Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (27)

23. Дълбоки води

— В името на Елисия Майката — каза Аспитис Превес, — колко ужасни преживявания сте имали, лейди Мария! — Графът вдигна чашата си, за да отпие, но видя, че е празна, и забарабани с пръсти по покривката. Пребледнелият му паж побърза да му налее още вино. — Ужасно отношение към дъщерята на един благородник!

Тримата седяха около кръглата маса на графа. Един паж раздигаше остатъците от разточителната вечеря. Трепкащият пламък на лампите хвърляше объркани сенки по стените. Навън вятърът свиреше в такелажа. Две от хрътките на графа се бореха за някакъв кокал под масата.

— Ваша светлост е изключително любезен. — Мириамел поклати глава. — Баронството на баща ми е много малко, всъщност само имение. Едно от най-малките баронства в Селодшайър.

— А, тогава баща ви трябва да познава Годуиг? — Западният език на Аспитис бе малко труден за разбиране, и не само защото му бе чужд: чашата в ръката му вече бе пълнена и пресушавана няколко пъти.

— Разбира се. Той е най-силният от всички феодали там… силната ръка на краля в Селодшайър. — Като си помисли за жалкия, ревящ като магаре Годуиг, Мириамел едва успя да запази приятното си изражение, дори и докато гледаше красивия Аспитис, и хвърли поглед към Кадрах. Монахът бе потънал в някакво мрачно настроение — веждите му бяха свъсени като буреносен облак.

„Той мисли, че казвам твърде много — реши Мириамел и се ядоса. — Но кой е той, та да ми се чумери? Той ни вкара в този капан. Сега, благодарение на мен, вместо да политнем през борда като храна за килпата, сме на масата на господаря, пием вино и ядем хубаво сирене от езерните земи“.

— Но аз съм все така удивен от лошия ви късмет, лейди. Чувал бях, че тези Огнени танцьори са проблем в провинциите, и съм виждал няколко луди еретици, които проповядват веруюто на Огнените танцьори на обществените места в Набан… но мисълта, че те въобще биха посмели да посегнат на една благородничка…

— Една еркинландска благородничка, много маловажна — бързо каза Мириамел, разтревожена, че може да е прекалила с импровизацията си. — А и бях облечена за пътя към моя нов манастирски дом. Те нямаха и представа каква съм.

— Това е несъществено. — Аспитис размаха ръка във въздуха, като почти събори свещта от масата с ръкав. Бе съблякъл премяната, която бе носил на мостика, и сега бе с дълга семпла одежда, подобна на онези, които рицарите носят на бденията си. С изключение на деликатното златно Дърво на верижка около врата му, единственото му украшение беше знакът на рода Преван, избродиран на ръкавите. Крилата на орела обвиваха ръцете до лактите му като издигащи се пламъци. Мириамел бе приятно впечатлена, че богат млад мъж като Аспитис посреща гости в толкова скромно облекло. Той повтори: — Несъществено. Тези хора са еретици, че и по-лошо. Освен това една благородничка от Еркинланд не се различава от някоя от самите Петдесет фамилии на Набан. Благородната кръв е една и съща из целия Остен Ард и също като сладководен извор сред сушава пустош, трябва да бъде защитавана на всяка цена. — Той се наведе напред и нежно докосна ръката й през ръкава. — Ако аз бях там, лейди Мария, щях да дам живота си, преди да позволя някой от тях да се отнесе лошо с вас. — Той се облегна назад и преднамерено нехайно потупа дръжката на меча в ножницата си. — Но ако бях принуден да направя тази крайна жертва, щях да настоявам поне няколко от тях да ме придружат.

— О! — каза Мириамел. — О! — Оказала се в неловко положение, тя си пое дълбоко дъх. — Но наистина, граф Аспитис, няма причина за тревога. Ние избягахме доста лесно… просто трябваше да се промъкнем на вашия кораб и да се скрием. Беше тъмно, разбирате ли, и отец Кадрах…

— Брат — кисело се обади монахът и отпи глътка вино.

— … и брат Кадрах каза, че това ще е най-безопасното място. Така че се скрихме в трюма. Извиняваме се за това, графе, и ви благодарим за любезността. Ако ни оставите на брега в следващото пристанище…

— Да ви оставя някъде насред островите? Глупости! — Аспитис се наведе напред и втренчи кафявите си очи в нея. Мириамел осъзна, че той има опасна усмивка, но тя не я плашеше толкова, колкото й се струваше, че би трябвало. — Ще пътувате с нас, а после може безопасно да ви оставим в Набан, където ви е мястото. Ще отнеме малко повече от две седмици, лейди. Ще се отнасяме добре с вас — и с вас, и с вашия пазител. — Той за миг извърна усмивката си към Кадрах, който като че ли не споделяше доброто му настроение. — Мисля, че дори имам някакви дрехи на борда, които ще ви станат, лейди. Те би трябвало да отиват на красотата ви повече от вашите… пътни дрехи.

— Колко хубаво! — възкликна Мириамел, а после си спомни измислицата си. — Ако брат Кадрах одобри, разбира се.

— Имате женски дрехи на борда? — попита Кадрах и вдигна вежда.

— Останаха от сестра ми. — Усмивката на Аспитис не се промени.

— Сестра ви? — изръмжа монахът. — Аха. Е, ще трябва да си помисля.

Мириамел понечи да му повиши тон, но после си спомни положението си. Опита се да изглежда покорна, но вътрешно го проклинаше. Защо да не й се позволи да поноси хубави дрехи за разнообразие?

Когато графът започна да говори въодушевено за огромния замък на семейството си край езерото Еадне (по ирония на съдбата, едно владение, което Мириамел бе посетила като много малка и почти не си го спомняше), на вратата се почука и пажът отиде да отвори.

— Идвам да говоря с господаря на кораба — каза един задъхан глас.

— Здравей, приятелко — каза Аспитис. — Добре си дошла, разбира се. Ган Итай, ти откри лейди Мария и пазителя й, нали?

— Да, граф Аспитис — кимна нискито. Черните й очи блещукаха, отразили светлината на лампите.

— Бъди така добра и ела след малко — каза Аспитис. — Сега съм зает.

