Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Farewell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Papi(2014)
Разпознаване и корекция
Mummu(2015)

Издание:

Тад Уилямс. Камъкът на раздялата

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД Линче Шопова

ISBN: 954-585-536-3

 

Tad Williams

© 1990 by Tad Williams

© Георги Бенев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

 

Формат 60/90/16. Печатни коли 45

История

  1. —Добавяне

5. Къщата на Пеещия човек

Саймън удари ръката си в студената каменна стена на пещерата и почувства някакво странно удоволствие от болката. После изруга:

— В името на кървящия Усирис! На кървящия Усирис! На Усирис, кървящ на Дървото! — Вдигна ръка пак да удари стената, но после я отпусна и яростно заби нокти в крачола си.

— Успокой се, момче. Нищо не можехме да направим — отвърна Хейстън.

— Няма да им позволя да го убият! — Той се обърна към Хейстън и продължи умолително: — Гелое каза, че трябва да отидем при Камъка на раздялата. Аз дори не знам къде е това!

Хейстън нещастно поклати глава:

— Не знам какъв е този камък. Нещо не те разбирам, откак падна и си удари главата следобед. Говориш като побъркан. Кажи сега какво да правим с трола и с римъра?

— Не зная! — изпъшка Саймън и се подпря на стената. Нощният вятър плачеше пред пещерата. — Да ги освободим. Да ги освободим и двамата — Бинабик и Слудиг. — Сълзите, които едва бе сдържал, вече ги нямаше. Изведнъж се почувства с бистър ум и изпълнен със сила.

Хейстън понечи да каже нещо, но премисли. Вгледа се в треперещите юмруци на младежа и в синкавия белег, който прорязваше брадичката му, и тихо попита:

— Как? Двама срещу планината?

Саймън го изгледа ядосано.

— Трябва да има начин!

— Единственото ни въже троловете ни го взеха с раницата на Бинабик. Двамата са в оная дълбока дупка, момче. С пазачи.

Саймън седна на пода, като отмести овчите кожи, за да е възможно най-близо до коравосърдечната скала.

— Не можем просто да ги оставим да умрат, Хейстън. Не можем. Бинабик каза, че ще ги хвърлят от скалите. Как може да са такива… такива демони!?

Брадатият Хейстън приклекна, разбърка въглените с ножа си и отвърна:

— Нищо не разбирам от неверници и разни такива. Те са сприхав народ. Що им трябваше да ги затворят, а нас да ни оставят на свобода — а освен това да ни оставят и оръжията?

— Защото нямаме въже — каза Саймън горчиво и потрепери. Започваше най-после да усеща студа. — А и освен това, дори и да убием пазачите, какво ще спечелим от това? Ще хвърлят и нас от планината и няма да има кой да занесе Трън на Джосуа… А може би ще успеем да откраднем малко въже?

Хейстън го изгледа със съмнение.

— По тъмно, на непознато място? По-вероятно да ни набодат с копията си като таралежи.

— Проклятие и грях! Но ние трябва да направим нещо, Хейстън! Да не сме страхливци? Не можем просто да стоим настрана. — Един остър повей проникна през входната завеса и Саймън обгърна тялото си с ръце. — Най-малкото, ще се постарая малката тъпа глава на този Пастир да хвръкне. После може да убият и мен, не ме интересува.

Хейстън се усмихна тъжно и посочи увития в плат Трън, подпрян на стената на пещерата.

— Ама, момче, говориш глупости. Сам каза, че някой трябва да занесе черния меч на принц Джосуа. Ако мечът не бъде занесен на принца, значи Етелбърн и Гримрик умряха напразно. Това ще е голям позор. Твърде много надежди, колкото и да са крехки, зависят от тоя меч. А освен това мислиш ли, че ще пожалят единия, ако другият утрепе краля им? Просто ще ги накараш да убият и мене. — Хейстън отново разбърка огъня. — Не, не, ти си още зелен и не разбираш света. Не си бил на война като мене, момче, нито си видял онова, което съм видял аз. Та нали видях двама от другарите си да умират само откакто напуснахме Наглимунд? Добрият Бог си пази правосъдието и така нататък за Деня на Отсъждането. Дотогава ние сами трябва да си се грижим за себе си. Всеки трябва да се опитва според силите си, но не всички неща могат да се оправят, момче…

Изведнъж той спря, загледан във вратата. Саймън бързо се обърна. Вече не бяха сами в пещерата.

— Тролското момиче — каза Хейстън шепнешком, като че ли тя можеше да се стресне и да побегне като сърна. Очите на Сискинанамук бяха разширени от ужас, но Саймън видя и решителност в линията на брадичката й. Помисли си, че тя изглежда по-готова да се бори, отколкото да бяга.

— Ти да не си дошла да злорадстваш? — попита я ядосано.

Сискинанамук непоколебимо отвърна на погледа му. После промълви:

— Помогнете мен.

— Елисия, Божия майко! — Хейстън зяпна. — Тя може да говори!

Девойката се присви при избухването на пазача, но не отстъпи. Саймън се изправи на колене пред нея. Дори коленичил, пак бе по-висок от бившата годеница на Бинабик.

— Можеш ли да говориш нашия език?

Тя го погледна за миг объркано, после направи знак с кръстосани пръсти и каза:

— Малко. Малко говори. Бинабик научи.

— Трябваше да се сетя — каза Саймън. — Откакто го познавам, все се опитва да набие какво ли не и в моята глава.

Хейстън изсумтя. Саймън покани с жест Сискинанамук да влезе. Тя се плъзна встрани от покривалото на вратата и приклекна близо до входа на пещерата, като опря гръб на стената.

— Защо трябва да ти помогнем? — попита я Саймън. — И за какво да ти помогнем?

Тя го погледна неразбиращо. Той повтори думите си, този път по-бавно. Най-сетне тя отвърна:

— Помогнете Бинбиникегабеник. Помогнете мен, помогнете Бинабик.

Хейстън подсвирна от изненада.

— Да помогнем на Бинабик? Че защо? Нали ти го вкара в беда!

— Как? — попита Саймън. — Да помогнем на Бинабик, как?

— Да се махне. Бинабик да се махне Минтахок. — Тя бръкна под дебелата си дреха от кожи. За секунда Саймън си помисли, че това е номер (дали не бе разбрала достатъчно от разговора им, за да знае, че планират спасение?), но когато малката й ръка се появи отново, в нея имаше навито тънко въже.

— Помогнете Бинабик — повтори тя. — Вие помогнете, аз помогнете.

— Милостиви Ейдон! — възкликна Саймън.

