Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Farewell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Papi(2014)
Разпознаване и корекция
Mummu(2015)

Издание:

Тад Уилямс. Камъкът на раздялата

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД Линче Шопова

ISBN: 954-585-536-3

 

Tad Williams

© 1990 by Tad Williams

© Георги Бенев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

 

Формат 60/90/16. Печатни коли 45

История

  1. —Добавяне

7. Огньовете се разпространяват

Чайките, които кръжаха в сивото утринно небе, гибелно отвръщаха на проскърцването на греблата. Ритмичното „скръц, скръц, скръц“ бе като упорит пръст, който дълбаеше в Мириамел. Тя ядосано се обърна към Кадрах и изсъска:

— Ти… предател такъв!

Монахът се облещи, кръглото му лице пребледня от страх.

— Какво? — Изглеждаше така, сякаш би предпочел да се отдръпне, бързо при това, но бяха притиснати в тясната кърма на лодката. Ленти, намусеният слуга на Стреаве, ги наблюдаваше раздразнено от пейката за гребците, където с другаря си дърпаха уморено веслата. Кадрах продължи: — Господарке… Аз не…

Слабоумните му отричания само я разяриха още повече и тя изръмжа:

— Да не мислиш, че съм глупачка? Малко бавно схващам, но ако се замисля достатъчно дълго, стигам до извода. Графът те нарече Падреик — а и не е първият, който те нарича с това име!

— Просто се е объркал, лейди. Другият беше на умиране, ако си спомняте — побъркан от болка, нали животът му изтичаше…

— Свиня такава! И също е съвпадение, че Стреаве е знаел, че съм напуснала замъка, на практика още преди аз самата да разбера, че тръгвам? Прекарваше си чудесно, нали? Докато дърпаш и двата края на въжето — нали точно това правеше? Първо взе златото на Воршева, за да ме придружиш, после се възползваше от моето, докато бяхме на път, вземаше ми назаем за бутилка вино тук, изпросваше си някое ядене там…

— Аз съм просто беден божи човек, господарке — опита да възрази Кадрах.

— Замълчи, ти… ти предателски пияницо! Взе злато и от граф Стреаве, нали? Казал си му, че идвам, а аз се чудех защо постоянно се измъкваше нанякъде, когато стигнахме в Ансис Пелипе. И докато аз бях затворничка, ти къде беше? На обиколка на замъка? На вечери с графа? — Беше толкова развълнувана, че едва можеше да говори. — И… и освен това сигурно ти си изпратил вест и на онзи, на когото ме изпращат сега, нали? Нали така! Как може да носиш религиозни одежди? Защо Господ просто не те… не те убие за богохулството ти? Защо не вземеш да избухнеш в пламъци тук, на място? — Тя спря, задавена от сълзи, и се опита да си поеме дъх.

— Стига — злокобно се намеси Ленти. Дебелите му вежди се бяха извили към носа му. — Стига викане. И не опитвайте никакви номера!

— Затваряй си устата! — отвърна му Мириамел.

Кадрах си помисли, че това е шансът му, и викна:

— Точно така, господинчо, недей да обиждаш дамата. В името на свети Муирфат, не мога да повярвам, че…

Монахът така и не успя да довърши изречението си — с нечленоразделен яростен вик Мириамел се наведе към него и го бутна. Кадрах изненадано изпусна дъха си, размаха ръце и се преобърна в зелените вълни на залива Еметин.

— Ти луда ли си? — изрева Ленти, пусна греблото и се изправи. Кадрах изчезна под една вълна нефритена вода.

Мириамел също се изправи и се развика. Лодката се разклати и събори Ленти на седалката му. Един от ножовете му се изплъзна от ръцете му и потъна в залива като сребриста риба. Мириамел изкрещя на монаха, въпреки че той не се виждаше:

— Предател! Крадец такъв! Да идеш в ада дано!

Кадрах се появи на повърхността, изплю солена вода и изгъргори:

— Ще се удавя… Помощ! — И потъна отново.

— Удави се, предателю! — извика Мириамел, а после изстена, защото Ленти я хвана за ръката и я изви жестоко, за да я накара да седне на мястото си.

— Луда кучка! — извика той.

— Оставете го да умре! — задъхано каза тя. — Какво ви пука?

Той я зашлеви и от очите й бликнаха сълзи.

— Господарят каза да заведа двама в Набан, луда кучко! Ида ли само с един, това ми е краят.

Междувременно Кадрах отново бе изскочил на повърхността — пръскаше слюнки, пляскаше и се задъхваше. Другият слуга на Стреаве, с широко отворени очи, не бе пуснал греблото и сега, по щастлива случайност, лодката се завърташе към Кадрах.

В изцъклените очи на монаха се четеше паника. Той се опита да заплува към тях, но главата му отново се скри под вълните. След миг той отново бе отгоре, а паниката му бе още по-силна.

— Помощ! — простена той, останал без дъх; пляскаше ужасено с ръце. — Тук има… Тук има нещо…

— Ейдон и светците! — изруга Ленти и се наведе през борда. — Какво пък има сега? Акули ли?

Мириамел хлипаше, забравила за всичко. Ленти хвана въжето за прикрепване на лодката и го хвърли към монаха. Отначало, докато пляскаше яростно по водата, Кадрах не го видя, но след малко едната му ръка се заплете в него.

— Хвани го, глупако! — извика Ленти. — Дръж здраво!

Най-после монахът успя да улови въжето с две ръце и докато го теглеха към лодката, краката му ритаха като на жаба. Щом Ленти го приближи достатъчно, другият слуга пусна греблото и се наведе, за да помогне. След два неуспешни опита и много псувни успяха да прехвърлят монаха през борда. Лодката се люшна. Кадрах легна на дъното, като се давеше и повръщаше вода.

— Дай му наметалото си да се избърше! — каза Ленти на Мириамел, когато монахът най-после задиша на пресекулки. — Ако вземе да умре, ще те накарам да плуваш по целия път до брега.

Тя неохотно се подчини.

 

Кафяво-черните хълмове на североизточния набански бряг се издигаха пред тях. Слънцето вървеше към зенита и обагряше повърхността на залива с яростен медночервен блясък. Двамата мъже гребяха, лодката се клатеше, а греблата скърцаха, и скърцаха, и скърцаха.

Мириамел все още беше бясна, но ядът й се бе превърнал в хладен, безнадежден гняв. Избухването бе свършило, огньовете бяха прегорели до пепел и въглени.

„Как може да съм била толкова глупава — чудеше се тя. — Аз му вярвах, още по-лошо — бях започнала да го харесвам! Радвах се на компанията му, въпреки че той все беше пиян“.

Размърда се на пейката, чу нещо да дрънчи в джоба на расото на Кадрах и го извади. Оказа се кесия, избродирана с герба на граф Стреаве и пълна до половината със сребърни петачета, както и с два златни империала. Това неопровержимо доказателство за предателството на монаха моментално върна гнева й. Замисли се дали да не го бутне пак зад борда и да изтърпи наказанието на Ленти, ако се наложи, но след кратко колебание реши, че вече не е достатъчно ядосана, за да го убие. Всъщност бе дори малко изненадана, че гневът й бе горял чак толкова бурно.

Погледна монаха, който лежеше свит и унесен в трескав сън. Устата му бе отворена, дъхът му излизаше на малки глътки, като че ли дори в съня си той се бореше за въздух. Розовото му лице бе порозовяло още повече. Мириамел вдигна ръка над очите си и погледна към слънцето. Бе студено лято, но тук, насред морето, слънцето жареше безмилостно.

Без да се замисля много, тя взе износеното си наметало и го опъна над челото на Кадрах, за да му направи сянка. Ленти, който ги наблюдаваше мълчаливо, се намръщи и поклати глава. В залива зад гърба му Мириамел видя нещо гладко да се показва на повърхността, а после плавно да се плъзва обратно в дълбините.

Тя загледа как чайките и пеликаните кръжат във въздуха и как после с шумно пляскане кацат на крайбрежните камъни. Крясъците им й напомниха за Меремунд, детския й дом на брега на Еркинланд.

„Можех да застана на южната стена и да наблюдавам как лодкарите гребат по Гленивент. От западната стена се виждаше океанът. Тогава бях принцеса, хваната в капана на положението си, но все пак имах всичко, което пожелаех. А сега на какво съм заприличала…“

Тя изсумтя от отвращение, с което си докара още един неприязнен поглед от страна на Ленти.