— Не, моля ви, граф Аспитис. — Мириамел стана. — Бяхте много мил, но не бива да ви задържаме повече. Ела, братко Кадрах.

— Да ме задържате? — Аспитис сложи ръка на гърдите си. — Трябва ли да се оплаквам, че съм жертва на толкова прекрасна компания? Лейди Мария, вие май наистина ме мислите за глупак. — Той се поклони, хвана ръката й и я долепи до устните си. — Надявам се, че не ме мислите за прекалено прям, скъпа лейди. — Той щракна с пръсти, за да повика пажа. — Младият Турис ще ви покаже леглата ви. Изгоних капитана от каютата му. Ще спите там.

— О, но не можем да вземем капитанската…

— Той не ви оказа необходимото уважение, лейди Мария. Трябва да е щастлив, че няма да го обеся… но съм съгласен да му простя. Той е прост човек, не е свикнал с жени на кораба си. Няколко нощи спане в общите помещения няма да му навредят. — Графът прокара пръсти през къдравата си коса, а после махна на пажа. — Хайде, Турис, заведи ги да си починат.

И той отново се поклони на Мириамел, а после се усмихна любезно на Кадрах. Този път Кадрах също се усмихна, но усмивката му по-скоро приличаше на озъбване. Пажът, внимателно понесъл лампата, ги изведе от каютата.

Аспитис остана замислен за миг, после взе каната и си наля още една чаша — и я изпи на една дълга глътка. Най-после проговори:

— Е, Ган Итай? Необичайно е да идваш тук… и е още по-необичайно да напуснеш носа през нощта. Нима водите са толкова спокойни, че песента ти не е необходима?

Нискито бавно поклати глава.

— Не, господарю на кораба. Водите засега са безопасни. Исках да дойда да ти кажа, че съм обезпокоена.

— Обезпокоена? От момичето? Та нали нискитата не са суеверни като моряците.

— Не като моряците, не. — Тя дръпна качулката си напред и скри всичко освен ярките си очи. — Момичето и монахът, дори и ако не са онова, което казват, са най-малката от грижите ми. От север идва огромна буря.

— И си слязла от носа, за да ми кажеш това? — подигравателно попита Аспитис. — Знаех го още преди да отплуваме. Капитанът казва, че ще стигнем брега, преди бурята да връхлети.

— Може и да е така, но има огромни стада килпа, които се движат насам от северните морета, като че ли плуват пред бурята. Песента им е яростна и студена, граф Аспитис. Като че ли идват от най-черната вода, от най-дълбоките падини. Никога не съм чувала такава песен.

Аспитис се вгледа в нея за момент; очите му бяха мътни, като че ли виното най-после бе започнало да го хваща.

— „Облакът на Еадне“ има много важни задачи, възложени ни от херцог Бенигарис. Ти просто прави онова, което е смисълът на живота ти. — Той стисна главата си с ръце. — Уморен съм, Ган Итай. Върни се на носа. Трябва да подремна.

Нискито го наблюдава известно време, изпълнено с неизмерима сериозност, а после се поклони елегантно и излезе. Вратата тихо хлопна. Граф Аспитис заспа, както си седеше на масата.

 

— Хубаво е отново да съм в компанията на благородник — каза Мириамел. — Те говорят само за себе си, вярно е, но наистина знаят как да покажат уважение към една жена.

Кадрах изсумтя от сламеника си на пода:

— Малко ми е трудно да повярвам, че си могла да видиш някаква стойност в това накъдрено конте, принцесо.

— Тихо! — изсъска Мириамел. — Идиот! Не говори толкова високо! И не ме наричай така. Аз съм лейди Мария, спомни си.

Монахът пак изсумтя отвратено.

— Благородничка, преследвана от Огнени танцьори! Хубава приказка му извъртя.

— Обаче проработи, нали?

— Да. И сега трябва да си прекарваме времето с граф Аспитис, който ще задава въпрос след въпрос. Ако беше казала, че си дъщеря на беден шивач, която се е скрила от страх за добродетелта си или нещо подобно, графът щеше да ни остави на мира и да ни свали на първия остров, където зареждат с вода и провизии.

— А дотогава да ни накара да работим като кучета… освен ако просто не ни изхвърлеше в морето. Вече ми писна от тази маскировка! Не е ли достатъчно зле, че бях послушник толкова време, та сега трябва да съм и дъщеря на шивач?

Въпреки че не можеше да види Кадрах в тъмната каюта, Мириамел някак усети, че той клати глава в несъгласие.

— Не, не, не. Нищо ли не разбирате, лейди? Ние не си избираме роли като в детска игра, ние се борим да останем живи. Диниван, човекът, който ни докара дотук, е убит. Не разбирате ли? Баща ви и чичо ви са във война. Войната се разпространява. Убиха лектора, най-главния свещеник на Изкупителя в Остен Ард, и няма да се спрат пред нищо, лейди! Това не е игра!

Мириамел преглътна ядовитата си реплика и се замисли за нещата, които бе казал.

— Тогава защо граф Аспитис не каза нищо за лектора? Определено това е нещо, за което биха говорили всички. Или и него си го измисли?

— Ранесин бе убит късно снощи. Ние тръгнахме рано сутринта. — Монахът се опитваше да запази спокойствие. — Санселан Ейдонитис и Съветът на уредниците може да не обявят какво се е случило още цял ден, дори два. Моля ви, повярвайте, че това, което казвам, е истина, или и двамата ще свършим по ужасен начин.

— Хъм. — Мириамел легна по гръб и издърпа одеялото до брадичката си. — Струва ми се, че ако не беше моята изобретателност и добрите маниери на графа, вече щяхме да сме свършили по ужасен начин.

— Мислете, каквото искате, лейди — каза Кадрах с дълбок глас, — но недейте, умолявам ви, да се доверявате на други повече, отколкото сте се доверили на мен.

Замълчаха. Мириамел чакаше съня. Една странна, натрапчиво чуждоземна мелодия плуваше във въздуха — безвременна и аритмична като тътена на морето, настойчива като издигащия се и спадащ вятър. Някъде в тъмнината навън Ган Итай успокояваше килпата с пеене.

