Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (10)

6. Безименните мъртви

Мейгуин пееше:

— И така я намери Друки,

любимата Ненаис’у, танцьорката с крака като вятър,

просната на зелената трева, мълчалива като камък.

Тъмните й очи в небето бяха впити

и само искрящата й кръв му отговори.

Главата й лежеше без постелка, косата й бе разрошена.

Мейгуин вдигна ръка пред очите си, за да ги прикрие от жулещия вятър, после се наведе, за да подреди цветята върху бащиния си надгробен камък. Вятърът вече бе разпилял виолетките. Само няколко изсъхнали венчелистчета бяха останали върху гроба на Гуитин наблизо. Къде бе отишло предателското лято? И кога щяха да разцъфнат отново цветята, така че да може да се грижи за вечните домове на любимите си хора така, както заслужаваха?

Вятърът разклащаше скелетите на брезите. Тя отново запя:

— Дълго я държа.

В сивите сенки вечерни, в покритата със срам нощ,

колко часове бе лежала сама?

Ярките му очи не мигаха.

Друки пя песни за изчезналата светлина на Изтока.

Шепнеше й, че ще чакат слънцето.

Зората с позлатени ръце

погали, но не стопли детето на славея.

Бързият дух на Ненаис’у си бе тръгнал бездомен.

Силно я притисна Друки,

гласът му отекна през гори и през степи.

Там, където бяха звучали две сърца, сега бие само едно…

Тя спря и се зачуди разсеяно дали знае и останалите думи. Спомняше си как бавачката й, й пееше тази песен, когато бе малка, тъжна песен за народа на ситите — Мирния народ, както ги бяха нарекли предшествениците й. Мейгуин не знаеше легендата зад песента. Съмняваше се, че и старата й бавачка я е знаела. Това бе всичко — една тъжна песен от по-щастливи времена, от детството й в Тайг — преди баща й и брат й да умрат.

Изправи се, изтупа мръсотията от полата си и за последно разпръсна няколко изсъхнали цветя над нежната трева, покарала на гроба на Гуитин. Докато се обръщаше да тръгне по пътеката нагоре, се зачуди за пореден път защо да не се присъедини към брат си и баща си тук, на спокойствие на планинския склон. Какво можеше да й предложи животът?

Знаеше какво би казал Еолаир. Графът на Над Мулах би й обяснил, че народът й няма никой друг, освен нея, че само тя може да го вдъхновява и води. Еолаир често повтаряше по своя тих, но лукав като лисица начин:

— Надеждата е като подпругата на кралското седло: изглежда тънка, но когато се скъса, светът се обръща с главата надолу.

Докато си мислеше за графа, се ядоса. Какво знаеше той — какво би могъл да знае за смъртта някой, толкова жив като Еолаир, на когото животът прилича на подарък от боговете? Как би могъл да разбере ужасяващата тежест на това да се будиш всеки ден и да знаеш, че онези, които си обичал най-много, ги няма, че народът ти е без корени и приятели, обречен на бавна, унизителна смърт?

Напоследък Еолаир често идваше при нея и й говореше като на дете. Веднъж, много отдавна, Мейгуин се беше влюбила в него, но никога не беше толкова глупава, за да повярва, че той може да отвърне на чувствата й. Висока като мъж, несръчна и пряма, тя приличаше повече на фермерска дъщеря, отколкото на принцеса — въобще кой би могъл да я обича? Но сега, когато тя и втората й майка Инахуен бяха последните от рода на Лут-уб-Литин, сега Еолаир се интересуваше от нея.

Но все пак не по някакви долни причини. Тя се изсмя високо и сама не хареса звука на смеха си. О, богове — долни причини? Не и почтеният граф Еолаир. Това тя мразеше в него повече от всичко останало: безкрайната му любезност и чест. Съжалението му й бе омръзнало до смърт.

Освен това дори и ако — невъзможно — можеше да си мисли за печалба в подобно време, какво би спечелил от обвързването на съдбата си с нейната? Мейгуин бе последната дъщеря на един прекъснат род, владетелка на разбита държава. Хернистирците се бяха превърнали в диви същества и живееха в планината Грианспог, натирени обратно в първобитните си пещери от вихрушката на разрушение, докарана им от Върховния крал Елиас и римърсгардското му сечиво, Скали от Калдскрайк.

Така че вероятно Еолаир бе прав. Може би наистина бе длъжна пред своя народ. Тя бе последната с кръвта на Лут — тънка връзка към по-щастливо минало, но и единствената такава връзка, която оставаше на оцелелите от Хернисадарк. Значи щеше да живее — но кой би си помислил, че самото продължаване на живота ще се превърне в неприятно задължение!