„Сега съм свободна за приключения, но съм повече затворничка от всякога. Ходя предрешена и все пак заради този монах-предател ме познават повече хора, отколкото ме познаваха в двора. Хора, които едва познавам, си ме прехвърлят като играчка. А и Меремунд е завинаги загубен за мен, освен ако…“

Вятърът разроши късата й коса.

„Освен ако какво? Освен ако баща ми не се промени? Той никога няма да се промени. Той унищожи чичо Джосуа — уби Джосуа! Защо му трябва да се променя? Нищо никога няма да бъде същото като преди. Единствената надежда нещата да се оправят загина с Наглимунд. Всичките им планове, легендите на стария римър Джарнауга, разказите за магьоснически мечове… и всички хора, които живееха там — мъртви са. Така че какво остава? Освен ако татко не се промени или не умре, аз завинаги ще остана бегълка.

Но той няма да се промени. А ако умре — аз също ще умра“.

Загледана в металния блясък на залива Еметин, тя се замисли за баща си, такъв, какъвто беше някога, припомни си времето, когато бе на три години и той за първи път я бе качил на кон. Спомняше си този момент толкова ясно, като че ли е бил само преди няколко дни, а не преди целия й живот. Елиас се бе усмихвал от гордост, когато тя се бе вкопчила ужасено в онова, което й приличаше на гърба на чудовище. Не бе паднала и бе спряла да плаче веднага щом той я свали на земята.

„Как може един човек, дори да е крал, да пусне на свобода по земята такава грозотия, както направи баща ми? Някога той ме обичаше. Вероятно още ме обича — но той отрови живота ми. Сега се опитва да отрови целия свят“.

Вълните се плискаха, скалите се приближаваха, позлатени от късното утринно слънце.

 

Ленти и другият слуга откачиха греблата и ги използваха като пръти, за да направляват лодката през острите скали. Мириамел отново видя нещо да се показва на повърхността наблизо — кратък проблясък на лъскаво сиво, после съществото изчезна с плясък и се появи отново на хвърлей камък от лодката.

Ленти видя погледа й и се обърна. Върху безчувственото му лице се изписа страх. Той промърмори нещо на другаря си и двамата удвоиха усилията си, за да засилят лодката още повече към брега.

— Какво е това? — попита принцесата. — Акула ли?

— Килпа — отвърна рязко Ленти.

Мириамел се вгледа, но виждаше само малки вълнички.

— Килпа в залива Еметин? — невярващо попита тя. — Килпите никога не идват толкова близо. Те живеят в дълбоки води.

— Не и в наши дни. Тормозят корабите навсякъде по брега. Всеки глупак го знае. Сега мълчи! — задъхано отвърна Ленти. Обезпокоена, Мириамел продължи да се вглежда във водата. Повече нищо не обезпокои гладката повърхност на залива.

Когато килът заора в пясъка, Ленти и другият гребец изскочиха от лодката, бързо извлякоха Кадрах и го тръшнаха безцеремонно на земята. Мириамел трябваше да слезе сама — прегази оставащите пет-шест стъпки, високо вдигнала монашеските си одежди.

Един мъж с черно расо бързаше надолу към плажа по стръмната пътека.

— Това е търговецът на роби, на когото ме водите, нали? — попита Мириамел с най-студения си глас, присвила очи към приближаващата фигура. Ленти и спътникът му, които нервно гледаха към залеза, не отговориха.

— Хей, вие! — извика мъжът в черно. Гласът му бе силен и весел.

Изненадана, Миришел го погледна, после пак. После направи две крачки към него.

— Отец Диниван? — попита тя невярващо. — Вие ли сте?

— Принцеса Мириамел! — отвърна той щастливо. — Ето ви и вас! Толкова се радвам. — Широката му топла усмивка го правеше да прилича на младо момче, макар къдравата коса около слепоочията му да бе започнала да побелява. Той й се поклони, после се изправи, за да я огледа. — Не бих могъл да ви позная от по-далеч. Казаха ми, че пътувате облечена като момче… доста убедително. А и сте си боядисали косата черна.

Умът на Мириамел бе развихрен, но като че ли някаква огромна тежест се бе вдигнала от духа й. От всички, които бяха посещавали домовете на баща й в Меремунд и Хейхолт, Диниван бе един от малкото истински приятели, които й даваха истината там, където други предлагаха само ласкателства, които й носеха едновременно клюки от далечни земи и добри съвети. Отец Диниван беше главен секретар на лектор Ранесин, началника на Майката Църква, но винаги бе толкова скромен и учтив, че Мириамел често трябваше да си припомня високото му положение.

— Но… какво правите тук? — най-после успя да попита тя. — Дошли сте за… за какво? Да ме спасите от търговците на роби?

Диниван се разсмя:

— Но аз съм търговецът на роби, принцесо! — Той се опита да си придаде по-сериозно изражение, но доста неуспешно. — „Търговци на роби“… Благословени Усирис, какво ви е казал Стреаве? Е, за това ще има време по-късно. — Той се обърна към похитителите на Мириамел и вдигна един пергамент с червено „С“ накрая. — Вие двамата. Ето печата на господаря ви. Може да се връщате и да предадете на графа моите благодарности.

Ленти изследва печата внимателно. Изглеждаше разтревожен.

— Е? — каза нетърпеливо свещеникът. — Да не би нещо да не е наред?

— Там има килпа — обясни скръбно Ленти.

— Навсякъде има килпа в тези зли времена — отвърна Диниван, а после се усмихна благо. — Но още е пладне, а вие, като ви гледам, сте силни. Мисля, че няма много неща, от които да се страхувате. Въоръжени ли сте?

Слугата на Стреаве се изпъна, погледна високомерно свещеника и каза неприветливо:

— Имам нож.

— Охе, во стето — обади се приятелят му на пердруински.

— Е, тогава сигурен съм, че няма да имате проблеми — каза Диниван. — Ейдон да ви пази. — Той направи знака на Дървото към тях, после им обърна гръб и заговори на Мириамел: — Да вървим. Ще останем тук тази нощ, но след това трябва да бързаме. Пътят до Санселан Ейдонитис е цели два дни, че и повече, а там лектор Ранесин с нетърпение очаква да чуе новините ви.

— Лекторът? — изненадано възкликна тя. — Какво общо има той с това?

Диниван вдигна ръка да я спре и погледна Кадрах, който лежеше по очи.

— Скоро ще поговорим за това, както и за много други неща. Изглежда, че Стреаве ви е казал дори по-малко, отколкото аз на него… не, че съм изненадан. Той е хитра лисица… — Очите на свещеника се присвиха. — Какво му е на спътника ви? Нали това е спътникът ви, не съм сбъркал? Стреаве съобщи, че с вас пътувал някакъв монах.

— Той почти се удави — хладно отвърна Мириамел. — Бутнах го през борда.

Дебелите вежди на Диниван подскочиха.

— Така ли? Бедният човечец! Е, тогава ваше ейдонитско задължение е да помогнете да го вдигнем на крака… освен ако вие, приятели, не бихте искали да се присъедините… — Той се обърна към двамата слуги, които вече газеха към лодката.

— Не можем — бе безизразната реплика на Ленти. — Трябва да се върнем преди мръкване.

— И аз така си помислих. Е, нали Усирис ни товари от любов. — Диниван се наведе и хвана Кадрах под мишниците. Расото се обтегна на широкия му мускулест гръб. — Хайде, принцесо… — започна той, но спря, когато монахът изстена, вгледа се в лицето му и се намръщи.

— Но това е… това е Падреик — тихо каза Диниван.

— И вие ли?! — избухна Мириамел. — Какво е направил този идиот? Да не е изпратил викачи във всички градове?

Диниван все още се вглеждаше слисано в лицето на Кадрах.

— Какво?

— Стреаве също го познаваше… всъщност точно Кадрах ме продаде на графа! Значи той е казал и на вас за заминаването ми от Наглимунд?

— Не, принцесо, не! — Свещеникът поклати глава. — Едва сега разбирам, че той е с вас. Не съм го виждал от години. — Той инстинктивно направи знака на Дървото. — Честно да си кажа, мислех, че е мъртъв.

— Усирис по време на страданията си! — изруга Мириамел. — Няма ли някой да ми каже какво все пак става?!

— Трябва да отидем под покрив, а и да сме насаме. Кулата на фара е наша за тази нощ. — Той посочи каменната кула на носа на запад от тях. — Но няма да е лесно да го отнесем там, щом не може да ходи.

