Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (20)

16. Лишените от дом

Тъмнината в абатството бе пълна, а тишината се нарушаваше единствено от накъсаното дишане на Саймън. После Скоди проговори отново; гласът й вече не бе шептящо сладък:

— Стани.

Като че ли някаква сила го дръпна, някакъв натиск, който бе нежен като паяжина, но здрав като желязо. Мускулите му се опънаха против волята му. Той се възпротиви. Допреди малко се бе борил да се изправи, а сега вече се напрягаше да лежи неподвижно.

— Защо се бориш срещу мен? — кисело попита Скоди. Ледената й ръка се плъзна по гърдите му и продължи надолу по настръхналата кожа на корема му. Той потрепери, контролът над крайниците му се изплъзна и волята на момичето се стегна около него като юмрук. Мощно, но неусетно дръпване го изправи на крака. Той се залюля в тъмнината, неспособен да запази равновесие. Скоди затананика монотонно. — Ще им дадем меча, черния меч… ах, ще получим толкова хубави подаръци…

— Къде… са… приятелите ми? — изкряка Саймън.

— Тихо, глупчо. Излез на двора.

Той се запрепъва безпомощно през тъмната стая, блъскаше глезените си в невидими препятствия и се клатушкаше като несръчно управлявана кукла.

— Ето — каза Скоди. Предната врата на абатството се отвори на скърцащите си панти и стаята се изпълни със злобна червеникава светлина. Тя се изправи на прага, почти бялата й коса трептеше от вихрещия се вятър. — Ела, Саймън. Ех, каква нощ! Дива нощ.

Големият огън в двора гореше дори още по-ярко, отколкото когато бяха пристигнали — огнен фар, който стигаше чак до покрива и изпращаше червено успокоение към напуканите стени на абатството. И малките, и големите деца на Скоди заедно го подхранваха с какво ли не: счупени столове и парчета разбита покъщнина, както и с дърва от заобикалящата ги гора, които горяха с безкрайно съскане и вдигаха пара. Всъщност децата като че ли ревностно хвърляха вътре всичко, което можеха да намерят, без да ги е грижа доколко е подходящо — камъни и животински кости, счупени глинени съдове и парченца цветно стъкло от изпочупените витражи на абатството. Когато пламъците избумтяваха и подскачаха от надигащия се вятър, очите на децата отразяваха светлината и блестяха като жълтите очи на лисици.

Саймън излезе олюлявайки се на двора; Скоди го следваше. Пронизителен вой раздра нощта — окаян и самотен звук. Бавно като костенурка на слънце, Саймън извъртя глава към зеленоокия звяр, приклекнал на върха на хълма. Усети прилив на надежда, когато вълчицата вдигна муцуна и проплака отново.

— Куантака! — извика той; името се отрони някак странно от вдървената му челюст и отпуснатите му устни. Вълчицата не се приближи, а зави отново — толкова ясен вик на страх и тревога, все едно бе изговорен на човешки език.

— Гадно животно — каза Скоди с отвращение. — Детеядец, който вика по луната. Няма да се приближиш до къщата на Скоди. Няма да развалиш магията ми. — Тя се вгледа остро в зелените очи и воят на Куантака се превърна в скимтене от болка. Миг по-късно вълчицата се обърна и изчезна от възвишението. Саймън изруга наум и отново се опита да се освободи, но все още бе безпомощен като котенце, хванато за врата. Като че ли само главата му си бе негова и всяко движение бе болезнено трудно. Той се огледа бавно, търсеше Бинабик и Слудиг — и изведнъж спря.

Приятелите му лежаха безпомощно на замръзналата земя до изронения хоросан на предната стена на абатството. Сълзите на Саймън замръзнаха в боцкащ лед на брадичката му. Внезапно някой дръпна главата му пак напред и той направи още една неохотна стъпка към огъня.

— Стой — каза Скоди. Широката й бяла нощница изплющя на вятъра. Краката й бяха голи. — Не те искам твърде близо. Може да се изгориш и това ще те развали. Стой тук. — Тя посочи с пълната си ръка на две крачки встрани и като че ли бе продължение на ръката й, Саймън усети, че пристъпва бавно през размекващата се кал натам.

— Врен! — извика Скоди. Като че ли бе обхваната от маниакално добро настроение. — Къде е въжето? Къде си и ти?

Тъмнокосото момче се появи на вратата на абатството.

— Тук съм, Скоди.

— Завържи красивите му китки.

Врен забърза напред, като се плъзгаше по заледената земя. Хвана отпуснатите ръце на Саймън и ги дръпна зад гърба му, после сръчно ги уви с въже.

— Защо, Врен? — изхърка Саймън. — Ние бяхме добри с теб.

Момчето хирка не му обърна внимание и здраво затегна възлите. Когато свърши, постави малките си ръце на плещите на Саймън и го побутна към мястото, на което присвити лежаха Бинабик и Слудиг.

Ръцете им бяха вързани зад гърба, също като ръцете на Саймън. Очите на Бинабик се извърнаха, за да срещнат тези на Саймън, бялото им проблесна в обсипания с огнени сенки двор. Слудиг дишаше, но бе в безсъзнание; на русата му брада бе замръзнала струйка слюнка.

— Приятелю Саймън — изпъшка Бинабик: изговаряше всяка дума с усилие. Дребосъкът си пое дъх, сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това млъкна отново.

В двора отсреща Скоди се бе навела и рисуваше кръг в топящия се сняг — ръсеше червеникав прах от шепата си. Когато свърши, започна да дълбае руни в калната земя. Беше изплезила език като прилежно дете. Врен стоеше малко встрани от Скоди и въртеше глава от нея към Саймън и обратно; на лицето му не се четяха други емоции, освен някаква животинска бдителност.

Свършили да подхранват огъня, децата се бяха скупчили до стената на абатството. Едно от най-малките момиченца седеше на земята по тъничка риза и хълцаше тихичко; едно по-голямо момче го потупваше механично по главата по начин, който като че ли трябваше да го успокои. Всички наблюдаваха движенията на Скоди с удивено внимание. Вятърът бе раздухал огъня до вълниста колона, която оцветяваше сериозните им малки личица в яркочервено.

— А сега, къде е Хонса? — извика Скоди и притисна нощницата си по-близо до тялото си. — Хонса!?

— Аз ще я доведа, Скоди — каза Врен, плъзна се в сенките при ъгъла на абатството и изчезна. След секунди се върна с едно чернокосо момиче хирка, година или две по-голямо от него. Между тях се люлееше тежка кошница — удряше се и подскачаше по неравната земя, докато не я оставиха на земята пред подутите крака на Скоди. След това изтичаха при групата гледащи деца. Врен се намести пред тях, измъкна нож от колана си и нервно започна да разплита въжето, което му бе останало. Саймън усещаше напрежението на момчето през целия двор. Зачуди се мудно каква ли може да е причината за него.

Скоди бръкна в кошницата и извади един череп — долната му челюст висеше на няколко парчета изсъхнала плът, така че безокото лице като че ли бе зяпнало от изненада. Саймън чак сега забеляза, че в препълнената кошница има много черепи. Изведнъж разбра какво се е случило с родителите на всички тези деца. Безчувственото му тяло започна да трепери конвулсивно, но той усещаше това само едва-едва, все едно се случваше на някой друг, и то много далече. Тъмноокият Врен ръчкаше края на въжето с блестящия си нож, чертите му бяха замръзнали в някаква разсеяна навъсеност. Със свито сърце Саймън си спомни как Скоди бе казала, че освен другите си задължения Врен още коли и готви вместо нея.

Скоди вдигна черепа пред себе си. Странно хубавото й лице бе съсредоточено — като на учен, който разучава таблица с формули от висшата математика. Тя се поклащаше от една страна на друга, като лодка при силен вятър, а нощницата й плющеше. Започна да пее с високия си, детски глас:

— В една дупка, в една дупка,

в земята, в една дупка, където мокроносата къртица

пее песен за студен камък и за кал и кокал сив,

тиха песен в таз студена тъмна нощ,

докато копае в дълбините, дето червеи пълзят

и всички мъртви спят, очите им са пълни с пръст,

където бръмбарите снасят малки бели яйчица,

където черните крачка правят хръц, хръц, хръц, хръц, хръц,

където тъмното покрива всичко като шапка,

да, срама им то покрива, както имената,

имената на мъртвите, тях вече ги няма, вече са избягали,

празни ветрове, празни глави.

Отгоре тревата расте, расте в камънака,

незасети полета лежат.

