Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (19)

15. Сред Божиите стени

Отец Диниван се вглеждаше в купичката си, все едно там можеше да има някакво полезно съобщение, изписано с парченца маслина и трошички хляб. Свещите горяха яростно по цялата дължина на масата. Гласът на Приратес бе силен и остър като меден гонг.

— … така че виждате, ваше светейшество, че всичко, което иска крал Елиас, е да приемете един факт: че душите на хората може да са на Майката Църква, но тя няма право да се меси във властта над телата им от страна на изконния им владетел. — Плешивият свещеник се ухили самодоволно. Сърцето на Диниван трепна, когато видя лекторът да се усмихва глупаво в отговор. Ранесин не можеше да не знае, че Елиас всъщност обявява, че Божият пастир на земята има по-малко власт от всеки земен крал. Защо седеше така и не казваше нищо?

Лекторът бавно кимна, погледна през масата към Приратес, а след това за кратко и към херцог Бенигарис, новия господар на Набан, който малко нервно избърса мазнината от брадичката си с брокатения си ръкав. Пирът в навечерието на Хлафманса обикновено бе само религиозен и церемониален празник. Въпреки че Диниван знаеше, че Бенигарис е обречено създание на господаря на Приратес, Елиас, в този миг херцогът като че ли искаше повече церемониалност и по-малко стълкновения.

— Върховният крал и пратеникът му Приратес желаят само най-доброто на Майката Църква, ваше светейшество — пресипнало каза Бенигарис: не можа да издържи погледа на Ранесин, като че ли бе видял убийството на баща си, за което се приказваше, изобразено там. — Трябва да чуем онова, което казва Приратес. — И той отново се обърна към чинията си, където намери по-другарска компания.

— Ние обмисляме всичко, което иска да каже Приратес — спокойно отвърна лекторът. На масата отново се възцари тишина. Дебелият Велигис и другите уредници, които присъстваха, се върнаха към чиниите си, очевидно доволни, че стълкновението, от което толкова са се страхували, се е разминало.

Диниван сведе очи към остатъците от вечерята си. Младият свещеник, който висеше над рамото му, отново напълни чашата му с вода (тази вечер бе добре да избягва виното) и посегна да вземе купата му, но Диниван го спря с помахване. Беше по-добре да има нещо, върху което да се съсредоточи, дори и само за да избягва да гледа отровния като змия Приратес, който не се и опитваше да прикрие невъобразимото си удоволствие от това да обезпокои църковната йерархия.

Докато разсеяно отбутваше трошичките хляб с ножа си, Диниван се замисли колко неразделно са свързани великото и ежедневното. Този ултиматум от крал Елиас и отговорът на лектора можеше някой ден да станат случка с незабравимо значение, като онзи ден преди много години, когато лектор Ларексис Трети бе обявил лорд Сулис за еретик и вероотстъпник и го бе изпратил в изгнание. Но дори и тогава сигурно бе имало свещеници, които са почесвали носовете си или са гледали в тавана, или пък тихичко са се оплаквали от болящите си стави, докато са седели в самия център на историята — точно както сега самият той ровичкаше остатъците от вечерята си, а херцог Бенигарис се оригваше и отпускаше колана си. Хората винаги щяха да са такива — смесица от маймуна и ангел, и животинската им природа щеше да се дразни на ограниченията на цивилизацията дори и когато се стремяха към Небето или отиваха в Ада. Беше забавно, наистина… поне трябваше да бъде.

Докато уредник Велигис се опитваше да започне по-спокоен разговор за по време на вечеря, Диниван изведнъж почувства някакво странно трептене под пръстите си — масата се друсаше леко под ръцете му. Земетресение, бе първата му мисъл, но след това маслинените костилки в купата му започнаха бавно да се събират и да образуват руни пред смаяните му очи. Той изненадано вдигна поглед, но никой друг край масата не забелязваше нищо нередно. Велигис продължаваше да бърбори, пълното му лице блестеше от пот; останалите го наблюдаваха, като любезно се преструваха на заинтересовани.

Пъплейки като насекоми, остатъците в купата на Диниван се събраха и образуваха три подигравателни думи: „ПРАСЕ НА СВИТЪКА“. Отвратен, той вдигна поглед и срещна черните като на акула очи на Приратес. Алхимикът имаше вид на човек, който страшно се забавлява. Един от пръстите му се размахваше над покривката, все едно рисуваше в нематериалния въздух. После, докато Диниван гледаше, Приратес изведнъж размаха всичките си пръсти. Трохите и маслинените костилки в купичката на Диниван внезапно се пръснаха — каквито и сили да ги бяха свързвали, вече ги нямаше.

Ръката на Диниван се вдигна автоматично към верижката, скрита под расото му, и усмивката на Приратес се разшири почти като на весело дете. Диниван усети как обичайният му оптимизъм се топи пред наглата самоувереност на червения свещеник. Изведнъж той осъзна колко тънка и чуплива тръстика е собственият му живот.

— Те не са, предполагам, истински опасни — бърбореше Велигис, — но това наистина е ужасяващ удар по достойнството на Майката Църква, как тези варвари се самозапалват, ужасяващ удар е — все едно карат Църквата да се осмели да ги спре! Това е нещо като заразна лудост и може би я носи лош вятър. Вече не излизам без кърпа пред носа и устата си…

— Но вероятно Огнените танцьори не са луди — тихо каза Приратес. — Може би сънищата им са по-… реални, отколкото ви се иска да повярвате.

— Това е… това е… — запелтечи Велигис, но Приратес не му обърна внимание: гнусно празните му очи все още бяха вперени в Диниван.

„Той вече не се страхува от никакви зверства — помисли Диниван. Осъзнаването на това бе като тежък товар. — Нищо не го задържа повече. Ужасното му любопитство се е превърнало в безогледен и неутолим глад“.