— Ще ходи той — сърдито се закани Мириамел и се наведе да помогне да изправят мънкащия Кадрах на крака.

 

Кулата бе по-малка, отколкото изглеждаше от плажа — обикновена двуетажна постройка с дървена ограда и дворче, застлано с камъни. Вратата бе изметната от океанския въздух, но Диниван я блъсна и влязоха, подкрепяйки монаха помежду си. Кръглата стая долу бе празна, ако не се броеше грубо издяланата маса, един стол и един прокъсан килим, навит и оставен до каменното стълбище. Морският въздух нахлуваше през отворения прозорец. Кадрах, който не бе проговорил по време на изкачването по стръмната пътека, направи няколко крачки, свлече се на дървения под, положи глава на килима и бързо отново потъна в сън.

— Преуморен е, горкият — каза Диниван, взе една лампа от масата и я запали от друга, която вече гореше, после се поспря, за да разгледа внимателно монаха. — Променил се е, но вероятно част от това е в резултат на нещастието му.

— Е, той беше във водата доста дълго — отвърна Мириамел малко виновно.

— Хм. — Диниван се изправи. — Да го оставим да спи тогава и да отидем на горния етаж. Има много неща, за които да си поговорим. Яли ли сте?

— Не, от вчера. — Мириамел изведнъж се почувства прегладняла. — И съм жадна.

— Има всичко — усмихна се Диниван. — Качете се горе. Аз ще съблека мокрите дрехи на спътника ви и после ще се присъединя към вас.

Стаята на горния етаж бе по-добре обзаведена: походно легло, два стола и голям сандък до стената. Врата, която леко се полюляваше, водеше навън към площадката. На сандъка имаше поднос, покрит с кърпа. Мириамел я вдигна и видя сирене, плодове и три кръгли черни питки.

— Гроздето, отглеждано на хълма Телигуре, наистина е чудесно — обади се свещеникът от вратата. — Вземете си.

Мириамел го послуша, без да я канят втори път. Взе едната питка и бучка сирене, после откъсна голяма чепка грозде и се отпусна в единия стол. Доволен, Диниван я наблюдава известно време как яде, а след това изчезна надолу по стълбите. Скоро се върна с кана вода.

— Кладенецът е почти празен, но водата е хубава. Е, откъде да започнем? Вече сте чули за Наглимунд, нали?

Мириамел кимна с пълна уста.

— Тогава ето нещо, което може и да не знаете. Джосуа и още неколцина са избягали.

Мириамел се задави от възбуда и Диниван й подаде каната, за да преглътне.

— Кой е с него? — попита тя, когато вече можеше да говори. — Херцог Исгримнур? Воршева?

Диниван поклати глава.

— Не зная. Разрушенията са били ужасни и малцина са оцелели. По целия север се носят слухове. Трудно е да се пресее истината, но спасението на Джосуа е сигурно.

— Как разбрахте?

— Страхувам се, че има някои неща, които не мога да кажа… или поне не още, принцесо. Моля ви да ми повярвате, че е за добро. Лектор Ранесин е мой началник и на него съм се клел, но има неща, които не казвам дори и на Негова святост. — Той се усмихна. — Както всъщност и трябва да бъде. Секретарят на един велик човек трябва да е дискретен навсякъде, дори и със самия велик човек.

— Но защо накарахте граф Стреаве да ме изпрати при вас?

— Не знаех колко информация имате. Чух, че сте се насочили към Санселан Махистревис, за да говорите с херцог Леобардис. Не можех да позволя да отидете там. Знаете, че Леобардис е мъртъв, нали?

— Стреаве ми каза. — Тя стана и си взе една праскова от подноса. След моментно колебание си отчупи и още една бучка сирене.

— Но знаехте ли, че Леобардис умря от предателство? От ръката на собствения си син?

— Бенигарис го е убил! — удиви се тя. — Но нали той е заел мястото на херцога! Благородниците не се ли възпротивиха?

— Предателството му не е общоизвестно, но навсякъде се носят слухове. А и майка му Несаланта е най-силният му поддръжник… въпреки че съм убеден, че подозира какво е извършил синът й.

— Но щом знаете, защо не направите нещо!? Защо лекторът не е направил нищо?

Диниван сведе глава, лицето му се изкриви от болка.

— Защото това е едно от нещата, които не съм му казал. Сигурен съм обаче, че е чул слуховете.

Мириамел остави чинията си на леглото.

— Елисия, Божия майко! Защо не сте му казали, Диниван?

— Защото не мога да го докажа, нито пък да разкрия източника си на информация. А и няма нищо, което той би могъл да направи без доказателства, господарке, освен да влоши и без това напрегнатото положение. Има и други сериозни проблеми в Набан, принцесо.

— Моля те. — Тя размаха нетърпеливо ръка. — Седя си тук в монашеско расо, подстригана като момче, и всички са ми врагове, освен теб… или поне така изглежда. Наричай ме Мириамел. И ми кажи какво става в Набан.

— Ще ти кажа малко — повечето ще трябва да почака. Не съм изцяло забравил секретарските си задължения: господарят ми, лекторът, ще иска да дойдеш да го видиш в Санселан Ейдонитис, така че ще имаме предостатъчно време да говорим, докато яздим. — Той поклати глава. — Достатъчно е да кажа, че хората са нещастни, че глашатаите на гибел, които едно време бяха гонени от улиците на Набан, сега изведнъж са се превърнали в обект на голямо внимание. Майката Църква е под обсада. — Той се приведе напред и се взря в ръцете си, докато търсеше думи. — Хората усещат, че над тях е надвиснала сянка. Въпреки че не могат да й дадат име, все пак тя затъмнява света им. Смъртта на Леобардис разтърси поданиците му, но не слуховете ги плашат истински. Говори се за неща, много по-страшни от войната на север, по-лоши от всяко боричкане на принцове.

Диниван се изправи и отвори широко вратата, за да пусне свежия бриз. Морето долу бе гладко и лъскаво. Той продължи:

— Онези, които крещят за гибел, казват, че се надига сила, която ще свали светия Усирис Ейдон и всички крале на хората. По площадите говорят, че всички трябва да се подготвят да се поклонят на нов господар, владетеля по право на Остен Ард.

Той се обърна и се надвеси над Мириамел — и тя вече можеше да види тревогата, изписана на лицето му.

— На някои места прошепват дори и име… името на тази предстояща напаст. Шепнат за Краля на бурите.

Мириамел ахна. Дори яркото обедно слънце не можеше да разпръсне сенките, които се тълпяха в стаята.

 

По-късно, докато стояха навън на пътеката и гледаха морето, Мириамел каза:

— И в Наглимунд говореха за тези неща. Онзи старец, Джарнауга, изглежда, също мислеше, че идва краят на света. Но не чух всичко. — Тя се обърна да погледне Диниван; яростна мъка бе изписана върху нежното й лице. — Криеха всичко от мен, защото съм момиче. Това не е правилно — аз съм по-умна от повечето мъже, които познавам!

Диниван не се усмихна.

— Не се съмнявам в това, Мириамел. Всъщност мисля, че трябва да потърсиш по-голямо предизвикателство от това просто да бъдеш по-умна от мъжете.

Тя продължи нещастно:

— Но нали тръгнах от Наглимунд, за да направя нещо. Ха! Това беше умно, нали? Мислех си, че ще доведа Леобардис на страната на чичо, но той вече е бил там. А после го убиват, така че в крайна сметка какво добро направих за Джосуа? — Тя заобиколи ръба на кулата и се загледа в зелената долина от другата й страна. Обляна в неравномерна светлина, хълмистата равнина се простираше пред очите й, вятърът люлееше тревите. Тя се опита да си представи края на света, но не успя. Най-после попита: — Откъде познаваш Кадрах?

— Кадрах е име, което чух за пръв път, когато го спомена ти — отвърна той. — Познавах го като Падреик, преди много години.

— Колко много години може да са това? — усмихна се Мириамел. — Ти не си толкова стар.

Свещеникът поклати глава.

— Имам младолико лице, вярно е, но вече наближавам четиридесетте… не съм много по-млад от чичо ти Джосуа.

Тя се намръщи.

— Добре де, преди много години. Къде беше, когато го познаваше?

— На много места. Бяхме членове на един и същ… орден, предполагам, че би казала ти. Но нещо се случи с Падреик. Той се раздели с нас и когато впоследствие чух да се говори за него, нещата не бяха хубави. Казваха, че бил придобил много лоши привички.