Докато се изкачваше по стръмната пътека, нещо мокро докосна лицето й. Тя погледна нагоре. Цяло ято малки петънца танцуваха под оловносивото небе. Още едно парченце мокрота я докосна.

Сняг. Това увеличи студа в сърцето й. Сняг по средата на лятото, през месец тиагар. Бриниох и всички други богове наистина бяха обърнали гръб на хернистирците.

 

Един-единствен пазач, момче най-много на десет лета с червен течащ нос, я поздрави, когато влезе в лагера. Няколко увити в кожи деца си играеха на мъхестите скали пред пещерата — опитваха се да хванат вече бързо падащите снежинки с език. Отдръпнаха се и се ококориха, когато тя мина покрай тях с черните си поли, развени от вятъра.

„Те знаят, че принцесата е луда — горчиво си помисли тя. — Всички го знаят. Принцесата си говори сама, но по цели дни не говори с никой друг. Принцесата не говори за нищо, освен за смъртта. Разбира се, че е луда…“

Помисли си, че ще е добре да се усмихне на уплашените деца, но когато сведе поглед към мръсните им лица и окъсаните им дрехи, реши, че това ще ги уплаши още повече. Така че Мейгуин избърза покрай тях в пещерата.

„Дали съм луда? — зачуди се мрачно тя. — Дали лудостта се усеща точно с такава смазваща тежест? С тези тежки мисли, които карат главата ми да се чувства като ръцете на давещ се плувец?…“

Широката пещера бе почти празна. Старият Краобан, който бавно се възстановяваше от раните, получени при безнадеждната защита на Хернисадарк, лежеше до оградения огън и говореше тихичко с Арноран, един от любимите арфисти на баща й. Двамата вдигнаха погледи, когато тя приближи. Тя виждаше как я изучават, как се опитват да отгатнат настроението й. Арноран понечи да стане, но тя му махна да си седи и каза:

— Вали сняг.

Краобан сви рамене. Старият рицар бе съвсем плешив, ако се изключеха няколко кичурчета бяла коса; черепът му представляваше деликатна мозайка от тънки сини вени.

— Не е хубаво, господарке. Хич не е хубаво. Имаме малко животни, а и сме много натъпкани в тези няколко пещери, въпреки че повечето хора са навън през деня.

— Значи още по-голяма пренаселеност. — Арноран поклати глава. Той не бе толкова стар, колкото Краобан, но изглеждаше още по-крехък. — Още ядосани хора.

— Знаеш ли „Камъкът на раздялата“? — попита изведнъж Мейгуин арфиста. — Това е една стара песен за ситите, за някоя си Ненаис’у, която умира.

— Знаех я някога — каза Арноран, присви очи и се взря в огъня. — Много стара песен… много, много стара.

— Не е нужно да пееш думите — каза Мейгуин и седна до него с кръстосани крака, полата й се опъна като кожа на барабан между коленете й. — Просто ми изсвири мелодията.

Арноран взе арфата си и изсвири няколко пробни ноти.

— Не съм сигурен, че знам как точно…

— Няма значение. Опитай. — Искаше й се да може да каже нещо, което да докара на лицата им усмивки поне за миг. Заслужаваше ли народът й да я вижда винаги в траур? Най-после продължи: — Ще е хубаво да се замислим за други времена.

Арноран кимна и дръпна струните, като затвори очи, сякаш вдъхновението му идваше по-лесно на тъмно. После започна нежна мелодия, изпълнена със странни ноти, които трепереха тъкмо на ръба на дисонанса, без обаче да го прекрачват. Докато той свиреше, Мейгуин също затвори очи. Отново чу гласа на бавачката си, която много отдавна й разказваше историята на Друки и Ненаис’у (какви странни имена имаше в старите балади!), разказваше за любовта им и трагичните им кончини, за воюващите им семейства.

Музиката продължи дълго. Мислите на Мейгуин се изпълниха с образи от далечното и не чак толкова далечно минало. Тя видя бледия Друки, превит от скръб, да кълне за отмъщение — но той имаше измъченото лице на брат й Гуитин. А и Ненаис’у, безжизнена насред зеленината — не беше ли това самата Мейгуин?

Арноран бе спрял. Мейгуин отвори очи — не знаеше кога е спряла музиката.

