Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (24)

20. Хиляда стъпала

— Ето, виждаш сам. — Бинабик посочи Куантака с безпомощно отвращение. Вълчицата клечеше с присвити уши и настръхнал врат, сивият й кожух бе обсипан със снежинки. Тролът запроклина: — Очите на Кинкипа! Ако можех да я накарам да го направи, бъди сигурен, че щях. Съгласна е да върви назад към абатството, но само за да е до мен, и нищо повече. — Той отново се обърна към животното. — Куантака! Саймън мосок! Умму! — После поклати глава. — Не иска.

— Какво й става? — Слудиг ритна земята и вдигна облак сняг в хапещия вятър. — Всеки час, в който не го намираме, следата става все по-неясна. А ако момчето е ранено, всеки час го отнася по-близо до смъртта.

— В името на дъщерята на планините, римърсгардецо — изкрещя Бинабик, — всеки час от всеки ден отнася всички ни по-близо до смъртта! — Той примига със зачервените си очи. — Мислиш ли, че аз не се тревожа за Саймън? Защо се препъваме насам-натам, откакто слънцето е изгряло? Ако можех да сменя носа на Куантака с моя, щях да го направя, повярвай! Но тя се изплаши от ужаса в абатството на Скоди и… виж! Дори ни следва с нежелание!

Куантака отново бе спряла внезапно. Когато Бинабик погледна назад, тя сведе огромната си глава и изскимтя — едва доловим звук в надигащия се вятър.

Слудиг се плесна по краката с облечените си в кожа ръце.

— Проклет да съм, троле, зная! Но ние имаме нужда от нейния нос! Дори не знаем къде е отишло момчето, нито защо не ни отговаря. Викаме вече с часове!

Бинабик мрачно поклати глава.

— Точно тота ме тревожи най-много. Не изминахме много, преди да намерим коня му… най-много половин левга. Вече обиколихме два пъти по-далече, както и повечето от пътя назад, но все още не се вижда и следа от Саймън.

Римърсгардецът присви очи срещу сипещия се сняг.

— Ако е паднал, вероятно би тръгнал назад по собствените си следи… докато още ги е имало. Хайде да завлечем вълчицата още малко към абатството. Може би ако подуши момчето, ще е по-послушна. — Той тръгна напред с конете. Бинабик направи гримаса и подсвирна на Куантака. Вълчицата дойде неохотно.

— Не ми харесва бурята, която се задава — обади се тролът; само малко по-напред римърсгардецът вече се бе превърнал в сивкаво петно. — Изобщо не ми харесва. Това е предвестникът на тъмнината, която видяхме да се събира на север, близо до Стормспайк. Идва към нас с огромна бързина.

— Зная — изкрещя Слудиг през рамо. — Скоро ще трябва да се погрижим за собствената си безопасност, независимо дали намерим момчето, или не.

Бинабик кимна, а после рязко се удари с ръка по гърдите: веднъж, два пъти, после и трети път. Освен ако боговете на народа му не гледаха, никой не видя измъченото му движение.

 

Абатството, което бе станало сцена на такъв див ужас, се бе превърнало в тиха, покрита със сняг гробница. Преспите прикриваха повечето следи от онова, което се бе случило със Скоди и малките й подопечни, но не можеха да скрият всичко. Куантака не искаше да се приближи на повече от един изстрел с лък от мълчаливите стени; Бинабик и Слудиг пък влязоха в абатството само колкото да се убедят, че Саймън не е някоя от неподвижните, завити с бяло фигури, и бързо си тръгнаха.

Когато оставиха хиляда крачки между себе си и абатството, спряха и постояха мълчаливо известно време, като отпиваха от една манерка кангканг, заслушани в скръбния вятър. Куантака, очевидно щастлива, че отново е далеч от ужасното абатство, подуши въздуха и се сви на кълбо в краката на Бинабик.

— Свети Ейдон, троле — най-после каза Слудиг, — що за вещица беше тази Скоди все пак? Никога не съм виждал нещо, което да се сравни с това. Тя от последователите на Краля на бурите ли беше?

— Само дотам, че тези като нея правят онова, което Кралят на бурите желае, независимо дали го знаят, или не. Тя имаше сила, но освен това се надяваше да се превърне в сила… което, мисля си, е много различно. Една малка кралица на норните със собствена малка група последователи, това искаше да бъде тя. Времената на война и съперничество са времена, в които се надигат нови сили. Старият ред започва да се променя и се появяват хора като Скоди, хора, които се опитват да оставят следа.

— Благодаря на благословения Бог, че изтри от лицето на земята цялото им гнездо, чак до най-малкото кутре. — Слудиг потрепери и се навъси. — Нищо хубаво не би могло да стане, ако някое от тези вещерчета беше оцеляло.

Бинабик го погледна любопитно и каза:

— Характерът на невинните може да е формиран, както на тези деца, но понякога късметът позволява той да бъде преоформен. Не вярвам много в злото, от което няма връщане, Слудиг.

— Така ли? — Римърсгардецът се изсмя остро. — А какво ще кажеш за Краля на бурите? Какво добро би могъл да кажеш за такова адско изчадие с черно сърце като него?

— Някога той е обичал народа си повече от собствения си живот — тихичко отвърна Бинабик.

 

Слънцето премина през мрачното небе изненадващо бързо. Когато спряха отново, ранният здрач вече приближаваше. Бяха обиколили още два пъти разстоянието между абатството и мястото в гората, което бяха определили като най-далечната точка, до която бяха стигнали. Цялото им викане и преравяне на храстите остана без резултат: Саймън го нямаше, а тъмнината и бурята се приближаваха бързо.

— В името на кръвта на Ейдон — отвратено каза Слудиг и потупа сивата кобила на Саймън, която бе завързана за неговия кон. — Поне не загубихме и проклетия меч. — Той махна с ръка към Трън, но не го докосна. По черния меч проблясваха снежинки, но не се трупаха на бяла пелена като върху всичко останало. — Но това прави решението ни по-трудно. Ако момчето и мечът бяха загубени заедно, нямаше да имаме друг избор, освен да търсим.

Бинабик го погледна ядосано.

— За какво „решение“ говориш?

— Не можем току-така да зарежем всичко заради юношата, троле. Аз го харесвам и добрият Бог знае това, но имаме задължение към принц Джосуа. И ти, и другите четци на книги казахте, че Джосуа се нуждае от това оръжие, иначе всички сме обречени. Трябва ли да пренебрегнем това, за да търсим едно загубено момче? Ако го направим, ще сме по-глупави дори от него — да вземе да се загуби в тая гора.

— Саймън не е глупав. — Бинабик зарови лице в козината на врата на Куантака. — А и не искам повече да съм клетвопрестъпник. Заклех се да го пазя. — Гласът на трола бе заглушен от козината на вълчицата, но напрежението си личеше ясно.

