Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Farewell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Papi(2014)
Разпознаване и корекция
Mummu(2015)

Издание:

Тад Уилямс. Камъкът на раздялата

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД Линче Шопова

ISBN: 954-585-536-3

 

Tad Williams

© 1990 by Tad Williams

© Георги Бенев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

 

Формат 60/90/16. Печатни коли 45

История

  1. —Добавяне

4. Купа с чай от мента

Слънчевата светлина се промъкваше през кълбестите облаци и падаше безмълвно върху бронираните мъже, които яздеха по Главната улица към Хейхолт. Ярките им знамена бяха затъмнени от неравна сянка, а чаткането на конските копита заглъхваше в калния път, като че ли смелата армия тихо напредваше по дъното на океана. Много от войниците гледаха в земята. Други надзъртаха изпод сянката на шлемовете си като хора, които се страхуват да не бъдат разпознати.

Не всички изглеждаха толкова унили. Граф Фенгболд, който скоро щеше да стане херцог, яздеше в челото на кралската свита, между зелено-черния драконски флаг на Елиас и собствения си сребрист сокол. Дългата черна коса на Фенгболд се сипеше по гърба му, придържана само от алената лентичка, която опасваше слепоочията му. Той се усмихваше и размахваше юмрук, като се опитваше да предизвика овации сред неколкостотинте зрители, наредени покрай пътя.

Малко зад него Гутулф от Утаниат се опитваше да не се мръщи. Той също имаше графска титла — а освен това, предполагаше се, и кралското благоволение — но пък знаеше без капка съмнение, че обсадата на Наглимунд е променила всичко.

Винаги си бе представял деня, когато старият му другар Елиас ще царува и той ще стои до него. Е, Елиас вече беше крал, но някак си останалата част от мечтата се бе объркала. Само дебелоглав млад идиот като Фенгболд би могъл да бъде или твърде невеж, за да не забележи… или твърде амбициозен, за да позволи това да го притесни.

Преди да започне обсадата, Гутулф бе подстригал посивяващата си коса много късо и сега шлемът му стоеше хлабаво. Въпреки че беше здрав мъж, все още в разцвета на силите си, той се чувстваше така, все едно се свива в бронята си и става все по-малък и по-малък.

Зачуди се дали само той изпитва неудобство. Може би през многото години, докато бе стоял далеч от бойното поле, мисълта му се бе смекчила и заприличала на женска.

Но това не можеше да е истина. Вярно, че по време на обсадата преди две седмици сърцето му биеше много бързо, но това бе бързият пулс на оживлението, не на страха. Той се бе смял, докато враговете му се нахвърляха върху него. Бе счупил гръбнака на човек с един-единствен удар на меча си и бе поемал обратните удари, без дори да залитне на седлото, като управляваше коня си все така добре, както и преди двадесет години — може би дори по-добре. Не, не се беше размекнал.

Освен това знаеше, че не е единственият, който усеща разяждащо безпокойство. Въпреки че отстрани имаше радостна тълпа, повечето от хората бяха млади бандити или пияници от града. Много от прозорците, които гледаха към Главната улица на Ерчестър, бяха със спуснати кепенци; доста други показваха само ивица тъмнина, от която надзъртаха онези жители, които не искаха да излязат на улицата и да поздравят краля.

Гутулф обърна глава, за да потърси Елиас, и почувства обезпокояваща студенина, когато видя, че кралят вече го наблюдава с вглъбения си зелен взор. Почти против волята си, Гутулф кимна. Кралят вдървено му отвърна, после тъжно погледна приветстващите го хора от Ерчестър. Елиас, който чувстваше болки от някаква неясна, но и несериозна болест, бе излязъл от покритата си каруца, за да се качи на черния си боен кон едва на двеста метра пред градската порта. Въпреки това сега яздеше добре, като успешно прикриваше каквото и неудобство да чувстваше. Кралят бе по-слаб, отколкото през последните няколко години; твърдата линия на брадичката му се виждаше ясно. Като изключим бледността на кожата му, която не бе твърде видна в петнистата следобедна светлина, и разсеяния израз на очите му, Елиас изглеждаше строен и силен, точно както подобава на крал и воин, който победоносно се завръща от успешна обсада.

Гутулф стрелна с очи сивия меч, който се удряше в бедрото на краля. Проклето нещо! Как му се искаше Елиас да хвърли това оръжие в някой кладенец. Имаше нещо объркано с него, Гутулф беше убеден в това. Някои от тълпата очевидно също чувстваха безпокойството, което пораждаше оръжието, но само Гутулф бе стоял близо до Печал достатъчно често, за да разпознае истинската причина за тази тревога.

А и мечът не беше единственото нещо, което тревожеше хората от Ерчестър. Точно както гордо изправеният върху коня си крал от следобеда беше болният човек в каруцата от сутринта, така и пречупването на Наглимунд беше нещо по-малко от величествена победа над брата-узурпатор. Гутулф знаеше, че дори и далеч от битката, жителите на Ерчестър и Хейхолт са подочули нещо за странната, ужасяваща съдба на замъка и поданиците на Джосуа. Дори и да не бяха, унилите изражения на онези, които трябваше да бъдат една ликуваща, победоносна армия, оповестяваха, че не всичко е така, както трябва да бъде.

Гутулф си помисли, че за него, както и за войниците, това е нещо повече от срам и нещо повече от това да се чувстваш лишен от мъжество. Бяха изпитали страх и не можеха да го скрият. Кралят беше ли полудял? Беше ли довел при всички тях злото? Бог не се страхуваше от боя, както графът знаеше, нито пък от малко кръв — един философ бе казал, че с това мастило са написани намеренията Му. Но, Усирис да го прокълне, нима това не беше различно?

Отново погледна скришом краля. Елиас слушаше внимателно съветника си, облечения в червено Приратес. Плешивата глава на свещеника се поклащаше до ухото на краля като яйце, облечено в кожа.

Гутулф беше обмислял дали да не убие Приратес, но бе решил, че може да стане само по-лошо, нещо като да убиеш кучкаря, когато хрътките му са те заобиколили. Може би Приратес беше единственият останал на света, който можеше да контролира краля, освен ако — както понякога графът на Утаниат предполагаше с голяма сигурност — точно нахалният свещеник не бе онзи, който водеше Елиас надолу по пътя към гибелта. Кой би могъл да знае, Бог да ги прокълне всички? Кой би могъл да знае?

Вероятно в отговор на нещо, което му каза Приратес, Елиас оголи зъбите си в усмивка, докато гледаше към рядката тълпа посрещачи. Гутулф видя, че това не е усмивката на щастлив човек.

 

— Много съм ядосан. Търпението ми се изчерпва от тази неблагодарност.

Кралят бе седнал на трона си, великия Престол от драконова кост.

— Кралят ви се прибира и носи новината за велика победа, а е посрещнат само от някаква жалка сган. — Елиас сбърчи устни, докато се вглеждаше в отец Хелфсин, слабичък свещеник, който освен това беше и иконом на могъщия Хейхолт. Хелфсин беше коленичил в краката на краля: плешивото му теме сочеше трона като достоен за състрадание и далеч недостатъчен щит. — Защо нямаше организирано посрещане?