— Бих казала същото. — Мириамел направи физиономия.

Диниван я погледна любопитно и попита:

— И как стана така, че му даде тази неочаквана, а и без съмнение нежелана баня?

Тя му разказа за общото им пътешествие, за подозренията си по повод малките предателства на Кадрах и потвърждението за по-голямото, което бе открила. Когато свърши, Диниван я заведе вътре и тя установи, че пак е гладна.

— Не се е държал съвсем правилно с теб, Мириамел, но не мисля и че е бил на съвсем погрешен път. Може би има надежда за него, и при това не само крайната надежда за спасение, която всички споделяме. Искам да кажа, че той може да се откъсне от престъпническите си и пиянски навици. — Диниван слезе по стълбището, за да погледне Кадрах. Монахът все още спеше, вече увит в грубо одеяло; ръцете му бяха протегнати над главата, все едно току-що го бяха измъкнали от морските вълни. Мокрите му дрехи висяха по ниските греди на тавана.

Диниван се качи в стаята на втория етаж и попита:

— Ако е отвъд всяка надежда, защо е останал с теб, след като е получил среброто си от Стреаве?

— За да може да ме продаде на някой друг — отвърна Мириамел горчиво. — На баща ми, на леля ми, на търговци на деца от Наракси… кой знае?

— Възможно е — каза секретарят на лектора. — Но не мисля така. Мисля, че изпитва някакво чувство на отговорност към теб… въпреки че тази отговорност не му пречи да изкарва печалба там, където мисли, че няма да пострадаш, например от господаря на Пердруин. Но освен ако онзи Падреик, когото познавам, не си е отишъл съвсем, не е изчезнал без възможност за връщане, мисля, че не би ти навредил, нито пък би позволил друг да ти навреди.

— Шансът е малък — намръщено каза Мириамел. — Ще му повярвам отново, когато звездите засветят по обяд, не и по-рано.

Диниван я погледна, после направи знака на Дървото във въздуха.

— Трябва да внимаваме, когато правим такива изявления в тези странни дни, принцесо. — На лицето му отново се появи усмивка. — Тези приказки за блестящи звезди обаче ми напомнят, че имаме работа. Когато си уредих да използвам това място, за да те посрещна, обещах на пазача на кулата, че ще запалим фара вечерта. Трябва да го направя сега, преди да се стъмни. Искаш ли да дойдеш с мен? — Той изтрополи надолу по стълбите и се върна с лампата.

Мириамел кимна и го последва на площадката.

— Веднъж бях във Вентмаут, когато запалиха Хайесфур. Беше огромен!

— Много по-голям е от нашата скромна свещичка — съгласи се Диниван. — Внимавай по стълбата. Стара е.

Стаята на върха на кулата бе колкото да побере мястото за сигналния огън — една голяма лампа, сложена на пода. Имаше дупка за дима на тавана и ограда от метални плочки около фитила, да го пазят от вятъра. Голям извит метален щит висеше на вътрешната стена зад лампата, срещу прозореца.

— Какво прави това? — попита тя и прокара пръст по гладко полираната повърхност на щита.

— Помага на светлината да отива по-далеч. Виждаш ли как е извито надалеч от пламъка, като чаша? Това събира светлината и я изпраща през прозореца. Падреик би могъл да го обясни по-добре.

— Искаш да кажеш Кадрах?

— Е, поне едно време би могъл. Беше много добър с механичните неща, когато го познавах… лостове, макари и други такива. Той учи доста естествената философия преди… да се промени. — Диниван вдигна лампата към фитила на фара. — Само Ейдон знае колко масло гори това огромно нещо! — След секунда фитилът пламна. Щитът на стената правеше светлината по-ярка, въпреки че полегатите слънчеви лъчи все още нахлуваха през широките прозорци.

— На стената има щипци — каза Диниван и посочи дълга маша с метална чашка в края. — Трябва да го загасим на сутринта.

Слязоха долу и Диниван предложи да нагледат Кадрах. Мириамел, която вървеше след него, се обърна и взе каната и един грозд. Не биваше да остави Кадрах да умре от глад, нали?

Монахът беше буден, седеше на единствения стол и гледаше през прозореца към сумрачния сиво-син залив. Отначало не обърна внимание на предложената му от Мириамел храна, но после пи вода, а след малко взе и гроздето.

— Падреик — каза Диниван и се наведе към него, — не ме ли помниш? Аз съм Диниван. Някога бяхме приятели.

— Познах те, Диниван — отвърна Кадрах. Дрезгавият му глас отекваше странно в малката кръгла стая. — Но Падреик-ек-Кранхир отдавна е мъртъв. Сега има само Кадрах.

Монахът избягваше очите на Мириамел. Диниван го наблюдаваше съсредоточено.

— Не искаш да говориш ли? — попита Диниван. — Нищо, което си направил, не може да ме накара да мисля лошо за теб.

Кадрах го погледна. На лицето му се мъдреше глупава усмивка, но в очите му се четеше болка.

— О, сериозно? Нищо толкова ужасно, което може да съм направил, че Майката Църква и… и другите ни приятели… да не могат да ме приемат пак? — Той се изсмя горчиво и махна с ръка отвратено. — Лъжеш, братко. Има престъпления, които не могат да бъдат простени, и специално място, подготвено за тези, които са ги извършили. — Той се обърна ядосано на другата страна: не искаше да говори повече.

Отвън вълните шепнеха, докато се разбиваха в скалистия бряг — приглушени гласове, които като че ли приветстваха настъпващата нощ.

 

Тиамак наблюдаваше как Стария Могахиб, Роахог Грънчаря и останалите старейшини се качват в люшкащата се лодка. Лицата им бяха сериозни, както подобаваше на тържествения случай. Ритуалните им огърлици от пера висяха, мокри от пот.

Могахиб се изправи неумело на носа на лодката, обърна се да погледне назад и каза:

— Не ни предавай, Тиамак, сине на Тугумак. — Начумери се и нервно отметна перата на украшението си за глава от очите си. — Кажи на сухоземците, че хората от Вран не са им роби. Твоят народ ти е оказал най-висшето си доверие. — Един от внуците на Стария Могахиб му помогна да седне и претоварената лодка се заклати надолу по течението.

Тиамак тъжно погледна Призоваващата пръчка, която му бяха дали. Повърхността й бе грапава — от резбата. Хората от Вран бяха неспокойни, понеже Бенигарис, новият управител на Набан, бе поискал от тях по-високи налози от зърно и скъпоценни камъни, както и млади мъже и жени — да отидат и да служат на набанските благородници. Старейшините искаха Тиамак да отиде и да говори от тяхно име, да протестира пред сухоземците против тази намеса в живота на хората от Вран.

Ще рече, още една отговорност бе положена върху слабите рамене на Тиамак. А беше ли някой от народа му някога казал дори и една уважителна дума за учението му? Не, отнасяха се с него като с почти луд, като с човек, който е обърнал гръб на Вран и народа си, за да следва обичаите на сухоземците — но само докато не им потрябваше някой, който да пише на набанците или пердруинците на собствения им език. Тогава вече всички викаха: „Тиамак, изпълни задълженията си“.

Той се изплю във водата от площадката пред къщата си и загледа кръгчетата. Издърпа стълбата и я струпа на купчина, вместо да я навие внимателно както обикновено. Беше много огорчен.

 

Можеше и нещо хубаво да излезе от това, каза си той по-късно, докато чакаше водата в гърнето да заври. Ако отидеше до Набан, като настояваха съплеменниците му, можеше да посети мъдрия си приятел, който живееше там, и да види дали не може да разбере още нещо за странната бележка на доктор Моргенес. Измъчваше се над нея от седмици и въпреки това не се чувстваше нито крачка по-близо до отговора. Пощенските птици, които бе изпратил до дебелия Укикук в Ийканук, се бяха върнали, но съобщенията им не бяха отваряни. Това бе тревожно. Птиците, които бе изпратил до доктор Моргенес, също се бяха върнали без отговор, но това, макар и да беше разочароващо, не бе чак толкова обезпокоително, колкото мълчанието на Укикук, защото Моргенес бе казал в последното си писмо, че вероятно няма да може да отговаря известно време. Не бе получил отговор на съобщенията си до вещицата, която живееше в гората Алдхеорте, нито от приятеля си в Набан. Вярно, Тиамак бе изпратил тези птици само преди две-три седмици, така че те все още можеше да отговорят.