 

Еолаир слизаше от височините на Грианспог насред най-лошата снежна буря на лятото. Тайните пътеки, които той и хората му с толкова труд бяха изсекли през гората само преди седмици, сега бяха покрити с дълбок сняг. Тъмното небе висеше потискащо ниско, като таван на гробница. Седлото му бе натъпкано с внимателно изрисувани карти, а главата му — с мрачни мисли.

Еолаир знаеше, че няма смисъл да се преструва, че земята страда само от чудат каприз на времето. Някаква мъчителна болест се разпростираше над Остен Ард. Може би Джосуа и мечът на баща му наистина бяха свързани с нещо по-ужасно от човешките войни.

Графът на Над Мулах изведнъж си спомни собствените си думи, изречени пред Голямата маса на краля преди година. „Богове на земята и небето — помисли си, — сякаш цял живот е минал от онези мирни дни!“ „Злото е излязло… — бе казал той на събралите се рицари през онзи ден. — Не са само бандити, които обират пътниците и избиват земеделците, които живеят усамотено. Хората от Севера се страхуват…“

„Не са само бандити…“ Еолаир поклати глава, отвратен от себе си. Бе толкова въвлечен в ежедневните проблеми на борбата за оцеляване на народа си, че бе пропуснал да следва собственото си предупреждение. Наистина имаше по-големи заплахи от Скали от Калдскрайк и неговата армия главорези.

Бе чувал слуховете, разказвани от оцелели след падането на Наглимунд, обърканите разкази за някаква призрачна армия, събрана от Върховния крал Елиас. Още като дете бе чувал приказки за Белите лисици — демони, които живееха в най-тъмните и най-студени земи на север — появявали се като чума, а след това изчезвали. През цялата изминала година живеещите по Ледената граница си бяха шепнали около вечерните огньове точно за такива бледи демони. Колко глупаво, че точно Еолаир не беше осъзнал истината зад тези разкази — не беше ли самият той говорил точно за това на Голямата маса!?

Но какво можеше да означава това? Ако същества като тези Бели лисици наистина бяха въвлечени, защо трябваше да са на страната на Елиас? Можеше ли това да има нещо общо с отвратителния Приратес?

Графът на Над Мулах въздъхна и се наведе на една страна, за да помогне на коня си да пази равновесие — слизаха по една опасна пътека. Може би въпреки цялата си глупост Мейгуин беше права да възложи тази задача на него. И все пак това не беше оправдание за начина, по който го бе направила. Защо трябваше да се отнася с него по начина, по който го стори в подземния град, след всичко, което бе направил за нейното семейство, след вярната му служба на крал Лут? Уплахата й и необикновеността на положението им можеха да са причина за такава нелюбезност — но не и оправдание за нея.

Това безразсъдство бе още една странна промяна в държането на Мейгуин, последната от много такива. Той дълбоко се страхуваше за нея, но не можеше да измисли начин да й помогне. Тя ненавиждаше загрижеността му и като че ли мислеше, че е само лукав ухажор — той, Еолаир, който мразеше преструвките и все пак бе принуден да ги овладее по време на вярната си служба на баща й! Когато се опитваше да помогне, тя го обиждаше и му обръщаше гръб и той можеше само да наблюдава как тя се поболява, както и цялата земя се бе поболяла, а умът й се изпълваше със странни приумици. А той не можеше да направи нищо.

Вече втори ден Еолаир яздеше през мълчаливите долини на Грианспог само със собствените си студени мисли за компания.

Смая се, като видя колко бързо Скали превръща окупацията на Хернистир в постоянна. Недоволен от превземането на сградите, които все още бяха оцелели в Хернисадарк и околностите, танът на Калдскрайк бе започнал да строи нови, огромни дълги къщи от грубо одялани греди. Гората Сиркоил бързо се топеше.

Еолаир яздеше по билата на хълмовете и наблюдаваше подобните на мравки фигури, които гъмжаха в равнината долу. Дрънченето на чуковете по клинове ехтеше непрестанно над заснежените хълмове.

Отначало не можеше да разбере защо на Скали му трябва да строи тези жилища: армията на завоевателя, макар и голяма, едва ли бе толкова огромна, че да не може да се засели в изоставените жилища на хернистирците. Чак когато погледна надалеч към сниженото небе на север, осъзна какво става.

Целият римърсгардски народ на Скали идваше тук от север — млади и стари, жени и деца. Еолаир се вгледа надолу към дребните работещи фигурки. „Ако вали в Хернисадарк през късния месец тиягар, нагоре при Наарвед и Скоги трябва да е замръзнал ад. Багба да ме ухапе, ама че ужас! Скали ни прогони в пещерите и сега ще премести римърсгардците си в земите, които завладя от нас“.

Въпреки всичко, което народът му вече бе изстрадал от войниците на Скали Остроносия, въпреки погубения крал Лут и бедния принц Гуитин, въпреки стотиците мъртви от собствените му смели мулахи под сивото небе на западните полета, графът изведнъж осъзна, за своя собствена изненада, че в него има дълбини на гнева и на суровата омраза, които все още не са отприщени. Хората на Скали, които се перчеха по пътищата на Хернисадарк, бяха достатъчно лоши, но мисълта за това как те довеждат жените и семействата си да живеят на хернистирска земя изпълваше Еолаир с гняв, по-силен от всеки, който бе изпитвал, откакто първите хернистирци бяха паднали на Инискрих. Еолаир обаче не можеше да направи нищо и само безпомощно проклинаше нашествениците и си обещаваше, че ще гледа как чакалите на Скали вият под ударите на камшици и бягат обратно към Калдскрайк — поне онези, които нямаше да умрат на свещената хернистирска земя, която бяха осквернили.

Внезапно графът на Над Мулах замечта за чистотата на битката. Силите на Хернистир бяха толкова осакатени при Инискрих, че оттогава не можеха да водят друга война, освен партизанска. А сега бяха прогонени в Грианспог и не можеха да направят почти нищо, освен да тормозят победителите. Богове, колко хубаво би било отново да размахва меча си, да е в редицата щитове, които отразяват слънчевата светлина, и да заповяда атака! Знаеше, че това е глупаво желание, беше предпазлив човек и предпочиташе обмислените разговори пред битките, но сега жадуваше за простота. Откритата битка, въпреки цялото си безумно насилие и ужас, все пак бе някаква красива идиотщина, в която човек можеше да се хвърли като в прегръдките на любовница.