Икономът заекна:

— Но… нали имаше, ваше величество, имаше. Не дойдох ли да ви посрещна на портата Нарулах с цялата ви прислуга, която остана в Хейхолт? Много сме развълнувани от това, че се завърнахте в добро здраве, и благоговеем пред триумфа ви на север!

— Раболепните ми селяци от Ерчестър не изглеждаха нито твърде развълнувани, нито благоговеещи. — Елиас посегна за чашата си и вечно бдителният Приратес му я подаде, като внимаваше да не разлее тъмната течност. Кралят отпи дълга глътка и се намръщи от горчивината й. — Гутулф, според теб поданиците оказаха ли ми подобаващи почести?

Графът си пое дълбоко дъх, преди да отговори бавно:

— Може би те… Може би са чули слухове…

— Слухове? За какво? Разрушихме ли ние замъка на брат ми, предателя от Наглимунд, или не го разрушихме?

— Разбира се, кралю. — Гутулф се почувства седнал прекалено в края на тънък клон. Морскозелените очи на Елиас го наблюдаваха внимателно, също толкова налудничаво любопитни, колкото и тези на кукумявка. Графът повтори: — Разбира се. Само че нашите… съюзници… нямаше как да не породят слухове.

Елиас се обърна към Приратес. Бледите вежди на краля бяха сключени, като че ли наистина бе объркан.

— Сдобихме се с могъщи приятели, нали така, Приратес?

— Могъщи приятели, ваше величество.

— И все пак те се подчиниха на нашата воля, нали така? Направиха това, което искахме да направят?

— Точно в такава степен, в каквато пожелахте, кралю. Изпълниха волята ви. — Приратес хвърли поглед към Гутулф.

Доволният Елиас отново се обърна към отец Хелфсин:

— Е, значи кралят ви е отишъл на война, разбил е враговете си и се е завърнал с верността на кралство, много по-старо дори и от отдавна изчезналата империя на Набан. Защо поданиците ми се крият като кучета от камшик?

— Те са само необразовани селяни, сир — отвърна Хелфсин. Капка пот увисна на върха на носа му.

С плашеща отмереност Елиас каза:

— Мисля, че някой тук е създавал неприятности в мое отсъствие. Бих искал да знам кой е разпространявал слухове. Чуваш ли ме, Хелфсин? Трябва да разбера кой си мисли, че знае повече за доброто на Остен Ард от висшия владетел. Махай се сега, а когато те видя следващия път, гледай да имаш нещо, което да ми кажеш. — Той ядосано подръпна бузата си. — Мисля си, че някои от тези проклети, стоящи си вкъщи благородници трябва да видят сянката на бесилото. Това може и да им припомни кой управлява тази земя.

Капката пот най-после се откъсна от носа на Хелфсин и тупна на пода. Икономът кимна рязко и няколко други капки, странно много за хладния следобед, се разхвърчаха от лицето му.

— Разбира се, господарю. Хубаво е, много е хубаво, че се върнахте при нас. — Той се изправи, отново се поклони, а после се обърна и бързо излезе от тронната зала.

Глухият удар на затварящата се врата отекна под гредите на тавана и гъсто подредените флагове. Елиас се облегна назад в голямата си клетка от пожълтели кости, разтърка очи и каза глухо:

— Гутулф, ела тук.

Графът на Утаниат пристъпи напред въпреки странното, притискащо го желание да избяга. До лакътя на Елиас стоеше Приратес, лицето му беше гладко и непроницаемо като мрамор.

Чак след като Гутулф стигна Престола от драконова кост, Елиас отпусна ръцете си в скута. Сините кръгове под очите му изглеждаха така, сякаш погледът на краля се бе отдръпнал навътре в главата му. За момент на графа дори му се стори, че кралят наднича от някаква тъмна дупка, от някакъв капан, в който е попаднал. В гласа на Елиас се прокрадна бледа нишка на отчаяние:

— Трябва да ме пазиш от предателство, Гутулф. В момента съм уязвим, но ни чакат велики дела. Тази земя ще преживее такъв златен век, за който философите и монасите само са си мечтали… но аз трябва да оживея. Трябва да оживея, или всичко ще пропадне. Всичко ще стане на пепел. — Елиас се наведе напред и сграбчи мазолестата ръка на Гутулф с пръсти, студени като рибешки опашки.

— Трябва да ми помогнеш, Гутулф. — В измъчения му глас прозвуча силна нотка. За момент графът видя в краля своя другар от многото битки и многото таверни: такъв, какъвто го помнеше, което само направи думите на Елиас още по-болезнени. — Фенгболд и Готвиг, а и останалите, са глупаци. Хелфсин е като изплашен заек. Ти си единственият човек в целия свят, на когото мога да вярвам… освен Приратес, разбира се. Вие двамата сте единствените, чиято вярност към мен е несъмнена.

Кралят се отпусна назад и отново покри очите си и стисна зъби, все едно нещо го болеше. После махна с ръка, за да освободи Гутулф. Графът погледна Приратес, но червеният монах само поклати глава и се обърна, за да напълни отново чашата на Елиас.

Докато вървеше по осветения от лампи коридор, Гутулф усети тежък камък от страх да се загнездва в корема му. И бавно започна да обмисля немислимото.

 

Мириамел издърпа ръката си от хватката на граф Стреаве, рязко отстъпи назад и падна в стола, който човекът с маската на череп беше поставил зад нея. За момент остана там, като в капан, после попита:

— Откъде знаехте, че съм аз? И че идвам насам?

Графът захихика и потупа с пръст лисичата маска, която бе свалил.

— Силните разчитат на силата си. Не толкова силните трябва да са хитри и бързи.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— О! — Стреаве повдигна вежда. После се обърна към череполикия си помощник. — Можеш да си вървиш, Ленти. Изчакай с хората си навън.

— Но навън вали — скръбно отвърна Ленти. Костената му маска се разклати, очите му надзъртаха от черните кухини. Графът сприхаво каза:

— Тогава чакай на горния етаж, глупако! Ще позвъня, когато имам нужда от теб.

Ленти се поклони небрежно, после хвърли един поглед на Мириамел и излезе. Стреаве въздъхна.

— Ех, ама и той е един. Понякога се държи като дете. Но все пак прави онова, което му се казва. Това е повече, отколкото може да се каже за много от тези, които ми служат.

Графът побутна гарафата с вино към брат Кадрах, който я помириса подозрително, очевидно раздвоен.

— О, стига! Пий! Да не мислиш, че бих минал през всички тези неприятности да ви прекарам през Ансис Пелипе, само за да ви отровя в една от собствените си резиденции? Ако исках да умрете, щяхте да плувате по очи в залива още преди да сте слезли от кораба.

— Това не ме прави по-спокойна — намеси се Мириамел; започваше да се окопитва, а и беше ядосана. — Ако намеренията ви са честни, графе, тогава защо ни доведохте тук под заплахата на ножове?

— Ленти да не ви каза, че има нож?

— Съвсем определено — язвително отвърна Мириамел. — Да не искате да кажете, че няма?

