Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (32)

28. Искри

Въпреки неувяхващата прелест на Джао е-Тинукай’и, или може би тъкмо поради нея, Саймън беше отегчен. Освен това бе и неизразимо самотен.

Затворничеството му бе странно: ситите не му пречеха, но, освен Джирики и Адиту, продължаваха и да не се интересуват от него. Подобно на кралско галено кученце, той бе добре нахранен, за него се грижеха добре и му бе позволено да се скита навсякъде, където може да отиде, но само защото външният свят му бе недостъпен. Като превъзходен домашен любимец, той забавляваше господарите си, но никой не го вземаше на сериозно. Когато се обръщаше към тях, те учтиво отговаряха на собствения му език, но иначе си общуваха чрез напевната ситска реч. Само няколко разпознаваеми думи достигаха до ушите му, а цели потоци от неразбираема реч се лееха около него. Подозрението, че може и да го обсъждат в личните си разговори, го вбесяваше. Възможността, че може и да не е така, че те никога не биха помислили за него освен ако не е пред очите им, бе някак дори по-лоша — караше го да се чувства безтелесен като призрак.

След разговора му с Амерасу дните бяха започнали да отлитат дори още по-бързо. Една вечер, както си лежеше сред одеялата, той осъзна, че не би могъл да каже със сигурност колко дълго е бил сред ситите. Когато попита Адиту, тя каза, че не си спомня. Саймън отправи въпроса си и към Джирики, който се вгледа в него с огромно съжаление и го попита дали наистина би искал да брои дните. Смразен от намека, Саймън настоя за истината. Джирики му каза, че е изминал малко повече от месец.

Това бе преди няколко дни.

Нощите бяха най-трудни. В своето кътче от одеяла в къщата на Джирики или докато ходеше по меката влажна трева под странните звезди, Саймън се измъчваше с невъзможни планове за бягство, планове, за които дори той знаеше, че са толкова обречени, колкото и отчаяни. Униваше все повече и повече. Знаеше, че Джирики се тревожи за него, и дори звънкият смях на Адиту звучеше пресилено. Знаеше, че непрекъснато говори за своето нещастие, но не можеше да го скрие… нещо повече — не искаше да го скрие. Чия беше вината да е хванат в капан тук?

Разбира се, те бяха спасили живота му. Наистина ли щеше да е по-добре да умре от измръзване или глад, скара се той на себе си, отколкото да живее като разглезен, пък макар и ограничаван гостенин в най-прекрасния град на Остен Ард? Въпреки че подобна неблагодарност бе срамна, той все още не можеше да се примири с прелестния си затвор.

Всички дни си приличаха. Той се мотаеше из гората сам, хвърляше камъни в безбройните потоци и рекички и мислеше за приятелите си. Посред закрилящото го лято на Джао е-Тинукай’и бе трудно да си представи страданията им в страховитата зима навън. Къде беше Бинабик? Мириамел? Принц Джосуа? Дали изобщо бяха живи? Бяха ли повалени от черната буря, или все още се бореха?

В нарастващото си безумие той помоли Джирики да му позволи отново да поговори с Амерасу, да потърси помощта й за освобождението си, но Джирики отказа.

— Не е моя работа да наставлявам Първата баба. Тя ще действа, когато прецени, след като е премислила внимателно. Съжалявам, Сеоман, но нещата са прекалено важни, за да бързаме.

— Да бързаме ли! — ядоса се Саймън. — Докато някой от вас направи нещо, аз вече ще съм умрял!

Ала Джирики, макар и видимо натъжен, остана непреклонен.

Възпирана на всяка крачка, нетърпеливостта на Саймън прерасна в гняв. Сдържаните сити започнаха да му изглеждат нетърпимо самодоволни. Докато приятелите му се биеха и умираха, въвлечени в страховита обречена битка както с Краля на бурите, така и с Елиас, тези глупави същества се мотаеха из огряната си от слънце гора, пееха и съзерцаваха дърветата. А и какъв бе Кралят на бурите, ако не сит? Нищо чудно, че родствениците му държаха Саймън в плен, докато външният свят се топеше под студената ярост на Инелуки.

И така дните се изнизваха, като всеки следващ все повече приличаше на отминалия и все повече увеличаваше неприязънта на Саймън. Той престана да вечеря с Джирики — предпочиташе по-самотното възхищение от песните на щурците и славеите. Разсърден от игривостта на Адиту, започна да я отбягва. Омръзна му да бъде дразнен и милван. Знаеше, че не значи за нея повече, отколкото галеното кученце за кралицата. Нямаше да търпи това повече. Ако трябваше да е затворник, щеше да се държи като затворник.

 

Джирики го намери да седи в една горичка лиственици, намусен и бодлив като таралеж. Пчелите мънкаха в детелината и слънцето струеше през игличките, като изписваше земята със снопчета светлина. Саймън дъвчеше парче кора.

— Сеоман — каза принцът, — може ли да поговоря с теб?

Саймън се намръщи. Беше научил, че ситите, за разлика от смъртните, наистина биха си тръгнали, ако не получат разрешение. Народът на Джирики дълбоко уважаваше усамотението.

— Ами… да — най-накрая отговори Саймън.

— Бих искал да дойдеш с мен — каза Джирики. — В Ясира.

Саймън почувства прилив на надежда, но и малко го заболя.

— Защо?

— Не знам. Знам, че сме поканени всички, всички, които живеят в Джао е-Тинукай’и. Тъй като и ти живееш тук, мисля, че е редно да дойдеш.

Надеждите на Саймън се стопиха.

— Не са ме викали. — За момент си бе представил какво щеше да се случи: Шима’онари и Ликимея се извиняват за грешката си, изпращат го при неговия вид с подаръци, както и с мъдростта да помогне на Джосуа и останалите. Още една мечта на идиот — не беше ли ги надживял вече? — Не искам да дойда.

Джирики клекна до него; приличаше на ловна птица, кацнала на клон.

— Искаше ми се да дойдеш, Сеоман — най-накрая каза той. — Не мога да те принудя и няма да се моля, но Амерасу ще е там. Тя изключително рядко излиза да говори пред народа ни, освен в Деня на Годишния танц.

Саймън почувства, че интересът му нараства. Може би Амерасу щеше да се застъпи за него, да им заповяда да го пуснат. Но ако беше така, защо не го бяха поканили да отиде?

Престори се на безразличен. Каквото и друго да се случваше, той упорито усвояваше навиците на ситите.

— Ето, пак говориш за Годишния танц, Джирики — каза той. — Но така и не ми каза какво значи той. Аз видях Горичката на Годишния танц, не си забравил, нали?

Джирики като че ли потисна усмивката си.

— Мисля, че не беше съвсем отблизо. Стига, Сеоман, това не е игра. Някой друг път ще ти кажа каквото мога за отговорностите на нашия род, но сега трябва да тръгвам. Ти също, ако имаш намерение да ме придружиш.

Саймън хвърли през рамо парчето кора, което беше дъвкал, и каза:

— Ще дойда, ако може да седна близо до вратата. И ако не трябва да говоря.

— Можеш да седнеш където си поискаш, Снежнокъдри. Ти си затворник, може би, но все пак почитан. Моят народ се опитва да направи престоя ти тук поносим. Колкото до останалото, аз нямам власт над онова, за което ще бъдеш помолен. Ела, ти почти порасна, човешко дете. Не се страхувай да отстояваш себе си.