— Понякога трябва да взимаме трудни решения, троле.

Бинабик вдигна глава. Обикновено спокойният му поглед бе станал суров.

— Не ми говори за решения. И не се опитвай да ми обясняваш какво било трудности. Вземи меча. На гроба на господаря си аз се заклех да пазя Саймън. Нищо друго не е по-важно за мен.

— Тогава ти си най-глупавият от всички — изръмжа Слудиг. — Вече останахме само двама, а светът замръзва. Ще ме пуснеш ли сам с меча, който може да спаси и твоя народ, и моя? И всичко това само за да не престъпиш клетвата си към един мъртъв господар? Очите на Бинабик се напълниха със сълзи от яд.

— Не смей да ми говориш за клетвата ми. Не искам съвети от безмозъчен крохок!

Слудиг вдигна юмрук, като че ли да го удари, но се вгледа в треперещата си ръка, а после се обърна и излезе от полянката с решителна стъпка. Бинабик не вдигна поглед, за да види как си тръгва, а зачеса косматия гръб на Куантака. Една сълза се стече по бузата му и изчезна в кожата на качулката му.

Изминаха няколко минути, в които не се чу дори и крясък на птица.

— Троле? — Слудиг стоеше на края на полянката, точно зад конете. Бинабик все така не вдигаше поглед. — Чуй ме, човече, трябва да ме чуеш. — Римърсгардецът стоеше като неочакван гост, който чака да бъде поканен. — Веднъж, скоро след като се срещнахме за първи път, ти казах, че не знаеш нищо за честта. Исках да отида и да убия Сторфот, тана на Вественби, заради обидите му към херцог Исгримнур. Ти каза, че не трябва. Каза, че господарят ми Исгримнур ми е дал задача, която да изпълнявам, и че излагането на риск на успеха на тази задача не е нито смело, нито достойно, а е глупаво.

Тролът продължи да чеше разсеяно гърба на Куантака.

— Бинабик, зная, че си почтен. Ти знаеш, че аз също съм почтен. Трябва да направим лош избор, но не е правилно съюзниците да се карат и да се замерят с обиди като с камъни.

Тролът все още не отговаряше, но ръцете му спряха да чешат вълчицата и се отпуснаха в скута му. Той мълча доста дълго, свел глава.

— Аз се опозорих, Слудиг — най-после каза Бинабик. — Прав си да запращаш собствените ми думи в лицето ми. Моля за извинението ти, въпреки че не съм направил нищо, с което да го заслужа. — Той вдигна нещастното си лице към римърсгардеца, който направи няколко крачки към него.

— Не можем да си позволим вечно да търсим Саймън — тихо каза Слудиг. — Това е истина и няма нищо общо с любовта и приятелството.

— Прав си — каза Бинабик и бавно поклати глава. — Наистина си прав. — Той се приближи до брадатия войник и му протегна малката си ръка. — Ако можеш да простиш глупостта ми…

— Няма нищо за прощаване. — Яката ръка на Слудиг стисна ръката на Бинабик като в менгеме.

По лицето на трола пробяга уморена усмивка.

— Но има една услуга, която ще поискам. Нека запалим огън тук тази нощ, и утрешната вечер също, и да викаме Саймън и да го търсим. Ако не намерим следа от него, вдругиден сутринта ще продължим пътя си към Камъка на раздялата. Иначе ще се чувствам така, сякаш съм го изоставил, без изобщо да го потърся.

Слудиг кимна и каза сериозно:

— Това е справедливо. Дай сега да съберем дърва. Нощта се спуска бързо.

— А и студеният вятър не отслабва — намръщено отвърна Бинабик. — Неприятна мисъл за всички, които са без подслон.

 

Брат Хенгфиск, неприятният виночерпец на краля, посочи вратата. Усмивката му бе побъркано неподвижна, както всеки път, като че ли се бореше с някакъв животински хумор, който едва успяваше да сдържи. Графът на Утаниат пристъпи през вратата и мълчаливият Хенгфиск се оттегли надолу по стълбите, като остави графа на прага на камбанарията.

Гутулф поспря за миг, за да си поеме дъх. Изкачването по стълбите на кулата бе дълго, а графът не спеше добре напоследък.

— Повикали сте ме, ваше величество? — най-после каза той.

Кралят стоеше приведен над перваза на един от извитите прозорци, тежкото му наметало проблясваше на светлината на факлите подобно на стъкленозеления гръб на муха. Въпреки че още бе ранен следобед, небето бе тъмно като вечерно време — лилаво и убито сиво. Раменете на Елиас бяха свити така, че напомниха на Гутулф за лешояд. Кралят носеше тежкия сив меч в ножница на кръста си — щом го видя, графът потрепери.

— Бурята почти ни е стигнала — каза Елиас, без да се обръща. — Бил ли си толкова високо в Кулата на Зеления ангел?

Гутулф се насили да говори нормално:

— Бил съм във входната зала. Веднъж и в стаите на капелана на втория етаж. Никога толкова високо, сир.

— Странно място е — каза кралят; погледът му все още бе спрян на нещо далеч отвъд северозападния прозорец. — Това място, Кулата на Зеления ангел, някога е било центърът на най-великото кралство, което е виждал Остен Ард. Знаеше ли това, Гутулф? — Елиас се обърна. Очите му блестяха, но лицето му бе изпито и свъсено, като че ли желязната корона го стягаше прекалено.

— Имате предвид кралството на баща ви ли, ваше величество? — попита графът объркан и всъщност и уплашен. Бе изпитал само ужас, когато бе получил това повикване. Кралят вече не беше старият му приятел. Понякога изглеждаше почти непроменен, но Гутулф не можеше да пренебрегне реалността: онзи Елиас, когото бе познавал, все едно бе мъртъв. Бесилките на Площада на битките и коловете на портата Нарулах вече бяха претъпкани с тленните останки на онези, които по един или друг начин бяха разсърдили този нов Елиас. Гутулф знаеше как да държи устата си затворена и да прави онова, което му казват — поне още известно време.

— Не кралството на баща ми, идиот такъв. В името на Бога, моята ръка се протяга над много по-реално кралство, отколкото някога е било неговото. Крал Лут беше току на прага на баща ми; сега няма други крале освен мен. — Лошото настроение на Елиас като че ли се пооправи, когато той широко размаха ръка. — Не, Гутулф, на този свят има повече неща, отколкото би могъл и да сънуваш. Това някога е било столицата на могъща империя — по-голяма от Велики Римърсгард на Фингил, по-стара от Набан при императорите, по-мъдра от изгубената Кхандия. — Гласът му стихна и почти се загуби в повика на вятъра. — Но с негова помощ аз ще направя този замък седалището на още по-велико кралство.