А сега зовът на тази привлекателна, но опасна любовница ставаше по-силен. Цели народи като че ли бяха тръгнали на поход, цареше хаос, луди хора управляваха и ужасяващи легенди бяха станали реалност — и Еолаир жадуваше за прости неща!

Но дори и обзет от тези мечти, Еолаир знаеше, че не иска това насилие — плодовете на насилието невинаги отиват при справедливите или мъдрите.

 

Еолаир избегна най-западните покрайнини на Хернисадарк и заобиколи най-големите лагери на римърсгардците на Скали, които се бяха разпрострели по равнините под столицата на Хернистир — мина през хълмистата местност Дилати, която се издигаше като насип покрай крайбрежието на Хернистир, като че ли да предотврати нахлуване откъм морето. Наистина, Дилати щеше да представлява един почти невъзможен за решаване проблем за всеки евентуален завоевател, но нахлуването, което бе разбило Хернистир, бе дошло от обратната посока.

Планинците бяха подозрителни хора, но през последната година бяха свикнали с бегълците от войната, така че Еолаир успя да си намери подслон на няколко пъти. Онези, които го приемаха, бяха много по-заинтересувани от новините, които носеше, отколкото от това, че той е графът на Над Мулах. Напоследък клюките бяха най-ценената монета в държавата.

Толкова далеч от градовете никой въобще не знаеше много за принц Джосуа, да не говорим за това как битката му с Върховния крал би могла да е свързана с тежкото положение на Хернистир. Никой в Дилати нямаше ни най-малка представа дали братът на крал Елиас Джосуа е жив, или мъртъв, да не говорим за това къде би могъл да е. Но планинците бяха чули за смъртоносните рани на собствения си крал Лут от разказите на пътуващи войници, оцелели от битката при Инискрих, и затова се радваха да чуят, че дъщерята на Лут е жива и че хернистирският двор все още съществува, макар и в изгнание. Преди войната почти не бяха мислили за това какво прави или говори кралят в Тайг, но въпреки това той бе част от живота им и Еолаир предполагаше, че фактът, че е останала поне сянка на старото кралство, че още има оцелели от семейството на Лут, някак си потвърждават, че римърсгардците все някога ще бъдат прогонени.

 

След като излезе от Дилати, Еолаир заобиколи отдалече високостенния Кранхир — най-странния и най-изолиран град в Хернистир — и пое към Абаингат и устието на река Барайлеан. Не се изненада, че хернистирците от Абаингат са намерили начин да живеят под тежкото управление и на Елиас, и на Скали — хората от Абаингат бяха известни с гъвкавостта си. Бе всеобща шега в други части на страната да говорят за пристанищния град като за „крайно северен Пердруин“ поради общата им любов към печалбите и ненавистта им към политиката — или поне онзи вид политика, който пречи на търговията.

В Абаингат Еолаир получи първата истинска подсказка за местонахождението на Джосуа и това стана по много типичен за Абаингат начин.

Вечеряше на една маса с някакъв набански свещеник. Вятърът виеше, по покрива тропаше дъжд и цялото помещение тътнеше като барабан. И там, в странноприемницата, направо пред очите на брадатите римърсгардци и високомерните еркинландци — новите владетели на Хернистир — отецът, който вероятно бе пийнал малко повечко бира, разказа на Еолаир една несвързана, но въодушевяваща история. Току-що бе пристигнал от Санселан Ейдонитис и се закле, че някой там, някой, когото той окачестви като „най-важния свещеник в Санселан“, му казал, че Джосуа Безръкия бил оцелял след падането на Наглимунд. Принцът заедно с още седмина оцелели избягал на изток, в безопасните степи. Свещеникът сподели още, че тези факти му били казани само при условието за неговата пълна дискретност.

Веднага след като му разказа тази история, сътрапезникът на Еолаир, изпълнен с пиянско разкаяние, го помоли да се закълне, че ще запази тайната му — както, графът бе сигурен, беше молил и много други, на които я бе разкрил. Еолаир се съгласи с достойно за похвала невъзмутимо лице.

Имаше няколко неща в този разказ, които го заинтересуваха. Точният брой на оцелелите в групата на Джосуа изглеждаше възможен признак за истинност, въпреки че той трябваше да си признае, че звучи почти като легенда, която тепърва се създава: едноръкият принц и храбрата му седморка. Освен това разкаянието на свещеника, че е издал тайната, изглеждаше истинско. Той не бе разказал историята, за да се направи на важен — по-скоро бе от онзи вид хора, които не могат да пазят тайна дори и за да спасят душата си.

Това, разбира се, повдигаше един въпрос. Защо човек с някаква важност в Майката Църква, какъвто според предположенията бе информаторът на свещеника, би поверил такова важно сведение на един малоумник, на чието глупаво червеникаво лице явно бе изписано, че не заслужава доверие? Определено никой не можеше да очаква, че този пияница ще запази нещо в тайна, да не говорим за толкова важна тайна в разкъсвания от война Север.

Еолаир бе объркан, но и заинтригуван. И започна да обмисля едно пътуване до равнините от другата страна на Еркинланд.

 

По-късно същата вечер, докато се връщаше от конюшнята — Еолаир никога не поверяваше на друг човек грижите за коня си: навик, който по-често му бе помагал, отколкото пречил — той спря пред вратата на странноприемницата. Яростният вятър, натежал от сняг, вееше по улицата и тракаше по кепенците на прозорците. От другата страна на пристанището морето шепнеше неспокойно. Всички жители на Абаингат като че ли бяха изчезнали. Среднощният град бе призрачен кораб, който се носеше под луната без капитан.

Странни светлини играеха по северното небе: жълто, тъмносиньо и лилаво, като остатъчен образ след светкавица. Хоризонтът пулсираше, набразден от лъчисти ленти — Еолаир никога не беше виждал такива, — едновременно смразяващи и все пак невероятно жизнени. В сравнение с тихия Абаингат северът изглеждаше диво жив и за един лудешки миг графът се зачуди дали си струва да се бори повече. Светът, който бе познавал, си бе отишъл и нищо не можеше да го върне. Може би беше по-добре просто да приеме…

Той удари ръкавиците си една в друга. Плясъкът отекна глухо и изчезна. Графът поклати глава, опитваше се да отърси унинието от мислите си. Светлините наистина бяха привлекателни.