— Когато Друки умрял, за да отмъсти за съпругата си — каза тя така, все едно продължаваше започнат разговор, — семейството му не могло да живее повече с рода на Ненаис’у.

Арноран и Краобан се спогледаха. Тя не им обърна внимание и продължи:

— Сега си спомням историята. Бавачката ми често ми пееше тази песен. Семейството на Друки избягало надалеч от враговете си, отишли много далеч, за да живеят отделно… — След кратка пауза тя се обърна към Краобан и попита: — Кога ще се върне Еолаир с хората си?

Старецът преброи на пръсти и отвърна:

— Трябва да се върнат до новолуние, след малко по-малко от две седмици.

Мейгуин се изправи и каза:

— Някои от тези пещери стигали дълбоко в сърцето на планината. Това вярно ли е?

— Винаги е имало дълбоки места в Грианспог — каза Краобан. — Някои са били изкопани още повече от миньорите.

— Тогава утре в зори започваме да ги изследваме. Докато графът и хората му се върнат, ще сме готови да се преместим.

— Да се преместим? — Краобан присви очи от изненада. — Къде да се преместим, лейди Мейгуин?

— Навътре в планините. Разбрах го, докато Арноран свиреше. Ние, хернистирците, сме като семейството на Друки в песента: не можем повече да останем тук. — Тя потърка ръце, за да ги стопли. — Крал Елиас унищожи брат си Джосуа. Сега вече няма нищо и никой, който да прогони Скали.

— Но, господарке! — намеси се Арноран, достатъчно изненадан, за да я прекъсне. — Все още имаме Еолаир, а и мнозина смели хернистирци…

— Но няма кой да прогони Скали — рязко го прекъсна тя. — И танът на Калдскрайк несъмнено ще реши, че поляните на Хернистир са по-гостоприемен дом от собствените му земи в Римърсгард. Ако останем тук, все някога ще бъдем хванати и изклани пред собствените си пещери, като зайци! — Гласът й стана по-висок. — Но ако отидем по-дълбоко, те никога няма да ни намерят. Тогава Хернистир ще оцелее, далеч от лудостта на Елиас и Скали и всички останали!

Краобан я погледна разтревожено. Тя знаеше, че и той се чуди, като всички останали, дали не е изгубила ума си след загубите си, след загубите на всички хернистирци.

„Може и да съм — помисли си, — но не и за това. По този въпрос съм сигурна, че съм права“.

— Но, лейди Мейгуин, какво ще ядем? Как ще се сдобиваме с платове, със зърно…

— Ти сам го каза — отвърна тя. — Планините са прорязани от тунели. Ако ги изучим и изследваме, можем да живеем дълбоко долу и да сме в безопасност от Скали, и все пак да излизаме, където пожелаем — да ловуваме, да събираме припаси, дори да нападаме лагерите на Калдскрайк, ако решим!

— Но… но… — Старецът се обърна към Арноран, но арфистът не му предложи никаква помощ. — Но какво ще каже майка ви за този план?

Мейгуин изсумтя презрително:

— Мащехата ми прекарва дните си, като седи с другите жени и се оплаква колко е гладна. Инахуен е по-безполезна и от дете.

— Тогава какво ще каже Еолаир? Какво ще стане със смелия граф?

Мейгуин се вгледа в треперещите ръце на Краобан, в сълзливите му стари очи. За момент го съжали, но това не спря гнева й.

— Графът на Над Мулах може и да ни каже какво мисли, но спомни си, Краобан: той не може да ми заповядва. Дал е клетва на рода на баща ми. Еолаир ще направи това, което кажа аз!

Тръгна си и остави двамата старци да си шепнат до огъня. Хапещият студ навън не можа да охлади разгорещеното й лице, въпреки че стоя дълго под сивото небе.

 

Граф Гутулф се събуди и чу как среднощният звън на Хейхолт затихва високо над Кулата на Зеления ангел.

Затвори очи и зачака сънят да се върне, но дрямката му се изплъзваше. Картина след картина се редуваха пред затворените му клепачи, образи на битки и турнири, сухите повторения на дворцовия етикет, хаосът на лова. На преден план във всяка сцена бе лицето на крал Елиас — проблясването на паническото, бързо прикрито успокоение, което Гутулф видя, докато пробиваше кръга нападатели, за да спаси приятеля си през Войните на тритингите; безизразният поглед, с който Елиас прие потвърждението за смъртта на жена си Хилиса; и най-обезпокоителното от всичко — потайният, ликуващ и все пак виновен поглед на краля, който не слизаше от лицето му при всяка от срещите му с Гутулф.