— Чия помощ, ваше величество? — не можа да се сдържи да не попита Гутулф. Обзе го студена ревност. — На Приратес ли?

Елиас го погледна странно за миг, а после избухна в смях:

— На Приратес!? Гутулф, ти си наивен като дете!

Графът на Утаниат прехапа бузата си, за да сдържи гневните си (и вероятно фатални) думи. Сви и отпусна юмруци и най-после каза:

— Да, кралю.

Кралят отново се взираше през прозореца. Огромните камбани спяха на тъмни групи над главата му. Някъде далеч измърмори гръм. Елиас проговори:

— Но свещеникът има тайни от мен. Той знае, че мощта ми расте, докато разбирането ми се увеличава, и затова се опитва да скрие някои неща от мен. Виждаш ли онова там, Гутулф? — Той посочи през прозореца и изведнъж кипна: — В името на огньовете на Ада, човече, ти не можеш да видиш нищо оттам! Ела по-близо! Да не се страхуваш, че вятърът ще те замрази? — И се изсмя странно.

Гутулф пристъпи напред без желание: мислеше си какъв бе Елиас преди да го обземе лудост — избухлив, да, но не за дреболии; обичаше да се шегува, но с откровения хумор на войник, а не с това подигравателно и неразбираемо остроумие. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да си припомни онзи друг човек, своя приятел. Бе иронично, но изглеждаше, че колкото повече полудява Елиас, толкова повече заприличва на брат си Джосуа.

— Ей там. — Кралят посочи над влажните покриви на Хейхолт към сивата маса на Кулата на Хйелдин до северната част на Вътрешната стена. — Дадох я на Приратес да я използва за различните си начинания — или разследвания, ако предпочиташ, — и сега той я държи винаги заключена; дори не иска да даде ключ на краля си. За моята безопасност, както казва. — Елиас се вгледа в мрачната кула на свещеника, сива като небето; горните й прозорци бяха от дебело червено стъкло. — Много се възгордя този алхимик.

— Прокуди го, Елиас… или го унищожи! — Гутулф проговори, без да мисли, а после реши да продължи с натиска. — Знаеш, че винаги съм ти говорил като на приятел, безцеремонно, когато се е налагало. Знаеш още, че не съм страхливец, който скимти, ако се пролее малко кръв или се счупят няколко кости. Но този човек е отровен като змия — и много по-опасен. Той ще те промуши в гърба. Кажи само една дума и ще го убия. — Той млъкна. Сърцето му биеше лудешки като пред битка.

Кралят го изгледа за миг, а после отново се изсмя:

— А, ето го Вълчо, когото познавам. Не, не, скъпи приятелю, казах ти вече: имам нужда от Приратес и ще използвам всичко, от което се нуждая, за да постигна великата задача, която съм си поставил. А той няма да ме промуши в гърба, тъй като, разбираш ли, той също има нужда от мен. Алхимикът ме използва… или си мисли, че ме използва.

В далечината отново проехтя гръм. Елиас отстъпи от прозореца и сложи ръка върху рамото на Гутулф. Графът почувства излъчващия се студ направо през дебелата си дреха.

— Но не искам Приратес да те убие, а той ще те убие, недей да се заблуждаваш. Куриерът му пристигна днес от Набан. В писмото си ми казва, че преговорите с лектора вървят много добре и че ще се върне след няколко дни. Затова идеята да те изпратя във Високите тритинги начело на рицарите ми бе толкова добра. Младият Фенгболд ме увещаваше да му дам командуването, но ти винаги си ми бил верен помощник и, което е по-важно, ще се махнеш от пътя на червения свещеник, докато той свърши онова, от което имам нужда.

— Благодарен съм за възможността да ти служа, кралю — бавно каза Гутулф; страх и гняв се надигаха злобно в него. Той, графът на Утаниат, да падне до такова преклонение и блюдолизничество!

Какво щеше да стане, ако просто сграбчеше Елиас, внезапно и диво си помисли той, ако просто сграбчеше краля и се хвърлеше с него през прозореца — и двамата да полетят повече от сто лакътя надолу и да се разбият като яйца. Усирис Изкупителю, какво облекчение щеше да бъде, ако ликвидираше тази гнояща мозъчна болест, която бе пропълзяла през целия Хейхолт — и през самия него! Главата му се замая. На глас той каза само:

— Сигурен ли си, че тези слухове за брат ти не са точно това? Само слухове, въображението на недоволни селяци? Трудно ми е да повярвам, че нещо би могло да оцелее… би могло да оцелее от Наглимунд. — Една стъпка, помисли си той, само една, а после и двамата щяха да литнат надолу във влажния въздух. Всичко щеше да свърши за секунди и дългият, тъмен сън щеше да започне…

Елиас се отдръпна от прозореца, разрушавайки магията. Гутулф усети как на челото му избива хладна пот.

— Нямам нужда от „слухове“, скъпи Утаниат. Аз съм Елиас, Върховният крал, и зная. — Той закрачи под зъбите на вятъра към един прозорец на другата страна на кулата, онази страна, която гледаше на югоизток. Косата му се развя, черна като крилете на гарван. — Там! — Той посочи развълнувания оловносив Кинслах в мъгливата далечина. Проблясък на светкавица за миг освети дълбоките кладенци на очите му. — Джосуа е жив, наистина, и е някъде… там. Получих вест от доверен източник. — Дойде гръм, който гонеше светкавицата. — Приратес ми казва, че мога и по-добре да изразходвам силите си. Казва ми да не се тревожа за брат си. Ако не бях виждал хиляди доказателства за черното и празно сърце на Приратес, щях да си помисля, че съжалява за Джосуа — толкова сериозно възразява срещу тази акция. Но аз ще направя това, което искам. Аз съм кралят и искам Джосуа мъртъв! — Още един проблясък на светкавица гравира лицето му, изкривено като ритуална маска. Гласът на краля се напрегна; за миг като че ли само стискането на каменния перваз, от което кокалчетата му бяха побелели, го предпазваше от падане. — А искам и дъщеря ми да се върне. Да се върне! Искам Мириамел да се върне! Тя не се подчини на баща си, присъедини се към враговете му… към моите врагове. Тя трябва да бъде наказана.

Гутулф не можа да се сети какво да каже. Само кимна, като се опитваше да разпръсне отвратителните мисли, които се надигаха в него като в кладенец, който се пълни с черна вода. Кралят и прокълнатият му меч! Дори и сега Гутулф усещаше, че близостта на оръжието го разболява. Да, той щеше да отиде при тритингите и да залови Джосуа, щом Елиас искаше това. Поне щеше да е извън този ужасен замък с всичките му нощни звуци, страхливи слуги и лудия му скърбящ крал. Щеше отново да е способен да мисли. Щеше отново да диша чист въздух и да е в компанията на войници, на мъже, с чиито мисли и разговори се чувстваше удобно.

