Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (21)

17. Облог почти без стойност

Свечеряваше се. Изчистеното от вятъра небе се простираше над пасищата като лилаво чергило. Заблещукаха първите звезди. Деорнот, увит с дебело одеяло, за да се предпази от студа, се вглеждаше в бледите точки светлина и се чудеше дали Бог най-накрая не им е обърнал гръб.

Хората на Джосуа се бяха скупчили на едно пасище, оградено с висок плет. Въпреки привидната чупливост — на много места имаше дупки, толкова широки, че Деорнот можеше да провре цялата си ръка чак до рамото — плетът беше здрав като каменна стена.

Погледът на Деорнот се спря върху Гелое. Магьосницата държеше Лелет в скута си и пееше тихичко на ухото й; и двете се взираха в потъмняващото небе.

— Да избягаме от норните и копачите, за да се озовем тук! — Деорнот не можа да скрие огорчението си. — Гелое, ти знаеш заклинания и магии. Не можеш ли някак си да омагьосаш тия тритинги… да ги приспиш или да се превърнеш в беснеещ звяр и да ги нападнеш?

— Деорнот — предупредително каза Джосуа, но горската жена нямаше нужда от защита.

— Ти разбираш съвсем малко, сър Деорнот, от начина, по който работи Изкуството — остро отвърна Гелое. — Първо, онова, което наричаш „магия“, си има своята цена. Ако можеше лесно да бъде използвано, за да се победят десетки въоръжени мъже, армиите на принцовете щяха да са пълни с наемни магьосници. Второ, още не са ни направили нищо. Аз не съм някакъв си Приратес: не си хабя силата за кукленски представления за отегчените и любопитните. Имам по-лош враг, с който ще трябва да се боря, много по-опасен от всички в този лагер.

Като че ли даването на толкова дълъг отговор я изтощи — и наистина, Гелое рядко приказваше толкова много — и тя замълча и отново обърна погледа си към небесния свод.

Ядосан на себе си, Деорнот отхвърли одеялото и се изправи. Дотам ли бе стигнал? Що за рицар бе, че да гълчи една стара жена, задето не го е спасила от опасност? Тръпка на гняв и на отвращение премина през него; той безпомощно стискаше и отпускаше юмруци. Какво можеше да направи? Колко сила бе останала на който и да било от групичката им, за да направи каквото и да било?

Изорн успокояваше майка си. Невероятният кураж на херцогиня Гутрун бе издържал на много ужаси, но тя като че ли бе стигнала края на възможностите си. Сангфугол бе ранен. Таусър практически се бе предал на лудостта — лежеше свит на земята, очите му бяха взрени безумно в празнотата, а сбръчканите му устни трепереха, докато отец Странгиард се опитваше да му даде да пийне вода. Деорнот почувства как още една вълна на отчаяние се надига и се разбива в него. Тръгна бавно към окаляната греда, на която седеше принц Джосуа, подпрял брадичка на ръката си.

Гривната, която бе държала принца в затвора на Елиас, все още беше на тънката му китка. Финото лице на Джосуа бе в дълбока сянка, но бялото на очите му просветна, докато гледаше как Деорнот се тръшва до него. Доста време двамата не проговориха. Мучене на добитък, викове и тропот на конници се чуваха отвсякъде — тритингите прибираха стадата си за през нощта.

Най-накрая принцът се обади:

— Е, приятелю? Казах ти, че това в най-добрия случай е лоша игра, нали?

— Направихме всичко, което можехме, ваше височество. Никой не би могъл да направи повече от вас.

— Някой вече е. — Джосуа като че ли си възвърна сухия хумор за момент. — Седи си на престола от кости в Хейхолт, яде и пие пред бучащ огън, а ние седим и чакаме в кланицата.

— Той е направил лоша сделка, принце. И ще съжалява за избора си.

— Но ние, страхувам се, няма да сме живи, когато дойде разплатата. Почти най-много съжалявам за теб, Деорнот. Ти беше най-верният от всички рицари. Ако бе намерил по-добър господар, на който да си верен…

— Моля ви, ваше височество! — В сегашното му настроение Деорнот наистина го болеше от такива думи. — Няма никой друг, на когото бих предпочел да служа тук на земята. Колкото до Небесното царство…

Джосуа го изгледа, но не отговори. Няколко ездачи минаха покрай оградата и коловете се затресоха, докато конете прогърмяваха до тях.

— Ние сме далеч от това царство, Деорнот, но в същото време сме само на няколко вдишвания от него. — Лицето на принца вече бе скрито от тъмнината. — Но смъртта не ме плаши. Всъщност именно надеждите, които съм разбил, теглят душата ми надолу.

— Джосуа — започна Деорнот, но ръката на принца, положена върху неговата, го накара да млъкне.

— Не казвай нищо. Това е чистата истина. Аз съм пътеводна звезда за бедите още от времето, когато съм поел първия си дъх. Майка ми е починала, докато ме е раждала, най-добрият приятел на баща ми, Камарис, умря малко след това. Жената на брат ми умря под моите грижи. Единственото й дете избяга от опеката ми, за да изстрада само Ейдон знае каква съдба. Наглимунд, крепост, построена да издържи дългогодишна обсада, падна под моето управление за седмици и безброй невинни загинаха ужасно.

— Не мога да слушам това, принце. Нима ще поемеш всички предателства на света на гърба си? Ти направи всичко, което можа!

— Наистина ли? — сериозно попита Джосуа, като че ли дискутираше някакъв теологичен въпрос. — Не знам. Ако нещата са предопределени, тогава вероятно съм просто една жалка нишка в гоблена на Бога. Но някои казват, че човек си избира всичко, дори и лошото.

— Глупости.

— Вероятно. Но няма съмнение, че злокобна звезда е висяла над всичко, което съм предприемал. Ха! Как трябва да са се смели и ангелите, и дяволите, когато се заклех, че ще седна на Престола от драконова кост! Аз, с моята жалка армия от свещеници, фокусници и жени! — Принцът се изсмя горчиво.

Гневът на Деорнот се надигна отново, но този път причината беше господарят му. Почти му секна дъхът. Никога не бе предполагал, че може да се чувства така.

— Принце — каза той през стиснати зъби, — не се прави на глупак. Свещеници, шутове и жени! Цяла армия рицари не би могла да направи повече, отколкото твоите жени и шутове… и определено не би могла да бъде по-смела! — Треперещ от гняв, той се изправи и закрачи решително през калта. Струваше му се, че звездите се клатят в небето.

Една ръка падна на рамото му и го завъртя с изненадваща сила. Джосуа стоеше сковано и държеше Деорнот на една ръка разстояние. Протегна глава напред като хищна птица, която се готви да връхлети. Гласът му бе напрегнат.

— И какво съм ти направил, Деорнот, че ми говориш по този начин?

Във всеки друг момент Деорнот би паднал на колене, засрамен от собствената си липса на уважение. Сега успокои треперещите си мускули, пое си дъх и отговори:

— Мога да те обичам, Джосуа, и все пак да мразя това, което казваш.

Принцът се вгледа в него; изражението му бе неразгадаемо във вечерната тъмнина.