„Но ако замина за Набан — помисли той, — няма да видя отговорите им още поне два месеца“.

Всъщност какво щеше да прави с птиците си? Със сигурност нямаше достатъчно зърно, за да ги държи в клетка през цялото време на отсъствието си, а не можеше да ги вземе всичките. Щеше да му се наложи да ги пусне на свобода, за да се грижат сами за себе си, с надеждата, че ще останат близо до малката му къща, така че да може отново да ги хване, когато се прибере. А ако литнеха надалеч и не се върнеха, какво щеше да прави? Щеше да трябва да си обучи нови, да.

Въздишката му се загуби в съскането на парата, която заизлиза изпод капака на гърнето. Докато потапяше жълтикорен, за да се запари, дребничкият учен се опита да си припомни молитвата за безопасно пътуване, която всеки трябваше да отправи към Този, който винаги стъпва на пясък, но успя да се сети само за молитвата, разкриваща скривалищата на рибите, която всъщност не бе подходяща. Отново въздъхна. Въпреки че не вярваше вече в боговете на народа си, никога не бе вредно човек да се помоли — но поне трябваше да казва правилната молитва.

А и какво щеше да прави с прокълнатия пергамент, за който Моргенес говореше в писмото си — или поне изглеждаше, че говори за него, понеже откъде би могъл старият доктор да знае, че Тиамак го притежава? Трябваше ли да го вземе със себе си и да рискува да го загуби? Трябваше все пак, щом щеше да го покаже на приятеля си в Набан и да иска съвета му.

Толкова много проблеми. Тълпяха се в главата му като черни мушици, които бръмчат ли, бръмчат. Трябваше да премисли всичко ясно — особено щом щеше да замине за Набан рано сутринта. Трябваше да погледне всяко парче от тази мозайка.

Първо, съобщението на Моргенес, което бе чел и препрочитал хиляди пъти през почти четирите луни, откакто го бе получил. Взе го от дървения шкаф и го разгъна — по него останаха петна от изцапаните му с жълтикорен ръце. Знаеше съдържанието му наизуст.

Доктор Моргенес пишеше за страховете си, че „…времето на Звездата на Завоевателя“ — или Звездата-завоевател? — със сигурност е дошло, каквото и да значеше това, и че помощта на Тиамак ще е необходима, ако искат да избегнат някои ужасни неща, за които се намеквало в скандалната загубена книга на Нисес. Но какви неща? „Скандалната загубена книга…“ — това бе Ду Сварденвирд на Нисес, както знаеше всеки учен.

Тиамак измъкна от сандъка си един ръкопис, увит в листа, разви го и го сложи на пода до писмото на Моргенес. Този пергамент, на който Тиамак случайно бе попаднал на пазара в Кванитупул, бе от много по-високо качество от всичко, което можеше да си позволи. Ръждивокафявото мастило оформяше северните руни на Римърсгард, но самият език бе древният набански отпреди пет века.

… Доведете от Скалистата градина на Нуани

слепеца, който може да вижда,

открийте Меча избавител на Розата

при основата на Римърското велико дърво,

намерете Повика, чието низко въжделение

изрича името на Носителя

в кораб по най-плиткото море —

когато острие, Повик и мъж

застанат до дясната ръка на принца,

тогава Затворените отново ще бъдат свободни…

Под неразбираемото стихотворение бе изписано: „НИСЕС“.

Така че какво трябваше да си мисли Тиамак? Моргенес не можеше да знае, че Тиамак е намерил страница от почти митичната книга — човекът от Вран не бе казал на жива душа — и все пак докторът бе казал, че Тиамак ще трябва да свърши важна работа, нещо във връзка с Ду Сварденвирд!

Въпросите му към Моргенес и останалите оставаха без отговор. Сега той трябваше да отиде в Набан и да защити каузата на народа си пред сухоземците — и при това без още да знае какво може да значи всичко това.

Тиамак изсипа чая от гърнето в третата си по предпочитание купичка — бе изпуснал и счупил втората тази сутрин, когато Могахиб и другите бяха започнали да реват под прозореца му. Притисна топлата купичка между тънките си пръсти и духна в течността. „Горещ ден, горещ чай“, винаги казваше майка му. Днес определено бе горещо. Въздухът бе толкова неподвижен и потискащ, че той почти вярваше, че може да скочи и да заплува през него. Горещините сами по себе си не го правеха нещастен, тъй като той винаги бе по-малко гладен, когато жегите бяха жестоки, но все пак имаше нещо разсейващо във въздуха днес, като че ли Вран бе тлееща пръчка от калай върху световната наковалня — и един огромен чук трептеше над него, готов да се спусне и да промени всичко.

Тази сутрин Роахог Грънчаря, като се възползва от един момент, за да поклюкарства, докато помагаха на Могахиб Стария да се качи по стълбата, бе казал, че една колония от гханти се била заселила малко по-надолу по течението от Селска горичка. Гхантите не бяха идвали толкова близо до човешки населени места и въпреки че Роахог се бе смял на това как мъжете от Вран скоро щели да запалят гнездото им, разказът бе разтревожил Тиамак, все едно бе нарушен някакъв неофициален, но все пак известен закон.

Докато бавният зноен следобед преминаваше във вечер, Тиамак се опитваше да мисли за исканията на херцога на Набан и за писмото на Моргенес, но в ума му бяха и гхантите — сиво-кафявите им челюсти, работещи неспирно, лудите им малки черни блещукащи очи — и колкото и да се опитваше, не можеше да се освободи от достойната за присмех идея, че всички тези неща са някак свързани.

„От горещината е — каза си той. — Само ако имах една студена халба папратова бира, нямаше да се тормозя толкова“.

Но нямаше дори достатъчно жълтикорен, за да си направи още една чаша чай, да не говорим за папратова бира. Сърцето му бе неспокойно и в знойния Вран нямаше нищо, което да го успокои.

 

Тиамак стана с първите лъчи на зората. Докато изяде една бисквита от оризово брашно и изпи купичка преварена вода, блатото вече бе станало неприятно топло. Намръщи се и започна да си събира багажа. Денят бе подходящ за плискане и плуване в някое от безопасните езерца, а не за тръгване на път.

Всъщност имаше съвсем малко багаж. Взе един допълнителен панталон, като и една роба и сандали, които да носи в Набан — нямаше защо отново да потвърждава неприятното мнение за изостаналостта на народа си, което поддържаха повечето набанци. За това пътешествие обаче нямаше никаква нужда от дъската си за писане, направена от изгладена кора, от дървения си сандък или повечето от малкото си останали предмети. Не посмя да вземе ценните си книги и свитъци, тъй като имаше повече от среден шанс да се окаже във водата на няколко пъти, преди да стигне до градовете на сухоземците.

Бе решил обаче да вземе пергамента на Нисес, така че го уви във втори слой листа и го напъха в една омазнена кожена чанта, подарена му от доктор Моргенес, когато Тиамак живееше в Пердруин. Сложи чантата, Призоваващата пръчка и дрехите си в лодката заедно с третата си по предпочитание купа, сложи котле за готвене и прашка и един лист с увити в него кръгли камъни. Окачи ножа и кесията си на колана. След това, понеже вече се бе мотал толкова, колкото можеше, се качи на баниановото дърво до къщата, за да освободи птиците.

Докато се катереше покрай тръстиковия покрив, можеше да чуе сънените, приглушени гласове на птиците в малката им клетка. Бе оставил остатъка от зърното в четвъртата си по предпочитание — и последна — купичка и я бе сложил на перваза долу. Така поне за известно време след заминаването му птиците щяха да останат близо до къщата.

Бръкна в малкия покрит с кора кафез и внимателно извади един от гълъбите, красивата сиво-бяла гълъбица, наречена Тъй бърза, и я подхвърли във въздуха. Тя размаха криле, после кацна на един клон над главата му, обезпокоена от необичайното му поведение, и загука тихичко и въпросително. Тиамак изпита мъката на баща, чиято дъщеря трябва да бъде изпратена при непознати. Но той трябваше да освободи птиците, а вратата на къщичката им, която се отваряше само навътре, трябваше да бъде застопорена затворена. Иначе тези птици или отсъстващите им роднини щяха да влязат и да останат в капан. И като го нямаше Тиамак да ги спаси, скоро щяха да умрат от глад.