А и къде щеше да отиде сега? Имаше няколко седмици езда до равнините отвъд долината Хасу, за които бе говорил свещеникът. Еолаир знаеше, че би могъл да се придържа към крайбрежието и да мине през Меремунд и Вентмаут, но това щеше да означава да пътува сам през Еркинланд, който бе изцяло верен на Върховния крал. Или би могъл да позволи на трептящите зари да го привлекат на север, към дома му в Над Мулах. Замъкът му бе превзет от грабителите на Скали, но оцелелите от народа му щяха да му дадат подслон и новини, както и шанс да си почине и да се подготви за остатъка от дългото си пътешествие. Оттам би могъл да се обърне на изток и да подмине Ерчестър от север, като се движи в защитната сянка на огромната гора.

Докато мислеше, той се взираше в призрачните проблясъци по северното небе.

 

Вълните бяха големи, тъмното небе — подивяло от парцаливите, злокобни облаци. Зигзагът на една светкавица проблесна на почернелия хоризонт.

Кадрах стисна парапета и изстена, когато „Облакът на Еадне“ се издигна високо, а после отново се спусна в падината между две вълни. Над главите им платната пукаха от силния вятър — шляпащи експлозии, подобни на удари с камшик.

— О, Бриниох — замоли се монахът, — махни този ураган!

— Това не може да се нарече и буря — презрително каза Мириамел. — Ти никога не си бил в истинска морска буря.

Кадрах преглътна и изстена:

— И не искам.

— Освен това защо се молиш на езически богове? Нали си ейдонитски монах.

— Молих се за застъпничеството на Усирис целия следобед — каза Кадрах; лицето му бе бледо като рибешко месо. — Помислих си, че е време да опитам нещо различно. — Той се изправи на пръсти и се наведе през парапета. Мириамел се обърна на другата страна. След малко монахът се изправи и избърса устата си с ръкав. По палубата затропа дъжд.

— А вас, лейди — каза Кадрах, — нищо ли не ви тревожи?

Тя премълча подигравателния си отговор. Той изглеждаше наистина жалък — няколкото му кичура коса бяха залепнали по черепа, около очите му имаше тъмни кръгове.

— Много неща, но не и да съм на кораб в открито море.

— Смятай се за благословена — промърмори той, а после се обърна, за да се наведе отново през парапета. И изведнъж се облещи, изпищя, дръпна се и падна на палубата по задник.

— Костите на Анаксос! — изкрещя Кадрах. — Спасете ни! Какво е това?!

Мириамел пристъпи към парапета и видя от вълните да стърчи една сива глава. Тя беше бегло човекоподобна — без коса, но и без люспи, лъскава като на делфин, с поръбена в червено беззъба уста и очи, подобни на гниещи къпини. Гъвкавата уста се отвори в кръг, като че ли щеше да запее, издаде странен клокочещ крясък, а после главата се скри под вълните, мерна се проблясък на дълги ципести крака и съществото се гмурна. След миг главата се появи отново, още по-близо до кораба. Очите ги наблюдаваха.

Стомахът на Мириамел се сви.

— Килпа! — прошепна тя.

— Ужасна е — каза Кадрах, който все още клечеше до парапета. — Лицето й е на прокълната душа.

Празните черни очи последваха Мириамел, когато тя се премести няколко крачки настрани покрай парапета. Тя разбираше монаха много добре. Килпата бе много по-ужасяваща, отколкото би могло да е всяко обикновено животно, без значение колко е диво — толкова ужасяващо близка до хората и все пак толкова лишена от каквото и да било, което да прилича на човешки чувства или разбиране.

— Не съм виждала килпа от години — бавно каза тя, неспособна да откъсне очи от сивата глава. — А и никога не съм ги виждала толкова отблизо. — Мислите й се върнаха към детството й, към едно пътуване, което бе предприела с майка си Хилиса от Набан до остров Винита. Килпа се бяха плъзгали покрай дирята на кораба и за малката Мириамел те изглеждаха почти игриви, като делфини или летящи риби. Сега, като видя тази толкова отблизо, разбра защо майка й набързо я бе дръпнала от парапета и потрепери.

— Казваш, че си виждала килпа и преди, милейди? — попита някой и тя се извърна и видя Аспитис — бе отпуснал ръка на рамото на клекналия Кадрах. Монахът изглеждаше много зле.

— При едно отдавнашно посещение на… на Вентмаут — набързо каза тя. — Ужасни са, нали?

Аспитис бавно кимна: гледаше Мириамел, вместо хлъзгавото сиво нещо, което подскачаше във вълните под тях.

— Не мислех, че килпа плуват и в студените северни води.

— Ган Итай не ги ли държи на разстояние? — каза тя, за да смени темата. — Защо тази е дошла толкова близо?

— Понеже нискито е преуморена и легна да поспи, а също така понеже килпа са станали много смели. — Аспитис се наведе, взе от палубата един железен пирон с квадратна глава и го хвърли към безмълвния им наблюдател. Пиронът цопна на около стъпка от безносата безуха глава на килпата. Черните очи не примигнаха. — Напоследък са станали много активни. Потопили са няколко малки съда от зимата насам, а дори и два-три големи кораба. — Той бързо вдигна ръката си и златните му пръстени проблеснаха. — Но не се страхувай, лейди Мария. Няма по-добър певец от моята Ган Итай.

— Това нещо е ужасно! Зле ми е! — изстена Кадрах. — Трябва да отида да си легна. — Изправи се с мъка и се запрепъва по палубата.

Графът изкрещя някакви заповеди на екипажа и после обясни на Мириамел:

— Трябва да свием платната. Идва много силна буря и можем само да я изчакаме да премине. — Като че ли да подчертае тази мисъл, една светкавица отново проблесна на северния хоризонт. — Ще бъдете ли така добра да се присъедините към мен за вечеря? — Над вълните се дотърколи гръм; нов порив дъжд помете палубата. — По този начин хем спътникът ви ще си почине на спокойствие и ще се възстанови, хем и вие няма да сте без компания, ако бурята стане страшна. — Той се усмихна и показа равните си зъби.