— Казах лоши неща за спътниците ни. Това не беше правилно. Но не казах нищо лошо за теб, сър Деорнот…

— Елисия, Божия майко! Джосуа! — Деорнот почти хълцаше. — Не ми пука за мен! А колкото до останалите, това бе само невнимателна забележка, която изпусна от умора. Знам, че тя не означава нищо. Не, точно ти си жертвата на най-жестокото си отношение! Това е причината да си глупак!

— Какво? — Джосуа се напрегна.

Деорнот вдигна ръце във въздуха, изпълнен с онази шеметна лудост, която се изпитва на Средата на лятото, когато всички носят маски и говорят само истината. Но тук, на пасището, нямаше маски.

— Ти си по-страшен враг на себе си, отколкото Елиас въобще би могъл да стане! — извика той, без да се интересува от това кой може да го чуе. — Твоите обвинения, твоята вина, твоите пропуснати задължения! Ако Усирис Ейдон можеше да се върне в Набан днес и отново да го закачат на Дървото, ти щеше да намериш начин да обвиниш себе си за това! Няма значение кой изрича клеветите, аз повече няма да слушам как очернят един прекрасен човек!

Джосуа го изгледа зашеметено. Ужасната тишина бе нарушена от изскърцването на дървената врата. Неколцина мъже с копия нахлуха през нея, предвождани от Хотвиг, който ги бе пленил на брега на Имстрека.

— Джосуа? Ела! — викна той.

— Какво искаш? — тихо попита принцът.

— Пограничният тан те вика. Веднага. — Двама от мъжете на Хотвиг се приближиха и заплашително наведоха копията си. Деорнот се опита да улови погледа на Джосуа, но принцът се обърна и бавно тръгна между двамата тритинги. Хотвиг дръпна високата врата зад тях и тя се затвори. Дървеното резе изтрака.

— Нали не мислиш, че… че ще го убият, Деорнот? — попита Странгиард. — Няма да убият принца, нали?

Деорнот седна на калната земя. По бузите му се стичаха сълзи.

 

Фургонът на Фиколмий миришеше на мас, пушек и кожа. Пограничният тан вдигна поглед от говеждата си пържола, кимна на Хотвиг да излезе, а после върна вниманието си върху яденето, като остави Джосуа да стои и да чака. Не бяха сами. Мъжът, който стоеше до Фиколмий, бе с половин глава по-висок от Джосуа и съвсем малко по-малко мускулест от самия широкоплещест пограничен тан. Лицето му бе гладко обръснато, ако се изключеха дългите мустаци, и бе покрито с белези, твърде равномерни, за да са случайни. Той отвърна на погледа на принца с неприкрито презрение. Едната му ръка, дотолкова окичена с гривни, че чак дрънчеше, погали дръжката на дългия му извит меч.

Джосуа задържа присвитите си очи върху мъжа за миг, след което небрежно позволи на погледа си да се плъзне настрани, по десетките сбруи и седла, които висяха по стените и тавана на фургона; стотиците им сребърни катарами блещукаха на светлината от огъня.

— Разкрил си някои от достойнствата на удобството, Фиколмий — каза Джосуа, след като погледна и килимите и бродираните възглавници по пода. Пограничният тан вдигна поглед, после се изплю в огнището.

— Пфу! Аз спя под звездите, както съм правил винаги. Само че ми трябва място, което е безопасно от подслушващи уши. — Той захапа пържолата и задъвка яростно. — Аз не съм някакъв живеещ сред камъни мекушавец, който носи черупка като охлюв. — Едно парче кост изтрака в огнището.

— Мина доста време, откакто и аз съм спал зад стени или в легло, Фиколмий. Това се вижда. Нима ме доведе тук, за да ме наричаш мекушавец? Ако е така, давай да свършваме и ме пусни при хората ми. Или си ме довел, за да ме убиеш? Този тип до теб наистина прилича на палач.

Фиколмий хвърли оглозганата кост в огъня и се ухили; очите му бяха червени като на глиган.

— Не го познаваш, нали? Той обаче те познава. Нали така, Утварт?

— Познавам го. — Гласът на мъжа бе дълбок.

Пограничният тан се приведе напред и се взря напрегнато в принца.

— В името на Четирикракия — изсмя се той, — принц Джосуа има повече бели коси от стария Фиколмий! Животът във вашите каменни къщи бързо ви състарява.

Джосуа се усмихна.

— Имах трудна пролет.

— Имал си! Имал си! — Фиколмий явно се забавляваше. Вдигна един бокал и отпи.

— Какво искаш от мен, Фиколмий?

— Не съм аз този, който иска нещо, Джосуа, въпреки греха ти срещу мен. Утварт иска. — Той кимна към страховития мъж до себе си. — Та говорехме за възрастта. Утварт е само с няколко години по-малък от теб, но не носи брада като мъж. Защо, Утварт?

Утварт се размърда, попипа меча си и изсумтя:

— Нямам жена.

Джосуа погледна единия, после другия, но не каза нищо.

— Ти си умен човек, принц Джосуа — бавно каза Фиколмий и отпи още една глътка. — Виждаш проблема. Булката на Утварт бе открадната. Той се закле да не се жени, докато онзи, който я открадна, не падне мъртъв.

— Мъртъв — обади се Утварт като ехо.

Джосуа се намръщи.

— Не съм откраднал ничия булка. Воршева дойде, след като си тръгнах от лагера ви. Настоя да дойде с мен.

Фиколмий тресна бокала на масата и капки тъмна бира се пръснаха в огнището, което изсъска, все едно бе уплашено.

— Проклет да си! Да не би баща ти да не е имал синове? Кой истински мъж се прикрива зад жена или й позволява да прави каквото си иска? Брачната й цена бе определена! Всичко беше подготвено!

— Воршева не беше съгласна.

Пограничният тан се надигна от столчето си и се взря в Джосуа така, все едно принцът бе отровна змия. Мускулестите му ръце потрепериха.

— Вие, живеещите сред камъни, сте вредни. Някой ден свободните тритинги ще ви изтикат в морето и ще изгорят загниващите ви градове с пречистващ огън.

Джосуа издържа погледа му и отвърна:

— Тритингите са опитвали това и преди. Точно така се срещнахме с теб. Да не би да си забравил за нашия съюз — съюз срещу собствения ти народ?

Фиколмий отново се изплю — този път не се погрижи да се прицели в огнището:

— Това бе възможност да увелича силата си. И успях. Днес аз съм неоспоримият господар на Високите тритинги. — Той се вгледа в Джосуа, като че ли го предизвикваше да му възрази. — Освен това то беше съюз с баща ти. За живеещ сред камъни, той беше могъщ човек. Ти си само бледа негова сянка.

Лицето на Джосуа беше безизразно.

— Стига приказки — каза той. — Убий ме, ако искаш, но не ме отегчавай.

Фиколмий скочи, удари Джосуа с юмрук и принцът се строполи на колене.

— Стига горделиви приказки, червей такъв! Ще те убия със собствените си ръце! — Пограничният тан се изправи над Джосуа, широкият му гръден кош се издуваше и спадаше. — Къде е дъщеря ми!?

— Не зная.