Саймън се намръщи, после каза:

— Води тогава.

 

Спряха пред вратата на голямата жива палатка. Пеперудите бяха възбудени: пърхаха с блещукащите си крилца така, че променящи се цветни сенки се диплеха по лицето на Ясира като житна нива под вятър. Подобното на хартия шумолене на нежните насекоми изпълваше цялата долчинка. Изведнъж решил да не мине през вратата, Саймън се дръпна и се освободи от приятелската ръка на Джирики.

— Не искам да чуя нещо лошо — каза той. Под лъжичката си усещаше студена тежест, същата, която се появяваше, когато очакваше Рейчъл да го накаже. — Не искам да ми се карат.

Джирики го погледна изпитателно.

— Никой няма да ти се кара, Сеоман. Ние, Зида’я, не се караме на никого. А и това може да няма нищо общо с теб.

Засрамен, Саймън поклати глава.

— Извинявай. Разбира се. — Той си пое дълбоко дъх и нервно сви рамене, а после изчака Джирики отново да го хване за ръката и да го поведе към украсената с рози врата на Ясира. Хилядите крилца на пеперуди съскаха като сух вятър. Саймън и водачът му влязоха в огромното помещение, изпълнено с многоцветна светлина.

Ликимея и Шима’онари, както и преди, се бяха разположили върху ниски ложета в центъра. Амерасу бе на по-високо ложе между тях, качулката на бледосивата й роба бе свалена. Разпуснатата й снежнобяла коса се стелеше като мек облак на раменете й. Тя носеше яркосин шарф около тънката си талия. Не се виждаха никакви украшения или бижута.

Саймън се взря в нея и за миг тя го погледна. Дори да се надяваше на подкрепяща усмивка или утвърдително кимване, младежът бе разочарован — погледът й го отмина, като че ли той бе най-обикновено дърво в огромна гора. Сърцето му трепна. Време бе да се откаже и от последната надежда, че Амерасу се интересува от съдбата на идиота Саймън.

До Амерасу, на подиум от мътносива скала, имаше любопитен предмет: диск от някакво бледо ледено вещество, положен върху широка поставка от тъмно и блестящо магическо дърво, покрито с оплетена ситска резба. Саймън реши, че е настолно огледало — беше чувал, че някои високопоставени дами притежават такива, — но, странно, то като че ли не отразяваше. Ръбовете на диска бяха остри като нож, подобно на кръгъл бонбон, изсмукан почти до прозрачност. Цветът му бе замръзналото мръснобяло на зимната луна, но сякаш и други, по-дълбоки оттенъци сънливо се движеха в него. Разлат плитък съд от същата прозрачна материя бе вграден в резбованата поставка под диска.

Саймън не можеше да гледа този предмет прекалено дълго. Вихрещите се цветове го разстройваха: по някакъв странен начин променящият се камък му напомняше за сивия меч Печал, а това бе спомен, който той не искаше да събужда. Той бавно огледа огромната зала.

Както бе казал Джирики, като че ли всички жители на Джао е-Тинукай’и бяха дошли в Ясира този следобед. Въпреки че бяха облечени в своя подчертано цветен стил и окичени като редки птици, златнооките сити все пак изглеждаха необичайно сдържани, дори и за стандартите на своя резервиран народ. Много очи се бяха обърнали към Саймън и Джирики при влизането им, но нито един поглед не се бе задържал дълго — вниманието на всички присъстващи сякаш бе приковано в трите фигури в центъра на огромната зала около дървото. Зарадван от незабележимостта си, Саймън седна заедно с Джирики в края на смълчаната тълпа. Никъде не видя Адиту, но знаеше, че трудно би могъл да я различи сред подобно множество.

Дълго нямаше нито движение, нито говорене, макар Саймън да имаше чувството, че точно на прага на усещанията се носят скрити течения, неуловимо общуване, споделено от всички в залата, освен него. И все пак той не беше толкова нечувствителен, че да не успее да усети напрежението у тихите сити, ясното усещане за неспокойното очакване. Въздухът бе натежал като пред гръмотевична буря.

Започна да се чуди дали ситите няма да продължат по същия начин през целия следобед — група събрали се на една стена съперничещи се котараци, които само се оглеждат, — когато Шима’онари се изправи и заговори. Този път господарят на Джао е-Тинукай’и не си направи труда да говори на Западния език, а използва музикалната реч на ситите. Говори доста дълго, като придружаваше монолога си с елегантни жестове, ръкавите на бледожълтата му роба се развяваха, щом наблегнеше на някоя дума. За Саймън тази реч бе само объркване, прибавено към неразбирането му.

— Баща ми говори за Амерасу и ни моли да я изслушаме — шепнешком преведе Джирики. Саймън се усъмни — Шима’онари бе говорил прекалено дълго, за да каже само това. Погледът му обходи Ясира, мрачните лица с котешки очи. Каквото и да казваше бащата на Джирики, той бе получил цялостното и почти плашещо пълно внимание на своя народ.

Щом Шима’онари приключи, Ликимея се изправи и всички погледи се обърнаха към нея. И тя говори дълго на езика на Зида’я.

— Тя казва, че Амерасу е много мъдра — обясни Джирики. Саймън се намръщи.

Когато Ликимея свърши, се надигна тиха обща въздишка — като че ли всички събрани бяха издишали едновременно. Саймън също въздъхна от облекчение: докато бе слушал неразбираемото ситско бръщолевене, му бе все по-трудно да се съсредоточава. Дори и пеперудите над него се движеха неспокойно.

Най-после Амерасу се изправи. Съвсем не изглеждаше толкова крехка, колкото в къщата си. Тогава Саймън я бе сравнил с измъчена светица, но сега видя ангелското в нея — спотаена сила, която тлееше, но която можеше да избухне в ярка бяла светлина. Дългата й коса се движеше от ветреца, вероятно породен и от внимателното движение на милиони крилца.

— Виждам, че смъртното дете е тук — каза тя, — така че ще говоря на език, който той може да разбере, след като много от това, което ще кажа, е дошло от него. Той има право да чуе.

Няколко сити обърнаха главите си и изгледаха безстрастно Саймън. Изненадан, той сведе глава и се загледа в земята, докато ситите отново не се обърнаха.

— Всъщност — продължи Амерасу, — колкото и странно да звучи, възможно е някои от нещата, които трябва да кажа, да са по-добре приспособени към езика на Судхода’я. Смъртните винаги са живели в един или друг вид тъмнина. Това е една от причините, поради които ги нарекохме „деца на залеза“, когато за първи път дойдоха в Остен Ард. — Тя замълча. — Човешките деца, смъртните, имат много идеи за това какво става, след като умрат, и се препират кой е прав и кой бърка. Тези неразбирателства често завършват с кръвопролития, като че ли те искат да изпратят посланици, които да открият разрешението на техния спор. Тези посланици, доколкото познавам философията на смъртните, никога не са се завърнали, за да донесат на своите братя истината, към която те толкова се стремят.

— Но сред народите на смъртните се носят истории, които казват, че някои все пак се връщат като безтелесни духове, макар и без да носят отговори. Тези духове, тези призраци безмълвно напомнят за сянката на смъртта. Тези, които се натъкнат на подобни бездомни духове, ги наричат „обсебени“. — Амерасу си пое дъх; огромното й спокойствие като че ли я напускаше. Измина един дълъг миг, преди да продължи. — Това е дума, която ние Зида’я нямаме, а може би трябва да имаме.