Съвсем нещастен, той внимателно извади Червено око, Рачикрак и Медолюб. Скоро над главата му бе накацал неодобрителен хор. Усетили, че става нещо необичайно, птиците бяха избягали плашливо към дъното на къщичката си, така че Тиамак трябваше да се протяга, за да ги достигне. Докато се опитваше да хване един от последните непокорници, ръцете му потъркаха някаква малка студена купчина пера в дъното.

Изведнъж изпълнен с тревога, той я извади. Бе една от неговите птици — и бе мъртва. Той я огледа. Беше Мастилено петно, един от гълъбите, които бе изпратил преди няколко дни до Набан. Мастилено петно очевидно бе наранен от някакво животно — много от перата му липсваха и целият бе покрит с петна засъхнала кръв. Тиамак бе сигурен, че птицата не е била тук вчера, така че трябваше да е дошла през нощта — бе летяла с последни сили въпреки раните си и бе стигнала до дома си само за да умре.

Светът заплува пред очите му и той се разплака. Горкото Мастилено петно. Бе чудесна птица, един от най-бързите летци. Бе и много смел, също така. Навсякъде по телцето му имаше кръв. Горкото смело Мастилено петно.

Тъничко парче пергамент бе увито около подобното на вейка краче на гълъба. Тиамак го остави настрана за малко и пусна навън и последните две птици, после затвори вратичката с една изкривена пръчка. Взе Мастилено петно, слезе до прозореца и влезе в къщата. Остави тялото на гълъба, внимателно свали пергамента, разви го и присви очи, за да разчете малките букви. Съобщението бе от мъдрия му приятел в Набан — Тиамак познаваше почерка му, — но необяснимо защо бе неподписано.

„Настъпи времето и ти си крайно нужен. Моргенес не може да поиска това от теб, но аз искам от негово име. Отиди в Кванитупул, отседни в гостоприемницата, за която сме говорили, и чакай там, докато мога да ти съобщя нещо повече. Отиди там незабавно и не се отдалечавай. Нещо повече от живота на безброй хора може да зависи от теб“.

Отдолу бе надраскана рисунка на перо в кръг — символът на Лигата на свитъка.

Тиамак седеше като ударен от гръм и се взираше в съобщението. Прочете го още два пъти с надеждата, че то по чудо ще казва нещо различно, но думите останаха непроменени. Да отиде в Кванитупул! Но старейшините му бяха заповядали да отиде в Набан! Нямаше никой друг в племето, който можеше да говори езиците на сухоземците достатъчно добре, за да бъде пратеник. А и какво щеше да каже на съплеменниците си — че някакъв сухоземец, когото те не познават, му е казал да отиде и да чака инструкции в Кванитупул и че това е достатъчна причина, за да обърне гръб на желанията на народа си? Какво означаваше Лигата на свитъка за хората от Вран? Неколцина сухоземски учени, които си говореха за стари книги и още по-стари събития? Народът му никога не би разбрал.

Но как би могъл да не обърне внимание на сериозността на повика? Приятелят му в Набан бе пределно ясен — дори казваше, че това е нещото, което Моргенес би искал да направи. Без Моргенес Тиамак никога не би успял да преживее онази година в Пердруин, камо ли пък да открие това чудесно другарство, към което го бе приобщил докторът. Как би могъл да не направи това едничко нещо — единствената услуга, която Моргенес някога бе искал от него?

Горещият въздух нахлуваше през прозорците като гладен звяр. Тиамак сгъна бележката и я мушна в ножницата си. Трябваше да се погрижи за Мастилено петно. След това щеше да помисли. Вероятно с приближаването на вечерта щеше да позахладнее. Сигурно можеше да почака още един ден, преди да замине, накъдето и да тръгнеше. Сигурно.

Тиамак уви малкото тяло на птичката в листа от маслена палма, после го завърза с тънка връв. Мина под сенките до пясъчния нанос зад къщата си, постави птицата върху една скала и я заобиколи с парчета кора и ценни късчета стар пергамент. След като промърмори молитва за душата на Мастилено петно към Онази, която чака, за да отведе всички, запали малката клада.

Докато пушекът се извиваше нагоре, Тиамак се замисли, че все пак има нещо, което може да се каже за старите обичаи. Ако не друго, те поне предоставяха нещо за правене в моменти, когато съзнанието е уморено и безсилно. За малко той дори успя да отблъсне обезпокоителните мисли за задълженията си — обзе го някакъв странен покой, докато наблюдаваше как Мастилено петно бавно полита заедно с дима към горещото сиво небе.

Скоро обаче димът се разсея и той разпръсна пепелта в зелената вода.

 

Когато Мириамел и двамата й спътници излязоха на Северния крайбрежен път, Кадрах избърза малко по-напред от Диниван и принцесата. Утринното слънце грееше в гърба им. Конете, които бе довел Диниван, пристъпваха с вирнати глави и с разширени ноздри, за да уловят ароматите на ранния бриз.

— Хей, Падреик! — извика Диниван, но монахът не отговори. Бе свил кръглите си рамене и бе навел глава като че ли в размисъл. Свещеникът продължи: — Добре тогава — Кадрах. Защо не яздиш с нас?

Кадрах, добър ездач въпреки дебелите си къси крака, подръпна юздите и когато те почти го настигнаха, се обърна.

— Има проблем с имената, братко — каза той, показвайки зъбите си в ядосана усмивка. — Ти ме наричаш с име, което принадлежи на мъртвец. Принцесата, така де, ми даде ново — „предател“ — в залива Еметин, за да подпечати сделката. Така че нали виждаш — всичко става малко прекалено объркано, тази, биха казали някои, множественост на имената.

С ироничен поклон той заби пети в ребрата на коня и след като се отдалечи на десетина лакътя, отново забави и изравни скоростта си с тяхната.

— Много е огорчен — каза Диниван, докато наблюдаваше прегърбените рамене на Кадрах.

— Той пък за какво може да е огорчен? — попита Мириамел.

Свещеникът поклати глава.

— Бог знае.

Тя реши, че е много трудно да се определи какво точно означава тази фраза, когато е казана от свещеник.

 

Северният крайбрежен път на Набан криволичеше между хълмовете и залива Еметин, после навлезе в сушата и жълтеникавокафявите хълмове отдясно скриха водата. По-нататък се снижаваха за малко и скалистата брегова ивица се появи още веднъж. Щом тримата наближиха Телигуре, пътят започна да се изпълва с движение — фермерски коли, които ръсеха сено, амбулантни търговци, които носеха овесената си на пръчки стока, и групи местни стражи, които маршируваха важно. Щом видеха златното Дърво, което висеше на гърдите на Диниван, и расата на спътниците му, много пътници навеждаха глави или правеха знака на Дървото. Просяци тичаха до коня на свещеника и викаха: „Отче, отче! Милостта на Ейдон, отче!“ Ако изглеждаха истински осакатени по някакъв начин, Диниван бръкваше в расото си, измъкваше по някоя сентимка и им я подхвърляше. Само малцина, без значение колко куци или обезобразени бяха, оставяха монетата да падне на земята.

По обед спряха в Телигуре, разпиляно пазарно градче, и похапнаха плодове и хляб, които купиха от сергиите на градския площад. Тук, в хаоса на търговията, трима души в раса не привличаха никакво внимание.

 

Мириамел се наслаждаваше на яркото слънце; качулката й бе бутната назад, за да усеща топлината по челото си. Навсякъде ехтяха викове на продавачи и разярените гласове на купувачи, убедени, че ги мамят. Кадрах и Диниван стояха наблизо — свещеникът се пазареше с един продавач на варени яйца, а мрачният му спътник измерваше с очи будката на винопродавеца в съседство. Мириамел с известна изненада установи, че е щастлива.

Просто така? Сгълча се сама, но усещането за слънцето бе твърде хубаво за хули по собствен адрес. Тя бе сита, бе яздила цяла сутрин, свободна като вятъра, и никой наоколо не й обръщаше ни най-малко внимание. В същото време се чувстваше и странно предпазвана.

Изведнъж се сети за кухненския прислужник Саймън и щастието й се разрасна, щом докосна и спомена за него. Имаше хубава усмивка този Саймън — не упражнявана, като на някой от блюдолизците на баща й. Отец Диниван също имаше хубава усмивка, но тя никога не изглеждаше изненадана от появата си, както тази на Саймън.