Това ли бе моментът, когато светът бе започнал да полудява? Когато Диниван и неговите другари Носители на свитъка бяха въвели Приратес в тайните си съвещания? Бяха отворили сърцата и ценните си архиви за младия свещеник, понеже уважаваха остротата на ума му, и дълго не видяха загнилото в центъра му.

А когато то не можеше вече да бъде сбъркано, го бяха прогонили… но като че ли прекалено късно. Много, много късно. Сега червената звезда на Приратес се изкачваше и сияеше все по-ярко, а тази на Диниван помръкваше.

Имаше ли още нещо, което би могъл да направи? Бе изпратил съобщения до двамата Пазители на свитъка, които все още бяха живи, Джарнауга и чирака на Укикук, въпреки че не бе получавал новини и от двамата от доста време. Освен това бе изпратил препоръки и инструкции и на други с добра вяра, като горската жена Гелое и малкия Тиамак в блатистия Вран. Бе довел принцеса Мириамел в безопасност до Санселан Ейдонитис и я бе накарал да разкаже историята си на лектора. Бе се погрижил за всички дървета така, както би пожелал Моргенес — всичко, което можеше да стори сега, бе да чака и да види какъв плод ще се роди…

Диниван отклони очи от тревожещия го поглед на Приратес и огледа цялата зала, като се опитваше да отбележи детайлите. Ако това щеше да бъде знаменита вечер, за добро или за зло, можеше все пак да се опита да запомни всичко, което успее. Може би някога в бъдеще — някое по-светло бъдеще от тези, които можеше да си представи в момента — той щеше да е старец, който стои над рамото на някой младеж и го поправя: „Не, това въобще не беше така! Аз бях там…“ Усмихна се и за миг забрави грижите си. Ех, че радостна мисъл — да преживее грижите на тези тъмни дни, да няма по-голяма отговорност от тази да дразни някой беден писач, който се мъчи да завърши възложената му работа!

Радостта изчезна внезапно, когато забеляза познато лице под сводестата врата, която водеше към кухните. Какво правеше Кадрах там? Бе в Санселан Ейдонитис от седмица и не можеше да има работа, която да го доведе близо до частните помещения на лектора, така че можеше само да шпионира гостите, които бяха на вечерята. Дали бе само любопитство, или Кадрах… Падреик… не изпитваше повика на някаква стара вярност? На противоречива вярност?

Още докато тези мисли проблясваха през главата на Диниван, монахът се плъзна назад в сянката и изчезна от поглед. Миг по-късно оттам мина един слуга с широк поднос, което безусловно показа, че Кадрах си е тръгнал.

Като че ли в контраст с объркването на Диниван лекторът внезапно се изправи от високия си стол начело на масата. Винаги любезното лице на Ранесин сега бе навъсено; сенките, хвърляни от ярката светлина на свещите, го караха да изглежда престарял и прегърбен от грижи.

Той махна на бърборещия Велигис да млъкне и бавно започна да говори; белокосата му глава изглеждаше далечна като покрита със сняг планина.

— Ние помислихме. Светът, за който говориш, Приратес, има някакъв определен смисъл. Неговата логика има тежест. Чували сме подобни неща от херцог Бенигарис и от честия му спътник Аспитис.

— Граф Аспитис — внезапно се намеси Бенигарис; широкото му лице бе зачервено от виното. — Граф. Крал Елиас го направи граф по мое желание. Като знак за приятелството му към Набан.

Фините черти на Ранесин се изкривиха от зле прикрито отвращение.

— Знаем, че си близък с Върховния крал, Бенигарис. Знаем и че ти управляваш Набан. Но сега си на нашата маса, в Божия дом — на моята маса — и ние ти заповядваме да мълчиш, докато най-висшият свещеник на Майката Църква свърши да говори.

Диниван се смая от ядосания тон на лектора — Ранесин обикновено бе най-милият човек на света, — но тази неочаквана сила го окуражи. Мустаците на Бенигарис потрепериха ядосано, но той посегна към чашата си с непохватността на засрамено дете.

Сините очи на Ранесин сега се бяха спрели върху Приратес. Лекторът продължи с величавия тон, който използваше много рядко, но който звучеше съвсем естествено:

— Както вече казахме, светът, който ти, Елиас и Бенигарис проповядвате, има някакъв определен смисъл. Това е свят, в който алхимици и монарси решават съдбата не само на телесните форми на хората, но и на душите им, и където поданиците на краля подстрекават заблудените души да се изгарят за славата на фалшиви идоли, ако това подхожда на целите им. Един свят, където несигурността на невидимия Бог е заменена със сигурността на един черен горящ дух, който живее на тази земя, в сърцето на планина от лед.

При тези думи безкосмените вежди на Приратес подскочиха. Диниван изпита миг на студена наслада. Добре. Значи този човек все още можеше да бъде изненадан.

— Чуйте ме! — Гласът на Ранесин придоби сила, така че за момент изглеждаше като че ли не само стаята се е смълчала, но и целият свят с нея, все едно в този миг осветената от свещи маса бе на върха на Съзиданието. — Този свят — вашият свят, светът, който вие ни проповядвате с вашите лукави думи — не е светът на Майката Църква. Отдавна знаем за един тъмен ангел, който обикаля земята и чиято студена ръка се протяга, за да безпокои всички сърца в Остен Ард… но нашият бич е самият Архидявол, неумолимият враг на Божията светлина. Независимо дали вашият съюзник наистина е нашият Враг от безброй хилядолетия, или просто още един злостен поданик на тъмнината, Майката Църква винаги се е изправяла срещу подобните му… и винаги ще го прави.

Всички в стаята като че ли задържаха дъха си един безкраен миг.