 

Бързо събраха багажа си — нахвърляха го в две раници, без да се грижат да го подреждат. Саймън отиде до черния меч Трън — оръжието, както бе казал Хейстън, на много надежди — безплодни или не. На бледата светлина от огъня той приличаше само на празнина с формата на меч сред кожите, които го приютяваха. Саймън докосна студената му повърхност с пръсти и си спомни как го бе усетил, когато го вдигна срещу Игджарджук. Мечът като че ли се бе стоплил в ръката му за момент.

Някой го докосна по рамото.

— Не, не убива — обади се Сискинанамук, посочи начумерено меча, после внимателно го подръпна за ръката. Саймън плъзна ръката си около увитата в нишка дръжка на Трън и премери тежестта му — бе твърде голяма, за да го вдигне, без да използва и двете си ръце. Обърна се към девойката.

— Не го взимам, за да убивам. Заради него отидохме на Драконовата планина. Не убива.

Тя се вгледа в очите му, после кимна. Хейстън се обади:

— Дай аз да го нося, момче. Аз съм си починал.

Саймън пропусна хапливата си забележка и му позволи да вземе меча. Той не изглеждаше по-лек в яките ръце на войника, но не изглеждаше и по-тежък. Хейстън внимателно прокара черния Трън през две дебели халки на гърба на раницата си.

„Това не е мой меч — напомни си Саймън. — Нали вече знам това. А и Хейстън е прав да го вземе — аз съм твърде слаб. Почувства как мислите му се отплесват. — Той не принадлежи на никого. Някога е принадлежал на сър Камарис, но сега той мъртъв. Като че ли има свой собствен дух…“

Е, ако Трън искаше да напусне тази проклета от Бога планина, щеше да му се наложи да слезе с тях.

Загасиха огъня и тихо излязоха. Студеният нощен въздух накара главата на Саймън да затупти. Той спря на входа и прошепна:

— Хейстън, трябва да ми обещаеш нещо.

— И какво по-точно, момче?

— Не се чувствам много… силен. Очаква ни дълго ходене дотам, където отиваме. И при това през снега. Така че, ако нещо се случи с мен… — Той се поколеба. — Ако нещо се случи с мен, моля, погребете ме на някое топло място. Омръзна ми да ми е студено. — И пак потрепери.

За миг на Саймън му се стори — о, ужас! — че Хейстън ще заплаче. Брадатото лице на пазача се изкриви в някаква странна гримаса, когато се приведе, за да се вгледа в Саймън. След секунда обаче се ухили, макар и усмивката му да изглеждаше малко пресилена, обгърна с едната си мечешка ръка разтрепераните рамене на Саймън и му прошепна:

— Айде сега, момче, не говори така. Ще бъде дълга разходка, и студена със сигурност — но не чак толкова лоша, колкото си мислиш. Ще се справим. — Хейстън хвърли крадешком един поглед към Сискинанамук, която ги наблюдаваше нетърпеливо от площадката пред пещерата, и изсъска в ухото на Саймън: — Джирики ни е оставил коне в подножието на планината, като в конюшня в една пещера. Каза ми къде. Така че не се страхувай, момче, не се страхувай. Стига да знаем накъде сме се запътили… е, значи сме наполовина там!

Излязоха на каменната пътека и присвиха очи срещу яростния вятър, който помиташе повърхността на Минтахок като бръснач. Мъглите бяха отлетели. Едно резенче от луната, тънко като котешко око, светеше над планината и покритата от сенки долина. Препъвайки се под тежестта на товара си, двамата последваха малката сянка на Сискинанамук.

Вървенето бе дълго, тихо, бавно и мъчително. Препъваха се през биещия ги вятър. След неколкостотин крачки Саймън вече усещаше, че стъпките му се забавят. Как въобще щеше да успее да слезе по целия път надолу по планината? И защо не можеше да се отърси от тази проклета слабост?

Най-после девойката им махна да спрат, после ги упъти към един прикрит в сенките процеп. Беше им трудно да се вмъкнат, но с помощта на малките ръце на Сискинанамук все пак успяха. След миг нея вече я нямаше. Те останаха там, здраво притиснати, и наблюдаваха как дъхът им пълни процепа и блести на лунната светлина.

— Какво мислиш, че ще направи? — попита Хейстън шепнешком.

— Не знам. — Саймън бе щастлив просто да се обляга на камъка. Спасен от вятъра, той изведнъж се почувства пламнал и замаян. Бялата стрела, която му бе дал Джирики, дълбаеше дупка в гърба му през дебелия плат на раницата.

— Хванати сме натясно и значи… — започна Хейстън, но звукът на гласове откъм пътеката го накара да млъкне. Гласовете се усилваха. Саймън затаи дъх.

Трима троли минаваха по пътеката покрай процепа — влачеха безгрижно копията си по камъка и говореха на ниския си, ръмжащ език. И тримата носеха щитове от опъната кожа. Единият носеше и овнешки рог, който подскачаше на колана му. Саймън не се съмняваше, че още при първото му надуване от всички околни пещери ще се изсипят въоръжени тролове — като мравки от разбунен мравуняк.

Тролът с рога каза нещо и тримата спряха точно пред скривалището. Саймън се мъчеше да задържи дъха си, усети как главата му се завърта. След малко троловете избухнаха в тихичък съскащ смях и продължиха надолу по склона. След още няколко минути тихият им смях заглъхна съвсем.

Саймън и Хейстън почакаха доста дълго, преди да погледнат през процепа. Обляната от лунна светлина пътека се простираше безлюдна и в двете посоки. Хейстън се измъкна навън, после помогна и на Саймън.

 

Луната бе подминала отвора на дупката и затворниците отново бяха в почти непрогледна тъмнина. Слудиг дишаше тихо, но не беше заспал. Бинабик лежеше по гръб; беше протегнал късите си крака и гледаше звездите; вятърът свиреше силно в отвора на тъмницата им.

Една глава се появи на ръба. Миг по-късно едно въже изсвистя надолу и се удари в камъка. Бинабик се напрегна, но не помръдна — вглеждаше се съсредоточено в тъмния силует горе. Слудиг изръмжа от тъмнината:

— Какво? Да не би да не изчакват и сутринта на това варварско място? Трябва ли да ни убият посред нощ, за да скрият делото си от слънцето? Все пак Бог ще узнае. — Той се пресегна и подръпна въжето. — А защо пък ние да се изкачваме? По-добре да си седим тук. Може би ще изпратят няколко пазачи да ни приберат. Тогава ще счупя няколко вратове. Най-малкото, ще трябва да ни набучат на копия в дупката ни, като мечки.