Фиколмий сграбчи скъсаната риза на Джосуа и го изправи. Утварт се полюшваше, очите му бяха замечтани.

— И не те интересува, нали? В името на Тревния гръмовержец, мечтаех си да те размажа… мечтаех си! Кажи ми за моята Воршева, крадецо на деца. Поне ожени ли се за нея?

На слепоочието на Джосуа изби кръв. Той погледна Фиколмий в очите и отговори:

— Не искахме да се женим…

Още един удар разтресе главата му и от носа му потече кръв. Пограничният тан изсъска:

— Как си се смял на стария Фиколмий, докато си седял в каменната си къща, а? Открадна дъщеря му и я направи своя курва, и не се наложи да платиш и един кон за нея! Смя се, нали? — Той зашлеви принца с всичка сила и се пръснаха кървави капки. — Мислеше си, че можеш да ми вземеш най-ценното и да избягаш? — Пограничният тан го удари пак, но този път по-леко, с някаква дивашка привързаност. — Умен си, Безръки. Умен. Но и аз не съм тъпак.

— Воршева… не… е… курва.

Фиколмий го блъсна към вратата на фургона. Принцът не направи опит да се защити, въпреки че Фиколмий го удари още два пъти.

— Ти ми открадна дъщерята! — озъби се Фиколмий. Лицето му бе толкова близо до лицето на Джосуа, че сплетената му брада се допираше до окървавената риза на принца. — Каква ще я наречеш, а? Как се държа с нея?

Опръсканото с кръв лице на Джосуа досега бе изпълнено с ужасяващо спокойствие. Но сега като че ли се пречупи, като че ли се обля в мъка.

— Държах се… лошо… — Той наведе глава.

Утварт пристъпи напред и извади меча си от богато избродираната ножница. Върхът му тропна в една от гредите на тавана.

— Позволи ми да го убия. Бавно.

Фиколмий вдигна поглед, очите му се присвиха гневно. Пот капеше от лицето му. Той пак погледна Джосуа и вдигна юмрука си над главата на принца.

— Позволи ми — повтори Утварт.

Пограничният тан удари три пъти по стената и изръмжа:

— Хотвиг!

Вратата на фургона се отвори и влезе Хотвиг — буташе пред себе си Воршева.

— Чу всичко! — изгъргори Фиколмий. — Предаде клана си и мен… за това нищожество! — Той бутна Джосуа и принцът се блъсна в стената и падна на пода.

Воршева се разплака и се наведе към принца, но Хотвиг я дръпна назад. Джосуа бавно вдигна глава и я погледна. Лицето му вече започваше да се подува от боя.

— Ти си жива — каза само той.

Тя се опита да се освободи от ръцете на Хотвиг, но той я стисна по-силно, без да обръща внимание на ноктите, които драскаха ръката му, и дръпна главата си назад, когато тя се опита да му издере очите.

— Граничните пазачи я хванали на външното пасище — изръмжа Фиколмий и я шляпна леко, ядосан от съпротивата й. — Стой мирна, безверна кучко! Трябваше да те удавя в Умстрежа още когато се роди. Ти си по-лоша от майка си, а тя беше най-злата крава, която съм познавал. Защо си хабиш сълзите по това лайно? — Той подритна Джосуа.

Вглъбеността на принца се бе завърнала. Той изгледа пограничния тан безстрастно и после се обърна към Воршева:

— Радвам се, че си добре.

— Добре ли!? — Воршева се изсмя пискливо. — Обичам мъж, който не ме иска. Мъжът, който ме иска, ще ме използва като кобила за разплод и ще ме бие, ако непрекъснато не коленича пред него! — Тя пак се задърпа от хватката на Хотвиг и се обърна към Утварт, който бе свел меча си към земята. — О, помня те, Утварт! Защо избягах, ако не за да се махна от теб, ти, изнасилвач на деца… и на овце, когато не можеш да си намериш дете! Ти, който обичаш белезите си повече, отколкото би могъл да обичаш жена. По-скоро бих умряла, отколкото да ти стана жена!

Суроволикият Утварт не каза нищо, но Фиколмий изпуфтя с мрачно веселие:

— В името на Четирикракия, почти бях забравил назъбения нож, дето го имаш вместо език, дъще. Може би Джосуа се радва на ударите с юмруци като промяна, а? А колкото до това, което предпочиташ, ако искаш, се убий в момента, в който брачната езда привърши. Аз само си искам брачната цена и честта на клана на Жребеца да бъде възстановена.

— Има по-добри начини за това от съсичането на безпомощни пленници — каза един нов глас.

Всички се обърнаха — дори и Джосуа, въпреки че от рязкото движения явно го заболя. Гелое стоеше на вратата, опряла ръце в горния праг, наметалото й плющеше от вятъра.

— Избягали са! — негодуващо извика Фиколмий. — Не мърдай, жено! Хотвиг, яхвай коня и върни другите. Ще ви одера живи за това!

Гелое пристъпи във фургона. С приглушена ругатня Хотвиг се промуши покрай нея и излезе в тъмнината. Магьосницата спокойно затвори вратата и каза:

— Ще намери останалите все още затворени. Само аз мога да идвам и да си отивам, когато пожелая.

Утварт вдигна широкия си меч и го опря в гърлото й. Жълтите очи на Гелое се взряха в неговите и високият тритинг отстъпи крачка и вдигна меча така, все едно го заплашваха.

Фиколмий я изгледа объркано и с едва прикрит гняв попита:

— Каква работа имаш тук?

Освободена от хватката на Хотвиг, Воршева бе паднала на колене и бършеше лицето на Джосуа с парцаливото си наметало.

— Казах, че идвам и си отивам, когато пожелая — каза Гелое. — Сега реших да съм тук.

— Ти си в моя фургон, старице. — Пограничният тан избърса потта от челото си с косматата си ръка.

— Ти искаше да ме задържиш като затворничка, Фиколмий. Това бе глупаво. Все пак дойдох да ти дам съвет с надеждата, че имаш повече ум, отколкото показа днес.

Той като че ли едва се сдържаше да не скочи срещу нея. Гелое кимна и се усмихна тъжно.

— Чувал си за мен.

— Чувал съм за една дяволска жена с твоето име, една, която се спотайва в гората и краде душите на хората — изръмжа Фиколмий. Утварт стоеше зад него; беше стиснал устни, но очите му шареха, като че ли искаше да се убеди къде са вратите и прозорците.

— Чувал си много погрешни слухове, сигурна съм, но зад тях има и малко истина, колкото и изкривена да е станала. Тази истина е в това, че ставам опасен враг, Фиколмий. — Тя бавно примигна, както мига совата, когато види нещо малко и безпомощно. — Опасен враг.

Пограничният тан подръпна брадата си.

— Не се страхувам от теб, жено, но и не се закачам с демони без нужда. Ти не си ми полезна. Отиди си и няма да те безпокоя, но не се меси в това, което не те засяга.