Тишината, с изключение на пърхането на деликатните крилца, бе пълна.

— Ние побягнахме към Най-далечния изток, надявайки се да се спасим от Небитието, което завладя нашата Градина. Тази история е известна на всички, с изключение на смъртното момче. Дори и тези от нашите деца, които се родиха след Бягството от Асу’а, я поглъщат с майчиното мляко, така че тя няма да бъде разказана тук отново.

— Когато стигнахме новата земя, си мислехме, че сме избягали от тази сянка — продължи тя. — Но част от нея дойде с нас. Това петно, тази сянка е част от нас — също както смъртните мъже и жени от Остен Ард не могат да избегнат сянката на собствената си смърт.

— Ние сме стар народ. Ние не се бием срещу това, с което не може да се води битка. Това е причината да напуснем Вениха До’сае вместо да се погубим в безсмислена борба. Но проклятието на нашата раса не е в това, че отказахме да се жертваме в безцелно отричане на великата сянка, а именно в това, че притиснахме сянката в себе си и я прегърнахме силно и радостно, че я отгледахме като дете… да, ние донесохме сянката със себе си. Вероятно никое живо разумно нещо не може без подобна сянка, но ние, Зида’я — въпреки продължителността на живота ни, до който дълголетието на смъртните е като това на светулките — все още не можем да пренебрегнем сянката, която е смъртта. Не можем да пренебрегнем познанието за Небитието. Вместо това го носим с нас като мрачна тайна.

— Смъртните трябва да умрат и са уплашени от това. — Тя въздъхна. — Ние, които нявга бяхме в Градината, също трябва да умрем, въпреки че продължителността на живота ни е несравнимо по-голяма, но всеки от нас прегръща смъртта си в момента, когато за първи път отвори очи, и я прави неразделна част от себе си. Ние копнеем за пълната й прегръдка дори и когато вековете се нижат, докато около нас страхуващите се от смъртта смъртни се множат и измират като мишки. Ние превръщаме нашата смърт в сърцевината на нашето съществуване, в наш личен и най-съкровен приятел, като оставяме живота да се върти около нас, докато се наслаждаваме на сериозната компания на Небитието.

— Не пожелахме да издадем на Децата на Руян Ве тайната на нашето почти-безсмъртие, въпреки че те са фиданка от същото дърво. Ние отказахме вечния живот на народа на Руян, Тинукеда’я, дори и когато притиснахме Смъртта още по-силно към гърдите си. Ние сме обсебени, деца мои. Думата на смъртните е единствената правилна дума. Ние сме обсебени.

Саймън не разбра по-голямата част от онова, което каза Първата баба, но гласът й му въздейства като скарването на любящ родител. Той се почувства дребен и маловажен, но и успокоен, че чува този глас и че той говори на него. Ситите наоколо бяха все така съсредоточено безстрастни.

— Тогава дойдоха корабните мъже — каза Амерасу и гласът й стана по-дълбок — и не се задоволиха да живеят и да умират сред стените на Остен Ард, както правеха смъртните мишки преди тях. Не им стигаха залъците, които им подхвърляхме. Ние, Зида’я, можехме да спрем техните грабежи преди да станат значителни, но вместо това тъжахме за изгубената красота и тайничко се радвахме. Нашата смърт идваше — прекрасен и окончателен край, който да направи сенките реални. Съпругът ми Ию’унигато беше такъв. Неговото нежно, поетично сърце обичаше смъртта повече, отколкото той някога бе обичал жена си или собствените си наследници.

За първи път през множеството се понесе тих шепот — неспокойно мърморене, едва по-високо от пърхането на пеперудите над тях. Амерасу се усмихна и продължи тъжно:

— Трудно е да се слушат подобни неща, но сега е време да се говори истината. От всички Зида’я един-единствен не жадуваше за тиха забрава. Това беше моят син Инелуки… й той гореше. Нямам предвид начина, по който умря — той може да бъде наречен жестока ирония или съдбовна неизбежност. Не, Инелуки гореше от живот и неговата светлина разпръсваше сенките… поне някои от тях.

— Всички знаем какво се случи. — Тя пак въздъхна. — Всички знаем, че Инелуки посече своя обичен баща, че най-накрая бе унищожен, че доведе Асу’а до разрушение в опитите си да спаси себе си и целия си народ от забрава. Но огънят му бе толкова силен, че той не можа да премине мирно в сенките отвъд живота. Проклинам го за това, което направи с моя съпруг, със своя народ и със себе си, но моето майчино сърце все още се гордее. В името на Корабите, които ни доведоха, той гореше и продължава да гори! Инелуки няма да умре!

Амерасу вдигна ръка, тъй като нова вълна шепот се понесе из Ясира.

— Спокойно, деца, спокойно! — извика тя. — Самата Първа баба не е прегърнала тази сянка. Аз не го възхвалявам за това, което е сега, а само за бурния дух, който никой друг не показа, когато подобен дух бе единственото нещо, което можеше да ни спаси от самите нас. И той наистина ни спаси, тъй като неговата упоритост и дори лудостта му дадоха сили на останалите да побягнат насам, към дома на нашето изгнание. — Тя отпусна ръката си. — Но синът ми прегърна омразата. Тя не му позволи да умре истински, но бе пламък, по-горещ дори и от собствения му; и този пламък го погълна. Нищо не е останало от яркия огън, който беше моят син. — Очите й бяха премрежени. — Почти нищо.

Тъй като тя не проговори известно време, Шима’онари се изправи, сякаш да отиде при нея, и тихо каза нещо на езика на ситите. Амерасу поклати глава.

— Не, внуче, остави ме да говоря. — Нещо като гняв се прокрадна в гласа й. — Това е всичко, което ми остана, и ако не бъда чута, ще се спусне такава тъмнина, която няма да прилича на обичната смърт, която възпяваме в нашите сънища. Тя ще е по-лоша и от Небитието, което ни прогони от нашата Градина отвъд морето.

Шима’онари, който изглеждаше странно потресен, седна до каменнооката Ликимея.

— Инелуки се е променил — продължи Амерасу. — Той се е превърнал в нещо, което светът не е виждал: тлеещ въглен от отчаяние и омраза, който живее единствено, за да поправя нещата, които много отдавна са били несправедливости, грешки, трагични недоразумения, но сега са просто факти. Също като нас, Инелуки пребивава в света на това, което е било. Но за разлика от своите живи роднини, Инелуки не се задоволява с търкаляне в спомени от миналото. Той живее, или съществува — в този случай езикът на смъртните е прекалено неточен, — за да види настоящата действителност унищожена, а несправедливостта — поправена; гневът е неговият единствен начин на действие. Неговата справедливост е жестока, а методите му — дори още по-ужасни.

Тя застана до тайнствения диск и нежно поглади ръба му с тънките си пръсти. Саймън се уплаши, че може да се пореже, и изпита неестествен ужас при мисълта за кръв върху тънката златна кожа на Амерасу.

— От много време знаех, както и всички вие, че Инелуки се е върнал. За разлика от вас обаче, аз не прогоних този факт от ума си, нито го въртях из мислите си единствено за да се наслаждавам на болката, която причинява, както човек би чесал заздравяваща рана. Чудих се, мислих и говорих с малцината, които можеха да ми помогнат, за да разбера какво би могло да расте в сенките на ума на моя син. Последният, който ми донесе знание, е смъртното момче Сеоман — въпреки че той не го е осъзнал и все още не разбира какво съм научила от него.

