Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (31)

27. Черната шейна

— Приближават се — задъхано рече Слудиг. — Ако твоят Камък на раздялата е на повече от половин левга оттук, дребосъко, ще трябва да се обърнем и да се бием.

Бинабик изтърси водата от качулката си и се наведе над врата на Куантака. Вълчицата бе изплезила език, гърдите й се надуваха и спадаха като ковашко духало. Бягаха през опустошената от бурята гора още от пукването на зората.

— Иска ми се да можех да ти кажа, че е близо, Слудиг. Не знам колко още остава, но се страхувам, че е почти ден яздене. — Тролът погали мократа козина на Куантака. — Славен пробег, приятелко. — Тя не му обърна внимание, тъй като лочеше дъждовна вода от един прогнил дънер.

— Великаните ни преследват — мрачно каза Слудиг. — Започнали са да харесват човешко месо. — Той поклати глава. — Когато най-накрая организираме съпротивата, ще съжаляват за това.

Бинабик се намръщи и изсумтя:

— Прекалено съм дребен, за да бъда задоволително голяма хапка, така че няма да им губя времето, като им позволя да ме хванат. По този начин никой няма да съжалява.

Над вятъра се издигна продължителен тътнещ вой, така близо, че смразяваше кръвта.

— Проклет да съм! — изръмжа Слудиг и потупа ножницата на меча си. — Не са по-далеч, отколкото бяха преди час! Да не тичат с бързината на конете?

— Както изглежда, почти — отвърна Бинабик. — Дали не трябва да навлезем по-навътре в гората? По-гъстите дървета може и да ги забавят.

— Нали си мислеше, че и излизането от равнините ще ги забави.

— Ако оживеем, ще можеш непрекъснато да ми казваш колко не съм бил прав — изръмжа Бинабик и се хвана по-здраво за гъстата козина на Куантака. — Обаче, освен ако не си измислил как да полетим, трябва да продължим да яздим.

Вятърът донесе поредния вой.

 

Слудиг сечеше храсталака, докато слизаха надолу по дългия горист склон.

— Мечът ми ще се изтъпи тъкмо когато най-много се нуждая от него — оплака се той.

Бинабик, който водеше върволицата плашливи коне, се спъна, падна на калната земя и се пързулна по склона. Конете започнаха да подскачат и да се блъскат, ограничени от пътеката, която Слудиг бе изсякъл сред гъстия шубрак. Тролът се изправи и хвана юздите на коня-водач.

— Кинкипа! Тази буря няма край!

Успяха да слязат от хълма чак по обяд. Изглежда, упованието на Бинабик в горското прикритие бе оправдано поне частично: виковете на хунен станаха малко по-слаби, въпреки че не изчезнаха напълно. Гората като че ли ставаше по-рядка. Дърветата все още бяха огромни, но не така величествени като събратята си, които растяха по-навътре в Алдхеорте.

Дърветата — дъбове и високи ели — бяха окичени с увивни растения. Тревата и храсталакът ставаха по-гъсти и дори в този необичайно студен сезон няколко жълти и сини цветя повдигаха главички над калта и трепкаха под проливния дъжд. Ако не беше пороят и хапещият вятър, гората щеше да е рядко красива.

Най-накрая стигнаха основата на хълма и се изкатериха на една каменна издатина, за да поизстържат калта от ботушите си и да поизчистят дрехите си преди да продължат. Слудиг погледна назад към хълма и посочи с пръст.

— Милостива Елисия! Погледни, дребосъко!

Далеч нагоре по хълма, но все пак ужасяващо близо, няколко бели фигури си проправяха път през листака и размахваха дългите си ръце като маймуни от Наскаду. Един от великаните вдигна глава — лицето му бе като черна дупка на фона на бялата разрошена козина — и изрева гръмовно. Викът отекна над мократа гора и конят на Слудиг се изправи на задните си крака от ужас.

— Това е състезание — каза Бинабик. Кръглото му кафяво лице бе пребледняло. — И до този момент те печелят.

Куантака скочи от каменната издатина и тролът едва успя да се вкопчи във врата й. Слудиг ги последва, като водеше останалите животни. Копитата шляпаха в наквасената земя.

 

Тъй като бързаха, обзети от страх, мина доста време, преди да забележат, че земята, макар и все още обрасла с шубраци, е станала необичайно равна. Яздеха покрай отдавна пресъхнало речно корито, което сега отново се бе напълнило с пенеща се, бурно течаща дъждовна вода. Тук-там по бреговете имаше оплетени в корени камъни, покрити с вековен мъх и виещи се растения.

— Приличат ми на основи на мостове или рухнали сгради — извика Слудиг.

— Прав си — отвърна Бинабик. — Надявам се това да означава, че наближаваме целта си. Тук ситите някога са имали голям град. — Той се наведе напред и прегърна Куантака, за да прескочат един повален дънер.

— Мислиш ли, че това ще задържи великаните? — попита Слудиг. — Нали каза, че копачите не харесват местата, по които са живели ситите.

— Те не харесват гората и гората също не ги харесва — каза тролът и потупа вълчицата да спре. — Хунен като че ли не страдат от същия проблем — може би защото са по-малко умни или защото се плашат по-трудно. Или може би защото не копаят. Не знам. — Той наклони глава и се заслуша. Бе трудно да се чуе каквото и да било заради безжалостното съскащо почукване на дъжда по листата, но поне в този момент заобикалящата ги гора изглеждаше безопасна. — Ще следваме водата. — Той посочи новопоявилата се река, която бързаше покрай тях и носеше счупени от бурята клони. — Сесуад’ра, Камъкът на раздялата, е в долината до края на гората, съвсем близо до град Енки-е-Шао’сейе, в чиито покрайнини сме сега. — Той размаха малката си ръка. — Реката тече към долината, така че е разумно да я последваме.

— Тогава по-малко говорене и повече следване — отвърна Слудиг.

— В живота си съм говорил и на уши, които са ценили думите ми повече — каза Бинабик малко намръщено, но сви рамене и подкара Куантака напред.

Яздеха покрай неизброими останки от голям и отдавна необитаван град. Части от стари стени проблясваха под храсталака — купчини бледи натрошени камъни, нещастни като загубени овце. На други места се бяха оголили основите на подкопани кули, извити и празни като древни челюсти, задушени от паразитен мъх. За разлика от Да’ай Чикица, тук гората бе направила повече от това да прорасте в Енки-е-Шао’сейе: от града не бе останало нищо, освен едва доловими следи. Гората, винаги била част от това място, през хилядолетията се бе превърнала в разрушител и бе задушила сложно изработените каменни постройки с безброй подобни на змии растения, бе ги обвила с корени и клони, които търпеливо бяха разрушили дори и несравнимите творения на ситските строители, и отново бе превърнала всичко в кал и мокър пясък.

