Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (18)

14. Корона от огън

Саймън знаеше, че това е сън, още докато го сънуваше. Започна по съвсем нормален начин: той лежеше в огромния плевник на Хейхолт, скрит в гъделичкащото сено, и гледаше Шем Коняря и дворцовия ковач Рубен Мечока. Рубен — яките му ръце лъщяха от пот — изчукваше една нажежена до червено подкова.

Изведнъж сънят придоби странна насока. Гласовете на Рубен и на Шем започнаха да се променят и скоро вече изобщо не приличаха на техните. Саймън вече можеше да чува разговора превъзходно — чукът на ковача удряше червеното желязо съвсем тихо.

— Но нали направих всичко, което наредихте — каза Шем с особен, стържещ глас. — Доведох ви крал Елиас.

— Прекалено много мислиш — отвърна Рубен. Гласът му не приличаше на нищо, което Саймън бе чувал: студен и далечен като вятър във висок планински проход. — Ти не знаеш нищо за онова, което искаме… което Той иска. — Освен гласа имаше още нещо, което не бе наред с ковача: от него се излъчваше някаква неправилност, нещо като черно и бездънно езеро, скрито под кора от тънък лед. Как можеше Рубен да изглежда толкова зъл дори и в съня… любезният, винаги спокоен Рубен?

Изпитото лице на Шем се усмихна радостно, но думите му звучаха принудено:

— Това не ме интересува. Ще направя всичко, което Той пожелае. Искам в замяна съвсем малко.

— Ти искаш много повече, отколкото би поискал всеки друг смъртен — отговори Рубен. — Не само се осмеляваш да повикаш Червената ръка, но и имаш нахалството да искаш услуги. — Бе студен и незаинтересован като земята в гробище. — Ти дори не знаеш какво искаш. Ти си дете, свещенико, и посягаш към лъскави неща, понеже ти изглеждат красиви. Може да се порежеш на нещо остро и кръвта ти да изтече.

— Не ме интересува. — Шем говореше с упорството на малоумен. — Не ме интересува. Научете ме на Думите на промяната. Тъмния ми го дължи… Задължен ми е…

Рубен отметна глава и се разсмя. Около главата му сякаш проблесна корона от пламъци. Смехът му бе ужасяващ. Той си пое дъх и каза:

— Задължен? Нашият господар? На теб? — Отново се изсмя и изведнъж кожата му започна да се издува на мехури. Малки колелца дим се издигаха във въздуха, докато плътта му изгаряше и се белеше; под нея мърдаше ядро от пламък — пулсираше с червеникава светлина, подобно на въглен под напора на вятъра. — Ти ще доживееш да видиш крайната му победа. Това е по-голяма награда, отколкото могат да очакват повечето смъртни!

— Моля ви! — Още докато Рубен припламваше, Шем бе започнал да се свива, докато не стана малък и сив като обгорен пергамент. Мъничката му ръка помаха и се разпадна. Гласът му бе странно тих, изпълнен с някаква лукавост. — Няма да искам нищо повече… няма да проговоря за Тъмния отново. Простете на смъртния глупак. Научете ме на Думите!

Там, където бе стоял Рубен, блестеше жив пламък.

— Добре, свещенико. Вероятно има съвсем малък риск да ти се даде тази опасна, но последна играчка. Господарят на всичко ще си върне този свят достатъчно скоро… няма нищо, което можеш да развалиш и което той да не може да възстанови. Добре. Ще те науча на Думите, но болката ще е огромна. Никоя Промяна не е без цена. — Неземният глас отново забълбука от смях. — Ще пищиш…

— Не ме интересува! — каза Шем; пепелявата му фигура вече се отдалечаваше в тъмнината, както и потъналата в сенки ковачница, а най-после и самият плевник. — Не ме интересува! Трябва да знам… — Накрая дори и блестящото нещо, което допреди малко бе Рубен, се превърна в малка светла точка в чернотата… в звезда…

 

Саймън се събуди без дъх, все едно се давеше. Сърцето гърмеше в гърдите му. Над главата му наистина имаше самотна звезда, която надзърташе през дупката в убежището им като синьо-бяло око. Той се сепна.

Бинабик повдигна глава от рунтавия врат на Куантака — тролът се будеше бързо — и попита:

— Какво има, Саймън? Да не сънува кошмар?

Саймън поклати глава. Приливът на страх се оттегляше, но той бе сигурен, че това не е само нощна фантазия. Струваше му се, че наблизо наистина се е провеждал разговор, който спящият му ум бе вплел в тъканта на съня му — обикновено нещо, което бе изпитвал много пъти. Онова, което бе странно и плашещо, бе, че наблизо нямаше други: Слудиг хъркаше, а Бинабик явно току-що се бе събудил.

— Няма нищо.

Саймън се опитваше да говори спокойно. Пропълзя до края на заслона, като се стараеше да не охка от одраскванията от вечерната тренировка, подаде глава и се огледа. Звездата, която бе видял, имаше многобройна компания — нощното небе бе осеяно с малки бели светлинки. Облаците бяха отнесени от острия вятър, нощта бе ясна и студена, а ненарушаваната монотонност на Бялата пустош се простираше на всички страни. Нямаше никаква друга живинка, която да се вижда под луната от слонова кост.

„Значи е било само сън, сън за това как Шем може да говори с грачещия глас на Приратес и как Рубен Мечока може да говори с гробовния глас на нещо от извън Божата жива земя…“

— Саймън? — сънено попита Бинабик. — Да не си…

Той бе уплашен, но ако щеше да се нарича мъж, не можеше да отива да плаче на нечие рамо всеки път, когато сънуваше лош сън.

— Няма нищо — Саймън разтреперан пропълзя обратно при наметалото си. — Добре съм.

„Но изглеждаше толкова истинско. — Клонките на крехкия им подслон проскърцваха, побутвани от вятъра. — Толкова истинско. Като че ли говореха в главата ми…“

 

След като прочетоха съобщението, донесено от врабчето, те яздеха от зори до мрак всеки ден и се опитваха да изпреварят идващата буря. Тренировките на Саймън със Слудиг вече се провеждаха на светлината на огъня, така че едва ли имаше и миг от деня, който той да прекарва сам, откакто се събудеше, докато не се строполеше изтощен да поспи. Дните бяха като парад на еднаквостта: безкрайните изгърбени бели полета, тъмните плетеници на закърнелите дървета, затъпяващото упорство на вятъра. Саймън бе благодарен, че брадата му се сгъстява — без нея, както често си мислеше, безмилостният вятър щеше да изтърка лицето му чак до костите.