Графът се изправи и изруга. Сънят си бе отишъл и нямаше да се върне.

Не запали лампата — само лъчът звездна светлина от тесния прозорец му помогна да прескочи прислужника, който лежеше задрямал на пода до леглото. Наметна един плащ върху нощницата си, нахлузи чехлите и се измъкна в коридора. Беше объркан от глупавите си неспокойни мисли и реши, че може да се поразходи.

Коридорите на Хейхолт бяха празни, нито един пазач или слуга не се мярна пред погледа му. Тук-там по стените догаряха факли. Залите бяха празни, но все пак някакъв глух шепот се носеше през полутъмните коридори — гласовете на постовете върху стените, реши графът, гласове, които разстоянието бе направило безтелесни и призрачни.

Гутулф потрепери. „Трябва ми жена — помисли си. — Едно топло тяло в леглото ми, един бъбрещ глас, който да смълчавам, когато пожелая, и който да запълва тишината, когато му позволя. Този монашески живот може да лиши всекиго от мъжество“.

Обърна се и закрачи по коридора към покоите на прислугата. Имаше една сочна къдрокоса камериерка, която не би казала не — та нали самата тя му бе казала, че годеникът й е умрял при хълма Булбак и че е сам-сама.

„Ако и тя е в траур, ха! Тогава наистина ще стана монах!“

 

Огромната врата към стаите на прислугата беше заключена. Гутулф ръмжа и натиска, но резето от вътрешната страна бе пуснато. Замисли се дали да не почне да тропа по тежкия дъб, докато някой не дойде да отвори — някой, който бързо щеше да усети гнева на Утаниат — но реши да не го прави. Нещо в тихите коридори на Хейхолт го караше да не иска да привлича внимание. Освен това къдрокосата слугиня не си струваше разбиването на врати.

Отстъпи назад, почеса наболата си брада и видя нещо бледо да се движи в дъното на коридора, на ръба на полезрението му. Стреснат, той се обърна рязко, но не видя нищо. Направи няколко крачки и надникна зад ъгъла. Коридорът бе празен. Бездиханен шепот се понесе по галерията — ниският глас на жена, която като че ли стенеше от болка. Гутулф се обърна и тръгна към стаята си.

„Нощни номера — изръмжа той наум. — Заключени врати, празни коридори — целият проклет замък може и да е изоставен!“

Изведнъж спря и се огледа. Кой беше този коридор? Не можеше да познае полираните плочки, знамената със странна форма, които висяха в сянката на тъмната стена. Освен ако не беше тръгнал в погрешна посока и не се бе загубил, това трябваше да е преддверието към параклиса. Той се върна по стъпките си и зави по другия коридор. Въпреки че не се виждаха никакви отличителни белези, освен няколко прозореца, бе сигурен, че е намерил верния път.

Хвана се за перваза на един прозорец и със силните си ръце се издърпа нагоре. Отвъд трябваше да е или предната, или страничната част на двора пред параклиса…

Стресна се, изпусна перваза и падна на пода. Сърцето му биеше като лудо. Той бързо се изправи и се набра отново.

Беше си дворът пред параклиса, потопен в дълбока нощ, точно както трябваше да бъде.

Но какво бе видял първия път? Имаше бели стени и гора от издигащи се върхове — бе решил, че са дървета, но миг по-късно разпозна в тях кули — цяла гора от тънки минарета, игли като от кост, които улавяха лунната светлина и блестяха като че ли заредени с нея! Хейхолт нямаше такива кули!

Но ето! Отново очите му потвърждаваха, че всичко е наред. И дворът си беше на мястото, и вратата на параклиса, и навесът, и храстите, скупчени до алеята като задрямали овце. Зад тях едва можеше да различи окъпания от луната силует на Кулата на Зеления ангел — един-единствен самотен пръст, сочещ към небето там, където само преди минута бе видял дузина ръце, вдигнати за молитва.

Той стъпи на краката си и се облегна на студения камък. Все пак какво бе видял първия път? Нощни номера? Не, това бе нещо повече! Това беше болест или лудост… или магия!

След малко се съвзе. „Успокой се, глупако! — Изправи се и поклати глава. — Това не са плодове на лудостта, а на твърде много чудене, на твърде много женски грижи. Моят старец се изправяше посред нощ и гледаше в огъня с широко отворени очи, кълнеше се, че вижда духове. И все пак бе добре с главата, когато умря, а доживя чак до седемдесет лета. Не, това е само от всички тези мисли за краля, които ме преследват. Черната магия може да е навсякъде около нас — Бог знае, че аз ще съм последният, който ще го отрече след всичко, което видях през тази прокълната година — но не и тук, не и в Хейхолт“.