 

Всичко, което са познавали, го няма

и те ридаят и плачат в съня си,

без очи са, но плачат и викат загубено,

в тъмнината се мятат, под лишеи, мъх и трева,

в дълбините на гроба ни господар, ни слуга

няма вече лице, нито слава, няма нужда от чест и от име,

ала те искат, жадуват да дойдат и гледат през дупките

към светлината отгоре и макар да проклинат

жестоката земна любов

и мира, пропилян в ъв живота, и да мислят за мъки и грижи,

за умрели деца и съпрузи,

и за всички тревоги, от които са страдали,

за ужасни уроци, все така ненаучени,

пак копнеят да дойдат, да дойдат, да дойдат,

пак копнеят да дойдат.

О, елате!

 

В една дупка, в земята, под старите гробища,

дето и кожа, и кости, и кръв стават лепкава кал

и светът е изгнил и им пее…

Песента на Скоди продължаваше още и още, въртеше се като черен водовъртеж в обрасло с водорасли езеро. Саймън усети, че потъва заедно с нея, дърпан от настойчивия й ритъм. Пламъците, студените звезди и блестящите очи на децата се размазаха в линии от светлина, а сърцето му се завъртя надолу в тъмнината. Умът му не можеше да усети никаква връзка с окованото му тяло, нито с действията на хората около него. Някакъв блед съсък, някакъв идиотски шум изпълни мислите му. Размазани фигури се придвижваха през заснежения двор, маловажни като мравки.

Една от фигурите взе нещо обло и светло и го метна в огъня, после хвърли и шепа прах. Облак ален дим изригна в небето и забули всичко. Когато се разсея, огънят продължаваше да гори пак толкова ярко, колкото и преди, но някаква по-тежка тъмнина като че ли се бе настанила над двора. Червената светлина, която обливаше сградите, бе станала по-убита, стара като залеза на умиращ свят. Вятърът бе утихнал и някакъв по-дълбок студ пролази по земите на абатството. Въпреки че тялото му вече не беше изцяло негово, Саймън все пак усети силния мраз, който проникваше направо в костите му.

— Ела, лейди Сребърна маска! — извика най-голямата от фигурите. — Говори с мен, лорд Червени очи! Искам да търгувам с вас! Имам едно красиво нещо, което ще ви хареса!

Вятърът все така не духаше, но огънят започна да се люшка, разрастваше се и трепереше като някакво огромно животно, което се бори в чувал. Студът се засили. Звездите избледняха. Сенчеста уста и две празни черни петна за очи се оформиха в пламъците.

— Имам подарък за вас! — ликуващо извика голямата фигура. Саймън, оставил се на течението, си спомни, че се казва Скоди. Някои от децата плачеха.

Лицето в огъня се разкриви. Нисък ръмжащ рев се разля от прозяващата се черна уста — бавен и дълбок като скърцането на корените на планина. Дори и да имаше някакви думи в този рев, те бяха неразличими. Миг по-късно чертите започнаха да трептят и да избледняват.

— Остани! Защо си тръгваш? — извика Скоди, огледа се бясно и запляска с големите си ръце; въодушевлението й се бе изпарило. — Мечът! — изписка тя към децата. — Спрете да плачете, глупави говеда такива! Къде е мечът? Врен!

— Вътре е, Скоди — отвърна момчето. Държеше едно от по-малките деца в скута си. Въпреки замаяността си (или може би точно заради нея) Саймън забеляза, че кльощавите ръце на Врен са голи под парцаливото палто.

— Донеси го, глупак такъв! — извика Скоди. Подскачаше като танцуващо от ярост морско чудовище. Лицето й бе едва различимо сред пламъците. — Донеси го!

Врен бързо се изправи. Детето се плъзна на земята от скута му и присъедини риданията си към общата какофония. Врен изтича в къщата, а Скоди отново се обърна към издигащите се пламъци.

— Върни се, върни се — убеждаваше тя изчезващото лице, — имам подарък за вас, господари!

Хватката на Скоди като че ли се поотпусна и Саймън почувства, че се плъзва обратно в тялото си — любопитно чувство, като да навлечеш плащ от леко гъделичкащи пера.

Врен се появи на вратата, бледото му лице бе сериозно.

— Много е тежък — обади се той. — Хонса, Ендий, и вие, другите, елате! Елате да ми помогнете! — Няколко от децата тръгнаха през снега към абатството като редичка гъсенца; поглеждаха през рамо към ръмжащия огън и жестикулиращата Скоди.

Скоди се обърна — кръглите й бузи бяха почервенели, розовите й устни трепереха.

— Врен! Донеси ми меча, мързеливец такъв! Бързо!

— Тежък е, Скоди, тежък е като камък! — викна той.

Скоди внезапно обърна лудите си очи към Саймън.

— Това е твоят меч, нали? — Лицето бе изчезнало от пламъците, но звездите, бледи като топки лед, все още блещукаха едва-едва в нощното небе; огънят все още танцуваше, недокоснат от вятър. — Ти знаеш как да го вдигнеш, нали? — Погледът й бе почти непоносим.

Саймън не каза нищо — с всички сили се бореше да не се раздрънка като пияница, да не разпилее пред тези неустоими очи всяка мисъл, която бе имал някога.

— Трябва да им го дам! — изсъска тя. — Те го търсят, знам! Сънищата ми казаха, че е така. Те ще ме направят… сила! — Тя започна да се смее с момичешки смях, който го уплаши толкова, колкото и всичко, което се бе случило досега. — О, красиви Саймън, каква дива нощ! Отиди и ми донеси твоя черен меч. — Тя се обърна и извика към празния вход. — Врен! Ела му развържи ръцете!

Врен изскочи на двора. Озърташе се злобно.

— Не! — изкрещя той. — Той е лош! Той ще избяга! Ще ти направи нещо лошо!

Лицето на Скоди застина в неприятна маска.

— Прави каквото ти казвам, Врен. Развържи го.

Момчето тръгна към тях с големи крачки, вдървено от гняв, в очите му имаше сълзи. Грубо дръпна ръцете на Саймън зад гърба му и заби острието на ножа между вървите. Дишаше тежко, докато ги прерязваше. Щом свърши, се обърна и се втурна към абатството.

Саймън се изправи и бавно разтри китките си. Помисли си дали просто да не избяга. Скоди му бе обърнала гръб и тананикаше умолително на огъня. Той хвърли поглед към Бинабик и Слудиг. Римърсгардецът все още лежеше, без да помръдва, но тролът се мъчеше да се освободи.

— Вземи… вземи меча и бягай, приятелю Саймън! — прошепна Бинабик. — Ние ще избягаме… някак си…

Гласът на Скоди преряза тъмнината:

— Мечът! — Саймън усети, че безпомощно се извръща от приятеля си, лишен от всяка възможност за съпротива. Тръгна към абатството, все едно побутван от невидима ръка.

Вътре децата все още безуспешно дърпаха Трън. Когато Саймън влезе, Врен го изгледа навъсено, но се отдръпна от пътя му. Саймън коленичи пред меча и разви кожите, в които беше загънат. Ръцете му бяха странно нечувствителни.

Светлината от огъня, която се плискаше през вратата, оцвети черното острие на Трън с лента от блестящо червено. Мечът се разтресе под пръстите му по начин, който не бе усещал досега — потреперване почти като от глад или очакване. За първи път Саймън почувства Трън като нещо отвратително чуждо, но не можеше да го пусне, както не можеше и да избяга. Повдигна го. Мечът не беше болезнено тежък, както бе понякога, но все пак имаше някаква странна тежест — все едно го изваждаше от тинята на дъното на някое езеро.

Усети, че го дърпат към вратата. Някак си, въпреки че не го виждаше, Скоди все пак можеше да го мести като сламена кукла. Той се остави да бъде извлечен навън, на осветения в червено двор.

— Ела тук, Саймън — каза тя и разпери ръце като любеща майка. — Ела застани в кръга с мен.

— Той има меч! — изпищя Врен от вратата. — Ще те убие!

Скоди се изсмя презрително:

— Няма. Скоди е силна. Освен това той е новата ми играчка. Той ме харесва, нали? — Тя протегна ръката си към Саймън. Трън като че ли се бе издул, пълен с някакъв ужасен, муден живот. — Не стъпвай върху кръга — каза тя закачливо, все едно играеха някаква игра, сграбчи Саймън за ръката и го придърпа към себе си, като му помогна да повдигне натежалия си крак над кръга от червеникав прах. — Сега те ще могат да видят меча! — Тя сияеше, доволна от успеха си. Едната й топла розова ръка сграбчи неговата върху дръжката на Трън, а другата се уви около врата му и го придърпа към меките й гърди и отпуснатия корем. Горещината от огъня го разтапяше като восък; тялото на Скоди до неговото бе като задушаващ трескав сън. Той бе с половин глава по-висок от нея, но нямаше сила да й противостои, все едно беше бебе. Що за вещица бе това момиче?