Старецът се изкикоти:

— Благословена Елисия, разбира се, че има! Десетки ножове, с всякаква форма и дължина, някои заточени и от двете страни, някои с по две остриета. Ленти има повече ножове, отколкото вие зъби. Само че винаги му повтарям да не го разгласява непрекъснато. Из целия град го наричат Ленти Ави Стето.

Стреаве спря да се смее с леко изхриптяване. Мириамел погледна към Кадрах за обяснение, но монахът бе погълнат от виното на графа — явно бе решил, че е безопасно.

— А какво значи… Ави Стето?

Стреаве гордо поклати глава.

— Това е „имам нож“ на пердруински. А той знае как да използва играчките си, наистина знае…

— И все пак как разбрахте за нас, господине? — попита Кадрах и обърса уста с опакото на ръката си.

— И какво ще правите с нас? — настоя Мириамел.

— Колкото до първото, както вече ви казах, слабите трябва да имат свои начини. Моят Пердруин не е държава, чиято мощ кара другите да треперят, така че вместо това трябва да имаме много добри шпиони. Всяко пристанище в Остен Ард е отворен пазар за знания, а най-добрите брокери на тях са мои. Разбрах, че сте напуснали Наглимунд, още преди да стигнете до река Гринуейд. Оттогава моите хора ви наблюдават. — Стреаве взе един червеникав плод от купата на масата и започна да го бели с треперещи пръсти. — А колкото до второто, това наистина е добър въпрос.

Той се бореше с грубата кора на плода. Мириамел внезапно изпита неочаквано съчувствие към стария граф, пресегна се внимателно и взе плода от ръцете му.

— Разрешете на мен.

Стреаве повдигна вежди и каза изненадано:

— Благодаря, мила. Много любезно. И така, на въпроса какво ще правя с вас. Ами, трябва да си призная, че когато за пръв път разбрах за вашето… временно независимо състояние… ми хрумна, че може да има доста хора, които биха платили добре за няколко думи по отношение на местоположението ви. После, по-късно, когато стана ясно, че ще сменяте кораба си тук, в Ансис Пелипе, ми хрумна, че тези, които биха оценили вестта, сигурно биха платили дори още повече за самата принцеса. Баща ви… или чичо ви например.

Разярена, Мириамел пусна плода в купата — полуобелен.

— Ще ме продадете на враговете ми!?

Графът успокояващо отвърна:

— Хайде, хайде, мила. Кой е споменал такова нещо? А и кого наричате враг все пак? Баща си краля? Или любимия си чичо Джосуа? Въобще не става въпрос да ви продам на търговците на роби от Наскаду за няколко медни монети. Освен това сега тази възможност и без това не съществува.

— Какво значи това?

— Значи, че няма да ви продам на никого. Моля ви, не се безпокойте за това.

Мириамел отново взе плода. Сега нейните ръце трепереха.

— А какво ще стане с нас?

— Вероятно графът ще трябва да ни заключи в дълбоките си тъмни изби за наше собствено добро — намеси се Кадрах, загледан нежно в почти празната гарафа. Изглеждаше напълно и великолепно пиян. — Ех, наистина ужасна съдба!

Отвратена, тя му обърна гръб и отново попита Стреаве:

— И какво сега?

Старецът взе хлъзгавия плод от ръката й и внимателно го захапа.

— Кажете ми едно нещо. Към Набан ли пътувате?

Мириамел се поколеба.

— Да — промълви накрая. — Да, към Набан.

— Защо?

— И защо трябва да ви кажа? Вярно, не сте ни направили нищо лошо, но също така досега не сте се показали и като приятел.

Стреаве се вгледа в нея и върху долната част на лицето му бавно се разля усмивка. Но зачервените му очи запазиха остротата си.

— Харесвам младите жени, които знаят какво знаят. Остен Ард е пълен догоре с чувства и неточни схващания — не грях, разбирате ли, а глупави чувства, които карат дори ангелите да стенат от отчаяние. Но ти, Мириамел, още откакто беше дете, изглеждаше като човек, който може да направи нещо в този свят.

Графът придърпа гарафата по-далеч от Кадрах и напълни собствената си чаша. Монахът смешно гледаше след гарафата, като куче, чийто кокал е бил откраднат. Най-после Стреаве продължи:

— Казах, че никой няма да ви продава. Да, но това не е съвсем вярно — о, не, не гледайте така, милейди! Почакайте да чуете всичко, което имам да казвам. Имам един… приятел, предполагам, бихте го нарекли, въпреки че не сме много близки. Той е религиозен човек, но се движи и в други среди — най-добрият вид приятел, на който бих могъл да се надявам, тъй като има широки познания и огромно влияние. Единственият проблем е, че този човек има доста дразнеща нравственост. Все пак той е помагал на Пердруин и на мен много пъти или, да го кажа по-направо, дължа му не една и две услуги.

— И така, аз не бях единственият, който знаеше за вашето заминаване от Наглимунд — продължи той. — Онзи човек, религиозният, също го бе разбрал от свои частни източници…

— Той също ли? — попита Мириамел. Обърна се ядосана към Кадрах. — Ти какво, да не си изпратил викач да разтръби новината?!

— Нито дума не е излязла от устата ми — отвърна монахът с преплетен език. Дали тя си въобразяваше, или той не беше толкова пиян, колкото се преструваше? Стреаве вдигна треперещата си ръка.

— Моля ви, принцесо. Както вече казах, този приятел е влиятелен човек. Дори и тези, които са близо до него, не осъзнават ширината на влиянието му. Мрежата му за информация, макар и по-малка от моята, е с такива дълбочина и размер, че често ме кара да поклащам глава от изумление. Обаче онова, което исках да кажа, е следното. Когато моят приятел ми изпрати вест — всеки от нас има малко ято птици, които са специално обучени да носят писмата ни — той ми каза за вас. Това беше нещо, което вече знаех. Той обаче не знаеше за моите планове по отношение на вас — онези планове, за които вече споменах.

— Да ме продадете, имате предвид.

Стреаве се покашля извинително и след миг това се превърна в истинска кашлица. Когато успя да си поеме дъх, той продължи:

— И, както вече казах, дължа на този човек няколко услуги. Така че, когато той ме помоли да попреча на вашето отиване в Набан, всъщност нямах избор…

— Помоли ви какво? — Мириамел не можа да повярва на ушите си. Никога ли нямаше да се отърве от намесите и настоятелството на другите?

— Той не иска да отидете в Набан. Не му е времето сега.

— Не му е времето ли? Кой е този „той“ и какво право…

— Кой е той? Той е добър човек — един от малкото, за които може да се използва тази фраза. Аз самият не храня голямо уважение към този вид хора. Според него става въпрос за спасението на живота ви. Или поне на свободата ви.

Принцесата усети как се поти. Стаята беше влажна и топла, а загадъчният, дразнещ старец срещу нея се усмихваше, щастлив като дете, което току-що е научило нов номер. Тя бавно каза:

— Ще ме задържите тук? Ще ме пъхнете в тъмница и по този начин ще запазите свободата ми?

Граф Стреаве вдигна ръка и дръпна едно тъмно въже, което висеше почти невидимо пред набръчкания гоблен на стената. Някъде горе се чу издрънчаването на звънец.