Изглеждаше, че вятърът вече е изтрил лицето на земята и е оставил само малко, което да е забележимо или отличимо. Ако не беше удебеляващата се линия на гората на хоризонта, той щеше да предположи, че всяка сутрин ги заварва на същото студено, пусто място от началото на пътя им. Като мислеше мрачно за собственото си топло легло в Хейхолт, реши, че дори и ако самият Крал на бурите ще се мести в замъка, а поданиците му ще са многобройни като снежинки, все пак би могъл да живее щастливо в помещенията на прислугата. Отчаяно искаше дом. Бе близо до момента, в който щеше да се съгласи на легло и в ада, стига дяволът да му предложеше възглавница.

Дните се изнизваха, а бурята продължаваше да расте зад тях — черен стълб, който се издигаше предупредително на северозападното небе. Големи облачни ръце бяха сграбчили небесната твърд като клоните на дърво, което се простира в небето. Между тях проблясваха светкавици.

— Не се движи много бързо — каза Саймън един ден, докато ядяха оскъдния си обяд. В гласа му се усещаше повече нервност, отколкото му се искаше.

Бинабик кимна.

— Расте, но се разпространява бавно. Това е нещо, за което трябва да сме благодарни. — Изражението му бе необикновено обезсърчено. — Колкото по-бавно се движи, толкова по-дълго няма да ни застигне… тъй като, мисля си, че когато дойде, ще докара тъмнина, която няма да премине, както става с обикновените бури.

— Какво искаш да кажеш? — Сега нервността се усещаше ясно.

— Това не е буря само със сняг и дъжд — бавно каза Бинабик. — Мисля, че точното й предназначение е да носи страх там, където отива. Издига се от Стормспайк. Изглежда като нещо, което е пълно с ненормалност. — Той вдигна извинително ръце. — Разширява се, но както каза ти, не твърде бързо.

— Не знам много за тези неща — намеси се Слудиг, — но трябва да си призная, че се радвам, че скоро ще се махнем от Пустошта. Не бих искал каквато и да било буря да ме застигне на открито, а тази изглежда наистина гадна. — Той се обърна на юг, присви очи и добави: — Още два дни, докато стигнем Алдхеорте. Това ще е поне някакво прикритие.

Бинабик въздъхна.

— Надявам се да си прав, но се страхувам, че от тази буря не можем да се скрием… или че прикритието трябва да е нещо различно от горски дървета или покриви.

— Да не би да говориш за мечовете? — тихо попита Саймън.

Канукът сви рамене.

— Вероятно. Ако намерим и трите, зимата сигурно ще може да бъде държана на едно копие разстояние… или дори отблъсната. Но трябва да отидем там, където ни казва Гелое. Иначе значи само да се тревожим за неща, които не можем да променим, а това е глупаво. — Той успя да се усмихне. — Когато зъбите ти липсват, както казваме ние, кануките, научи се да харесваш каша.

 

Следващата сутрин, седмата им сред Пустошта, донесе лошо време. Въпреки че бурята на север бе все още само мастилено петно, което обезобразяваше далечния хоризонт, над главите им се бяха събрали стоманеносиви облаци, чиито ръбове се разпръсваха на саждиви парцали от надигащия се вятър. До обяд, когато слънцето се бе скрило изцяло зад мрачния покров, започна да прелита сняг.

— Това е ужасно! — извика Саймън; очите му бяха присвити срещу жилещата суграшица. Въпреки дебелите му кожени ръкавици пръстите му вече измръзваха. — Нищо не виждам! Не трябва ли да спрем и да си направим заслон?

Бинабик — само една малка, покрита със сняг сянка върху гърба на Куантака, — се обърна и извика:

— Ако продължим още малко, ще стигнем до кръстопътя!

— Кръстопът!? — изрева Слудиг. — На това диво място?!

— Яздете по-близо до мен и ще ви обясня.

Саймън и римърсгардецът смушиха конете си и се приближиха до вълчицата. Бинабик вдигна ръка пред устата си, но въпреки това бученето на вятъра заплашваше да отнесе думите му.

— Недалеч оттук, мисля си, Старият път към Тумет’ай среща Белия път, който върви покрай северния край на гората. На кръстопътя може да има подслон, или поне дърветата трябва да са по-нагъсто там, по-близо до гората. Да продължим да яздим още малко. Дори да няма нищо, ще направим лагера там.

— Стига само да спрем преди да се стъмни, троле — изрева Слудиг. — Ти си хитър, но твоята хитрост може да не стигне, за да си направим приличен лагер по тъмно в тази вихрушка. След като преживях цялата тази лудост, не ми се иска да умра в снега като загубена крава!

Саймън не каза нищо — запази силите си, за да може по-пълно да се наслади на нещастието си. Ейдон, ама че студ! Никога ли нямаше да има край снегът?

Продължиха да яздят в бледия леден следобед. Кобилата на Саймън напредваше бавно — затъваше до глезените в новия сняг. Саймън приведе глава до гривата й в опит да се предпази от вятъра. Светът изглеждаше безформен и бял като нощви, пълни с тесто; и съвсем малко по-обитаем.

Слънцето беше почти невидимо, но избледняването на и без това малкото светлина подсказваше, че следобедът си отива бързо. Бинабик обаче не изглеждаше склонен да спрат. Докато подминаваха още няколко разкривени вечнозелени дървета, Саймън не издържа и ядосано извика:

— Замръзвам, Бинабик! А и се стъмва! Ето, отминахме и тези дървета, а все още яздим. Е, почти нощ е! В името на окървавеното дърво на Бога, няма да продължа по-нататък!

— Саймън… — започна Бинабик, като се опитваше да докара успокоителни нотки, макар да крещеше с цяло гърло.

— Има нещо на пътя! — дрезгаво се провикна Слудиг. — Ваер! Нещо пред нас! Един трол!

Бинабик присви очи и викна възмутено:

— Не може да бъде! Нито един канук не е толкова глупав, че да тръгне сам в такова време!

Саймън се взря във въртящата се сива виелица пред тях.

— Не виждам нищо.

— Аз също. — Бинабик изтръска снега от качулката си.

— Видях нещо. Може да съм заслепен от снега, но не съм луд.

— Най-вероятно животно — каза тролът. — Или, ако ни е изневерил късметът, някой разузнавач на копачите. Може би е време да направим подслон и да запалим огън, както каза ти, Саймън. Точно пред нас има дървета, които като че ли ще ни предложат подслон. Ето там, до хълмчето.

