Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (22)

18. Изгубената Градина

След дълго пътуване през беззвучна кадифена празнота Саймън най-после се завърна в неясните гранични земи между съня и будното състояние. Свести се на ръба на някакъв сън и осъзна, че в мислите му отново говори глас, както и при кошмарното бягство от абатството на Скоди. Някаква врата се бе отворила в него: сега като че ли всичко можеше да влезе през нея.

Но този неканен гост не бе язвителното същество от пламък, служителят на Краля на бурите. Новият глас бе толкова различен от онзи, мъртвешкия, колкото животът от смъртта. Не се подиграваше и не заплашваше — всъщност той като че ли въобще не говореше на Саймън.

Беше женски глас, музикален, но и силен, и блестеше като фар в тъмния сън. Въпреки че думите бяха изпълнени с мъка, гласът носеше на Саймън някакво странно чувство за удобство. Въпреки че Саймън знаеше, че спи, и бе убеден, че само за секунда може да се пробуди в истинския свят, гласът го запленяваше по такъв начин, че той не искаше да се събуди. Той си спомни мъдрото красиво лице, което бе видял в огледалото на Джирики, и реши да се носи по ръба на будното състояние и да слуша, тъй като това бе същият глас, същият човек. Някак си вратата в ума му наистина се бе отворила и точно жената от огледалото бе влязла през нея. Саймън беше безкрайно благодарен за това. Спомни си онова, което му бе казал Червената ръка, и дори в съня си почувства как слана попарва сърцето му.

„Любими Хакатри, красиви ми сине — говореше гласът, — колко ми липсваш. Зная, че не можеш да ме чуеш, нито да ми отговориш, но не мога да не говоря така, като че ли си пред мен. Твърде много пъти народът ни танцува Годишния танц, откакто ти отиде на запад. Сърцата изстиват, а светът изстива още повече“.

Саймън осъзна, че макар гласът да пее в съня му, тези думи не са предназначени за неговите уши. Почувства се като просяче, което наднича в дома на богато семейство през някой прозорец. И също както богаташкото семейство може да изпитва мъки, които беднякът не би могъл да разбере — злочестини, които не са свързани с глада, студа или физическата болка, — така и гласът в съня на Саймън, въпреки цялата си величественост, изглеждаше натежал от тихо терзание.

„Понякога ми се струва, че са изминали само шепа обръщания на лунното лице, откакто Двете семейства тръгнаха от Вениха До’сае, родната ни земя оттатък Великото море. Ех, Хакатри, ако можеше да видиш нашите кораби, докато пресичаха яростните вълни! Бяха от сребърно дърво, с платна от ярки платове, бяха смели и красиви като летящи риби. Като дете се возех на носа и гледах как вълните се разделят, и бях заобиколена от облак святкаща и блещукаща морска пяна! После, когато носовете на корабите докоснаха пръстта на тази земя, плакахме. Бяхме избегнали сянката на Небитието и бяхме спечелили пътя към свободата.

Но вместо това, Хакатри, открихме, че въобще не сме избегнали сянката истински, а само сме сменили един вид сянка с друг — и тази сянка растеше в самите нас.

Разбира се, мина много време, преди да го осъзнаем. Новата сянка растеше бавно, отначало в сърцата ни, после в очите и ръцете ни, но сега злото, което тя причини, е станало по-голямо, отколкото можехме дори да предположим. То се простира над цялата тази земя, която обичахме, земята, към която бързахме толкова отдавна, като към обятията на любовник — или като син към прегръдката на майка си…

Новата ни земя е толкова погълната от сенки, колкото и старата, Хакатри, и за това сме виновни ние. Но сега брат ти, който бе разрушен от тези сенки, се е превърнал в още по-ужасна тъмнина. Той хвърля черен покров над всичко, което някога обичаше.

О, в името на Градината, която изчезна, колко трудно е да загубиш синовете си!“

Вече и нещо друго се бореше за вниманието му, но Саймън можеше само да лежи безпомощно — нито искаше, нито можеше да се събуди. Като че ли някъде извън този сън, който не бе сън, някой го викаше. Да не би да имаше приятели или семейство, които го търсеха? Нямаше значение. Не можеше да се откъсне от тази жена. Ужасната й тъга се извиваше в него и го разкъсваше: не можеше да я остави сама с мъката й. Най-после гласовете, които го викаха глухо, спряха.

Присъствието на жената остана. Тя като че ли плачеше. Саймън не я познаваше, не разбираше на кого говори, но и той плака с нея.

 

Гутулф бе объркан и ядосан. Седеше, лъскаше щита си и се опитваше да слуша отчета на управителя, който току-що бе пристигнал от крепостта му в Утаниат.

Накрая изплю сок от ситрил в тръстиките по пода и каза:

— Повтори, човече! Нищо не разбирам от глупостите ти.

Управителят, човек с кръгло коремче и очи на пор, спокойно потисна уморената си въздишка — Гутулф не бе от господарите, пред които човек можеше да не показва идеално търпение, — и отново започна да обяснява:

— Просто ви казвам следното, господарю: всичките ви имоти в Утаниат са почти празни. Вулфхолт е изоставен, ако изключим неколцина слуги. Почти всички селяци са си тръгнали. Няма да има кой да прибере овеса и ечемика, а жътвата идва само след две седмици.

