Силата му се възвръщаше. Чувстваше се малко по-добре през двата дни трудно пътуване, докато слизаха от Минтахок, главния връх на Планините на троловете, и минаваха по склоновете на върха-близнак Сикихок. Тази вечер за пръв път Саймън нямаше желание само да легне и да заспи, след като бяха спрели за лагеруване. Вместо това бе помогнал да съберат дърва за огън, а после изрина снега от плитката пещера, в която щяха да прекарат нощта. Белегът на брадичката го болеше, но болката не бе силна — всъщност му помагаше да си спомня.

Той осъзнаваше, че кръвта на дракона го е променила. Не по някакъв магически начин, както в приказките на Шем Коняря — той не разбираше езика на животните, нито можеше да вижда на сто левги. Е, не беше съвсем вярно. Днес, когато снеговалежът бе спрял за малко, белите долини на Пустошта се бяха прояснили и изглеждаха близки като гънките на одеяло, но се простираха чак до тъмното размазано петно на далечната Алдхеорте.

За миг, застинал като статуя въпреки вятъра, който хапеше лицето и врата му, той се бе почувствал така, като че ли наистина притежава магическо зрение. Точно както и в дните, когато се изкатерваше на Кулата на Зеления ангел, за да види целия Еркинланд, разпрострян под него като килим, бе почувствал, че може да протегне ръка и да промени света.

Но онова, което му бе донесъл драконът, не бяха моменти като този. Сега, докато чакаше влажните си ръкавици да изсъхнат, той се вгледа в Бинабик и Сиски, видя как се докосват дори и когато не се докосваха, дългите разговори, които провеждаха дори и с най-кратките си погледи. Разбра, че след Урмшайм вижда и усеща нещата по различен начин. Хората и събитията изглеждаха по-ясно свързани, отделното бе част от по-голяма мозайка — точно като Бинабик и Сиски. Те се обичаха много, но в същото време техният мъничък свят за двама се пресичаше с много други светове: този на Саймън, на техния народ, на принц Джосуа, на Гелое… Всъщност бе доста стряскащо как всяко нещо е част от всичко друго! Но въпреки че светът бе прекалено огромен, за да бъде обхванат от човешкото съзнание, всяка прашинка живот в него се бореше за продължаването на собственото си съществуване. И всяка прашинка имаше значение.

Кръвта на дракона по някакъв начин го бе научила именно на това. Той не бе велик; всъщност той бе нищожен. И същевременно беше важен, също както всяка точка светлина на тъмното небе можеше да е звездата, отвела някой моряк в безопасност, или звездата, която някое самотно дете наблюдава през безсънна нощ…

Саймън поклати глава и духна в замръзналите си шепи. Идеите му се отдалечаваха от него, разлудували се като мишки в отключен килер. Отново опипа ръкавиците си — още не бяха изсъхнали. Пъхна длани под мишниците си и се премести малко по-близо до огъня.

— Сигурен ли си, че Гелое е казала „Камъка на раздялата“, Саймън? — попита Бинабик. — Чета свитъците на Укикук вече две вечери и не намирам нищо.

— Казах ти всичко, което ми каза тя. — Саймън погледна към входа на пещерата — вързаните овни се бяха скупчили и се бутаха един в друг като ходеща преспа. — Не бих могъл да го забравя. Тя говореше през малкото момиче, което спасихме, Лелет, и каза: „Отиди при Камъка на раздялата. Това е единственото място, което дава сигурност от приближаващата буря — безопасно е поне за малко, във всеки случай“.

Разстроен, Бинабик прехапа уста, после каза няколко бързи думи на канукски на Сиски, която кимна примирено.

— Не се съмнявам в теб, Саймън. Твърде много сме видели заедно. А не мога да се съмнявам и в Гелое — най-мъдрата, която познавам. Проблемът е в моето лошо разбиране — той махна към разгънатите пред него кожи. — Може би не съм донесъл правилните творби.

— Мислиш прекалено много, дребосъчко — обади се Слудиг от другия край на пещерата. — Ние с Хейстън показваме на приятелите ти как да играят „Завоевател“. Става почти толкова добре с вашите ашици, колкото и с истински зарове. Ела поиграй и спри да мислиш за тези неща поне за малко.

Бинабик вдигна поглед, усмихна се и каза:

— Защо не се присъединиш към играта, Саймън? Сигурно ще ти е по-интересно, отколкото да наблюдаваш объркването ми.

— Аз също размишлявам — отвърна Саймън. — Мислех си за Урмшайм. За Игджарджук и онова, което стана.

— Не стана така, както си го представяше като по-млад, а? — попита Бинабик, отново погълнат от изучаването на свитъка. — Нещата невинаги са такива, каквито ги описват в старите песни — особено когато става въпрос за дракони. Но ти, Саймън, действа толкова храбро, колкото сър Камарис или Талистро.

Саймън се изчерви.

— Не знам. Не ми изглеждаше като смелост. Искам да кажа, какво друго можех да направя? Но не за това си мислех. Мислех си за кръвта на дракона. Тя ми направи нещо повече от това — той посочи белега от брадичката до слепоочието си и белия кичур в косата си. Бинабик не вдигна поглед, за да види жеста му, но Сиски го погледна и се усмихна срамежливо; тъмните й дръпнати очи се бяха спрели върху него като върху някое приятелски настроено, но все пак потенциално опасно животно. Миг по-късно тя стана и тръгна нанякъде. Саймън продължи, докато гледаше след нея: — Накара ме да мисля различно за нещата. През цялото време, докато ти беше затворник в онази дупка, аз си мислех и сънувах.

— И какво мислеше? — попита Бинабик.

— Трудно е да се каже. За света и за това, колко е стар. За това, колко съм малък. Дори и Кралят на бурите е посвоему малък.

Бинабик го погледна. Кафявите му очи бяха сериозни.

— Да, вероятно той е малък сред звездите, Саймън, точно както и планината е малка в сравнение с целия свят. Но една планина е по-голяма от нас, и ако падне върху нас, ние пак ще сме много мъртви.

Саймън нетърпеливо размаха ръка.

— Зная, зная. Не казвам, че не се страхувам. Просто… трудно е да се обясни… — Той търсеше точните думи. — Като че ли кръвта на дракона ме научи на друг език, на това да виждам на нещата по нов начин, когато мисля. Как можеш да обясниш друг език на някого?

Бинабик понечи да отговори, после спря, загледан някъде над рамото на Саймън. Разтревожен, Саймън се обърна, но там нямаше нищо, освен полегатия свод на пещерата и парче сиво, обсипано с бели точки небе.

— Какво ти е? Да не си болен, Бинабик?

— Сетих се — отвърна тролът. — Знаех си, че има нещо познато. Просто объркване на езика. Превеждат го различно, нали разбираш? — Той скочи и изприпка до чантата си. Няколко от другарите му вдигнаха глави. Единият понечи да каже нещо, но спря, като видя решителното изражение на Бинабик. След секунди той се върна със стиска нови свитъци.