Скоди започна да крещи пронизително и чертите на лицето отново започнаха да се появяват в огъня. През сълзите, които горещината изкарваше от очите му, Саймън видя черната уста да се отваря и затваря. Студено ужасяващо присъствие се спусна над тях — търсещо, търсещо, душещо за тях с хищническо търпение.

Гласът изръмжа. Този път Саймън можа да чуе реч, непознати думи, от които чак го заболяха зъбите.

Скоди зяпна и викна възбудено:

— Това е един от най-висшите слуги на лорд Червени очи, точно както се надявах! Погледнете, господине, погледнете! Подаръкът, който искате! — Тя накара Саймън да вдигне Трън, а после се вгледа нетърпеливо в сенчестия силует, който се движеше в пламъците. Силуетът проговори отново и въодушевената й усмивка помръкна. — То не ме разбира — прошепна тя под ухото на Саймън с непринудената интимност на любовница. — Не може да намери правилния път. Страхувах се от това. Само моята магия не е достатъчно силна. Трябва да направя нещо, което не исках да правя! — Тя се обърна и викна: — Врен! Трябва ни кръв! Вземи купичката и донеси малко от кръвта на високия.

Саймън се опита да извика, но не можа. Горещината в кръга развяваше чудесните коси на Скоди като струйки блед дим. Очите й изглеждаха плоски и нечовешки като глинени чирепи.

— Кръв, Врен!

Момчето се изправи над Слудиг: в едната си ръка държеше пръстена купа, в другата — ножа: острието изглеждаше огромно в малките пръсти на Врен. Момчето се обърна, за да погледне Скоди, без да обръща внимание на Бинабик, който се гърчеше до Слудиг.

— Точно така, големия! — извика Скоди. — Искам да запазя малкия! Побързай, Врен, глупава катеричке, трябва ми кръв за огъня! Пратеникът ще си отиде!

Врен вдигна ножа.

— И я донеси внимателно! — извика Скоди. — Не разливай и капка в кръга. Знаеш как се нарояват малките, когато се произнасят магии, знаеш колко са гладни.

Момчето хирка изведнъж се извъртя и закрачи към Скоди и Саймън. Лицето му бе разкривено от гняв и страх.

— Не! — изкрещя той. За миг Саймън изпита прилив на надежда, тъй като си помисли, че момчето иска да нападне Скоди. — Не! — изписка отново Врен: размахваше ножа и от очите му бликнаха сълзи. — Защо ги пазиш? Защо пазиш него!? — Той мушна с ножа към Саймън. — Той е твърде стар, Скоди! Той е лош! Не е като мен!

— Какво правиш, Врен? — Скоди присви очи от тревога, когато момчето подскочи към кръга. Острието се издигна и блесна в червено. Саймън се опита да се дръпне, но бе хванат в ръка от камък.

— Не може да харесваш него! — кресна Врен. Саймън изпъшка и успя да се отмести точно толкова, колкото острието, насочено към ребрата му, да го пропусне и вместо това да пореже гърба му. Прониза го студена сребриста болка. Нещо в огъня измуча като бик, а след това тъмнината се спусна над Саймън и закри бледите звезди.

 

Еолаир я бе оставил сама, докато се върне през огромната врата и донесе друга лампа.

Докато чакаше завръщането на графа на Над Мулах, Мейгуин се взираше щастливо надолу към огромния каменен град. Огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Ето го града на ситите, отдавнашните съюзници на Хернистир. Тя го бе намерила! От известно време Мейгуин бе започнала да се мисли за толкова луда, за колкото я мислеха Еолаир и останалите, но ето, беше го открила.

Градът се бе появил като някакво разбъркване в сънищата й — тревожни сънища, тъмни и хаотични, изпълнени със страдащите лица на обичните й мъртъвци. След това започнаха да се промъкват други образи. Тези нови сънища й показваха красив град, накъдрен от знамена, град на цветя и запленяваща музика, скрит от войната и кръвопролитията. Но тези видения, които се появяваха в последните, изплъзващи се мигове на съня, въпреки че бяха за предпочитане пред кошмарите, не й бяха помогнали да се успокои. Дори напротив — поради богатството си и непознатите си чудеса, те бяха събудили у Мейгуин страх за собствения й ум. Скоро при блуждаенията си из тунелите на Грианспог тя бе започнала да чува и шепот в дълбините на земята — пеещи гласове, различни от всичко, което бе чувала.

Идеята за древния град растеше и процъфтяваше, докато не стана много по-важна от всичко, което се случваше на местата, достъпни за слънчевата светлина. Слънчевата светлина носеше зло: дневната звезда бе като фар за катастрофите, лампа, която враговете на Хернистир можеха да използват, за да издирят и унищожат народа й. Сигурността лежеше единствено в дълбините — долу, в корените на земята, където героите и боговете от старите дни все още бяха живи, където жестоката зима не можеше да стигне.

Сега, докато стоеше над този фантастичен каменен град — нейния град, — из нея се разля огромно задоволство. За първи път, откакто баща й крал Лут бе отишъл да се бие със Скали Остроносия, тя почувства покой. Наистина, пръснатите в скалистия каньон под нея каменни кули и куполи не приличаха много на просторния летен град от сънищата й, но като че ли нямаше съмнение, че този град е изработен от нечовешки ръце, и при това бе разположен на място, където нито един хернистирец не бе стъпвал от времена извън представите й. Ако това не бе леговището на неумиращите сити, тогава какво беше? Разбира се, че бе техният град; това бе толкова очевидно, че предизвикваше смях.

— Мейгуин? — извика Еолаир, докато се промъкваше през полуотворената врата. — Къде си? — Тревогата в гласа му я накара да се усмихне, но тя скри усмивката си.

— Тук съм, графе, разбира се. Където ми каза да стоя.

Той застана до рамото й и се вгледа надолу.

— Богове на всичко неодушевено — каза Еолаир и поклати глава. — Наистина е прекрасно.

Усмивката на Мейгуин се върна.

— Какво друго можеш да очакваш от такова място? Хайде да слезем и да намерим онези, които живеят тук. Народът ни е в голяма нужда, както знаеш.

Еолаир внимателно се вгледа в нея.

— Принцесо, дълбоко се съмнявам, че някой живее тук. Виждаш ли нещо да се движи? А и никакви светлини не горят, освен нашите.

— Какво те кара да мислиш, че Мирният народ не може да вижда в тъмното? — попита тя, като се смееше на глупостта на мъжете по принцип и на умните мъже като графа в частност. Сърцето й биеше толкова бързо, че смехът за малко да й се изплъзне. Безопасност! Това бе мисъл, от която дъхът й спираше. Как изобщо можеше някой да им направи нещо лошо в скута на най-старите защитници на Хернистир?

— Добре — бавно каза Еолаир. — Ще слезем малко надолу, ако на тези стълби може да се вярва. Но народът ти се тревожи за теб — той направи гримаса, — а и за мен ще се тревожат скоро. Трябва да се върнем бързо. Винаги можем да дойдем пак по-късно, с повече хора.

Тя махна с ръка, за да покаже колко малко я интересуват такива проблеми. Щяха да се върнат тук с целия й народ, разбира се. Това бе мястото, където щяха да живеят завинаги, далече от Скали, Ели-ас и останалите жадни за кръв луди по земята.

Еолаир я хвана за лакътя и я поведе надолу с почти достойно за смях внимание. Самата тя изпитваше желание да заскача по грубо изсечените стъпала. Какво би могло да ги нарани тук?

Спускаха се като две малки звезди, които падат в огромна бездна, пламъците на лампите им се отразяваха в бледите каменни покриви под тях. Стъпките им отекваха в огромната пещера, стигаха до невидимия таван, повтаряха се в безброй кънтежи и се връщаха при тях като поток от потракващи звуци, подобен на плясъка на кадифените крила на милион прилепи.

Въпреки цялата си красота градът все пак изглеждаше някак незавършен и кух като скелет. Свързаните му една с друга сгради бяха облицовани с блед камък в хиляди цветове, като се започне от бялото на първия сняг, мине се през безкрайни, едва доловими отсенки на пясъчното и перленото и се стигне до саждивосивото. Кръглите прозорци гледаха като невиждащи очи. Полираните каменни улици блестяха като следи на блуждаещи червеи.

Бяха преполовили пътя надолу по стълбите, когато Еолаир внезапно спря и притисна ръката на Мейгуин към страната си. На светлината от лампите лицето му изглеждаше почти прозрачно; изведнъж тя си помисли, че може да вижда всичко, което става в ума му.