— Крепостните ми са избягали? — Гутулф се взря разсеяно в глигана и сребърните копия, които блестяха върху черния му щит: върховете на копията бяха очертани със седеф. Той обичаше тези доспехи, както би обичал дете. — Как смеят да бягат? Кой, ако не аз, храни тия нахалници толкова години? Ами… наеми други за жътвата, но не позволявай на онези, които са избягали, да се върнат. Никога.

Сега вече управителят въздъхна отчаяно:

— Господарю… графе… мисля, че не ме разбрахте. Просто няма достатъчно свободни хора, които да наема. Бароните, вашите васали, си имат свои проблеми и нямат работници, които да отделят. Полята ще останат неожънати. Армията на Скали от Калдскрайк от другата страна на реката, в Хернистир, е помела всичките гранични градове близо до Утаниат и вероятно скоро ще пресече реката, след като опустоши земите на Лут.

— Лут е мъртъв, както ми казаха — бавно каза Гутулф. Самият той бе ходил при крал Лут в Тайг и бе нанесъл непростима обида на краля пред всичките му придворни. Това бе само преди няколко месеца. Защо сега се чувстваше толкова ужасно? — И защо бягат тези негодници?

Управителят го изгледа странно, като че ли Гутулф изведнъж бе попитал коя посока е нагоре.

— Защо ли? Заради войната и грабежите до границата, заради хаоса. И заради Белите лисици, разбира се.

— Белите лисици ли?

— Да, заради Белите лисици, господарю. — Управителят сви скептично устни. — Нали тъкмо те дойдоха да помогнат на армията, която командвахте в Наглимунд.

Гутулф вдигна очи и несъзнателно задъвка горната си устна.

— Норните ли имаш предвид?

— Да, господарю. Обикновените хора ги наричат Белите лисици заради мъртвешки бледата им кожа и лисичите им очи. — Той едва сдържа потреперването си. — Белите лисици.

— Но защо? — попита графът и като не получи моментален отговор, повиши глас. — Какво общо имат те с моята жътва, Ейдон да те убие?

— Ами защото те идват на юг, графе — изненадано каза управителят. — Напускат леговището си в руините на Наглимунд. Виждали са ги да ходят през хълмовете по тъмно, като призраци. Пътуват през нощта, на малки групи, и винаги се движат на юг… към Хейхолт. — Той се огледа нервно, като че ли чак сега осъзна какво е казал. — Идват тук.

 

След като управителят си отиде, Гутулф дълго седя, като отпиваше от една голяма чаша вино. Вдигна шлема си, за да го излъска, вгледа се в бивните от слонова кост, които се издигаха от гребена, и после го остави на масата. Не му се занимаваше с това, въпреки че кралят му бе наредил да поведе Еркинската гвардия към бойното поле след няколко дни, а за бронята си не се бе грижил от обсадата на Наглимунд. Нещата изобщо не бяха вървели добре след обсадата. Замъкът като че ли бе населен от духове, а прокълнатият сив меч и двамата му братя витаеха в сънищата му, така че вече почти го бе страх да си легне, да заспи…

Остави чашата и се вгледа в примигващата свещ: настроението му се подобри. Поне не си въобразяваше разни неща. Безбройните странни нощни звуци, безтелесните сенки в коридорите и общите зали, изчезващите нощни посетители на Елиас, всичко това и още много неща бяха започнали да карат графа на Утаниат да се съмнява в собствения си ум. Когато кралят го бе накарал да докосне прокълнатия меч, Гутулф се бе убедил, че, чрез магия или не, някаква пукнатина в мислите му е пуснала лудостта, която ще го унищожи. Но това не бе никаква приумица, никакво хрумване — управителят го бе потвърдил. Норните идваха в Хейхолт. Белите лисици идваха.

Гутулф извади ножа си и го хвърли към вратата. Той се превъртя във въздуха, заби се и затрепери в дебелата дъбова дъска. Гутулф се затътри през стаята и го издърпа, после го хвърли пак и го измъкна с бързо движение на китката си. Вятърът запищя в дърветата отвън. Гутулф се озъби. Ножът отново се заби в дървото.

 

Саймън лежеше прикован в съня, който не беше сън, а гласът в главата му продължаваше да говори.

„Нали разбираш, Хакатри, кротки ми сине, вероятно точно там започнаха нашите неприятности. Преди малко говорих за двете Семейства, като че ли бяхме единствените оцелели от Вениха До’сае, но точно лодките на Тинукеда’я ни прекараха през Великото море. Нито ние, Зида’я, нито нашите роднини Хикеда’я щяхме да оживеем, за да достигнем тази земя, ако не бяха Руян Кормчията и народът му… но за наш срам, ние се отнасяхме към Децата на Океана толкова лошо, колкото и в Градинските земи отвъд морето. Когато повечето от народа на Руян най-после си тръгнаха, когато продължиха към онази тяхна собствена земя, точно тогава, мисля, сянката започна да расте за първи път. О, Хакатри, ние бяхме луди, за да донесем старите несправедливости в това ново място, да повторим грешки, които трябваше да са загинали с нашия дом в Най-далечния изток…“

 

Клоунската маска се клатеше пред лицето на Тиамак, блестеше на светлината на огъня, покрита със странни пера и рога. За миг той се обърка. Как бе дошъл Фестивалът на вятъра толкова скоро? Нали до годишното празненство на Този, който превива дърветата имаше още няколко месеца? Но ето че тук един от клоуните на вятъра се кланяше и танцуваше пред него — а и какво друго обяснение можеше да има за начина, по който го болеше главата, освен прекаленото количество папратова бира, един сигурен знак, че дните на Фестивала са дошли?