В рушащите се руини на Енки-е-Шао’сейе бе останало малко живец. Те сякаш показваха единствено, че дори и ситите са подвластни на повея на времето; че всяко творение на ръцете, независимо от своето съвършенство, най-накрая трябва да стигне до незавиден край.

Бинабик и Слудиг откриха пътека, която се спускаше покрай брега на реката, и започнаха да се движат по-бързо. Не чуваха нищо, освен звуците на собственото си движение и бяха доволни от това. Точно както бе предвидил тролът, земята започна да се накланя по-осезаемо и да се спуска на югозапад. Въпреки многобройните си извивки реката също течеше в тази посока — водата набираше скорост и сякаш бе обзета от нещо, което почти приличаше на ентусиазъм. Тя решително се мяташе към бреговете, като че ли се стремеше да е навсякъде по едно и също време. И течеше бързо и бурно, сякаш осъзнаваше подарения й временен живот и се стараеше да докаже на някакви строги речни божества, че е достатъчно енергична.

— Почти излязохме от гората — задъхано се провикна Бинабик от подскачащия гръб на Куантака. — Дърветата се разреждат! Погледни, появява се светлина!

И наистина, дърветата точно пред тях като че ли бяха разположени на самия край на света. Вместо след тях да се появи още шарен зелен листак, там се простираше бездънно, безлично сиво, като че ли на Създателя не му бе достигнало вдъхновение.

— Прав си, дребосъко — развълнувано каза Слудиг. — Гората свършва! Ако сме близо до това твое убежище, ще успеем да се изплъзнем от тези проклети великани!

— Освен ако всичките ми свитъци до един не са объркани — отвърна Бинабик, докато бързаха напред, — разстоянието от гората до Камъка на раздялата не е голямо.

И млъкна, когато стигна до последните дървета. Куантака спря рязко — главата й бе наведена и тя душеше въздуха. Слудиг докара коня си до него.

— Благословени Усирис — прошепна римърсгардецът.

Пред тях склонът се спускаше рязко към долината. Сесуад’ра се открояваше там — тъмна и загадъчна в своя плащ от дървета; груба каменна грамада, която се издигаше високо над долината. И отвсякъде бе заобиколена от вода.

Долината бе наводнена. Камъкът на раздялата — огромен юмрук, който като че ли предизвикваше залятото с дъжд небе — се бе превърнал в остров сред неспокойно сиво море. Бинабик и Слудиг бяха кацнали на края на гората, само на половин левга от целта си, но всеки лакът от разпрострялата се пред тях долина бе покрит с много лакти вода.

Стояха и се взираха в наводнената долина. Зад тях отекна рев — далече, но все пак стряскащо близо. Каквато и магия да бе останала в Енки-е-Шао’сейе, тя бе твърде слаба, за да обезсърчи гладните великани.

— Кълна се в Ейдон, троле, хванати сме като мухи в бурканче с мед — каза Слудиг. В гласа му за първи път се прокрадна потреперване от страх. — Заклещени сме на края на света. Дори и да се бием и да отблъснем първата атака, няма къде да избягаме!

Бинабик погали главата на Куантака. Настръхналата вълчица изскимтя, сякаш уплашена и тя.

— Спокойствие, Слудиг, трябва да помислим. — Тролът огледа стръмния склон. — Страхувам се, че си прав за едно нещо — не можем да поведем конете надолу.

— Но какво ще правим долу? — изръмжа Слудиг. Дъждът капеше от плитките по брадата му. — Това не е кална локва! Това е океан! Твоите свитъци не го ли споменават?

Бинабик ядосано поклати глава. Залепената на челото му от дъжда коса влизаше в очите му.

— Погледни нагоре, Слудиг, погледни! Небето е пълно с вода и тя всичката се излива върху нас, тя е благословията на нашите врагове! — извика той с отвращение. — Това може да е океан сега, но преди седмица е било равна долина, точно както казват свитъците ми. — Притеснено изражение премина по лицето му. — Дали Джосуа и останалите не са били застигнати в низината! Дъще на снега, това ще е ужасно! Ако е така, спокойно можем да организираме отбраната си тук — на края на света, както го нарече ти. Пътешествието на Трън ще свърши тук.

Слудиг скочи от седлото и се подхлъзна в калта. Отиде до водача на товарните коне и отвърза увития черен меч. Въпреки тежестта му го вдигна лесно, отнесе го с една ръка до Бинабик и каза начумерено:

— Твоят „жив меч“ май иска да се бие. Почти съм изкушен да видя какво може да направи, въпреки че може да стане тежък като наковалня по средата на някой удар.

— Не — кратко отвърна Бинабик. — На моите хора не им допада да бягат от битки, но сега не е време да запеем крохокски песни за смъртта и щастливо да се отправим към величествено поражение. Още не сме се отказали от нашето търсене.

— Тогава какво предлагаш, троле? — изръмжа Слудиг. — Да полетим към тази далечна скала?

Канукът раздразнено изсъска:

— Не. Но можем да потърсим начин да слезем долу. — Той посочи реката, която гърмеше покрай тях и изчезваше надолу по стръмния обрасъл склон. — Това не е единственото водно корито. Може да се окаже, че други ще ни отведат в долината по по-полегат път.

— А после какво? — настоя Слудиг. — Да плуваме?

— Ако се наложи. — Ловният вик на преследвачите им се издигна отново и конете се заблъскаха в паника. Бинабик продължи: — Яхвай коня, Слудиг. Все още има шанс да се измъкнем.

— Ако успеем, значи си трол-вълшебник. Ще те провъзглася за сит и ще можеш живееш вечно.

— Не се шегувай тук — каза Бинабик. — Не се подигравай. — Той се плъзна от гърба на Куантака и прошепна нещо в ухото й. Вълчицата скочи в капещия храсталак и тръгна на изток. Слудиг и тролът я следваха колкото можеха по-отблизо и водеха конете.

Куантака, бърза като сянка, скоро намери по-полегата просека надолу по склона. Въпреки лепкавата, хлъзгава кал, бавно успяха да се спуснат към най-долния край на гората, който сега бе бряг на развълнуваното от ветровете море.