Саймън отново усети чужди очи върху себе си — но собствените му очи безпомощно се бяха взрели в блестящото лице на Амерасу, приковани в облака на бялата й коса.

— И това е справедливо — продължи тя. — Човешкото дете бе подхвърляно от съдбата и водено от шанса по много любопитни начини, но то не е велик герой, нито може да използва магии. Той пое своите отговорности възхитително, но няма нужда допълнително да товарим младите му рамене. Все пак, мисля, че това, което научих от него, ми разкри истинските планове на Инелуки. — Тя си пое дъх дълбоко, сякаш събираше сила. — Ужасни са. Бих могла да ви ги кажа, но думите няма да са достатъчни. Аз съм най-възрастната от това племе; аз съм Родената на кораб Амерасу. И пак ще има такива, които тайно ще се съмняват, и други, които ще продължат да извръщат лицата си. Много от вас ще предпочетат да живеят с красотата на въображаемите сенки вместо с грозната чернота в сърцето на тази сянка — сянката, която моят син и досега разпръсква върху нас.

— Така че ще ви покажа онова, което видях, за да го видите и вие. Дори и ако все още можем да извръщаме главите си, деца мои, то поне не можем да продължим да се преструваме. За кратко можем да успеем да се задържим извън зимата, но накрая тя ще погълне и нас. — Гласът й изведнъж се издигна, печален, но силен. — Ако щастливо тичаме към прегръдката на смъртта, нека поне признаем, че правим точно това! Нека поне този път се видим ясно, поне на края на нещата.

Амерасу сведе поглед, като че ли победена от голяма умора или скръб. Настъпи миг на тишина, а после, точно когато се подхванаха тихи разговори, тя отново вдигна глава и постави ръката си върху бледия лунен диск.

— Това е Мъгливата лампа, която майка ми Сендиту донесе от Тумет’ай, когато пълзящата скреж погълна града. Както и люспите на Великия червей, както и Говорещият огън, пеещият Къс и Езерото в Асу’а, тя е врата към Пътя на сънищата. Тя ми показа много неща. Сега е време да споделя тези видения.

Амерасу протегна ръка и леко докосна купата пред каменния диск. Синьо-бял пламък изскочи и се понесе във въздуха, без да допира ръба на купата. Дискът започна да излъчва деликатна светлина. И макар блясъкът да стана по-ярък, в цялата зала на Ясира притъмня и на Саймън му се стори, че следобедът действително се стопява и пред него виси спусналата се от небето луна.

— Тези дни земите на сънищата са се приближили до нашите — каза Амерасу, — точно както зимата на Инелуки е обградила и похабила лятото. — Гласът й, макар и ясен, бе почти шепот. — Смут е настъпил в земите на сънищата и ще дойдат мигове, когато ще е трудно да останем на правия път, така че, моля ви, отдайте ми мислите си и мълчаливата си подкрепа. Отдавна отминаха дните, когато дъщерите на Дженджияна можеха да говорят чрез Свидетелите толкова лесно, колкото от ухо на ухо. — Тя размаха ръката си над диска и в стаята притъмня още повече. Нежното пърхане на пеперудените крила се усили, като че ли насекомите усетиха промяната във въздуха.

Дискът светеше. Синкаво петно пропълзя като мъгла по повърхността му; когато то отмина, Мъгливата лампа бе станала черна. В тази чернота се появиха разпръснати ледени звезди, а една бледа сянка започна да расте, изниквайки от основата на диска. Беше планина — бяла и назъбена, гола като кост.

— Накига — изрече от тъмнината Амерасу. — Планината, която смъртните наричат Стормспайк. Домът на Утук’ку, която крие годините си зад сребърна маска, която не желае да признае, че сянката на смъртта може да докосне и нея. Тя се страхува от Небитието повече, отколкото всеки друг от нашата раса, макар и да е най-възрастната, която е още жива — последната от родените в Градината. — Амерасу се засмя тихо. — Да, моята прабаба е много суетна. — За миг проблесна метал и образът се замъгли, но скоро планината се появи отново. — Мога да я усетя. Тя чака като паяк. В нея, за разлика от Инелуки, колкото и да е полудял, не гори никакъв огън на справедливост. Единственото, което иска тя, е да унищожи всички, които си спомнят как тя бе унижена в далечното минало, когато народите ни се разделиха. Тя дари с дом бушуващия дух на моя син; двамата взаимно подхранват омразата си. Сега те са готови да извършат онова, което кроят от толкова много векове. Вижте!

Мъгливата лампа запулсира. Бялата планина изникна по-близо, димеше под студените черни небеса, а след това изведнъж започна да се стопява в мрака. След няколко мига вече бе изчезнала, като остави единствено самурена празнота.

Отмина един дълъг миг. Саймън, който не бе изпуснал нито дума, казана от ситската жена, внезапно се почувства замаян. Пращящото напрежение във въздуха се бе завърнало.

— О! — ахна изненадана Амерасу.

Ситите се размърдаха и замърмориха неспокойно, дори като че ли уплашено. Лъч сребро се появи по средата на Мъгливата лампа, а след това се разпростря навън като масло по повърхността на езерце и изпълни затъмнения силует. Среброто се плъзгаше и разпръскваше, докато не стана лице — женско лице, непомръдващо, с изключение на бледите очи, които надничаха от тъмните прорези.

Саймън безпомощно наблюдаваше сребърната маска. Очите му смъдяха от събиращите се в тях уплашени сълзи. Не можеше да откъсне поглед. Тя бе толкова стара и силна… толкова силна…

— Изминаха много нови години, Амерасу но’е-Са’онсерей. — Гласът на Кралицата на норните бе учудващо мелодичен, но сладостта в него не можеше напълно да прикрие необятната поквара. — Мина дълго време, внучке. Да не би да се срамуваш от северните си роднини, та досега не си ни поканила сред вас?

— Ти се подиграваш с мен, Утук’ку Сейт-Хамакха. — В гласа на Амерасу се усети потреперване, уплашен белег на тревога. — Всички знаем причините за вашето изгнание и за раздялата на нашите семейства.

— Ти винаги си обичала праведността, малка Амерасу. — От презрението в гласа на Кралицата на норните Саймън чак потрепери. — Но праведните скоро се превръщат в пречки — така, както винаги е било с твоя древен клан. Ти не искаш да пометеш смъртните от земята, което можеше да спаси всички ни. А дори и след като те унищожиха родените в Градината, ти не можеш да ги оставиш на спокойствие. — Дъхът на Утук’ку свистеше. — А, виждам: дори в момента един от тях е с вас!

Сърцето на Саймън като че ли порасна и се набута в гърлото му; той едва успяваше да диша. Тези ужасяващи очи, втренчени в него — защо Амерасу не я накараше да си отиде? Той искаше да извика, да побегне, но не можеше. Ситите около него изглеждаха също толкова безсилни и вкаменени.

— Прекалено опростяваш нещата, бабо — каза Амерасу накрая. — Когато не лъжеш.

Утук’ку се засмя и смехът й би могъл да разплаче и камък.

— Глупачка! — извика тя. — Аз да опростявам нещата? Ти си позволяваш прекалено много. От много време се интересуваш от делата на смъртните, но си пропуснала най-важните неща. Това ще те убие!

