Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (4)

Предисловие

Вятърът свистеше покрай празните кули и виеше като хиляди прокълнати души, които молят за милост. Въпреки лютия студ, който бе изсмукал въздуха от някога силните му дробове и бе изсушил и разранил лицето му, брат Хенгфиск до известна степен се радваше на вихъра.

Да, така щяха да стенат всички грешници, които се надсмиваха над предупрежденията на Майката Църква — включително, за съжаление, и някои от по-малко непреклонните му братя хоудрундци. О, как щяха да ридаят пред Божия справедлив гняв, как щяха да молят за милост, когато вече щеше да е твърде, твърде късно…

Удари коляното си в един откъртен от стената камък, строполи се в снега и от напуканите му устни се изтръгна стон. От очите му бликнаха сълзи и веднага замръзнаха по страните му. Може би точно това го изправи на крака и той отново закуцука нагоре.

Главният път, който се изкачваше през град Наглимунд към замъка, бе покрит със сняг. Къщите и магазините от двете страни бяха завити с дебел килим мъртвешко бяло и изглеждаха празни като черупки на отдавна загинали мекотели. По целия път нямаше нищо — само Хенгфиск и снега.

Посоката на вятъра се промени, а с нея и звукът откъм кулите. Монахът погледна нагоре с насълзените си очи и отново наведе глава. Продължи да се тътри в тъмния следобед, стъпките му отекваха като почти недоловим акомпанимент на барабани във воя на вятъра.

„Не ме учудва, че всички са отишли в крепостта“. Той потрепери. Навсякъде около него зееха грозните черни дупки на стени и покриви, поддали под натиска на снега. Но в самия замък, защитени от камък и дебели греди, там всички сигурно бяха спокойни. Сигурно горяха огньове и десетки весели зачервени лица — лица на грешници, пренебрежително си припомни той, лица на проклети, безсрамни грешници — щяха да се струпат около него и да се чудят как е извървял целия този път през разбеснялата се буря.

„Сега сме ювен, нали?“ Толкова ли беше отслабнала паметта му, че да не може да си спомни кой месец е?

Разбира се, че беше ювен. Преди две пълни луни беше пролет — малко хладна може би, но това не можеше да стресне един римър като Хенгфиск, израсъл в студения север. Обаче нали точно това бе необичайното — че е толкова студено, че прехвърча сняг и има поледица през ювен — първия месец на лятото.

А брат Лангриан сам бе отказал да напусне абатството, дори след всичко, което бе направил Хенгфиск, за да го излекува. „Това е нещо повече от лошо време, братко — каза Лангриан, — това е проклятие над целия Божи свят. В нашето време, Денят на Отсъждането дойде в нашето време“.

Е, щом Лангриан бе предпочел да остане сред изгорелите останки от абатството на свети Хоудрунд и да яде ягоди и каквото друго успее да намери в гората — нека. Но пък какви плодове можеше да има в този ненавременен студ? Брат Хенгфиск не беше глупав. Естествено, че трябваше да дойде в Наглимунд. Старият епископ Ейнодис щеше да го посрещне добре. Висшият духовник щеше да се възхити на способността на Хенгфиск да забелязва подробности, на разказите му за необичайните случки в абатството и за нечовешкия студ. Щяха да го посрещнат, да го нахранят, да му задават въпроси, да го поканят да седне до огъня…

„Но те със сигурност знаят за студа, нали?“ — помисли си Хенгфиск, докато се загръщаше по-плътно със заскреженото си расо. Вече беше току под стената на замъка. Да, трябваше да знаят за снега и за всичко останало. Нали затова се бяха изнесли от града и бяха отишли в замъка? Нали точно проклетото, отвратително време бе прогонило пазачите от стените? Нали?

Той се изправи и с болезнен интерес се загледа в купчината покрити със сняг отломки — доскоро голямата порта на Наглимунд. Огромните колони и каменните блокове лежаха овъглени под преспите. Пробивът в стената бе достатъчно голям, за да минат цели двадесет Хенгфисковци, застанали рамо до рамо.

„Виж ти как са запуснали всичко! О, те ще пищят, когато настъпи часът на възмездието, ще пищят и ще страдат и няма да има прошка. Всичко да запуснат — портата, града, времето…“

Някой трябваше да бъде наказан за тази небрежност. Без съмнение на епископ Ейнодис не му бе лесно да напътства толкова непослушни хора в правата вяра. Хенгфиск щеше да е предоволен да помогне на добрия старец да проповядва на тези кръшкачи. Първо огън и топла храна, след това — малко манастирска дисциплина. И нещата скоро щяха да се оправят…

Хенгфиск пристъпваше внимателно през отломките.

 

Проблемът беше, както бавно осъзна монахът, че всичко бе някак… красиво. Земята зад портата бе покрита с нежна пелена сняг, подобна на няколко пласта паяжина. Слънцето, показало се малко преди залез, засипваше с реки от блед огън заскрежените кули и покритите с лед стени и дворове.

Воят на вятъра бе малко по-тих тук, в замъка. Хенгфиск постоя доста дълго, объркан от неочакваната тишина. Снегът започваше да потъмнява — слабото слънце се скриваше зад стените. Тъмни лилави сенки се спотайваха в ъглите и буквално се протягаха към порутените кули. Вятърът утихна, заприлича на котешко мяукане и изненаданият монах бе принуден да наведе глава в знак на нямо примирение.

Празен. Наглимунд бе празен, без жива душа, която да посрещне изнурения странник. Бе изминал десетки левги през бурната бяла пустош, за да стигне до град, който бе мъртъв като камък.

Но ако наистина бе така… какви бяха тези бледи светлинки, които примигваха зад прозорците по кулите?

И какви бяха тези фигури, които се приближаваха към него през двора и се движеха по снега като летящ пух?

Сърцето му затупка. Отначало, като видя красивите им студени лица и светлата им коса, ги бе помислил за ангели. Сега обаче забеляза усмивките им и безмилостния блясък в черните им очи. Обърна се и се опита да побегне.

 

Норните го хванаха и го отнесоха в подземията на изоставения замък, дълбоко под тъмните, покрити с лед кули и непрестанно примигващите светлинки. И когато новите господари на Наглимунд зашепнаха с тихите си мелодични гласове, писъците на монаха заглушиха дори звуците на виещия вятър.