Мириамел бе изкушена, но знаеше, че трябва да е предпазлива. Аспитис създаваше впечатление на увита на кълбо сила, на натегната пружина, и като че ли криеше нещо, за да не я уплаши. По някакъв начин това й напомняше за стария херцог Исгримнур, който се отнасяше към жените с нежна, почти прекомерна почтителност, като че ли нетактичната му прямота можеше всеки момент да се изплъзне от контрола му и да ги обиди. Аспитис също изглеждаше, като че ли държи скрит коз. Това бе качество, което тя намираше за интересно.

— Благодаря, ваша светлост — най-после каза тя. — За мен ще е чест… обаче ще трябва да ме извините, че от време на време ще излизам, за да видя да не би брат Кадрах да страда прекалено тежко поради липса на помощ или компания.

— Ако не го направите — каза Аспитис и нежно хвана ръката й, — не бихте били добрата и мила дама, която сте. Виждам, че вие двамата сте като семейство, че уважавате Кадрах така, както бихте уважавали и любим чичо.

Докато Аспитис я водеше по палубата под хората от екипажа, които си крещяха сред платната, за да могат да се чуват през воя на вятъра, Мириамел не можа да не погледне през рамо. Килпата все още се носеше сред бурното зелено море — наблюдаваше ги тържествено като свещеник, а отворената й уста бе като кръгла черна дупка.

 

Оръженосецът на графа, бледен младеж със сърдито лице, надзираваше как двамата пажове сервират на масата плодове, хляб и сирене. Турис, по-малкият от пажовете, залитна под тежестта на един поднос, върху който имаше студен говежди бут. Малкият паж изглеждаше умен — тъмните му очи дебнеха оръженосеца внимателно и за най-малкия знак, — но той бе в лошо настроение и въпреки всичко успя да намери няколко възможности да го плесне по врата заради мудността му.

— Изглежда, се чувствате много добре на кораб, лейди Мария — каза Аспитис с усмивка, докато наливаше чаша вино от красива медна кана. После посочи на по-големия паж да заобиколи масата и да й поднесе чашата. — Били ли сте на море преди? Пътят от Селодшайър до онова, което ние в Набан наричаме Веир майнис — Великото зелено — е дълъг.

Мириамел тихичко се прокле. Може би Кадрах бе прав. Трябваше да измисли по-прост разказ.

— Да. Искам да кажа, не, не съм. Не наистина. — Тя отпи една престорено дълга глътка вино, като се насили да отвърна на усмивката на графа въпреки горчивината му. — Пътувахме с кораб надолу по Гленивент няколко пъти. Освен това съм била и на Кинслах. — Тя отпи още една глътка, този път истинска, и осъзна, че е изпразнила чашата. Засрами се и я остави на масата. Какво щеше да си помисли този човек за нея?

— Кои пътувахте?

— Моля? — Тя виновно побутна чашата настрани, но Аспитис прие това като знак да й я напълни отново. Корабът се люшна силно, виното едва не се разплиска и Мириамел вдигна внимателно чашата.

— Казах, кои пътувахте, лейди Мария, ако може да попитам? Вие и вашият придружител? Вие и семейството ви? Споменахте баща си, барон… барон… — Той се намръщи. — Хиляди извинения, забравих името му.

Мириамел също го бе забравила. Скри паниката си с още една глътка — и то доста дълга, докато ровеше в паметта си. Името, което бе избрала, най-после се върна и тя преглътна.

— Барон Сеоман.

— О, да, разбира се — барон Сеоман. С него ли пътувахте надолу по Гленивент?

Тя кимна. Надяваше се да няма повече проблеми.

— А майка ви?

— Мъртва е.

— О! — Златното лице на Аспитис стана печално като скрито от облаци слънце. — Простете ми. Груб съм, че задавам толкова много въпроси. Ужасно съжалявам.

Мириамел имаше миг на вдъхновение.

— Умря от чумата миналата година.

Графът кимна.

— Мнозина умряха. Кажете ми, лейди Мария — ако ми позволите един последен и доста дързък въпрос — има ли някой мъж, на когото сте обещана?

— Не — бързо отговори тя и в следващия миг се зачуди дали не бе могла да даде по-добър и потенциално по-малко проблемен отговор. Пое си дълбоко дъх и задържа погледа на графа. Ароматичното вещество, на което миришеше в стаята, изпълваше ноздрите й. — Не — повтори тя. Той беше много красив.

— Аха! — Аспитис кимна сериозно. С младоликото си лице и превъзходните си къдрици той изглеждаше почти като дете, което си играе на възрастен. — Но вижте, вие нищо не сте хапнали, лейди. Гозбите не ви ли харесват?

— О, не, граф Аспитис! — бездиханно каза тя, като търсеше място, на което да остави чашата си, за да може да вземе ножа. Забеляза, че чашата пак е празна. Аспитис видя погледа й и се наведе напред с каната.

Докато тя се хранеше, графът говореше. Като че ли за да се извини за одевешния си разпит, той поддържаше разговора лек като лебедов пух, като говореше най-вече за странни или глупави неща, които се случваха в набанския двор. Ако някой го чуеше как говори, това трябваше да е доста пищно място. Той разказваше добре и скоро я накара да се засмее — всъщност, заради клатенето на кораба и чувството, че стените на малката каюта я притискат, тя започна да се чуди дали не се смее твърде много. Цялата обстановка беше някак подобна на сън. Беше й трудно да фокусира очите си върху усмихнатото лице на Аспитис.

Когато изведнъж осъзна, че вече не може да види никакво лице, една ръка се отпусна леко на рамото й: Аспитис стоеше зад нея и все още говореше за придворните дами. През винените пари, които изпълваха главата й, тя чувстваше докосването му, тежко и горещо.