— Глупав коняр! — Гелое махна с ръка и наметалото й изплющя като черно крило. Вратата зад нея се отвори с трясък. Вятър нахлу, загаси всички лампи и хвърли фургона в почти пълна тъмнина — остави само огъня да грее в алено като врата към ада. — Казах ти — извика Гелое, — отивам там, където пожелая! — Вратата се люшна и се затвори, въпреки че магьосницата не бе помръднала. Вятъра вече го нямаше. Гелое се наведе напред и очите й отразиха неспокойните пламъци. — Това, което се случва на тези хора, ме засяга… а засяга и теб, макар че ти си твърде глупав, за да го разбереш. Нашият враг е и твой враг, Фиколмий. Когато дойде, той ще премине през полята ти като степен огън.

— Ха! — Пограничният тан се подсмихна, но нервната нотка в гласа му не изчезна. — Не ми дрънкай глупости. Знам всичко за вашия враг крал Елиас. Той не е повече мъж от Джосуа. Тритингите не се страхуват от него.

Преди Гелое да успее да отговори, вратата се отвори и влезе Хотвиг. Изгледа магьосницата с неприкрито смайване и докладва на главатаря си:

— Затворниците са си на мястото. Нито един от пазачите не е видял тази жена да излиза. Портата е залостена, а в оградата няма дупки.

— Зная — изръмжа Фиколмий, изгледа Гелое и бавно се усмихна. — Ела тук — заповяда той на Хотвиг и прошепна нещо в ухото му.

— Слушам — отвърна Хотвиг и хвърли нервен поглед към Гелое, преди пак да излезе.

— И така — каза Фиколмий и се ухили широко, при което се видяха кривите му зъби. — Ти мислиш, че трябва да освободя това куче, за да избяга. — Той срита Джосуа, без да обръща внимание на омразата в погледа на дъщеря си, и попита весело: — И какво ще стане, ако не го направя?

Гелое присви очи.

— Както ти казах, погранични тане — ставам опасен враг.

Фиколмий прихна:

— И какво ще ми направиш, след като казах на хората си да убият останалите затворници, ако не отида лично при тях до следващата смяна на караула, за да наредя друго? — Той се потупа доволно по корема. — Не се съмнявам, че имаш заклинания и магии, които могат да ме довършат, но сега оръжията ни са на гърлото на другия, нали така? — Утварт изръмжа, като че ли възбуден от образа.

— Ох, дано светът да бъде предпазен от такива като теб — отвратено каза Гелое. — Надявах се да те убедя да ни помогнеш, което щеше да бъде за твое собствено добро, както и за наше. — Тя поклати глава. — Сега, както казваш, ножовете ни са извадени. Кой знае дали може да се приберат без много смърт…

— Не се страхувам от заплахите ти — изръмжа Фиколмий.

Гелое се взря в него, а после погледна Джосуа, който все още седеше на пода и наблюдаваше всичко, което се случваше, със странно спокойствие. Накрая обърна погледа си към Утварт. Високият мъж се навъси, явно притеснен.

— Мисля, че все още има една услуга, която мога да ти направя, Фиколмий — каза тя.

— Нямам нужда от…

— Тишина! — извика Гелое. Пограничният тан млъкна, юмруците му се свиха и кървясалите му очи се изцъклиха. — Ти си на път да нарушиш собствените си закони, законите на Високите тритинги. Ще ти помогна да избегнеш това.

— Що за лудости говориш, дяволска жено? — побеснял викна той. — Аз съм господарят на клановете!

— Съветите на клановете не уважават като пограничен тан никой мъж, който е нарушил законите им — отвърна тя. — Зная това. Зная много неща.

Фиколмий замахна и блъсна от масичката един бокал, който издрънча в стената.

— Кой закон? Кажи ми кой закон или ще те удуша, та ако ще да ме изгориш на пепел!

— Законите за брачната цена и за сгодяването. — Гелое посочи Джосуа. — Ти искаш да убиеш този мъж, но той е сгоден за нея. Ако някой друг — тя посочи навъсения Утварт — иска да я вземе, трябва да се бие за нея. Не е ли вярно това, тане?

Фиколмий се ухили — огромна гранясала усмивка, която се разпростря по лицето му като петно.

— Ти сама се надхитри, натрапнице. Те не са сгодени. Джосуа призна това със собствената си уста. Не бих нарушил закон, ако го убия. Утварт е готов да плати брачната цена.

Гелое напрегнато се взря в него.

— Прав си, не са и Джосуа не я е искал от теб. Това е истина. Но нима си забравил собствените си обичаи, Фиколмий от клана на Жребеца? Има и други видове годеж.

— Нито един, освен бащинството… — почна той и млъкна, челото му се набръчка от внезапна мисъл. — Дете?

Гелое не каза нищо.

Воршева не вдигна поглед. Лицето й бе скрито от косата й, но ръката й, която бе милвала разкървавената буза на принца, замръзна като уплашен от змия заек.

— Вярно е — каза тя най-после.

Лицето на Джосуа бе сложна загадка от емоции, още по-трудна за разгадаване поради сложната мрежа от охлузвания и рани.

— Ти… Откога знаеш?… Нищо не си ми казала…

— Знам от точно преди да падне Наглимунд — отвърна Воршева. — Страхувах се да ти кажа.

Сълзите прокарваха нови следи по прашните й бузи. Джосуа докосна за миг ръката й, после погледна Гелое. Магьосницата отвърна твърдо на погледа му; като че ли някаква мисъл премина между тях.

— В името на Четирикракия — изръмжа изуменият Фиколмий. — Годеж с дете, така ли? Ако въобще е негово, искам да кажа.

— Разбира се, че е негово! — извика гневно Воршева. — Не може да е на никой друг.

Утварт пристъпи напред, шпорите му подръннаха. Острието на меча му удари дъските на пода и потъна цял пръст в дървото.

— Предизвикателство, в такъв случай — каза той. — Бием се до смърт. — Погледна Гелое малко предпазливо и добави: — Воршева, дъщерята на пограничния тан, ще е печалбата. — И издърпа меча си. — Предизвиквам те на двубой.

Очите на Джосуа блеснаха. От подутата му от бой уста излезе само:

— Бог чува.

 

Деорнот се взираше невярващо в подутото лице на принца.

— На сутринта ли!? — извика той високо и един от пазачите се намръщи. Тритингите, увити в дебели вълнени наметала, за да се предпазят от студа, не изглеждаха доволни от задачата си да пазят пленниците на ветровитото пасище. — Защо просто направо не те убият?

— Това е шанс — каза Джосуа и се закашля.

— Какъв шанс? — горчиво попита Деорнот. — Че еднорък мъж, пребит почти до смърт, ще успее да стане на сутринта и да надвие един гигант? Милостиви Ейдон, ако можех да пипна тази змия Фиколмий за гърлото…

Единственият отговор на Джосуа бе да изплюе кръв в калта.

— Принцът е прав — намеси се Гелое. — Всяко нещо е по-добре от нищо.

Магьосницата се бе върнала, за да се грижи за принца. Пазачите пъргаво бяха отстъпили, за да я пропуснат: слухът за силата й се бе разпространил в целия лагер. Дъщерята на Фиколмий не бе дошла с нея — Воршева бе заключена във фургона на баща си и все още плачеше от мъка и яд.

— Но ти си имала предимство — каза Деорнот на магьосницата. — Защо не удари? Защо му позволяваш да ни държи в плен?