Избраха най-закътаното място, което успяха да намерят. Докато Саймън и Слудиг преплитаха клони между стволовете на дърветата, за да спират вятъра, Бинабик с помощта на своя жълт огнен прах запали малък огън от влажни съчки и сложи вода за бульон. Времето бе толкова лошо и студено, че след като изпиха бульона, и тримата се увиха в плащовете си и легнаха. Трепереха. Вятърът виеше прекалено силно, за да могат да говорят, без да крещят. Въпреки близостта на приятелите си, Саймън бе сам с нерадостните си мисли.

 

Събуди се от парещия дъх на Куантака върху лицето си. Вълчицата скимтеше и го буташе с голямата си глава; вече почти го бе обърнала на другата страна. Той седна и замига срещу слабите лъчи на утринното слънце, които минаваха през клоните. Дърветата бяха затрупани от сняг — същинска стена, която задържаше вятъра, така че димът от огъня се издигаше почти право нагоре.

— Добро утро, приятелю Саймън. Преживяхме бурята.

Саймън бутна главата на Куантака. Вълчицата изръмжа недоволно и се дръпна. Муцуната й бе изцапана с кръв.

— Неспокойна е цяла сутрин — засмя се Бинабик. — Обаче мисля, че замръзналите катерици, птици и други подобни, изпопадали от дърветата, я нахраниха добре.

— Къде е Слудиг?

— При конете. — Бинабик разбърка огъня. — Убедих го да ги заведе надолу по склона на открито, така че да не стъпят в закуската ми или на главата ти. — Той вдигна една купичка. — Това е последният бульон. Тъй като сушеното ни месо почти свърши, ти предлагам да му се насладиш. Яденетата може и да са редки, ако трябва да разчитаме на собствения си лов.

Саймън разтърка лицето си с шепа сняг, потрепери и попита:

— Но няма ли скоро да стигнем до гората?

Бинабик пак му предложи купичката.

— Точно така. Но ще пътуваме покрай, а не през нея. Това е път, който е по-заобиколен, но отнема по-малко време, тъй като няма да вървим през храсталаците. А и през това мразовито лято животните и птиците, които не спят в леговищата и гнездата си, ще са твърде малко. Така че, ако не вземеш скоро тази супа от ръцете ми, ще я изпия сам. Не ми е много по-интересно да умра от глад, отколкото на теб, а съм доста по-разумен.

— Извинявай. Благодаря. — Саймън се приведе над купата и преди да отпие, вдиша с наслада вдигащата се пара.

— Може да изчистиш купичката със сняг, когато свършиш — подсмихна се тролът. — Една хубава купичка е нещо луксозно в толкова опасно пътуване като нашето.

Саймън се засмя:

— Говориш като Рейчъл Драконката.

— Не съм срещал драконка, която да се казва Рейчъл — каза Бинабик и се изправи да отръска снега от панталоните си, — но ако се е грижела за теб, трябва да е имала огромно търпение и да е много мила.

Саймън пак се разсмя.

 

Късно сутринта стигнаха до кръстопътя. Пресичането на двата пътя бе отбелязано само от тънък каменен пръст, забит в замръзналата земя. Сиво-зелени лишеи, явно неподвластни на студа, се притискаха с всички сили към него.

— Старият път към Тумет’ай минава през гората. — Бинабик посочи едва различимия южен път, който се извиваше през няколко ели. — Понеже си мисля, че вече не го използват и сигурно е доста обрасъл, по-добре да поемем по Белия път. Вероятно ще минем покрай запуснати жилища, където може да намерим провизии.

Белият път наистина се оказа малко по-използван от онзи, който водеше към древния Тумет’ай. Видяха следи от скорошно човешко преминаване: ръждясал наплат на колело, закачен на един клон край пътя, без съмнение оставен от някой каруцар; заострена пръчка, вероятно използвана като кол за палатка, на едно заветливо място; кръг от обгорели камъни, наполовина засипан от сняг.

— Кой живее тук? — попита Саймън. — Защо въобще има път?

— Някога е имало няколко малки поселища на изток от манастира на свети Скенди — отвърна Слудиг. — Нали си спомняш, онова погребано от снега селце, покрай което минахме на път за Драконовата планина. Имало е дори градчета… Совебек, Гринсаби и някои други, ако си спомням правилно. Преди около век хората са минавали по този път около Великата гора, когато са идвали на север от Тритингите, така че сигурно е имало и странноприемници.

— Преди век — включи се Бинабик — през тази част от света се е пътувало много. Ние, кануките — някои от нас, искам да кажа — сме пътували далеч на юг през лятото, понякога до границите на страните на равнинците. Освен това самите сити са стигали навсякъде по време на пътуванията си. Но напоследък, в тези тъжни дни, в тази земя не се чуват гласове.

— Сега наистина изглежда празна — каза Саймън. — Изглежда, че никой не би могъл вече да живее тук.

Дърветата постепенно започнаха да стават по-гъсти — на места растяха толкова близо до пътя, че изглеждаше като да са навлезли вече в Алдхеорте. Най-после стигнаха до друг побит камък, който се бе килнал безнадеждно край пътя. Не се виждаше никакъв кръстопът или друга забележителност. Слудиг слезе от коня, за да огледа камъка отблизо.

— Има руни, но са се оронили от времето. — Той обели малко от замръзналия по камъка мъх. — Според мен пише, че Гринсаби е близо. — Вдигна поглед и се усмихна. — Място с покрив, а може би два, дори и ако няма нищо друго. Това ще е приятна промяна. — Римърсгардецът яхна коня си доста по-енергично, отколкото бе слязъл от него. Саймън се зарадва. Дори и запуснат град щеше да е много за предпочитане пред Пустошта, в която нямаше никакви удобства.

Спомни си песента на Бинабик: „Ти падна в тъмните сенки…“ Прободе го самота. Вероятно въпреки всичко градът нямаше да е напуснат. Може би щеше да има странноприемница — с огън и храна…

Докато Саймън копнееше за удобствата на цивилизацията, слънцето изчезна зад гората. Вятърът се усили и ранният северен полумрак се спусна над тях.

 

В небето все още имаше светлина, но заснеженият терен се бе оцветил в синьо и сиво, поглъщайки сянката като парцал, потопен в мастило. Саймън и спътниците му почти бяха готови да спрат, за да направят лагера си, и обсъждаха това на висок глас, надвиквайки монотонния вятър, когато видяха първите сгради на Гринсаби.