— Ти не знаеш какво говориш, старче. — Гласът на Приратес приличаше на съскане. — Станал си немощен и умът ти изневерява…

Изненадващо, нито един от присъстващите не надигна глас в знак на протест или несъгласие. Всички се взираха в лектора с разширени очи. Ранесин се наведе напред над масата и спокойно посрещна ядния поглед на свещеника. Светлината като че ли помръкна и почти изчезна в цялата банкетна зала, като остави осветени само двамата, единия в алено, другия в бяло, а сенките им се проточваха, проточваха…

— Лъжи, омраза и скъперничество — меко каза лекторът. — Те са ни познати, вековни врагове. Няма значение под чий флаг крачат. — Той се изправи: слаба, бледа фигура, и вдигна ръка. Диниван отново почувства яростната, неконтролируема любов, която го бе накарала да приведе гърба си в преклонение пред тайната на божественото предназначение на Човека, да отдаде живота си в служба на този скромен и чудесен човек, както и на Църквата, която живееше в неговото тяло.

Със студена отмереност Ранесин нарисува знака на Дървото във въздуха пред себе си. Масата като че ли потрепери под ръката на Диниван; този път обаче той не можеше да повярва, че това е работа на алхимика.

— Ти отвори врати, които трябваше да останат затворени за вечни времена, Приратес — заяви лекторът. — Поради своята гордост и глупост вие с Върховния крал сте довели едно огромно зло в света, който вече и без това стенеше под тежък товар на страдание. Нашата Църква — моята Църква — ще се бори с вас за всяка душа, докато не дойде самият Ден на Отсъждането. Обявявам те за отлъчен, а с теб и крал Елиас, и освен това прогонвам от лоното на Майката Църква всички, които ви последват в тъмнина и заблуда. — Ръката му замахна надолу веднъж, втори път. — Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран! Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран!

Никаква гръмотевица или рог от висините не прозвуча след гръмовните думи на лектора — само далечните удари на камбаната на Клавес, която отмерваше часа. Приратес бавно се изправи, лицето му беше бледо като восък, устата му се бе изкривила в трепереща гримаса.

— Ти направи ужасна грешка — проскърца гласът му. — Ти си само един глупав старец и твоята велика Майка Църква е само детска играчка, направена от пергамент и лепило. — Той трепереше от гняв. — И много скоро ще й хвърлим факла. Воят, когато се подпали, ще е ужасен. Ти направи грешка.

Той се обърна и излезе решително от залата: токовете на ботушите му удряха в пода, одеждите му се развяваха като пламък. Диниван си помисли, че в отекващите стъпки на свещеника чува някаква ужасна прокоба за гибел, за огромен и последен пожар, който ще овъгли страниците на историята.

 

Мириамел пришиваше едно дървено копче на пелерината си. Някой потропа. Стресната, тя се смъкна от диванчето и пристъпи към вратата. Голите й крака замръзваха по студения под.

— Кой е?

— Отворете, прин… Отвори, Малахиас. Моля, отвори вратата.

Тя дръпна резето. В слабо осветения коридор стоеше Кадрах, потното му лице лъщеше. Той нахълта в стаята и затвори вратата с лакът толкова рязко, че Мириамел почувства полъха, когато тя мина покрай носа й.

— Да не си луд? — попита тя. — Не можеш да нахълтваш така!

— Моля ви, принцесо…

— Излизай! Веднага!

— Милейди… — Изненадващо Кадрах падна на колене. Обикновено червендалестото му лице бе пребледняло. — Трябва да избягаме от Санселан Ейдонитис. Тази вечер.

— Ти си полудял! — Тонът й бе хладен. — За какво говориш? Да не си откраднал нещо? Не знам дали трябва да те защитавам повече и съвсем определено няма да бягам от…

Той я прекъсна:

— Не. Нищо не съм направил… или поне нищо лошо тази вечер. Опасността не е толкова за мен, колкото за вас. Но тази опасност е много голяма. Трябва да бягаме!

Няколко мига Мириамел не можа да измисли какво да каже. Кадрах наистина изглеждаше много изплашен — рязка промяна от обикновеното му невъзмутимо изражение.

— Моля ви, милейди — продължи той. — Знам, че не съм бил верен спътник, но съм направил и малко добро освен това. Моля ви, повярвайте ми този път. Вие сте в ужасна опасност!

— Опасност от какво?

— Приратес е тук.

Тя почувства да я залива вълна на облекчение. Първите думи на Кадрах все пак я бяха уплашили.

— Идиот. Знам това. Говорих с лектора вчера. Знам всичко за Приратес.

Монахът се изправи. Челюстта му бе решително стисната.

— Това е едно от най-глупавите неща, които сте казвали някога, принцесо. Знаете много малко за него и трябва да сте благодарна за това. Благодарна! — Той хвана ръката й.

— Спри! Как смееш! — Тя се опита да го зашлеви, но Кадрах се наведе настрани, без да я пуска. Бе изненадващо силен.

— В името на костите на свети Муирфат! Не бъди такава глупачка, Мириамел! — Той се наведе към нея и се втренчи в очите й. Не миришеше на вино. После изръмжа: — Ако трябва да се държа с теб като с дете, ще го направя! — Избута я назад, докато тя не седна на диванчето, и застана над нея, ядосан, но и изплашен. — Лекторът обяви Приратес и баща ти за отлъчени. Знаеш ли какво значи това?

— Да! — каза тя; гласът й почти се бе превърнал в крясък. — Радвам се!

— Но Приратес не се радва и ще се случи нещо лошо. Ще се случи много скоро. Не трябва да си тук, когато стане.

— Лошо? Какво искаш да кажеш? Приратес е сам в Санселан. Дойде само с половин дузина от пазачите на баща ми. Какво би могъл да направи?

