двор и виждам пред мен неприятеля си. Господарю, аз съм син на Ерве дьо Леон.

При тези думи всички се вцепенили от изненада, но запазили мълчание и Реймонден продължил речта си:

— Кралю, по онова време баща ми бил взел разрешение от краля и пребивавал в своите владения. Имал навика всяка сутрин съвсем сам да се разхожда в гората край замъка и да казва молитвите си. Този предател тук и неговите съучастници завели племенника на краля на това място и направили засада. Тогава пристигнал баща ми, без нищо да подозира. Щом Жослен го забелязал, казал на младежа: „Сега е моментът да си отмъстите. Той е без оръжие, няма нито нож, нито меч, не може да ви избяга. Ако видим, че имате нужда от нас, ще ви се притечем на помощ.“ Младежът, обладан от гняв, се отдалечил с оголен меч, като с едната си ръка го държал за дръжката, а с другата — за острието и крещял: „На смърт, долен предател!“ Опитал се да прониже баща ми, но той отскочил встрани и нападателят, разгневен и възбуден, не го улучил. Баща ми скочил и изтръгнал меча от ръцете му. Младежът се обърнал, извадил нож и опитвайки се да го намушка, го ранил в крака. Тогава баща ми го ударил по слепоочието с дръжката на меча. Тъй като железният шлем бил тънък и слабо го предпазвал, а дръжката на меча — тежка, съдбата пожелала племенникът на краля да падне мъртъв на земята от удара на здравия и силен противник. Когато баща ми го видял проснат неподвижно, открил лицето му и го познал. Тогава изпитал голяма скръб и от страх пред краля не посмял да остане повече в страната. Събрал парите, които имал, и отишъл в друг край, където завладял много земи. Тогава предателят Жослен казал на придружителите си: „Нашите планове успяха. Племенникът на краля е мъртъв, а Ерве, ако бъде хванат, не ще може да избегне смъртта. С краля ще постъпим както намерим за добре. Не мърдайте, докато Ерве не се отдалечи. После ще направим носилка от два кола, покрити с клони, ще отнесем на краля тялото на неговия племенник и ще му разкажем как Ерве дьо Леон вероломно го е убил.“

Благородни кралю, ето как е постъпил този предател! И ако отрича, че всичко е станало именно така, приемете моя залог — моля ви за двубой пред божия съд, за да го накарам да се изповяда с предателската си уста. Понеже искам всички да знаят, че не постъпвам така от користолюбие, а за да запазя законното си наследство и да разкрия как, за да прогонят баща ми от тези земи, измамникът и неговите съучастници подло са го предали, приемам той да вземе двама бойци — сина си и някой негов близък. Ще се бия с тях пред очите на вашия благороден двор, който ще отсъди.

— При тези думи Реймонден хвърлил залога си. Но никой не продумал, само Ален и синовете му се спуснали да го прегръщат и целуват, плачейки от радост и умиление.

Щом видял, че никой не отговаря на това обвинение, кралят на бретонците силно извикал:

— Жослен, Жослен, глух ли сте? Виждам колко е вярна поговорката, която гласи: „За стар грях, нов срам.“ Този чуждоземен рицар ви накара да изпиете горчива чаша. Решете се да отговорите, защото сте длъжен да го сторите.

А Жослен отвърнал:

— Кралю, не аз трябва да отговарям на подобни предизвикателства. Смятам, че този рицар само се шегува.

Тогава Реймонден отговорил:

— Долен предател, ще видиш кой се шегува! Моля ви, благородни кралю, да отсъдите справедливо и да вземете под внимание моето право.

— Не се опасявайте от нищо, рицарю, ще го направя. Жослен, вие трябва да отговорите на това обвинение — добавил той.

При тези думи Оливие, синът на Жослен, извикал:

— Господарю, кой казвате, че трепери от страх? Този рицар ни взема за глупаци и иска да ни сплаши, но това е трудна работа и едва ли ще постигне целта си. Кралю, аз твърдя, че той ви наговори само лъжи. Моят баща е честен и достоен за уважение човек. Приемам дуела, както той предложи — ето моя залог. Би било нещастна случайност, ако успее да ме победи или ако победи някой мой роднина.