— Стигнахме достатъчно далеч — каза той. — Народът ти ще ни търси.

— Моят народ? — попита тя и се отдръпна. — Не са ли те и твой народ? Или си много над някакво племе от раболепни пещерняци, графе?

— Нямах това предвид, Мейгуин, и ти много добре го знаеш — остро отвърна той.

„Това в очите ти прилича на болка, Еолаир — помисли си тя. — Толкова ли те боли да бъдеш свързан с една луда? Как можех да съм толкова глупава, че да те обичам, след като не можех да се надявам на нещо повече от учтиво снизхождение в отплата?“

На глас тя каза:

— Ти си свободен да отидеш навсякъде, където искаш, графе. Ти се съмняваше в мен. Сега вероятно се страхуваш, че може да ти се наложи да се срещнеш лице в лице с онези, чието съществуване отричаше. Аз обаче слизам в града.

Фините черти на Еолаир се сбърчиха от недоволство. Бе изцапал със сажди от лампата брадичката си и Мейгуин се зачуди на какво ли прилича самата тя. Дългите, завладяващи часове на търсене и лутане и после борбата с резето, което заключваше огромната врата, витаеха из мислите й като лошо запомнен сън. От колко ли време беше тук долу, в дълбините? Вгледа се в покритите си с мръсотия ръце с нарастващо чувство на ужас — сигурно наистина приличаше на луда, — но после прогони тази мисъл с отвращение. Какво значение имаха тези неща в час като сегашния?

— Не мога да те оставя да се загубиш тук — най-после каза Еолаир.

— Тогава ела с мен или ме принуди да се върна с теб до лагера, благородни графе. — Изведнъж тя не хареса начина, по който говореше, но думите вече бяха казани и тя нямаше да ги върне назад.

Еолаир не се ядоса, както бе очаквала; вместо това по лицето му пропълзя уморено смирение. Болката, която бе видяла по-рано, не си отиде, а като че ли потъна по-дълбоко.

— Ти ми обеща, Мейгуин. Преди да отворя вратата, каза, че ще се подчиниш на решението ми. Не мислех, че престъпваш клетвите си. Баща ти никога не го правеше.

Ужилена, Мейгуин се отдръпна.

— Не ми натяквай за баща ми!

Еолаир поклати глава.

— Все пак, милейди, вие ми обещахте.

Мейгуин се вгледа в него. Нещо във внимателното му, умно лице я прикова и тя не побягна надолу по стълбите, както бе възнамерявала. Един вътрешен глас се надсмиваше над глупостта й, но тя погледна Еолаир право в очите.

— Ти си само отчасти прав, графе — бавно каза Мейгуин. — Не можа да отвориш вратата сам, ако си спомняш. Трябваше да ти помогна.

Той се вгледа в нея внимателно.

— И какво?

— Предлагам компромис. Зная, че ме мислиш за вироглава, или дори нещо по-лошо, но аз все още искам приятелството ти, Еолаир. Винаги си бил предан на рода на баща ми.

— Сделка, Мейгуин? — попита безизразно той.

— Ако позволиш да слезем по стълбите — само докато стъпим на плочките на града, — ще се обърна и ще се върна с теб… ако го поискаш. Обещавам.

На устните на Еолаир се появи уморена усмивка.

— Обещаваш, така ли?

— Заклевам се в Стадото на Багба. — Тя допря мръсната си ръка до гърдите си.

— По-добре се закълни в Черния Куам, тук долу. — Той се намръщи раздразнено. Панделката на дългата му опашка бе паднала някъде и сега черната му коса се бе пръснала по раменете. — Е, добре. Не ми харесва мисълта да те нося нагоре по тези стълби против волята ти.

— Не би и могъл — отвърна Мейгуин доволно. — Твърде съм силна. Хайде, да вървим по-бързо. Сам каза, че хората ни ни чакат.

Тръгнаха надолу в мълчание. Мейгуин се наслаждаваше на сигурността на сенките и скалите, а Еолаир бе потънал в неизказаните си мисли. Гледаха в краката си — страхуваха се от погрешна стъпка въпреки огромната ширина на стълбището. Стълбите бяха надупчени и прорязани от пукнатини, все едно земята се бе помръднала в неспокойния си сън, но изработката на камъка бе красива и фина. Светлината разкриваше сложни фризове, които се виеха по стъпалата и по стената над стълбището, деликатни като листа на млади папрати или като перца на колибри. Мейгуин не можа да не се обърне към Еолаир с усмивка на задоволство.

— Виждаш ли!? — Тя вдигна лампата си към стената. — Как може това да е работа на обикновени смъртни?

— Виждам — навъсено отвърна Еолаир. — Но такава стена няма от другата страна на стълбището. — Той посочи към пропастта. Въпреки разстоянието, което вече бяха изминали, тя все още бе достатъчно дълбока, та ако паднат, да се пребият. — Моля те, недей да се захласваш толкова по резбите, за да не се катурнеш през ръба.

Мейгуин направи реверанс.

— Ще бъда внимателна, графе.

Еолаир се намръщи, може би на лекомислието й, но само кимна.

Долната част на огромното стълбище се разпростираше по дъното на каньона като ветрило. Блясъкът на лампите им като че ли намаляваше надалеч от надвисналата пещерна стена — светлината не бе достатъчно силна да разпръсне поразително дълбоката тъмнина. Сградите, които бяха изглеждали изящни като играчки от височината, сега се издигаха над тях — фантастични редици от сенчести куполи и спираловидни кули, които изтъняваха нагоре в тъмнината като невъзможни сталагмити. Мостове от камък се протягаха от стените на пещерата до кулите, омотани около тях като панделки. Тъй като целият град сякаш бе овързан в паяжина от камък, приличаше повече на нещо дишащо и живо, отколкото на издялан от безжизнена скала — но определено беше празен.

— Ситите отдавна ги няма, ако изобщо някога са живели тук. — Еолаир бе сериозен, но на Мейгуин й се стори, че долавя задоволство в тона му. — Време е да се връщаме.

Мейгуин го погледна отвратено. Този мъж въобще ли не беше любопитен?

— Тогава какво е това? — попита тя и посочи един блед отблясък близо до центъра на сенчестия град. — Ако не е светлина от лампа, значи съм римърка.

Графът се вгледа.

— Наистина прилича на лампа — предпазливо каза той, — но може и да е нещо друго. Светлина, която прониква отгоре.

— Определено е доста след залез-слънце над земята. — Тя докосна ръката му. — Ела, Еолаир, моля те! Не бъди такъв старец! Как можеш да си тръгнеш от такова място, без да разбереш?

Графът на Над Мулах се намръщи, но тя можеше да види и други чувства, които се бореха под повърхността. Искаше му се да разбере, това беше очевидно. Точно тази прозрачност бе спечелила сърцето й. Как можеше Еолаир да е посланик във всички дворове на Остен Ард и все пак понякога да е толкова неприкрито ясен, съвсем като дете?

— Моля те — каза тя.

Той провери маслото в лампите и отговори чак тогава:

— Добре. Но само за да успокоим ума ти. Не се съмнявам, че си намерила място, което е принадлежало на ситите или на хора от древността, които са имали умения, които ние сме изгубили, но те отдавна са изчезнали. Не могат да ни спасят от съдбата ни.

— Както кажеш, графе. Дай да бързаме!

И го задърпа напред, към града.

Въпреки уверените й думи, каменните улици наистина изглеждаха отдавна запуснати. Прах скърцаше под краката им и се завихряше унило. След известно време ентусиазмът на Мейгуин започна да намалява, а мислите й ставаха меланхолични, когато светлината от лампите потапяше високите кули и огромните площади в гротескен покой. Нещо пак й напомни за кости, сякаш се лутаха в излъскания от времето гръден кош на някакъв невъзможен звяр. Докато крачеше по криволичещите улици през изоставения град, тя започна да се чувства като погълната. Абсолютността на тези дълбини, самото разстояние между нея и слънцето бяха потискащи.

Подминаха неизброими празни дупки в резбованите каменни фасади — дупки, чиито обли ръбове някога са били точно запълвани от врати. Мейгуин си представи очи, които се вглеждат в нея от тъмните входове — не зложелателни, а тъжни очи, очи, които се взират в нарушителите с повече съжаление, отколкото гняв.

Заобиколена от тези горди руини, дъщерята на Лут се натъжи за всичко, в което народът й не се беше превърнал, за всичко, което никога не можеше да стане. Въпреки че по целия свят имаше огрени от слънцето поля, в които да избягат, хернистирските племена бяха позволили да ги натикат в пещери в планината. Дори и боговете им ги бяха напуснали. Тези сити поне бяха оставили паметника си от прекрасно изработен камък. А народът на Мейгуин строеше от дърво и дори и костите на воините на Хернистир, които сега се белееха край Инискрих, с годините щяха да изчезнат. Скоро съвсем нищо нямаше да остане от народа й.