Изтътна гръм и камбаните затрептяха.

— Ще направя така, както казваш, кралю.

— Разбира се — кимна Елиас, отново спокоен. — Разбира се.

 

Навъсеният Гутулф си тръгна, но кралят остана още известно време, загледан в облачното небе. Слушаше вятъра толкова внимателно, все едно разбираше скръбния му език. Рейчъл, управителката на камериерките, започваше да се чувства много неудобно в тясното си скривалище. И все пак беше научила онова, което искаше да знае. Умът й бе пълен с идеи, доста извън обикновените й задачи: напоследък Рейчъл Драконката се бе уловила, че мисли неща, за които не бе си и представяла, че са възможни.

Като сбърчи нос от острата, но позната миризма на течност за полиране, тя надзърна през процепа между каменната рамка и изкорубената врата. Кралят стоеше неподвижен като статуя и се взираше навън в нищото. Рейчъл отново се изпълни с ужас от собственото си прегрешение. Да шпионира като най-мърлявата, доведена само за празниците прислужница! И при това Върховния крал! Елиас наистина бе син на любимия й крал Джон — дори и да не можеше да се надява да достигне баща си, — а тя, последният бастион на нравствеността в Хейхолт, го шпионираше!

Тази мисъл я накара да се почувства немощна и слаба. Тя се облегна на стената на килера на звънаря и благодари на Бога, че е толкова тесен. Между навитите въжета, куките за камбани, кутиите мазнина и тухлените стени имаше толкова малко пространство, че тя не би могла да падне, даже и ако се опиташе.

 

Тя не бе искала да шпионира, разбира се — не наистина. Бе чула гласовете, докато бе оглеждала злочесто мръсните стълби на третия етаж на Кулата на Зеления ангел. Бе отстъпила тихо от извитото стълбище в една ниша със завеса, за да не изглежда, че подслушва кралските работи, тъй като бе познала гласа на Елиас почти незабавно. Кралят се бе качил покрай нея — говореше, изглежда, на ухиления монах Хенгфиск, който го придружаваше навсякъде, но думите му приличаха на безсмислено бърборене. „Шепот от Накига“ каза той, както и „песни от по-високия въздух“. Говореше за „слушане на виковете на свидетелите“ и „скорошното идване на деня от сделката на хълма“ и за още по-неразбираеми неща.

Монахът с изпъкналите очи следваше краля по петите, както винаги правеше напоследък. Налудничавите думи на Елиас явно не го притесняваха: монахът само кимаше, докато се катереше нагоре — ухилената сянка на краля.

Развълнувана така, както не се бе вълнувала от много отдавна, Рейчъл последва двамата, докато не изкачиха може би хиляда стъпала нагоре по дългото стълбище на кулата. Дърдоренето на краля продължи, докато най-накрая двамата с монаха не изчезнаха в камбанарията. Уморена от възрастта си — а и гърбът я болеше, — Рейчъл остана на долния етаж, облегна се на стената и докато се мъчеше да си поеме дъх, отново се зачуди на смелостта си. Пред нея стоеше отворена работилница. Огромен скрипец бе разглобен на парчета върху покрития с дървени стърготини блок; един чук лежеше на пода, като че ли собственикът му бе изчезнал насред замаха си. До стълбището имаше ниша със завеса и когато монахът изведнъж затрополи обратно надолу по стълбите, тя нямаше избор, освен да се мушне в нея.

В дъното на нишата видя дървена стълба, която водеше нагоре в тъмнината. Знаеше, че е приклещена между краля отгоре и онзи, когото виночерпецът му щеше да доведе отдолу, така че нямаше друг избор, освен да се изкачи по нея, за да потърси по-сигурно скривалище: всеки, който минеше покрай нишата, можеше да дръпне завесата и да я открие, което щеше да доведе до унижението й или до нещо по-лошо.

Разбира се, по-лошо. Мисълта за главите, които гниеха като черни плодове върху портата Нарулах, пришпори старите й кокали нагоре по стълбата, която, както се оказа, водеше право в килера на звънаря.

И така, всъщност вината не беше нейна, нали? Тя не бе искала да шпионира наистина — тя на практика бе принудена да слуша разговора на Елиас с графа на Утаниат. Сигурно добрата света Риап щеше да разбере и щеше да се застъпи за нея, когато дойдеше времето да се чете от Великия свитък в преддверието на Небето.

 

Тя отново погледна през процепа на вратата. Кралят се бе преместил на друг прозорец — онзи, който гледаше на север, към кипящото черно сърце на приближаващата буря, — и не изглеждаше, че мисли да си тръгва. Рейчъл започваше да се паникьосва. Хората казваха, че Елиас прекарвал много безсънни нощи в работа с Приратес в Кулата на Хйелдин. Дали специфичната лудост на краля не беше да се разхожда из кулите до пукването на зората? Сега бе още следобед. Главата й се замая. Нима щеше да остане завинаги пленена тук?

Очите й, които се стрелкаха диво, се спряха на нещо, издълбано върху вратата, и тя се ококори от изненада.

Някой бе издълбал в дървото „Мириамел“. Буквите бяха изчегъртани дълбоко, като че ли който и да го бе направил, е бил хванат като Рейчъл и се е занимавал с това, за да минава времето. Но на първо място, кой би могъл да направи такова нещо, и то тук?

За миг тя се замисли за Саймън — спомни си как момчето се катереше като маймуна и се забъркваше в какви ли не неприятности. Той бе обичал Кулата на Зеления ангел — нали съвсем малко преди крал Джон да умре почти беше бутнал клисаря Барнабас надолу по стълбите? Рейчъл се усмихна тъжно. Голям дявол беше това момче… но вече го нямаше.

Внезапно ри спомни какво бе казало момчето на свещаря, Джеръмайъс. Усмивката изчезна от лицето й. Приратес. Приратес бе убил момчето й. Като си помисли за алхимика, Рейчъл усети омраза, която гореше и бълбукаше като негасена вар, омраза, различна от всичко, което бе изпитвала през живота си.

Замаяна, тя поклати глава. Бе ужасяващо да мисли за Приратес. Онова, което Джеръмайъс й бе казал за свещеника, й навяваше черни мисли — не бе знаела, че може да изпитва такива чувства.

Изплашена от силата им, тя се помъчи да се съсредоточи отново върху издяланото на вратата.