Гутулф знаеше, че някога, преди стотици години, замъкът е принадлежал на Добрия народ, но сега той бе толкова оплетен с магии и заклинания срещу ситите, че сигурно на цялата земя нямаше друго място, на което те да са по-нежелани.

„Не, просто начинът, по който се е променил кралят, изпълва главата ми със странни мисли: как Елиас е различен всеки миг, как безумният му гняв се сменя с детска тревога“.

Той пристъпи до вратата в дъното — тя водеше към двора. Всичко беше така, както го бе видял за последно. Самотна светлинка гореше в един прозорец от другата страна на градината, в личните покои на краля.

„Елиас е буден. — Той се замисли за момент. — Не спи добре, откакто Джосуа започна да крои планове срещу него“.

Гутулф крачеше през двора към кралските покои, а ненормалният за сезона вятър се носеше около голите му прасци. Щеше да поговори със стария си приятел Елиас сега, в малките часове на нощта, когато мъжете казват истината. Щеше да поиска да знае всичко за Приратес и за ужасяващата армия, която Елиас бе повикал, за орляка, който се нахвърли върху Наглимунд като чума от бели скакалци. Гутулф и кралят бяха другари по оръжие твърде дълго и графът не можеше да позволи приятелството им да се разпадне като ръждясала броня. Тази нощ щяха да си поговорят. Гутулф щеше да разбере точно какви отвратителни неприятности са накарали стария му приятел да действа толкова странно. Това щеше да е първата им възможност от близо година да говорят без Приратес да е наблизо и да гледа с черните си очи на пор, без да каже нито дума.

Вратата на градината бе заключена, но големият ключ, който Елиас му бе дал при наследяването на трона, все още висеше на въженце около врата му. Войнишката му практичност не му бе позволила да го свали, въпреки че бяха минали много месеци, откакто Елиас го бе викал за тайни поръчения.

Ключалката не беше сменена. Тежката врата се люшна навътре без звук и Гутулф благодари на Бога, но не бе сигурен точно за какво. Докато се изкачваше по стълбите към кралските покои, остана удивен, че няма нито един пазач пред вътрешната врата. Дотолкова ли бе сигурен в силата си Елиас, че да не се страхува дори и от убийство? Това изобщо не отговаряше на поведението му, откакто се бе завърнал от обсадата на Наглимунд.

Гутулф дочу приглушени гласове и обзет от лоши предчувствия, се наведе и долепи ухо до ключалката.

Намръщи се. „Трябваше да се сетя — помисли си горчиво. — Мога да позная чакалското джавкане на Приратес където и да съм. Проклето да е това копеле, не може ли да остави краля на мира?“

Докато се чудеше дали да почука, чу тихото мърморене на краля. А после трети глас смрази ръката му по средата на движението — кокалчетата на пръстите му останаха на милиметри от вратата.

Гласът бе висок и напевен, и имаше нещо странно в тона му, нещо нечовешко в звученето му. То подейства на Гутулф като скок в студена вода — той настръхна и дъхът му секна. Като че ли можа да разпознае думите „меч“ и „планини“, преди затъпяващият страх да го обземе. Отстъпи от вратата толкова бързо, че едва не се строполи надолу по стълбите.

Да не би тези адски същества да бяха дошли тук? Избърса потните си длани в нощницата и се отдръпна още една стъпка от площадката. Що за дяволска работа? Елиас да не си бе загубил ума? Или душата?

Гласовете се засилиха, а после нещо изскърца — някой отвътре вдигна резето. Всяка мисъл за среща с Елиас изчезна от главата на графа на Утаниат, той знаеше само, че не иска да бъде заловен как подслушва… че не иска да срещне нещото, което говори толкова странно. Огледа се за някое място, където да се скрие, но стълбището беше тясно. Запрескача бързо стълбите надолу, но едва бе стигнал външната врата, когато чу стъпки на площадката над себе си. Мушна се в малката дупка под стълбите, притисна се колкото можеше в сенките. Стъпалата заскърцаха. Две фигури, едната по-ясна от другата, спряха близо до него.

— Кралят е доволен от новините — каза Приратес. Тъмната фигура до него не отвърна нищо. Отблясък от бяло лице проблесна в дълбините на тъмната качулка. Приратес пристъпи напред през вратата, алените му дрехи изглеждаха тъмно сиво-виолетови на лунната светлина. Той завъртя плешивата си глава да се огледа. Втората сянка го последва в градината.