— Знам какво си намислила — каза Амерасу. — Ти може да си ми отнела онова, което остана от моя син, но дори през смъртта аз прозрях мислите му. Аз видях…

— Стига! — Гневният вик на Утук’ку се завихри в Ясира като студен повей, който смачка тревата и вся паника сред пеперудите. — Достатъчно! Ти изрече последните си думи и произнесе присъдата си. Тя е смърт!

Амерасу затрепери сред мъгливата светлина — бореше се с широко отворени очи и уста срещу нещо невидимо и беззвучно.

— И вие няма да се намесвате повече — нито един от вас! — Гласът на Кралицата на норните се издигна до страховита височина. — Фалшивото примирие свърши! Край! Накига се отрича от всички вас!

Ситите се развикаха. Лицето на Утук’ку премигна и изчезна от Мъгливата лампа и Ликимея се втурна към Амерасу. За миг Свидетелят потъна в мрак, но само за миг. Мъничко петънце червенина заблещука в центъра на Лампата — малка искра, която започна да нараства плавно, докато не стана разлюлян пламък, който обля с виолетова светлина изненаданите фигури на родителите на Джирики и безмълвната Амерасу. Две тъмни дупки се отвориха в пламъка — лишени от светлина очи върху лицето от огън. Саймън бе сграбчен от леден ужас, бе стиснат толкова здраво, че мускулите му затрепериха. Ледена заплаха струеше от това пулсиращо лице така, както топлината се издига от огън. Амерасу спря да се бори и остана неподвижна, сякаш се бе превърнала в камък.

Още една чернота зейна в издигащия се пламък под празните очи. Разнесе се смях. На Саймън му се гадеше — бе виждал тази маска на ужаса.

Червената ръка! Той искаше да изкрещи тези думи, но страхът го задави и ги превърна в безпомощни, свирещи дихания.

Ликимея пристъпи напред, последвана от своя съпруг, който й помагаше да закрият Амерасу. Тя вдигна ръце пред Мъгливата лампа и огненото нещо, което се вълнуваше в нея. Заобиколи я някакво сребърно сияние.

— Върни се при твоята сбръчкана господарка и при твоя мъртъв господар, о, покварени! — извика тя. — Ти вече не си един от нас.

Огненото нещо отново се изсмя:

— Не. Ние сме повече, много повече! Червената ръка и нейният господар са вече силни. Всичко сътворено трябва да попадне под сянката на Краля на бурите. Тези, които ни предадоха, ще пищят и треперят в тъмнината!

— Ти нямаш власт тук! — изкрещя Шима’онари и хвана вдигнатата ръка на съпругата си. Сиянието около двамата стана по-силно, мъглата от сребриста лунна светлина се разшири и обхвана и огненото лице. — Това място не е за теб! Върни се при студената си планина и черната си празнота!

— Ти не разбираш! — Нещото тържествуваше. — Ние, от всичко, което е живяло нявга, се върнахме от Небитието. Ние сме силни. Станахме силни!

Още докато кухият глас ечеше в Ясира, надвивайки ситските викове на ярост и тревога, нещото от Мъгливата лампа изведнъж се надигна, измъкна се навън, нарасна до огромен стълб от пламъци, с гръмотевичен вик отметна безформената си глава и разпери широко огнените си ръце, като че ли да сграбчи всичко пред себе си в смачкваща, изгаряща прегръдка.

Накацалите по копринените нишки пеперуди започнаха да избухват в пламъци. Милиони насекоми като че ли едновременно излетяха — огромен облак от огън и димящи крилца. За секунди ставаха на сажди и падаха върху викащите сити. Ясира беше в хаос.

Нарастващото нещо по средата на стаята се засмя и избухна, но без да излъчи светлина. Напротив, то като че ли всмукваше яркостта и набъбваше, източваше се все по-нагоре. Див, гърчещ се куп тела подскачаше около него, главите и размахващите се ръце на викащите сити бяха като сенки на фона на червения блясък.

Саймън се огледа панически. Джирики го нямаше.

Друг звук се извиси над хаоса и се усили, докато почти не заглуши ужасния кикот на Червената ръка — лаят на ловни кучета.

Глутница бели силуети нахлу в Ясира — огромни бели кучета. Тесните им очи отразяваха адската светлина на нещото в средата на Ясира, озъбените им червени муцуни тракаха със зъби.

— Руакха, руакха Зида’ией! — викна Джирики. — Т’си е-иси’ха ас-Шао Иригу!

Саймън изстена: отчаяно търсеше някакво оръжие. Едно от кучетата се втурна покрай него — носеше в олигавената си уста кърваво парче месо.

Джингизу.

Един спомен си проправи път в съзнанието на Саймън. Като че ли пламъкът отвън бе запалил пламък и отвътре — парещият език на спомените лумна в него: черните бездни под Хейхолт — един сън за трагедии и призрачен огън.

Джингизу. Средоточието на цялата мъка.

Безредието се разрасна и стана по-диво — хиляди гърла виеха в изпълнената с искри тъмнина, плетеница от вършеещи крайници, ужасени очи и подлудяващият лай и вой на стормспайкската глутница. Саймън се опита да се изправи, но отново се хвърли на земята — някои сити бяха намерили лъкове и през задимения въздух летяха стрели: виждаха се единствено като нишки светлина.

Една голяма хрътка пристъпи към Саймън и се свлече на земята, пронизана във врата от белязана със синьо стрела. Отвратеният младеж запълзя надалеч от трупа; усещаше под пръстите си тревата и разпадащата се пепел на пеперудите. Напипа някакъв камък и го стисна. Запромъква се напред, като сляпа къртица, към най-големия шум и горещина, воден от нещо, което не би могъл да опише; безпомощно преживяваше наяве нещо, което като че ли му се бе случило насън — видение на призрачни фигури, които тичат панически, докато техният дом умира в пламъци.

Огромен звяр, най-голямото куче, което бе виждал, бе принудило Шима’онари да отстъпи към ствола на големия ясен и бе притиснало владетеля на ситите към почернялата тлееща кора. Одеждата на Шима’онари димеше. Бащата на Джирики нямаше оръжие и държеше масивната кучешка глава с голи ръце, като се опитваше да предпази лицето си от щракащите зъби. Странни светлини проблясваха около сита и кучето — синьо и яркочервено.

Джирики и няколко сити бяха заобиколили надигащото се огнено същество. Принцът бе малка фигура в сравнение с чудовището от Червената ръка, мечът му от магическо дърво Индрежу бе като черен език срещу трептящите пламъци.

Саймън сниши главата си и запълзя напред — все още се мъчеше да стигне средата на Ясира. Шумът бе оглушителен. Десетки сити тичаха да помогнат Джирики, а други търчаха като полудели — косите и дрехите им горяха.

Изненадващ удар повали Саймън на тревата. Едно от кучетата бе над него, зъбите му се стрелнаха към гърлото му, тъпите нокти драскаха ръцете му. Саймън заопипва земята, намери камъка, който бе изпуснал, и го стовари върху главата на звяра. Кучето изскимтя жално, заби зъбите си в ризата на Саймън и раздра рамото му. Младежът удари отново, после още веднъж. Кучето се отпусна и падна върху гърдите му. Той се претърколи и се измъкна изпод него.