Гората не свърши изведнъж, а по-скоро изчезна във вълните. На някои места върховете на залетите дървета все още се подаваха над повърхността — малки островчета от листа или иглички. Голи клони стърчаха от сивата вода като ръце на давещи се.

Конят на Слудиг спря до брега и римърсгардецът скочи на земята; краката му затънаха до глезените в кал и вода.

— Не съм сигурен, че забелязвам подобрение, троле — каза той, докато изучаваше околността. — Преди поне бяхме на високо.

— Режи клони — каза Бинабик и зашляпа през калта към него. — Дълги клони, толкова, колкото успееш да намериш. Ще направим сал.

— Ти си луд! — рязко отговори Слудиг.

— Възможно е. Но ти си силният, така че ти трябва да ги режеш, а аз ще ги връзвам — в дисагите имам въже. Побързай!

Слудиг изсумтя, но само след миг мечът му монотонно сечеше клони.

— Ако не си бях изгубил брадвите по време на това глупаво търсене — задъхано каза той, — можех да ти построя цяла къща за времето, което ще ми е необходимо да отсека едно дърво с тоя тъп меч.

Бинабик не каза нищо, съсредоточен върху връзването на грубите клони, които Слудиг вече бе отсякъл. Когато свърши с наличния материал, тръгна да потърси паднали клони. Откри още един приток, който се стичаше в малък въртоп, преди да излее водите си надолу. Във въртопа се бе събрало цяло съкровище от паднали клони. Бинабик грабна цял наръч и забърза обратно към Слудиг.

— Куантака не може да преплува толкова голямо разстояние — промърмори Бинабик, докато носеше последната партида. Очите му бяха взрени в Сесуад’ра. — Но не мога да я оставя да се грижи сама за себе си. Няма как да разбера колко ще продължи бурята. Тя може и никога да не ме намери отново. — Той стовари намръщено клоните и клекна; пръстите му започнаха да усукват тънкото въже. — Не мога да направя сала достатъчно голям и за трима ни, не и ако трябва да вземем онези наши принадлежности, които трябва да спасим. Няма време.

— Тогава ще се редуваме да сме във водата — каза Слудиг. Побиха го тръпки, когато погледна шибаната от дъжда бездна. — Елисия, Божия майко, това е ужасно.

— Имаш право. Трябва да направим сала достатъчно голям, та да може един от нас да си почива, докато другите двама плуват. — Бинабик си позволи да се усмихне. — Виждам, че вие, римърсгардците, не сте загубили всичката си моряшка кръв. — В този момент бесен рев се разнесе из гората. Стреснати, двамата погледнаха нагоре и видяха една огромна бяла фигура да стои на стръмнината над тях.

— Господ да ги убие! — изстена Слудиг и яростно изрита едно дърво. — Защо ни преследват! Да не би да търсят меча?

Бинабик поклати глава и каза:

— Почти съм готов. Само още две дълги.

Към бялата фигура над тях бързо се присъединиха още няколко — глутница бесни призраци, които издигаха дългите си ръце срещу буреносното небе. Гласовете на великаните се понесоха над водата и загърмяха, като че ли заплашваха не само немощните същества на брега, но и самия Камък на раздялата, който най-нахално стърчеше извън досега им.

— Готово — извика Бинабик, докато затягаше последния възел. — Да го избутаме във водата. Ако не плува, ще си получиш битката, която така силно желаеш, Слудиг.

Избутаха сала през плетеницата потопени храсталаци. Над тях се чуваше глухото пукане на смачкана растителност — великаните се спускаха по калния склон. Слудиг внимателно сложи Трън върху мокрите трупи. Бинабик се втурна назад, довлече една от кожените чанти и я хвърли на Слудиг, който вече бе нагазил до кръста в мътната вода.

— Тези неща са на Саймън — извика тролът. — Не бива да ги оставяме! — Слудиг повдигна рамене, хвърли торбата до увития меч и викна:

— Ами какво ще правим с конете?

Воят на преследвачите им ставаше все по-силен.

— Какво можем да направим? — безпомощно отвърна Бинабик. — Трябва да ги освободим! — Той извади ножа си и с един замах преряза юздите на коня на Слудиг, а после рязко сряза и каишите, които минаваха през коремите на другите коне, така че товарът им се свлече в калта.

— Побързай, троле! — извика Слудиг. — Вече са много близо!

Бинабик се огледа; лицето му бе сгърчено от напрегнато мислене. Той клекна, набързо претърси още едни дисаги и измъкна няколко неща, преди да се втурне надолу и да нагази във водата.

— Качвай се — изрева Слудиг.

— Куантака! — извика Бинабик. — Ела!

Вълчицата изръмжа и се обърна към пукотевицата от приближаващите се великани. Конете заподскачаха и зацвилиха от уплаха. Изведнъж конят на Слудиг побягна на изток и останалите бързо го последваха. Великаните вече се виждаха съвсем ясно — само на неколкостотин крачки нагоре по склона. Спускаха се стремително и пееха страшната си ловна песен. Носеха огромни сопи — размахваха ги, все едно бяха кухи тръстики, и буквално смазваха с тях преплетените храсталаци.

— Куантака! — изкрещя Бинабик панически. — Умму нинит! Умму соса!

Вълчицата се обърна и заподскача към тях, после нагази до гърди във водата и започна яростно да маха с лапи. Слудиг буташе сала, докато краката му вече не можеха да докосват дъното. Куантака ги настигна преди да се отдалечат и на трийсет лакътя от водата. Покатери се на сала по гърба на Слудиг, като почти го удави.

— Не, Куантака! — извика Бинабик.

— Остави я на мира! — изгъргори Слудиг. — Ритай във водата, за да се отдалечим!

Първият великан изскочи от гората. Виеше от ярост и въртеше рунтавата си глава. Направи няколко крачки във водата и изненадващо падна напред с плясък и изчезна. След миг се показа на повърхността, удряше лудо с ръце, мръсната му козина бе цялата в клонки. Той надигна глава и изрева гръмовно срещу бурята, като че ли настояваше да получи помощ. Другарите му наизскачаха по брега зад него, като ревяха и пъшкаха от незадоволена жажда за кръв.