— И ти казваш, че знаеш всичко за него! — Кадрах поклати глава от отвращение, а после започна да хвърля дрехите и малкото багаж на Мириамел в пътната й чанта. — Аз поне не искам да видя докъде ще стигне.

Смаяна, тя го наблюдава известно време. Кой беше този човек, който изглеждаше като Кадрах, но викаше и заповядваше, и я сграбчваше за ръката като някой престъпник?

— Няма да отида никъде, преди да съм поговорила с отец Диниван — най-после промълви тя. Малко от остротата бе изчезнала от гласа й.

— Чудесно — отвърна Кадрах. — Както искаш. Само се приготви за тръгване. Сигурен съм, че Диниван ще се съгласи с мен… ако въобще го намерим.

Тя с неохота се наведе да му помогне и попита:

— Само ми кажи следното: заклеваш ли се, че сме в опасност? И че не е заради нещо, което си направил ти?

Той спря. За първи път, откакто бе влязъл в стаята, странната му полуусмивка се появи пак — но изкриви лицето му в маска на отвратителна мъка.

— Всички сме правили неща, за които съжаляваме, Мириамел. Аз съм правил грешки, които са карали Бог да плаче на огромния си трон. — Той поклати глава, ядосан, че губи време в приказки. — Но тази опасност е истинска и много близка, а ние двамата не можем да направим нищо, за да я намалим. Следователно трябва да бягаме. Страхливците винаги оцеляват.

Като видя лицето му, на Мириамел изведнъж й се отщя да знае какво е направил Кадрах, та се мрази толкова много. Потрепери и седна да се обуе.

 

Санселан Ейдонитис изглеждаше странно пуст, дори и за късния вечерен час. Монасите се бяха събрали на групички в общите стаи, седяха и клюкарстваха тихо; само неколцина крачеха по коридорите със запалени свещи по някакви задачи. Освен тях коридорите бяха празни. Факлите горяха на пресекулки, като че ли обезпокоявани от неспирен вятър.

Мириамел и Кадрах вървяха по една рядко посещавана галерия на горните етажи, над стаите, в които отсядаха посещаващите административното и церемониално сърце на Божия дом духовници. Изведнъж монахът придърпа Мириамел към нишата на един прозорец.

— Остави свещта на пода и ела да погледнеш — тихичко каза той. Тя закрепи свещта в процепа между две плочки и се наведе напред. Студеният въздух я удари по лицето като шамар.

— Какво да гледам?

— Ето там, под нас. Виждаш ли онези мъже с факлите? — Той посочи през тесния прозорец. Мириамел се наведе и видя двайсетина мъже с брони и пелерини в двора. Носеха копия.

— Да — отговори тя бавно. Войниците не правеха нищо особено — топлеха ръцете си на огньове сред двора. — И какво?

— Те са от личната охрана на херцог Бенигарис — сериозно каза Кадрах. — Някой очаква проблеми тази нощ и ги очаква тук.

— Но нали на войниците не им се разрешава да носят оръжия в Санселан Ейдонитис! — Върховете на копията отразяваха светлината от огньовете като огнени езици.

— Но нали самият херцог Бенигарис гостува тук тази вечер, тъй като присъства на банкета на лектора.

— Защо не си е отишъл в Санселан Махистревис? — Тя отстъпи от прозореца и от студения вятър. — Не е много далеч.

— Отличен въпрос — отвърна Кадрах и на полускритото му в сянка лице заигра горчива усмивка. — Защо ли наистина?

 

Херцог Исгримнур изпробва острия ръб на Квалнир с палеца си, кимна доволно и прибра бруса и буркана с мазнина в чантата си. Имаше нещо много успокояващо в това да си точи меча. Жалко, че трябваше да го остави тук. Той въздъхна и отново го уви в парцали, а след това го набута под сламеника си.

„Няма да стане да отида да видя лектора, като нося меч — помисли си той, без значение колко по-спокоен ме кара да се чувствам. Съмнявам се, че пазачите му ще го приемат любезно“.

Не че щеше да се види направо с лектора. Много невероятно беше да пуснат някакъв странен монах в стаята за сън на Пастира на Майката Църква, но покоите на Диниван бяха наблизо, а секретарят на лектора нямаше пазачи. Освен това Диниван познаваше Исгримнур и имаше високо мнение за него. Когато свещеникът разбереше кой в действителност е среднощният му посетител, щеше да го изслуша внимателно.

И все пак Исгримнур почувства как стомахът му се свива, както правеше винаги преди битка. Това беше и причината да извади меча си — Квалнир бе изваждан от ножницата само два пъти, откакто бе напуснал Наглимунд, и със сигурност не бе служил по начин, който можеше да изтъпи кованото му от дуори острие, но точенето му поне го разсейваше, когато чакането ставаше трудно. Имаше нещо във въздуха тази вечер, някакво гнусно очакване, което напомняше на Исгримнур за брега на Клоду преди Битката на Езерните земи.

Дори и крал Джон, какъвто кръвожаден ястреб си бе, се беше чувствал нервен през онази нощ, като знаеше, че десет хиляди тритинги чакат някъде в тъмнината зад постовите огньове и като знаеше още, че равнинците не са последователи на порядъчните сутрешни времена за започване на битките или други подобни конвенции на цивилизованото военно дело.

Престър Джон бе дошъл при огъня през онази нощ при младия си римърсгардски приятел (Исгримнур тогава още не бе наследил херцогството на баща си) за бокал вино и разговор. Докато си говореха, кралят бе точил прочутия си Блестящ гвоздей. Прекараха нощта заедно: малко нервно отначало, с много паузи да слушат за необикновени шумове, а после с увеличаващо се спокойствие — зората вече се приближаваше и ставаше все по-ясно, че тритингите не планират нощна атака.