Клоунът на вятъра издаде някакъв странен цъкащ звук и подръпна нещо от ръката му. Какво ли правеше? Накрая той си спомни. Искаше си монетата, разбира се: всички трябваше да носят мъниста или дребни пари за Този, който превива дърветата. Клоуните събираха блещукащите подаръци в глинени гърнета и ги друсаха, та тракането да стигне до небето — това бе основната музика на Фестивала — звуци, които докарваха благоразположението на Огъващия дърветата, така че той да не праща лоши ветрове и наводнения.

Тиамак знаеше, че трябва да позволи на клоуна да вземе монетата — нали точно затова я носеше, — но все пак имаше нещо съмнително в начина, по който клоунът го побутваше, нещо, което го притесняваше. Маската на клоуна намигна и го погледна злобно; Тиамак — бореше се с нарастващото си безпокойство — стисна монетата по-силно. Какво не беше наред?…

Изведнъж очите му се разшириха от ужас. Клатещата се клоунска маска бе хитиновото лице на един гхант, който висеше само на лакът над лодката му на една лиана, проточила се от стърчащ над реката клон. Гхантът внимателно посягаше с щипката си и търпеливо се опитваше да издърпа ножа на Тиамак от потния му от съня юмрук.

Тиамак извика от погнуса и се дръпна към кърмата на лодката. Гхантът изскрибуца и изцъка с пипалата по устата си и размаха покрития си с плочки крак, все едно искаше да го успокои, че всичко е било грешка. Тиамак замахна с пръта и цапардоса гханта, преди съществото да успее да избяга нагоре по лианата. Чу се силно изпукване и гхантът полетя над реката, краката му бяха свити като на опърлен паяк. Изчезна в зелената вода почти без плясък.

Тиамак потрепери от отвращение. Цял хор от сухо цъкане се разнесе над главата му и той бързо вдигна очи — още няколко гханта, всеки с размера на голяма маймуна, се взираха в него от безопасните горни клони. Безизразните им черни очи блещукаха. Тиамак почти не се съмняваше, че ако можеха да предположат, че той не може да се изправи, щяха да го нападнат след секунда; все пак изглеждаше странно гхантите да нападат възрастен човек, пък бил той и ранен. Странно или не, той можеше само да се надява, че те няма да осъзнаят колко слаб е всъщност или за какви наранявания свидетелства кървавата превръзка на крака му.

— Точно така, грозни буболечки такива! — извика той и размаха и ножа, и пръта. От крясъка го заболя главата, лицето му се сгърчи и той се замоли наум да не припадне — ако това му се случеше, беше сигурен, че никога няма да се събуди отново. — Само елате насам и ще ви дам същия урок, като на приятеля ви!

Гхантите изчирикаха с явна злоба, все едно искаха да кажат, че за никъде не бързат — че ако те не го хванат днес, някои други гханти ще го направят достатъчно скоро. Твърдите им, покрити с лишеи черупки задраскаха по върбовите клони, когато гхантите се закатериха по-нагоре. Тиамак овладя треперенето си и бавно и хладнокръвно започна да избутва лодката към средата на течението, за да не е под ниско надвисналите клони.

Слънцето, което бе изминало само половината си път нагоре, когато го бе погледнал за последно, се бе преместило смайващо далеч отвъд зенита. Сигурно бе заспал седнал, въпреки ранния час. Треската бе отнела силите му. Поне засега като че ли бе затихнала, но той все още бе ужасяващо слаб, а раненият му крак туптеше така, сякаш гореше.

Внезапният смях на Тиамак бе суров и неприятен. Като си помислеше, че преди два дни бе взимал важни решения за това къде ще отиде, за това кои от могъщите хора, които се бореха за услугите му, щяха да са достатъчно късметлии да ги получат и кои щеше да трябва да изчакат! Спомни си, че бе решил да отиде в Набан, както бяха поискали старейшините на племето му, и да остави Кванитупул за по-късно — решение, което му бе коствало много часове внимателно обмисляне. Ето че внимателният му избор се бе обърнал за една капризна секунда. Щеше да е късметлия, ако стигнеше жив дори и до Кванитупул; дългият път до Набан бе просто немислим. Той бе загубил много кръв и имаше треска от раната. Нито една от подходящите билки за лекуване на подобна рана не растеше в тази част на Вран. Освен това, сякаш за да се задълбочат нещастията му, гхантите го бяха видели и бяха решили, че той ще е скорошната им лесна плячка!

Сърцето му подскочи. Сив облак от слабост се спускаше над него. Той гребна шепа вода и напръска лицето си. Гадният гхант всъщност го бе докосвал, лукав като джебчия, и се бе опитвал да му вземе ножа, така че другарите му да могат да се спуснат върху него, без той да може да окаже съпротива. Как можеше някой да си помисли, че гхантите са само животни? Някои от съплеменниците му твърдяха, че не били нищо повече от надраслите нормалния си размер буболечки или раци, на които и приличаха, но Тиамак бе виждал ужасната интелигентност, която се спотайваше зад черните им очи. Гхантите можеше и да са творение на Тези, които дишат тъмнина вместо на Тази, която роди човечеството — както толкова често твърдеше Могахиб, — но това не ги правеше глупави.