Като че ли за да разочароват дори и най-скромните надежди на Слудиг, изоставените къщурки бяха пропаднали под тежестта на снега. Дворовете и градините също бяха отдавна запуснати и затрупани от дълбоки до колене преспи. Саймън бе виждал толкова много изоставени градове по време на пребиваването си на север, че му бе трудно да повярва, че Ледената граница и Пустошта някога са били населени, че хората са живели живота си тук, точно както го правеха и в зелените поля на Еркинланд. Домъчня му за дома, за познатите места и познатото време. Нима зимата вече бе пропълзяла над цялата земя?

Продължиха да яздят. Скоро запуснатите къщи на Гринсаби започнаха да се появяват по-начесто от двете страни на пътя, който Бинабик бе нарекъл Белия път. Някои все още носеха следи от някогашните си обитатели — ръждясала брадва с изгнила дръжка бе забита в дръвник пред покрита със сняг предна врата; метла стърчеше от преспите край пътя като знаме или като опашката на замръзнало животно — но иначе жилищата бяха празни и студени като черепи.

— Къде ще спрем? — обади се Слудиг. — Мисля, че все пак може и да не намерим покрив.

— Може и да не успеем, затова нека търсим хубави стени — отвърна Бинабик. И тъкмо щеше да каже още нещо, когато Саймън го бутна по ръката.

— Виж! Наистина е трол! Слудиг беше прав! — Саймън посочи една малка фигура, която стоеше неподвижна край пътя на петдесетина крачки от тях. Единствено плащът й се вееше на вятъра под последните лъчи слънчева светлина, намерили пролука през облаците и върховете на дърветата.

— Гледай ти! — каза Бинабик сърдито. Очите му внимателно оглеждаха непознатия. — Това не е трол. — Непознатият край пътя бе много дребен и носеше късо наметало с качулка. Гола синкава кожа се показваше там, където крачолите не успяваха да достигнат горния край на ботушите.

— Прав си. Това е дете. — Саймън пришпори Намиращата дома напред и двамата му спътници го последваха. — Сигурно е измръзнало до смърт!

Детето вдигна очи. По тъмните му вежди и мигли имаше сняг. То се вгледа в тримата приближаващи, после се обърна и побягна.

— Спри! — извика Саймън. — Няма да ти направим нищо лошо!

— Халад, кунде! — изкрещя Слудиг. Детето спря, обърна се и ги изгледа предпазливо. Слудиг спря коня си, бавно слезе от седлото и все така бавно се приближи. — Вие сомен маровен, кунде — каза той и протегна ръка. Момчето го изгледа подозрително, но не побягна. Беше на не повече от седем или осем години и бе съвсем изкльощавяло, ако се съдеше по частите от него, които се виждаха. Шепите му бяха пълни с жълъди.

— Студено ми е — каза момчето на Западния език.

Слудиг изглеждаше изненадан, но се усмихна и кимна.

— Ела тогава, момче. — Внимателно взе жълъдите и ги изсипа в джоба на плаща си, а после вдигна непротивящото се дете в силните си ръце. — Не се бой. Ще ти помогнем. — Римърсгардецът сложи тъмнокосото момче на седлото пред себе си и уви плаща си около него, така че главата му като че ли израстваше от корема му. После изръмжа: — Вече можем ли да спрем за лагер, троле?

— Разбира се. След мъничко.

Бинабик забърза напред с Куантака. Момчето гледаше вълчицата с широко отворени, но не и изплашени очи. Саймън и Слудиг пришпориха конете си след Бинабик. Снегът вече завяваше следите на момчето край пътя.

Докато яздеха през празния град, Слудиг извади меха си с кангканг и даде на момчето да отпие. То се закашля, но не изглеждаше изненадано от вкуса на горчивата канукска напитка. Саймън реши, че може да е по-голямо, отколкото изглежда — в движенията му имаше сръчност, която не бе присъща на малко дете. Може би изглеждаше малко заради големите си очи и слабичкото си тяло.

— Как се казваш, момче? — най-после попита Слудиг.

Момчето го погледна спокойно и отвърна:

— Врен. — Думата бе изречена със странен акцент. Момчето посегна към меха, но Слудиг поклати глава и го прибра в дисагите.

— Врен ли? — объркано попита Саймън. — Що за име е това?

— Това е име на хирка и си мисля, че и момчето е хирка — отвърна Бинабик.

— Погледни черната коса — каза Слудиг. — А и цвета на кожата му. Той е хирка или аз не съм никакъв римърсгардец. Но какво прави сам в снега?

Саймън знаеше, че хирките са свободен народ, за който се говореше, че е добър с конете и умел в игрите, на които другите хора губят парите си. Бе виждал много хирки на големия пазар в Ерчестър.

— Хирките тук ли живеят? В Бялата пустош?

Слудиг се намръщи.

— Не съм чувал за такива… но напоследък видях много неща, на които никога нямаше да повярвам в Елвритшала. Мислех, че живеят предимно в градовете и в равнините заедно с тритингите.

Бинабик протегна малката си ръка нагоре и потупа момчето по рамото.

— И мен така са ме учили, макар че има някои, които живеят отвъд Пустошта, в степите на изток.

След като пояздиха още малко, Слудиг отново слезе от коня си, за да потърси следи от обитаване. Върна се, като клатеше глава, и отиде при Врен. Кафявите очи на детето се вглеждаха немигащо в него. Римърсгардецът попита:

— Къде живееш?

— При Скоди — отговори то.

— Близо ли е? — попита Бинабик. Момчето само сви рамене. — Къде са родителите ти? — Жестът се повтори.

Тролът се обърна към спътниците си.

— Вероятно Скоди е името на майка му. Или на някой фермер. Освен това е възможно да се е отлъчил от някой керван… въпреки че тези пътища, сигурен съм, не се използват често дори и в най-добрите времена. Как би могъл да оцелее дълго в страховити зимни дни като тези? — Той сви рамене в жест, който странно приличаше на жеста на детето.

— С нас ли ще го вземем? — попита Саймън. Слудиг изсумтя сърдито, но не каза нищо. Саймън се обърна гневно към римърсгардеца. — Не можем да го оставим да умре тук!

Бинабик размаха успокояващо пръст.

— Не, не се страхувай, че ще го оставим. Според мен обаче трябва да има още хора, които живеят тук.

— Тролът е прав — каза Слудиг. — Тук трябва да има хора. Както и да е, идеята да вземем дете с нас е глупава.

— Някои казваха така и за Саймън — тихичко отвърна Бинабик. — Но съм съгласен с първото ти твърдение. Нека намерим дома му.

— Той може да язди с мен — каза Саймън. Римърсгардецът направи кисела физиономия, но му подаде детето и Саймън го уви в наметалото си, както бе направил и Слудиг.