У Гутулф изведнъж се надигна гняв, гняв, който превъзмогна безпричинния му страх. Да трябва господарят на Утаниат да трепери под стълбището — и при това от нещо, към което прокълнатият свещеник се отнасяше толкова приятелски!

— Приратес! — извика Гутулф и се измъкна изпод стълбите. — Искам да си поговорим…

Чакълът изскърца под краката му, когато той спря. Свещеникът стоеше пред него, сам на средата на пътеката. Вятърът въздишаше в храстите, но нямаше никакъв друг звук, никакво движение, освен лекото помръдване на листата.

— Граф Гутулф? — отвърна Приратес и повдигна вежди с очевидна изненада. — Какво търсите тук? По това време? — Той изгледа Гутулф отгоре до долу. — Да не ви е хванала безсъницата?

— Да… не… Проклет да си, свещенико, това няма значение! Тъкмо отивах да се видя с краля!

Приратес кимна и каза:

— Е, аз пък тъкмо си тръгнах от Негово величество. Той току-що си взе приспивателното, така че за каквото и да искате да си говорите, ще трябва да почака до сутринта.

Гутулф погледна подиграващата му се луна, после огледа двора. Той бе празен, като се изключеха те двамата. Почувства се замаян, предаден от собствените си сетива. Най-после успя да промълви:

— И сам ли беше с краля?

Свещеникът го погледна втренчено за момент.

— Като изключим новия му виночерпец, да. И няколко слуги във външните стаи. Защо?

Графът усети как и последното парченце земя се изплъзва изпод краката му.

— Виночерпец? Аз… аз просто исках да знам… Помислих си… — Гутулф се бореше да възстанови самообладанието си. Посочи към вратата. — На тази врата няма пост.

— Когато такъв неустрашим воин като вас броди из градините — усмихна се Приратес, — едва ли има нужда от пазач. Но вие сте прав. Ще поговоря с главния управител по този въпрос. А сега, ако ме извините, ще отида да си легна в тясното си легло. Прекарах дълъг и уморителен ден, изпълнен с държавни дела. Лека нощ.

Свещеникът се обърна рязко и се отдалечи сред сенките.

 

Докато яздеше през безкрайните снегове, духът на пътника се завърна при него, но името му не го последва. Не можеше да си спомни как е започнал да язди коня, нито дали животното е негово. Нито знаеше къде е бил, нито какво се е случило, за да причини чудовищната болка, която пронизваше тялото му, огъваше и осакатяваше крайниците му. Знаеше само, че трябва да язди към едно място зад хоризонта, да последва извитата следа на няколко звезди, които нощем горяха на северозападното небе. Не можеше да си спомни какво ще намери там.

Съвсем рядко спираше, за да поспи; самото яздене бе нещо като сън наяве, дълъг бял тунел от вятър и лед, който изглеждаше нескончаем. Навестяваха го духове, огромна тълпа от бездомни мъртъвци, които ходеха до стремената му. Някои от тях бяха дело на собствената му ръка — или поне така изглеждаше от упрека в изражението на бледите им лица, — други бяха досадните духове, за които бе убивал. Но сега нито един от тях нямаше никаква власт над него. Без името си той бе точно толкова призрачен, колкото и те.

Така те пътуваха заедно, неназованият мъж и безименните мъртъвци — самотен ездач и шепнеща безплътна тълпа, която го придружаваше като пяна, носена пред океанска вълна.

 

Всеки път, когато слънцето залезеше и звездният кръст изникваше в трепкащото северозападно небе, той правеше тънка резка с ножа си на кожата на седлото. Понякога, когато слънцето изчезваше, вятърът изпълваше тъмното небе с облаци и звездите не се появяваха. Все пак той отново бележеше седлото. Бледите резки в почернялата от мазнина кожа го подкрепяха, доказваха, че нещо може да се промени в тази вечна еднаквост на планини, камъни и заснежени равнини, а и подсказваха, че не се върти в безсмислен кръг, като някое сляпо насекомо по ръба на чаша. Единствената друга мярка за време бе гладът, който вече го измъчваше повече дори и от най-ужасните му други болки. Но това също бе някакво странно успокоение. Да си гладен значи да живееш. Мъртъв, можеше да се окаже прокълнат да се присъедини към множеството шептящи сенки, които го заобикаляха, обречен завинаги да се носи и да въздиша в тази безжизнена пустош. Докато бе жив, имаше поне малка, съвсем слаба надежда — въпреки че така и не можеше да си спомни какво точно е онова, на което да се надява.