— Какво става? — попита Саймън.

— Езикът — или разликата между езиците. Ти каза: Камъкът на раздялата.

— Това ми каза Гелое — опита се да се защити Саймън.

— Разбира се. Но свитъците на Укикук не са на езика, на който говорим сега с теб. Някои са преписани на автентичен набански, някои са на езика на кануките, а в някои е използвана истинска ситска реч.

Той започна бързо да чете, устните му мърдаха, докато следваха движението на късия му пръст от един ред на друг. Сиски се върна — носеше две купи супа. Постави едната до Бинабик, който бе твърде зает, за да направи нещо повече, освен да й кимне в знак на благодарност.

Сиски предложи другата купичка на Саймън. Като не знаеше какво да направи, той наведе глава, докато я взимаше, и каза:

— Благодаря. — Чудеше се дали не трябва да я нарече по име.

Сискинанамук понечи да каже нещо в отговор, после спря, като че ли не можеше да намери подходящите думи. За миг само се гледаха — склонността им към приятелство бе възпрепятствана от невъзможността да разговарят свободно. Най-после Сиски също се поклони, а после се сгуши до Бинабик и тихо го попита нещо.

— Чаш, точно така — отвърна той и продължи да търси мълчаливо. Накрая извика и удари с длан по увития си с кожи крак. — Хо, хо! Ето го отговора. Намерихме го!

— Какво? — Саймън се наведе напред. Свитъкът, който четеше Бинабик, бе покрит със странни знаци, малки рисунки, подобни на птичи крака или на следи от червеи. Бинабик сочеше един символ, квадрат със заоблени ъгли, пълен с точки и резки.

— Сесуад’ра — каза тролът, като разтегна думата така, все едно разглаждаше фин плат. — Сесуад’ра — Камъкът на раздялата или Камъкът на сбогуването. На ситски е, точно както предположих.

— Но какво е? — Саймън се вглеждаше в руните, но не можеше да си представи как би могъл да извлече от тях смисъл, както можеше да го направи от буквите на Западния език.

Бинабик присви очи.

— Тук се казва, че това е мястото, където е била нарушена спогодбата, когато Зида’я и Хикеда’я — ситите и норните — се разделили, за да поемат по своите пътища. Това е място на сила и огромна мъка.

— Но къде е този камък? Как можем да отидем там, ако не знаем къде е?

— Някога е бил част от Енки-е-Шао’сейе, Летния град на ситите.

— Джирики ми разказваше за него — каза Саймън възбудено. — Показа ми го в огледалото. Огледалото, което ми даде. Може би можем да го намерим там! — И затършува из раницата си за подаръка на Джирики.

— Няма нужда, Саймън, няма нужда! — засмя се Бинабик. — Наистина щях да съм глупак — а и най-лошият ученик, който Укикук би могъл да си вземе — ако не знаех за Енки-е-Шао’сейе. Той е бил един от Деветте града, много красив и мъдър.

— Значи знаеш къде е Камъкът на раздялата?

— Енки-е-Шао’сейе е бил на югоизточния край на огромната гора Алдхеорте. — Бинабик се намръщи. — Така че очевидно не е близо. Много седмици път имаме дотам. Градът е стоял от другата страна на гората спрямо нас, над равнинните земи на Високите тритинги. Но сега поне знаем целта си. Това е добре. Сесуад’ра! — Лицето му светна и той отново произнесе името с наслада. — Никога не съм го виждал, но думите на Укикук се връщат при мен. Това е странно и мрачно място, казват легендите.

— Защо ли тогава Гелое го е избрала? — попита Саймън.

— Вероятно защото не е имала друг избор. — Бинабик насочи вниманието си към вече студената си супа.

Овните естествено не искаха Куантака да върви зад гърбовете им. Дори и след няколко дни заедно миризмата на вълчицата все още ги тревожеше, така че Бинабик продължи да язди далеч напред. Куантака бързаше по стръмните тесни пътеки, а ездачите на овни я следваха — бъбреха си или пееха, но се стараеха да са тихи, за да не събудят Макукуя, богинята на лавините. Саймън, Хейстън и Слудиг вървяха един зад друг най-отзад.

Минтахок бе закръглен като прегърбен от годините старец, но Сикихок бе изпълнен с ъгли и стръмни стени. Пътеките на троловете се придържаха към ръба на планината, извиваха се далеч навън, за да заобиколят ледени и скални колони, а после преминаваха от слънчевата светлина в сянката на планината, като следваха отвесния процеп, който се спускаше надолу под пътеката, покрит с мъгла и сняг.

Докато крачеше надолу по тесните пътеки час след час и непрекъснато забърсваше падащия сняг от очите си, Саймън осъзна, че се моли да стигнат долината по-скоро. Силата му можеше и да се връща, но той не бе роден за планински живот. Дробовете го боляха от редкия въздух, а краката му бяха тежки и клисави като недопечен хляб. Когато вечер се опитваше да заспи, мускулите му бяха толкова болезнено напрегнати, че почти бръмчаха.

Височините, по които се движеха, също го стряскаха. Винаги се бе мислил за безстрашен катерач, но това беше преди да напусне Хейхолт и да види широкия свят. Сега му бе много по-лесно да се взира в петите на кафявите ботуши на Слудиг, отколкото да гледа настрани. Когато погледът му отскачаше към надвисналите скали отгоре или празните дълбини отдолу, му беше трудно да се съсредоточи върху равната пътека. Трябваше почти насила да си припомня, че по света има места, където човек може да се обърне и да тръгне във всяка посока, без да рискува да падне и да се пребие. Да, той бе живял на такова място, така че такива места все още трябваше да съществуват. Някъде далече се разстилаха като дебел килим и чакаха краката му.

Спряха на едно по-широко място за почивка и Саймън помогна на Хейстън да си свали раницата. Войникът се свлече на един камък; дишаше толкова тежко, че въздухът се изпълни с мъгла. Хейстън смъкна качулката си за малко, но потрепери от планинския вятър и бързо си я сложи пак. Ледени кристали блещукаха в тъмната му брада.

— Студено е, момче. Лют студ — каза той. Изглеждаше стар.

— Имаш ли семейство, Хейстън? — попита изведнъж Саймън.

Пазачът замълча за момент, все едно го бяха изненадали, после се засмя:

— Имам някакво. Имам жена де, но не и деца. Първото ни умря и после нямахме други. Не съм я виждал отпреди зимата. — Той поклати глава. — Тя е в безопасност все пак. Отиде да живее при техните в Хеуеншайър — Наглимунд е твърде опасен, казах й. Война идва. Сега, ако твоята вещица говори истината, войната е свършила и принц Джосуа загуби. — Той отново поклати глава.

— Но Гелое каза, че той бил избягал.

— Е, и това е нещо.

Поседяха в мълчание, заслушани във виещия в скалите вятър. Саймън погледна надолу към Трън, който лежеше върху раницата на Хейстън и блещукаше леко, покрит с петна от топящи се снежинки.