Първият великан успя да доплува до плиткото и се изправи; от козината му се стичаше вода. Той протегна маймунската си ръка, изскубна едно дърво, дебело колкото човешки крак, изрева и го запрати във въздуха. Дървото падна със страхотен плясък във водата до сала и почти го преобърна; един стърчащ клон раздра бузата на Слудиг. Зашеметен, римърът потъна. Бинабик се наведе във водата, като запъна крака в дупките между дърветата на клатещия се сал, и задърпа китката на римърсгардеца с две ръце. Слудиг успя да измъкне главата си над повърхността и да си поеме дъх. Великаните запратиха подир сала още няколко дървета и камъни, но не успяха да ги улучат. Безпомощните им ревове тътнеха над наводнената долина.

Като проклинаше и великаните, и всички салове на света, Слудиг се оттласкваше от дъното с дългото си канукско копие. Най-после салът излезе от оплетените клони на храсталака и Слудиг заплува, като го буташе. Салът и невероятният му товар се понесоха по хладните сиви води към огромния камък.

 

Еолаир яздеше на изток от дома на прадедите си в Над Мулах под нощното небе, проблясващо в странни светлини. Провинциите около превзетата му крепост се бяха оказали по-малко гостоприемни, отколкото се бе надявал. Мнозина от хората му бяха прогонени от нещастията на войната и ужасното време, а тези, които бяха останали, неохотно отваряха вратите на домовете си пред един непознат, дори и ако този непознат претендираше да е управляващият граф. Окупираният Хернистир бе държан като затворник не толкова от вражеските войници, колкото от страха.

Малцина други бяха на път през нощта — времето, когато Еолаир пътуваше най-много. Дори хората на Скали от Калдскрайк, въпреки ореола си на завоеватели, изглежда, не излизаха нощем с охота, като че ли бяха приели характера на онези, които бяха завладели. В това мрачно лято на сняг и неспокойни духове дори и победителите във войната се прекланяха пред по-велика сила.

Еолаир бе по-сигурен от всякога, че трябва да намери Джосуа, ако принцът все още бе жив. Мейгуин може и да го бе изпратила на тази мисия заради някаква странна или злостна идея, но сега бе смехотворно очевидно, че северната част на Остен Ард е попаднала под сянка, която не е само с човешки произход, и че загадката на меча Блестящ гвоздей може да има нещо общо с нея. Защо иначе боговете се бяха погрижили Еолаир да се окаже в чудовищно странния град под земята и да срещне още по-странните му обитатели? Графът на Над Мулах бе прагматик по природа. Дългите години в служба на краля бяха изтрили от сърцето му склонността към фантазии, но в същото време опитът му в дипломацията го бе направил недоверчив към прекалените съвпадения. Да се предположи, че няма надделяващ свръхестествен елемент в лятото, което беше зима, в появяването на същества от легендите и във внезапната важност на забравени и почти митични мечове, бе все едно да си затвориш очите пред една реалност, толкова очевидна, колкото и планините и моретата.

Освен това, въпреки безкрайните дни в дворовете на Еркинланд, Набан и Пердруин, въпреки предпазливите си думи пред Мейгуин, Еолаир бе хернистирец. А хернистирците помнеха повече от всички други смъртни.

 

Когато Еолаир навлезе в Еркинланд, за да мине през голия Утаниат на път към Ач Самрат, бурята се усили. Снегът, колкото и да бе ненавременен, до този момент бе падал спокойно, както би падал през ранните дни на новандер. Сега вятърът се усилваше и превръщаше плоската равнина в развълнуван пейзаж от бяло нищо. Студът бе толкова лют, че той трябваше да се откаже от нощната езда, но не се тревожеше много, че може да го познаят — пътищата бяха почти пусти дори и в сивите, бушуващи обедни часове. С горчиво задоволство забеляза, че Утаниат — графството на Гутулф, един от любимците на крал Елиас — е толкова опустошен от бурята, колкото всяка друга част на Хернистир. В края на краищата имаше малко справедливост.

Докато се влачеше безкрайно сред бялата празнота, той мислеше за сънародниците си — и най-вече за Мейгуин. Въпреки че след смъртта на брат си и баща си бе станала дива и непокорна като зверче, тя не преставаше да го привлича. Но му бе трудно да не се чувства предаден заради отношението й, без значение колко добре си мислеше, че разбира причините за него. При все това не можеше да я мрази. Обичаше я още откакто тя бе малко момиче и смяташе, че е важно да говори с нея винаги, когато бе в двора, да я оставя да му покаже градините на Тайг, както и прасетата и пилетата, на които бе дала имена и към които се отнасяше със същата раздразнена привързаност, с която майките се отнасят към безразсъдните си деца.

Докато тя растеше и ставаше висока като мъж — но въпреки това хубава, — Еолаир я бе наблюдавал как неотклонно се затваря и как само понякога показва проблясъците на нежността, която така го бе очаровала преди. Тя като че ли се обръщаше навътре, подобно на розов храст, захлупен от надвиснал таван — храстът се превива и издира стъблата си със собствените си бодли. Мейгуин все още обръщаше внимание на Еолаир, но това внимание бе все повече и повече объркващо, все повече и повече съставено от странна тишина и нейните гневни самообвинения.

За известно време си бе мислил, че тя го приема като нещо повече от обикновен приятел на семейството й и далечен роднина. Бе се чудил дали двама самотници като тях въобще могат да намерят пътя един към друг — въпреки словоохотливостта и досетливостта си Еолаир винаги бе усещал, че най-доброто у него е скрито дълбоко под повърхността, точно както тихата му крепост сред хълмовете на Над Мулах бе отдалечена от суетнята в Тайг. Но точно когато бе започнал да мисли за Мейгуин сериозно, точно когато възхищението му от честността и нетърпимостта й към безсмислиците бе започнало да се превръща в нещо по-дълбоко, тя бе охладняла към него. Като че ли бе решила, че той е още един представител на хилядите мързеливци и ласкатели, които заобикаляха крал Лут.

Един следобед в Утаниат, докато снегът жилеше лицето му и той се бе отнесъл надалеч в мислите си, Еолаир се зачуди: „Сбърках ли? Нима тя наистина се интересуваше от мен?“ Ужасяваща мисъл, защото изведнъж обърна света, който той познаваше, с главата надолу и придаде съвсем различен смисъл на всичко, което се бе случило между тях, откакто Мейгуин бе станала жена.

„Нима съм бил сляп? Но ако е така, защо й трябваше да се държи толкова детински с мен? Нима винаги не съм се отнасял с нея с уважение и любезност?“

След като повъртя тази мисъл в главата си в продължение на цял час, той се отказа от нея. Беше твърде притеснително да мисли за това тук, в средата на нищото — нали щяха да изминат месеци между настоящето и времето, когато отново щеше да я види.