Освен ако някой не ги спасеше. Но определено никой освен ситите не можеше да го стори… а къде бяха отишли те? Беше ли прав Еолаир? Наистина ли бяха мъртви? Беше сигурна, че са отишли дълбоко под земята… но може би бяха продължили към някое друго място?

Хвърли поглед към Еолаир. Графът вървеше безмълвно до нея и се вглеждаше в прекрасните кули, като фермер от покрайнините на Сиркоил при първото си посещение в Хернисадарк. Докато гледаше тънконосото му лице и разчорлената му черна коса, тя изведнъж усети как любовта й към него се надига от мястото, където си мислеше, че я е затворила — една безпомощна любов, болезнена и неоспорима като скръбта. Паметта на Мейгуин отлетя почти двадесет години назад до първия ден, в който го бе видяла.

Тя бе още момиче, но вече висока като голяма жена — припомни си го с отвращение. Стоеше зад трона на баща си в огромната зала на Тайг, когато новият граф на Над Мулах пристигна за ритуалната си клетва за вярност. Еолаир бе толкова млад в онзи ден — с блестящи очи и крехък като лисиче, нервен, но почти зашеметен от гордост. Изглеждал млад? Та той е бил млад: едва двадесет и две годишен, изпълнен с потиснатия смях на нетърпеливата младост. Бе уловил погледа на Мейгуин, докато тя надзърташе любопитно иззад високия гръб на трона на Лут. Тя се бе изчервила като малина. Тогава Еолаир се бе усмихнал и бе показал малките си остри бели зъби — и тя се бе почувствала така, сякаш внимателно бе отхапал част от сърцето й.

За него това не бе означавало нищо, разбира се. Мейгуин знаеше това. По онова време тя все още бе малко момиче, но вече бе осъдена да се превърне в недодяланата неомъжена дъщеря на краля — жена, която се занимава с прасета, коне и птици със счупени крила и която събаря чаши и чинии от масите, понеже все забравя, че трябва да ходи, да седи и да се държи деликатно, както подобава на една дама. Не, той не бе имал предвид нищо повече от изнервена усмивка към едно ококорено девойче, но с тази непреднамерена усмивка завинаги я бе уловил в мрежа, която тя не можеше да скъса…

Сепна се, когато видя, че са стигнали пред широка тумбеста кула, изрисувана със сложни каменни лиани и почти прозрачни каменни цветя. Широкият вход зееше тъмно като беззъба уста. Еолаир подозрително се вгледа в него, преди да пристъпи, за да погледне вътре.

Вътрешността на кулата изглеждаше странно просторна, въпреки тъмните сенки. Задръстено от каменни отломки стълбище се извиваше нагоре покрай една от стените, а на отсрещната имаше друго, което се спускаше надолу. Блед проблясък — съвсем слабо сияние — като че ли осветяваше въздуха там.

Мейгуин си пое дълбоко дъх. Учудващо, но не се страхуваше, че се намира на такова странно място.

— Връщаме се, когато кажеш.

— Това стълбище е прекалено опасно — отвърна Еолаир. — Трябва вече да се връщаме. — Той се поколеба, разкъсван между любопитството и отговорността: отдолу наистина идваше някаква светлина. Мейгуин се взираше в нея, но не казваше нищо. Графът въздъхна. — Е, добре, ще слезем, но само малко.

Заслизаха и скоро се озоваха в широка галерия с нисък таван. Стените и таванът бяха изрисувани със заплетени лози, треви и цветя — растителност, която би могла да вирее само много по-високо, под слънцето и небето. Преплетените растения се виеха по стените в истински гоблен от камък и нито една част от стената не изглеждаше да е издялана точно по същия начин като някоя друга. Огромните барелефи бяха съставени от най-различни видове скала, от почти безкрайно разнообразие от отсенки и структури, но не бяха мозайка от плочки, както бе моделиран подът — като че ли самият камък бе израснал в невероятни красиви фигури, като жив плет, подкастрян от градинарите, за да наподоби животно или птица.

— В името на боговете на Земята и Небето! — възкликна тя.

— Трябва да се връщаме, Мейгуин. — В гласа на Еолаир нямаше кой знае колко убеденост. Тук, в дълбините, времето като че ли се бе забавило почти до спиране.

Продължиха да вървят, като мълчаливо разглеждаха фантастичните фигури. Най-после светлината на лампите се смеси с разсеяната светлина от дъното на тунела. Мейгуин и графът излязоха в огромна пещера.

Стояха над огромна празна купа от камък.

Арената, широка три хвърлея, бе заобиколена отвсякъде с пейки от блед изронен кремък, като че ли изоставената купа е била място за преклонение. Мъглива бяла светлина блестеше в центъра на купата, като болнаво слънце.

— Куам и Бриниох! — тихичко изруга Еолаир. В гласа му се долавяше нетърпелива нотка. — Какво е това?

Огромен кристал стоеше на олтар от матов гранит по средата на арената и трептеше като надгробна свещ. Беше млечнобял, с гладки стени и остри ръбове, като на назъбено парче кварц. Странната му нежна светлина бавно стана по-ярка, после намаля, после отново стана по-ярка, така че пейките, които бяха най-близо, като че ли се появяваха и изчезваха с всяко просветване.

Приближиха се към странния кристал. Студеният въздух определено бе станал по-топъл. Дъхът на Мейгуин секна. Двамата с Еолаир стояха и се взираха в снежния блясък, гледаха как едва забележимите цветове се гонят в дълбините на камъка — оранжево, кораловочервено и бледолилаво се меняха като живак.

— Красиво е — най-после каза тя.

— Да.

Стояха онемели. Най-после, с очевидно нежелание, графът на Над Мулах каза:

— Но тук няма нищо друго. Нищо.

Преди Мейгуин да успее да проговори, белият камък изведнъж пламна — сияние, което се разширяваше и усилваше като при раждането на звезда: ослепяващият блясък изпълни пещерата. Мейгуин се мъчеше да се ориентира в това море от ужасяваща яркост. Лицето на Еолаир се бе размило, чертите му бяха почти неразличими. Неосветената му страна бе изчезнала в пълна тъмнина и той приличаше на половин човек.

— Какво става?! — изкрещя тя. — Камъкът ли изгаря?!

— Мейгуин! — Еолаир я сграбчи и се опита да я издърпа надалеч от блясъка. — Ранена ли си?

— Деца на Руян!

Мейгуин залитна и без да иска, се строполи в здравата прегръдка на Еолаир. Камъкът бе проговорил с гласа на жена — глас, който ги заобикаляше така, все едно безброй усти говореха отвсякъде.

— Защо не ми отговаряте!? Вече три пъти ви викам. Вече нямам сила! Няма да мога да се опитам пак!

Думите бяха изговорени на език, който Мейгуин никога не бе чувала, но въпреки това значението им някак си бе толкова ясно, все едно бяха изговорени на собствения й хернистирски, и толкова мощно, все едно гласът на жената бе в главата й. Това ли бе лудостта, от която се бе страхувала? Но и Еолаир също бе запушил ушите си с ръце, чул същия неестествен глас.

— Народе на Руян! Умолявам ви, забравете старата ни вражда, греховете, които сме извършили! Сега по-лош враг заплашва и двата ни народа!

Гласът като че ли говореше с огромно усилие. В него имаше умора и мъка, но също така и нещо с огромна мощ — сила, от която Мейгуин настръхна. Тя вдигна ръце пред лицето си и присви очи към центъра на блясъка, но не успя да види нищо. Светлината, която струеше към нея, сякаш я буташе като силен вятър. Можеше ли някой да стои насред това изумително сияние? Или самият камък бе проговорил по някакъв начин? Дожаля й за онова, което говореше толкова отчаяно, та дори да беше самият камък.

— Коя си ти?! — извика Мейгуин. — Защо си в камъка!? Не викай толкова силно!

— Какво? Някой най-после дойде? Слава на Градината! — Неочаквана надежда проблесна в гласа и за миг измести умората. — О, древни братя, черно зло заплашва осиновената ни земя! Моля за отговори на въпросите си… отговори, които могат да спасят всички ни!

— Мейгуин!

Тя чак сега забеляза, че Еолаир здраво я е прегърнал през кръста.

— Няма да ми направи нищо лошо! — каза му тя, пристъпи по-близо до камъка, макар и хваната в силните му ръце, и изкрещя: — Какви въпроси? Ние сме хернистирци. Аз съм дъщерята на крал Лут-уб-Литин! Коя си ти? В камъка ли си? Тук в града ли си?