— Страхувам се, че това е истината, мила. Трябва да ви задържа тук, докато моят приятел не каже нещо друго. Дългът си е дълг, а всяка услуга трябва да се върне. Това наистина е във ваша полза, принцесо, въпреки че може още да не го осъзнавате.

Пред вратата се чуха тежки стъпки. Мириамел се озъби на графа:

— Аз решавам това. Как смеете?! Не знаете ли, че се подготвя война? Че нося важни новини за херцог Леобардис? — Тя трябваше да стигне при херцога, да го убеди да се присъедини към Джосуа. Иначе баща й щеше да разруши Наглимунд и лудостта му никога нямаше да свърши.

— Ех, детето ми, конете пътуват толкова по-бавно от птиците, дори и от тези птици, които носят тежки новини. Разбирате ли, Леобардис и войската му тръгнаха на север преди почти цял месец. Ако не бяхте минали през градовете на Хернистир толкова бързо, дебнешком и потайно, ако бяхте поговорили дори само с няколко души, вие също щяхте да сте го научили.

Мириамел падна като ударена в стола си, а графът силно почука с кокалчетата на пръстите си по масата. Вратата се отвори със замах и Ленти и двамата му помощници, които все още носеха костюмите си, влязоха. Ленти бе свалил маската на Смъртта. Намусените му очи гледаха от лице, което беше по-розово, но не и по-живо от онова, което бе свалил.

— Ленти, настани ги удобно. После ги заключи и ела, за да ми помогнеш да си легна.

Докато вдигаха клюмащия Кадрах от стола му, Мириамел отново се обърна към графа и изпелтечи:

— Как можахте да направите това?! А аз винаги си спомнях за вас с добро — за вас и за градината ви!

— А, градината. Искате да я видите пак, нали? Не се ядосвайте, принцесо. Ще си говорим още — имам да ви казвам много неща. Очарован съм да ви видя отново. Само като си помисля, че бледата срамежлива Хилиса е родила такова жизнено дете!

Докато Ленти и помощниците му ги изкарваха навън на дъжда, Мириамел хвърли последен поглед към Стреаве. Графът я гледаше, а белокосата му глава бавно се поклащаше.

 

Заведоха я във висока къща, пълна с прашни драперии и стари скърцащи столове. Замъкът на Стреаве, кацнал на един хребет на Ста Мироре, беше празен, ако не се брояха неколцина безшумни слуги и няколко нервни вестоносци, които се вмъкваха и измъкваха като невестулки през дупка в ограда.

Мириамел имаше собствена стая. Можеше и да е била хубава някога, преди много, много време. Сега обаче избелелите гоблени изобразяваха единствено бледи сенки на хора и места, а сеното в матрака беше толкова старо и крехко, че шумолеше в ушите й по цяла нощ.

Всяка сутрин се обличаше с помощта на една жена с мрачно лице, която се усмихваше едва-едва и говореше много малко. Кадрах го държаха някъде другаде, така че тя съвсем нямаше с кого да говори през дългите дни. Имаше съвсем малко, което можеше да прави, освен да чете една стара Книга на Ейдон, чиито цветни рисунки бяха избелели до такава степен, че от лудуващите животни се виждаха само контурите, като че ли бяха изрязани в стъкло.

От момента, в който я доведоха в къщата на Стреаве, Мириамел планираше бягството си, мечтаеше как ще се измъкне, но въпреки атмосферата на застоялост и неизползваност, от разлагащия се замък на графа бе по-трудно да се избяга, отколкото от най-дълбоките влажни килии на Хейхолт. Главната врата на коридора в крилото, в което се помещаваше тя, винаги беше заключена. Стаите от двете страни на коридора също бяха заключени. Жената, която я обличаше, и останалите слуги винаги идваха и си отиваха, придружени от намусен широкоплещест пазач. От всички възможни пътища за бягство само вратата в другия край на дългия коридор бе отворена. Зад нея се намираше оградената градина на Стреаве и точно там Мириамел прекарваше повечето дни.

Градината не беше толкова голяма, колкото я помнеше, но това не беше учудващо — тя наистина беше много малка, когато я беше видяла. Освен това изглеждаше и по-стара, като че ли ярките цветя и зеленината се бяха уморили.

Лехи с червени и жълти рози обграждаха градината, но бавно биваха измествани от виещи се растения, изпълнени с живот — красивите им цветове с формата на звънчета искряха с цвета на кръвта и тежкото им ухание се смесваше с безброй много други сладки, тъжни миризми. Кандилки пълзяха по стените и рамките на вратите и цветовете им изпъстряха сумрака като меко светещи звезди. Тук-там в клоните на дърветата и цъфтящите храсти се мяркаха дори още по-странни шарки — опашките на птици от южните острови с пискливи гласове и очи с цвят на оникс.

Градината беше отворена към небето. Още първата сутрин Мириамел се опита да изкатери високата стена, но бързо установи, че камъкът е твърде гладък, а увивните растения са твърде слаби, за да предложат необходимата й опора. Като че ли за да й припомнят близостта на свободата, малки птички често долитаха през този прозорец към небето, подскачаха от клонче на клонче, докато нещо не ги изплашеше, и после литваха. Понякога някоя чайка, отнесена далеч навътре от морето, кацаше, за да се разходи и поперчи пред по-пъстрите обитатели на градината, като винаги държеше по едно око отворено за остатъци от ястията на Мириамел. Но дори и с непреграденото небе, примесено с облаци само на няколко метра нагоре, многоцветно оперените островни птици оставаха вътре и грачеха негодуващо в зелените сенки.

Някои вечери Стреаве й правеше компания в градината — носеше го намусеният Ленти, в стол с висока облегалка. Безпомощните съсухрени крака на графа бяха завити в широка цветна мантия. Нещастна от затворничеството си, Мириамел преднамерено не отговаряше, когато той се опитваше да я забавлява със смешни случки или с моряшки клюки и слухове от пристанището. Но все пак не успя и да намрази истински стареца.

Когато безполезността на опитите за бягство й стана напълно ясна и когато минаващите дни изтъркаха остротата на ожесточеността й, Мириамел започна да изпитва неочаквано удоволствие от това да седи в градината, докато късният следобед преминаваше във вечер. В края на всеки ден, докато небето променяше цвета си от синьо през калаеносиво до черно, а свещите горяха в поставките си на стените, Мириамел шиеше дрехите, които бе скъсала по време на пътуването си на юг. Докато нощните птици пееха първите си колебливи нотки, пиеше ментов чай и се преструваше, че не слуша разказите на графа. Когато слънцето залезеше, си обличаше плаща за езда. Беше необичайно студен месец ювен и дори в заветливата градина нощите бяха режещо хладни.

 

След седмица, откакто Мириамел бе затворена в замъка, Стреаве дойде при нея натъжен и й разказа за смъртта на вуйчо й Леобардис в битка пред стените на Наглимунд. Най-големият син на херцога — Бенигарис (братовчед, за когото никога не се бе интересувала много), се бе завърнал да управлява Набан от трона в Санселан Махистревис. Мириамел предположи, че е станало с помощта на майка му Несаланта, още една роднина, която не беше от любимите й. Новината я обезпокои. Леобардис беше любезен човек. Освен това смъртта му означаваше, че Набан е напуснал бойното поле, което оставяше Джосуа без никакви съюзници.