Когато конят му умря, на седлото имаше единадесет резки. В един момент яздеше през преспите, а в следващия животното му бавно падна на колене, потрепери и рухна, и навсякъде наоколо се разхвърча тиха бяла вихрушка. След известно време той се освободи. Болката му се бе превърнала в глас, толкова далечен, колкото и звездите, които преследваше. Изправи се и неуверено тръгна напред.

Още две слънца се издигнаха и потънаха, докато се препъваше напред. Накрая изчезнаха дори и призраците, заличени от навяващите снегове. Помисли си, че времето става по-студено, но не можа да си спомни със сигурност какво означава „студено“.

Следващото слънце се изкачи по замръзващото тъмносиво небе. Вятърът бе утихнал и снежните вихрушки се бяха слегнали в рехави преспи. Пред него, нащърбена и остра като зъб на акула, се издигаше планината. Мрачна корона железносиви облаци висеше около замъгления връх, подхранвана от пушеци и пара, които излизаха от пукнатините по ледените склонове. Той падна на колене и изрече мълчалива благодарствена молитва. Все още не знаеше името си, но знаеше, че това е нещото, което търси.

Когато отмина още една тъмнина и светлина, той видя, че се приближава към сянката на планината и че броди през земя на ледени хълмове и тъмни долини. По тези места живееха смъртни мъже и жени със светли коси и подозрителни очи — живееха в къщите на клановете си, направени от окаляни камъни и тежки черни греди. Не минаваше през техните неприветливи селца, въпреки че му се сториха бегло познати. Когато заселниците го поздравяваха и се приближаваха към него, но не повече, отколкото им позволяваше суеверието, той не им обръщаше внимание и продължаваше да се влачи напред.

Още един ден болезнено придвижване го отведе отвъд жилищата на светлокосия народ. Тук планината скриваше небето по такъв начин, че дори слънцето изглеждаше малко и далечно и някаква постоянна вечер покриваше земята. Понякога олюлявайки се, а друг път лазейки, той се изкачваше по стълбите на стария, прастар път през хълмовете в подножието на планината, през сребристите, покрити със слана руини на отдавна умрял град. Колони като счупени кости се издигаха от снега и леда. Арки, приличащи на отдавна празните очи на черепи, се издигаха срещу сенчестите планински ръбове.

Силата му го напускаше — а беше толкова близо до целта. Натрошеният леден път свършваше пред една огромна, по-висока от кула порта на склона на планината. Тя бе изработена от халцедон, блестящ алабастър и магическо дърво, бе окачена на панти от черен гранит и бе изпъстрена със странни фигури и още по-странни руни. Той спря пред тази врата. Последните остатъци живот изтичаха от измъченото му тяло. Когато тъмнината започна да се спуска над него, огромната порта се отвори. Бели фигури пристъпиха напред, красиви като сняг на слънце, ужасяващи като зимата. Бяха наблюдавали как идва. Бяха видели всяка негова отпадаща крачка през бялата пустош. Сега, когато неразбираемото им любопитство бе някак задоволено, те най-после го въведоха в планинската си твърдина.

 

Безименният пътешественик се събуди в огромна пещера в осветеното в синьо сърце на планината. От огромния кладенец в средата на пещерата се издигаха пушек и пара и се смесваха със снега, който се вихреше под невероятно високия таван. Той дълго можеше само да лежи и да гледа нагоре към виещите се облаци. Когато успя да извърна очи, видя великолепен трон от черен камък, покрит отвсякъде с патина от скреж. На трона седеше облечена в бяло фигура: сребърната й маска блестеше като небесен огън, отразила светлината, която се изливаше от големия кладенец. Той изведнъж се изпълни с възторг, но също така и с ужасяващ, наистина ужасяващ срам.

— Господарке! — изкрещя той. Паметта му се възвръщаше като прилив. — Унищожи ме, господарке! Унищожи ме, понеже те провалих!

Сребърната маска се обърна към него. Песен без думи се издигна от сенките на залата, очите на хиляди наблюдатели просветваха към него, като че ли призраците, които го бяха придружавали през пустошта, сега бяха дошли да го осъдят и да свидетелстват за неговата гибел.

— Замълчи — каза Утук’ку. Отвратителният й глас го сграбчи с невидими ръце, направи магия за студ, която проникна до самото му сърце и го вкамени. — Ще разбера онова, което искам да знам.