Джон разказваше на Исгримнур истории за младостта си на Уоринстен (който описа като остров на изостанали и преследвани от суеверия дръвници) и за ранните си пътувания из Остен Ард. Исгримнур бе очарован от тези неочаквани подробности за младите години на краля — Престър Джон бе вече почти на петдесет и за младия римърсгардец все едно бе крал от началото на времето. Но когато го попита за легендарната му битка с червения червей Шуракай, Джон отпъди въпроса като досадна муха. Не бе съгласен и да обсъжда как е получил Блестящ гвоздей — каза, че тези приказки били разказвани твърде много и били станали досадни.

Сега, четиридесет години по-късно, в монашеската килия в Санселан Ейдонитис, Исгримнур си спомни за това и се усмихна. Нервното точене на Блестящ гвоздей бе най-близкото до нето подобно на страх — или поне притеснение от битка, което бе виждал у Джон.

Херцогът се намръщи. Сега, когато добрият старец вече две години лежеше в гроба, той самият се мотаеше без настроение — а имаше задачи за вършене, за доброто на кралството на Джон.

„Ако Бог пожелае, Диниван ще е моят глашатай. Той е умен мъж. Ще привлече лектор Ранесин на моя страна и заедно ще проследим Мириамел“.

Дръпна качулката ниско над челото си и отвори вратата, за да влезе светлина от коридора. После се върна да загаси свещта. Нямаше да е хубаво, ако се обърнеше върху сламеника му и запалеше всичко.

 

Кадрах ставаше все по-неспокоен. Чакаха в кабинета на Диниван от доста време: високо над тях камбаната на Клавес току-що бе отмерила единадесетия час.

— Той не идва, принцесо, а не знам къде са личните му стаи. Трябва да тръгваме.

Мириамел надзърташе в огромната зала за аудиенции на лектора през завесата в задната част на секретарския кабинет. Осветени само от една факла, изрисуваните фигури по високия таван като че ли плуваха в кална вода.

— Доколкото познавам Диниван, стаите му са близо до мястото, на което работи — каза тя. Разтревоженият тон на монаха я накара отново да почувства, че го превъзхожда малко. — Той ще се върне тук — нали е оставил всичките свещи да горят. Защо си толкова разтревожен?

Кадрах вдигна поглед от документите на Диниван, които изучаваше.

— Бях на банкета тази вечер. Видях лицето на Приратес. Той е човек, който не е свикнал да се разочарова.

— Откъде знаеш? И какво си правил на банкета?

— Правех, каквото беше необходимо. Държах си очите отворени.

Мириамел пусна завесата да се плъзне обратно на мястото си.

— Ти си пълен със скрити таланти, нали? Откъде се научи да отваряш врати без ключ, както направи с тази стая?

Кадрах я изгледа като ужилен.

— Вие казахте, че искате да го видите, господарке. Вие настояхте да дойдем тук. Помислих си, че е по-добре да влезем вътре, отколкото да стоим в коридора и да чакаме да дойдат пазачите на лектора или пък някой от другите свещеници, който може да поиска да узнае какво правим в тази част на Санселан Ейдонитис.

— Взломаджия, шпионин, похитител — необичайни таланти за един монах.

— Може да ми се подигравате, ако искате, принцесо. — Той като че ли почти се засрами. — Не живея живота, който бих си избрал, или по-скоро, предполагам, изборите ми не са били добри. Но спестете ми гадните си забележки, докато не сме в безопасност някъде далеч.

Тя потъна в стола на Диниван, потърка студените си ръце и се взря в монаха с най-спокойния си поглед.

— Откъде си, Кадрах?

Той поклати глава.

— Не искам да говоря за такива неща. Все повече се съмнявам, че Диниван ще дойде. Трябва да тръгваме.

— Не. И ако не спреш да го повтаряш, ще изпищя. Тогава ще видим как пазачите на лектора ще преглътнат това, нали?

Кадрах надзърна в коридора, а после бързо отново затвори вратата. Въпреки студа подстриганата му коса висеше на потни кичури.

— Господарке, моля ви, умолявам ви, в името на собствения ви живот и безопасност, нека да тръгваме. Наближава полунощ и опасността се увеличава с всеки миг. Просто… ми повярвайте! — Сега вече изглеждаше наистина отчаян. — Не можем да чакаме повече…

— Грешиш. — Мириамел се наслаждаваше на предимството, което бе спечелила. Вдигна обутите си в ботуши крака на отрупаното с документи писалище на Диниван. — Мога да чакам и цяла нощ, ако трябва. — Опита се отново да погледне строго Кадрах, но той крачеше зад гърба й, извън полезрението й. — А и няма да тръгнем да бягаме посред нощ като идиоти, без да сме говорили с Диниван. Вярвам на него много повече, отколкото на теб.

— Както и би трябвало, предполагам — въздъхна Кадрах. После нарисува знака на Дървото във въздуха, вдигна една от тежките книги на Диниван и я стовари върху главата на принцесата. Тя падна безчувствена на килима. Като се проклинаше, Кадрах се наведе да я вдигне, но спря, защото чу гласове в коридора.

 

— Наистина трябва да си тръгваш — сънено каза лекторът. Седеше в широкото си легло, а в скута му лежеше отворено копие на „Ен семблис Ейдонитис“. — Ще почета малко. Наистина и ти би трябвало да си починеш, Диниван. Днес бе много напрегнат ден за всички.

Секретарят му, който изучаваше боядисаните квадратчета на стената, се обърна.

— Добре, но недейте да четете дълго, ваше светейшество.

— Няма. Очите ми се уморяват много бързо на светлина от свещи.

Диниван се взря за миг в стареца, а после импулсивно клекна, хвана дясната ръка на лектора и целуна иленитовия му пръстен.

— Благословен да сте, ваше светейшество.

Ранесин го погледна с разтревожена привързаност.

— Наистина май си се преуморил, скъпи приятелю. Държането ти е доста необикновено.