Три дни по-късно, когато дойде първата вечер на тиагар, Стреаве й наля чаша чай със собствената си трепереща ръка и й каза, че Наглимунд е паднал. Според слуховете клането било жестоко и само малцина били оцелели.

Държа я несръчно в сухите си като клечки ръце, докато тя хълцаше.

 

Светлината си отиваше. Парчетата небе, които се показваха през гъстата плетеница от листа, бяха с нездравия син цвят на натъртена плът.

Деорнот се препъна в един корен, който не бе видял, и до него се строполи Изорн със Сангфугол. Арфистът изстена. Превръзката около прасеца му почервеня от свежа кръв.

— О, горкичкият — възкликна Воршева, приклекна, като разпростря полите на парцаливата си рокля, и хвана ръката на Сангфугол. Очите на арфиста бяха втренчени агонизиращо в клоните на дърветата.

— Господарю, трябва да спрем — каза Деорнот. — Стана твърде тъмно и не се вижда нищо.

Джосуа бавно се обърна. Косата му бе разчорлена, а лицето му — разсеяно.

— Трябва да вървим, докато се стъмни съвсем, Деорнот. Всеки миг оставаща светлина е ценен.

Деорнот преглътна. Чувстваше се почти болен от това, че трябва да противоречи на суверена си.

— Трябва да намерим сигурно място за през нощта, принце. Това ще е трудно по мръкнало. А и ранените са изложени на още по-голям риск, ако продължим да вървим.

Джосуа погледна към Сангфугол с невиждащи очи. Деорнот не харесваше това, което виждаше у принца. Джосуа винаги бе тих и мнозина го мислеха за странен, но все пак той беше решителен водач — дори и през последните ужасни седмици, преди да падне Наглимунд. Сега като че ли не искаше да прави нищо: нито малки неща, нито големи. Най-после принцът се съгласи:

— Добре, щом така смяташ, Деорнот.

Отец Странгиард се намеси:

— Извинявам се, но не може ли да се придвижим само малко нагоре по това… това дефиле? Това са само още няколко стъпки, а изглежда много по-безопасно, отколкото да направим лагера си на дъното на някакво дере, нали? — Той погледна очаквателно към Джосуа, но принцът само изръмжа, така че архиварят се обърна към Деорнот. — Ти как смяташ?

Деорнот огледа изтормозената група, изплашените очи и мръсните лица.

— Това е много добра идея, отче. Така ще направим.

 

Запалиха малък огън в набързо изкопана дупка, заобиколена от камъни, повече за светлина, отколкото за друго. Топлината би била повече от добре дошла — с падането на нощта горският въздух ставаше мъчително студен, но не можеха да рискуват да се показват толкова. А за ядене нямаше нищо — цял ден бяха бързали и това не позволяваше ловуване.

Отец Странгиард и херцогиня Гутрун почистваха раната на Сангфугол и сменяха превръзката. Стрелата с черни и бели пера, която бе повалила арфиста късно предишния следобед, като че ли беше стигнала до костта и въпреки внимателното изваждане не бе излязъл целият връх. Когато Сангфугол можеше да говори, се оплакваше, че почти не усеща крака си; сега спеше неспокойно. Воршева стоеше до тях и гледаше тъжно. Нарочно избягваше Джосуа, но на него като че ли му беше все едно.

Деорнот тихо прокле тънкото си наметало. „Ако знаех, че ще пътуваме на открито през гората, щях да си взема наметката за езда с кожената подплата“, съжали той. Усмихна се мрачно на собствените си мисли и изведнъж се изсмя високо, смях като кратък лай, който привлече вниманието на клекналия наблизо Айнскалдир.

— Какво ти е толкова смешно? — попита римърсгардецът и се прозя. Точеше секирата си с малък брус. Вдигна я, провери колко е остра с мазолестия си пръст и после отново започна да я точи.

— Нищо. Просто си мислех колко глупави сме били… и колко неподготвени.

— Загуба на време е това, оплакването — изръмжа Айнскалдир; очите му нито за момент не изпускаха острието, докато го местеше на светлината на огъня. — Бий се и живей, бий се и умри, Бог чака всички ни.

— Не става въпрос за това. — Деорнот за момент се замисли. Онова, което бе започнало само като безполезно хрумване, се бе превърнало в нещо повече. Той не искаше да загуби мисълта си. Бавно продължи: — Дърпаха ни и ни бутаха, подкарваха ни и ни водеха. Гонят ни вече три дни, откакто избягахме от Наглимунд, и едва ли е имало и момент, в който да не се страхуваме.

— Че какво има да се страхуваме? Ако ни хванат, ще ни убият. Има и по-лоши неща от това да умреш — отвърна Айнскалдир грубо и почеса тъмната си брада.

— Но точно това е въпросът! Точно това искам да кажа! — Деорнот се наведе напред; осъзна, че почти е изкрещял. Айнскалдир бе спрял да стърже по брадвата си и го гледаше. Той продължи по-тихо: — Точно това се чудя. Защо още не са ни убили?

— Опитаха се — изръмжа Айнскалдир. Но Деорнот изведнъж се почувства сигурен в друго.

— Не. Копачите… или букен, както ги нарича вашият народ… те се опитаха. Норните не са.

— Ти си луд, еркинландецо — отвратено отвърна Айнскалдир.

Деорнот сдържа ядния си отговор и отиде при Джосуа.

— Принце, трябва да говоря с вас.

Джосуа не отвърна. Отново беше в едно от отнесените си настроения. Седеше и наблюдаваше Таусър. Старият шут спеше облегнат на едно дърво, плешивата му глава бе клюмнала на гърдите му. Деорнот не виждаше нищо особено интересно в дрямката на стареца, затова се премести така, че да застане между принца и обекта на вниманието му. Лицето на Джосуа бе почти невидимо, но все пак огънят хвърляше достатъчно светлина и Деорнот видя едната вежда на Джосуа да се повдига от лека изненада.

— Да, Деорнот?

— Принце, хората ви се нуждаят от вас. Защо сте толкова странен?

— Хората ми са много малко в момента, нали?

— Те все пак са ваши хора… а и имат нужда от вас още повече, тъй като се намираме в голяма опасност.

Джосуа си пое въздух, като че ли от изненада или като подготовка за някоя ядна забележка. Но когато проговори, гласът му беше спокоен:

— Времената са тежки, Деорнот. Всеки ги посреща по свой собствен начин. Това ли искаше да обсъдиш с мен?

Деорнот се приближи още, на по-малко от една ръка разстояние от принца.

— Не всичко, господарю. Какво искат норните?

Джосуа се изсмя със съжаление:

— Бих казал, че това е достатъчно очевидно. Да ни убият.

— Тогава защо досега не са го направили?

За малко настъпи тишина.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Защо не са ни убили още? Имаха много възможности.

— Та нали бягаме от тях вече…

Деорнот стремително хвана ръката на Джосуа. Принцът беше много слаб.

— Господарю, наистина ли вярвате, че норните — любимците на Краля на бурите, които разрушиха Наглимунд — че тези норни не биха могли да хванат десетина гладни и ранени мъже и жени?

Почувства как ръката на Джосуа се напряга.