Той бързо огледа багажа си, за да се увери, че гхантите не са взели нищо. Всичките му мизерни притежания — дрехите му, Призоваващата пръчка от племенните старейшини, съдинката за готвене, прашката му и свитъкът на Нисес в омаслената торба — бяха на дъното на лодката. Всичко изглеждаше така, както трябваше да бъде.

Там бяха и останките от рибата, с чието улавяне бяха започнали сегашните му проблеми. По някое време през последните два дни на треска и лудост сигурно бе изял по-голямата част от нея, освен ако птици не бяха оголили костите, докато беше спал. Тиамак се помъчи да си спомни подробности от тези два дни, но всичко, което можа да извика в съзнанието си, бяха видения как гребе безкрайно по течението, а небето и водата кървят с цвят като на глеч, която изтича от зле опечено гърне. Беше ли се сетил да запали огън и да превари блатната вода, преди да промие раната си? Като че ли си спомняше как се опитва да запали сухите клечки, събрани в глинената купичка за готвене, но нямаше представа дали е успял.

От опитите да си спомни му се зави свят. Беше безполезно да се терзае за онова, което се бе или не се бе случило, каза си той. Очевидно все още беше болен; единственият му шанс бе да стигне до Кванитупул преди треската да се завърне. Поклати глава със съжаление и изхвърли останките от рибата през борда — наистина беше чудесна риба, — а после навлече ризата си, защото пак му стана студено и се разтрепери. Отпусна се на кърмата на лодката, придърпа над очите си шапката, която си бе направил от листа на пясъчна палма през първия ден на пътуването си, за да предпази смъдящите си очи от яркото слънце, и след като пак напръска лицето си с вода, започна да се оттласква с пръта — упорито подкарваше лодката напред по широкия канал, въпреки че болящите го мускули протестираха при всяко движение.

 

По някое време през нощта треската се върна. Когато отново успя да избяга от обятията й, се оказа, че се носи в мързеливи кръгове в блатиста застояла вода. Кракът му, въпреки че бе подут и болеше много, не изглеждаше забележимо по-зле. Ако можеше да стигне скоро до Кванитупул, нямаше да го загуби.

Тиамак се отърси от паяжините на съня и още веднъж се помоли на Онзи, който винаги стъпва на пясък — съществуването му, въпреки обикновено скептичната природа на Тиамак, бе станало много по-възможно след преживелицата му с крокодила. Тиамак не се интересуваше особено дали това отслабване на неверието е предизвикано от умопобъркващата треска, или от повторното събуждане на истинската вяра, предизвикано от близостта на смъртта. А и не изследваше чувствата си по въпроса особено дълбоко. Бе факт, че не искаше да е еднокрак учен — или още по-лошо, мъртъв учен. Ако боговете не му помогнеха, в това коварно блато не му оставаше никакъв друг ресурс освен собствената му бързо отпадаща решителност. Лице в лице с тези прости възможности, Тиамак се молеше.

Той изкара лодката от застоялата вода и стигна до място, на което се събираха няколко водни пътя. Трудно бе да се каже как точно се е долутал до това място, но като използваше току-що запалилите се звезди за водач — особено Гмуреца и Видрата с блестящите лапички, — успя да се ориентира към Кванитупул и морето. Продължи да тласка лодката до сутринта, когато вече не можеше да не обръща внимание на уморения си ум и изтощеното си тяло, които искаха почивка. Полузаспал, той се спусна още малко по течението, като мушкаше с пръта калния бряг, докато най-после не намери един голям камък. Измъкна го, върза го с риболовното си влакно и после го хвърли през борда, за да служи като котва, така че лодката да остане на открито, докато той не се наспи — без висящи по дърветата гханти и друга нежелана компания.

 

Тиамак вече напредваше по-бързо. Загуби половината от следващия следобед — осмия или деветия, откакто бе тръгнал от вкъщи — при поредния пристъп на треската, но успя да напредне малко вечерта и дори да продължи по мръкнало, за да навакса част от изгубеното време. Откри, че има много по-малко хапещи и жилещи насекоми, след като слънцето изчезне в блатото на запад; това, както и странно приятната синя светлина на сумрака бе толкова хубава промяна в сравнение с горещите следобеди, че той реши да го отпразнува и най-накрая изяде окаяно изглеждащата речна ябълка, която бе намерил на един клон. Речни ябълки обикновено не можеха да се намерят толкова късно през годината, тъй като тези, които успееха да убягнат на птиците, накрая падаха и се носеха по въртящата се вода, подскачайки като плувки на рибари, докато не ги спреше някой кален нанос. Тиамак бе сметнал находката си за добро предзнаменование и я бе скътал след много благодарности към благодетелните божества, тъй като знаеше, че ще й се наслади повече, ако поне малко се порадва на мисълта за нея преди това.

Първата хапка бе горчива, но бледата месеста част близо до средата бе превъзходно сладка. Тиамак, който вече от дни ядеше водни буболечки и треви и листа, бе толкова завладян от вкуса на плода, че почти загуби съзнание. Трябваше да си запази поне мъничко за по-късно.

 

Някой би могъл да каже за Кванитупул, че заема северния бряг на горния ръкав на залива Фиранос, само че там нямаше истински бряг: Кванитупул лежеше на най-северния ръб на Вран, но все още бе част от голямото тресавище.