Внезапно се надигна писък, който заглуши врявата, и зимен вятър зави в Ясира — смразяващ повей, който сякаш вледени всичко. Разлюляна от вятъра, огнената фигура в центъра на залата за миг се уголеми още повече, но после се сви в себе си чрез избухвания от надигащи се пламъци. Чу се подобен на гръм звук и съществото от Червената ръка изчезна в дъжд от съскащи искри. Над Ясира се възцари странна тишина.

Зашеметеният Саймън лежеше по гръб и гледаше нагоре. Естественото сияние на здрача се завърна бавно, процеждаше се през могъщото дърво, чиито клони вече не приютяваха живите пеперуди, а бяха обсипани с техните черни останки. Саймън изстена и се изправи на треперещите си крака. Около него жителите на Джао е-Тинукай’и все още се щураха объркано. Онези, които бяха намерили копия и лъкове, избиваха останалите кучета.

Нима ужасният писък бе смъртният вик на огненото същество? Нима Джирики и другите бяха успели да го унищожат по някакъв начин? Младежът се взря в тъмнината по средата на залата и се опита да види кой стои до Мъгливата лампа. Премига и пристъпи напред. Амерасу бе там… и някой друг. Сърцето на Саймън се сви.

Мъж с шлем, изобразяващ озъбено куче, стоеше до Първата баба, обвита в издигащия се от обгорената земя пушек. Едната от облечените в кожа ръце на нападателя бе около кръста й и стискаше крехката й снага, както би я държал любим. Другата ръка бавно повдигна шлема и се видя обветреното лице на Инген Джегер.

— Нику’а! — извика той. — Ийнва! Ела при мен! — Очите на ловеца светеха с алена светлина, отразявайки пламъците по кората на голямото дърво.

Огромната бяла хрътка несигурно пристъпи към ясена. Козината й бе черна от сажди, отворената й паст бе останала почти без зъби. Шима’онари лежеше неподвижен на земята и стискаше в юмрука си окървавена стрела. Кучето направи една крачка, после падна, търкулна се настрани и вътрешностите му се изсипаха.

Ловецът се облещи и изкрещя:

— Ти го уби! Моята гордост! Най-добрият от кучкарниците! — Той повлече Амерасу към умиращото куче. Главата на Първата баба се люшкаше отпуснато. — Нику’а! — изсъска Инген, след това се обърна и бавно огледа Ясира. Навсякъде около него ситите стояха неподвижни, омазаните им с кръв и пепел лица безмълвно отвръщаха на взора на ловеца.

Тънките устни на Инген Джегер се изкривиха от мъка. Той вдигна очи към осакатените клони на ясена и нагоре към сивото небе. Амерасу бе притисната до гърдите му, бялата й коса закриваше лицето й.

— Смърт! — извика той.

Настъпи дълъг миг тишина.

— Какво искаш от Първата баба, смъртни? — чу се спокоен глас.

Беше Ликимея. Бялата й рокля бе оцапана с пепел. Тя бе коленичила до съпруга си и държеше окървавената му ръка.

— Ти ни причини достатъчно болка — каза владетелката. — Пусни я. Махни се оттук. Няма да те преследваме.

Инген се взря в нея, като че ли тя бе отдавна забравен крайпътен камък, забелязан след трудно пътешествие. Смръщените му устни се разтеглиха в страховита усмивка и той разтърси безпомощната Амерасу така, че главата й се залюшка. После смъкна кучешкия си шлем — юмрукът му беше безкръвен — и го размаха в лудешка радост.

— Горската вещица е мъртва! — изрева той. — Аз я убих! Похвали ме, господарке, аз изпълних твоята повеля! — Той вдигна другата си ръка към небето и пусна Амерасу да се свлече на земята като захвърлена дреха. Матова кръв блесна по сивата й роба и златните й ръце. Полупрозрачната дръжка на кристалната му кама стърчеше от гърдите й.

— Аз съм безсмъртен! — изкрещя Ловецът на Кралицата.

Задавеният дъх на Саймън проехтя в ужасната тишина.

Инген Джегер бавно се обърна, позна Саймън и устата му се изви в крива усмивка.

— Ти ме доведе при нея, момче.

Една черна от пепелта фигура се надигна в краката на Инген.

— Вениха с’анх! — извика Джирики и заби Индрежу в гърдите на ловеца.

Инген залитна и се прегъна над острието, като го изтръгна от ръката на сита. После бавно се изправи и се закашля. Кръв покапа от устата му и оцапа почти бялата му брада, но усмивката му остана.

— Времето на Децата на зората… свърши! — изхърка той. Чу се жужене и няколко стрели щръкнаха от широкия гръден кош на Инген — стърчаха като бодли на таралеж.

— Смърт!

Този път извика Саймън. И скочи. Ударите на сърцето му отекваха в ушите му като барабани; той усети съскащата песен на втори залп стрели, докато тичаше към ловеца. Замахна с камъка, с който бе убил кучето.

— Сеоман! Не! — извика Джирики.

Ловецът падна на колене.

— Вашата вещица е… мъртва — задъхано каза той и вдигна ръка към приближаващия Саймън. — Слънцето залязва…

Още стрели прелетяха през Ясира и Инген Джегер бавно се свлече на земята.

В сърцето на Саймън пламна омраза като огън и той вдигна камъка високо. Лицето на Инген Джегер бе замръзнало в екзалтирана усмивка и за един кратък миг погледът му улови погледа на младежа. В следващата секунда лицето на Инген изчезна в червен плисък и тялото на ловеца рухна от силата на удара. Саймън се свлече след него с безмълвен яростен вик, цялата му сдържана омраза се изля в подлудяваща вълна.

„Те ми взеха всичко. Те ми се присмяха. Всичко ми взеха!“

Яростта се превърна в някаква дива радост. В тялото му се разля сила. Най-после! Той стовари камъка върху главата на Инген, вдигна го и я размаза отново, и отново, и отново…

Нечии ръце го спряха, вдигнаха го и той пропадна в собствената си червена тъмнина.

 

Кендхараджа’аро го заведе при Джирики. Вуйчото на принца, както и всички останали жители на Джао е-Тинукай’и, бе облечен в жалейно тъмносиво. И Саймън носеше панталони и риза в същия цвят — унилата Адиту му ги бе дала на следващия ден след изгарянето на Ясира.

Джирики не беше в собствената си къща, а в жилище, направено от розови, жълти и бледокафяви платнища, които приличаха на огромни кошери. Адиту бе казала на Саймън, че жената, която живее там, е лечителка и че се грижела за изгарянията на Джирики.

Кендхараджа’аро, чието лице бе замръзнало в натъжена маска, остави Саймън пред бруления от вятъра вход на къщата и си тръгна, без да каже нито дума. Саймън влезе и се озова в стая, осветявана единствено от една мъжделива сфера на дървена поставка. Джирики лежеше на голямо легло. Ръцете му бяха отпуснати върху гърдите и бяха превързани с ленти копринен плат. Лицето му блестеше от някакво мазно вещество, което само подчертаваше неземния му вид. Кожата му бе обгорена на много места, а веждите му и част от дългата му коса ги нямаше, но Саймън се зарадва да види, че принцът не е обезобразен.

— Здравей, Сеоман — каза Джирики и се опита да се усмихне.

— Как си? — срамежливо попита Саймън. — Боли ли те?

Принцът поклати глава.

— Не страдам много, не и от тези изгаряния, Сеоман. Ние, хората от моя вид, сме направени от издръжлив материал, както може би си спомняш от първата ни среща. — Джирики го изгледа. — А ти как си?