— Мечът да не ти е твърде тежък? Мога да го понося.

Хейстън го изгледа, после се усмихна.

— Можеш, разбира се, момче. Трябва да си имаш меч, с тая първа мъжка брада и така нататък. Въпросът е, че е трудно да се каже дали ще върши работа като меч, ако ме разбираш.

— Знам. Знам как се променя. — Той си припомни Трън в собствените си ръце. Отначало мечът бе студен и тежък като наковалня. После, докато стоеше изправен на ръба на пропастта, взрян в млечнобелите очи на дракона, Трън бе станал лек като перце. Лъскавото острие като че ли бе одушевено, като че ли дишаше. — Все едно е жив. Като животно или нещо подобно. Сега тежи ли ти?

Хейстън поклати глава и погледна нагоре към вихрещия се сняг.

— Не, момче. Изглежда, че иска да отиде, където отиваме и ние. Може би си мисли, че си отива вкъщи.

Саймън се усмихна — и двамата говореха за меча, все едно е куче или кон. И все пак имаше някакво неоспоримо напрежение покрай това оръжие — все едно бе паяк, който е още в мрежата си, или риба, която виси на куката в студената тъмнина на речното дъно. Той отново погледна Трън. Мечът, ако беше жив, бе нещо диво. Чернотата му поглъщаше светлината и оставяше само тънък отблясък на отражение, блестящи трохи в брадата на скъперник. Диво нещо, тъмно нещо.

— Той отива там, където отиваме и ние — каза Саймън и се замисли за момент. — Но това няма да е вкъщи. Не и в моя дом.

През нощта, свит в тясната кухина, която всъщност бе само малко повече от цепнатина в мускулестия каменен гръб на Сикихок, Саймън сънува гоблен. Движещ се гоблен, висящ на стена от пълна тъмнина. На него, точно като на религиозните стенописи в параклиса на Хейхолт, имаше огромно дърво, чиито клони се издигаха към небето. Дървото бе бяло и гладко като мрамор от Харча. Принц Джосуа висеше на него с главата надолу, като самия Усирис Ейдон при страданията си.

Някаква тъмна фигура стоеше пред Джосуа и забиваше в него пирони с голям сив чук. Джосуа не говореше и не викаше, но навсякъде около него стенеха негови последователи. Принцът търпеливо понасяше страданието си; очите му бяха широко отворени като резбованото лице на Усирис, което висеше на стената в стаичката на Саймън в крилото на прислужниците.

Саймън не можеше да понася повече тази гледка. Хвърли се в гоблена и се затича към тъмната фигура. Докато тичаше, усети, че носи нещо тежко. Понечи да замахне, но тъмният силует се пресегна и издърпа оръжието от ръката му. Оказа се, че е държал черен чук. Освен по цвета си, той бе близнак на сивия.

— Това е по-добре — каза нещото, вдигна черния чук в другата си ръка и отново започна да забива пирони. Този път Джосуа пищеше от всеки удар, пищеше и пищеше…

… Саймън се събуди и разбра, че трепери в тъмнината; стържещото дишане на спътниците му го заобикаляше отвсякъде, съперничеше си с вятъра, който виеше, докато претърсваше планинските проходи около пещерата. Саймън искаше да събуди Бинабик, Хейстън или Слудиг — някой, който да поговори с него на собствения му език — но не можеше да намери никой от тях в тъмното, а и знаеше, че не бива да ги буди от сън.

Заслуша се във воя на вятъра. Беше го страх да заспи отново, страх, че може още веднъж да чуе онези ужасяващи писъци. Напрягаше се да гледа в тъмното, за да е сигурен, че очите му са отворени, но в тъмното нямаше нищо.

По някое време, малко преди да се съмне, изтощението надви развълнувания му ум и той най-после заспа. Дори и да го бяха тревожили други сънища, когато се събуди, не ги помнеше.

След цели три дни вървене по тесни, смразяващи сърцата пътеки отминаха височините на Сикихок. Вече нямаше нужда да се движат един след друг и затова, когато стигнаха до един широк, напръскан със сняг блок гранит, спряха, за да отпразнуват това. Бе рядък час на следобедно слънце. Светлината бе пробила през паяжината от облаци и поне за малко вятърът бе игрив, а не хищен.

Бинабик избърза напред с Куантака, за да проучи терена, а после я пусна да половува. Вълчицата за секунди изчезна в купчина покрити с бяло скали, а Бинабик се върна при спътниците си с широка усмивка.

— Хубаво е да сме извън стръмнините поне за малко — каза той, докато сядаше до Саймън, който бе свалил ботушите си и разтриваше пръстите си. — Когато човек язди по такива тесни и опасни пътеки, не може да отделя много време за друго, освен за равновесие.

— Или пък когато ходи по тях — каза Саймън; оглеждаше критично пръстите си.

Бинабик се съгласи:

— Или когато ходи. Ще се върна след малко. — Стана пъргаво и отиде при другите тролове, които седяха в кръг и си подаваха един мях. Някои си бяха свалили дрехите и бяха по голи гърди на слабата слънчева светлина; кафявите им кожи бяха изпъстрени с татуировки на птици, мечки и змиевидни риби. Овните бяха разседлани и пуснати да пасат каквато нищожна паша можеха да намерят — мъх и туфести мръсни храсти, пуснали корени в скалните пукнатини. Един от троловете ги наблюдаваше и това, изглежда, не му харесваше: той печално ровичкаше земята с кривото си копие и току поглеждаше как мехът минава по кръга. Един от другарите му — сочеше го и се смееше на нещастието му — най-после го приближи тромаво и му даде да пийне.

Бинабик се приближи до Сиски, която седеше с ловуващите девойки, наведе се да й каже нещо, после потърка лицето й със своето. Тя се засмя и го отблъсна, но бузите й поруменяха. Докато ги гледаше, Саймън изпита слаб порив на завист към щастието на приятеля си, но го преглътна. Някой ден може би и той щеше да си намери любима. Помисли си тъжно за принцеса Мириамел — но тя бе толкова високо! Та той беше обикновен прислужник. И все пак тя бе само момиче, като онези, с които бе разговарял през старите дни, които му изглеждаха отдавна отминали. Когато двамата с Мириамел стояха рамо до рамо пред моста в Да’ай Чикица или пред великана, между тях нямаше разлика. Те бяха приятели, които посрещат опасностите заедно и поравно.

„Но тогава не знаех, че тя е толкова над мен! Сега знам и в това е цялата разлика. Но защо? Аз различен ли съм? А тя? Не. А и тя ме целуна! И при това вече след като отново бе принцесата!“

Изпита някаква странна смесица от радост и объркване. А и кой определяше кое е правилно? Редът в света като че ли се променяше; къде бе написано, че един смел кухненски прислужник не може да застане гордо пред една принцеса — която, в края на краищата, бе във война с баща си, краля?