Взря се във внимателно изрязаните букви и реши, че в каквито и други неприятности да се бе забърквал Саймън, тази беля не е негово дело. Дори и под обучението на Моргенес, почеркът на Саймън се бе разхождал по страницата като пиян бръмбар, а тези букви бяха издълбани от някой образован. Но кой би издялал името на принцесата на такова непосещавано място? Без съмнение клисарят Барнабас бе използвал този килер, но мисълта как това отвратително влечуго старателно чегърта името на принцесата върху вратата надминаваше въображението на Рейчъл, въпреки че тя знаеше какви злини и глупости правят мъжете, ако се освободят от доброто влияние на жените. Но дори и при това положение изобщо не можеше да възприеме клисаря Барнабас като линеещ влюбен.

Мислите й се разсейваха. Рейчъл се сгълча ядосано. Наистина ли бе толкова стара и уплашена, че да се разсейва в момент, когато имаше толкова много важни неща, за които да мисли? Един план се бе оформил в главата й още от нощта, когато с останалите камериерки бе спасила Джеръмайъс — но една част от нея искаше да го забрави, искаше нещата да са точно по начина, по който бяха някога.

„Нищо вече няма да е същото, стара глупачке. Признай си го“.

Бе все по-трудно и по-трудно да се скрие от такива решения напоследък. След като прибраха избягалото момче на свещаря, тя и подчинените й най-после осъзнаха, че няма друго решение, освен да му помогнат да избяга. И така, бяха го измъкнали от Хейхолт една привечер, преоблечен като камериерка, която си отива вкъщи в Ерчестър. Докато наблюдаваше нещастното момче да куцука към спасението си, Рейчъл бе споходена от прозрение: вече не можеше да се прави, че не забелязва злото, което населяваше дома й. Тя бе управителка на камериерките и щом видеше нещо развалено, трябваше да го почисти.

Чу тропането на тежки ботуши по белия каменен под на камбанарията и рискува да погледне през тесния процеп. Увитата в зелено фигура на краля тъкмо изчезваше през вратата. Тя слушаше, докато стъпките му слизаха и заглъхваха все повече, а после изчака дълго, след като изобщо бяха спрели да се чуват, преди да се спусне по стълбата. Излезе иззад завесата в проветривото стълбище и избърса челото и бузите си — бяха влажни от пот въпреки студения камък около нея. Като стъпваше внимателно и тихо, заслиза надолу.

От разговора на краля с графа бе разбрала много неща. Сега вече трябваше само да чака и да мисли. Определено подготвянето на такова нещо не можеше да е и наполовина толкова сложно като ръководенето на едно пролетно почистване, нали? А и, посвоему, тя планираше точно това, нали така?

Старите й кости я боляха, докато бавно слизаше по безкрайното стълбище на Кулата на Зеления ангел, но на лицето й се изписа странна усмивка — усмивка, която би накарала камериерките да потреперят.

 

Очите на Бинабик отбягваха очите на Слудиг, който седеше от другата страна на огъня. Тролът събра ашиците и ги пусна в торбичката. Бе ги хвърлял няколко пъти тази сутрин и резултатите като че ли не го радваха.

Прибра торбичката в джоба си с въздишка, а после се обърна, разбута пепелта на огъня с една пръчка и изрови закуската им — корени и грудки, които бе изкопал от замръзналата земя. Беше ужасно студен ден и вече нямаха храна.

— Не говори — внезапно каза тролът. След около час мълчание Слудиг тъкмо си бе отворил устата. — Моля те, Слудиг, поне за малко не казвай нищо. Искам само манерката кангканг от джоба ти.

Римърсгардецът тъжно му я подаде. Бинабик отпи една дълга глътка и обърса устата си с ръкав. После обърса с него и очите си.

— Обещах — тихо каза той. — Исках да чакаме две нощи и ти се съгласи. Сега трябва да изпълня обещанието, което с най-голямо удоволствие не бих изпълнил. Трябва да занесем меча при Камъка на раздялата.

Слудиг отвори уста, но вместо това взе манерката от Бинабик и също отпи.

Куантака се върна от лов и ги завари безмълвно да товарят малкото си багаж на конете. Наблюдава ги няколко мига, после нададе нисък скръбен вой, сви се на кълбо в края на поляната и ги загледа сериозно над рунтавата си опашка.

Бинабик взе Бялата стрела от седлото и я притисна към бузата си; стрелата блестеше по-ярко от снега около тях. После прибра стрелата и каза на някой, който не присъстваше:

— Ще се върна. Ще те намеря.

И повика Куантака. Слудиг се метна на коня си и потеглиха през гората. Редицата товарни коне ги следваше. Снегът бързо засипа следите им.

 

Саймън реши, че няма смисъл да седи на едно място и да тъгува. Пък и небето ставаше неприятно тъмно за предобед и снеговалежът се засилваше. Той се вгледа печално в огледалото. Каквото и да беше огледалото на Джирики, принцът на ситите бе казал истината — че то няма да го доведе по вълшебен начин при Саймън, когато изпадне в беда. Младежът прибра огледалото, изправи се и потърка ръце.

Бинабик и Слудиг можеше още да са някъде наблизо — вероятно също като него бяха паднали в снега и имаха нужда от помощ. Нямаше представа колко дълго е лежал безпомощно в хватката на съня, колко дълго е слушал тайнствената жена да говори в сънищата му — можеше да са часове, а можеше и да са дни. Спътниците му можеше още да са наблизо, а можеше и да са се отказали да го търсят. Можеше да са на цели левги оттук.

Докато обмисляше безрадостните перспективи, той започна да върви в нещо, което се надяваше да е разширяваща се спирала — смътно си спомняше, че Бинабик му беше казал, че така се прави, когато си се изгубил. Обаче не беше сигурен, че спираловидното ходене е точно това, което да прави, тъй като не бе сигурен точно кой се е загубил. Освен това не бе обръщал особено внимание, когато дребосъкът бе обяснявал как човек да изчисли тази спирала — лекцията на трола за ориентиране в гората бе засягала движението на слънцето, мъха по кората на дърветата, посоката, в която се простират корените, които са в течаща вода, но когато Бинабик бе обяснявал всичко това, Саймън бе гледал как един трикрак гущер бавно куцука по земята. Жалко, че Бинабик не се бе опитал да направи обяснението си малко по-интересно, но сега бе твърде късно, за да направи нещо по въпроса.

Продължи да гази из все по-дълбокия сняг. Невидимото слънце се издигаше зад покривалото от облаци. Краткият следобед дойде, а после почти веднага се заприготвя да си отиде. Вятърът духаше и бурята хвана Алдхеорте в заскрежените си пръсти и стисна. Студът пронизваше Саймън през наметалото му, което започна да му се струва тънко като воала на някоя дама; бе му изглеждало достатъчно топло, когато бе с приятеля си, но сега, като се замисли за това, не можа да си спомни кога за последен път му е било наистина топло.