В този момент един глас изсъска на тролски:

— В името на очите на Кинкипа! Качвай се по въжето, глупак такъв!

— Сиски? — Бинабик си пое дъх и стана. — Какво правиш?

— Нещо, което никога няма да си простя — също както не бих си простила, ако го оставя недовършено. Сега мълчи и се качвай!

Бинабик внимателно подръпна въжето и попита:

— Но как ще го удържиш? Няма нищо, за което да го завържеш, а ръбът е хлъзгав.

— На кой говориш? — попита Слудиг, обезпокоен от тролската реч.

— Доведох си съюзници — отвърна Сискинанамук. — Качвайте се! Пазачите ще се върнат, когато Седа докосне върха на Сикихок!

Бинабик обясни набързо на Слудиг какво става и го пусна да се качва. Римърът, отслабнал от затворничеството, бавно се изкатери нагоре и изчезна през ръба в тъмнината. Но Бинабик не го последва. Сиски пак се появи на ръба.

— Побързай, преди да съм съжалила за глупостта си! Катери се!

— Не мога. Няма да избягам от справедливостта на народа си — отвърна Бинабик.

— Да не си луд? Какво искаш да кажеш? Пазачите ще се върнат много скоро! — Сиски не можеше да скрие страха в гласа си. — Ще ги накараш да убият приятелите ти от равнините с този глупав номер.

— Не, Сиски, отведи ги. Помогни им да избягат. Ще получиш моята благодарност. Всъщност вече я имаш.

Тя чак подскочи, разтреперана от безпокойство.

— Ах, Бинабик, ти си проклятие за мен! Първо ме унижаваш пред народа ни, а сега говориш лудости от дъното на тази дупка! Излизай! Излизай!

— Няма да наруша още една клетва.

Сискинанамук вдигна поглед към луната и възкликна:

— Кинкипа Снежната девица да ми е на помощ. Бинбиникегабеник, защо си толкова упорит! Ще умреш ли, за да докажеш, че си прав!?

Учудващо, но Бинабик започна да се смее:

— А ти ще ми спасиш ли живота само за да докажеш, че бъркам?

Още две глави се появиха на ръба на дупката. Слудиг изръмжа:

— Проклятие, трол такъв, какво чакаш? Да не си ранен? — Римърсгардецът падна на колене, като че ли щеше да слезе обратно по въжето. Бинабик изкрещя на Западния език:

— Не! Не ме чакайте. Сискинанамук ще ви отведе до някое безопасно място, откъдето може да започнете спускането си по планината. Може да стигнете отвъд границите на Ийканук до изгрев-слънце.

— Какво те задържа тук? — попита Слудиг удивено.

— Аз бях осъден от народа си. Престъпих клетвата си. Няма да я престъпя втори път.

Слудиг изръмжа от объркване и гняв. Тъмната фигура до него се приведе напред.

— Бинабик, това съм аз, Саймън. Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Камъка на раздялата. Гелое каза така. Трябва да занесем Трън там.

Тролът отново се изсмя, но кухо:

— И какво, без мен няма тръгване, няма Камък на раздялата, така ли?

— Да! — Отчаянието на Саймън бе очевидно. Времето им вече свършваше. — Ние не знаем къде е! Гелое каза, че ти трябва да ни заведеш там! Наглимунд е паднал! Ние може да сме единствената надежда на Джосуа — а и единствената надежда на твоя народ!

Бинабик остана известно време замислен на дъното на дупката. Най-после хвана висящото въже и започна да се изкачва по отвесната стена. Когато стигна до върха, падна право в яростната прегръдка на Саймън. Слудиг удари малкия човечец по рамото — приятелски удар, който почти преобърна Бинабик обратно в дупката. Хейстън стоеше наблизо, дъхът му димеше през брадата, дебелите му ръце бързо навиваха въжето. Бинабик се отдръпна от Саймън и му каза:

— Не изглеждаш добре, приятелю. Раните ти те измъчват. Ех, това е жестоко. Не мога да ви оставя на милостта на народа си, но нямам никакво желание да нарушавам още една клетва. Не знам какво трябва да направя. — Той се обърна към бившата си годеница и продължи на тролски: — И така, ти ме спаси — или поне спътниците ми. Защо промени мнението си?

Сискинанамук го изгледа — ръцете й плътно бяха обгърнали тялото й — и отговори:

— Още не съм сигурна, че съм го променила. Чух какво каза този странният, с белия кичур. — Тя посочи Саймън, който ги наблюдаваше в объркано мълчание. — То носеше пръстена на истината — искам да кажа, че повярвах, че наистина е имало нещо, което си сметнал за по-важно дори и от нашия обет. — Тя се намръщи. — Не съм някоя болна от любов глупачка, която би ти простила всичко, но не съм и отмъстителен демон. Свободен си. Сега тръгвай.

Бинабик се размърда неспокойно.

— Това, което ме задържа далеч от теб, е важно не само за мен, а и за всички. Наближава отвратителна опасност. Има само слаба надежда за съпротива, но дори и тази надежда трябва да се отглежда. — Той сведе очите си за момент, но после отново ги вдигна и смело срещна погледа й. — Любовта ми към теб е толкова силна, колкото и скалистите кости на планината. Това е така, откакто те видях за пръв път, докато минаваше по Пътеката на съзряването, красива като снежна видра под звездите на върха Чъгик. Но дори и в името на тази любов не бих могъл да понеса гледката на това как целият свят е поразен от безкрайна черна зима. — Той я хвана за ръката. — Кажи ми сега следното: какво ще правиш, Сиски? Ти отпрати пазачите и затворниците избягаха. Защо не вземеш да отпечаташ именната си руна в снега?

Тя ядосано измъкна ръката си от неговата.

— Това ще бъде между мен и баща ми и майка ми. Аз направих това, което искаше ти. Свободен си. Защо пропиляваш свободата си, като се опитваш да ме убедиш в невинността си? Защо ми хвърляш Чъгик в лицето? Заминавай!

Слудиг не говореше тролски, но разбираше жестовете на Сиски.

— Ако тя иска да си тръгнем, Бинабик, е съвсем права! Господи! Наистина трябва да побързаме.

— Вървете, аз ще ви настигна. — Той махна с ръка, но приятелите му не помръднаха. Тролът отново се обърна да погледне някогашната си годеница. — Ще остана. Слудиг е невинен и е много мило от твоя страна, че му помогна, но аз ще остана и ще уважа волята на народа си. Вече имам хубав дял в битката срещу Краля на бурите… — той погледна на запад; луната бе влязла в купчина мастиленочерни облаци — и други вече могат да носят товара ми. Хайде, нека с теб да поведем пазачите в преследване, така че приятелите ми да могат да избягат.