Последва момент на величествени мечти. Саймън си се представи как влиза в някой голям град като герой, яхнал дорест кон и вдигнал гордо Трън — като на една картина със сър Камарис, която бе виждал. И как Мириамел го наблюдава отнякъде и му се възхищава. Мечтата му се срути, когато изведнъж се зачуди къде би могъл да се появи така героично. Наглимунд, по думите на Гелое, бе паднал. Хейхолт, единственият му дом, бе безнадеждно затворен за него. Мечът Трън бе негов не повече, отколкото самият Саймън бе сър Камарис, най-прочутият собственик на оръжието, и което бе най-важно, осъзна той, докато гледаше мазолестите си пети, той въобще нямаше кон.

— Заповядай, приятелю Саймън — каза Бинабик и го изтръгна от печалната му унесеност. — Осигурих ти глътка ловно вино. — И му подаде един кожен мях, по-малък от онзи, който си подаваха насядалите тролове.

— Пил съм — отвърна Саймън подозрително. — Имаше вкус на… ами, Хейстън каза, че има вкус на конска пикня, и съм напълно съгласен с него.

— Е, изглежда, Хейстън е променил мнението си за кангканг — засмя се Бинабик и кимна към кръга пиещи. Еркинландецът и Слудиг току-що се бяха присъединили към троловете и в момента Хейстън отпиваше юнашка глътка. Бинабик набута меха в ръцете на Саймън. — Но това не е кангканг. Това е ловно вино. На мъжете от моя народ не им е позволено да го пият — освен на онези, като мен, които понякога го използват за медицински цели. Много е добро, особено за уморени и болящи крайници.

— Аз съм си добре — каза Саймън и огледа меха с подозрение.

— Не ти го давам за цяр. — Бинабик май започваше да се ядосва. — Разбери, че е изключение някой да получи от това ловно вино. В момента седим тук и празнуваме късмета си при преодоляването на този толкова дълъг път без загуби и рани. Празнуваме малкото слънце и се надяваме на някакъв късмет и за оставащата част от пътя. Това вино е нещо като подарък, Саймън. Сискинанамук каза да ти го дам.

Саймън погледна към девойката, която седеше във весел разговор с другарките си ловджийки. Тя се усмихна и повдигна копието си, като че ли за поздрав.

— Съжалявам. Не разбрах — каза той. Вдигна меха и отпи. Сладката мазна течност се плъзна по гърлото му. Той се задави, но миг по-късно усети успокояваща топлина в стомаха си. Отпи още една глътка, а после задържа малко в устата си, като се опитваше да разбере на какво му напомня вкусът. Преглътна и попита:

— От какво се прави?

— От плодове, събирани от високите поляни на Езерото на Синята кал, където ще отидат съплеменниците ми. От плодове и от зъби.

Саймън не бе сигурен, че е чул добре.

— От плодове и от какво?!

— От зъби — ухили се Бинабик, показвайки собствените си жълти зъби. — Зъби на снежна мечка. Стрити на прах, разбира се. Те са за сила и тишина по време на лов.

— Зъби… — Саймън си спомни, че това е подарък, и се замисли, преди да каже още нещо. Всъщност нямаше нищо лошо в зъбите — самият той имаше цяла уста, пълна с тях. Ловното вино въобще нямаше лош вкус, а и приятно стопляше корема му. Той внимателно вдигна меха и отпи още една глътка. Върна го на трола. — Плодове и зъби. Много добре. Как е „благодаря“ на канукски?

Бинабик му каза.

— Гуиоп! — извика Саймън на Сиски и тя отново му се усмихна и му кимна, а другарките й избухнаха във висок смях и почнаха да крият лицата си в козината на качулките.

Бинабик и Саймън поседяха малко, без да говорят; радваха се на топлината. Саймън усещаше как ловното вино приятно пропълзява по вените му, така че дори и заплашителните долни склонове на Сикихок, които все още ги очакваха, станаха приятелски. Планината се спускаше в набръчкан юрган от покрити със сняг хълмове и далече долу се изравняваше в набодената с дървета монотонност на Пустошта.

Докато оглеждаше терена, вниманието му бе привлечено от Намиет, една от съседните планини. При моментното проясняване на яркия следобед му се стори, че тя се издига само на един хвърлей разстояние от лявата му страна. Полите на Намиет бяха намачкани от дълги сини отвесни сенки. Бялата й корона блещукаше на слънцето.

— И там ли живеят тролове? — попита той.

Бинабик вдигна поглед и кимна.

— Намиет също е една от планините в Ийканук. Минтахок, Чъгик, Тътъсик, Ринзенатък, Сикихок и Намиет, Ямок и Хуудика, Сивите сестри — това са земите на троловете. Ямок, което означава Малък нос, е мястото, където умряха родителите ми. Ето това е тя, там зад Намиет, виждаш ли? — Той посочи един неясен връх, обрисуван от слънцето.

— Как умряха те?

— В драконов сняг, както му викаме тук, на Покрива на света. Сняг, който замръзва отгоре, а после се чупи без предупреждение и челюстите му се затварят бързо. Както се затварят челюстите на дракон. Всъщност ти знаеш.

Саймън одраска земята с един камък, после вдигна глава и се взря в бледите очертания на Ямок далеч на изток.

— Ти плака ли?

— Разбира се. Но на мое си, тайно място. А ти… но не, ти не познаваше родителите си, нали?

— Да. Доктор Моргенес ми е разказвал за тях. Мъничко. Баща ми е бил рибар, а майка ми — камериерка.

Бинабик се усмихна.

— Бедни, но честни. Кой би могъл да иска нещо повече за начало? Кой би искал да се роди сред строгите ограничения на кралската кръв? Кой би и помислил да намери истинското си „аз“, когато всички наоколо му се кланят и коленичат?

Саймън си помисли за Мириамел и дори за годеницата на Бинабик, Сискинанамук, но не каза нищо.

След малко тролът придърпа раницата си, бръкна в нея и извади подрънкваща кожена торбичка.

— Гадателските ми кости — каза той нежно. — Сега ще проверим дали са по-истински водач, отколкото при предишното хвърляне.

Започна да си тананика тихичко, затворил очи, после ги пусна на земята. Саймън не можа да различи никаква фигура в падналите безредно ашици.

— Кръг от камъни — каза Бинабик толкова спокойно, все едно го бе прочел в жълтеникавата гладкост на костите. — Това е мястото, където сме застанали, така да се каже. Означава, мисля, среща на съвета. Търсим мъдрост, помощ при пътуването си.

— Костите, които питаш за помощ, ти казват, че търсиш помощ? — изсумтя Саймън. — Това не е много сложен номер.

— Замълчи, глупав равнинецо! — отвърна Бинабик, без да обръща внимание на подигравката. — В костите има повече, отколкото можеш да разбереш. Разчитането им не е толкова просто. — Той затананика и ги хвърли отново. — Факла на входа на пещерата — каза без никакви обяснения и хвърли отново. — Черната пукнатина. Това е едва вторият път, когато виждам тази комбинация, като и в двата случая бяхме заедно. Много знаменателно хвърляне.