Денят привършваше. Стомахът също започна да го боли. За последно бе ял в абатството при Скоди — споменът за яденето и за последвалите събития го накара пак да се разтрепери, този път вече не от студ. Кой би могъл да каже колко време е минало оттогава?

„Ейдон — молеше се той, — дай ми храна“. Мисълта се превърна в някакво стихче, което отекваше отново и отново в главата му в такт със скърцането на снега под краката му.

За съжаление, това беше проблем, който не искаше да си отиде само от мисълта за нещо друго. Но и не бе станал толкова лош, колкото би могъл: Саймън знаеше, че не може да се загуби повече, отколкото е в този момент, но можеше да огладнее много повече.

През времето, което бе прекарал с Бинабик и войниците, бе свикнал някой друг да ловува и да събира храна; когато и той бе помагал, обикновено беше под напътствията на другите. А сега бе сам, както и през онези ужасни първи дни в Алдхеорте, след като бе избягал от Хейхолт. Тогава бе ужасяващо гладен и бе оцелял, докато тролът не го намери, но пък тогава не беше зима. Освен това бе успявал да краде по нещо от усамотени ферми. Сега вървеше през замръзнала безлюдна пустош и предишното му пътуване в гората изглеждаше като следобеден пикник.

 

Буреносните ветрове завяха. Самият въздух като че ли изстина изведнъж и Саймън се разтрепери пак. Гората започна да притъмнява — първото предупреждение, че дори и слабата дневна светлина не може да трае вечно, и Саймън усети, че се бори с надигащата се вълна на ужас. През целия ден се бе мъчил да пренебрегне лекото драскане на ноктите му: понякога бе имал чувството, че върви по ръба на бездна, която няма дъно, няма край.

В ситуация като тази, осъзна Саймън, беше много лесно да полудее — не да обезумее изведнъж и да заразмахва диво ръце, като просяк, който говори високопарно пред някоя таверна, а по-скоро да се плъзне в тиха лудост. Щеше да направи някоя погрешна стъпка и да се свлече бавно и безпомощно в пропастта, чиято близост в момента изглеждаше неоспоримо ясна. Щеше да пада и да пада, докато спреше дори да си спомня, че пада. Истинският му живот, спомените му, приятелите и домът, който някога бе имал, всички те щяха да се смалят, докато не станат нищо повече от древни, прашни предмети в глава, която прилича на къща със заковани прозорци и врата.

На това ли приличаше умирането, зачуди се изведнъж той? Дали част от теб остава в тялото ти, както в призрачната песен на Скоди? Дали човек лежи в земята и чувства как мислите му изчезват малко по малко като пясъчен нанос, отнасян от течащ поток? Но пък в края на краищата толкова ли щеше да е ужасно — да лежи в тъмното и влажното и просто бавно да престане да съществува? Нямаше ли да е по-добре от безумните тревоги на живите, от безполезната борба с невъзможни вероятности, от паническата и безсмислена битка срещу крайната победа на смъртта?

Да се предаде. Просто да спре да се бори…

Усещаше в себе си някакво мирно звучене, като тъжна, но красива песен. Приличаше на нежно обещание, на целувка преди сън…

Залитна напред. Стресна се, протегна ръка и се подпря на ствола на една подобна на скелет бреза. Сърцето му биеше много бързо.

С учудване видя, че по раменете и ботушите му се е натрупал сняг, като че ли бе стоял на едно място много дълго — но бе изглеждало като най-краткия миг! Разтърси глава и запляска бузите си, докато бодежите не върнаха живота в тялото му. Наруга се наум. Да заспи прав! Да замръзне като шушулка! Що за идиот беше?!

Не! Изръмжа и пак разтърси глава. Бинабик и Слудиг бяха казали, че е почти мъж: нямаше да ги опровергае толкова лесно. Беше студено и беше гладен — това беше всичко. Нямаше да се разплаче и да се откаже като прислужник, заключен извън кухнята. Беше преживявал и по-лоши неща от това.

Но какво трябваше да направи?

Не можеше да реши проблема с липсата на храна, знаеше, но това не беше чак толкова лошо. Едно от нещата, които Бинабик бе казал — Саймън си го спомняше много добре, — бе, че човек може да изкара много време без храна, но не може да оживее и една нощ на студа без подслон. По тази причина, винаги казваше тролът, огънят е много, много важен.

Но Саймън не можеше да си запали огън.

Обмисли този тъжен факт и продължи да върви. Въпреки бързо сгъстяващата се тъмнина се надяваше да намери по-добро място за лагер, преди да спре. Снегът вече валеше по-силно. Саймън се влачеше по дъното на някакво плитко дере. Искаше да намери по-високо място, откъдето нямаше да му се наложи да си прокопава път навън, ако оцелееше през нощта. Докато си мислеше за това, напуканите му устни се разкривиха в болезнена усмивка. При ужасния късмет, който имаше, мястото, което щеше да си избере, сигурно щеше да бъде ударено от светкавица.

Той се изсмя дрезгаво и за миг се окуражи от звука на собственото си веселие, но вятърът грабна смеха му и го отнесе, преди да успее да му се наслади.

 

Мястото, което избра, бяха няколко ели, скупчени на върха на нисък хълм — приличаха на пазачи с бели шапки. Би предпочел заслона на големи камъни — или още по-добре пещера, — но късметът му не бе толкова щедър. Без да обръща внимание на къркорещия си стомах, той огледа малката горичка, а после се захвана да гради стена от сняг, от страната, от която духаше вятърът.

Когато последната светлина се запроцежда от небето, започна да кърши клонки от елите. Натрупа ги до основата на снежната стена — легло от гъвкави иглички, почти толкова високо, колкото и стената.

Беше толкова уморен, когато си лягаше, че очакваше да заспи след няколко мига, въпреки боцкащите клонки, в които се свря, и схванатите си крака, но вместо това усети, че просто не може да затвори очи. Студът, макар и не толкова остро хаплив, колкото докато ходеше през гората под зъбите на вятъра, все пак се промъкна през рехавия му подслон и се просмука в костите и плътта му. Беше някакъв тъп и неумолим студ, търпелив като камък.

Макар свистенето на дишането му и барабанният бой на сърцето му да нахлуваха в ушите му, той можеше да чуе и други, по-странни звуци. Бе забравил колко по-различно звучи гората през нощта, когато до теб не спи някой приятел. Вятърът виеше болезнено между дърветата; други звуци изглеждаха застрашително прокрадващи се, но все пак бяха достатъчно силни, за да се чуват дори и над оплакващия вятър. След всички ужаси, които бе видял, Саймън не таеше безплодни надежди, че нощта не крие заплахи — сигурно чуваше прокълнати души да плачат във вятъра и стъпките на тромави хунен, които кръстосваха гората да търсят топла кръв!