Някогашното маловажно търговско селце от няколко десетки дървени къщи и наколни колиби бе станало огромно, когато търговците от Набан, Пердруин и Южните острови бяха открили множеството ценни неща, които идваха от недостижимата вътрешност на Вран — недостижима за всички, освен за хората, които живееха там, разбира се. Екзотични пера за наметките на дамите, изсушена кал за бои, лечебни прахове и минерали, несравними по рядкост и сила, всички тези неща и много други бяха причина пазарите на Кванитупул да са препълнени с търговци на едро и на дребно откъде ли не. Тъй като нямаше и педя твърда земя, дълбоко в калта се набиваха колове, безброй лодки се пълнеха с натрошени камъни и ги потапяха покрай бреговете на тресавищните течения. Върху тези основи бяха изникнали безбройни колиби и пътеки.

Кванитупул растеше — набанци и пердруинци се довличаха, за да споделят разнебитените му квартали с местните хора от Вран — докато търговският град не се разпростря върху много мили от канали и въжени мостове. Паянтовото му великолепие вече доминираше над залива Фиранос така, както по-старият му и по-голям брат Ансис Пелипе доминираше над залива Еметин и централното крайбрежие на Остен Ард.

 

Все още замаян от треската, Тиамак най-после се измъкна от дивата вътрешност на блатото и навлезе във все по-претъпканите главни водни пътища на Кванитупул. Отначало само няколко други плоскодънни лодки разделяха с него зелената вода, почти без изключение бутани от други хора от Вран, мнозина от които носеха перести племенни премени в чест на първото си идване в най-голямото тресавищно село. По-нататък в Кванитупул каналите бяха задръстени с цели ята други съдове — не само малки лодки като тази на Тиамак, а кораби с всякакъв размер и вид: от красиво резбованите и покрити с балдахини тримачтови кораби на богати търговци до огромните кораби за зърно и шлеповете, които носеха ломен камък и се плъзгаха по каналите подобно на надменни китове, като принуждаваха по-малките лодки да се разпръснат, за да не бъдат потопени от бурната им диря.

Обикновено Тиамак много се радваше на гледката на Кванитупул — въпреки че, за разлика от съплеменниците си, бе виждал Ансис Пелипе и другите пристанищни градове на Пердруин, в сравнение с които Кванитупул бе само западнало селце. Сега обаче треската отново го нападаше. Плискането на водата и виковете на хората изглеждаха любопитно далечни: каналите, по които бе пътувал толкова много пъти, изглеждаха заплашително непознати.

Той претърсваше блуждаещия си ум за името на гостоприемницата, в която му бе казано да отиде. В писмото си, онова, което бе погубило любимия гълъб на Тиамак Мастилено петно, отец Диниван му бе казал… бе казал…

Че е крайно нужен. Да, той си спомняше тази част. Треската правеше мисленето наистина трудно… Отиди в Кванитупул, пишеше Диниван, отседни в гостоприемницата, за която сме говорили, и чакай там, докато мога да ти съобщя нещо повече. И какво друго бе писал свещеникът? Че нещо повече от много животи може да зависи от него.

Но за коя гостоприемница ставаше дума? Тиамак, изплашен от цветните петна пред разфокусираните си очи, вдигна поглед и видя, че в следващия миг ще го блъсне един голям кораб с две светещи очи, изрисувани върху корпуса. Капитанът му подскачаше на носа и размахваше юмрук. Устата му се отваряше и затваряше, но Тиамак чуваше само глухо бучене. Коя гостоприемница?

„Бокалът на Пелипа!“ Името го удари като гръм от небето. Той не осъзна, че го е изкрещял на висок глас, но шумът по канала бе такъв, че неблагоразумието му нямаше значение.

„Бокалът на Пелипа“: една гостилница, която Диниван бе споменал. Държеше я жена, някога била монахиня в ордена на света Пелипа — Тиамак не можа да се сети за името й, — която все още обичаше да говори за теология и философия. Моргенес отсядаше там, когато пътуваше във Вран, тъй като харесваше стопанката и нейния непочтителен, но мислещ ум.

От тези спомени Тиамак се пооживи. Може би Диниван щеше да дойде в гостоприемницата! Или още по-добре, може би самият Моргенес бе отседнал там, което щеше да обясни защо последните съобщения на Тиамак до дома на стареца в Хейхолт не бяха получили отговор. Какъвто и да бе случаят, когато предложеше имената на приятелите си Носители на свитъка вместо пари, сигурно щеше да си намери легло и състрадателно ухо в „Бокала на Пелипа“!

Все още объркан от треската, но вече с по-обнадеждено сърце, Тиамак отново затласка крехката лодка по мазните зелени канали на Кванитупул.

 

Странният глас в главата на Саймън продължи да говори. Магията му го държеше като в уютен затвор, пленен от заклинание, което не можеше да разруши. Унасяше се, все едно всеки момент щеше да заспи, но беше и някак нащрек, като човек, който само се преструва, че дреме, докато враговете му правят планове в другия край на стаята. Не се събуди, но и не заспа. Гласът продължаваше да говори и думите му извикаха прекрасни и ужасни образи.

„… И въпреки че ти си тръгна, Хакатри — към смъртта или към Крайния запад, не знам със сигурност, — ще ти кажа тези неща, тъй като в действителност никой не знае начина, по който времето тече по Пътя на сънищата, нито къде може да блуждаят мислите, които са били насочени към люспите на Великия червей или към другите Свидетели. Може да се окаже, че на това място… или по това време… ще чуеш тези думи и ще научиш за семейството и народа си.

Освен това изпитвам огромна нужда просто да говоря с теб, любимия ми син, въпреки че отдавна те няма.