— Обясни, моля те — каза Саймън, обу се и размърда пръсти, за да провери как се чувстват.

— Второто хвърляне, Факла на входа на пещерата, означава, че трябва да търсим предимство в мястото, където отиваме — Сесуад’ра, според моето мнение, Камъкът на раздялата на Гелое. Това не доказва, че ще намерим късмета си там, но е нашият шанс за предимство. За Черната пукнатина, последното хвърляне, съм ти разказвал и преди. Третото хвърляне е това, от което трябва да се страхуваме, или това, за което трябва да знаем. Черната пукнатина е странна, рядка форма, която може да означава предателство, или може би означава нещо, което идва от другаде… — Той спря, загледа разсеяно разпръснатите кости, после ги събра и ги пъхна в торбичката.

— И какво значи всичко това?

— Ех, приятелю Саймън — въздъхна тролът, — ашиците не отговарят просто на въпросите ни, дори и в най-добрите времена. В тежки часове, в каквито живеем и сега, разбирането им става още по-трудно. Трябва дълго да мисля за тези хвърляния. Вероятно трябва да изпея малко по-различна песен и да ги хвърля отново. Това е първото хвърляне от доста време, при което не виждам Сенчестата пътека… но не мога да си помисля, че пътеката ни е станала по-малко сенчеста. Точно тук, разбираш ли, е опасността от това да търсим прости отговори в гадателството.

Саймън се изправи и каза:

— Не разбирам много от това, което говориш, но ми се иска да имахме няколко прости отговора. Това би направило нещата много по-лесни.

Бинабик се усмихна.

— Прости отговори на въпросите от живота. Това би било магия по-висша от всяка, която съм виждал.

Дойде един трол — як пастир с брада на кичури — и Бинабик го представи като Сненек. Той хвърли недоверчив поглед нагоре към Саймън, все едно самата му височина бе в противоречие с цивилизованото поведение, заговори развълнувано с Бинабик на канукски, а после бавно си тръгна. Бинабик изсвири на Куантака и обясни:

— Сненек каза, че овните са плашливи. Искаше да знае къде е Куантака, да не би да ги е дебнела… — Миг по-късно сивата вълчица се появи върху една скала на стотина метра, главата й бе наведена въпросително. Дребосъкът поклати глава. — Тя е по посоката на вятъра от нас. Ако овните са неспокойни, не мирисът на Куантака е причината за това.

Куантака скочи от скалата и след няколко секунди дойде до господаря си и го запобутва в ребрата с широката си глава.

— И тя изглежда разтревожена — каза Бинабик и коленичи, за да почеше корема на вълчицата; ръцете му се скриха до раменете в дебелата й козина. Куантака наистина изглеждаше неспокойна и остана на място само за миг, преди да вдигне муцуната си към вятъра. Ушите й изпляскаха като крилете на кацаща птица, тя изръмжа ниско и отново побутна Бинабик с глава. — А, вероятно е снежна мечка — каза той. — Точно през този сезон са гладни. Трябва да слезем на по-ниско: може би ще сме в по-малка опасност, когато напуснем височините на Сикихок. — После извика нещо на Сненек и другите и те започнаха да раздигат лагера, да оседлават овните и да прибират багажа.

Слудиг и Хейстън се приближиха и Хейстън подвикна на Саймън:

— Хайде пак на поход, момче. Вече знаеш какво е да си войник. Марш, марш, марш, докато краката не замръзнат и дробовете не пламнат.

— Никога не съм искал да бъда пешак — отвърна Саймън, докато нарамваше раницата си.

Хубавото време не се задържа. Докато си правеха лагер вечерта, звездите бяха изчезнали. Готварските огньове бяха единствените светлини под тъмното, вещаещо сняг небе.

Сутринта тъмният хоризонт изсветля до каменно сиво, което странно отразяваше гранита под краката им. Те внимателно заслизаха по още една поредица от тесни пътечки, които се извиваха със странни завъртания по склона на планината. По обяд стигнаха друго сравнително равно място: дълъг сипей, огромно бунище на канари и по-малки камъни, оставени от преминаването на някой древен ледник. Вървенето бе трудно и овните предпочитаха да прескачат от един голям камък на друг, вместо да газят през малките. Саймън, Хейстън и Слудиг следваха групата и под тежките им стъпки някой камък с големината на юмрук току се търкулваше надолу.

Прехвърчаше сняг, слаб, но все пак достатъчен, за да покрие върховете на по-големите камъни с бял прашец и да запълни цепнатините между по-малките като хоросан. Пред тях високите части на Сикихок се издигаха над мъглите и вихрушките като тъмни сенки в коридор. Саймън бе удивен от това колко далеч са стигнали, но и обезсърчен от дължината на спускането, което им оставаше преди да стигнат до съмнителните удобства на Пустошта долу.

Хейстън видя изражението му и му предложи меха, подаръка от троловете, като каза с крива усмивка:

— Още два дни до равна земя, момче. Пийни си.

Саймън се постопли с глътка кангканг, после подаде меха на Слудиг. В жълтеникавата брада на римърсгардеца за миг проблесна озъбена усмивка.

— Е — каза той. — Не е медовината, с която съм свикнал, нито дори южняшко вино, но определено е по-добре от нищо.

— Бог да ме порази, ако не си прав! — възкликна Хейстън, взе меха и се наслади на една дълга глътка, преди да го окачи на колана си. Саймън си помисли, че гласът на пазача е малко дрезгав, и осъзна, че Хейстън пие цял ден. Но какво друго можеха да направят, за да се преборят с болката в краката и с монотонния сипещ се сняг? По-добре леко пиянство срещу студа, отколкото часове наред трезво нещастие.

Саймън присви очи в опит да се предпази от суграшицата, която летеше срещу лицето му. Можеше да види подскачащите фигури на троловете, които яздеха пред тях. Някъде още по-напред Бинабик и Куантака търсеха най-добрия път по сипея. Вятърът довяваше гърлените викове на ездачите, неразбираеми и все пак някак странно успокояващи.

Един камък подскочи покрай крака му, изтърколи се и спря на няколко лакътя надолу и Саймън се зачуди какво ли ще стане, ако някой наистина голям камък започне да се търкаля надолу към тях. Щяха ли да го чуят навреме през шума на стихията? Или щеше да ги застигне внезапно, като ръка, която се спуска, за да премаже муха, кацнала на слънце върху перваза? Той се обърна да погледне назад и нагоре, уплашен, че ще види огромна скала, която се търкаля и става все по-голяма, и премазва всичко по пътя си.