По някакъв странен начин, осъзна тя, дните, прекарани в пътуване към Наглимунд със Саймън и трола Бинабик, бяха едни от най-хубавите в живота й. Тя се изсмя на себе си, на това достойно за подигравка твърдение и се протегна доволно, като котка на перваз. Бяха се изправяли срещу ужаса и смъртта, беше ги преследвал ужасният ловец Инген с хрътките си, почти ги бе убил един огромен рунтав великан. Но все пак тя се бе чувствала свободна. Докато се преструваше на прислужничка, бе много повече самата себе си, отколкото когато и да било преди това. Саймън и Бинабик говореха с нея — не с титлата й, не заради силата на баща й или поради собствените си надежди за награда или повишение.

И двамата й липсваха. Тя усети остър и внезапен спазъм при мисълта за малкия трол и бедния недодялан червенокос Саймън, които сега се лутаха из снежната пустош. Докато бе затворена в Пердруин, почти ги беше забравила — къде ли бяха? Бяха ли в опасност? А дали въобще бяха живи?

Една сянка падна на лицето й и тя потрепна от изненада.

— Не мисля, че мога да държа приятеля ни извън виночерпницата още дълго — каза Диниван. — А и не съм сигурен, че имам право на това. Трябва отново да поемаме на път. Спеше ли?

— Не. — Мириамел се изправи. — Само си мислех.

 

Херцог Исгримнур седеше пред огъня и сумтеше. Съвсем сериозно си мислеше да счупи нещо или да удари някого. Краката го боляха, лицето го сърбеше непоносимо, откакто си бе обръснал брадата — що за проклет идиот бе той, за да се съгласи на това?! На всичко отгоре не бе и на косъм по-близо до откриването на принцеса Мириамел, отколкото когато бе напуснал Наглимунд. Всичко това бе достатъчно лошо, но сега нещата се бяха влошили още повече.

Исгримнур бе уверен, че съкращава разстоянието. Когато проследи Мириамел до Пердруин и до старото разлюляно корито на Гелсгиад, и когато капитанът каза, че я е оставил с престъпния монах Кадрах тук, в Ансис Пелипе, херцогът бе убеден, че всичко е въпрос само на време — той познаваше Ансис Пелипе добре и можеше да намери пътя си дори през занемарените му предградия. Скоро, бе си мислил, щеше да я хване за ръчичката и да я върне при чичо й Джосуа в Наглимунд, където щеше да е в безопасност от съмнителната бащина обич на Елиас.

После дойдоха двата удара. Първият бе кулминацията на много безплодни часове и цяло малко богатство, изразходвано в безрезултатни подкупи: постепенно на Исгримнур му бе станало ясно, че Мириамел и придружителят й са изчезнали от Ансис Пелипе, все едно са им поникнали крила и са отлетели. Нито един крадец, джебчия или кръчмарска блудница не ги бяха виждали от Лятната нощ. Мириамел и Кадрах бяха трудна за пропускане двойка — двама монаси, които пътуват заедно, един дебел и един млад и слаб — но бяха изчезнали. Никой лодкар не бе видял да ги откарват, нито дори бе чул да питат за превоз по доковете. Изчезнали!

Вторият удар, съвпаднал с личния му неуспех, се стовари върху него като огромен камък. Не бе прекарал в Пердруин и две седмици, когато таверните край кейовете забръмчаха от разказите за падането на Наглимунд. Моряците повтаряха слуховете весело, говореха за клането, на което тайната втора армия на Елиас бе подложила обитателите на замъка, все едно се наслаждаваха на криволиците и обратите на някоя стара приказка за край огъня.

„О, моя Гутрун — бе се молил Исгримнур, а ръцете му бяха свити от страх и гняв, — Усирис да те пази. Избягай в безопасност, жено моя, и ще Му построя катедрала с голите си ръце. И Изорн, смелият ми син, и Джосуа, и всички останали…“

Бе плакал през тази първа нощ в една тъмна уличка, където бе сам и където никой не би видял огромния монах да хълца, където поне за малко нямаше нужда да се преструва. Никога не се бе страхувал толкова много.

Как можеше да се е случило толкова бързо? Та замъкът бе построен, за да издържи на десетгодишна обсада! Да не би да беше имало предателство отвътре?

И как, дори и ако близките му се бяха спасили по някакво чудо и той успееше да ги намери отново, как въобще щеше да успее да си върне земите, които Скали Остроносия му бе откраднал с помощта на Върховния крал? Щом Джосуа бе разбит, щом Леобардис и Лут бяха мъртви, нямаше кой да застане на пътя на Елиас.

Все пак той трябваше да намери Мириамел. Можеше поне да я открие, да я спаси от предателя Кадрах и да я заведе на безопасно място. Можеше да попречи на Елиас да извърши поне тази последна злочестина. Така победен, той бе дошъл в „Шапката и дългосвиреца“, най-долен хан, което бе точно това, за което жадуваше болящият го дух. Шестата халба горчива бира стоеше до лакътя му, все още недокосната. Исгримнур седеше замислен.

 

Можеше и да е задрямал, защото бе обикалял дългото крайбрежие цял ден и бе много уморен. Мъжът, който стоеше пред него, можеше и да е бил там известно време. Исгримнур не хареса погледа му.

— Какво ме зяпаш? — изръмжа той.

Веждите на непознатия се събраха над очите му. Изпитите му устни бяха изпънати в презрителна усмивка. Беше висок и облечен в черно, но херцогът на Елвритшала не го смяташе и за приблизително толкова впечатляващ, колкото непознатият явно си мислеше, че е.

— Ти ли си монахът, който задава въпроси из целия град? — попита непознатият.

— Разкарай се — отвърна Исгримнур и отпи глътка бира. Това го поосвежи и затова отпи още веднъж.

— Ти ли си онзи, който разпитва за монасите? — започна отново непознатият. — За високия и ниския?

— Може и да съм. Кой си ти и каква работа имаш с мен? — изръмжа Исгримнур, докато забърсваше уста с опакото на ръката си. Главата го цепеше.

— Казвам се Ленти — отвърна непознатият. — Господарят ми иска да говори с теб.

— И кой е господарят ти?

— Няма значение. Ела с мен.

Исгримнур се оригна.

— Не искам да се срещам с никакви безименни господари. Може той да дойде при мен, ако пожелае. Разкарай се.

Ленти се приведе напред — очите му бяха ожесточено вперени в Исгримнур — и прошепна яростно:

— Ще дойдеш веднага, дебел дъртако, ако не искаш да си изпатиш. Имам нож.

Тежкият юмрук на Исгримнур го удари точно там, където се срещаха веждите му. Ленти политна назад и падна като безгръбначно, все едно бе ударен с касапски чук. Няколко от другите посетители се изсмяха, преди да се върнат към различните си неприятни разговори.

След малко херцогът се наведе напред и поля с бира лицето на облечената си в черно жертва.

— Ставай, приятел, ставай. Реших да дойда с теб и да се срещна с господаря ти. — Исгримнур се ухили дяволито, когато Ленти изплю пяната. — Преди малко не бях прав, но светата ръка на Ейдон ми помогна и сега съм много по-сговорчив!

 

Телигуре изчезна зад тримата ездачи. Те продължаваха на запад по Крайбрежния път, следвайки извивките му през няколко спретнати градчета. Работата по прибирането на сеното напредваше с пълна сила по хълмовете и в долината под тях, купи сено се издигаха навсякъде из полето като глави на събудени великани. Мириамел слушаше песните и шеговитите викове на жените, които влизаха в ливадите да занесат обяда на работниците. Това й приличаше на щастлив, прост живот и тя го каза на Диниван.

— Ако мислиш, че да си всеки ден от преди изгрев до мръкнало на полето и вечно да те боли кръстът, е щастлива и проста работа, тогава си права — отвърна той, присвил очите си срещу слънцето. — Но няма много почивки, а когато годината е лоша, няма и много храна. И — добави той с дяволита усмивка — повечето от реколтата ти отива за данъци на барона. Но това, изглежда, е така, както Бог го е замислил. Със сигурност честният труд е по-добър от живота чрез просия или кражба — или поне в очите на Майката Църква, ако не и в очите на някои просяци и повечето крадци.

— Отец Диниван! — възкликна Мириамел изненадано. — Това е… не съм сигурна… но е еретично, нали?

Свещеникът се изсмя:

— Бог ме е дарил с еретична душа, господарке, и ако съжалява за дара си, скоро ще ме прибере пак в лоното си и ще поправи всичко. Но старите ми учители биха се съгласили с теб. Често ми казваха, че въпросите ми са езикът на дявола, който говори в главата ми. Когато ми предложи поста на свой секретар, лектор Ранесин каза на учителите ми: „По-добре дяволски език, който да спори и да пита, отколкото човек без език и с празна глава“. Според някои от достойните свещеници Ранесин е труден господар — Диниван се намръщи, — но те не знаят нищо. Той е най-добрият човек на земята.