По лицето на Сиски пробяга страх.

— Проклет да си, Бинбиникегабеник, ще тръгнеш ли най-после?! Не искам да видя как те убиват! Доволен ли си сега!? Все още тая чувства към теб, макар и да разби сърцето ми! — Сълзи от яд се бяха появили в очите й. Бинабик пристъпи към нея и отново хвана ръцете й, придърпа я към себе си. Когато проговори, гласът му бе изпълнен с възбуда:

— Тогава ела с мен! Никой няма отново да ме отдели от теб. Избягай и ела с мен и нека клетвата ми бъде престъпена и прокълната! Ще видиш света — дори и в тези тъмни дни отвъд нашите планини има много неща, които ще те изпълнят с почуда!

Сиски се отдръпна и му обърна гръб. Отстрани изглеждаше като че ли плаче.

След дълга пауза Бинабик се обърна към останалите. Лицето му бе озарено от необичайна, неспокойна усмивка.

— Каквото и да правим, дали ще останем, или ще тръгнем, дали ще се бием, или ще бягаме, първо трябва да отидем до пещерата на господаря ми.

— Защо? — попита Саймън.

— Няма ми ги гадателските камъни, нито другите неща. Най-вероятно са ги захвърлили в пещерата, която делях с господаря ми Укикук, понеже народът ми не би посмял току-така да унищожи нещо, което е принадлежало на Пеещия човек. Но има и нещо по-важно — ако не погледна в свитъците, няма да има голям шанс да намеря вашия Камък на раздялата.

— Тогава се размърдай, троле — изръмжа Хейстън. — Не знам как твоята приятелка тука разкара пазачите, ама не се и съмнявам, че ще се върнат скоро.

— Прав си. — Бинабик се обърна и махна на Саймън. — Хайде, приятелю, пак трябва да бягаме. Такава, изглежда, е съдбата на нашето спътничество.

После се обърна, направи някакъв жест към девойката-трол и тя безмълвно ги поведе нагоре по пътеката.

 

Тръгнаха по главната пътека, но след малко Сиски изведнъж сви и ги поведе по пътечка, толкова тясна, че сигурно дори и на дневна светлина би било трудно да се забележи, тясно дефиле, което пресичаше широката снага на Минтахок под остър ъгъл нагоре. Всъщност не бе повече от жлеб, който пресичаше скалите, и въпреки че имаше предостатъчно удобни за хващане места, вървяха невероятно бавно в почти пълната тъмнина.

Пътечката водеше нагоре, като още два пъти пресече главната пътека, после изведнъж изви назад, като продължаваше да се изкачва. Бледата Седа се придвижваше по небето към тъмната грамада на един от съседите на Минтахок и Саймън се зачуди как въобще ще виждат нещо, когато луната изчезне, макар и за тяхно добро.

Най-после стигнаха до равно място, площадка пред малка пещера, закътана в дълбок процеп на планинския склон. Саймън си помисли, че в лунната светлина и формата на камъните има нещо познато. И точно когато се сети, че Куантака го бе довела в тъмнината точно до това място, една сиво-бяла сянка изскочи от пещерата.

— Соса, Куантака! — тихо повика Бинабик и след секунда бе повален под лавина от козина. Спътниците му неловко стояха около него, докато изпускащият пара език на вълчицата го облизваше. Най-после той можа да си поеме дъх и каза:

— Мукуанг, приятелко, стига толкова! Сигурен съм, че смело си пазила пещерата на Укикук. — Изправи се с мъка. Куантака се отдръпна — цялата трепереше от удоволствие. Бинабик изведнъж се ухили. — Заплашен съм повече от поздравите на приятелите си, отколкото от копията на враговете. Но трябва да побързаме. Седа тича на запад.

Той влезе в пещерата изправен, Сиски го последва. Саймън и останалите трябваше да се наведат, за да влязат. Куантака, решена да не бъде оставена навън, избърза напред през краката на Саймън и Хейстън, като почти ги събори.

За момент останаха в тъмнина, наситена с миризмата на Куантака, както и множество други, по-странни. Бинабик изби искри с кремък и запали факла, натопена в мазнина.

Пещерата на Пеещия човек бе наистина необикновено място. Вратата бе ниска, но извитият таван се издигаше нагоре и факлата изобщо не можеше да разсее по-високите сенки. Като в кошер, стените бяха изпълнени с хиляди клетчици, като че ли издълбани в самата скала. Във всяка от тези ниши имаше по нещо. Една съдържаше само изсушените остатъци от единствено цвете. Други бяха натъпкани с пръчици, кости и захлупени гърнета. Но повечето бяха пълни с навити кожи — някои бяха така препълнени, че част от рулата висяха като протегнати ръце на просяци.

Едноседмичното пребиваване на Куантака бе оставило следите си. На средата на пода, близо до широкото огнище, имаше остатъци от нещо, може би сложна кръгова картина, направена от малки оцветени камъчета. Вълчицата явно ги бе използвала, за да си чеше гърба, понеже целият проект носеше върху себе си ясните следи от търкаляне. Всичко, което беше останало, беше част от покрития с руни ръб на картината, както и нещо бяло под небе, покрито с червени звезди.

Множество други предмети също носеха следи от вниманието на Куантака. Тя бе издърпала голяма купчина роби в дъното на пещерата и си беше направила леговище. До него бяха разхвърляни няколко явно много дъвкани неща, включително един-два от кожените свитъци (останките от тях бяха изписани на език, непознат на Саймън), там беше и тоягата на Бинабик.

— Бих предпочел да си беше намерила нещо друго за дъвчене, Куантака — каза тролът и се намръщи, докато си я взимаше. Вълчицата наведе глава на една страна и изскимтя тревожно, после пристъпи до Сиски, която ровеше в нишите и разсеяно отблъсна голямата глава на вълчицата. Куантака се пльосна на пода и започна да се чеше печално. Бинабик огледа тоягата си на светлината на факлата. Белезите от зъби не бяха дълбоки и той се усмихна.

— Дъвкала я е повече за успокоение от миризмата ми. Не я е счупила, за щастие.

— Какво търсиш? Трябва да изчезваме, докато още е тъмно — намеси се Слудиг.

— Да, прав си — каза Бинабик, докато мушкаше тоягата под колана си. — Хайде, Саймън, помогни ми да направим едно бързо претърсване.