— И какво означава това според теб?

— Не знам! — Деорнот пусна принца, вдигна някаква пръчка от земята и започна да чопли нервно кората й с нокти. — Но не мога да повярвам, че не са могли да ни притиснат до стената, ако са искали.

— Усирис на Дървото! Срамувам се, че трябваше ти да поемеш отговорност, която по право е моя, Деорнот. Ти си прав. Това наистина е странно.

Деорнот се замисли, после каза:

— Може би има нещо по-важно от смъртта ни. Ако искат да умрем, защо просто не ни обкръжат? Щом един ходещ труп успя да се приближи до нас едва ли не преди да се усетим, защо не и норните?

— Вероятно се страхуват от нас — замислено отвърна принцът. — Повикай и останалите. Това е твърде сериозно, за да го запазим само между нас двамата.

Когато всички се събраха, Деорнот ги огледа и поклати глава. Джосуа, той самият, Айнскалдир и Изорн, Таусър — още не съвсем буден — и херцогиня Гутрун; като броеше и Странгиард, който си търсеше място, и Воршева, която се грижеше за Сангфугол, всички бяха тук. Бяха останали само девет — възможно ли бе това? Бяха погребали Хелмфест и младата прислужничка преди два дни. Гамуолд, старият пазач със сивите мустаци, бе починал при едно падане по време на атаката, в която бе ранен Сангфугол. Не бяха успели дори да вземат трупа му, камо ли да го погребат, и го бяха оставили да лежи на един склон, изцяло на вниманието на ветровете и дъжда.

„Само деветима — помисли си той. — Джосуа е прав — това наистина е малко кралство“.

Принцът бе свършил с обяснението. Странгиард проговори колебливо:

— Не искам дори и да си помислям такова нещо, но… но вероятно те само си играят с нас, като… както котка с мишка.

— Каква ужасна мисъл! — възкликна Гутрун. — Но те са езичници, така че всичко може да се очаква.

Джосуа отново се намеси:

— Те са нещо повече от езичници, херцогиньо, те са безсмъртни. Живели са, или поне много от тях, дълго преди времето, когато Усирис Ейдон се е разхождал по хълмовете на Набан.

— Могат да умират — обади се Айнскалдир. — Зная това.

— Да, но са отвратителни. — Широките рамене на Изорн потрепериха. — Сега вече знам, че те са били онези, които дойдоха от севера, когато бяхме хванати в капан в Елвритшала. Дори самите им сенки са студени — като вятър от Хюелхайм, земята на смъртта.

— Почакайте малко — каза Джосуа. — Сетих се нещо. Изорн, ти каза, че когато са ви държали пленници, някои от другарите ти са били измъчвани.

— Да. Никога няма да го забравя.

— Кой го правеше?

— Черните римъри, онези, които живеят в сенките на планината Стормспайк. Те бяха съюзници на Скали от Калдскрайк, въпреки че — както мисля, че ти казах, принц Джосуа — не вярвам, че хората на Скали получиха онова, за което се бяха пазарили. Накрая бяха почти толкова уплашени, колкото и ние, затворниците.

— Но ви измъчваха черните римъри. А норните?

Изорн за миг се замисли.

— Не… не мисля, че норните въобще имаха нещо общо с това. Те бяха просто черни сенки с качулки, които се мотаеха из Елвритшала. Изглеждаха така, сякаш не обръщат почти никакво внимание на нищо — въпреки че ние не ги забелязвахме често, за което съм особено благодарен.

— Значи не изглежда, че на норните им харесва мъчението?

— Но не изглежда и да ги притеснява особено — изръмжа Айнскалдир. — А и Наглимунд показа, че въобще не ни обичат.

— Все пак си мисля, че не биха ни следили по целия път през Алдхеорте само за удоволствие. — Принцът се намръщи. — А и ми е трудно да измисля защо биха се страхували от нас, след като сме такава безвредна групичка. Какво друго биха могли да искат?

— Да ни напъхат в клетки — сърдито каза Таусър, който разтриваше схванатите си крака. Дългото ходене през деня му се бе отразило по-зле, отколкото на всеки друг, с изключение на Сангфугол. — Да ни накарат да им танцуваме като мечки.

— Млъкни, старче — скара му се Айнскалдир.

— Не му заповядвай — каза Изорн и го изгледа решително — доста трудно нещо в почти пълната тъмнина.

— Мисля, че Таусър е прав — каза Странгиард по тихичкия си, извинителен начин.

— Какво имаш предвид? — запита Джосуа.

Архиварят прочисти гърлото си.

— Като че ли има някакъв смисъл… не че ще ни карат да танцуваме, искам да кажа. — Опита се да се усмихне. — А да ни напъхат в клетки. Може да искат да ни пленят.

Деорнот възбудено възкликна:

— Мисля, че Странгиард позна! Та нали не ни убиха, когато имаха тази възможност. Сигурно ни искат живи.

— Или искат някои от нас живи — внимателно каза Джосуа. — Вероятно затова използваха трупа на онзи млад копиеносец: за да влязат безопасно в редиците ни, а после да изпратят един или повече от нас при духовете.

— Но не. — Ентусиазмът на Деорнот изведнъж помръкна. — Защо все пак не ни обкръжиха, когато имаха тази възможност? Питах се по-рано и все още не мога да си отговоря.

— Ако искат да… да хванат само един от нас — предложи Странгиард, — вероятно са се страхували, че той може да бъде убит по време на битката.

— А ако е така, със сигурност не съм аз тази, която преследват — отвърна херцогиня Гутрун. — Аз съм почти безполезна, дори и за себе си. Гонят принц Джосуа. — Тя направи знака на Дървото пред гърдите си. Изорн прегърна майка си с голямата си ръка и продължи:

— Разбира се. Елиас ги е изпратил да заловят Джосуа. Той те иска жив, господарю.

На Джосуа като че ли му стана неудобно.

— Може би. Но защо тогава ни обстрелват? — Той посочи натам, където лежеше Сангфугол; Воршева придържаше главата му, докато му даваше да пийне глътка вода. — Според мен има по-голям шанс да убият целта си по случайност сега, когато се движим.

Никой не можеше да отговори на този въпрос. Поседяха известно време, заслушани в звуците на влажната нощ. После се обади Деорнот:

— Почакайте малко. Мисля, че сме се объркали. Кога бяхме нападнати от тях?

— Рано сутринта, след като… след като младият копиеносец дойде при огъня ни — отвърна Изорн.

— И беше ли ранен някой?

— Не — каза Изорн. — Но имахме късмет, че се изплъзнахме. Много от стрелите не улучиха съвсем за малко.

— Една ми отнесе шапката! — намеси се Таусър раздразнено. — Най-хубавата ми шапка! Загубена!

— Жалко, че не беше най-хубавата ти глава — сряза го Айнскалдир.

— Но норните са много добри стрелци — продължи Деорнот, без да обръща внимание на римърсгардеца и стария шут. — И кога друг път е бил улучен някой?

— Вчера! — каза Изорн. — Но не забравяй, че Гамуолд е мъртъв, а Сангфугол — лошо ранен.

— Но Гамуолд не беше улучен.