Жълтите очи на Гелое проблеснаха на светлината от факлите.

— Нямах никакво предимство. Казах ти вече, сър Деорнот, че не мога да се бия с магия. Избягах от тази ограда, вярно е, но освен това всичко бе само блъф. А сега, ако можеш малко да замълчиш относно нещата, които не знаеш, ще използвам истинските си умения както трябва. — Тя насочи вниманието си към принца.

„И все пак как избяга?“ — не можа да не се зачуди Деорнот. В един миг се бе разхождала в сенките в другия край на пасището, а в следващия я нямаше.

Той поклати глава. Беше безполезно да се чуди, а и самият той напоследък бе съвсем безполезен. Докосна ръката на Джосуа и каза:

— Ако мога да помогна с нещо, принце, само кажи. — После погледна магьосницата. — Извинявам се за необмислените си думи, валада Гелое.

Тя изръмжа, че го е разбрала. Деорнот се изправи и се отдалечи.

Останалите седяха до другия огън — тритингите не бяха съвсем безмилостни и им бяха дали храсти и клонки. Не бяха безмилостни, помисли си Деорнот, но не бяха и глупави: това гориво можеше да им даде малко топлина, но не можеше да се използва като оръжие. Мисълта за оръжия го накара да се замисли. Той седна между Сангфугол и отец Странгиард и въздъхна:

— Лошо. Как може да се държат така с принц Джосуа?

Странгиард разпери ръце.

— Те са неуки варвари. Майко Елисия, знам, че всички хора са равни в очите на Бог, но това наистина е зверство! Искам да кажа, че дори и незнанието не е извинение за такова… — Той изсумтя раздразнено и спря.

Сангфугол се поизправи и се намръщи от болката в крака. Всеки, който го познаваше, щеше да бъде изумен: арфистът, който винаги се грижеше за външността си и се обличаше толкова придирчиво, че почти бе смешен, сега бе парцалив, мръсен и изподран като скитник.

— А ако Джосуа умре? — тихо попита той. — Той ми е господар и го обичам, но… Какво ще стане с нас?

— Ако имаме късмет, ще сме само малко по-добре от роби — отвърна Деорнот; слушаше собствените си думи така, сякаш ги изричаха нечии чужди устни. Чувстваше се празен. Как бяха стигнали дотук? Допреди година светът бе нещо обикновено като хляба. — А ако нямаме… — продължи той, но не завърши мисълта си: нямаше нужда от това.

— За жените ще е по-але — прошепна Сангфугол и погледна към херцогиня Гутрун, която държеше спящата Лелет в скута си. — Тези мъже са безбожни зверове. Видяхте ли белезите, които си правят сами?

— Изорн — изведнъж се обади Деорнот. — Ела тук, ако обичаш.

Синът на херцог Исгримнур заобиколи огъня и седна до тях.

— Мисля — каза Деорнот, — че трябва да се подготвим да направим нещо, когато накарат Джосуа да се бие.

Странгиард го погледна разтревожено.

— Но ние сме толкова малко… половин дузина сред хиляди.

Изорн кимна, а на лицето му се появи крива усмивка.

— Поне можем да изберем начина, по който да умрем. Няма да им позволя да хванат майка ми. — Усмивката изчезна. — В името на Усирис, заклевам се, че първо ще я убия.

Сангфугол се огледа и прошепна:

— Но ние нямаме оръжия! Вие луди ли сте? Може и да оживеем, ако не правим нищо, но ако създаваме неприятности, със сигурност ще ни убият.

Деорнот поклати глава.

— Не, арфисте. Ако не се бием, няма да сме никакви мъже, независимо дали ще ни убият, или не. Ще сме по-нищожни и от кучета, които поне хапят мечката, която ги убива. — Погледът му премина от лице на лице и после той продължи: — Сангфугол, трябва да направим план. Защо не ни изпееш някоя песен, да не би някой от тези воловари да се зачуди защо сме се събрали и за какво си говорим.

— Песен ли? Какво имаш предвид?

— Песен. Някоя дълга, скучна песен за изгодите от тихото примирение. Ако свършиш и още говорим, започни отначало.

Арфистът бе обезпокоен.

— Но аз не знам такива песни!

— Тогава си измисли някоя, нали си пойна птичка — изсмя се Изорн. — И без това твърде дълго бяхме без музика. Ако ще умрем утре, нека си поживеем тази вечер.

— Ако нямате нищо против, включете в плановете си и това — каза Сангфугол, — че бих предпочел да не умирам. — Той седна поизправено и започна да си тананика, като си търсеше думи. Най-после каза: — Ужасно ме е страх.

— Нас също — отвърна Деорнот. — Пей.

 

Фиколмий надуто влезе в пасището съвсем малко след като зората бе докоснала сивото небе. Пограничният тан на Високите тритинги носеше дебел бродиран вълнен плащ и грубо изработен златен жребец на верижка около врата си. Като че ли бе в сърдечно настроение.

— И така, разплатата идва — изсмя се той и се изплю на земята. Китките му бяха натежали от метални гривни. — Чувстваш ли се във форма, Джосуа Безръки?

— Чувствал съм се и по-добре — отвърна Джосуа. — Носиш ли меча ми?

Фиколмий махна и Хотвиг пристъпи напред с Найдел, подаде го на принца и загледа как той закопчава колана на кръста си — справи се умело въпреки липсващата си китка. После Джосуа извади Найдел да го огледа. Хотвиг отстъпи почтително.

— Трябва ми брус — каза Джосуа. — Острието е тъпо.

Пограничният тан се подсмихна и измъкна брус от широкия си пояс.

— Наточи го, живеещи сред камъни, наточи го. Искаме само най-добрите зрелища, каквито получавате и на вашите градски турнири. Но това няма да е съвсем същото като вашите игрички в замъците, нали?

Джосуа сви рамене и отвърна само:

— И на мен никога не са ми харесвали кой знае колко.

Очите на Фиколмий се присвиха.

— Наистина изглеждаш доста добре след урока, който ти дадох снощи. Да не би тази вещица да те е омагьосала? Това няма да е честно.

Джосуа отново сви рамене, за да покаже колко го е грижа за представите на Фиколмий за чест, но Гелое пристъпи напред и заяви:

— Не е имало никакви заклинания и никакви магии.

Фиколмий я изгледа невярващо, след това отново се обърна към Джосуа.

— Добре. Хората ми ще те доведат, когато си готов. Радвам се да видя, че си се пооправил. Това ще направи боя по-добър. — Пограничният тан излезе наперено от ограждението, последван от тримата си телохранители.

Деорнот изруга тихо. Знаеше какви усилия струва на принца да се преструва на толкова безгрижен. Двамата с Изорн бяха помогнали на Джосуа да се изправи — дори и след лечебната настойка, която му даде Гелое, на Джосуа все още му бе трудно даже да се облече сам. Всички бяха гладували, а към това се прибавяше и побоят на Фиколмий, така че Деорнот се съмняваше, че принцът ще може дори да стои прав, камо ли да се бие.