С помощта на Хейстън и Слудиг Саймън сваляше от нишите свитъците, които Бинабик не можеше да достигне. Те бяха направени от пресована кожа и толкова омаслени, че бяха хлъзгави на пипане; руните, които ги покриваха, бяха прогорени направо в кожата. Саймън ги подаваше един по един на Бинабик, който ги преглеждаше за кратко, преди да ги хвърли на пода.

Саймън се зачуди на това колко мъчна работа трябва да е било създаването на такава библиотека — а това, както той осъзна, беше точно библиотека, не кой знае колко различна от архива на отец Странгиард в Наглимунд или пълната с томове работилница на Моргенес, въпреки че тези книги бяха от кожа и написани с огън вместо с мастило.

Най-после Бинабик събра десетина кожи, които като че ли го интересуваха, и ги напъха в раницата си, която бе намерил до входа на пещерата.

— Сега може ли вече да тръгваме? — попита Слудиг. Хейстън потриваше измръзналите си ръце — бе свалил дебелите си ръкавици, за да помага.

— Веднага щом приберем всичко в дупките. — Тролът посочи огромната купчина отхвърлени кожи.

— Ти да не си луд? — разярено възкликна Хейстън. — Защо да си губим времето да ги прибираме?

— Защото това са редки, ценни неща — обясни Бинабик спокойно, — и ако ги оставим тук на студената земя, ще се съсипят. „Онзи, който не прибира стадото си нощем, раздава безплатно овче месо“, казваме ние, кануките. Ще ни отнеме само миг.

— Хайде, Саймън, иначе ще останем тука до зазоряване — изръмжа Хейстън.

Бинабик показа на Саймън как да запълни някои от по-високите празни ниши. Слудиг ги погледна нетърпеливо, после се присъедини към тях. Сиски, която бе натрупала своя собствена купчинка кожи и вече ги бе навила и набутала под якето си, изведнъж се обърна и каза нещо на канукски. Бинабик бързо отиде до нея.

Тя му протегна един свитък, овързан с червено ремъче — не само през средата на рулото кожа, но и около двата края. Бинабик взе свитъка, като докосна челото си с два пръста с жест, който изразяваше почит. После се обърна към Саймън.

— Това е възел на Укикук. Няма никакво съмнение.

— Това е пещерата на Укикук, нали? — попита Саймън объркано. — Защо един възел те изненадва?

Бинабик обясни:

— Защото този възел казва, че това е нещо важно. Освен това е нещо, което не съм виждал досега — нещо, което е било крито от мен или което господарят ми е направил точно преди да тръгнем на пътешествието, когато почина. А този възел, мисля си, е бил използван само за неща с огромна сила, съобщения и магии, които са били предназначени само за определени очи. — Той отново прокара пръстите си по възела, веждите му бяха сбърчени от мислене. Сиски гледаше свитъка с блеснали очи.

— Ами, това е последното от проклетите ви свитъци — намеси се Хейстън. — Ако ще го взимаш, дребосъко, взимай го. Нямаме повече време за губене.

Бинабик се поколеба за момент, като галеше нежно възела, огледа още веднъж пещерата, после мушна завързания свитък в ръкава си.

— Наистина нямаме — съгласи се той, посочи на другите да излязат от пещерата и преди да ги последва, загаси факлата в една вдлъбнатина на каменния под.

Спътниците на трола бяха спрели, скупчени пред пещерата като овце, смутени от вятъра. Седа, луната, най-после бе изчезнала на запад зад Сикихок, но нощта изведнъж се бе изпълнила със светлина.

Голяма група тролове ги бе заобиколила. Лицата им бяха сериозни под качулките, ръцете им стискаха копия и главни. Бяха преградили пътеката и от двете страни. Макар да бяха много, троловете бяха толкова тихи, че Саймън можеше да чуе пукането на горящите факли.

— Камъните на Чъку — безрадостно се обади Бинабик. Сиски посегна и го хвана за ръката; очите й се бяха разширили от светлината на факлите, устата й бе свита в сурова линия.

 

Уамманак Пастира и Нънууика Ловджийката насочиха овните си напред. И двамата носеха ботуши и препасани роби. Черната им коса се вееше свободно, като че ли се бяха облекли набързо. Когато Бинабик пристъпи напред, за да ги посрещне, няколко въоръжени тролове се придвижиха зад него, като го отделиха от спътниците му с копията си. Сискинанамук обаче мина пред тях, за да се присъедини към него, и застана до рамото му с високо вдигната брадичка. Уамманак не обърна внимание на дъщеря си, а се обърна към Бинабик.

— И така, Бинбиникегабеник, значи не искаш да останеш, за да посрещнеш лице в лице правосъдието на народа си? Имах по-високо мнение за теб, колкото и ниско да е потеклото ти.

— Приятелите ми са невинни — отвърна Бинабик. — Държах дъщеря ви като заложничка, докато римърсгардецът Слудиг се измъкне при останалите.

Нънууика се придвижи напред, така че овенът й застана рамо до рамо с този на съпруга й.

— Моля те да признаеш, че имаме поне малко мъдрост, Бинабик, макар че нито един от нас не е толкова умен, колкото беше твоят господар и учител Укикук. Кой отпрати пазачите? — Тя погледна надолу към Сиски. Лицето й бе студено, но носеше белезите на строга гордост. — Дъще, помислих си, че си глупачка, когато реши да се омъжиш за това магьосниче. Сега… ами, сега поне мога да кажа, че си вярна глупачка. — Отново се обърна към Бинабик. — Не си мисли, че понеже отново си очаровал дъщеря ми, ще избегнеш присъдата си. Снежната къща е неразтопена. Зимата уби Пролетта. Обредът на Съживяването остана неизпълнен, а вместо това ти се завръщаш при нас с детски приказки. Сега си се върнал в пещерата на господаря си, която вълчицата ти любимка ти пази, за да правиш някакви дяволски номера. — Нънууика като че ли беше под влиянието на някакво нарастващо настървение. — Ти беше осъден, клетвопрестъпнико. Ще бъдеш отведен до ледените хълмове на Огохак Чазм и ще бъдеш хвърлен от тях!

— Дъще, прибирай се вкъщи — изръмжа Уамманак. — Направи голяма грешка.

— Не! — Викът на Сиски накара наблюдаващите тролове да се размърдат. — Да, наистина се вслушах сърцето си, но освен това се вслушах и в мъдростта, която съм събрала. Вълчицата наистина ни държеше настрана от къщата на Укикук, но това не е било полезно за Бинбиникегабеник. — Тя измъкна завързания с каиш свитък от ръкава на Бинабик и го вдигна високо. — Ето какво намерих там. Никой от нас не помисли да види какво е оставил Укикук.