И го бе отпратила с гняв, нали?

Вятърът неспокойно завихряше неулегналия сняг.

 

Една сутрин — бурята беше поутихнала — той мина покрай Ач Самрат. Спря коня си на едно възвишение пред древното бойно поле, на което принц Синах и десет хиляди от неговите хернистирци бяха погубени от Фингил от Римърсгард и предателството на тритингския вожд Ниюнорт. Както и друг път, когато бе идвал тук, Еолаир усети, че докато гледа широкото равно поле, по гръбнака му се качва тръпка, само дето този път тя не бе събудена от страховитото минало. Леденият вятър в очите му и студеното празно лице на севера, вторачено в него, изведнъж го накараха да осъзнае, че когато тази нова и по-голяма война свърши — било то на бойно поле или под безпощадния прилив на черната зима, — краят й може да се окаже смъртоносно безумие, до което Ач Самрат би приличал на дребнава караница.

Продължи да язди, а гневът му се превърна в лед. Кой бе докарал този ужас? Кой бе завъртял колелото на злото? Нима бе Елиас или може би неговият любимец, змията Приратес? Ако бе така, трябваше да съществува специално приготвен за тях ад. Еолаир можеше само да си мечтае да доживее да види как ги пращат в него — може би на върха на Блестящ гвоздей на Престър Джон, ако подземните дуори бяха казали истината.

 

Стигна до края на Алдхеорте. Зъбите на бурята изглеждаха малко по-тъпи тук, във владенията на Елиас, само на десетина левги от покрайнините на Ерчестър, и той си мислеше, че е по-безопасно повече да не разчита на редките срещи с други пътници — тук рядко срещаният пътник можеше да бъде войник от Еркинската стража на Върховния крал.

Тихите, завити с одеяла от сняг фермерски земи под сенките на великата гора, изглежда, чакаха, изпълнени с опасения, онова, което щеше да се появи, като че ли тази буря бе само предвестникът на някакво по-тъмно дело. Еолаир знаеше, че това са само неговите чувства, но също така имаше и силното усещане, че не са само негови: чувство на ужас витаеше над Еркинланд и изпълваше въздуха като ужасяваща, изстискваща волята мъгла. Малцината самотни фермери и дървари, които видя по пътя, отговаряха на поздравите му само със знака на Дървото, докато се разминаваха по безлунните пътища, сякаш Еолаир беше някакъв демон или ходещ мъртвец. Но факлите им разкриваха, че точно техните лица са се отпуснали и побледнели, подобно на маските на мъртъвци, сякаш страховитите ветрове и непрекъснатият сняг бяха замразили самия им живот.

А после наближи Тистерборг. Големият хълм се издигаше само на няколко левги от портите на Ерчестър и Еолаир можеше само толкова да се доближи до Хейхолт, в който, през някои от най-черните нощи, почти можеше да усети как безсънната ненавист на Елиас гори като факла във висока кула. Това бе само Върховният крал, припомни си Еолаир, един смъртен, когото той някога бе уважавал, макар и никога да не го беше харесвал. Каквито и луди планове да кроеше Елиас, каквито и ужасяващи сделки да бе сключил, той все пак бе просто човек.

Върхът на Тистерборг блещукаше, като че ли високо на хребета горяха наблюдателни огньове. Еолаир се зачуди дали Елиас не го е направил отбранителен пост, но не можеше да измисли нито една причина за подобно действие. Нима Върховният крал се страхуваше от нападение от древната гора Алдхеорте? Е, това нямаше значение. Еолаир бе твърдо решен да заобиколи Тистерборг от далечната на Ерчестър страна и нямаше никакво желание да изследва тайнствените светлини. Черният хълм имаше лоша слава, която се простираше назад, дори и преди времето на бащата на Елиас, крал Джон. Разказите за Тистерборг бяха много и нито един от тях не бе приятен. Във времена като тези на Еолаир му искаше да не се приближава на повече от левга, но гората — още едно несигурно място, където да си през нощта, — и стените на Ерчестър пречеха на такова благоразумно заобикаляне.

Едва-що бе започнал да обикаля северната страна на хълма през сгъстяващите се стволове в покрайнините на Алдхеорте, когато усети как го залива страх — не приличаше на нищо, което бе изпитвал. Сърцето му биеше лудо, студена пот изби по лицето му и почти веднага се превърна в крехък лед. Еолаир се чувстваше като полска мишка, която — твърде късно за бягство — изведнъж е забелязала връхлитащия ястреб. Събра цялата си воля, за да не пришпори коня си и да се втурне в лудешки бяг. Огледа се да види причината за този смразяващ ужас, но не видя нищо.

Най-накрая смуши коня и навлезе по-навътре сред предпазващите го дървета. Каквото и да го бе накарало да се чувства по този начин, изглежда, идваше от снеговете в полето, а не от сенчестата гора.

Бурята бе стихнала и небето бе чисто. Огромната жълта луна висеше на изток и дърветата приличаха на бледи кости. Графът на Над Мулах вдигна поглед към тъмния Тистерборг и се зачуди дали той може да е източникът на внезапната му уплаха, но не видя и не чу нищо необичайно. За миг се зачуди дали не е яздил твърде дълго сам с болезнените си мисли, но бързо прогони тази мисъл. Той бе хернистирец. А хернистирците помнеха.

Долови слаб звук — някакво настойчиво стържене — и погледна на запад през снеговете. Нещо се движеше бавно през бялата равнина.

Страхът нарасна, плъзна се през него като бодлив мраз. Конят се размърда притеснено и графът го потупа с треперещата си ръка по врата — като че ли усетило ужаса му, животното изведнъж притихна. Кълбата-близнаци на дъха им бяха единствените движещи се неща в сянката на дърветата.

Стърженето стана по-силно. Еолаир вече можеше да различи фигури в снега — светещи бели фигури и зад тях нещо черно. А след това, с абсолютната нереалност на кошмара, блестящите фигури се видяха ясно.

Бе стадо бели кози — рошавата им козина светеше на лунната светлина. Очите им бяха червени като въглени… а нещо в главите им не беше наред. Когато си мислеше за това по-късно, той така и не можеше да назове причината, освен че неокосмените им муцуни като че ли намекваха за някакъв вид неприятна интелигентност. Козите, всичко девет, влачеха голяма черна шейна. Той бе чул скърцането на плазовете, които хрущяха по снега. На шейната седеше закачулена фигура — изглеждаше прекалено голяма дори и от поне сто лакътя. Няколко други, по-малки, облечени в черни роби фигури, също с качулки, вървяха тържествено покрай шейната.