— Ами… добре съм. — Младежът замълча. — Толкова съжалявам. — Срамуваше се от животинския си изблик, срам го беше, че се бе превърнал в пищящ скот пред очите на всички, и това му тежеше много през изминалите няколко дни. — За всичко съм виновен аз.

Джирики понечи да вдигне ръка, но внимателно я отпусна и на лицето му за миг се изписа болка.

— Не, Сеоман, не. Не си направил нищо, за което да се налага да се извиняваш. Това бе ден на ужас, а ти си преживял прекалено много подобни дни.

— Не е това — нещастно промърмори Саймън. — Той ме проследи! Каза, че ме е проследил, за да намери Първата баба! Аз доведох убиеца й тук.

Джирики поклати глава.

— Това е било замисляно отдавна. Повярвай ми, Червената ръка не може да изпрати лесно един от своите в крепостта на Джао е-Тинукай’и за толкова кратко време. Инелуки все още не е толкова силен. Това бе добре замислена атака, дълго подготвяна. И Утук’ку, и Кралят на бурите са изразходвали значителна част от мощта си, за да я осъществят. Нима мислиш, че това, че Утук’ку попречи на Първата баба да говори точно когато тя щеше да разкрие замисъла на Инелуки, е просто съвпадение? Това, че съществото от Червената ръка успя да си пробие път дотук точно в този момент и на цената на огромно количество магическа сила? И наистина ли мислиш, че ловецът Инген просто се е мотаел из гората и изведнъж е решил да убие Родената на кораб Амерасу? Едва ли, аз не мисля така — макар и да е вярно, че той би могъл да се натъкне на твоята следа отпреди Адиту да те доведе тук. Инген Джегер не беше глупак, а и би било несравнимо по-лесно за него да проследи един смъртен, отколкото някой от нас, но той все някак щеше да влезе в Джао е-Тинукай’и. Кой знае откога е чакал пред Лятната порта, след като я е открил, чакал е господарката му да го насъска срещу враговете си в подходящия момент. Това е военен план, Сеоман, точен и отчаян план. Сигурно много са се страхували от мъдростта на Първата баба.

Джирики вдигна превързаната си ръка и докосна челото си.

— Не поемай вината върху себе си, Сеоман. Смъртта на Амерасу е била предопределена в черните бездни под Накига, а може би и по времето, когато Двете семейства са се разделили при Сесуад’ра преди хиляди години. Ние сме раса, която дълго помни раните си, макар и да мълчи. Ти не си виновен.

— Но защо? — Саймън искаше да повярва на думите на Джирики, но ужасното чувство за загуба, което бе заплашило да го обземе на няколко пъти тази сутрин, не си отиваше.

— Защо? Защото Амерасу е проникнала в скритите мисли на Инелуки — и кой би могъл да го направи по-добре от нея? Тя най-накрая бе разгадала замисъла му и се канеше да го сподели със своя народ. А сега може и никога да не разберем; а може би ще разберем, когато Инелуки реши да ни го покаже в цялата му неизбежност. — Той като че ли потръпна. — В името на нашата Горичка, Сеоман, ние загубихме толкова много! Не само великата мъдрост на Амерасу, но и последната си връзка с Градината. Ние наистина сме бездомни. — Той вдигна очи към вълнуващия се таван и ъгловатото му лице се окъпа в бледожълта светлина. — Хернистирците имат песен за нея, знаеш ли? — И запя тихичко:

— Снежнобяла гръд, жената от разпененото море,

тя е светлината, която сияе през нощта,

докато дори звездите се опият…

Пое си полека дъх, за да облекчи обгореното си гърло. Изненадваща ярост изкривяваше обикновено спокойното му лице.

— Дори и от мястото, където живее Инелуки, дори отвъд смъртта, как можа да изпрати непознат да убие майка му!?

— Какво ще правим? Как можем да се борим срещу него?

— Не трябва да се тревожиш за това, Сеоман Снежнокъдри.

— Какво искаш да кажеш? — Саймън едва обузда гнева си. — Как можеш да ми кажеш подобно нещо? След всичко, което сме видели заедно?

— Не исках да те обидя, Сеоман. — Ситът се усмихна тъжно. — Забравил съм дори и най-обикновената любезност. Прости ми.

Саймън видя, че събеседникът му наистина чака, и каза:

— Разбира се, Джирики. Прощавам ти.

— Исках да кажа, че ние, Зида’я, трябва да свикаме нашите съвети. Баща ми Шима’онари е тежко ранен и Ликимея, майка ми, трябва да свика народа ни… но не в Ясира. Мисля, че никога вече няма да се събираме на това място. Знаеш ли, Сеоман, че великото дърво е изгоряло и е станало бяло като сняг? Не сънува ли ти някога подобно нещо? — Джирики сведе глава; погледът му сияеше с мека светлина. — О, прости ми отново. Мисълта ми се скита и забравя важните неща. Казаха ли ти вече? Ликимея постанови, че можеш да тръгнеш.

— Да тръгна? Да напусна Джао е-Тинукай’и? — Внезапната радост бе съпроводена и от неочаквана струя от съжаление и гняв. — Защо сега?

— Защото това бе последното желание на Амерасу. Тя го е казала на родителите ми преди да започне събранието. Защо си толкова разстроен? Нали ще се върнеш при твоя народ. Така е най-добре, каквото и да се случи. Ние, Зида’я, трябва да скърбим за загубата на нашата най-възрастна, нашата най-добра. Това вече не е място за смъртни… а и ти го искаше, нали? Да се върнеш при своите хора?

— Но вие не можете просто да се затворите и да обърнете гръб на всичко! Не и този път! Не чу ли Амерасу? Всички трябва да се бием срещу Краля на бурите! Ще е страхливост да не го направим! — Строгото, но майчинско лице на Амерасу изведнъж се появи отново пред него, поне в паметта му. Прекрасните й мъдри очи…

— Успокой се, млади приятелю — каза Джирики и се усмихна ядосано. — Ти си изпълнен с добри намерения, но нямаш достатъчно познание, за да говориш толкова настоятелно. — Изражението му се смекчи. — Не се бой, Сеоман. Нещата се променят. Хикеда’я убиха нашата най-възрастна, повалиха я насред собствената ни свещена къща. Те прекосиха линията, която не може да се прекоси втори път. Може би са искали да го сторят, но по-важен е фактът, че стана. Това е още една причина да ни напуснеш, човешко дете. Няма място за теб във военния съвет на Зида’я.

— Значи ще се биете? — Саймън усети изненадваща искрица надежда в сърцето си.

Джирики сви рамене.

— Да, така си мисля… но как и кога, не мога да кажа аз.

— Толкова много неща… — промърмори Саймън. — И толкова бързо.

— Ти трябва да си тръгнеш, млади приятелю. Адиту скоро ще се върне от посещението си при родителите ни и ще те отведе до мястото, където ще можеш да намериш своите хора. Най-добре да стане бързо, тъй като не е обичайно Шима’онари и Ликимея да отменят заповедите си. Върви. Сестра ми ще дойде при теб в къщата ми край реката. — Джирики се наведе и вдигна нещо от покрития с мъх под. — И не забравяй да вземеш огледалото си, приятелю. — Той се усмихна лукаво. — Може да ти се наложи да ме повикаш отново, а аз все още ти дължа един живот.