— Само глупак би се разбързал да бърника из вещите на Пеещия човек — каза Уамманак, но изражението му се бе променило леко.

— Но, Сиски — каза Бинабик озадачено, — не знаем какво съдържа този свитък! Може да е някаква магия за голямо унищожение или…

— Мисля, че се досещам какво е — отвърна Сиски сериозно. После се обърна към майка си и й подаде свитъка. — Виждаш ли чий възел е това?

Ловджийката го погледна бегло и направи презрителен жест, после го подаде на съпруга си и каза:

— Да, наистина е възелът на Укикук…

— А знаеш и какъв вид възел е това, майко. — После Сиски се обърна към баща си. — Бил ли е отварян?

Уамманак се намръщи:

— Не…

— Добре. Татко, моля те, отвори го и го прочети.

— Сега?

— А кога, ако не сега? След като онзи, на когото съм обречена, бъде екзекутиран ли?

Дъхът на Сиски остана да виси във въздуха след гневната й реплика. Уамманак внимателно развърза възела и махна каишката, после бавно разви кожения лист, като повика един от факлоносците да му свети.

— Бинабик — извика Саймън иззад кръга остри копия, — какво става?

— Стойте кротко и не правете нищо — отвърна му Бинабик на Западния език. — Ще ви кажа всичко, когато мога.

— „Знайте — прочете Уамманак, — че аз съм Укикук, Пеещия човек на Минтахок, на Чъгик, Тътъсик, Ринзенатък, Сикихок и Намиет, както и на всички други планини в Ийканук“.

Пастирът четеше бавно, с дълги паузи, като присвиваше очи, за да може да проумее смисъла на почернените руни.

— „Тръгвам на дълго пътешествие, и то в такива времена, че не мога да съм сигурен дали ще се върна. Така че поставям смъртната си песен на тази кожа, за да може тя да бъде моят глас, когато вече ме няма“.

— Хитро, хитро, Сиски — тихо каза Бинабик, когато баща й спря за малко. — Трябваше ти да бъдеш ученик на Укикук вместо мен! Откъде знаеше!?

Тя му махна с ръка да млъкне и прошепна:

— Аз съм дъщеря на Чидсик уб Лингит, където идват всички молби за решения от всичките планини. Мислиш ли, че не мога да разпозная възела, който се използва за завещание?

Уамманак продължи с думите на Укикук:

— „Трябва да предупредя онези, които остават след мен, че видях идването на ужасна студена тъмнина, подобна на която моят народ не е виждал никога. Чудовищна зима ще дойде от сянката на Винюяк, планината на безсмъртните Деца на облака. Ще порази земите на Ийканук като черен вятър от Земята на мъртвите и ще пропука самия камък на планините ни в жестоките си пръсти…“

Докато Пастира четеше тези думи, няколко от слушащите тролове извикаха високо и дрезгавите им гласове отекнаха в покрития от нощта планински склон. Други се олюляха и светлината от факлите затрепери.

— „Ученика ми, Бинбиникегабеник, ще отведа с мен на това пътешествие. Във времето, което остава, ще го уча на малките неща и дългите разкази, които биха могли да помогнат на народа ни в това тежко време. Има други, отвъд Ийканук, които са подготвили лампи срещу тази прииждаща тъмнина. Отивам да прибавя светлината си към тяхната, колкото и малка да е тя срещу бурята, която ни заплашва. Ако не мога да се завърна, младият Бинбиникегабеник ще дойде на мое място. Моля ви да го уважавате, така както бихте правили с мен, понеже той е нетърпелив в обучението си. Един ден той може да стане по-велик Пеещ човек от мен.

Сега приключвам смъртната си песен. Сбогувам се с планината и небето. Беше хубаво да съм жив. Беше хубаво да съм едно от Децата на Лингит, както и да изживея живота си на красивата планина Минтахок“.

Уамманак отпусна свитъка и примига. Нисък вопъл се издигна сред слушателите в отговор на последната песен на Пеещия човек Укикук.

— Нямаше достатъчно време — промърмори Бинабик. Сълзи напираха в очите му. — Той бе отведен твърде бързо и не ми каза нищо… или поне не достатъчно. О, Укикук, колко ни липсваш! Как можа да напуснеш народа ни и да не оставиш между него и Краля на бурите нищо, освен едно недоучено слабаче като Бинабик! — Той падна на колене и докосна челото си до снега.

Настана неловко мълчание, пронизвано единствено от скърбящия вятър.

— Доведете хората от равнините — заповяда Нънууика на копиеносците, после обърна суровия си, студен поглед към дъщеря си. — Всички ще отидем в Къщата на Предшественика. Има много, за което да се мисли.

 

Саймън се събуди бавно и дълго се вглежда в непостоянните сенки по скалистия таван на Чидсик уб Лингит, преди да си спомни къде се намира. Сега се чувстваше по-добре, главата му се бе прояснила малко, но белегът на бузата му пареше като огън.

Надигна се и седна. Слудиг и Хейстън се бяха облегнали на стената до него и пиеха от някакъв мях. Говореха си тихо. Саймън се огледа за Бинабик. Приятелят му седеше близо до центъра на залата, приклекнал пред Пастира и Ловджийката, все едно ги умоляваше за нещо. В първия момент Саймън се уплаши, но там имаше и други приклекнали, между които и Сискинанамук. След като послуша малко издигането и спадането на гърлените гласове, той реши, че това прилича повече на съвет, отколкото на съд. Други малки групи тролове се виждаха тук-там в дълбоките сенки, наклякали в малки кръгове из огромната каменна зала. Няколко разпръснати лампи горяха като ярки звезди в небе, изпълнено със светкавици.

Саймън отново се сви и се помъчи да си намери равно местенце. Колко ужасяващо странно бе да се намира на това място! Дали някога щеше отново да има дом, някое място, където да се буди в едно и също легло всяка сутрин, без да е изненадан, че се намира там?

Отново се унесе в полусън, в сънища за планински проходи и червени очи.

 

— Приятелю Саймън! — Беше Бинабик, разтърсваше го за рамото. Изглеждаше изтощен, кръговете под очите му се виждаха дори и в полумрака, но се усмихваше. — Време е за ставане.

— Бинабик — немощно отвърна Саймън, — какво става?

— Донесох ти чай и малко новини. Изглежда, май вече няма да ми се налага да правя злощастни скокове. — Тролът се ухили. — В смисъл, няма да ни хвърлят със Слудиг в Огохак Чазм.