Неконтролируем ужас пробяга по гръбнака на Еолаир. Конят му се бе превърнал на камък под него, като че ли уплахата бе спряла сърцето му и го бе оставила мъртъв, на крака. Страховитата процесия премина със стържене покрай графа — отчайващо бавно и тихо, като се изключеше скърцането на шейната. Точно когато съществата в роби щяха да изчезнат в тъмнината на най-ниските склонове на Тистерборг, една от закачулените фигури се обърна и Еолаир видя скелетно бяло лице и черни дупки, които може и да бяха очи. Онази част от ужасения му мозък, която все още можеше да мисли, благодари на боговете на неговия народ, както и на всички други народи, за сенките под дърветата. Най-накрая очите под качулката се извърнаха. След безкрайно дълго време шейната изчезна заедно с ескорта си сред снежните гори на Тистерборг.

Еолаир трепереше, но не помръдна, докато не бе сигурен, че е безопасно. Зъбите му бяха така здраво стиснати, че челюстта го болеше. Чувстваше се така, сякаш са го одрали жив и са го блъснали в дълбока черна дупка. Когато най-накрая се осмели да помръдне, се прилепи до врата на коня си и възможно най-бързо препусна на изток. Конят, нетърпелив като него, нямаше нужда нито от шпори, нито от подвиквания.

Докато бягаше на изток от Тистерборг и неговите тайни под погледа на подигравателната луна, Еолаир разбра, че всичко, от което се бе страхувал, е истина и че на света има неща, които са по-лоши дори и от неговите страхове.

 

Инген Джегер стоеше под разпрострелите се клони на една черна ела, без да обръща внимание на хапещия вятър и на трупащия се в ниско подрязаната му брада скреж. Ако не беше нетърпеливият живот в бледите му сини очи, можеше да бъде сбъркан с пътник без късмет, умрял от студ в очакване на сутрешната топлина, която е дошла твърде късно.

Огромната бяла хрътка, седнала сред снега в нозете му, се размърда и издаде въпросителен звук, подобен на стърженето на ръждясали панти.

— Гладен ли си, Нику’а? — Изражение, което почти можеше да се нарече привързаност, пробяга по резките черти на Инген. — Кротко. Скоро ще си получиш порцията.

Инген наблюдаваше, без да се движи, изучаваше нощта внимателно като хищен звяр. Луната пропълзя от една дупка в надвисналите клони до друга. С изключение на вятъра, гората бе тиха.

— Аха. — Доволен, Инген Джегер се разтъпка и изтърси снега от наметалото си. — Нику’а, извикай братята и сестрите си. Завий, за да дойде стормспайкската глутница! Време е за последното преследване!

Нику’а скочи на крака. Потръпваше от възбуда. Като че ли разбрало всяка дума на Инген, огромното куче изтича на средата на полянката, клекна и вдигна муцуната си към небето. Мощните мускули на гърлото му се свиха и кашлящ вой разчупи нощта. Още докато първите екове заглъхваха, пронизващият глас на Нику’а избухна отново, лаещ и прорязващ. Дори клоните на дърветата затрепериха.

Зачакаха — облечената в ръкавица ръка на Инген лежеше върху широката глава на кучето. Времето отминаваше. Мътнобелите очи на Нику’а просветваха, докато луната се плъзгаше покрай дърветата. Най-накрая, когато допълзя най-студеният час на нощта, вятърът донесе едва доловимите писъци на хрътките.

Виенето се усили и изпълни гората. Бели сенки се появиха от тъмнината като четирикраки призраци. Стормспайкските хрътки се промушваха покрай корените на дърветата, тесните им като на акули глави се оглеждаха и душеха. Звездната светлина лъщеше по омацаните им с кръв и слюнка муцуни. Нику’а изтича сред тях, започна да ги хапе и да ръмжи и скоро цялата глутница бе насядала и легнала в снега около Инген Джегер. Червените езици на песовете се люлееха.

Ловецът на Кралицата спокойно огледа странните си другари и вдигна от земята озъбения си като кучешка муцуна шлем.

— Твърде дълго се скитахте свободни — изсъска той. — Твърде дълго опустошавахте покрайнините на гората, крадяхте бебета, големи колкото кутретата в колибите, и преследвахте глупави пътници, заради удоволствието от гонитбата. Сега вашият господар се върна. Сега трябва да направите онова, за което сте отгледани. — Млечнобелите очи го проследиха как отива до коня си, който чакаше със свръхестествено търпение под елата. — Но този път аз ще водя, не вие. Това е странна гонитба и единствено Инген може да различи миризмата. — Той се метна на седлото. — Тичайте тихо. — Той спусна забралото, така че хрътка гледаше хрътките. — Ние носим смърт на враговете на Кралицата.

Ниско ръмжене се надигна сред кучетата и те почнаха да стават. Инген пришпори коня си напред, а после се обърна и извика:

— Последвайте ме! Следвайте ме до смъртта и кръвта!

Глутницата го последва, този път без глас — тиха и бяла като падащ сняг.

 

Увит в наметалото си, Исгримнур седеше на носа на малката лодка и гледаше как набитият Синетрис гребе и непрекъснато киха. Лицето на херцога бе приело втренченото изражение на мрачна заетост, отчасти защото намираше компанията на лодкаря за изключително досадна, но най-вече защото той самият мразеше лодките, особено малките лодки като тази, в която бе приклещен сега. Все пак Синетрис бе казал истината за едно нещо — не му беше времето да тръгват с лодката. Страховита буря помиташе целия бряг, вълните непрестанно заплашваха да ги залеят и Синетрис не бе спрял да се оплаква от мига, в който бяха тръгнали преди седмица на около тридесет левги по на север.

Херцогът трябваше да признае, че Синетрис е талантлив лодкар, дори и ако само се опитваше да запази живота си. Набанецът бе управлявал лодката добре при ужасни условия. Само ако можеше да спре да хленчи! Исгримнур не бе по-доволен от Синетрис от условията на пътуването, но по-скоро би попаднал в най-черния кръг на Ада, отколкото да се направи на глупак и да го покаже.

— Колко остава до Кванитупул? — извика той през шума на вятъра и вълните.

— Половин ден, господарю монах — отвърна също с вик Синетрис; очите му бяха червени и сълзяха. — Скоро ще спрем, за да спим, а после можем да стигнем там утре по обяд.