Тези думи не задоволили краля, който възкликнал:

— В името на бога, Оливие, никога в моя двор, докато съм жив, един рицар няма да се бие срещу двама за едно и също дело. Срам за вас, че сте допуснали такава недостойна мисъл! Бъдете сигурен, че не така ще докажете, че каузата на баща ви е справедлива! По молба на рицаря сега ви призовавам към дуел на справедливостта, който ще се състои в определен от него ден.

— Бих искал това да стане веднага — казал Реймонден. — Оръжието ми е готово. Бог да ви възнагради за доброто и справедливо решение.

Тогава би трябвало да чуете възгласите на бретонците — всички в един глас завикали:

— Ето най-смелия рицар, който някога е искал справедливост!

Някои били огорчени, но Ален дьо Гемене-Геган и синовете му се радвали. Младежите говорели на Реймонден:

— Братовчеде, не се страхувайте да се биете и срещу петима предатели. С нас двамата, ако е угодно богу, лесно ще ги победим.

— Сеньори — отговорил Реймонден. — Който иска, нека участвува в двубой за справедливост, но всеки сам за себе си. А що се отнася до мен, аз ще участвувам в този двубой съвсем сам и не се боя от неуспех — бог е милостив, делото, за което ще се бия, е право, а кралят отсъди справедливо.

Докато хората говорели помежду си и глъчката се засилвала, предвидливият и благоразумен крал си помислил, че щом двамата противници са от високо потекло, можели да настъпят някакви вълнения. Бързо изпратил да затворят вратите и наредил да ги охраняват добре въоръжени мъже, за да не може никой да излезе. После се оттеглил настрана с рицарите от съвета и им изложил нещата. Те го посъветвали какво е уместно да направи. Кралят се върнал в залата, предупредил всички да мълчат под страх от обесване и казал:

— Слушайте, благородни рицари, и размислете. Това дело не е маловажно, защото има за залог живота и окончателното безчестие на една от страните. Трябва да знаете, че аз не бива и не желая да отказвам правораздаване в моя двор. Оливие — прибавил кралят, — искате ли да бъдете защитник на баща си при това обвинение в предателство?

— Да, разбира се, господарю — казал Оливие.

— Щом е така, арената за двубоя е готова. Заповядвам дуелът да се състои утре. Уверявам ви, че ако ви победят, нито вие, нито баща ви ще избегнете бесилката. Противниковата страна не рискува по-малко, ако бъде победена. Можете да тръгвате, след като оставите заложници и на първо място баща си.

И кралят наредил на четирима рицари да го отведат в една голяма кула. После се обърнал към Реймонден:

— Сеньор рицарю, дайте ни заложници.

Тогава Ален се приближил с двамата си сина и още четиридесет рицари и всички, заявили в един глас:

— Господарю, ние сме негови гаранти!

— За бога, това ми стига — казал кралят, — но вие няма да отидете в затвора, защото знам, че рицарят не би предприел такова начинание, ако нямаше намерение да се бие.

Противниците си тръгнали и Реймонден отишъл в своя лагер с чичо си, синовете му и хората си.

 

 

В първите часове на деня Реймонден пристигнал с хубава свита и великолепно въоръжен, с щит на врата, с насочено копие, облечен в желязна ризница на ивици от лазур и сребро. Той влязъл в ограденото пространство на сив кон, въоръжен от глава до пети, готов за бой. Поклонил се на краля и бароните.

— Боже мой! — казвали всички. — Отдавна не сме виждали толкова хубаво въоръжен мъж, с такава величествена осанка и толкова представителен. Не ще му е лесно на онзи, който си има работа с такъв човек.

Реймонден слязъл от коня си тъй пъргаво, сякаш не бил въоръжен, и седнал на мястото си. Доста по-късно пристигнал Оливие, възхитително въоръжен, яхнал красив боен кон — имал вид на човек от знатен род, какъвто и бил. Баща му Жослен яздел сив кон. Бил много разтревожен, а това карало хората да мислят, че неговата кауза е несправедлива. Оливие бързо скочил от коня. Донесли реликвите. Реймонден се заклел, че обвинява Жослен в предателство, коленичил, целунал реликвите и отново седнал на мястото си. Жослен се заклел на свой ред, но когато се навел да целуне реликвите, залитнал и не успял да ги докосне. Тогава и Оливие се заклел, но твърде вяло и също седнал на мястото си. После обявили от името на краля, че ако някой проговори или направи най-малък знак, който бойците биха могли да видят, ще бъде обесен. Всички напуснали терена, с изключение на хората, които трябвало да пазят арената, и Жослен. Реймонден се качил на коня с голяма лекота и хванал копието си. Оливие направил същото. Един херолд извикал три път:

— Нека тръгнат! Изпълнете дълга си, изпълнете дълга си, изпълнете дълга си!