Знаеш, че брат ти обвини себе си за твоето ужасно нараняване. Когато най-после ти замина на запад в търсене на успокоение за сърцето си, той стана студен и неспокоен.

Няма да ти разказвам цялата история за грабежите на корабните мъже, тези яростни смъртни от другата страна на морето. Ти имаше някакво предизвестие за идването им преди да тръгнеш. Някои биха казали, че точно тези римърсгардци нанесоха най-тежкия удар срещу нас; понеже те разрушиха Асу’а, нашия велик дом, и тези от нас, които оцеляха, бяха прокудени в изгнание. Някои биха казали, че римърсгардците са нашите най-големи врагове, но други може и да кажат, че най-ужасната ни рана дойде, когато брат ти Инелуки вдигна ръка срещу баща ти, Ию’унигато — твоя баща, моя съпруг — и го посече в голямата зала на Асу’а.

Трети пък биха казали, че нашата сянка първо е израсла в дълбините на времето, във Вениха До’сае, Изгубената градина, и че сме я донесли с нас в сърцата си. Биха казали, че дори и онези, които са родени тук, в нашата нова земя — като теб, сине мой — са дошли на света, когато тази сянка вече е цапала най-съкровената ви природа, така че никъде не е имало нищо невинно, откакто светът е бил млад.

И това е проблемът със сенките, Хакатри. На пръв поглед те изглеждат много прости — въпрос само на нещо, което стои на пътя на светлината. Но онова, което е засенчено от едната страна, може от някой друг ъгъл да изглежда като блестящо отражение. Онова, което в покрито със сянка днес, може да умре от силната светлина утре и светът би станал по-малък след изчезването му. Не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, сине мой…“

 

„Бокалът на Пелипа“… „Бокалът на Пелипа“…

На Тиамак му бе трудно да мисли. Разсеяно повтори името още няколко пъти, като за миг забрави какво означаваше, а после осъзна, че се вглежда в една люлееща се табела, на която имаше нарисуван златен бокал. Замаяно присви очи за няколко секунди — не можеше да си спомни точно как се бе озовал тук, а после започна да се оглежда за място, където да завърже лодката си.

Табелата висеше над вратата на голяма, но доста посредствена на външен вид гостоприемница в една затънтена част на квартала със складовете. Разнебитената постройка като че ли бе увиснала между две по-големи сгради, като пияница с по един приятел от всяка страна. Цяла армада плоскодънни лодки се клатушкаше в канала отдолу — бяха завързани за грубия пристан или направо за коловете, които държаха сградата и мърлявите й другари над водата. Гостоприемницата бе изненадващо тиха, като че ли и посетителите, и прислужниците спяха.

Треската на Тиамак се бе върнала силно и го бе оставила почти без сили. Той злобно погледна въжената стълба, която висеше от площадката, вдигна пръта, но пак не достигна почти цял лакът до най-ниското стъпало. Зачуди се дали да не подскочи, за да я свали, но дори и с объркания си ум осъзна, че когато някой е твърде слаб, за да плува, едва ли има нещо по-глупаво от това да подскача в малка лодка. Накрая, попаднал в безизходно положение, се провикна дрезгаво за помощ.

Ако това бе една от любимите гостоприемници на Моргенес, значи докторът не беше особено придирчив. Тиамак поднови пронизителния си рев и се зачуди колко болезнено прегракнал е гласът му и как отеква в тази затънтена част на Кванитупул. Най-после една белокоса глава се показа от вратата горе и очите й се взряха в Тиамак така, сякаш той бе интересна, но неразрешима загадка. Накрая собственикът на главата напусна безопасността на входа и се показа целият. Бе стар пердруинец или набанец, висок и добре сложен; красивото му розово лице бе наивно като на малко дете. Той приклекна на ръба на площадката; все така гледаше Тиамак и се усмихваше мило.

— Стълбата! — Тиамак посочи с пръта. — Не мога да стигна стълбата.

Старецът любезно премести погледа си от Тиамак към стълбата, после като че ли прекара известно време в сериозни размишления над въпроса. Най-после кимна и усмивката му се разшири. Тиамак, въпреки прекомерната умора и болката в туптящия си крак, разбра, че отвръща на усмивката на този странен старец. След като размяната на неизговорено добро настроение продължи известно време, мъжът внезапно се обърна и се прибра.

Тиамак зави отчаяно, но старецът се появи отново след няколко секунди с канджа в ръка, разви стълбата и долният й край цопна в зелената вода. След кратък объркан размисъл Тиамак си взе нещата от лодката и започна да се катери. Наложи се да спре на два пъти за почивка. Ухапаният му от крокодила крак гореше като огън.

Когато стигна площадката, му се виеше свят и направо му причерня. Старецът пак се бе прибрал. Тиамак отвори тежката врата, закуцука навътре и го видя пак: седеше в ъгъла на вътрешната площадка върху купчина одеяла, които, изглежда, му служеха за легло, сред навити въжета и разни макари. По-голямата част от площадката бе заета от две обърнати лодки. Едната бе лошо пробита, като от остра скала. Другата бе наполовина боядисана.

Докато Тиамак заобикаляше гърнетата с бяла боя, задръстили площадката, старият мъж отново му се усмихна глупаво, а след това се намести сред одеялата, като че ли се канеше да спи.

Вратата в дъното на площадката водеше към самата странноприемница. На долния етаж имаше гостилница с дълги маси. Една жена, пердруинка, с кисело лице, дебели ръце и прошарена коса, стоеше и преливаше бира от една кана в друга.