— Сън! — изрева Исгримнур. — Ти да не си луд? Та дори не се е стъмнило още! Освен това ти само ще се опиташ отново да се измъкнеш и този път няма да съм толкова снизходителен. Ако спреш с твоите самосъжалителни глупости и почнеш да гребеш както трябва, ще можеш да спиш в легло тази нощ!

— Моля те, свети братко! — Синетрис почти пищеше. — Не ме карай да греба по тъмно! Ще се разбием в скалите и ще спим долу при килпата!

— Не ми пробутвай тия суеверни глупости. Плащам ти добре и бързам. Ако си твърде слаб или уморен, дай греблата на мен.

Лодкарят, мокър и мръзнещ, все пак успя да си придаде убедително изражение на наранена гордост.

— Ха! Та ти ще ни пратиш под водата само след миг! Не, жесток монах такъв, ако трябва да умра, нека да умра с гребла в ръцете, както подобава на един лодкар от Фиранос. Ако трябва да бъда откъснат от дома си и прегръдката на семейството си и да бъда пожертван заради прищевките на едно чудовище в одежда на свещеник, ако трябва да умра… поне ще го направя като мъж от гилдията!

— Но поне го направи със затворена уста, та да има малко промяна — простена Исгримнур. — И не спирай да гребеш.

 

Когато се появиха първите наколни къщи на Кванитупул, минаваше полунощ. Синетрис, чиито оплаквания бяха затихнали поне до ниско самосъжалително мърморене, насочи лодката към плетеницата от канали. Исгримнур, който бе задрямал, потърка очите си и се огледа. Порутените складове и странноприемници на Кванитупул до една бяха засипани със сняг.

„Дори да се съмнявах, че светът се е обърнал с главата надолу — си помисли смаяният Исгримнур, — ето ги всичките доказателства, от които имах нужда: един римърсгардец да плува с някаква си мизерна лодчица в бурното море и сняг в южните земи — в разгара на лятото. Може ли някой да се съмнява, че светът е полудял?“

Лудост. Той си спомни отвратителната смърт на лектора и му се догади. Лудост — или нещо друго? Бе странно съвпадение, че и Приратес, и Бенигарис бяха в дома на Майката Църква в онази страховита нощ. Само някакво рядко щастливо стечение на обстоятелствата бе довело Исгримнур при Диниван навреме, за да чуе последните думи на свещеника и може би да успее да спаси нещо.

Бе избягал от Санселан Ейдонитис само няколко мига преди Бенигарис, херцогът на Набан, да заповяда на стражите си да залостят всички врати. Не можеше да си позволи да го заловят — дори и да не го познаеха веднага, историята му нямаше да го спаси задълго. Навечерието на Хлафманса, нощта на убийството на лектора, не бе време да си непознат гост в Санселан Ейдонитис.

— Чувал ли си за една кръчма тук, „Бокала на Пелипа“? — попита той. — Мисля, че е странноприемница или хан.

— Никога не съм я чувал, господарю монах — тъжно каза Синетрис. — Но според името е долнопробно заведение, такова, в което Синетрис не би влязъл. — Сега, когато вече бяха стигнали относително спокойните води на каналите, лодкарят бе възвърнал голяма част от достойнството си. Исгримнур реши, че го харесва повече, когато хленчи.

— В името на Дървото, никога няма да го намерим през нощта. Тогава заведи ме в някоя странноприемница, която знаеш. Трябва да натъпча търбуха си с нещо.

Синетрис подкара лодката по преплетените канали към онази част на града, в която бяха таверните. Всичко бе доста оживено въпреки късния час — дъсчените пътеки, окичени с ярки платнени фенери, които се люлееха от вятъра, улиците, пълни с пияни гуляйджии.

— Това е прилична странноприемница, свети братко — каза Синетрис, докато спираха пред стълбите на едно добре осветено заведение. — Дават вино и храна. — Синетрис, явно по-смел, след като пътешествието им бе приключило безопасно, отправи към Исгримнур приятелската си усмивка и се видяха дупките от липсващите му зъби. — А също и жени. — Усмивката му трепна, докато изучаваше лицето на Исгримнур. — А може и момчета, ако това допада повече на предпочитанията ти.

Херцогът изсъска, извади един златен император и го постави внимателно на пейката до кльощавия крак на Синетрис. След това стъпи на най-долното стъпало.

— На ти проклетото възнаграждение, както ти обещах. А сега имам едно предложение за начина, по който да прекараш вечерта.

Синетрис боязливо погледна нагоре.

— Да?

Исгримнур сключи веждите си в ужасяваща гримаса.

— Прекарай я в най-съвестни опити да направиш всичко възможно да не те видя отново. Защото ако те видя — той вдигна косматия си юмрук, — ще ти натъпча очите в умната глава. Разбра ли ме?

Синетрис дръпна греблата и припряно отмести лодката, така че Исгримнур трябваше бързо да прехвърли и другия си крак на стълбата.

— Значи така се отнасяте вие монасите със Синетрис след всичките му услуги!? — възмутено каза лодкарят и изду кльощавия си гръден кош като ухажващ гълъб. — Нищо чудно, че църквата има лоша репутация! Ти… брадат варварин такъв! — И отплава с плясък в затъмнения канал.

Исгримнур се изсмя, а после изтрополи нагоре по стълбите към странноприемницата.

 

След няколкото нощи спане на пресекулки по брега — нощи, през които бе принуден да бди внимателно да не би предателят Синтерис, който на няколко пъти се бе опитвал да се изплъзне и да го изостави в пустия, помитан от вятъра залив Фиранос, — херцогът на Елвритшала в пълна степен се възползва от съня. Остана в леглото, докато слънцето не се издигна високо в небето, а след това закуси с мъжка порция хляб и мед, придружена от халба светла бира. Почти бе станало обяд, преди да получи напътствията към „Бокала на Пелипа“ от стопанина на странноприемницата и да излезе навън в дъждовните канали. Този път лодкар му бе човек от Вран, който въпреки хапливия вятър носеше само парче плат през слабините и широкопола шапка с червено, наквасено от ръменето клюмнало перо. Намусеният мълчалив лодкар бе приятна промяна след безспирното роптаене на Синетрис. Исгримнур се разположи отзад, поглади новопорасналата си брада и реши да се наслади на подгизналия Кванитупул — град, който не бе посещавал от много години.