— Спи, Врен — прошепна той. Вятърът виеше между разрушените къщи. — Сега си с приятели. Ще те заведем вкъщи.

Момчето отвърна на погледа му сериозно като маловажен свещеник на публична церемония. После измъкна малката си ръка изпод наметалото и потупа Намиращата дома по гърба. Докато крехкото телце на момчето се облягаше на гърдите му, Саймън хвана юздите с една ръка, за да може с другата да го прегърне през кръста. Почувства се много стар и много отговорен.

„Дали някога ще бъда баща? — зачуди се той, докато продължаваха да напредват през сгъстяващия се мрак. — Ще имам ли синове? — Замисли се. — Дъщери?“

Сякаш всички, които познаваше, бяха загубили бащите си — Бинабик в лавина, принц Джосуа от старост. Джеръмайъс, чиракът на свещаря, бе изгубил баща си от гръдна треска; бащата на принцеса Мириамел също можеше да е мъртъв. Той се замисли за собствения си баща, който се бе удавил преди той да бъде роден. Дали бащите бяха като котките и кучетата? Да правят деца и да си тръгват?

— Слудиг! — извика той. — Имаш ли баща?

Римърсгардецът се обърна. Лицето му бе смръщено.

— Какво искаш да кажеш, момче?

— Искам да кажа, жив ли е?

— Доколкото знам, да — изсумтя римърсгардецът. — Обаче изобщо не ми пука. И в Ада да отиде тоя стар дявол, пак няма да ми пука. — И пак се обърна към покрития със сняг път.

„Аз няма да съм такъв баща — реши Саймън и притисна детето по-близо до гърдите си. Врен се размърда неспокойно под наметалото му. — Ще остана със сина си. Ще си имаме дом и няма да си тръгна“.

Но коя щеше да е майката? Поредица объркващи образи, произволни като снежинки, преминаха пред очите му: Мириамел, високо на балкона си в кулата на Хейхолт, камериерката Хепсибах, противно старата Рейчъл и лейди Воршева с разлютените очи. А и къде щеше да е домът му? Той огледа огромната белота на Пустошта и сянката на Алдхеорте. Как би могъл някой да се надява да остане на едно място в този луд свят? Да обещаеш подобно нещо на дете означаваше да го излъжеш. Дом? Той щеше да е късметлия, ако намереше място, на което да се скрие от вятъра за една нощ.

Нещастният му смях накара Врен да затрепери и Саймън придърпа наметалото по-плътно около двамата.

 

Наближиха източния край на Гринсаби, но все още не бяха видели жива душа. Нито пък някъде имаше признаци на скорошно пребиваване. Бяха разпитали Врен обстойно, но не бяха успели да измъкнат от него друга информация, освен името „Скоди“.

— Скоди баща ти ли е? — попита Саймън.

— Това е женско име — каза Слудиг. — Римърсгардско.

Саймън отново се пробва:

— Скоди майка ти ли е?

Момчето поклати глава и каза:

— Живея при Скоди. — Въпреки акцента думите му звучаха толкова правилно, че Саймън отново се зачуди дали не е по-голямо, отколкото предполагаха.

Пред тях все още имаше къщи, кацнали между ниските хълмове на Белия път, но те се появяваха все по-рядко и по-рядко. Вечерта бе запълнила празнините между дърветата с мастилени сенки. Бяха яздили твърде дълго — а и твърде много след времето за ядене, според сметките на Саймън. Тъмнината вече обезсмисляше търсенето. Бинабик тъкмо палеше един смолист боров клон, който да им служи като факла, когато Саймън видя проблясък на светлина в гората и извика:

— Вижте там! Мисля, че е огън! — Далечните покрити с бяло дървета като че ли светеха в червено.

— Скоди! Скоди! — възкликна момчето и се задърпа така, че Саймън трябваше да го стисне. — Много ще се зарадва!

Спряха и загледаха примигващата светлина.

— Отиваме внимателно — каза Слудиг, стиснал канукското си копие. — Това е адски странно място за живеене. Не можем да сме сигурни, че обитателите му ще са приятелски настроени.

Саймън внезапно изстина. Ех, ако на Трън можеше да се разчита достатъчно, за да го носи на кръста си! Попипа ножа си и се успокои.

— Аз ще яздя напред — каза Бинабик. — Аз съм по-дребен и Куантака е по-тиха. Ще отидем да хвърлим един поглед. — Той промълви някаква дума и вълчицата се плъзна през дългите сенки покрай пътя. Опашката й се развяваше като облаче дим.

Минаха няколко минути. Саймън и Слудиг яздеха по снежния пух бавно, без да говорят. Саймън се вглеждаше в топлата светлина, която трептеше по върховете на дърветата. Бе изпаднал в нещо като дрямка и се стресна при внезапното появяване на трола. Куантака се хилеше зъбато, езикът й висеше от устата.

— Това е старо абатство според мен — каза Бинабик; лицето му бе почти скрито под качулката. — Има голям огън в двора и няколко души около него — всъщност май са деца. Не видях никакви коне, нито някакъв признак за засада.

Продължиха тихо към билото на един нисък хълм. Пред тях, по средата на оградена с дървета поляна, гореше огънят, заобиколен от дребни подскачащи силуети. Зад тях се издигаха оцветените в червено стени на абатството. Бе стара сграда, пострадала от времето — покривът бе пропаднал на няколко места и дупките зееха към звездите като усти. Много от околните дървета като че ли бяха прокарали клоните си направо през тесните прозорци, все едно се опитваха да избягат от студа.

Врен се измъкна изпод ръката на Саймън, скочи от седлото и се претърколи в снега. Изправи се, отръска се като куче и отпердаши надолу към огъня. Щом го видяха, няколко от малките фигури нададоха радостни викове. Врен спря за малко при тях, като възбудено размахваше ръце, след това бутна вратата на абатството и изчезна.

Когато мина известно време и никой не излезе от абатството, Саймън погледна въпросително Бинабик и Слудиг.

— Това определено прилича да е домът му — каза Бинабик.

— Трябва ли да продължим пътя си? — попита Саймън. Надяваше се да кажат не. Слудиг го изгледа, а после изръмжа ядосано:

— Ще е глупаво да пропуснем възможността за една вечер на топло. А и сме готови да направим лагер. Но нито дума за това какви сме или какво правим. Ако някой попита, ние сме войници, избягали от гарнизона в Скоги.

Бинабик се усмихна.

— Одобрявам логиката ти, макар и да се съмнявам, че могат да ме объркат с римърсгардски войник. Хайде да отидем да видим дома на Врен.