— Какво искаш? — попита тя.

Тиамак спря на вратата.

— Ти ли си… — най-после си спомни името на бившата монахиня — Ксорастра?

Жената направи кисела физиономия.

— Ксорастра умря преди три години. Беше ми леля. И беше съвсем луда. Кой си ти? Ти си човек от блатата, нали? Тук не приемаме мъниста и пера като заплащане.

— Подслонете ме. Кракът ми е ранен. Аз съм приятел на отец Диниван и на доктор Моргенес Ерцестрес.

— Никога не съм ги чувала. Благословена Елисия, ти говориш доста сносен пердруински за дивак, а? Нямаме свободни стаи. Може да спиш със стария Цалио навън. Той не е наред с ума, но няма да ти направи нищо лошо. Шест сентимки на нощ, девет, ако искаш и храна. — Тя махна към площадката навън.

Три деца изтрополиха надолу по стълбите — биеха се с клонки, смееха се и пищяха — и почти събориха Тиамак, докато изскачаха на площадката.

— Трябва ми лекар. — Тиамак се олюля. — Ето. — Той бръкна в кесията на колана си и измъкна двата златни императора, които пазеше от години точно за такъв спешен случай — а и какво щяха да му помогнат парите, ако умреше? — Моля ви, имам злато.

Племенницата на Ксорастра се обърна и се ококори.

— Риапа и пиратите! — изруга тя. — Гледай ти!

— Моля ви, госпожо. Мога да ви дам още много злато. — Не можеше, разбира се, но имаше много по-голям шанс тази жена да се погрижи да го изцерят, ако си мислеше, че може. — Само доведете лечител да види крака ми и ми дайте храна и легло.

Устата й, все още зяпнала от изненада при вида на лъскавите златни монети, се разшири още повече, когато Тиамак рухна безчувствен в краката й.

 

„… Но въпреки че не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, Хакатри, все пак много от това, което се крие в тъмнината, е там, за да скрие злото си от всички очи“.

Саймън започваше да се губи в този странен сън — чувстваше се така, сякаш търпеливият, изпълнен с болка глас говори на него. Срамуваше се, че е отсъствал толкова дълго, че е донесъл допълнително страдание на такава извисена и все пак измъчена душа.

„Брат ти отдавна крие плановете си под плащ от сянка. Годишният танц бе танцуван безброй пъти, след като Асу’а падна, преди ние дори да предположим, че той все още е жив — ако неговото призрачно съществуване може да се нарече живот. Дълго е кроял замисли в тъмнина, стотици години обмисляне на черен ум, преди да предприеме първите стъпки. Сега, когато планът му е вече в ход, все още има много, което е скрито в сянка. Аз мисля и наблюдавам, чудя се и предполагам, но подробностите на замисъла му ми убягват. Видях много неща, откакто за първи път видях листата да падат в Остен Ард, но не мога да разбера това. Какво планира той? Какво иска да направи брат ти Инелуки?…“

 

Звездите над Стормспайк бяха блестящо бели като оглозгани кости, студени като буци лед. За Инген Джегер те бяха много красиви.

Той стоеше до коня си на пътя пред планината. Суровият вятър свиреше през муцуната на озъбения му шлем. Дори и норнският му жребец, отгледан в най-тъмните и най-студени конюшни на света, се стараеше да избегне жестоката суграшица, която вятърът изстрелваше като снопове стрели… но Инген Джегер бе въодушевен. Воят на вятъра бе приспивна песен, ужилванията на суграшицата — ласка. Господарката му бе възложила велика задача.

 

— На нито един друг Ловец на Кралицата не е била възлагана такава отговорност — му каза тя. Индиговата светлина на Кладенеца изпълваше Залата на арфата. Докато тя говореше, стоновете на Дишащата арфа — огромно, прозрачно, вечно променящо се нещо, скрито от мъглите на Кладенеца, — караха самите камъни на Стормспайк да треперят. — Ние те върнахме от покрайнините на Земята на смъртта. — Блещукащата маска на Утук’ку отрази сините лъчи от Кладенеца толкова силно, че лицето й се скри, сякаш пламък гореше между раменете и короната. — Освен това ти дадохме оръжия и мъдрост, каквито не е имал никой друг Ловец на Кралицата. Сега ти възлагаме задача с огромна трудност, задача, с каквато никой, смъртен или безсмъртен, никога не се е залавял.

— Ще я изпълня, господарке — каза той. Сърцето му туптеше в гърдите така, сякаш щеше да се пръсне от радост.

 

Сега, застанал на кралския път, Инген Джегер погледна руините на стария град. Лежаха навсякъде около него — просто боклуци по склоновете на великата ледена планина. Когато прародителите му са били още диваци, помисли си той, древната Накига се е издигала под нощното небе в пълната си хубост, цяла гора от алабастър и бяло магическо дърво, халцедонова огърлица около гърлото на планината. Преди народът на Ловеца да е познавал огъня, Хикеда’я са били построили зали с колони в самата планина и всяка зала е пламтяла като милион кристали от безбройните лампи — цяла галактика от звезди, горели в тъмнината на земята.

А сега той, Инген Джегер, бе избран от тях! Носеше мантия, каквато не бе обличал нито един смъртен! Дори и за човек с неговата тренировка, с неговата ужасяваща дисциплина, това бе подлудяваща мисъл.