Светлината в камъка помръкна и започна да примигва. След кратка пауза гласът прозвуча пак, вече по-глухо:

— Вие ли сте, Тинукеда’я? Чувам ви съвсем слабо — каза жената. — Твърде е късно! Избледнявате. Ако все още можете да ме чувате и бихте помогнали срещу общия ни враг, елате при нас в Джао е-Ти-нукай’и. Все някой от вас трябва да знае къде е. — Гласът стана още по-тих и накрая се превърна в едва доловим шепот, който гъделичкаше ушите на Мейгуин. Камъкът отново се бе върнал към колебливото си проблясване. — Мнозина търсят трите Велики меча. Чуйте ме! Това може да е спасението на всички ни, или пък гибелта ни. — Светлината потрепна. — Това е всичко, което можа да ми каже Горичката на Годишния танц, всичко, което листата пожелаха да изпеят… — В глъхнещия глас се надигна отчаяние. — Провалих се. Станала съм твърде слаба. Първата баба се провали… Виждам само тъмнина занапред…

Тихите думи спряха. Говорещият камък потъмня до петно бледа светлина.

— Не можах да й помогна, Еолаир — каза Мейгуин отпаднало. — Нищо не направихме. А тя беше толкова тъжна!

Еолаир внимателно я освободи от прегръдката си.

— Не разбираме достатъчно, за да помогнем на когото и да било, Мейгуин. На нас самите ни трябва помощ.

Мейгуин потисна ядните си сълзи. Нима той не бе почувствал добрината на жената, нейната мъка? Мейгуин се чувстваше така, все едно бе наблюдавала как една прекрасна птица се мъчи в примка точно отвъд досега й.

Обърна се към Еолаир и изненадано се вгледа в някакви движещи се в тъмнината зад него искри. Примигна, но те не изчезнаха. Върволица бледи светлинки се придвижваше към тях по пътечките на тъмната арена.

Еолаир също се обърна и изруга:

— Щитът на Мураг! Знаех си, че съм прав да нямам вяра на това място! — Той стисна дръжката на меча си. — Зад мен, Мейгуин!

— Да се крия от онези, които ще ни спасят? — Тя се стрелна покрай ръката му. Подскачащите светлинки се приближаваха. — Това са ситите! Най-после! — Светлините, розови и бели, потрепнаха като светулки. — Мирни народе! Старите ви съюзници имат нужда от вас!

Думите, които дойдоха шепнешком от сенките, не излизаха от гърлото на смъртен. Мейгуин бе изпълнена с дива възбуда — вече бе сигурна, че сънищата й са говорили истината. Гласът говореше древен хернистирски, който не се бе разнасял под слънчевата светлина от векове. Странно, но в думите се усещаше и примес от страх:

— Нашите съюзници отколе са кости и прах, както и по-голямата част от народа ни. Що за същества сте вие, та не се страхувате от Къса?

Говорещият и другарите му бавно навлязоха в кръга светлина. Мейгуин, която си бе мислила, че е готова за всичко, се почувства така, сякаш земята се разтресе под краката й, и стисна ръката на Еолаир. Графът на Над Мулах изръмжа от изненада.

Очите на съществата изглеждаха много странно — големи и кръгли, без бяло. Четиримата новодошли примигваха срещу лампите, досущ като изплашени същества от горската нощ. Бяха високи колкото хора, но болезнено крехки; в дългите си паякоподобни пръсти стискаха светещи пръчки от някакъв скъпоценен камък. Красива светла коса висеше около костеливите им лица; чертите им бяха деликатни, но носеха груби мръсни дрехи от кожа с кръпки по коленете и лактите.

Мечът на Еолаир изскочи от ножницата със стържещ звук и блесна в розово под светлината на кристалните пръчки.

— Назад! Какви сте вие?

Най-близкото същество отстъпи крачка, после се изправи гордо. На финото му лице се изписа нервна изненада.

— Но тъкмо вий сте нарушителите тук. И сте наистина деца на Херн, тъй както предположихме. Да — смъртни. — Той се обърна и каза нещо на другарите се на език, подобен на шепота на песен. Те кимнаха сериозно, след което всичките четири чифта очи отново се обърнаха към Мейгуин и Еолаир. — О, да, обсъдихме това и най ще да е подходящо вий първи имената си да назовете.

Учудена как се бе извъртял сънят й, Мейгуин се подпря на ръката на Еолаир и каза;

— Ние… ние сме… Аз съм Мейгуин, дъщерята на крал Лут. Това е Еолаир, граф на Над Мулах.

Главите на странните същества се заклатиха върху тънките им вратове; те пак почнаха да си говорят и Мейгуин и графът се спогледаха невярващо, а после рязко се обърнаха, понеже онзи, който бе говорил с тях, като че ли се прокашля.

— Говорите, изглежда, честно. Та питам ви — наистина ли благородници сте сред вида си? И обещавате, че няма да ни нараните? За жалост много от отдавна не сме се срещали с деца на Херн и крайно сме незапознати с вашите дела. И стреснахме се, чули, че проговорихте на Къса.

Еолаир преглътна и попита:

— Кои сте вие? И какво е това място?

Един дълъг миг водачът се вглежда в него: пламъкът от лампата се отразяваше в очите му.

— Юис-фидри се наричам. А спътниците ми са Шо-венна и Имай-ан. И Юис-хадра, съпругата ми благоверна. — Съществата навеждаха глави, когато казваше имената им. — А този град Мезуту’а нарича се.

Мейгуин бе възхитена от Юис-фидри и спътниците му, но някакво натрапчиво съмнение глождеше съзнанието й. Тези същества наистина бяха странни, но не бяха това, което бе очаквала…

— Вие не може да сте сити — каза тя. — Къде са те? Вие техни слуги ли сте?

Непознатите я погледнаха с тревога, после отстъпиха няколко крачки и отново заговориха помежду си. След малко Юис-фидри се обърна към Мейгуин и Еолаир и каза малко по-остро:

— Да, някога ний служихме на други, ала това отмина преди ери. Нима са ви изпратили да ни намерите? Не, ние няма да се върнем. — Въпреки войнствения му тон в клатещата се глава и огромните му скръбни очи имаше нещо ужасно покъртително. — Какво ви каза Късът?

Еолаир объркано поклати глава и каза:

— Простете ни, ако сме груби, но ние никога не сме виждали такива като вас. Не сме изпратени да ви търсим. Дори не знаехме, че съществувате.

— Късът? Камъка ли имате предвид? — попита Мейгуин. — Каза много неща. Ще се опитам да си ги спомня. Но кои сте вие, щом не сте сити?

Юис-фидри не отговори, а бавно вдигна кристала си и протегна тънката си ръка. Розовата светлина на пръчката освети със студената си светлина лицето на Мейгуин.

— Доколкото можем да съдим по вида ти, народът на Херн не се е променил чак толкова много, откакто ние, Тинукеда’я от планините, сме го виждали за последен път — каза той. — Как става така, че вече сме забравени… толкова много поколения от смъртни ли са дошли и са си отишли? Нали минаха само няколко завъртания на земята, откакто северните ви съплеменници, онези брадатите, ни познаваха? — Изражението му стана умислено. — Северняците ни наричаха двернинги и ни носеха подаръци, за да им изработваме разни неща.

Еолаир пристъпи напред и възкликна:

— Вие сте онези, които нашите предшественици са наричали домайни, нали? Но ние си мислехме, че домайните са само легенда или че поне отдавна са измрели. Вие сте… дуори?

Юис-фидри се смръщи.

— Легенда? Вие сте потомците на Херн, нали? Кой според вас научи вашите предци да прокопават мини в тези планини в отдавна миналите дни? Да, ние бяхме. А колкото до имена, какво ли значат имената? Дуори за някои смъртни, двернинги или домайни за други… — Той помаха с дългите си пръсти бавно, тъжно. — Това са само думи. Ние сме Тинукеда’я. Дошли сме от Градината и никога не ще се върнем там.

Еолаир прибра меча си в ножницата с такъв звън, че проехтя в цялата пещера.

— Ти търсеше Мирния народ, принцесо! И намери нещо също толкова странно, ако не и повече! Град в сърцето на планината! Дуорите, излезли от най-старите ни легенди! Да не би светът долу да е станал толкова луд, колкото и светът горе?

Мейгуин бе не по-малко удивена от Еолаир, но нямаше какво да каже. Гледаше дуорите и пак скърбеше — черният облак, който се бе повдигнал за малко, като че ли отново бе забулил ума й.