Слязоха в тръс към долчинката. Малките фигурки, пет или шест, бяха подновили играта си, но щом ги видяха, спряха и ги загледаха. Бяха деца, облечени в парцали, както бе предположил Бинабик.

Всички очи се взираха в тях и ги изучаваха подробно. Децата бяха на възраст от три-четири години до възрастта на Врен или малко по-големи. Също така, изглежда, не бяха само от една народност. Имаше едно момиченце със същата черна коса и тъмни очи като Врен, но две-три други бяха толкова светли, че не можеше да са нищо друго освен римърсгардци. Всички гледаха внимателно и очите им бяха ококорени, никое от децата не проговори, докато Саймън и приятелите му слизаха от конете.

— Здравейте — каза Саймън. Най-близкото момче го гледаше навъсено, лицето му бе обляно от светлината на огъня. — Майка ви тук ли е?

Момчето продължи да го зяпа.

— Детето, което доведохме, влезе вътре — каза Слудиг. — Без съмнение вътре са големите. — Той замислено полюшна копието си и всички деца проследиха движението му войнствено. Римърсгардецът отиде до вратата на абатството, подпря копието на оронения хоросан на стената, облещи се срещу децата и каза:

— Никой да не пипа това. Разбрано? Гяал ес, кюнден! — Потупа меча си в ножницата, а след това вдигна юмрук и потропа на вратата. Саймън погледна към Трън, който бе просто увит в кожи пакет върху един от товарните коне, и се зачуди дали не трябва да го вземе, но реши, че това ще привлече повече внимание, отколкото е желателно. И все пак това го тормозеше. Толкова много жертви, за да се сдобият с черния меч, само за да го оставят увит на седлото като стара метла.

— Бинабик — тихичко каза той и посочи увития меч. — Мислиш ли, че…

Тролът поклати глава.

— Няма нужда от тревога, сигурен съм. Във всеки случай, дори и ако тези деца го откраднат, ще им е много трудно да го отнесат надалеч, нали?

Тежката врата бавно се отвори и малкият Врен застана на входа.

— Влезте. Скоди казва да влезете.

Бинабик слезе от Куантака. Вълчицата подуши въздуха, а после тръгна в посоката, от която бяха дошли. Децата я наблюдаваха захласнато.

— Оставете я да ловува — каза Бинабик. — Не й харесва да влиза в човешки къщи. Ела, Саймън, предложиха ни гостоприемство. — Той мина покрай Слудиг и последва Врен вътре.

Огън, голям почти колкото онзи в двора, бумтеше и пукаше в камината и хвърляше трептящи сенки по покритата с паяжини мазилка. Първото впечатление на Саймън от стаята бе, че тя изглежда като бърлогата на някакво животно. Огромни купчини дрехи, сено и какво ли още не бяха натрупани безразборно.

— Добре дошли, странници — чу се глас. — Аз съм Скоди. Имате ли някаква храна? Децата са много гладни.

Жената седеше на стол близо до огъня, а няколко деца, по-малки от онези в двора, се катереха по скута й или седяха в краката й. Първата мисъл на Саймън бе, че самата тя също е дете — макар и доста голямо, — но след един бърз поглед видя, че е на неговата възраст или дори малко по-голяма. Бяло-руса коса, безцветна като паяжина, обрамчваше кръглото й лице, което можеше и да е доста красиво въпреки няколкото петна, ако не бе толкова дебела. Бледите й сини очи се вглеждаха лакомо в новодошлите.

Слудиг я погледна подозрително; изглежда, му беше неудобно от близостта с нея.

— Храна ли? Имаме малко, господарке… — той се замисли, — но може да си я поделим.

Тя леко помаха с дебелата си розова ръка и почти избута едно спящо детенце на около годинка.

— Не е важно. Ние винаги се оправяме някак. Седнете и ми разкажете новини от света. — Тя се намръщи и сви червените си устни. — Може да има малко бира някъде. Вие, мъжете, обичате бира, нали? Врен, иди да намериш бира. И къде са жълъдите, за които те изпратих?

— О! — каза Слудиг смутено и извади жълъдите на Врен от джоба на плаща си.

— Добре — каза Скоди. — А сега бира.

— Да, Скоди. — Врен тръгна по една пътечка между десетките столчета и изчезна в сенките.

— Как стана така, че живеете тук? — попита Бинабик. — Мястото изглежда много изолирано.

Веждите на Скоди, която го бе гледала някак лакомо, се вдигнаха от изненада.

— Мислех си, че си дете! — В гласа й звучеше разочарование. — Но ти си малък мъж.

— Канук, милейди. — Бинабик се поклони. — Това, което вашият народ нарича „тролове“.

— Трол! — Тя плесна ръце от възбуда. Този път едно от децата наистина се плъзна от скута й и падна сред одеялата, навити в краката й. Не се събуди, но едно друго детенце бързо се изкатери да заеме мястото му. — Толкова прекрасно! Никога не сме имали трол тук! — Тя се обърна и извика в тъмнината: — Врен! Къде е бирата за тези мъже?

— Откъде са дошли всички тези деца? — попита учудено Саймън. — Всичките ли са твои?

На лицето на момичето се изписа нещо като оправдание.

— Да. Вече са. Родителите им не ги искаха, затова ги прибрах.

— Ами… — Саймън бе озадачен. — Ами, това е много мило от твоя страна. Но как ги храниш? Каза, че са гладни.

— Да, наистина е мило — каза Скоди, вече се усмихваше. — Мило е от моя страна, но така бях научена. Господ Усирис казва да обичаме децата.

— Да — промърмори Слудиг. — Така е.

Врен се върна в осветения от огъня кръг. Носеше делва бира и няколко нащърбени купички. Купчината се клатеше опасно, но с малко усилия той успя да подреди всичко и да налее бира и за тримата пътници. Вятърът бе задухал по-силно и пламъците в скарата се разгоряха.

— Много хубав огън — каза Слудиг, докато забърсваше пяната от мустаците си. — Сигурно е било трудно да намерите сухи дърва след вчерашната буря.

— О, Врен ми нацепи още през пролетта. — Тя потупа момчето по главата с пълната си ръка. — Той също коли и готви. Врен ми е доброто момче.

— Няма ли някой тук, който да е по-голям? — попита Бинабик. — Не искам да съм непочтителен, но изглеждаш млада, за да отглеждаш сама тези деца.

Скоди го изгледа внимателно, после отговори:

— Казах ви. Майките и бащите им са си отишли. Тук няма никой, освен нас. Но ние се справяме много добре, нали, Врен?