Саймън взе блещукащата люспа и я пусна в джоба си. Поколеба се, а после се наведе и внимателно прегърна Джирики, като се опитваше да не докосва раните му. Принцът на ситите докосна бузата на Саймън с хладните си устни.

— Върви си в мир, Сеоман Снежен кичур. Ще се срещнем пак. Обещавам.

— Довиждане, Джирики. — Младежът се обърна и излезе бързо, без да поглежда назад.

Навън, погълнат от водовъртежа на обърканите си мисли, Саймън изведнъж осъзна, че му е студено. Погледна нагоре и видя, че лятното небе над Джао е-Тинукай’и се е смрачило и е придобило по-тъмен оттенък. Вятърът също бе по-хладен от друг път.

„Лятото си отива — помисли си той и отново се уплаши. — И едва ли ще си го върнат“.

Изведнъж целият му дребнав гняв към ситите се изпари и го завладя дълбока печал. Каквото и друго да имаше тук, имаше и красота, невиждана, откакто светът е бил млад, пазена хиляди години от убийствените студове на времето. Сега стените се рушаха под напора на силен зимен вятър. Много прекрасни неща можеха да бъдат разграбени, без да могат да се възстановят.

Саймън забърза покрай реката към къщата на Джирики.

 

Мътно и изплъзващо се като сън, отпътуването от Джао е-Тинукай’и мина гладко. Адиту пя на своя роден език и Саймън я държеше здраво за ръката, а гората проблясваше и се променяше около тях. Излязоха изпод хладното сиво-синьо небе и попаднаха в самата паст на зимата, която се бе стаила в засада като дебнещ звяр.

Сняг покриваше гората — толкова плътно и студено одеяло, че Саймън трудно си спомни, че вече не е в Джао е-Тинукай’и: тук, извън магическия кръг на Зида’я, делото на Краля на бурите бе ужасяващо реално. И осъзна, че в самото сърце на лятото е пролята кръв.

Вървяха цяла сутрин и половината следобед, като постепенно напускаха най-дълбоката част на гората и навлизаха в покрайнините й. Говореха малко, като че ли ужасният студ бе убил привързаността, която бе разцъфнала между тях. Макар и притеснен от присъствието на Адиту, както винаги, Саймън все пак бе натъжен — но светът се бе променил и той нямаше сила да се бори.

Няколко часа вървяха покрай една бърза река — следваха я, докато не стигнаха до един дълъг полегат склон. Пред тях се простираше огромно водно пространство — сиво и тайнствено като течност в купата на алхимик. Огромен обрасъл с дървета хълм стърчеше от водата като тъмен гръб на животно.

— Това е твоята цел, Сеоман — каза Адиту. — Това е Сесуад’ра.

— Камъкът на раздялата?

— Да, Камъкът на раздялата.

Абстрактното понятие най-после бе станало реалност и Саймън се почувства така, сякаш преминава от един сън в друг.

— Но как ще стигна дотам? Не мога да преплувам!

Без да казва нищо, Адиту го поведе надолу. Стигнаха до мястото, където реката се втурваше към сивата вода и се разбиваше с грохот в скалите. Малко встрани от бурния поток бе закотвена малка сребриста лодка.

— Веднъж на сто зими — каза Адиту, — когато дъждовете са особено обилни, земите около Сесуад’ра се наводняват — макар и това определено да е първият път, когато подобно нещо се случва, докато Ренику Лятната лампа е на небето. — Тя се обърна настрана: не желаеше да се видят изписаните на лицето й мисли, които дори и един смъртен би могъл да разбере. — Ние държим тези хиянха, тези лодки, тук-там, така че Сесуад’ра да не остава недостъпна за желаещите да я посетят.

Саймън се наведе към малката лодка и опипа гладката повърхност на дървото. На дъното лежеше гребло от същия сребрист материал.

— И ти си сигурна, че трябва да отида там? — попита той, изведнъж загубил желание да се сбогува.

Адиту кимна.

— Да, Сеоман. — Тя свали от раменете си раницата, която бе носила, и му я подаде. — Това е за теб… не — поправи се тя, — не е за теб. Трябва да я занесеш на твоя принц Джосуа, от Амерасу. Тя каза, че е убедена, че той ще знае какво да прави с нея — ако не сега, то поне скоро.

— Амерасу? Тя е изпратила това?!

Адиту го погали по бузата.

— Не точно, Сеоман. Първата баба ме помоли да я занеса, ако затворничеството ти не свърши. Тъй като ти бе освободен, аз ти я давам. — Тя пак го погали по бузата. — Радвам се, че си свободен. Болеше ме да те гледам толкова нещастен. Добре е, че те познавам… — Тя се наведе и го целуна. Въпреки всичко, което се бе случило, той все пак усети как сърцето му забързва, когато устните й докоснаха неговите. Бяха топли и сухи и имаха вкус на мента.

Адиту отстъпи назад.

— Довиждане, Снежнокъдри. Трябва да се върна и да скърбя.

И преди той да успее дори да вдигне ръка, за да й помаха, се обърна и изчезна сред дърветата. Той се взира още няколко мига, търсейки някаква следа от слабата й фигура, но Адиту си бе отишла. Саймън се обърна и се качи в малката лодка. Раницата тежеше доста, но той бе прекалено уморен дори да се поинтересува какво може да има в нея. Помисли си колко хубаво ще е да заспи в лодката тук, на края на голямата гора. Щеше да е истинско щастие, ако можеше да заспи и да не се събуди цяла година и един ден. Но вместо това взе греблото и подкара лодката по спокойната вода.

 

Следобедът отмина и дойде дълбоката хладина на вечерта. Докато се носеше към нарастващата сянка на Сесуад’ра, Саймън усети как тишината на зимния свят го обвива и го кара да са замисли дали не е единственото живо, мърдащо нещо по повърхността на Остен Ард.

Дълго не забеляза, че пред него, на забуления в сумрак бряг, пламтят факли. А когато най-после ги видя, бе достатъчно близо, за да чуе и гласовете. Ръцете му бяха студени и изтръпнали. Вече нямаше сили да гребе, но една огромна пляскаща фигура — Слудиг? — загази през водата пред скалистия бряг и го издърпа на сушата. Извадиха го от лодката и го понесоха по брега, а после видя засмени, осветени от факлите лица. Изглеждаха му познати, но чувството за нереалност го бе обзело отново. Той си спомни къде се намира едва когато видя най-дребната фигура. Саймън грабна Бинабик в прегръдката си; плачеше, без да се срамува от това.

— Приятелю Саймън! — изхихика Бинабик и го потупа по гърба с малките си ръце. — Кинкипа е добра! Каква радост! Наистина радост! В дните, откакто дойдох тук, почти бях загубил надежда да те видя отново.

Саймън плачеше, неспособен да проговори. Най-накрая, когато сълзите спряха, пусна мъничкия трол на земята.

— Бинабик — каза младежът прегракнало. — О, Бинабик! Видях ужасни неща.

— Не сега, Саймън, не сега. — Тролът го хвана здраво за ръката. — Ела. Ела на върха на хълма. Там са накладени огньове и съм сигурен, че има и нещо за ядене. Ела.

И мъничкият трол го поведе. Познатите лица останаха назад, говореха си и се смееха. Пламъците на факлите съскаха под меко падащия сняг. Нечий глас запя хубава проста мелодия — сладкият чист глас се издигаше към небето и ехтеше над черната вода.