— … но разбира се, тяхната красота е онази доста… подготвена красота, ако разбирате какво искам да кажа, Мария. Не искам да съм жесток, но понякога, когато духне вятър, от херцогиня Несаланта лети пудра като сняг от планински връх! — Ръката на Аспитис я стисна нежно, а после се премести на другото й рамо. По пътя пръстите му преминаха леко по тила й. Тя потрепери. — Не ме разбирайте погрешно, бих защитавал до смърт честта и красотата на нашите придворни набански жени… но в сърцето ми няма нищо толкова хубаво, колкото неподправената красота на едно провинциално момиче. — Ръката му отново се премести към врата й, докосването й бе нежно като крило на дрозд. — Вие сте толкова красива, лейди Мария. Толкова съм доволен, че ви срещнах. Бях забравил какво е да видя лице, което няма нужда от разкрасяване…

Стаята се завъртя. Мириамел внезапно се изправи и събори чашата с лакът. Няколко капки, подобни на кръв, попиха в кърпата й за ръце.

— Трябва да изляза навън. Трябва да подишам свеж въздух.

— Милейди — каза Аспитис; в гласа му явно се долавяше загриженост, — зле ли ви е? Надявам се, че моята бедна маса не е станала причина за неудобството на нежния ви организъм.

Тя помаха с ръка в опит да го успокои; искаше само да излезе от блестящата светлина на лампите и задушаващо топлия ароматизиран въздух.

— Не, не. Просто искам да изляза навън.

— Навън вилнее буря, милейди. Ще се намокрите. Не мога да го позволя.

Тя направи няколко залитащи крачки към вратата.

— Моля ви. Зле ми е.

Графът безпомощно сви рамене.

— Позволете ми поне да ви намеря топло наметало, което да ви предпази от дъжда. — Той плесна с ръце да повика пажовете, които неприятният оръженосец бе вкарал в малката стаичка, която служеше едновременно за килер и кухня. Единият започна да рови в огромния сандък до стената да намери подходяща дреха, докато Мириамел окаяно стоеше отстрани. Най-накрая я облякоха в миришещо на мухъл наметало с качулка. Аспитис, облечен по подобен начин, я хвана за лакътя и я изведе на палубата.

Вятърът духаше наистина силно. Потоци дъжд падаха косо надолу, превръщаха се в малки водопади от блещукащо злато, докато преминаваха през примигващата светлина на фенерите, а после отново изчезваха в чернотата. Удари гръм.

— Нека поне седнем под навеса, лейди Мария — извика Аспитис, — иначе и двамата ще хванем някоя ужасна треска! — Той я поведе към кърмата, под раирания в червено сенник, който трепереше от силния вятър. Кормчията — наметалото му плющеше — наведе глава, когато се вмъкнаха под сенника, но ръцете му продължиха да държат здраво щурвала. Двамата седнаха на влажните килими.

— Благодаря — каза Мириамел. — Много мило от ваша страна. Притеснявам се, че ви тревожа така.

— Тревожа се само, че това лекарство е по-лошо от болестта — каза Аспитис и се усмихна. — Ако лекарят ми чуе за него, ще ми наслага пиявици срещу мозъчна треска преди да съм мигнал.

Мириамел се засмя и веднага след това потрепери. Въпреки студа резкият морски въздух значително бе подобрил външния й вид. Тя вече нямаше чувството, че ще припадне — всъщност се чувстваше толкова по-добре, че не възрази, когато графът на Еадне и Дрина плъзна ръка около раменете й.

— Вие сте странна, но вълнуваща млада жена, лейди Мария — прошепна Аспитис едва доловимо над воя на вятъра. Топлият му дъх докосна измръзналото й ухо. — Чувствам, че около вас има някаква тайна. Всички провинциални момичета ли са така подвластни на настроения?

Мириамел съвсем определено не беше на едно мнение относно тръпката, която преминаваше през нея. Страх и възбуда изглеждаха опасно преплетени.

— Недейте — най-накрая каза тя.

— Недейте какво, Мария? — Бурята бучеше и вилнееше; докосването на Аспитис беше спокойно, копринено.

Поток объркани образи като че ли нахлу с вятъра — студеното далечно лице на баща й, младият Саймън, който се усмихва криво, бреговете на Илфуент, блещукащи в светлини и сенки. Кръвта шумно туптеше в ушите й.

— Не — каза тя, освободи се от ръката на графа, излезе изпод навеса и се изправи. Дъждът мокреше лицето й.

— Но, Мария…

— Благодаря ви за прекрасната вечеря, граф Аспитис. Причиних ви много неприятности и моля за извинението ви.

— Няма нужда да искате никакво извинение, милейди.

— Тогава ви желая лека нощ. — Блъскана от силния вятър, тя мина по палубата, слезе по стълбата и тръгна по тесния коридор. Влезе в каютата, която споделяше с Кадрах, спря в тъмнината и заслуша равното носово сумтене на монаха, благодарна, че той не се буди. След няколко мига чу ботушите на Аспитис да тропат по стълбите; вратата на каютата му се отвори, а после се затвори зад гърба му.

Мириамел дълго стоя облегната на вратата. Сърцето й биеше толкова бързо, като че ли искаше да избяга, за да се спаси.

Това любов ли беше? Страх? Какъв вид магия хвърляше златокосият граф, че тя се чувстваше толкова уплашена, толкова преследвана? Беше останала без дъх, объркана като подплашено зайче.

Мисълта да легне и да се опитва да спи, докато бе толкова развълнувана, а Кадрах да й хърка на пода, бе непоносима. Тя открехна вратата на каютата и се ослуша, а после се измъкна и пак се качи на палубата. Въпреки поройния дъжд бурята като че ли бе утихнала малко. Корабът все още се клатеше така, че тя не можеше да върви, без да се държи за вантите, но морето се бе поуспокоило.

Привлече я някаква обезпокояваща, но примамлива песен. Песента се извиваше и пробождаше бурната нощ като конец от сребристозелено. Ставаше ту мека, ту възторжена или пронизващо силна, но промените се извършваха толкова неусетно, че бе невъзможно човек да си спомни какво се е случвало преди миг, нито да си представи как нещо различно от онова, което е в момента, изобщо може да съществува.

Ган Итай седеше със скръстени крака на носа. Главата й беше отметната към небето, качулката й бе паднала на раменете и бялата й коса се вееше от вятъра. Очите й бяха затворени. Тя се поклащаше в такт с песента, като че ли тя бе бърза река и плуването по нея изискваше цялото й внимание.