През дългия следобед Кадрах позволи разстоянието между него и спътниците му малко по малко да намалява, докато най-после те отново яздеха почти стреме до стреме. Тази отстъпка обаче като че ли не се отнасяше до устата му: въпреки че, изглежда, слушаше въпросите на Мириамел и разказите на Диниван за земите, през които минават, Кадрах изобщо не се присъедини към разговора.

 

Когато се приближиха до високите стени на Гранис Сакрана — града, който Диниван бе избрал, за да прекарат нощта, обсипаното с облаци небе бе оранжево, а слънцето светеше в очите им. Градът се издигаше на една отвесна скала над Крайбрежния път. По хълмовете наоколо растяха лозя.

За изненада на пътниците, един взвод пазачи на коне стоеше пред широката порта — разпитваха всички, които искаха да влязат. Не бяха местна войска, а мъже в брони, върху които носеха златното рибарче на благородническия род Бенидривайн. Когато Диниван каза кои са — каза естествено Кадрах и Малахиас, — им обясниха, че трябва да продължат по пътя и да отседнат някъде другаде тази нощ.

— И защо? — попита Диниван.

Тъпият пазач можеше само упорито да повтаря заповедите си.

— Повикай сержанта си, за да поговорим.

Когато дойде, сержантът също повтори думите на подчинения си.

— Но защо? — разгорещено попита свещеникът. — По чия заповед? Чума ли има, или нещо подобно?

— Наистина нещо подобно — отвърна сержантът и разтревожено се почеса по носа. — Това е по заповед на самия херцог Бенигарис или поне аз така го приемам. Имам неговия печат върху заповедта.

— А аз нося печата на лектор Ранесин — каза Диниван, измъкна един пръстен от джоба си и размаха кървавочервения му рубин под носа на сержанта. — Знай, че сме по света работа на Санселан Ейдонитис. Ако няма чума или друга опасна зараза, тази нощ ще останем тук.

Сержантът свали шлема си и се вгледа в пръстена с печат на Диниван. Широкото му лице все още бе обезпокоено.

— Както казах, ваше сиятелство — нещастно започна той, — това е нещо като чума. Става въпрос за онези луди, Огнените танцьори.

— Какви са Огнените танцьори? — попита Мириамел, като си спомни да имитира грубите звуци на момче.

— Глашатаи на гибел — отвърна сериозно Диниван.

— Де да беше само това! — въздъхна сержантът и разпери безпомощно ръце. Бе едър човек, с широки рамене и дебели крака, но изглеждаше някак смален. — Те са луди, всичките. Херцог Бенигарис заповяда да… ами, да ги наблюдаваме внимателно. Не трябва да се намесваме, но аз си помислих, че поне можем да попречим на още странници да влязат… — Той замълча, гледаше неспокойно пръстена на Диниван.

— Ние не сме странници, а и като секретар на лектора няма опасност да попадна под влиянието на проповедите на тези хора — твърдо каза Диниван. — Така че ни пуснете, за да си намерим подслон за през нощта. Яздихме дълго. Уморени сме.

— Добре, ваше сиятелство — отвърна сержантът и махна на войниците си да отворят портата. — Но не поемам отговорност…

— Всички поемаме отговорност в този живот, всеки един от нас — каза свещеникът строго, но после гласът му омекна. — Но нашият Бог Усирис разбира теглото ни. — Той направи знака на Дървото, докато минаваше покрай войниците.

— Сержантът беше много разтревожен — каза Мириамел, докато трополяха нагоре по централната улица. Много от къщите бяха със спуснати кепенци, но бледи лица надничаха от входовете и наблюдаваха пътниците. За град с размерите на Гранис Сакрана улиците бяха изненадващо празни. Групи войници яздеха насам-натам, но само малцина обикновени хора бързаха по прашната улица и хвърляха неспокойни погледи към Мириамел и спътниците й.

— И не е единственият — отговори Диниван, докато яздеха в сенките на високите къщи. — Напоследък страхът минава като чума през целия Набан.

— Страхът отива там, където е поканен — тихо каза Кадрах, но извърна гръб на въпросителните им погледи.

Когато стигнаха до пазара в центъра на града, разбраха защо улиците на Гранис Сакрана са така свръхестествено празни. Там се бе струпала голяма тълпа и всички се смееха и подсвиркваха. Въпреки че последните отблясъци на следобеда все още осветяваха хоризонта, факлите около целия площад бяха запалени и хвърляха трептящи сенки в уличките между къщите, и осветяваха белите роби на Огнените танцьори.

— Трябва да са поне стотина… а може би и повече! — изненадано каза Мириамел. Диниван бе навъсен и разтревожен. Някои от тълпата крещяха обиди и хвърляха камъни и боклуци по подскачащите танцьори, но други ги гледаха внимателно, дори със страх, като че ли бяха някакви животни, на които се страхуват да обърнат гръб.

— Твърде късно е за разкаяние! — извика един от облечените в бели роби и заподскача пред първата редица зрители. Тълпата се отдръпна, все едно се страхуваше от някаква зараза. Младият мъж — по лицето му още имаше младежки мъх — се усмихна радостно и отново изкрещя: — Твърде е късно! Сънищата ни казаха! Господарят идва!

Друг от облечените в бяло се качи на един камък и махна на танцьорите да замълчат. Когато отхвърли назад качулката си и се видя, че е жена с дълга руса коса, през тълпата се понесе шепот. Щеше да е много хубава, ако не бяха изцъклените й очи — виждаше се бялото — и огромната й, призрачна усмивка.

— Огънят идва! — изкрещя тя. Всички танцьори подскочиха и извикаха, после отново се смълчаха. Неколцина от тълпата завикаха обиди, но бързо млъкнаха, когато жената ги изгледа с горящите си очи. — Не си мислете, че ще ви пропуснат — каза тя и гласът й се понесе ясно във внезапната тишина. — Огньовете идват за всички… огньовете и ледът, които ще доведат Великата промяна. Господарят няма да пожали никой, който не се е приготвил за него.

— Ти сквернословиш срещу нашия истински Изкупител, поклоннице на демони! — извика Диниван и се изправи на стремената на коня си. Гласът му беше мощен. — Говориш лъжи на тези хора!

Неколцина сред тълпата повториха думите му и ропотът се усили. Жената в бяло се обърна и направи знак на неколцина от белодрехите край себе си. Те бяха коленичили пред камъка в краката й, все едно в молитва; сега един от тях се изправи и тръгна през площада, докато тя стоеше и гледаше надменно напред: лудите й очи бяха вперени в сумрачното небе. След малко мъжът се върна с факла от една поставка и жената я взе и я вдигна над главата си.

— Какво е Усирис Ейдон? — изпищя тя. — Едно нищожество на едно малко дръвце! Какво са всички крале и кралици на хората, освен маймуни, издигнати прекалено високо? Господарят ще повали всичко, което стои пред него, и величието му ще се разпростре над всички океани и земи на Остен Ард! Кралят на бурите идва! Той носи лед, който ще смрази сърцата, оглушителен гръм… и пречистващ огън!

И хвърли факлата в краката си. Свирепи пламъци лумнаха около камъка. Някои от танцьорите изпищяха, когато одеждите им пламнаха. Тълпата се развика и се отдръпна от огнената стена.

— Елисия, Божия майко! — Гласът на Диниван бе изпълнен с ужас.

— Така ще бъде! — извика жената. Пламъците се издигнаха по робата към косата й и я обрамчиха с корона от огън и дим. Тя все още се усмихваше — с някаква прокълната усмивка. — Той говори в сънищата! Гибелта идва! — Огнените езици подскочиха и я скриха от погледа на тълпата, но последните й думи зазвънтяха над всички: — Господарят идва! Господарят идва!…

Мириамел се наведе до врата на коня си, бореше се да не повърне. Диниван слезе от седлото, за да помогне на съборените и стъпканите от тълпата.

Кадрах безмълвно се взираше в сцената пред тях. Лицето му, алено от подскачащата светлина, бе нещастно, но и някак успокоено — като че ли някакво важно, ужасно нещо бе отминало, нещо, от което се бе страхувал толкова дълго, че чакането бе станало дори по-лошо от страха.