Нямаше скала — но имаше някакви сенки: движеха се по склона над тях. Саймън зяпна — чудеше се дали някаква странна снежна слепота не го кара да вижда неща, които не могат да са истински: огромни сенки, помръдващи на непостоянната светлина. Слудиг проследи погледа му, ококори се и викна:

— Хунен! Ваер хунен! Великани на склона зад нас! — Надолу по склона, невидим от падащия сняг, един от троловете повтори предупреждението на Слудиг с остър вик.

Неясните високи фигури се спуснаха с огромни крачки по осеяния с камъни хълм. Пред тях се търкаляха камъни, подскачаха покрай Саймън и спътниците му, крещящите тролове се опитваха да обърнат овните си, за да посрещнат внезапната опасност. Загубили предимството на изненадата, атакуващите великани зареваха с гласове, които като че ли бяха достатъчно ниски, за да разтърсят самата планина. Огромните фигури подскачаха в мъглата и размахваха грамадни чепати сопи. Черните им лица с ръмжащи усти като че ли се носеха безтелесно в сипещия се сняг, но Саймън знаеше каква сила се крие в тези рунтави бели туловища. Виждаше лицето на Смъртта в озъбените им усти, неизбежното й сграбчване в яките мускули на размаханите им ръце, два пъти по-дълги от човешките.

— Бинабик! — изкрещя Саймън. — Великани!

Един от гигантите вдигна една канара и я запрати към тях. Тя се превъртя няколко пъти, подскачаше по склона като преобърната каруца. Тролските копия прорязаха въздуха към нападателите, а огромният камък изхрущя покрай Саймън и се заби в най-близките редици на троловете. Ужасеното блеене на овните и стенанията на ранените и умиращи ездачи отекнаха над мъгливия склон. Замаяният Саймън стоеше като вцепенен. Една огромна фигура се издигна над него. Докато черната сянка на сопата се спускаше, Саймън чу някой да го вика, после го блъснаха настрани и той се просна по очи на камъните.

Миг по-късно вече се препъваше през мъглата. Хунен се появяваха и пак изчезваха, огромни сенки, на моменти почти невидими във вихрещия се сняг.

Някакъв истеричен, ужасен глас му крещеше да бяга, да се скрие, но бе някак заглушен и неясен, като че ли главата му бе пълна с памук. По ръцете му имаше кръв, но той не знаеше чия. Разсеяно ги избърса в дрехата си и посегна да извади канукския си нож.

Няколко трола, стиснали копия, подкарваха овните си нагоре по склона. Мучащата им цел замахна с косматата си ръка, дебела като дървесен ствол, и помете най-предните от седлата. Тролове и животни се търкулнаха надолу като потрошени кукли, но следващите нападатели пронизаха обкръжения великан с пет-шест копия в гърдите и той изрева и се закашля.

Саймън мерна Бинабик надолу по склона — тролът скочи от Куантака, която се хвърли между въртящите се сенки на друга схватка. Бинабик пъхна стреличка в кухата си тояжка — стреличка с отровен връх, както Саймън знаеше, — но още преди младежът да успее да направи дори и крачка към приятеля си, някой го блъсна силно и се строполи в краката му.

Бе Хейстън — лежеше по очи на камъните и мечът Трън стърчеше над раницата му. В същия миг някой нададе вой, Саймън се обърна и видя Слудиг — отстъпваше заднешком към него по нестабилния склон и мушкаше с дългото тролско копие един великан, чиито ядни писъци разтърсваха небето. Белият търбух и ръцете на великана бяха осеяни с алени цветя от кръв, но и Слудиг бе окървавен — лявата му ръка изглеждаше така, все едно я е потопил в купа с червена боя.

Саймън се наведе, сграбчи Хейстън и го разтърси, но той не помръдна. Младежът хвана дръжката на Трън и го измъкна. Мечът бе студен като слана и тежък като броня на кон. Като проклинаше от яд и страх, Саймън се опита да го вдигне, но не успя дори да помръдне върха му от земята.

— Усирис, къде си!? — викна той и пусна оръжието. То падна тежко на земята, като откъртил се от стена камък. — Помогни ми! Каква е ползата от този проклет меч!? — Той отново опита, с молитва за Божията помощ, но Трън лежеше на земята, прекалено тежък за него.

— Саймън! — извика Слудиг, останал почти без дъх. — Бягай! Аз… не мога… — Косматата бяла ръка на великана замахна и римърът се дръпна назад и падна извън обсега й. Отвори уста да извика на Саймън още веднъж, но трябваше да се хвърли на една страна, за да избегне покосяващия обратен замах. Кръв бе оплискала русата брада на северняка и жълтата му коса. Шлема му го нямаше.

Саймън бързо се огледа и видя едно тролско копие. Грабна го и заобиколи великана, чиито почервенели очи бяха съсредоточени единствено върху Слудиг. Косматият гръб на съществото се издигна пред него като бяла стена. Миг по-късно, още преди да има време да се изненада от себе си, Саймън подскочи напред по хлъзгавите камъни и с все сила заби копието в наквасената с кръв козина. Сътресението от удара премина по ръцете му и разтрака зъбите му и за миг той се строполи безсилно върху широкия гръб на великана. Чудовището отметна глава с вой и се замята, понеже Слудиг също го нападна отпред с копието си. След секунда звярът залитна и събори римъра на земята.

Като кашляше кръв, чудовището се изправи над Слудиг и вдигна боздугана си с една ръка — с другата притискаше рукналата от корема му кръв. Побъркан от бяс, че това отвратително същество може да убива дори когато собственият му живот изтича, Саймън сграбчи с едната си ръка козината му, а с другата копието, което стърчеше от гърба на великана, и се изкатери по гърба му. Огромното треперещо тяло вонеше на мокра козина и развалено месо. Грамадните ръце с остри нокти се размахаха и зашляпаха, за да намерят досадното насекомо, кацнало на гърба на чудовището, дори и след като Саймън заби канукския си нож до дръжката в гърлото на великана, точно под кривата челюст. Миг по-късно го сграбчиха и захвърлиха пръсти с дебелината на китки.

Заточи се миг на безтегловност; небето бе напукана вихрушка от сивобяло и най-бледо синьо. След това Саймън се удари в земята.

Гледаше един кръгъл камък, само на педя от носа си. Не усещаше крайниците си, тъй като тялото му бе отпуснато като обезкостена риба, не можеше да чуе никакви звуци, само глухото бучене в ушите си и някакви тънки писъци, които може и да бяха гласове. Камъкът лежеше пред него, кръгъл и твърд, неподвижен. Беше пресечен с бяло-сив гранит, може би лежал тук, откакто самото Време е било младо. Нямаше нищо особено в него. Бе просто едно парче от костите на земята, чиито груби ръбове бяха изгладени от безкрайните векове вятър и вода.

Саймън не можеше да помръдне, но можеше да се взира в неподвижния, великолепно маловажен камък. Лежа и го гледа много дълго; не усещаше нищо, освен празнота на мястото на тялото си. Камъкът започна да блещука, отразявайки и най-бледите проблясъци на залеза.