— Но това е чудесно! — ахна Саймън. Сърцето го заболя от бурния отлив на натрупаното напрежение. Той подскочи, за да прегърне дребното човече, и без да иска, го блъсна и го събори. Чаят се разля.

— Твърде дълго си бил в компанията на Куантака! — засмя се Бинабик, докато се измъкваше. — Придобил си нейните предпочитания към бурното изразяване на чувства.

Всички в пещерата се обърнаха да гледат този странен спектакъл. Много кануки замърмориха от почуда при вида на ненормалния дългурест равнинец, който прегръщаше тролове, като че ли бе един от тях. Саймън забеляза погледите им и сведе глава от срам. После попита:

— Какво казаха? Можем ли да си ходим?

— Казано просто: да, можем да си ходим. — Бинабик седна до него. Носеше костената тояга, която бе взел от пещерата на Укикук. Започна да я оглежда, докато говореше, като се мръщеше на многобройните следи от зъби, които бе оставила Куантака. — Но има още много да се решава. Свитъкът на Укикук убеди Пастира и Ловджийката за истинността на твърденията ми.

— Но какво има да се решава още?

— Много неща. Ако тръгна с теб, за да занесем Трън на Джосуа, моят народ отново ще е без Пеещ човек. Но аз си мисля, че трябва да те придружа. Ако Наглимунд наистина е паднал, трябва да последваме думите на Гелое. Тя може би е последната останала от онези с преголяма мъдрост. Освен това изглежда все по-сигурно, че единствената ни надежда е в намирането на другите два меча, Минияр и Печал. Не бива смелостта ти на Драконовата планина да се окаже напразна.

Бинабик посочи Трън, подпрян на стената близо до Хейстън и Слудиг, и продължи:

— Ако въздигането на Краля на бурите остане неспряно, няма никакъв смисъл да остана на Минтахок, тъй като нищо от онова, на което ме е научил Укикук, няма да помогне да отблъснем зимата, от която се страхуваме. — Дребосъкът направи широк жест към цялата пещера. — Когато лавината понесе къщата ти, както казваме ние, троловете, недей да оставаш да търсиш гърнета. Казах на народа си, че трябва да се придвижат надолу по планината към пролетните ловни полета, въпреки че там няма да има пролет, нито пък много лов.

Той се изправи и подръпна дебелото си яке.

— Исках просто да ти кажа, че вече няма опасност за Слудиг и мен. — Усмихна се. — Лоша шега. Всички ние очевидно сме в огромна опасност. Но тя вече не е от моя народ. — Той сложи малката си ръка на рамото на Саймън. — Поспи, ако можеш. Най-вероятно ще тръгнем на зазоряване. Ще отида да поговоря със Слудиг и Хейстън, а после има още много да се планира през тази нощ.

„Доста много планиране вече е станало — сърдито си помисли Саймън — и никой не ме е поканил да участвам. Някой винаги има план и винаги се оказва, че аз вървя покрай него, докато той решава къде отиваме. Чувствам се като каруца, при това стара и разнебитена каруца на всичко отгоре. Кога ще стигна дотам, че да решавам нещата сам?“

Мислеше си за това, докато заспиваше.

 

Слънцето се бе издигнало високо в сивото небе преди да свършат с последните приготовления — Саймън бе повече от щастлив, че е прекарал това време в сън.

Излязоха на пътеките на Минтахок, за да последват Пастира и Ловджийката в най-странното шествие, което Саймън бе виждал. Докато процесията се извиваше през най-населените части на Минтахок, стотици тролове спираха на люлеещите се мостове или изскачаха от пещерите си, за да наблюдават как минава групата: стояха удивени под кълбестите пушеци на огньовете. Други се спускаха по стълбите и се присъединяваха към шествието.

Голяма част от пътя бе нагоре, а и огромната тълпа, насъбрана по пътеката, забавяше движението. Мина доста време, докато стигнат до северния склон. Докато се влачеха по пътеката, Саймън усети, че изпада в някаква вкочанена сънливост. Сняг се вихреше в сивата празнота под пътеката; другите върхове на Ийканук стърчаха от отсрещната страна на долината като зъби.

Шествието най-после спря на дълга каменна площадка върху една издатина, която изпъкваше над северната част на долината. Под тях една пътека се притискаше към склона, а след това скалните стени на Минтахок рязко се спускаха надолу в бяла мъгла, тук-там докосната от петна слънчева светлина. Саймън погледна надолу и изведнъж бе застигнат от спомена за един сън, за една матовобяла кула, обхваната от пламъци. Извърна се от обезпокояващата гледка и видя, че над скалния ръб, на който стоеше, се издига високата яйцевидна постройка, която бе видял през първия си ден извън пещерата. Този път, отблизо, можеше ясно да види невероятното внимание, с което бяха изрязани и сглобени триъгълните блокове сняг, релефните фигури, които като че ли се врязваха в самите блокове, така че Снежната къща бе многостранна като шлифован диамант, а стените й оживяваха от скрити вътрешни ъгли, призми, които отразяваха розово и синьо-зелено.

Въоръжените тролове, които пазеха Снежната къща, се отдръпнаха с уважение, когато Нънууика и Уамманак минаха покрай тях, за да застанат между колоните пресован сняг от двете страни на вратата. Саймън не виждаше нищо от вътрешността на Снежната къща, освен една сиво-синя дупка от другата страна на вратата. Бинабик и Сиски заеха местата си на заледеното стъпало отдолу, ръцете им, облечени в ръкавици, бяха здраво стиснати. Канголик Викащия духове се изкатери до тях. Макар лицето му да бе скрито зад маската му от овнешки череп, Саймън си помисли, че мускулестият трол изглежда доста сломен. Викащия духове, който бе подскачал като птичка в любовния си период пред съда в Чидсик уб Лингит, сега се мъкнеше като уморен жътвар.

Пастира вдигна кривото си копие и заговори, а Бинабик запревежда на приятелите си от равнината:

— Странни дни настъпиха. — Под очите на Уамманак имаше дълбоки сенки. — Ние знаехме, че нещо не е наред. Живеем твърде близо до планината, която е костта на земята, за да не усетим безпокойството в земите около нас. Снежната къща още е тук. Не се е стопила. — Вятърът се издигна, като че ли да подчертае думите му. — Зимата няма да си отиде. Отначало обвинявахме за това Бинабик. Пеещия човек или чиракът му винаги са изпълнявали Обреда на съживяването и лятото винаги е идвало. Но сега ни казват, че не пропускането на обреда държи лятото далеч. Странни дни. Нещата са се променили. — Той тежко поклати глава и брадата му се разлюля.