Всички се обърнаха и погледнаха Джосуа. Внезапно в гласа на принца се бе появила сила, която изпрати тръпка по гръбнака на Деорнот. Принцът продължи:

— Гамуолд падна. Всички от групата ни, които бяха убити, освен Гамуолд, паднаха в битките ни с копачите. Деорнот е съвсем прав! Норните ни преследват от три дни — цели три дни — и стреляха по нас много пъти. Сангфугол е единственият, който беше улучен.

Принцът се изправи и лицето му изчезна от светлината на огъня. Останалите можеха да го чуят как крачи наоколо.

— Но защо? Защо рискуваха със стрелата си в онзи момент? Ние правехме нещо, което ги уплаши. Правехме нещо… — Изведнъж той спря. — Или отивахме някъде…

— Какво искаш да кажеш, принц Джосуа? — попита Изорн.

— Тръгвахме на изток — към вътрешността на гората.

— Наистина! — намеси се Деорнот. — Вървяхме все на юг, откакто излязохме от Наглимунд. Тогава беше първият път, когато се опитахме да завием на изток, навътре в гората. После, когато арфистът бе прострелян и Гамуолд падна, побягнахме надолу по хълма и оттогава продължаваме да вървим на юг през покрайнините на Алдхеорте.

Джосуа бавно каза:

— Подкарват ни като стадо животни.

Деорнот уточни:

— Но всичко това е така, защото се опитахме да направим нещо, което ги обезпокои. Опитват се да ни попречат да тръгнем на изток.

— А ние още не знаем защо — намеси се и Изорн. — Подкарват ни към пленничество ли?

— По-вероятно на заколение — каза Айнскалдир. — Просто искат да извършат убийството вкъщи. Да вдигнат пир. Да си поканят гости.

Джосуа като че ли дори се усмихна, докато сядаше — огънят хвана кратко проблясване на зъби.

— Реших — каза той — да откажа поканата им.

 

Час или два преди съмване отец Странгиард потупа Деорнот по рамото. Деорнот бе чул архиваря да пропълзява наоколо в тъмнината, но докосването на ръка до рамото му все пак го накара да подскочи.

— Аз съм, сър Деорнот — бързо каза Странгиард. — Мой ред е да стоя на пост.

— Не е необходимо. И без това едва ли ще мога да заспя.

— Ами, тогава, може би можем… можем да споделим поста. Стига приказките ми да не ви дразнят.

Деорнот се усмихна.

— Ни най-малко, отче. А и няма нужда да ме наричаш „сър“. Приятно е да се насладим на някой и друг спокоен час — напоследък нямаме много спокойствие.

— Толкова по-добре — значи няма да стоя сам на пост. Зрението ми не е добро, разбираш ли… нали останах само с едно око. Няма нищо по-страшно от това да виждам как буквите в любимите ми книги стават все по-бледи с всеки ден.

— Нищо по-страшно? — попита любезно Деорнот.

— Нищо — твърдо отговори Странгиард. — Е, не че не се страхувам и от други неща, като смъртта например… но Господ ще ме прибере, когато ми дойде времето. Но да прекарам последните си години в тъмнина, неспособен да видя писанията, които са делото на живота ми… — Архиварят спря засрамен. — Съжалявам, Деорнот, бърборя баналности. Просто е такъв час през нощта. Вкъщи, в Наглимунд, често се будя по това време и…

Свещеникът отново спря. И двамата си помислиха мълчаливо за това, което се бе случило с мястото, където бяха живели. После Деорнот изведнъж каза:

— Когато отново сме в безопасност, Странгиард, ако не можеш да четеш, ще идвам да ти чета. Очите ми не са толкова бързи като твоите, нито умът ми, но съм упорит като гладен кон. Като се поупражнявам, ще стана по-добър. Ще ти чета.

Архиварят въздъхна, после отново се умълча. След малко каза:

— Това е много мило. Но ти ще имаш много по-важни неща за правене, когато отново сме в безопасност и Джосуа седи на върховния трон на Остен Ард — неща много по-сериозни от това да седиш и да четеш на един стар книжен червей.

— Не. Не мисля така.

Седяха дълго и слушаха вятъра. Накрая Странгиард попита:

— Значи ние ще… ще тръгнем на изток днес?

— Да. И мисля, че норните няма да са доволни. Страхувам се, че още от нас ще бъдат ранени или убити. Но трябва да хванем съдбата си и с двете си ръце. Принц Джосуа разбира това, благодаря на добрия Бог.

— Знаеш ли, мислих си… — въздъхна Странгиард. — Чувствам се доста… доста смешен, като казвам това, но…

— Какво?

— Може би те не преследват Джосуа. Може би… преследват мен.

Деорнот се изненада.

— Отец Странгиард! Това пък защо?

Свещеникът кимна засрамено.

— Знам, че изглежда глупаво, но трябва да го спомена. Виждаш ли, аз съм този, който е изучавал ръкописа на Моргенес, в който се разказва за Трите велики меча… и аз го нося сега. — Той потупа джоба на широкото си расо. — Двамата с Джарнауга заедно търсихме и се опитвахме да отгатнем местонахождението на Минияр, меча на Фингил. Сега, когато моят съмишленик е мъртъв… ами, не искам да говоря като някой, който сам провъзгласява важността си, обаче… — Той протегна напред нещо малко, което висеше на верижка, едва видимо в светлината на настъпващото утро. — Той ми даде своя Свитък, значката на неговото Общество. Може би това ме е направило опасен за другите от групата. Може би ако се предам, ще пуснат останалите да си вървят?

Деорнот се засмя:

— Ако наистина ти си човекът, когото искат жив, отче, тогава значи сме късметлии, че си сред нас, иначе досега да сме били пометени и съсечени като гълъби. Така че стой с нас.

— Щом така казваш… — Странгиард не изглеждаше убеден.

— Да, така казвам. Да не споменаваме, че имаме нужда от твоя ум повече, отколкото от всичко друго, което носим, с изключение на самия принц.

Архиварят се усмихна скромно.

— Това е много любезно.

— Разбира се — продължи Деорнот и усети как се вкисва, — за да оцелеем през идващия ден, ще ни е необходимо нещо повече от ум. Освен него ще ни трябва и доста късмет.

 

След като поседя с архиваря още известно време, Деорнот реши да си намери по-удобно място, за да открадне един час сън преди зазоряване. Побутна с лакът Странгиард, чиято глава бе клюмнала на гърдите му, и каза:

— Ще оставя на теб да довършиш, отче.

— Ммммм?… А! Да, сър Деорнот. — Свещеникът закима енергично, като че ли да покаже бдителността си. — Разбира се. Ти отиди да спиш.

— Слънцето скоро ще изгрее, отче.

— Точно така — усмихна се Странгиард.

Деорнот се отдалечи на десетина крачки и си намери равно място на завет до едно паднало дърво. Сковаващият вятър беснееше през гората, като че ли търсеше топли тела. Деорнот се уви в наметалото си и се опита да намери удобно положение. След известно време обаче реши, че има нищожен шанс да заспи в този студ, и като си мърмореше тихичко, за да не събуди останалите, които спяха наблизо, се надигна, препаса меча си и тръгна към поста на отец Странгиард.