Нощта напредваше. Саймън усети в него отново да се надига черен ужас. Той бе съвсем сам! Беше загубен, обречен глупак и идиот, който изобщо не трябваше да се забърква в работите на по-добрите от него! Дори ако оцелееше през нощта, дори ако не станеше жертва на ноктите и зъбите на някой ломотещ безлик нощен обитател, това щеше да е само за да умре от глад през деня! Сигурно би могъл да преживее няколко дни, може би и седмици, ако бе късметлия, но според онова, което Бинабик му бе казал, до Камъка на раздялата имаше много левги — и това само при положение, че изобщо знаеше как да стигне дотам и че можеше да намери правилния път през несъстрадателните дълбини на Алдхеорте. Саймън знаеше, че не притежава горските умения, за да оцелее през дългото изгнаничество сред дивата гора: той не беше Джак Мандуоуд, дори никак не приличаше на него. Също така почти нямаше шанс някой, който би могъл да му помогне, да мине през тази далечна част на североизточната гора, особено в такова адско време.

Най-лошото от всичко бе, че приятелите му ги нямаше. В средата на следобеда той изведнъж бе осъзнал, че крещи панически: повтаряше имената им отново и отново, докато гърлото му не се продра като стар чаршаф. Накрая, точно преди гласът му да го предаде, си бе помислил, че крещи имената на мъртъвци. Това бе най-плашещата от всички мисли, една пътечка, която преминаваше много близо до пропастта: викай мъртвите днес, говори с тях утре, присъедини се към тях скоро след това — в жива смърт или невъзвратима лудост, което може да беше и по-лошо от истинското умиране.

Лежеше под клонките и трепереше, но вече не само от студ. Тъмнината се надигна в него и Саймън се бореше срещу нея. Не искаше да умре — но имаше ли някакво значение? Изглежда, нямаше какво да направи по въпроса.

„Но няма да умра тук — реши той най-после, като за миг се престори, че му е бил предложен друг избор. Потърси собственото си отчаяние и започна да го успокоява като уплашен кон. — Пролях драконска кръв. Спечелих ситска Бяла стрела. Всичко това все значи нещо, нали?“

Не знаеше дали всичко това наистина значи нещо, но изведнъж много му се прииска да живее.

„Няма да умирам още. Искам пак да видя Бинабик, и Джосуа… и Мириамел. И искам да видя как Приратес и Елиас страдат за онова, което правят. Искам отново да имам дом, топло легло — о, милостиви Усирис, ако наистина си истински, позволи ми отново да имам дом! Не позволявай да умра на студа! Позволи да си намеря дом… дом… позволи да си намеря дом!…“

Сънят най-после го побеждаваше. Струваше му се, че чува собствения си глас да отеква като в пресъхнал каменен кладенец. Накрая се плъзна от студа и болезнените мисли към някакво по-топло място.

 

Преживя тази нощ и още шест нощи след нея, всяка бе последвана от сутрин на ужасна, вдървена скованост, от самота и все по-непоносим глад.

Ненавременният студ бе избил много от децата на пролетта още в зародиша, но някои растения бяха успели да напъпят и да цъфнат в краткия, неистински топъл сезон преди смъртоносната зима да се върне. И Бинабик, и ситите му бяха давали да яде цветове, но Саймън нямаше представа кои стават за ядене. Ядеше малкото, които можеше да намери. Те не го засищаха, но не го и убиваха. Туфи горчива жълта трева — много горчива — също бяха оцелели тук-там под снежната покривка и той използва докрай всички, които намери. Веднъж, в миг на гладуващо безумие, дори се опита да изяде шепа елови иглички. Бяха невероятно ужасни на вкус и смолата, смесена със слюнката му, полепна по полузамръзнала му пухкава брада.

Един ден, когато желанието му за нещо стабилно за ядене се бе превърнало в подлудяваща мания, някакъв объркан от студа бръмбар пресече пътя му. Рейчъл Драконката се отвращаваше от всякакви такива гадни вредители, но стомахът на Саймън не искаше да се съобразява с обучението на Рейчъл.

Въпреки празния му стомах, първият бръмбар му бе много труден. Когато усети как малките крачка мърдат в устата му, Саймън се задави и изплю насекомото в снега. Догади му се — но миг по-късно отново вдигна бръмбара, сдъвка го и бързо го преглътна. Бръмбарът приличаше на мека и малко мърдаща орехова черупка, а вкусът му бе малко по-лош от плесенясал дъх. Когато изтече цял час и нито едно от ужасните предричания на Рейчъл не се сбъдна, Саймън започна да наблюдава внимателно земята за още такива бавнодвижещи се хапки.

Различен от огромния му глад, а по някои критерии и по-лош, бе студът: когато успееше да намери нещичко за ядене, гладът му поне за миг намаляваше, а когато се раздвижеше сутрин, мускулите преставаха да го болят поне малко… но след момента, когато за пръв път бе пропълзял в горското си легло, той никога не се стопли отново. Когато спреше да се движи дори и за няколко кратки мига, започваше да трепери неконтролируемо. Мразът бе толкова безмилостен, че започна да му се струва, че го преследва като враг. Той го проклинаше немощно и размахваше ръце във въздуха, като че ли зложелателният студ бе нещо, което можеше да удари, както бе ударил дракона Игджарджук, но студът бе навсякъде и никъде — и нямаше черна кръв, която Саймън да пролее.

Не можеше да направи нищо, освен да върви. И така, през всичките болезнени часове на дневна светлина, от мига, в който схванатите му крайници го изкарваха от постелята от клонки всяка сутрин, до часа, в който слънцето се оттегляше от сивото облачно небе, той вървеше почти без да спира на юг. Ритъмът на влачещите му се крака ставаше такава част от цикъла на живота, както повеите на вятъра, движението на слънцето, въртенето на снежинките. Той вървеше, понеже това го стопляше; вървеше на юг, понеже смътно си спомняше как Бинабик казва, че Камъкът на раздялата е в равнините на юг от Алдхеорте. Знаеше, че никога не би могъл да преживее пътуването през цялата гора — преминаване през огромна държава от дървета и сняг, но трябваше да има някаква цел: безкрайното пристъпване бе по-лесно, ако всичко, което трябваше да прави, бе да оставя забуленото слънце да минава отляво надясно.

Освен това вървеше, тъй като когато стоеше, без да мърда, студът започваше да му докарва странни, плашещи видения. Понякога виждаше лица в разкривените стволове на дърветата и чуваше гласове да произнасят името му и имената на непознати. Друг път заснежената гора изглеждаше като гъсталак от кули; рядката зеленина се превръщаше в подскачащи пламъци и сърцето му биеше в ушите като гибелна камбана.