— Да, Скоди. — Клепачите на момчето натежаваха. То се притисна към крака й, като се грееше на топлината на огъня.

— И така — каза тя най-после, — вие казахте, че имате храна. Защо не я донесете, а после можем да си я поделим. Ще намерим нещо за ядене и тук. Събуди се, Врен, мързеливец такъв! — Тя го перна леко по ухото. — Събуди се! Време е да правиш вечеря!

— Не го буди — каза Саймън, като съжали малкото чернокосо момче. — Ние ще се погрижим за яденето.

— Глупости — отвърна Скоди и разтърси лекичко протестиращия Врен. — Той обича да прави вечеря. Вие отидете и донесете каквото имате. Ще останете за през нощта, нали? Значи трябва да оставите конете си в конюшнята. Тя е някъде навън. Врен, ставай, мързеливецо! Къде е конюшнята?

 

Гората стигаше съвсем близо зад абатството. Поръсените със сняг стари дървета се поклащаха печално. Саймън и спътниците му заведоха конете в конюшнята, дадоха им сено и нахвърляха сняг в коритото, за да се разтопи. Конюшнята бе занемарена — в поставките имаше почернели факли и по стените зееха дупки — и не можеше да се познае кога за последно е била използвана.

— Ще внесем ли всичките си неща вътре? — попита Саймън.

— Така мисля — отговори Бинабик. — Не вярвам децата да откраднат нещо, което не е храна, но е по-добре да сме си сигурни.

Миризмата на мокри коне бе силна. Саймън потърка твърдите ребра на Намиращата дома и попита:

— Не мислите ли, че е малко странно тук да не живее никой друг, освен деца?

Слудиг се засмя.

— Младата жена е по-голяма от теб… и при това е истинска жена. Момичетата на нейната възраст често имат собствени деца.

Саймън се изчерви, но преди да му отвърне рязко, се намеси Бинабик:

— Мисля, че Саймън говори смислено. Има неясни неща на това място. Няма да навреди, ако зададем повече въпроси на домакинята ни.

Саймън уви Трън в плаща си, преди да го внесе в абатството. Променливият меч в този миг бе доста лек. Освен това като че ли туптеше леко, въпреки че Саймън знаеше, че това може да са само измръзналите му, треперещи ръце. Когато малкият Врен отново ги въведе вътре, Саймън постави Трън близо до огъня, където щяха да спят, и струпа дисагите отгоре му, все едно да затисне някой спящ звяр, който може да се събуди и да се развилнее.

Вечерята бе причудлива смесица от необикновена храна и странни разговори. Покрай остатъците от сушени плодове и месо, предоставени от тримата пътници, Скоди и младите й подопечни извадиха купи с горчиви жълъди и кисели дребни плодове. В паяжинясалия килер на абатството Врен намери мухлясало сирене, което все пак ставаше за ядене, както и още няколко буркана с миризлива римърска бира. С това успяха да направят ястие, което да стигне, макар и не напълно, за цялата компания — децата бяха над дузина.

По време на яденето Бинабик не намери много време да задава въпроси. Тези от подопечните на Скоди, които бяха достатъчно големи, за да излизат навън, се редуваха да разказват фантастични истории за най-различни приключения, които били преживели през деня, разкази така преувеличени, че очевидно бяха неверни. Едно момиче разказа как полетяло до върха на огромен бор, за да си открадне перо от вълшебна сойка. Друго дете, едно от по-големите момчета, се закле, че намерило сандък със злато на човекоядци в някаква пещера в гората. Когато дойде неговият ред, Врен спокойно информира слушателите си, че докато събирал жълъди, бил нападнат от леден демон с пламтящи сини очи и че Саймън и двамата му спътници го спасили от ноктите на ужасното същество, като го кълцали с мечовете си, докато не го направили на парченца.

Скоди държеше поред всяко от по-малките деца в скута си, докато ядеше, и изслушваше всеки разказ с изражение на завистлив интерес. Награждаваше онези, чиито приказки харесваше най-много, като даваше на разказвача допълнителна хапка храна, която бе приемана с нетърпение. Всъщност, реши Саймън, наградата вероятно бе главната причина за невероятния характер на разказите.

Имаше нещо в лицето на Скоди, което Саймън намираше за пленително. Въпреки огромните й размери, в момичешките й черти имаше някаква деликатност, а в очите и усмивката й — някаква ведрина, които го пронизваха. В определени моменти, когато тя се смееше, останала без дъх, на някоя от измислиците на децата или се обръщаше така, че светлината от огъня си играеше блещукайки в ленената й коса, тя изглеждаше доста красива; в други, когато алчно вземаше шепа плодове от някое от по-малките деца и ги натъпкваше в широката си уста или когато заплененото й слушане на разказваните приказки за миг наподобяваше просто идиотия, бе отблъскваща.

На няколко пъти тя хвана Саймън да я зяпа. Погледите, които му връщаше, малко го плашеха, дори и когато го караха да се изчервява. Скоди, въпреки цялата си маса, имаше израз, който би бил съвсем на място при някой изтощен от глад просяк.

— И така — каза тя, когато Врен свърши невероятната си приказка, — вие сте били дори още по-смели, отколкото си мислех. — Тя се усмихна широко на Саймън. — Ще спим добре тази нощ, след като сте под нашия покрив. Нали не мислите, че леденият демон на Врен има братя?

— Мисля, че не е вероятно — каза Бинабик с любезна усмивка. — Не трябва да се страхувате от никакъв подобен демон, докато сме тук, във вашия дом. Като отплата, ние сме много благодарни за покрива и огнището, което ни топли.

— О, не! — възкликна Скоди. — Аз съм ви благодарна. Нямаме много гости. Врен, помогни да разчистим място, на което да спят мъжете. Врен, чуваш ли ме?

Врен се взираше втренчено в Саймън; в очите му имаше неразгадаемо изражение.

— Като споменахте гости, милейди — започна Бинабик, — това ме подсети за един въпрос, който исках да ви задам. Как стана така, че вие и тези деца сте дошли на такова усамотено място?…

— Дойдоха бурите. Другите избягаха. Ние нямаше къде да отидем. — Кратките й изречения лошо прикриваха обидата й. — Никой не искаше… нито децата, нито Скоди. — След като темата бе приключена, гласът й отново се стопли. — А сега е време малките да спят. Елате, всички, помогнете ми да стана. — Неколцина от поверениците й притичаха да съдействат за повдигането на огромното й тяло от стола. Докато бавно се придвижваше към вратата в задната част на стаята, а две спящи деца се държаха за нея като прилепчета, тя добави:

— Врен ще ви помогне да се настаните. Донеси свещта, когато идваш, Врен. — И изчезна в сенките.