— Аз съм, отче — тихо почна той и изведнъж спря, удивен. Едно изненадващо бяло лице се повдигна нагоре, черните му очи се стесниха. Странгиард лежеше в ръцете на този тъмно облечен нападател, спящ или в безсъзнание. Острието на нож, подобен на шип на огромна абаносова роза, бе опряно в гърлото на свещеника.

Докато се хвърляше напред, Деорнот видя още две бледи лица с резки за очи и изкрещя:

— Белите лисици! Норните! Нападат ни!

Той изрева, удари бледоликото същество и го сграбчи. Затъркаляха се и архиварят се заплете в тях, така че за момент Деорнот се загуби в бъркотията от размахващи се крайници. Съществото се пресегна към него: тънките му крайници бяха изпълнени с изплъзваща се сила. Ръцете докопаха лицето му и избутаха брадичката назад, така че да оголят гърлото му. Деорнот замахна и юмрукът му удари нещо твърдо като кост. Възнагради го съскащ вик от болка. Вече чуваше пукот на съчки и викове навсякъде в дърветата наоколо. Смътно се зачуди дали това означава още врагове, или че приятелите му най-после са се събудили.

„Мечът! — помисли си той. — Къде ми е мечът?“

Но оръжието му бе в ножницата, усукана около кръста му. Лунната светлина като че ли избухна в ослепителен блясък. Бялото лице още веднъж изникна пред него, устните бяха дръпнати назад, зъбите бяха оголени като на ръмжащ пес. Очите на съществото бяха студени и нечовешки като морски камъни. Деорнот опипом търсеше кинжала си. Норнът хвана гърлото му с едната си ръка; другата се освободи и се издигна като бледо петно.

„Той има нож! — Любопитно, но Деорнот се почувства така, сякаш се носи по широка река, тласкан напред от бавно и силно течение, но в същия момент панически мисли се въртяха из главата му като скакалци. — Проклет да съм, забравих за ножа му!“

Взря се за един безкраен миг в норна пред себе си, в деликатните чуждоземни черти, в бялата, приличаща на паяжина сплъстена коса, която закриваше веждите му, в тънките устни, здраво прилепнали към червените венци. А след това замахна с глава и удари с чело мъртвешки бледото лице. И още преди да почувства първия удар, отново се хвърли напред в още един червен сблъсък. Обви го огромна сянка. Писъците и нощният вятър отслабнаха до приглушена и все по-тиха мелодия, луната се удави в лепкава тъмнина.

Когато отново можеше да мисли, той погледна нагоре и видя Айнскалдир, който като че ли плуваше към него. Ръцете на римърсгардеца се въртяха като крила на мелница, бойната му секира приличаше на блещукащо петно. Устата му бе отворена като за вик, но Деорнот не чуваше никакъв звук. Джосуа идваше точно зад него. Двамата спътници на Деорнот се хвърлиха срещу още една двойка сенчести същества. Остриета се въртяха и проблясваха, изпълваха тъмнината с ивици отразена лунна светлина. Деорнот искаше да стане и да им помогне, но нещо го беше затиснало, някаква безформена, непоклатима тежест. Той се напъна, зачуден къде е отишла силата му, и най-после тежестта падна настрани и го остави изложен на стържещия вятър.

Джосуа и Айнскалдир все още бяха пред него, лицата им приличаха на странни маски в синята нощ. Други двукраки фигури започнаха да се приближават от горските сенки, но Деорнот не можа да познае дали са приятели, или врагове. Зрението му като че ли бе замъглено — имаше нещо в очите, нещо, което пареше. Той опипа лицето си — беше мокро и лепкаво. Когато повдигна пръстите си към светлината, видя, че са почернели от кръв.

 

Дълъг влажен тунел водеше надолу през хълма. Тясно стълбище, осветено от факли, петстотин мъхести вековни стъпала, които се промъкваха надолу през сърцето на Ста Мироре от огромната къща на граф Стреаве до един малък прикрит кей. Мириамел си помисли, че тунелът векове наред е бил спасението на много благородници, принудени да напуснат величествените си покои посред нощ, когато селячеството неочаквано е ставало непокорно и несговорчиво относно правата на привилегированите.

След края на изморителния преход под наблюдението на Ленти и още един от слугите на графа, и двамата с безизразни лица, Мириамел и Кадрах се озоваха на каменна площадка под надвисналия хълм; сивите води на пристанището се простираха пред тях като раздърпан килим. Точно пред тях една малка лодка се полюляваше на въжето си.

Малко по-късно по друга пътека пристигна самият Стреаве — носеха го в резбования му стол четирима яки мъже, облечени в моряшки дрехи. Графът беше с дебел плащ и шалче срещу нощната мъгла. Мириамел си помисли, че бледата светлина на зората го прави много по-стар.

— И така — каза той, като помаха на носачите си да го свалят на каменната платформа, — времето, което прекарахме заедно, е на път да свърши. Чувствам дълбоко съжаление, че ви пускам, не на последно място и защото победителят при Наглимунд, любимият ви баща Елиас, би платил добре за безопасното ви завръщане. — Той поклати глава и се изкашля. — И все пак аз съм човек на честта, а всяко неплатено задължение е един неизповядан призрак, както казваме тук, в Пердруин. Предайте поздрави на приятеля ми, когато го срещнете.

— Не сте ни казали кой е този „приятел“. Онзи, на когото ни давате.

Стреаве помаха с ръка, като че да ги отпрати.

— Ако той пожелае да научите истинското му име, ще ви го каже сам.

— И ще ни изпратите чак оттатък до Набан в тази малка исгбата… тази рибарска лодчица? — изръмжа Кадрах.

— То е само на един хвърлей камък. А освен това Ленти и Алеспо ще ви пазят от килпа и други подобни. — Той махна с треперещата си ръка към двамата слуги. — Нали не си мислехте, че ще ви пусна сами? Как бих могъл да съм сигурен, че ще стигнете до приятеля ми и ще изплатите дълга ми?

Графът помаха на носачите да вдигнат стола му и докато Мириамел и Кадрах се качваха в малката лодка, добави:

— Не ме помнете с лошо, Мириамел и Падреик, моля ви. Малкият ми остров трябва да поддържа деликатно равновесие, много деликатно равновесие. Понякога мерките за това изглеждат груби.

Онзи, когото Стреаве бе нарекъл Алеспо, отвърза въжето, а Ленти се пресегна с греблото да избута малката дървена лодка от кея. Докато бавно се отдалечаваха от светлината на лампите, Мириамел усети как сърцето й се свива. Отиваха в Набан, място, което вече почти не криеше надежда за нея. Кадрах, единственият й съюзник, бе останал намусено тих, откакто ги бяха събрали отново — а и как го беше нарекъл Стреаве? Къде беше чувала това име преди? Сега самата тя бе изпратена на някакъв непознат приятел на граф Стреаве, просто пионка при уреждането на някаква странна сделка. А и всеки, от местните благородници до най-скромния селянин, като че ли знаеше за работите й повече от самата нея. Какво още би могло да се обърка?

Мириамел въздъхна тъжно и разочаровано. Ленти, който седеше срещу нея, се напрегна и изръмжа:

— Само недейте да опитвате разни номера! Имам нож.