Най-после дойдоха — когато луната Седа се появи и бледото й лице надникна през мъглата и сумрака. Малки нежни ръце го вдигнаха и го сложиха на едно одеяло. Понесоха го надолу по склона и го сложиха до пращящия огън. Саймън се взираше в луната, която се изкачваше все по-високо в небето. Бинабик дойде при него и му заговори успокоително с тих глас, но думите като че ли бяха безсмислени. Тролът напяваше странни, повтарящи се песни, а други тролове превързваха раните на Саймън и слагаха хладни компреси на челото му. После Бинабик му поднесе купа с нещо топло и държеше отпуснатата му глава, докато горчивата течност се стичаше в гърлото му.

„Сигурно умирам — помисли си Саймън. Изпита някакво успокоение при тази мисъл. Изглеждаше, като че ли душата му вече е напуснала тялото, понеже не чувстваше почти никаква връзка с плътта си. — Иска ми се първо да бях излязъл от снеговете — да си бях отишъл вкъщи…“

Замисли се за един друг миг на спокойствие като това, което изпитваше в момента: мигът, когато се бе изправил пред Игджарджук, тишината, която като че ли бе обгърнала целия свят, безвременното време, когато бе замахнал с меча и черната кръв бе избликнала като фонтан.

„Но този път мечът не ми помогна…“ Беше ли загубил някакви свои качества, откакто напусна Урмшайм? Или просто Трън бе непостоянен, като вятъра и времето?

Припомни си един топъл летен следобед от живота си в Хейхолт — как слънчевата светлина се пречупваше през високите прозорци на стаите на доктор Моргенес и мързеливо носещите се прашинки блещукаха като движещи се искри.

„Никога не прави дома си на едно място — му бе казал старецът през онзи ден. — Направи си дом в собствената си глава. Ще намериш онова, което ти е необходимо, за да го обзаведеш — спомени, приятели, на които можеш да вярваш, любовта към учението и други подобни неща. По този начин и домът ти ще ходи с теб, където и да отидеш…“

„Това ли е смъртта? — зачуди се Саймън. — Дали е отиване вкъщи? Това не е толкова лошо“.

Бинабик пееше — приспивен звук като от течаща вода. Саймън се отпусна и отплува.

Когато късно на следващия ден се събуди, не успя веднага да се убеди, че е жив. Бяха го пренесли, заедно с другите ранени, в пещера под една надвиснала скала. Виждаше пред себе си само една дупка към сивото небе. Всъщност именно дръгливите черни птици, които се плъзгаха пред входа на пещерата, най-после му казаха, че е все още на този свят — птиците, както и болката във всичките му крайници.

Полежа малко, като проверяваше болежките си — сгъваше ставите си една по една. Болеше го, но движението се бе върнало заедно с болката. Беше наранен, но цял.

Бинабик отново дойде с още една порция от лечителната си напитка. Тролът също не се бе отървал без рани, както свидетелстваха дългите резки по брадичката и врата му. Изглеждаше сериозен, но като че ли прегледа раните на Саймън малко небрежно.

— Претърпяхме много тежки загуби — каза тролът. — Не ми се иска да го казвам, но… Хейстън е мъртъв.

— Хейстън!? — Саймън седна, забравил за болката. — Хейстън? — Стомахът му се сви.

Бинабик кимна.

— Да. А от моите две дузини спътници деветима бяха убити и още шестима са лошо ранени.

— Как умря Хейстън? — Изпитваше някакво отвращаващо чувство за нереалност. Как можеше Хейстън да е мъртъв? Та нали бяха говорили само няколко мига преди… — А Слудиг как е?

— Ранен е, но не тежко. Сега е навън с моите съплеменници, събират дърва за огрев. Важно е за лекуване на ранените, нали разбираш? А Хейстън… — Бинабик се удари по гърдите с длан, жест, който троловете използваха, за да прогонят злото. Изглеждаше дълбоко опечален. — Един великан му е пръснал главата с боздуган. Избутал те да те спаси и поел удара.

— О, Хейстън! — изстена Саймън.

Не се разплака. Лицето му бе странно сковано, а мъката — някак слаба. Стисна главата си с ръце. Едрият воин беше толкова жизнен, толкова смел. Не беше правилно, че животът може да бъде отнет толкова бързо. Доктор Моргенес, Гримрик и Етелбърн, Ан’най, а сега и Хейстън — всичките мъртви, защото се бяха опитвали да направят онова, което е правилно. Къде бяха силите, които трябваше да предпазват такива невинни души?

— А Сиски? — попита Саймън, изведнъж спомнил си за девойката. Гледаше Бинабик нетърпеливо, но тролът само се усмихна разсеяно.

— Жива е, при това само с малки рани.

— Можем ли да свалим Хейстън от планината? Той не би искал да го оставим тук.

Бинабик поклати глава.

— Не можем да носим тялото му, Саймън. Не и на нашите овни. Той бе едър човек, твърде тежък за нашите ездитни животни. А и пътят ни все още е опасен, поне докато не стигнем до равна земя. Той трябва да остане тук, но костите му ще лежат в чест до костите на моите хора. Ще бъде с други смели и добри воини. Това, мисля си, е точно което би пожелал и той. Сега трябва да поспиш… но първо има двама, които биха искали да поговорят с теб.

Бинабик отстъпи назад и Сиски и пастирът Сненек, които бяха чакали пред входа на пещерата, застанаха над Саймън. Годеницата на Бинабик проговори на Саймън на тролски. Очите й бяха сериозни. Сненек изглеждаше притеснен и пристъпваше от крак на крак.

— Сискинанамук казва, че тъжи за теб поради загубата на приятеля ти. Казва, че си показал рядка смелост. Че всички са видели куража, който си проявил и на Драконовата планина.

Саймън кимна засрамено. Сненек се прокашля и също заговори. Саймън търпеливо изчака, докато Бинабик можа да му обясни.

— Сненек, племенен вожд на Долен Чъгик, казва, че и той съжалява. Много добри животи бяха загубени вчера. Освен това иска да ти върне нещо, което си загубил.

Пастирът извади изпод дрехите си ножа с кокалена дръжка на Саймън и му го подаде с явно уважение.

— Бил е изваден от гърлото на мъртъв великан — тихо продължи Бинабик. — Подаръкът на кануките е бил окървавен в защита на канукски живот. Това означава много за моя народ.

Саймън взе ножа и го пъхна в украсената кания на колана си. После каза:

— Гуиоп. Моля те, кажи им, че им благодаря от цялото си сърце. Не съм съвсем сигурен какво означава „защита на канукски живот“… всички се борехме с един и същи враг. Но не искам да мисля за убийства точно сега.

— Разбира се. — Бинабик се обърна към Сиски и пастира и им каза нещо. Те кимнаха. Сиски се наведе и докосна ръката на Саймън в безмълвно съболезнование, после се обърна и поведе непохватния Сненек извън пещерата.

— Сиски ще предвожда останалите при построяването на гробници от камък — каза Бинабик. — А колкото до теб, приятелю Саймън, няма какво повече да правиш днес. Спи.