Мириамел се уви с вълненото си наметало и се сгуши под съмнителния заслон на борда, за да послуша.

Песента на нискито продължи около час, както й се стори — хлъзгаше се гладко от тон на тон и от темпо на темпо. Понякога плавните думи приличаха на стрели, устремени да улучат и да причинят пареща болка, друг път — на скъпоценни камъни, които заслепяваха с тлеещите си цветове. През всичко това минаваше някаква по-дълбока мелодия, която никога не изчезваше напълно, мелодия, която като че ли говореше за мирни зелени дълбини или за сън, както и за идването на тежка, успокоителна тишина.

Мириамел се събуди от дрямката си и се стресна. Ган Итай я наблюдаваше любопитно от носа. Бе спряла да пее и тътенът на океана изглеждаше любопитно плосък и немелодичен.

— Какво правиш, дете?

Неизвестно защо Мириамел се засрами. Никога не бе стояла толкова близо до ниски. Струваше й се, че е наблюдавала нещо много лично.

— Излязох да подишам чист въздух. Вечерях с граф Аспитис и ми призля. — Тя си пое дъх, за да успокои треперещия си глас. — Пееш прекрасно.

Ган Итай се усмихна.

— Вярно е. Иначе „Облакът на Еадне“ нямаше да направи толкова много успешни плавания. Ела, седни до мен да си поговорим. Известно време няма нужда да пея, а късните вахти са самотни.

Мириамел се качи до нискито и седна.

— Не ти ли омръзва да пееш?

Ган Итай се засмя тихо:

— На една майка омръзва ли й да отглежда децата си? Разбира се, но това ми е работата.

Мириамел тайничко хвърли поглед към сбръчканото лице на Ган Итай. Очите на нискито се взираха изпод белите й вежди в пръските и вълните.

— Защо Кадрах те нарече Тинуук… — Тя се опита да си припомни думата.

— Тинукеда’я. Понеже това сме ние: Деца на океана. Твоят придружител е учен човек.

— Но какво значи това?

— Значи, че винаги сме живели сред океана. Дори и в далечната Градина ние винаги живеехме на края на земята. Само откакто дойдохме на това място, някои от Децата на Кормчията се промениха. Някои съвсем изоставиха морето. Толкова ми е трудно да разбера това, колкото и ако някой спре да диша и започне да твърди, че това е много хубав начин на живот. — Тя поклати глава и сви тънките си устни.

— Откъде е народът ви?

— Много отдалеч. Остен Ард е само последният ни дом.

Мириамел помисли малко и каза:

— Винаги съм си мислила, че нискитата са същите като хората от Вран. А и вие много приличате на хората от Вран.

Ган Итай пак се засмя. Смехът й приличаше на шепот на вълни по пясък.

— Чувала съм, че макар и да са различни, някои животни си приличат, тъй като правят едни и същи неща. Вероятно хората от Вран, също като Тинукеда’я, са свеждали глави твърде дълго. — Тя пак се засмя, но Мириамел си помисли, че това не е щастлив смях. Най-после нискито каза: — А ти, дете? Сега е твой ред да отговаряш на въпроси. Защо си тук?

Изненадана, Мириамел я погледна.

— Какво?

— Защо си тук? Мислих за онова, което каза, и не съм сигурна, че ти вярвам.

— Граф Аспитис ми вярва — малко разсърдено отвърна Мириамел.

— Може и да е така, но аз съм различна. — Ган Итай обърна очи към Мириамел. Дори и на неясната светлина от лампите те блещукаха като антрацит. — Сподели с мен.

Мириамел поклати глава и се опита да се отдръпне, но тънките силни пръсти на нискито се сключиха върху китката й.

— Извинявай — каза Ган Итай. — Уплаших те. Нека успокоя ума ти. Реших, че във вас няма вреда… или поне не за „Облака на Еадне“, което е всичко, от което се интересувам. Сред моя народ ме смятат за странна, тъй като преценявам бързо. Когато нещо или някой ми харесва, значи ми харесва. — Тя се засмя сухо. — Реших, че те харесвам, Мария… ако това е името ти. То ще бъде твоето име засега, щом така желаеш. Не бива да се страхуваш от мен, не и от старата Ган Итай.

Объркана от вечерта, от виното и от това най-последно от всички чувства, Мириамел заплака.

— Недей, дете, недей… — Нежната ръка на Ган Итай, с пръсти като крачета на паяк, я потупа по гърба.

— Нямам дом. — Мириамел се бореше със сълзите си. Беше на ръба да каже неща, които не трябваше да казва, без значение колко искаше да й олекне. — Аз съм… бегълка.

— Кой те преследва?

Мириамел поклати глава. Пръски се издигнаха високо над носа, когато корабът слезе в поредната падина между вълните.

— Не мога да кажа, но съм в ужасна опасност. Затова трябваше да се скрия на кораба.

— А монахът? Твоят учен придружител? Той не е ли също в опасност?

Мириамел се стресна от въпроса й. Имаше много неща, за които не бе имала време да помисли.

— Да, той също сигурно е в опасност.

Нискито кимна, като че ли бе доволна.

— Не се страхувай. Тайната ти е в безопасност при мен.

— Няма да кажеш на Аспитис… на граф Аспитис, нали?

Ган Итай поклати глава.

— Моите собствени преданости са по-сложни, отколкото би могла да разбереш. Но не мога да ти обещая, че той няма да разбере. Умен е той, господарят на „Облака на Еадне“.

— Зная. — Отговорът на Мириамел бе съвсем искрен.

Бурята хвърли поредния поток дъжд. Ган Итай се наведе и се взря в развълнуваното от вятъра море.

— Кълна се в къщата на Ве, не остават долу задълго! Проклети да са, много са силни! — Тя се обърна към Мириамел. — Време е да запея отново. Ще е добре да си слезеш в каютата.

Мириамел несръчно благодари на нискито и слезе по хлъзгавата стълба. Един гръм изтрещя като звяр, който ги търси в тъмнината. Изведнъж тя се зачуди отчаяно дали не е сглупила да отвори сърцето си за това странно същество.

Спря на входа на коридора и се вслуша. Песента на Ган Итай отново се издигаше срещу бурята в черната нощ — тънка нишка, която се опитваше да отблъсне гневното море.