Нънууика Ловджийката продължи:

— Трябва да променим традициите си. Думите на мъдрите трябва да са закон за тези с по-малко мъдрост. Укикук проговори така, все едно е между нас. Сега знаем повече за нещото, от което се страхувахме, но не можехме да именуваме. Съпругът ми говори вярно: странни дни настъпиха. Традициите ни служеха, но сега ни оковават. Затова Ловджийката и Пастира обявяват, че Бинабик е освободен от наказание. Ще сме глупаци, ако убием онзи, който се е опитвал да ни предпази от бурята, за която говори Укикук. Ще сме нещо по-лошо от глупаци, сега вече е ясно, да убием единствения, който познаваше сърцето на Укикук.

Нънууика спря, за да изчака Бинабик да свърши с превода, и отново продължи, като прекара ръка по челото си в някакъв ритуален жест:

— Римърсгардецът Слудиг е дори още по-странен проблем. Той не е канук, затова не беше виновен за клетвопрестъпничество, както обвинявахме Бинабик. Но той е от вражески народ и ако разказите на най-отдалечените ни ловци отговарят на истината, римърсгардците на запад са станали още по-диви отпреди. Обаче Бинабик ни уверява, че Слудиг е различен, че се бие в същата битка като Укикук. Не сме сигурни, но в тези дни на лудост не можем и да кажем, че не е така. Затова Слудиг също се обявява за освободен от наказание и може да напусне Ийканук както пожелае — той е първият крохок, на който е простено така от Битката при долината Хъхинка, по времето на прабаба ми, когато снеговете почервенели от кръв. Призоваваме духовете на височините, бледата Седа и Кинкипа Снежната, Мораг Безокия, смелия Чъку и всички останали да предпазят народа ни, ако преценката ни е погрешна.

Когато Ловджийката свърши, Уамманак направи жест, все едно чупи нещо надве и го хвърля. Присъстващите тролове извикаха една остра сричка, после се понесе възбуден шепот.

Саймън се обърна и плесна ръката на Слудиг. Севернякът се усмихна леко; челюстите му бяха стегнати под жълтата брада.

— Дребните хора са прави — каза той. — Наистина са дошли странни времена.

Уамманак вдигна ръка, за да спре шума от разговорите, и каза:

— Равнинците ще си тръгнат сега. Бинбиникегабеник, който, ако се завърне, ще бъде следващият ни Пеещ човек, може да тръгне с тях, за да занесе този странен магически предмет… — той посочи Трън, който Хейстън държеше подпрян на земята пред себе си, — на равнинците, които, според неговите думи, могат да го използват, за да уплашат и изгонят зимата. Ще изпратим с тях и една група ловци, водени от дъщеря ни Сискинанамук — те ще им бъдат охрана, докато не напуснат земите на кануките. След това ловците ще отидат в пролетния ни град до Езерото на Синята кал и ще го подготвят за идването на останалите кланове. — Уамманак махна с ръка и един трол пристъпи напред с кожена торба, почти изцяло покрита с деликатни чертички цветна бродерия. — Имаме подаръци, които искаме да ви дадем.

Бинабик поведе приятелите си напред. Ловджийката подари на Саймън една кания от мека кожа, внимателно обработена и облепена с каменни мъниста с цвета на пролетна луна. След това Пастира му даде и нож, който да сложи в нея — красиво бледо острие, направено от едно-единствено парче кост. Дръжката беше с фини резби на птици.

— Магическият равнински меч е много добър за битки срещу снежни червеи — каза Нънууика, — но простичкият нож на кануките се скрива по-лесно и се използва по-лесно на близки разстояния.

Саймън благодари учтиво и отстъпи настрана. На Хейстън дадоха един голям мех, украсен с панделки и бродерии, пълен с канукски алкохол. Хейстън, който бе изпил достатъчно от горчивата течност през изминалата нощ — явно най-после бе почнала да му харесва, се поклони, промърмори няколко благодарности и се оттегли.

Слудиг, който беше дошъл в Ийканук като затворник, а сега си тръгваше повече или по-малко като гостенин, получи копие с изключително остър връх, изсечен от черен камък. Дръжката му не беше резбована, тъй като беше направено набързо (троловете не използваха копия, достатъчно дълги, за да са подходящи за него), но все пак то беше много добро — а и можеше да служи като тояга, на която да се подпира.

— Надяваме се, че оценяваш и подаряването на живота ти — каза Уамманак. — И че ще запомниш, че правосъдието на кануките е строго, но не и жестоко.

Слудиг смая всички, като падна на коляно и каза само:

— Ще запомня.

— Бинбиникегабеник — започна Нънууика, — ти вече получи най-големия подарък, който въобще можем да ти дадем. Ако тя все още те иска, подновяваме разрешението си да се ожениш за най-малката ни дъщеря. Когато Обредът на съживяването може да бъде изпълнен, надяваме се, че ще е догодина, двамата ще се съберете.

Бинабик и Сиски се хванаха за ръце и се поклониха пред Пастира и Ловджийката, които изричаха благословиите си. Викащия духове с маската на овен излезе напред. Пееше, докато намазваше челата им с мазнина, но Саймън си помисли, че е много недоволен от това, което му се налага да прави. Когато Канголик свърши и ядосано изтопурка по стълбите на Снежната къща, годежът беше възобновен.

Ловджийката и Пастира се сбогуваха лично с всички от групата; Бинабик превеждаше. Въпреки че се усмихваше и докосваше ръката му с малките си силни пръсти, Нънууика все още изглеждаше на Саймън студена и твърда като камък, остър и опасен като копието й. Наложи му се да отвърне на усмивката и да отстъпи бавно, когато тя свърши.

 

Куантака ги чакаше в снега пред Чидсик уб Лингит. Обедното слънце бе изчезнало в падащата мъгла. Вятърът караше зъбите на Саймън да тракат.

— Сега трябва да тръгнем надолу по планината, приятелю — каза Бинабик. — Бих искал тримата да не бяхте толкова големи, но няма овни, които да са достатъчно силни, за да ги яздите. Това ще направи пътуването ни по-бавно, отколкото ми се иска.

— Но къде отиваме? — попита Саймън. — Къде е този Камък на раздялата?

— Всяко нещо с времето си — отговори тролът. — Ще разгледам свитъците, когато спрем довечера, но сега трябва да тръгнем възможно най-скоро. Планинските проходи са опасни. Намирисва ми на още сняг.

— Още сняг — промърмори Саймън, докато нарамваше раницата си. — Още сняг.