Достоверната хроника разказва, че когато херолдът обявил началото, Реймонден спуснал края на копието си към земята, опрял го на врата на коня и три пъти се прекръстил. Точно тогава неприятелят му го изненадал, като пришпорил коня си и насочил копието така, че с всичка сила да прободе Реймонден в гърдите, преди той да се е предпазил. Но Реймонден не помръднал, копието на Оливие се счупило три сблъсъка, а неговото копие паднало на земята от силата на удара.

— Ах! Предател! — извикал Реймонден. — Ти си достоен наследник на измамника, от когото произхождаш, но това не ще ти помогне.

Тогава грабнал стремето, увиснало от едната страна на седлото — а то имало три остри двадесетсантиметрови шипа, — и когато Оливие се опитал да се приближи до пет, Реймонден го ударил по здравия и добре закален метален шлем, единият шип влязъл в цепнатината между шлема и забралото, предпазващо лицето. Силният удар изтръгнал един от гвоздеите в тази част на шлема, предпазваща челюстта, и щом Реймонден дръпнал силно стремето, забралото увиснало встрани, лицето на Оливие останало открито и той много се разтревожил. Въпреки това изтеглил меча си с вид на рицар, който не се страхува от неприятеля.

Дълго време се сражавали така, нанасяйки си ужасни удари с нечувана сила. Накрая Реймонден слязъл от коня, взел копието от земята и с всичка сила се втурнал към противника си, който му обърнал гръб, за да го накара да тича след него по арената. Тъй като бил на коня си, Оливие се надявал да измори Реймонден и така да сложи край на борбата. Като размислил, Реймонден се върнал при коня си, взел стремето в едната ръка и копието в другата и се насочил към неприятеля. Оливие виждал как се приближава. Без да може да предвиди по какъв начин Реймонден смята да го нападне, не знаел как да отблъсне атаката. Внезапно пришпорил коня си и се опитал да удари Реймонден право в гърдите. Но Реймонден хвърлил стремето с такава сила, че ударил коня по челото и счупил железния мундщук на юздата, от силния удар конят подвил задните си крака, свлякъл се на земята. Оливие разхлабил юздата, забил шпори, но когато конят се изправил, Реймонден ударил Оливие с копието си в хълбока и той паднал от другата страна на коня с копие, забито в тялото му на дълбочина една стъпка. Преди да успее да се вдигне, Реймонден го засипал с толкова удари, че Оливие не могъл да мръдне. С все сила му изтръгнал шлема, сложил коляното си на корема му, а с лявата си ръка го хванал за гушата и го държал толкова здраво, че другият не можел да направи никакво движение.

Реймонден дълго време държал Оливие в това положение. Когато видял, че има надмощие, извадил ножа си и му извикал:

— Предай се, долен изменник! Животът ти не струва скъпо!

— Предпочитам ти да ме убиеш, тъй като нищо не печеля, ако се предам — отвърнал Оливие. — Предпочитам да умра от ръката на смел рицар като теб, отколкото от ръката на някой друг.

Реймонден изпитал голямо съжаление към него и го накарал да каже, заклевайки го в спасението на душата му, дали е знаел за подлостта, извършена от баща му Жослен. Той отговорил, че не е знаел, защото по онова време не е бил още роден, и макар за момента по божия воля съдбата да е против него, счита баща си за честен и достоен за уважение рицар, невинно обвинен в престъпление. Когато Реймонден, който добре знаел, че това не е истина, го чул, ядосал се и започнал да го удря по слепоочията с желязната си ръкавица така, че Оливие бил зашеметен — нито виждал, нито чувал, нито разбирал вече нещо.