Бурята несъмнено пречеше на търговията в града. Освен ако нещата не се бяха променили много след последното му идване тук, би трябвало да има много повече лодки по каналите по средата на деня и много повече хора по уличките. Всички минувачи като че ли бързаха по работа. Дори и традиционните викове на лодкарите сякаш също бяха приглушени. Подобно на насекоми, жителите на Кванитупул като че ли бяха замръзнали почти до неподвижност от снега, който се топеше на петна по дървените настилки, и носената от вятъра суграшица, която жилеше лицата и пълнеше каналите с кръгчета.

Тук-там Исгримнур виждаше и малки групи Огнени танцьори — религиозните маниаци, които бяха извоювали скандалната си слава чрез доброволните си самозапалвания. Те бяха станали позната гледка за херцога, след като той бе навлязъл в Набан. Без да обръщат внимание на студа, Огнените танцьори стояха на пътеките по оживените кръстовища и възхваляваха тъмния си господар, Краля на бурите. Исгримнур се чудеше къде са чули това име — никога не бе чувал някой да го споменава на юг от Ледената граница, дори и в детските страховити истории. Това не бе никакво съвпадение, той го знаеше, но не можеше да не се замисли дали тези облечени в роби луди са само пионки на някой като Приратес, или са ясновидци. Ако второто бе вярно, то краят, който те предвиждаха, можеше да бъде истински.

Потрепери при тази мисъл и направи знака на Дървото пред гърдите си. Черни времена бяха настъпили. Въпреки цялото си крещене обаче Огнените танцьори като че ли не бързаха да се самозапалват. Херцогът се усмихна кисело. Може би днес бе твърде влажно.

Най-накрая лодкарят спря пред една отблъскваща постройка в района на складовете, далеч от центровете на търговията, и след като Исгримнур му плати, смъкна въжената стълба от верандата с пръта си. Докато херцогът се качи до половината й, лодкарят бе отплувал по един страничен канал.

Като се мусеше и проклинаше дебелия си корем, Исгримнур най-после успя да се качи на верандата. Почука силно по посивялата от времето врата, а след това дълго чака в ледения дъжд без отговор и с нарастващо раздразнение. Накрая вратата се отвори с трясък и се показа намръщена жена на средна възраст.

— Не знам къде е този малоумник — каза тя, сякаш Исгримнур я бе попитал. — Не стига, че трябва да върша всичката работа вътре, ами сега трябва и да отварям.

За момент херцогът бе толкова изненадан, че почти се извини, но се пребори с желанието си да бъде галантен и каза:

— Искам стая.

— Добре, влез тогава — изсумтя жената и отвори вратата по-широко. Видя се навес, който вонеше на катран и риба. Две лодки бяха обърнати на дъските, изложени като жертви от битка. Една кафява ръка се подаваше от купчина одеяла и за момент Исгримнур си помисли, че е на лекомислено захвърлен труп. Ръката обаче се размърда, за да придърпа завивките, и той разбра, че е на заспал човек. Помисли си, че удобствата тук няма да отговарят на най-високите стандарти.

„Ставаш придирчив, старче — сгълча се той. — На бойното поле си спал в кал и кръв и сред хапещи мухи“.

Той бе дошъл тук със задача, припомни си Исгримнур. Удобствата бяха на второ място.

— Между другото — провикна се той след стопанката, която вече си влизаше, — търся един човек. — И изведнъж не можа да се сети за името, което му бе казал Диниван, спря и прокара пръсти през влажната си брада. — Тиамак. Търся Тиамак.

Жената се обърна. Киселото й изражение бе изместено от поглед, пълен с алчно задоволство.

— Вие? — каза тя. — Вие сте онзи със златото? — И разпери ръце, като че ли да го прегърне. Въпреки че бе доста далече, херцогът отстъпи назад. Одеялата в ъгъла се загърчиха, все едно в тях имаше цяло прасило, а после от тях се измъкна един дребен слаб човек с полузатворени от съня очи.

— Аз съм Тиамак — каза той и се прозина. Погледна Исгримнур и като че ли се разочарова, все едно бе очаквал нещо по-добро. Херцогът усети как раздразнението му се връща. Всичките тези хора луди ли бяха? За кого го мислеха, кой искаха да бъде?

— Нося ти вести — сковано каза Исгримнур. — Но трябва да говорим насаме.

— Ще ви заведа в стаята ви — припряно каза жената. — Най-хубавата в къщата. А този дребосък — и той е уважаван гост — може да се присъедини към вас там.

Исгримнур бе обърнал гръб на Тиамак, който сякаш се обличаше несръчно под одеялата, когато вътрешната врата на странноприемницата се отметна и край тях профуча орда деца — викаха като тритинги, тръгнали на война. Преследваше ги висок белокос ухилен мъж — явно си играеха. Те бягаха от него и пищяха от радост. Преди старецът да успее да ги последва, стопанката застана пред него с ръце на кръста.

— Проклет да си, Цалио, глупаво магаре! Ти си тук, за да отваряш вратата! — Старецът, макар да бе много по-едър от нея, се сви от страх, като че ли очакваше удар. — Знам, че си изкуфял, обаче не си глух! Не чу ли, че на вратата се чука?

Старецът изстена без думи. Стопанката се извърна и отвратено сви устни.

— Тъп е като… — започна тя и изведнъж млъкна и зяпна, защото Исгримнур падна на колене.

Херцогът усети, че светът се разклаща, като че ли повдигнат от гигантски ръце. Изминаха дълги мигове, преди да успее да проговори, мигове, в които стопанката, дребосъкът от Вран и старият пазач го гледаха с различна степен на разтревожен интерес. Накрая Исгримнур проговори, обръщаше се към стареца:

— Господарю Камарис — каза той и усети как гласът му засяда в гърлото му. Светът беше полудял: вече и мъртвите оживяваха. — Милостива Елисия, Камарис, нима не ме помниш? Аз съм Исгримнур! Заедно се бихме за Престър Джон — бяхме приятели! О, Господи, ти си жив! Как е възможно това?

Той му протегна ръка и старецът я пое както дете би взело нещо блестящо или шарено, предложено му от непознат. Дланта на стареца бе груба и силна, силата й можеше да се усети дори и докато лежеше отпуснато в ръката на Исгримнур. На красивото му лице бе изписано единствено усмихнато неразбиране.

— Какви ги говориш? — сърдито попита стопанката. — Това е старият Цалио, пазачът. Тук е от години. Той е малоумен.

— Камарис… — прошепна Исгримнур, докато притискаше ръката на стареца към бузата си и я мокреше със сълзите си. — О, скъпи господарю, ти си жив!