— Но вие не сте ситите — най-после каза тя отпаднало. — Тях ги няма. Няма да ни помогнат.

Спътниците на Юис-фидри се приближиха и образуваха полукръг около двамата човеци. Изглеждаха готови да побегнат.

— Ако сте дошли да търсите Зида’я — онези, които наричате сити — каза Юис-фидри, — това ни притеснява, тъй като ние дойдохме тук, за да се скрием от тях. — Той бавно кимна. — Много отдавна отказахме да се покоряваме на волята им и на високомерната им несправедливост и затова избягахме. Мислехме, че са ни забравили, но те не са. Сега, когато сме уморени и малцина, те искат да ни хванат пак. — В очите на Юис-фидри се разпали блед огън. — Дори ни викат през Къса, Свидетеля, който мълча толкова години. Примамват ни и ни подлъгват да се върнем.

— Вие се криете от ситите? — объркано попита Еолаир. — Но защо?

— Някога ние им служехме, дете на Херн. Избягахме. Сега те искат да ни примамят да се върнем. Говорят за мечове, за да ни привлекат… тъй като знаят, че такива изработки винаги са били нашата наслада, а Великите мечове са едни от най-висшите ни творения. Питат ни за смъртни, които никога не сме срещали, нито пък сме чували за тях… а и какво общо бихме могли да имаме със смъртните сега? Вие сте първите, които виждаме от много време.

Графът на Над Мулах очакваше Юис-фидри да продължи, но когато стана ясно, че няма да го направи, попита:

— Смъртни? Като нас? Имената на кои смъртни са ви казали?

— Онази жена от Зида’я — Първата баба, както се нарича — говори няколко пъти за… — той се допита за кратко до другарите си — за Джосуа Без ръце.

— Без ръце?! Богове на земята и потоците, да не би да имате предвид Джосуа Безръкия?! — Еолаир бе смаян. — О, небеса, това е лудост! — Той седна тежко на една от изронените пейки.

Мейгуин се отпусна до него. Вече бе толкова изтощена и разочарована, че не й бе останала сила да се изненадва — но когато най-после отклони поглед от любезните широко отворени очи на дуорите, за да погледне към Еолаир, лицето на графа бе лице на човек, ударен от мълния в собствения си дом.

 

Саймън се пробуди след полет през черни пространства и крещящи ветрове. Воят продължи, но когато тъмнината се разсея, пред очите му разцъфтя червена светлина.

— Врен, глупак такъв! — пищеше някой. — В кръга има кръв!

Саймън се опита да си поеме дъх и усети нещо да го натиска надолу, така че трябваше да се бори за въздух. За миг се зачуди дали не е затрупан. Или имаше пожар? Около него танцуваше червена светлина. Да не би Хейхолт да се бе подпалил?

Видя огромна фигура, облечена в плющящо бяло, висока колкото дърветата — не, издигаше се високо в небето. Отне му дълги мигове да осъзнае, че лежи на ледената земя, че Скоди стои над него и крещи на някого. Колко дълги?…

Врен се гърчеше на земята на няколко лакътя от него: стискаше се сам за гърлото — очите му бяха изцъклени, — риташе диво и петите му блъскаха по замръзналата кал. Куантака виеше скръбно отнякъде.

— Ти си лош! — крещеше Скоди. Лицето й бе станало розово-лилаво от ярост. — Лош Врен! Разля кръв! Сега ще се нароят! Лош! — Тя си пое дълбоко дъх и изгъргори: — Наказание! — Момчето притрепери като смачкана змия.

Едно тъмно лице наблюдаваше всичко това от пламъците зад Скоди и устата му се кривеше от смях. След миг бездънните черни очи се спряха върху Саймън. Внезапното им докосване бе като леден език, притиснат към лицето му. Той отвори уста да изпищи, но някаква огромна тежест го натискаше по гърба.

„Малка мушице — прошепна един глас в главата му, тежък и тъмен като кал. Глас, който го спохождаше в много сънища, глас с червени очи и горяща тъмнина. — Срещаме те на най-странни места… а и имаш този меч освен това. Трябва да кажем на господаря за теб. Ще му е много интересно. — Последва пауза; нещото в огъня като че ли стана по-голямо, очите му бяха студени черни дупки в сърцето на ада. То измърка: — Погледни се де, човешко дете, тече ти кръв…“

Саймън измъкна треперещата си ръка изпод тялото си — зачуди се защо ли му изглежда странно, че тя трябва да се подчинява на волята му. Пусна дръжката на Трън и видя, че треперещите му пръсти наистина са покрити с хлъзгава червена кръв.

— Наказан си! — пищеше Скоди, детският й глас бе прегракнал. — Всичките ще ви накажа! Трябваше да дадем подаръци на Лорд и Лейди!

Вълчицата зави отново, този път по-близо.

Врен лежеше по очи в калта в краката на Скоди. Земята изведнъж като че ли се изду и скри отпуснатото безжизнено момче от погледа на Саймън. След миг се появи още една издутина и потрепери — полуразтопената земя се разцепи с хрущящ, всмукващ звук. Една тънка черна ръка с дълги нокти се измъкна от пръстта и посегна към бледите звезди с пръсти, разтворени като венчелистчета на черно цвете. Още една изникна до нея, последвана от глава с бледи очи, съвсем малко по-голяма от ябълка. Букенът се усмихна и лъснаха зъби, подобни на игли. От двете страни на съсухреното лице мърдаха провиснали черни бакенбарди.

Саймън потрепери. Още няколко подутини се издуха като мехури по земята, после още и още. След миг копачите се заизмъкваха от пръстта като червеи от пукнал се труп.

— Букени! — панически изкряска Скоди. — Букени! Врен, малък глупако, казах ти да не разливаш кръв в магическия кръг! — Тя размаха дебелите си ръце към копачите, които налитаха върху пищящите деца като плъхове. После посочи неподвижното дете и изпищя. — Аз го наказах! Махайте се! — Обърна се към огъня. — Кажете им да се махнат, господарю! Кажете им да се махнат!

Огънят потрепери като от леден вятър, но лицето само наблюдаваше.

— Помощ! Саймън! — Гласът на Бинабик бе прегракнал от страх. — Помогни ни! Развържи ни!

Саймън успя да се превърти и да сгъне колене. Гърбът го болеше, все едно го е ритнал кон. Въздухът пред очите му бе пълен с блестящи снежинки.

— Бинабик! — изстена той. Десетки писукащи черни фигури се отделиха от глутницата, нападнала децата, и се спуснаха към стената на абатството, където лежаха Слудиг и тролът.

— Спрете! Заповядвам ви — спрете! — Скоди бе затиснала ушите си с ръце, като че ли за да се защити от жалостивите писъци на децата. Един малък крак, блед като гъба, се появи за миг от гмежта копачи, после изчезна. — Спрете!

Земята изведнъж изригна навсякъде около нея и бучки лепкава кал опръскаха нощницата й. Десетки паякоподобни ръце се увиха около пълните й глезени, цял рояк копачи се закатериха по краката й, все едно бяха дървета. Нощницата й се изду — те вече се катереха под нея — и накрая тънкият плат се разцепи като претъпкана чанта и се видяха безброй очи, треперещи мършави крака и ноктести ръце, които покриваха отпуснатата й плът. Скоди зина да изкрещи — и една гъвкава като змия ръка се пъхна в устата й чак до рамото. Очите на момичето се изцъклиха.

Саймън най-после успя да се надигне — и в същия миг една сива сянка профуча край него, хвърли се в гъмжащата писукаща купчина, която допреди секунди бе Скоди, и я събори на земята. Мяучещите писукания на копачите се превърнаха в писъци на страх — Куантака чупеше вратове и трошеше черепи, подхвърляше малките телца във въздуха с ликуващо увлечение. Миг по-късно вече бе разпердушинила копачите, нападнали Скоди, и продължи към онези, които бяха връхлетели Бинабик и Слудиг.

Огънят се бе разгорял до огромна височина. Безформеното нещо в него се изсмя. Саймън усети как ужасяващото му веселие го изтощава, как изсмуква живота от него.

„Това е забавно, малка мушице, нали? Защо не дойдеш по-близо да гледаме заедно?“

Саймън се помъчи да не обръща внимание на привличането на гласа, на настойчивата сила на думите му. С последни сили се изправи и се заклатушка надалеч от огъня и от нещото, което се спотайваше в него. Използваше Трън като патерица, въпреки че дръжката се плъзгаше предателски под мократа му от кръв ръка. Раната в гърба му бе само студена болка, далечна, но все пак пареща.

Нещото, което бе повикала Скоди, продължаваше да му се подиграва, гласът му ехтеше в главата му, играеше си с него като жестоко дете с хванато насекомо.