— Ваше височество, наистина ли няма друг начин? — попита отец Странгиард. — Зная, че тритингите са варвари, но Бог не мрази нито едно от своите създания. Той е поставил искрата на милостта във всеки звяр. Може би…

— Не тритингите искат това — отвърна Джосуа на едноокия свещеник, — а Фиколмий. Той носи в себе си стара омраза към мен и рода ми, такава омраза, която дори и той не би признал докрай.

— Но нали кланът на Жребеца се е бил на страната на баща ти във Войната на тритингите — каза Изорн. — Защо ще те мрази?

— Защото точно с помощта на баща ми той стана военен тан на Високите тритинги. Не може да си прости факта, че точно живеещите сред камъни, както ни нарича, му дадоха властта, която собственият му народ не искаше да му даде. После дъщеря му избяга от него и аз я взех при мен, а той загуби коне за една брачна цена. За пограничния тан това е ужасно безчестие. Не, няма такива думи, независимо дали са свещенически, или не, които могат да накарат Фиколмий да забрави.

Джосуа погледна за последно Найдел, после го мушна в ножницата, огледа хората си и каза:

— Горе главите. — Очите на принца изглеждаха странно ясни, а самият той — дори весел. — Смъртта не е враг. Бог е подготвил място за всички нас, сигурен съм в това. — Той тръгна към вратата, пазачите на Фиколмий я отвориха, наведоха копията си и го изведоха във фургонния град. Спътниците на принца го последваха.

Хладен ветрец духаше над полята като невидима ръка, която надипляше ливадите и звънтеше във въженцата на палатките. Ниските хълмове бяха на петна от пасящия добитък. Десетките мръсни деца, които тичаха между фургоните, зарязаха игрите си и последваха Джосуа и ескорта му.

Деорнот се вглеждаше в лицата на децата и на родителите им, които също идваха да се присъединят към набъбващата колона. Там, където мислеше, че ще срещне омраза или жажда за кръв, виждаше само нетърпеливо очакване — същото нетърпение, което бе виждал и като дете по лицата на братята и сестрите си, когато стражите на Върховния крал или пък някой шарен фургон на амбулантен търговец минаваха покрай имението им. Тези хора просто искаха малко разнообразие. Жалко само, че някой трябваше да умре — най-вероятно принцът, — за да го получат.

Златисти панделки плющяха навсякъде, като че ли бе голям празник. Пограничният тан седеше на столче пред вратата на фургона си. Още няколко окичени с бижута тритинги — други водачи на кланове, предположи Деорнот — седяха на земята до него. Няколко жени на различна възраст стояха малко по-отзад; една от тях бе Воршева. Дъщерята на пограничния тан вече не носеше парцалите, останали от дворцовата й рокля. Бяха я облекли в традиционен кланов костюм — вълнена рокля с качулка, тежък колан, обсипан с цветни камъчета, и лента през челото, която се завързваше зад качулката. За разлика от другите жени, чиито ленти бяха с тъмни цветове, Воршева носеше бяла панделка — което без съмнение означаваше булка за продан.

Докато Джосуа и спътниците му преминаваха през портата, принцът и Воршева се спогледаха. Джосуа направи знака на Дървото върху гърдите си, а после целуна ръката си и ги докосна. Воршева се извърна, може би за да прикрие сълзите си.

Фиколмий се изправи и заговори на тълпата, ту на Западния език, ту на диалекта на тритингите. Деорнот се промуши през копиеносците, които пазеха Джосуа, и застана до него.

— Ваше височество — тихо каза той, като постави ръка на рамото му. Принцът се сепна, все едно го бяха събудили от сън.

— А? Ти ли си?

— Исках да помоля за прошка, принце, преди… преди… каквото и да стане. Ти си най-добрият господар, който би могъл да си пожелае човек. Нямах право да ти говоря така вчера.

Джосуа се усмихна тъжно.

— Имаш, разбира се. Само ми се иска да имах повече време да помисля за нещата, които ми каза. Наистина напоследък бях прекалено самовглъбен. Ти просто ми го посочи като приятел.

Деорнот падна на колене, хвана ръката на Джосуа и я целуна.

— Бог да те благослови, Джосуа. Благословен да си. И не свършвай твърде бързо с този дивак.

Принцът го изгледа замислено.

— Може да ми се наложи. Страхувам се, че нямам сили да чакам дълго. Ако въобще видя някакъв шанс, трябва да се възползвам от него.

Деорнот се опита да каже още нещо, но в гърлото му се бе събрала буца. Той стисна ръката на Джосуа и се отдалечи.

Утварт се изправи до Фиколмий и тълпата зарева и заръкопляска. Противникът на Джосуа съблече кожената си жилетка. Мускулестите му гърди бяха намазани с мас и лъщяха. Деорнот се намръщи: Утварт щеше да е хлъзгав, а мазнината щеше да му пази топло.

Извитият гол меч на тритинга бе затъкнат в широкия му пояс, дългата му коса бе вързана на темето му. Утварт носеше по една гривна на ръцете си, на ушите му се полюшваха няколко обици. Беше боядисал белезите си с червена и черна боя и приличаше на демон.

Той издърпа меча от пояса си и го вдигна над главата си. Тълпата пак зарева.

— Ела, Безръки — прогърмя гласът му. — Утварт те чака.

Отец Странгиард се молеше на глас. Джосуа пристъпи напред. Деорнот осъзна, че вместо да го успокоят и да го ободрят, молитвите на свещеника дращят по нервите му до такава степен, че трябва да се махне — и след мигновено замисляне той се премести до оградата, точно до един от пазачите. Вдигна поглед, видя, че Изорн го гледа, и помръдна брадичка почти незабележимо. Изорн също се премести до оградата, така че да е на няколко метра от Деорнот. Джосуа бе оставил плаща си на херцогиня Гутрун и тя го прегръщаше като дете. До нея стоеше Лелет, мръсното й юмруче стискаше парцаливата пола на херцогинята. Гелое бе малко по-встрани, жълтите й очи бяха скрити под качулката.

Докато Деорнот изучаваше групата, едни други очи срещнаха неговите и се плъзнаха настрани, като че ли се страхуваха да не установят твърде дълъг контакт. Сангфугол започна да пее тихичко.

 

— И така, сине на Престър Джон, ти заставаш пред свободния народ на тритингите малко по-малко велик, отколкото бе някога. — Фиколмий се усмихна. В тълпата се чуха смехове.

— Само откъм притежанията си — спокойно отвърна Джосуа. — Всъщност бих искал да ти предложа един облог, Фиколмий… само между нас, между теб и мен.

Пограничният тан се изсмя изненадано.

— Смели думи, Джосуа, горди думи, идващи от човек, който знае, че скоро ще умре. — Фиколмий го изгледа. — Що за облог ми предлагаш?

Принцът потупа ножницата си.

— Предлагам да заложа на меча си и на лявата си ръка.

— Ха, понеже е единствената ти — подсмихна се Фиколмий. Тълпата се изсмя гръмогласно.

— Може и да е така. Ако Утварт ме победи, той получава Воршева, а ти получаваш брачната й цена, нали така?

— Тринадесет коня — самодоволно отвърна пограничният тан. — И какво от това?

— Много просто. Воршева вече е моя. Ако оцелея, аз не печеля нищо. — Очите му срещнаха очите на Воршева, после се върнаха на баща й и го изгледаха студено.