Реймонден го хванал за двата крака и го влачил до оградата. Изхвърлил го навън, после се обърнал към трибуната на краля с вдигнато забрало и казал:

— Господарю, добре ли извърших това, което трябваше да направя? Ако трябва да сторя нещо друго, готов съм да изпълня задължението си и да последвам решението на вашия благороден двор.

— Бога ми, сеньор рицарю, правото ви е доказано — отвърнал кралят.

И заповядал да обесят Жослен и сина му. Хората, на които заповядал, веднага хванали Жослен, който окаяно се молел за милост. Кралят го накарал да се изповяда и да разкаже какво се е случило в действителност — само така би могъл да бъде помилван.

Жослен казал:

— Сир, няма смисъл повече да пазя тайна. Имайте милост към мен — наистина всичко стана точно така, както рицарят ви го разказа. Знайте, че синът ми Оливие не беше още роден.

— Наистина голямо коварство — казал кралят на Жослен. — Ако волята божия е била да не останете ненаказан на този свят, той нямаше да ви остави да живеете толкова дълго. И аз няма да стана причина да избегнете наказанието.

И той тържествено заповядал на палачите да обесят бащата и сина.

Тогава Реймонден пристъпил напред:

— Кралю — рекъл той, — благодаря ви за справедливото правосъдие и че ми признахте правата във вашия двор. Но в името на милосърдието и състраданието аз ви моля да подарите живота на Оливие: имайки предвид храбростта му и понеже не е участвувал в престъплението, би било жалко да умре, а в бъдеще той ще има възможност да постъпва правилно. Виждам, че бащата е много стар и слаб, й бих ви помолил да го помилвате при условие, че вляза във владение на наследството си. А печалбите, които е получил от използуването му, нека бъдат вложени за построяването на манастир и за издръжка на монасите и те непрекъснато да се молят за спасението на душата на кралския племенник.

— Сеньори, какво великодушие от страна на този рицар, който моли да спася враговете му от смърт. Но в името на предаността, която дължа на душата на моя баща, никога вече Жослен или неговият син не ще извършат друго коварство, нито ще изгонят някой сеньор от моята страна.

И тъй той заповядал да ги обесят, върнал на Реймонден земите и му дал всички владения на Жослен. Реймонден благодарил и положил клетва за вярност заради тези земи.

Тогава започнало голямо празненство, на което кралят посрещнал бароните си с великолепие и разкош — толкова бил щастлив, че в неговото кралство се е завърнал един високопоставен човек. Но се зарадвал твърде рано, защото Реймонден нямал повече намерение да се бави в Бретан — бързал да види отново Мелюзина. Коленичил пред краля и му казал:

— Господарю, моля ви да ми разрешите да дам на братовчед си Ерве баронството Дьо Леон, което е принадлежало на баща ми Ерве — нека бог се смили над него. Така земята ще възвърне името на законния си господар, а вие — името на вашия васал, тъй като то принадлежи на същия род.

— Добре — отговорил кралят, — щом вие го желаете, ние също го желаем.

И кралят извикал Ерве, когото много обичал, и му казал:

— Ерве, приемете баронството Дьо Леон, което вашият братовчед ви дава, и положете пред мен клетва за вярност.

Ерве приел и благодарил пламенно на краля и Реймонден. А Реймонден извикал братовчед си Ален и му казал:

— Скъпи братовчеде, аз ви дарявам земята на Жослен дьо Пон дьо Леон, която кралят ми даде. Положете пред него клетва за вярност.

Ален благодарил на колене и положил клетва пред краля, а той радушно приел почестите му.

Бароните тихо заговорили:

— Значи този рицар не е дошъл в страната ни от алчност! Постави живота си в опасност, за да си възвърне наследството, и веднага се отказа от него. Сигурно притежава големи богатства другаде!

По-късно старият рицар на Мелюзина отишъл при Реймонден, който го помолил да изпълни заръките на господарката си, на което рицарят отговорил:

— Господарю, затова и дойдох.

Тогава поднесъл на краля от името на своята господарка великолепна златна купа, украсена със скъпоценни камъни, а на бароните раздал различни дарове.

Всички се питали откъде идва подобно богатство. Реймонден, казвали си те, трябва да е много богат и много могъщ. А веселбите се разгаряли все повече и повече. Ален дьо Гемене-Геган и двамата му сина изпитвали неописуема радост…