След като уви внимателно наметалото около раменете на Саймън, Бинабик тръгна навън, като внимателно заобикаляше другите ранени. Саймън го гледаше и си мислеше за Хейстън и останалите мъртви.

Докато заспиваше, му се стори, че вижда как широкият гръб на еркинландския му приятел изчезва по един коридор в бяла тишина. Хейстън, помисли си Саймън, не изглеждаше като човек, който съжалява за нещо — но това все пак бе само сън.

На следващия ден слънцето проби мъглите и разплиска светлина по гордите склонове на Сикихок. Болките на Саймън бяха отслабнали. С помощта на Слудиг той успя да докуцука от пещерата до площадката, където довършваха гробниците. Те бяха десет — девет малки и една голяма; камъните бяха подредени внимателно, така че никакви бури да не ги съборят.

Саймън видя покритото с кръв лице на Хейстън, преди Слудиг и тролските му помощници да го увият в плаща му. Очите на Хейстън бяха затворени, но раните му бяха такива, че Саймън въобще не можеше да запази илюзията, че приятелят му само спи. Той беше убит от безмилостните поданици на Краля на бурите и това трябваше да се запомни. Хейстън беше земен човек и би оценил понятието за отмъщение.

След като Хейстън бе положен в гроба и подредиха камъните отгоре, деветимата съплеменници на Бинабик също бяха заровени с предмети, типични за тях — поне така Бинабик го обясни на Саймън, преди да пристъпи напред и да вдигне ръка. Другите тролове започнаха да пеят. Плачеха. Една сълза блещукаше и на бузата на Бинабик. След известно време пеенето спря и Сиски пристъпи напред и подаде на Бинабик факла и малка торбичка. Бинабик поръси нещо от торбичката върху всеки гроб, а после го запали. От всяка купчина камъни се издигнаха тънки колелца дим. Планинският вятър ги разпръсна бързо. Бинабик подаде факлата на Сиски и поде дълга песен на канукски. Мелодията бе подобна на гласа на вятъра.

Когато песента свърши, Бинабик взе факлата и торбичката и издигна кълбо пушек и от надгробната могила на Хейстън. После запя на Западния език:

— Седа каза на децата си

Лингит и Яна,

каза им да избират пътя си —

пътя на птицата или пътя на луната:

— Избирайте сега — каза им тя.

— Пътят на птицата е пътят на яйцето,

смъртта тогава е изход:

децата на яйцето остават,

бащите и майките продължават.

Избирате ли това?

Пътят на луната е безсмъртие

завинаги живей под звездите,

не преминавай през сенчести врати,

не намирай отвъдните земи.

Избирате ли това?

Яна с бързата кръв,

с бледата коса и смеещите се очи,

каза: — Избирам пътя на луната.

Не търся други врати.

Този свят е моят дом.

Брат й Лингит,

с бавни крака и тъмни очи,

каза: — Ще поема пътя на птицата.

Ще вървя под непознати небеса.

Ще оставя света на децата си.

Ний, всички деца на Лингит,

споделяме поравно този дар.

Минаваме през земята от камък

само веднъж и после си тръгваме

през вратата.

Тръгваме да продължим,

да търсим звездите на небето,

да ловуваме в пещерите отвъд нощта,

в странни земи и различни светлини,

но не се завръщаме.

Бинабик се поклони на гробницата на Хейстън и каза високо:

— Довиждане, смели човече. Троловете ще си спомнят името ти. Ще пеем за теб на Минтахок и след сто пролети! — Обърна се към Саймън и Слудиг. — Искате ли да кажете нещо?

Саймън притеснено поклати глава и отвърна:

— Само… Бог да те благослови, Хейстън. Ще пеят за теб и в Еркинланд, ако успея да им разкажа за теб.

Слудиг пристъпи напред и заяви:

— Трябва да кажа ейдонитска молитва. Песента ти беше много хубава, Бинабик от Минтахок, но Хейстън бе ейдонит и трябва да бъде изпратен по подобаващ начин.

— Разбира се — отвърна Бинабик. — Нали ти изслуша нашите молитви.

Римърсгардецът извади Дървото изпод ризата си и застана до гроба на Хейстън. Димът още продължаваше да се издига. Слудиг започна:

— Нашият Господ да те закриля

и Усирис, единственият Му Син, да те въздигне,

да те отнесе до зелените долини

на владенията си,

където душите на добрите и праведните пеят

от хълмовете

и има ангели в дърветата,

що пеят радостно с гласа на Бога.

Нека Изкупителят да те закриля

от всякое зло

и нека душата ти намери вечен мир

и несравним покой за сърцето.

Слудиг положи Дървото си върху камъните, после се върна да застане до Саймън.

— Нека кажа едно последно нещо — обади се Бинабик, като повиши глас. Повтори същите думи и на канукски, така че хората от народа му се заслушаха внимателно. — Това бе първият ден от хиляда години, когато кануки и утку — тролове и равнинци — се биха на една и съща страна и паднаха заедно. Омразата и ненавистта срещу врага ни доведоха до това, но ако народите ни могат да застанат заедно в битката, която предстои — най-великата, но вероятно и последна битка — тогава смъртта на приятелите ни няма да е напразна. — Той се обърна и повтори думите си за своите съплеменници. Те закимаха и удариха с копията си по земята. Някъде нагоре по склона Куантака започна да вие и скръбният й глас отекна по цялата планина.

— Нека да не ги забравяме, Саймън — каза Бинабик, докато другите кануки се качваха на овните. — Нито тях, нито никой от другите, които вече са умрели. Нека черпим сили от това, че са отдали живота си, понеже ако се провалим, те вероятно ще са щастливци в сравнение с нас. Можеш ли да ходиш?

— Мога — отвърна Саймън. — Слудиг ще ми помага.

— Днес няма да яздим дълго, тъй като вече е късно — каза тролът и присви очи към бялото петно на слънцето. — Но трябва да бързаме. Загубихме почти половината си спътници в битката с великаните. На запад планините на Краля на бурите са пълни с такива същества, а не можем да знаем дали няма и още наблизо.

— Още колко време остава, докато приятелите ти поемат по собствения си път — попита Слудиг, — за да отидат при Езерото на Синята кал, за което говориха твоите господари?

— Това е още една причина за тревога — каза Бинабик сериозно. — Още един или два дни, и ще останем само трима в Пустошта. — Той се обърна, защото запъхтяната Куантака го побутна с широкия си нос. — Четирима, ако ми простите — допълни той, но не се усмихна.

Саймън се чувстваше празен, толкова празен, че вятърът сякаш свиреше през него. Още един приятел си бе отишъл и дом бе просто дума.

Към следващата част или към съдържанието

Тад Уилямс Камъкът на раздялата (12)

Метаданни

Данни

Камъкът на раздялата

Информация

История

Сваляне / Връзки

8. По гърба на Сикихок

Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (12)