— Печелиш живота си! — изсумтя Фиколмий. — Във всички случаи, глупаво е да говорим. Ти няма да оживееш.

Утварт, който чакаше нетърпеливо, се ухили злобно.

— Точно затова искам да сключа облог с теб. С теб, Фиколмий. Облог между мъже. — Чуха се смехове и Фиколмий се огледа ядосано, докато не престанаха.

— Продължавай.

— Това ще е един облог почти без стойност, Фиколмий, от вида, на който смелите хора се съгласяват без колебание в градовете на моя народ. Ако аз спечеля, ти ще ми дадеш същата цена, която искаш от Утварт. — Джосуа се усмихна. — Ще си избера тринадесет от твоите коне.

В дрезгавия глас на Фиколмий вече се долавяше гняв:

— Защо въобще трябва да се обзалагам с теб? Един облог е облог само ако и двете страни рискуват по нещо. Какво въобще имаш ти? — Изражението му стана лукаво. — И дори и да имаш, мога просто да го взема от хората ти, след като умреш. Какво?

— Чест.

Фиколмий като че ли се стресна. В тълпата се надигна ропот.

— В името на Четирикракия, какво означава това?! Малко ме е грижа за твоята мекосърдечна чест на живеещ сред камъни.

— Ясно — каза Джосуа с подигравателна усмивка. — Ами за твоята собствена?

Принцът се обърна и изгледа тритингите, заобиколили огромната поляна. Някои се бяха качили на оградата, за да виждат по-добре.

— Свободни мъже и жени от Високите тритинги! — викна високо Джосуа. — Вие сте дошли да видите как ме убиват. — Думите му бяха посрещнати с ревове и смях. Буца кал полетя към Джосуа, но не го улучи. — Предложих на пограничния ви тан облог. Заклевам се, че Ейдон, богът на живеещите сред камъни, ще ме спаси… и че ще победя Утварт.

Още смях. Фиколмий се изправи и тръгна към Джосуа, може би за да го накара да млъкне, но след като огледа викащата тълпа, като че ли промени мнението си, кръстоса ръце пред широките си гърди и се навъси.

— Какво залагаш ти, слабако? — извика един як мъж от тълпата.

— Всичко, което ми е останало: честта си и честта на народа ми. — Джосуа изтегли Найдел от ножницата и го вдигна високо. Ръкавът на ризата му падна надолу; ръждясалата окова на Елиас, която все още носеше около лявата си китка, отрази бледата сутрешна светлина като лента от кръв. — Аз съм синът на Престър Джон, Върховния крал, който всички вие си спомняте добре. Фиколмий го познаваше най-добре от всички вас. — Тълпата замърмори, а пограничният тан изръмжа недоволно.

— Ето и моя облог — извика Джосуа. — Ако падна от ръката на Утварт, заклевам се, че това ще докаже, че нашият бог Усирис Ейдон е слаб и че Фиколмий говори истината, когато казва, че е по-силен от живеещите сред камъни. Ще се уверите, че Жребецът на вашия пограничен тан е по-могъщ от Дракона и Дървото на рода на Джон, най-великия род във всички градски земи на Остен Ард.

Надигна се хор от викащи гласове. Джосуа спокойно гледаше тълпата.

— А какво залага Фиколмий? — най-после извика някой. Утварт се пулеше срещу Джосуа, явно ядосан, че е останал на заден план, но също толкова явно несигурен дали облогът на Джосуа не би могъл някак си да увеличи собствената му слава, когато съсече този сакат градски жител.

— Толкова коне, колкото е брачната цена на Воршева. И това аз и хората ми да си тръгнем свободно. Не е много, като се сравни с честта на един принц на Еркинланд.

— Принц без дом! — викна някой, но цял хор други гласове го заглуши: викаха на Фиколмий да приеме облога, крещяха, че ще е глупак, ако позволи на този живеещ сред камъни да го засенчи. Пограничният тан, с лице, разкривено от зле прикрита ярост, остави подканванията на тълпата да го облеят като дъжд. Изглеждаше почти готов да стисне Джосуа за врата и да го удуши.

— Добре. Приемам! — викна най-после той. Всички заръкопляскаха. — В името на Тревния гръмовержец, чухте ме. Облогът е сключен. Моите коне срещу неговите празни думи. А сега нека свършим по-бързо с тази глупост. — Удоволствието на пограничния тан като че ли се бе изпарило. Той се наведе напред и заговори тихо, така че само Джосуа да може да го чуе: — Когато умреш, ще убия жените и децата ти със собствените си ръце. Бавно. Никой не може да ме направи за смях пред клановете ми и да открадне полагащите ми се коне. — Фиколмий се обърна и закрачи към стола си, все така намръщен.

Джосуа разкопча колана за меча си и го пусна на земята. Утварт пристъпи напред — мускулестите му ръце лъщяха — и вдигна тежкото си оръжие.

— Стига си говорил, дребосъко — изръмжа тритингът. — Говориш твърде много.

И без предупреждение скочи напред. Мечът му изсвистя в огромна дъга. Найдел се стрелна нагоре и отклони удара с глух звън, но преди Джосуа да успее да нанесе удар, Утварт се извъртя и пак замахна мощно с две ръце. Джосуа отново успя да избегне атаката, но този път извитият меч издрънча силно в меча на принца и почти го изби от ръката му. Джосуа залитна и отстъпи няколко крачки по калната трева. Утварт се ухили жестоко и започна да обикаля в кръг. Джосуа се въртеше, за да е с лявото рамо към него. Утварт финтира и се хвърли напред. Джосуа се дръпна, подхлъзна се и падна на едно коляно. Успя да отбие удара на Утварт, но в последния миг тритингът извъртя меча си, перна го по ръката и отскочи.

Принцът се изправи. Утварт се озъби и продължи да обикаля. Червена струйка бликаше от ръката на Джосуа и той я забърса в панталоните си.

 

Деорнот си мислеше, че разбира странната работа с облога — Джосуа се надяваше да ядоса Фиколмий и Утварт с надеждата, че това ще доведе до някакъв вид грешка, — но планът на принца съвсем очевидно не бе успял. Пограничният тан наистина беше ядосан, но Джосуа не се биеше с Фиколмий, а Утварт не изглеждаше толкова вбесен, колкото принцът вероятно се бе надявал. Напротив, тритингът се изявяваше като изкусен боец. Вместо да разчита сляпо на превъзходството си в сила и дължина на ръцете, той изморяваше Джосуа с тежки удари, а после отскачаше преди принцът да успее да отвърне.

Деорнот наблюдаваше обречената битка със свито сърце. Беше глупаво да се надява на благоприятен изход. Джосуа бе добър фехтовач, но дори и в най-добрите си времена би имал трудности с противник като Утварт. А днес принцът бе ранен и изтощен, слаб като дете. Бе само въпрос на време…

Деорнот се обърна към Изорн. Младият римърсгардец сериозно поклати глава — той също разбираше, че Джосуа се бори със себе си, че отлага неизбежното колкото се може по-дълго. Изорн повдигна веждите си въпросително. Сега ли?