Но най-важното, Саймън вървеше, понеже нямаше какво друго да прави. Ако спреше, щеше да умре — а той не искаше да умре.

— Бръмбарче, недей да бягаш, мирно стой.

Нищо, че си ти горчиво, ще те хапна наведнъж.

Чакай буболечке вкусна,

чакай, чакай, не се бой!

Ще те хапна, ще те хапна…

Бе късната сутрин на седмия ден, откакто беше останал сам. Саймън внимателно пристъпваше напред. Един сиво-кафяв бръмбар на петна — по-голям и вероятно по-вкусен от мъничките черни, които бяха станали основното му меню — пълзеше по ствола на един бял кедър. Саймън вече бе опитал да го хване, двадесетина лакътя по-назад, но този бръмбар имаше крила (и това със сигурност доказваше, че е вкусен, тъй като трябваше да се труди толкова много, за да остане неизяден!) и най-безсрамно си бе тръгнал с бръмчене. Не бе отлетял далеч. Вторият опит да го хване също не бе успял и сега следваше третият.

Саймън си пееше; не знаеше дали пее на висок глас, или не. Бръмбарът като че ли нямаше нищо против, така че Саймън продължи:

— Чакай, бръмбарче, постой,

мирно, кротко, не се бой.

Ето, идвам през снега,

ето, идвам ей сега…

Очите му бяха присвити и той се придвижваше съвсем бавно — толкова бавно — толкова позволяваше треперещото му недохранено тяло. Той искаше този бръмбар. Трябваше му този бръмбар. Усети, че се разтреперва, нервите му не издържаха и той скочи. Дланите му удариха кората, но когато вдигна шепи, за да погледне, видя, че са празни.

— Защо го гониш? — чу се глас. Саймън, който бе провел безброй разговори със странни гласове през последните няколко дни, отвори уста да отговори — сърцето му започна да бие като чук. Обърна се, но не видя никого.

„Ето, започна се… Полудя…“ — помисли си, но в този момент някой го потупа по рамото. Той отново се извъртя рязко и почти падна.

— Ето. Хванах ти го. — Бръмбарът, любопитно безжизнен, се понесе във въздуха пред него. Миг по-късно Саймън видя, че е хванат от пръстите на ръка в бяла ръкавица. Собственикът на ръката излезе иззад кедъра. — Какво ще правиш с него? Вашият народ яде ли буболечки? Това не го знаех.

За един кратък миг той си помисли, че е дошъл Джирики — златноокото лице бе обкръжено от облак бледолилава коса със същата странна отсянка като тази на Джирики, плитки с пера висяха покрай високите скули, — но като се вгледа, разбра, че това не е приятелят му.

Лицето на непознатия бе много нежно, но все пак малко по-кръгло от това на Джирики. Както и при принца, леко нечовешките черти караха някои от израженията на този сит да изглеждат студени и жестоки, дори леко животински, но все пак странно красиви. Новодошлият изглеждаше по-млад и по-непредпазлив от Джирики, лицето й — той току-що бе осъзнал, че непознатата е жена — променяше бързо израженията си, все едно се сменяха фини маски. Въпреки онова, което приличаше на подвижността и енергията на младостта, дълбоко в по котешки спокойните златни очи на непознатата Саймън видя древното знание на ситите, също като при Джирики.

— Сеоман — каза тя, а после се изсмя подсвиркващо. Облеченият й в бяло пръст докосна веждата му, лек и силен като крило на птица. — Сеоман Снежния кичур. Сеоман Снежнокъдрия.

Саймън трепереше.

— Ко… ко… коя си ти?…

— Адиту. — Очите й бяха леко подигравателни. — Майка ми ме е нарекла Адиту но-Са’онсерей. Пратиха ме да те намеря.

— Пратиха те? Ко… кой?

Адиту килна глава на една страна и погледна Саймън така, както някой би погледнал нечисто, но интересно животно, което се е свило на прага.

— Брат ми, човешко дете. Джирики, разбира се. — Тя се вгледа в него. — Защо изглеждаш толкова странно?

— Ти ли беше… в сънищата ми? — жално попита той.

И внезапно седна на земята до босите й крака.

 

— Разбира се, че имам ботуши — каза Адиту. Някак си бе запалила огън — разри снега и струпа дървата точно до мястото, на което се бе строполил Саймън, а после ги запали с някакво бързо движение на нежните си пръсти. Саймън се бе вторачил напрегнато в пламъците, опитваше се да накара ума си отново да заработи правилно. — Просто исках да ги сваля, за да мога да се приближа по-тихо. — Тя го изгледа приветливо. — Не знаех какво може да шуми чак толкова в гората, но това беше ти, разбира се. И все пак наистина има нещо прекрасно в чувството на снега по кожата.

Саймън потрепери — лед по голи ходила ли?

— Как ме намери?

— Чрез огледалото. Песента му е много мощна.

— Значи… значи, ако бях загубил огледалото, н-нямаше да ме намериш?

Адиту го погледна сериозно.

— О, щях да те намеря рано или късно, но хората са крехки същества и можеше да няма нищо интересно, което да намеря. — Зъбите й просветнаха в нещо, за което той предположи, че е усмивка. Тя изглеждаше едновременно повече и по-малко човешки от Джирики — почти по детски лекомислена понякога, но за други неща много по-странна от брат си. Много от качествата, които Саймън бе наблюдавал у Джирики — котешката грация и спокойствие например, — у сестра му изглеждаха още по-изявени.

Докато Саймън се поклащаше, обвил коленете си с ръце, все още не съвсем сигурен, че е буден и нормален, Адиту бръкна под бялата си дреха, която, заедно с белите й панталони, я бе направила почти неразличима на фона на снега — извади пакет, увит в ярък плат, и му го подаде. Той задърпа несръчно връзките и накрая видя какво има вътре: къшей златнокафяв хляб, който изглеждаше току-що изваден от фурната, и шепа сочни розови плодчета.

Трябваше да яде на много малки хапки, за да не му се догади: но пък всяка по-малка от трошица хапка изглеждаше като време, прекарано в рая.

— Къде ги намери? — попита той с пълна с плодове уста.

Адиту го гледа много дълго; като че ли обмисляше някакво важно решение. Накрая каза някак прекалено безгрижно:

— Скоро ще видиш. Ще те заведа… макар такова нещо да не се е случвало никога.

Саймън не обърна внимание на последната неясна забележка, а попита:

— Къде ще ме заведеш?

— При брат ми, той така каза — отвърна Адиту. Беше сериозна. Някаква дива светлина блестеше в очите й. — В дома на нашия народ — Джао е-Тинукай’и.

Саймън преглътна и каза:

— Ще отида навсякъде, където има огън.