Диниван се изправи.

— Вие току-що отлъчихте Върховния крал, ваше светейшество. Това ни осигурява един наистина доста необикновен ден, нали?

Лекторът махна с ръка.

— Не че това ще направи нещо. Кралят и Приратес ще направят това, което пожелаят. Хората ще чакат да видят какво ще се случи. Елиас не е първият крал, който изпитва неодобрението на Майката Църква.

— Тогава защо да го правим? Защо да се изправяме срещу него?

Ранесин лукаво се вгледа в очите му.

— Ти говориш, като че ли това отлъчване не беше собствената ти най-лелеяна надежда. Ти от всички хора знаеш защо, Диниван: трябва да проговаряме, когато злото се покаже, независимо дали има надежда, или не. — Той затвори книгата. — Всъщност съм твърде уморен дори за да чета. Кажи ми истината Диниван. Има ли много надежда?

Свещеникът го погледна изненадано.

— Защо питате мен, ваше светейшество?

— Отново си наивен, сине мой. Зная, че има много неща, с които не тревожиш уморения старец. Също така знам, че има добри причини за дискретността ти. Но кажи ми, от собственото ти знание… има ли надежда?

— Винаги има надежда, ваше светейшество. Вие сте ме научили на това.

— А. — Усмивката на Ранесин бе странно доволна. Той се отпусна сред възглавниците.

Диниван се обърна към младия дякон, който дремеше до леглото на лектора:

— Внимавай да пуснеш резето, след като си тръгна. — Младежът се сепна и кимна. — И не пускай никого в покоите на господаря тази нощ.

— Няма, отче, няма.

— Добре. — Диниван пристъпи към тежката врата. — Лека нощ, ваше светейшество. Бог да е с вас.

— И с теб — отвърна Ранесин. Диниван тръгна към коридора и дяконът стана да залости вратата.

Коридорът бе съвсем слабо осветен. Диниван се озърна нетърпеливо и видя четиримата пазачи на лектора — стояха нащрек покрай потъналата в сенки стена, с мечове на кръста и с копия в покритите с броня ръце. Той въздъхна успокоен и тръгна към тях. Може би трябваше да накара още две двойки да се присъединят към тези. Нямаше да е сигурен за безопасността на лектора, докато Приратес не си тръгнеше за Хейхолт и предателят Бенигарис не си отидеше в херцогския замък.

Потърка очи. Наистина бе много изморен, изцеден и оставен да съхне. Щеше само да спре да си вземе няколко неща от кабинета, а след това да си легне. Сутрешната служба бе само след няколко часа…

— Капитане — каза той на онзи, който носеше бялата кокарда, — мисля, че ще е по-добре, ако повикате… повикате… — Спря и се взря напрегнато в очите на пазача. Те блещукаха като върхове на карфици в дълбините на шлема му, но бяха спрели на някаква точка отвъд Диниван, както и очите на другарите му. Всички пазачи бяха неподвижни като статуи. Той докосна ръката на капитана — бе неподвижна като камък. — Капитане? В името на Усирис Ейдон, какво се е случило?

— Те не те виждат, нито те чуват.

Много познат дрезгав глас. Диниван се извъртя и видя проблясък на червено в дъното на коридора.

— Дяволе! Какво си направил!?

— Те спят — изсмя се Приратес. — На сутринта няма да си спомнят нищо. Как злодеите са се промъкнали покрай тях, за да убият лектора, ще остане загадка. Може би ще бъде определено от някои — например Огнените танцьори — като някакъв вид… черно чудо.

Отровен страх пропълзя към сърцето на Диниван.

— Няма да нараниш лектора!

— И кой ще ме спре? Ти ли? — Смехът на Приратес стана презрителен. — Можеш да опитваш каквото искаш, нищожество. Крещи, ако искаш — никой няма да чуе нищо от това, което става в този коридор, докато не си тръгна.

— Тогава аз самият ще те спра. — Диниван бръкна под одеждата си и извади Дървото, което висеше около врата му.

— О, Диниван, сгрешил си призванието си. — Алхимикът пристъпи напред, плешивата му глава лъсна на светлината от факлите. — Вместо като секретар на лектора, е трябвало да си потърсиш работа като собствения глупак на Господа. Не можеш да ме спреш. Нямаш представа за мъдростта, която съм открил, нито за силите, които владея.

Диниван не помръдна. Приратес идваше към него, токовете на ботушите му тракаха в коридора.

— Ако да продадеш безсмъртната си душа евтино е мъдрост, тогава се радвам, че нямам и капка от нея. — Страхът му растеше, но той се опита да запази гласа си спокоен.

Усмивката на Приратес, много наподобяваща озъбването на влечуго, се разшири.

— Това е грешката ви — на теб и на всички плахи глупци, които се наричат Носители на свитъка. Лигата на свитъка, ха! Клюкарско общество за хленчещи и увъртащи хора, които искат да минат за учени. А ти, Диниван, си най-лошият от всичките. Ти си продал собствената си душа за суеверия и успокоения. Вместо да отвориш очите си за тайните на безкрайността, ти си се скрил сред целувачите на пръстени и разни други подлизурковци.

Гняв изпълни Диниван и за миг прогони ужаса.

— Стой! — извика той и вдигна Дървото напред. То като че ли заблестя, все едно тлееше. — Няма да продължиш повече напред, слуга на зли господари, освен ако не ме убиеш преди това.

Очите на Приратес се разшириха от подигравателно удивление.

— Аа. Значи малкият свещеник имал зъби! Добре тогава, ще играем играта по твоите правила… и ще ти покажа малко от собствените ми зъби. — Той вдигна ръце над главата си. Алените му одежди се издуха, все едно през коридора премина порив на буен вятър. Факлите примигнаха в поставките си, а после изгаснаха.