Тихите молитви на отец Странгиард бяха в контраст с виковете на тълпата. Пазачите зяпаха прехласнато битката. Деорнот вдигна съвсем леко ръка. „Чакай…“

 

Кръвта на Джосуа изтичаше от още една рана освен тази на лявата китка — от посичане в крака. Принцът забърса потта от челото си и остави широка алена следа по лицето си, като че ли се опитваше да наподоби боядисаните белези на Утварт, залитна, приведе се несръчно под поредната атака, а после се напрегна и се хвърли напред. Ударът му завърши в нищото — изобщо не стигна намазания с мас корем на Утварт. Тритингът, който до този момент бе мълчал, се изсмя и замахна отново. Джосуа блокира и атакува. Очите на Утварт се разшириха. Заотекваха удари на стомана в стомана. Тълпата крещеше. Тънкият Найдел и дългият меч на Утварт се въртяха в сложен танц от сребърна светлина, като изпълняваха сами акомпанимента към него.

Тритингът се хилеше озъбено. Лицето на Джосуа бе пепеляво, устните му бяха свити, а очите му блестяха с някакъв последен резерв от сили. Още два мощни замаха на тритинга бяха отблъснати с дрънчене, а в следващия миг едно бързо мушване на Джосуа нарисува яркочервена линия през ребрата на Утварт. Неколцина от зрителите се провикнаха и изръкопляскаха на това свидетелство, че боят още не е свършил, но Утварт присви очи от гняв и нападна пак — сипеше удари като ковач, който бие по наковалня. Джосуа можеше само да се отдръпва, като се мъчеше да държи Найдел пред себе си — тънката лента от стомана бе единственият му щит. Слабият му опит за контраатака бе безгрижно отблъснат, а после едно от подобните на удари със сопа замахвания на Утварт разби защитата на принца и кривият меч го удари по главата. Джосуа залитна и падна на колене; по ухото му се стичаше кръв. Той вдигна Найдел, за да се предпази от нов удар, но очите му бяха мътни и мечът трепереше като върбова клонка.

Виковете на множеството се издигнаха до вой. Фиколмий бе скочил — брадата му се вееше на вятъра — и размахваше юмрук като гневен бог, който вика небесния гръм. Утварт се приближи към Джосуа бавно, все още изненадващо внимателен, като че ли очакваше някакъв номер на живеещите сред камъни, но принцът явно бе победен — мъчеше се да се изправи, опрял чукана на дясната си ръка в калта.

Изведнъж се чу изненадан женски писък, незабавно последван от мъжки вик от болка. Деорнот бе хванал един от пазачите изотзад, стиснал гърлото му с лакът. С другата си ръка опираше острието на копието на пазача в корема му.

— Кажи на хората си да се дръпнат, господарю на конете, или тези хора ще умрат. — Деорнот мушна пленника си в корема с острието на копието. Мъжът само изръмжа, въпреки че на ризата му изби кръв.

Фиколмий пристъпи към младия рицар червен от негодувание; сплетената му брада трепереше.

— Вие луди ли сте? В името на Четирикракия, ще ви размажа всичките!

— Тогава хората от твоя клан също ще умрат. Не обичаме да убиваме хладнокръвно, но няма да стоим и да гледаме как убиват принца ни, след като ти го преби дотолкова, че да не може да се бие.

Тълпата замърмори, но Фиколмий, кипящ от гняв, не обърна внимание на това. Вдигна окичената си с гривни ръка, за да даде знак на войниците си да нападнат, но един глас проряза въздуха:

— Не! — Джосуа се бе изправил и се олюляваше. — Пуснете ги, Деорнот.

Рицарят го изгледа изненадано.

— Но, ваше височество…

— Пуснете ги. — Той спря, за да си поеме дъх. — Аз ще водя собствената си битка. Ако ме обичате, пуснете ги. — Джосуа изтри кръвта от очите си и примигна.

Деорнот се обърна към Изорн и Сангфугол, които заплашваха още двама пазачи с отнетите от тях копия и гледаха удивено.

— Пуснете ги — каза той. — Принцът заповядва да ги пуснем.

Изорн и Сангфугол отпуснаха копията си и тритингите се отдръпнаха извън обсега им, като мърмореха ядосано. Изорн не им обърна внимание, но арфистът трепереше като ранена птица. Гелое, която досега не бе помръднала, впери жълтите си очи в Джосуа.

— Хайде, Утварт — задъхано каза принцът; усмивката му бе горчив бял прорез в кървава маска. — Не се помайвай. Още не сме свършили.

Фиколмий, който стоеше с отворена уста, понечи да каже нещо, но така и не успя.

Утварт скочи напред и замахна. Мигът почивка не бе възвърнал силите на принца и той залитна назад, като едва успя да отклони извитото острие. Вторият удар поряза гърдите на Джосуа, а при третия Утварт го удари с плоското на острието по лакътя и изби Найдел от ръката му. Принцът се спусна да го вземе, но докато пръстите му вече стискаха кървавата дръжка, се подхлъзна и се просна на мократа трева.

Видял предимството си, Утварт се втурна напред. Джосуа успя да повдигне меча си и да отклони удара, но докато се изправяше, Утварт успя да го стисне с мускулестата си ръка и започна да го дърпа към извития си меч. Джосуа все така блокираше меча му, но огромният тритинг бавно извиваше ръката му и извитото острие се приближаваше все повече към врата на Джосуа. Принцът беше стиснал зъби, ръката му трепереше от напрежение. За миг огромното му усилие спря наточения като бръснач меч. Двамата противници стояха вкопчени един в друг гърди до гърди. Щом усети, че принцът отмалява, Утварт го стисна още по-силно, усмихна се и го дръпна към себе си почти ритуално бавно. Въпреки агонизиращата игра на мускулите на принца дългото острие на извития меч продължи неумолимо нагоре, докато не се притисна почти любовно до врата на Джосуа.

Тълпата млъкна. Някъде високо в небето се чу самотният призив на жерав, след това отново се възцари тишина.

— А сега — ликуващо викна тритингът — ще те убия.

Джосуа внезапно спря да се съпротивлява и се хвърли напред в прегръдката на врага си, като наклони глава. Извитото острие се плъзна по врата му и го поряза дълбоко, но в този незначителен миг свобода принцът заби коляното си в слабините на Утварт.

Утварт изстена от болка и изненада, а Джосуа уви крака си около прасеца му и го блъсна. Утварт не можа да запази равновесие и се строполи назад. Джосуа падна с него — мечът на тритинга изсвистя покрай рамото му и отплесна Найдел. Миг по-късно принцът прониза тритинга под брадичката — острието потъна цяла педя под челюстта и влезе в черепа.

Джосуа се измъкна от спазмичното стискане на Утварт и с мъка се изправи. Целият бе в алена кръв. Постоя така един миг — краката му трепереха, ръцете му висяха отпуснати — вгледан в тялото на земята пред себе си.

— Може да съм дребосък — каза накрая, — но… ти… говориш твърде много.

В следващия миг очите му се подбелиха и той се строполи върху безжизнения тритинг и кръвта им се смеси. Много дълго никой не помръдна и не проговори. А след това започнаха виковете.