 

Саймън се събуди от неспокойния си сън в дълбините на нощта, изпълнен с объркана паника от беззвездната тъмнина, оцветена в леко червено, и освен това от едва доловима нишка звук, която се виеше около приглушената песен на вятъра. Трябваха му няколко мига да се сети, че спят до камината на старото абатство, на топло до тлеещите въглени и скрити от стихиите от покрива и рушащите се стени. Звукът бе самотният вой на Куантака — носеше се някъде отдалеч. Страхът на Саймън понамаля, но не изчезна.

„Дали бе сън онова, което видях миналата нощ? Шем и Рубен и гласовете? Наистина ли бе само представа, или бе толкова истинско, колкото изглеждаше… колкото звучеше?“

Още от нощта на бягството му от Хейхолт той не се чувстваше господар на собствената си съдба. През същата онази Каменна нощ, когато бе почувствал по някакъв начин отблъскващите мисли на Приратес и без да иска, бе споделил ритуала, при който Елиас получи като ужасен подарък меча Печал, Саймън се бе зачудил дали е господар дори и на собствения си ум. Сънищата му бяха станали много по-ярки от обикновените нощни разходки. Сънят в къщата на Гелое, в който смъртнобледият Моргенес го бе предупредил за лъжливия пратеник, и повтарящите се посещения на огромното, прегазващо всичко колело или на дървото, което беше кула, бяло сред звездите — всички те изглеждаха твърде настоятелни, твърде мощни, за да са просто неспокойни сънища. И сега, в сънищата си от предната нощ, той бе чул Приратес да си говори с някакво неземно същество толкова ясно, като че ли ги подслушваше през ключалката. Това въобще не приличаше на сънищата му от преди последната ужасна година.

Когато Бинабик и Гелое го бяха отвели на Пътя на сънищата, видението му много приличаше на тези, другите — също като сънуването, но с огромна и неописуема сила. Може би някак си, заради Приратес или нещо друго, в него се бе отворила някаква врата, която понякога водеше към този път. Това приличаше на лудост, но с какво не бе така в това налудничаво време? Сънищата сигурно бяха важни — когато се събудеше, той имаше чувството, че нещо безкрайно важно му се изплъзва, — но за свой ужас, нямаше никаква представа какво може да означават.

Скръбният вой на Куантака прозвуча отново в бурята. Саймън се зачуди защо тролът не става, за да я прибере — но Бинабик и Слудиг хъркаха спокойно. Реши да стане и да я пусне да влезе — виеше толкова самотно и нещастно, а навън бе толкова студено, — но откри, че тежка умора сковава крайниците му; просто не можеше да се надигне. Опита пак, но без резултат. Крайниците му бяха непослушни и твърди, все едно издялани от дърво.

Изведнъж ужасно му се доспа. Той се опита да се пребори със сънливостта, но тя го дърпаше неумолимо надолу; воят на Куантака затихна и той се хлъзна като че ли по дълъг склон, надолу към забравата…

Когато се събуди, последните въглени бяха догорели и абатството бе потопено в пълна тъмнина. Една студена ръка докосваше лицето му. Той се задъха от ужас, но въздухът едва-едва влезе в дробовете му. Тялото му бе тежко като камък; нямаше сили да помръдне.

— Красив — прошепна Скоди: една малко по-тъмна сянка, която повече се чувстваше, отколкото се виждаше, висока и широка над него. Тя погали бузата му. — Тъкмо ти е порасла и брада. Красив си. Ще те запазя.

Саймън безпомощно се опита да се отмести.

— И те не те искат, нали? — каза Скоди, все едно говореше на бебе. — Мога да го почувствам. Скоди знае. Отхвърлен, да. Мога да го чуя в главата ти. Но не това е причината да накарам Врен да ви доведе.

Тя клекна до него в тъмното, после седна — все едно палатка, която се откъсва от коловете си.

— Скоди знае какво имате. Чух го да пее в ушите ми, видях го в сънищата си. Лейди Сребърна маска го иска. Лорд Червени очи също. Те искат меча, черния меч, и когато им го дам, ще са мили с мен. Те ще заобичат Скоди и ще й дадат подаръци. — Тя го хвана за косата с дебелите си пръсти и дръпна рязко. Щракването на болката изглеждаше някак далечно. Миг по-късно, като че ли за извинение, Скоди внимателно прекара ръката си по косата и лицето му.

— Красив — продължи тя. — Приятел за мен… приятел на моята възраст. Точно това чаках. Ще ти взема сънищата, които те тревожат. Ще ти взема всичките сънища. Мога да го направя, нали знаеш? — Тя снижи шептящия си глас още повече и Саймън чак сега осъзна, че тежкото дишане на двамата му приятели е спряло. Зачуди се дали не лежат тихо в тъмнината и не изчакват момента да го спасят. Ако бе така, той се молеше да действат по-скоро. Сърцето му беше безсилно, също като натежалите му крайници, но страхът туптеше през тялото му като ускорен пулс и го болеше. — Изгониха ме — промърмори Скоди. — Собственото ми семейство и съседи. Казаха, че съм била вещица. Казаха, че съм правела проклятия на хората. Изгониха ме. — Тя заподсмърча отблъскващо и когато пак проговори, думите й бяха смесени със сълзи. — Аз им го вър… върнах. Татко беше пиян и спеше и аз наръгах майка с неговия нож и после го тикнах в ръката му. Той се самоуби. — Смехът й бе горчив, но без съжаление. — Винаги съм можела да виждам неща, които другите не могат, да измислям неща, които те не искат. После, когато дойде дълбоката зима и не щя да си тръгне, започнах да мога да правя разни неща. Сега вече мога да правя неща, които никой друг не може! — Гласът й се издигна победоносно. — Ставам все по-силна. По-силна и по-силна. Когато дам на лейди Сребърна маска и лорд Червени очи меча, който търсят, пеещия черен меч, който видях в сънищата си, ще стана като тях. И тогава ние с децата ще накараме всички да съжаляват.

Тя разсеяно плъзна студената си ръка по челото на Саймън и надолу под ризата му и почна да гали голите му гърди така, все едно галеше куче. Вятърът бе спрял и в ужасяващата тишина той изведнъж разбра, че приятелите му не са до него. В тъмната стая нямаше никой друг освен него и Скоди.

— Но ще запазя теб — каза тя. — Ще те запазя за себе си.