— И запомни едно… — изсъска Приратес в тъмнината. — Сега аз командвам Думите на промяната! Не съм ничий слуга!

Дървото в ръката на Диниван проблесна по-ярко, но Приратес остана потопен в сянка. Гласът на алхимика се издигна — той запя на език, самите звуци на който караха ушите на Диниван да го болят и увиваха лента от агония около врата му.

— В името на Единия Бог… — извика Диниван, но песента на Приратес се издигаше победоносно и като че ли откъсваше думите на молитвата от гърлото му още преди да ги е изговорил. Диниван се задави. — В името на… — Гласът му секна. В сенките пред него песента на Приратес се бе превърнала в ръмжаща и задъхана пародия на реч, а самият алхимик претърпяваше някаква агонизираща трансформация.

Там, където бе стоял Приратес, сега се поклащаше една извиваща се, безформена сянка, която се гърчеше в усукани кръгове — те ставаха все по-големи и по-големи; дори и звездната светлина изчезна и коридорът потъна в непрогледна тъмнина. Дробовете на алхимика пухтяха като ковашко духало. Умъртвяващ древен студ изпълни коридора с невиждана слана.

Диниван се хвърли напред с гневен крясък, макар и обзет от ужас — опита се да удари невидимото нещо със свещеното Дърво, но вместо това се оказа хванат като кукла от някакъв силен, но все пак страховито безтелесен израстък. Двамата се бореха, невидими в замръзващата тъмнина. Диниван се задъха: усети нещо да си пробива път през ужасените му мисли, драскаше в главата му с пламтящи пръсти и се опитваше да отвори същността на ума му като буркан със сладко. Той се съпротивляваше с цялата си сила, бореше се да задържи образа на Ейдон в примигващите си мисли; стори му се, че чува нещото, което го държеше, да охка от болка.

Сянката като че ли ставаше все по-материална. Хватката й се стегна в чудовищен, чупещ кости юмрук от желе и олово. Кисел студен дъх подухна покрай брадичката му като целувката на кошмар.

— В името на Бог… и на Свитъка… — изстена Диниван. Животинските звуци и ужасното тежко дишане започнаха да избледняват. Ангели от болезнена, изгаряща светлина изпълниха главата му — танцуваха, за да посрещнат тъмнината, и заглушаваха гласа му с мълчаливата си песен.

 

Кадрах извлече отпуснатото тяло на Мириамел в коридора, като мълвеше панически молби и клетви към най-различни светци, богове и демони. Единствената светлина бе бледото синьо на звездите, което се процеждаше през прозорците високо над главата му, но бе трудно да не се види сгърченият на пода свещеник. Също толкова невъзможно му бе да не обърне внимание на виковете и писъците, които идваха от стаята на лектора в дъното на коридора — дебелата дървена врата лежеше нацепена на трески по целия под.

Писъците спряха — свършиха с протяжен отчаян вопъл, който се стопи до клокочещ съсък. Кадрах потрепери от ужас, наведе се, вдигна принцесата и я преметна през рамо, после несръчно приклекна, за да вдигне и багажа им. Изправи се и се заклатушка към другия край на коридора.

Зад ъгъла коридорът се разширяваше, но и там факлите бяха угасени. Той като че ли видя тъмните фигури на бронирани мъже, които стояха на стража, но те бяха неподвижни като статуи. Спокойни стъпки на обути в ботуши крака отекнаха в сводестата зала зад него. Кадрах забърза напред, като проклинаше хлъзгавите плочки.

Коридорът завиваше още един път и излизаше в огромното преддверие. Докато притичваше под свода, Кадрах ненадейно се блъсна в нещо непоклатимо като стена от адамант, въпреки че не се виждаше нищо, освен въздух. Зашеметен, той залитна и се строполи. Мириамел се плъзна от рамото му на твърдия под.

Звукът от приближаващи стъпки се усили. Кадрах посегна напред в пристъп на паника, но срещна неестествена стена, нещо невидимо, но и неподдаващо. По-прозрачно от кристал, то показваше ясно всеки детайл на осветената от факли зала от другата страна.

— А, моля те, не му позволявай да я хваща — промърмори монахът, като драскаше с отчаяни пръсти, търсейки някакъв процеп в невидимата бариера. — Моля те!

Търсенето му бе напразно. В стената нямаше никаква пролука.

Кадрах коленичи пред вратата, главата му бавно се наведе към гърдите. Приближаващите се стъпки ставаха все по-силни. Неподвижният монах приличаше на осъден на смърт, който чака пред дръвника на палача. Изведнъж той вдигна глава и изсъска:

— Чакай! Мисли, идиот такъв, мисли! — Разтърси глава и си пое дълбоко дъх, вдигна ръка с дланта напред към преградата и изрече само една тиха дума. Полъх на студен въздух мина покрай него и разлюля гоблените във входната зала. Бариерата вече я нямаше.

Той повлече Мириамел и я придърпа в една от арките в голямата зала. Двамата се скриха точно когато облеченият в червено Приратес се появи на вратата, където бе стояла невидимата преграда. Глухи разтревожени викове започваха да се чуват откъм коридорите.

Червеният свещеник спря, като че ли изненадан от изчезването на бариерата си. Въпреки това се обърна и направи някакъв жест в посоката, от която бе дошъл, все едно да забърше каквито следи от работата му можеше да са останали.

Гласът му изгърмя и отекна по коридорите във всички посоки:

— Убийство! — извика той. — Убийци в Божия дом! — Докато ехото замираше, се усмихна за миг и тръгна към стаите, в които бе отседнал като гост на лектора.