Вятърът стихна. Жребецът му, голям блед силует до него под вихрещия се сняг, изпръхтя нетърпеливо. Инген Джегер го погали по мощния врат и почувства бързия пулс на живота. Пъхна крак в стремето, качи се на седлото и подсвирна на Нику’а. След няколко мига огромната бяла хрътка се появи на едно възвишение наблизо. Почти толкова голям, колкото коня, Нику’а изпълни нощта с парата от дъха си; късата козина на кучето бе перлена от мъглата, така че то блестеше като огрян от слънцето мрамор.

— Ела — изсъска Инген Джегер. — Чакат ни велики дела! — Пътят се простираше пред него: водеше надолу от висините в нищо неподозиращите земи на спящите хора. — Смъртта ни следва.

Той пришпори коня. Копитата заудряха по заледения път като чукове.

 

„… И така, посвоему аз съм сляпа за машинациите на брат ти. — Гласът в главата на Саймън ставаше все по-недоловим и по-недоловим, увяхваше като роза, останала последна в късна есен. — Принудена съм да прилагам собствените си хитрини — а те изглеждат като лоши, слаби игри, когато се поставят срещу пълчищата на Накига и издръжливата, безсмъртна омраза на Червената ръка. И което е най-лошо от всичко, дори не зная срещу какво се бия, макар и да вярвам, че вече различавам първите смътни фигури. Ако съм видяла дори и проблясък от истината, то тя е ужасна. Ужасна.

Играта на Инелуки започна. Той е мое дете и не мога да избегна отговорността си. Двама синове имах аз, Хакатри. Двама синове загубих“.

Гласът на жената бе само шепот, най-лек дъх, но въпреки това Саймън можеше да почувства горчивината му.

„Най-старите са винаги най-самотните, кротък мой, но никой не бива да бъде изоставян за толкова дълго от онези, които е обичал…“

И след това я нямаше.

 

Саймън бавно излезе от необятната тъмнина, която го бе държала в плен. Ушите му като че ли кънтяха странно, сякаш с изчезването си гласът, който бе слушал толкова дълго, бе оставил огромна празнина. Той отвори очи и светлината нахлу в тях и го зашемети; когато ги затвори, пръстени от светли цветове се завъртяха под клепачите му. Погледна пак, по-предпазливо, и видя, че се намира в малка горска долчинка, покрит от наскоро навалял сняг. Бледа утринна светлина струеше през надвисналите дървета, посребряваше оголените клонки и нашарваше земята.

Беше му много студено. Освен това бе съвсем сам.

— Бинабик! — извика той. — Куантака! — Миг по-късно прибави и: — Слудиг!

Отговор нямаше.

Отхвърли наметалото си и несигурно се надигна. Отърси се от прашливия сняг и разтърка очи, за да изчисти сенките. Долът се изкачваше стръмно от двете му страни. Ако се съдеше по множеството счупени клонки, набити в дрехите му, той бе паднал по склона. Опипа се предпазливо, но освен дългата заздравяваща рана на гърба и няколко грозни следи от зъби по крака, като че ли бе само издраскан, ожулен и много, много измръзнал. Сграбчи един стърчащ корен и с мъка се закатери по склона. Стигна ръба и се изправи. Краката му трепереха. Бялата гора се простираше монотонно във всички посоки. Нямаше и следа нито от приятелите му, нито от коня му; всъщност нямаше следа от нищо — само безкрайна бяла гора.

Опита се да си спомни как е дошъл тук, но измъкна само разтреперващ спомен за последните луди часове в абатството на Скоди, за един омразен леден глас, който го бе преследвал, и за яздене в тъмнината. След това един нежен и тъжен глас дълго му бе говорил в сънищата му.

Той се огледа, като се надяваше да намери поне седло, но нямаше късмет. Ножницата на кръста му беше празна. След известно търсене той забеляза костения си нож от Ийканук на дъното на дерето и с много проклятия отново се спусна долу, за да го вземе. Почувства се малко по-добре от това, че има нещо остро подръка, но това бе съвсем малко успокоение. Когато отново стигна до върха и пак огледа недружелюбната зимна гора, го налегна някакво чувство на изоставеност и страх. Бе загубил всичко — всичко! Меча Трън, Бялата стрела, нещата, които бе спечелил, всичко това го нямаше! А и приятелите му също ги нямаше.

— Бинабик! — изпищя той. Ехото избяга и изчезна. — Бинабик! Слудиг! Помогнете ми! — Защо го бяха изоставили? Защо?

Отново извика приятелите си, и пак, и пак, докато се препъваше през гората.

 

Прегракнал от викане, Саймън най-после се отпусна на една скала и се помъчи да не заплаче. Мъжете не плачат, защото са се загубили. Мъжете изобщо не плачат. Светът като че ли се замъгли малко, но той не плачеше — само ужасният студ караше очите му да щипят така. Мъжете не плачат, независимо колко ужасни са станали нещата…

Той бръкна в джоба на плаща си, за да скрие ръката си от студа, и напипа огледалото на Джирики. Извади го. В него бе отразено сивото небе, като че ли огледалото бе пълно с облаци.

Той вдигна люспата от Великия червей пред очите си.

— Джирики — промърмори Саймън и духна блестящата повърхност, все едно собствената му топлина можеше да даде на огледалото някакъв живот. — Помогни ми! — Видя в огледалото само собственото си лице, с блед белег и рядка червена брада. — Помогни ми.

Снегът заваля отново.