„Малка мушице, къде отиваш? Ела тук. Господарят ще иска да се срещне с теб…“

Борбата да продължи напред бе ужасяваща — животът сякаш изтичаше от него като пясък. Писъците на копачите и радостното ръмжене на Куантака бяха само глухо бучене в ушите му.

В продължение на един безкраен миг той дори не забеляза ноктите, които се впиваха в крака му; когато най-после погледна надолу в лъскавите очи на копача, като че ли видя през прозорец някакъв друг свят, ужасно място, съвсем различно от неговия свят. Чак когато драскащите нокти започнаха да разкъсват крачола му и да се забиват в крака му, това подобно на сън състояние изчезна. С ужасен крясък той размаза сбръчканото лице с юмрук. Още копачи се катереха по краката му. Той ги изрита и запъшка от отвращение, но те изглеждаха безбройни като термити.

Трън отново потрепери в ръцете му. Без да се замисля, Саймън го вдигна и заби черното острие в купчината подскачащи същества. Усети как мечът бръмчи, все едно пее тихичко. Станал съвсем лек, Трън прерязваше глави и ръце като тревни стръкове; потоци тъмна кръв потекоха по острието. Всеки замах изпращаше огнена болка през гърба на Саймън, но в същото време той усещаше лудешка бодрост във вените си. Дълго след като всички копачи около него бяха съсечени или избягали, той продължаваше да кълца трупчетата им.

„Хей, ама ти си буйна мушица, а? Ела при нас. — Гласът сякаш бъркаше в главата му като в отворена рана и той се сгърчи от отвращение. — Днес е велика нощ, дива нощ“.

— Саймън! — Приглушеният вик на Бинабик най-после проби през безумието и омразата. — Саймън! Развържи ни!

„Знаеш, че ще спечелим, малка мушице. Точно в този миг, далеч на юг, един от вашите най-големи съюзници пада… отчайва се… умира…“

Саймън закуцука към трола. Куантака, чиято муцуна бе омацана с кръв чак до ушите, държеше на разстояние цяла подскачаща, пискаща тълпа букени. Младежът пак вдигна Трън и започна да си прорязва път през тях, съсичаше ги с десетки, докато най-накрая те не се разбягаха. Гласът в главата му бърбореше почти безмълвно. Окъпаният от огън двор потрепери пред очите му.

Той се наведе да пререже въжетата на трола, но му се догади и почти падна на земята. Бинабик затърка въжето в Трън и се освободи. Разтърка китките си, после се обърна към Слудиг, опита да развърже възела и като не успя, се обърна към Саймън.

— Подай меча да разрежем това… — започна тролът и изведнъж се опули. — Камъните на Чъку! Саймън, целият ти гръб е в кръв!

„Кръвта ще отвори входа, човешко дете. Ела при нас!“

Саймън се опита да отговори на Бинабик, но не можа. Вместо това несръчно бутна Трън напред и изцапа с кръв гърба на Слудиг. Римърсгардецът, който вече се свестяваше, изстена.

— Докато спеше, го удариха по главата с камък — сърдито каза Бинабик. — Понеже е много едър сигурно. Мен само ме завързаха. — Той сряза вървите на Слудиг с Трън и те паднаха на заснежената земя. После пак се обърна към Саймън. — Трябва да стигнем до конете. Имаш ли достатъчно сила?

Саймън кимна. Главата му бе твърде тежка за врата, а бученето в мислите му отстъпваше място на плашеща празнина. За втори път тази нощ той почувства, че вътрешното му аз се отделя от ограничаващата го обвивка, но този път се страхуваше, че няма да има връщане назад. Насили се да остане прав, докато Бинабик помагаше на замаяния римърсгардец да се надигне.

„Господарят чака в Залата с кладенеца…“

— Всичко, което можем да направим, е да побегнем към конюшните — изкрещя Бинабик, за да надвика заплашителното ръмжене на вълчицата. Тя бе прогонила копачите на няколко метра. — Куантака ще ни води, но не трябва да се бавим, нито да се колебаем.

Саймън се олюля и изпъшка:

— Вземи багажа от абатството.

Дребосъкът го изгледа невярващо.

— Стига глупости!

— Не. — Саймън отпаднало поклати глава. — Няма да тръгна… без… Бялата стрела. Тя… те… няма да им я дам. — Той се взря във вълнуващата се купчина копачи, събрали се на мястото, където бе стояла Скоди, и тръгна към вратата.

„Ще застанеш пред Дишащата арфа, ще чуеш сладкия й глас…“

— Саймън… — започна Бинабик, после бързо направи с ръка знака на кануките за предпазване от луди и изръмжа: — Та ти едва можеш да стоиш прав. Ей сега ще отида.

И преди Саймън да успее да отговори, тролът вече бе изчезнал в тъмното абатство. Върна се след секунди, като влачеше седлата.

— Слудиг ще ги носи — каза Бинабик, като изгледа неспокойно чакащите копачи. — Твърде е замаян, за да се бие, така че ще ни е товарният овен.

„Ела при нас!“

Докато тролът товареше объркания римърсгардец със седлата, Саймън се вгледа в кръга бели очи около тях. Чакащите копачи цъкаха и мърмореха тихичко. Много носеха парцаливи дрехи. Някои стискаха груби ножове с назъбени остриета. Копачите също го гледаха и се поклащаха, подобно на редици черни макове.

— Готов ли си, Саймън? — прошепна Бинабик. Младежът кимна и вдигна Трън пред себе си. Мечът, допреди малко лек като клонка, сега изведнъж бе станал тежък като камък. Всичко, което можеше да направи, бе да го държи пред себе си.

— Нихут, Куантака! — извика тролът и вълчицата се озъби и скочи напред. Копачите пискаха от страх, докато тя изораваше бразда през тях. Саймън я последва, като с мъка размахваше Трън от една страна на друга, отново и отново.

„Ела. Има безкрайни студени зали под Накига. Онези без светлина пеят и чакат да те поздравят. Ела при нас!“

Времето като че ли се уви около себе си. Светът се сви до тунел от червена светлина и бели очи. Туптежът на болката в гърба му бе ритмичен като биенето на сърцето му. Той се препъваше напред. Заля го гълчава от гласове, непрекъсната като бученето на море, гласове едновременно отвътре и отвън. Той замахна с меча, усети как се забива в нещо, после го отърси и замахна отново. Ръце се протягаха към него, хващаха го и раздираха кожата му.

Тунелът се стесни до черно, после отново се отвори за няколко мига. Слудиг му говореше нещо, но твърде тихо, за да може да го разбере, и му помагаше да яхне Намиращата дома, и набутваше Трън в халките на седлото. Бяха заобиколени от каменни стени, но когато Саймън заби пети в ребрата на кобилата, стените изведнъж изчезнаха и той се озова под насеченото от дървета нощно небе и звездите заблещукаха над главата му.

„Времето дойде, човешко дете. Вратата е отворена от кръв! Ела, присъедини се към нас и празненствата ни!“

— Не! — чу Саймън собствения си глас; крещеше. — Оставете ме на мира!

И пришпори кобилата. Бинабик и Слудиг викаха след него, но думите им се загубиха сред гълчавата в главата му.

„Вратата е отворена! Ела при нас!“

Звездите му говореха, казваха му да заспи; казваха му, че когато се събуди, ще е много далеч от… очи в огъня… от… Скоди… от… сграбчващи пръсти… от… щеше да е много далеч от…

„Вратата е отворена! Ела при нас!“

Той яздеше бясно през заснежената гора, като се мъчеше да надбяга отвратителния глас. Клонки драскаха лицето му. Звездите се вглеждаха студено надолу през дърветата. Времето минаваше, може би минаха часове, но той все още яздеше диво напред. Намиращата дома като че ли чувстваше лудостта му. Копитата й разхвърляха облаци сняг. Саймън бе сам, приятелите му бяха далеч назад, но нещото от огъня все още говореше ликуващо в мислите му.

„Ела, човешко дете! Ела, обгорени от дракона! Това е дива нощ! Очакваме те под ледената планина…“

Думите в главата му бяха като рояк побеснели пчели. Той се гърчеше на седлото, удряше се, пляскаше ушите и лицето си, за да прогони гласа. И точно когато замахваше за хиляден път, нещо внезапно се издигна пред него — тъмнина, по-дълбока от нощта. За частица от секундата сърцето му се сви… но това бе само дърво. Дърво!

Устремното му бягство бе твърде лудешки бързо, за да избегне дървото. То го удари като гигантска ръка, изхвърли го от седлото и той започна да пропада в нищото. Звездите избледняха.

Падна черна нощ и покри всичко.