После, пронизан сякаш от някаква мисъл, спря внезапно под свода и се обърна, за да огледа залата. Вдигна ръка още веднъж, пръстите му се засгъваха един по един. Една от факлите изпусна искри, а после изплю език от пламък, който подскочи до редицата гоблени на стената. Древните тъкани пламнаха, огънят заблиза нагоре към огромните колони по тавана и се разпростря светкавично от стена на стена. В коридора от другата страна разцъфтяваха още огньове.

Алхимикът се ухили.

— Човек трябва да отдава на поличбите това, което заслужават — каза той на някой, който не бе там, а след това си тръгна. Подсмиваше се. Объркани и изплашени гласове вече изпълваха безкрайните коридори на Санселан Ейдонитис.

 

Херцог Исгримнур се поздрави, задето бе взел свещ. Коридорът бе черен като катран. Къде бяха стражите? Защо не бяха запалени факлите?

Какъвто и да бе проблемът, Санселан се събуждаше. Той чу някой да вика, че имало убийство, и сърцето му затупа бързо; викът бе последван от други, по-отдалечени. Няколко мига херцогът обмисляше дали да не се върне в малката си стаичка, но реши, че объркването може и да е добре дошло. Каквато и да бе истинската причина за тревогата (а той се съмняваше, че наистина е убийство), тя можеше да означава, че ще успее да намери секретаря на лектора без досадните въпроси на пазачите.

Свещта хвърляше високата сянка на Исгримнур по стените на огромната входна зала. Докато разтревожените викове се приближаваха, той се чудеше накъде ще е най-добре да тръгне. Избра коридора, който изглеждаше най-вероятен.

Малко след втория му завой се озова в широка галерия. Една облечена в расо фигура лежеше просната на пода под невъзмутимите погледи на неколцина въоръжени пазачи.

„Да не би да са статуи? — зачуди се той. — Но, проклет да съм, статуите не изглеждат така. Ето, онзи се е навел, като че е прошепвал нещо на другия. — Той се вгледа в невиждащите очи, които блестяха под шлемовете, и настръхна. — Ейдон да ни предпази! Черна магия!“

За свое отчаяние позна човека на пода в мига, в който го обърна. Лицето на Диниван беше синкаво. Тънки струйки кръв бяха протекли от ушите му и бяха засъхнали на бузите му като червени сълзи. Тялото му като че ли бе торба с начупени клонки.

— Елисия, Божия майко, какво е станало? — простена херцогът.

Очите на Диниван трепнаха и се отвориха и Исгримнур така се стресна, че почти изпусна главата на свещеника на плочките. Блуждаещият поглед на Диниван се спря върху него. Можеше и да е от свещта, която трепереше в ръката на Исгримнур, но очите на свещеника като че ли горяха със странна искра. Какъвто и да бе случаят, Исгримнур разбра, че това не е искра, която ще пламти дълго.

— Лекторът… — издиша Диниван. Исгримнур се наведе по-близо. — Погрижи… се… за… лектора.

— Диниван, това съм аз, херцог Исгримнур. Дойдох да търся Мириамел.

— Лекторът — упорито повтори свещеникът с окървавените си устни. Исгримнур се поизправи.

— Добре. — Огледа се безпомощно за нещо, което да подложи под главата на свещеника, но не можа да намери нищо. Пусна Диниван, стана и тръгна по коридора. Не можеше да има съмнение за това коя стая е на лектора — вратата бе на парчета и дори мраморът около нея бе изгорен и натрошен. Имаше още по-малко съмнение за съдбата на лектор Ранесин. Исгримнур хвърли един поглед на разрушената стая, а после се обърна и бързо избяга в коридора. Кръв бе размазана по стените като от огромна четка. Обезобразените трупове на водача на Майката Църква и на младия му прислужник вече изобщо не приличаха на човешки — не им бе спестено нито едно унижение. Дори и старото войнишко сърце на Исгримнур трепна при гледката на толкова много кръв.

Херцогът се върна при Диниван. Около него пращяха пламъци, но той реши да не им обръща внимание поне за малко. Времето за мислене за бягство още не бе дошло. Исгримнур хвана студената ръка на Диниван и каза:

— Лекторът е мъртъв. Можеш ли да ми помогнеш да намеря принцеса Мириамел?

Свещеникът дишаше накъсано. Светлината в очите му потъмняваше.

— Тя е… тук — бавно каза той. — Под името… Малахиас. Питай отговорника за стаите… — Той се мъчеше да си поеме дъх. — Заведи я… в… Кванитупул… в „Бокалът на Пелипа“. Тиамак е… там.

Очите на Исгримнур се напълниха със сълзи. Този човек вече трябваше да е мъртъв. Нямаше какво да го държи жив, освен волята му.

— Ще я намеря — каза той. — С мен ще е в безопасност.

Диниван изведнъж като че ли го позна.

— Кажи на Джосуа — изпъшка той, — че се страхувам от… лъжливи пратеници.

— Какво значи това? — попита Исгримнур, но Диниван не отговори. Другата му ръка пълзеше по гърдите му като умиращ паяк и подръпваше безпомощно яката на расото му. Исгримнур внимателно вдигна свещеното Дърво на Диниван и го положи на гърдите му, но свещеникът поклати леко глава — все така се мъчеше да бръкне под расото си. Исгримнур го разкопча и извади златен медальон — свитък и перо — на верижка. Тя се скъса, когато я дръпна, и се нагъна по врата на Диниван като малка лъскава змия.

— Дай го… на Тиамак — изстърга гласът на Диниван. Исгримнур едва го чуваше през шума от приближаващи гласове и пукота на пламъците. Пъхна медальона в джоба на монашеското си расо, а след това вдигна поглед, стреснат от внезапно движение наблизо. Един от неподвижните пазачи, осветен от пулсиращото огнено зарево, се поклащаше. Миг по-късно той падна с трясък, а шлемът му се търкулна по плочките. Падналият войник изстена.

Когато Исгримнур отново погледна Диниван, светлината бе избягала от очите му.