След ужасяващите му рани и изтощителното му пътуване през снеговете, болката му бе станала толкова всеобхватна, че не можеше да си спомни съществуването на други усещания. Бе носил мъката си толкова безропотно, колкото и липсата си на име, но онази болка бе само физическа. Сега му припомниха (както и на почти всички, които посещаваха Стормспайк), че има агония, която далеч надвишава всички телесни рани, и такова страдание, което остава несмекчено от възможността за избавление в смъртта. Утук’ку, господарката на планината, бе по-стара, отколкото му бе възможно да си представи, и знаеше много неща. Вероятно би могла да научи онова, което искаше, и без да причинява ужасни мъки. Но дори такава милост да бе възможна, Утук’ку не я прояви.

Той крещеше и крещеше. Огромната зала кънтеше.

Ледените мисли на Кралицата на норните пропълзяха през него, стискаха самото му същество със студени, груби нокти. Това бе агония отвъд всичко, отвъд страха или въображението. Тя го изпразваше, а той бе само безпомощен свидетел. Всичко, което се бе случило, всичките му преживявания изскочиха от него, най-съкровените му мисли и личното му аз бяха изтръгнати и изложени на показ; чувстваше се така, сякаш тя го бе разпорила като риба и бе пуснала борещата му се душа да излезе навън.

Той отново видя гонитбата по планината Урмшайм, откриването на меча, който търсеха преследваните, собствената си битка със смъртните и ситите. Присъства още веднъж на излизането на снежния дракон и на собственото си ужасно раняване — как остана премазан и окървавен, погребан под блокове многовековен лед. След това, като че ли наблюдаваше някой непознат, той загледа как едно умиращо същество се бори със снеговете, за да стигне до Стормспайк, една безименна развалина — загубил плячката си, загубил хората си, загубил дори и кучешкия шлем, който го обозначаваше като първия смъртен, станал ловец на Кралицата.

Утук’ку кимна отново, маската й като че ли гледаше нагоре към безредието на облаците над Кладенеца на Дишащата арфа. Най-после тя каза:

— Не е твоя работа да определяш дали си ме провалил, или не, смъртни. Но знай едно: не съм недоволна. Днес научих много полезни неща. Светът все още се върти, но се върти към нас.

Тя вдигна ръка. Пеенето в сенките се усили. Нещо огромно като че ли се помръдна в дълбините на кладенеца и раздвижи парите. Утук’ку продължи:

— Връщам ти името, Инген Джегер. Ти все още си Ловецът на кралицата. — Тя вдигна от скута си нов шлем с блестящо бял цвят, оформен като глава на душеща хрътка: очите и провесеният език бяха изработени от някакъв ален скъпоценен камък, а зъбите бяха ками от кост. — И този път ще ти дам да гониш такава плячка, каквато не е преследвал нито един смъртен!

Талаз от блясък се издигна от Кладенеца на Арфата и се разби във високите колони; рев като от гръм прозвънтя през залата, толкова мощен, че сякаш разтърси основите на самата планина. Инген Джегер усети как духът му се издига и направи мислено хиляда обещания към великолепната си господарка.

Сребърната маска проговори отново:

— Но първо трябва да заспиш дълбоко и да бъдеш излекуван, тъй като си навлязъл по-далеч в земите на смъртта, отколкото смъртните обикновено могат да отидат и все пак да се върнат. Ще бъдеш направен и по-силен, тъй като предстоящата ти задача ще бъде трудна.

Светлината изчезна внезапно, все едно я бе забулил тъмен облак.

 

Гората все още тънеше в дълбока нощ. След виковете тишината като че ли кънтеше в ушите на Деорнот, докато плещестият Айнскалдир му помагаше да се изправи.

— Усирис, вижте! — възкликна римърсгардецът задъхано. Още замаян, Деорнот се огледа, зачуден какво толкова е направил, та Айнскалдир да гледа толкова странно.

— Джосуа! — викна римърсгардецът. — Ела!

Принцът мушна Найдел в ножницата и пристъпи към тях. Останалите също се приближиха.

— Поне веднъж не успяха само да ударят и да се изпарят — каза Джосуа и се свъси. — Деорнот, как си?

— Главата ме боли. Какво гледате всички?

— То… то бе допряло нож до гърлото ми — намеси се отец Странгиард замислено. — Сър Деорнот ме спаси.

Джосуа се наведе към Деорнот, но го изненада, като погледна към краката му, коленичи и тихо каза:

— Ейдон да ни е на помощ!

Най-после Деорнот също погледна натам. На земята до краката му лежеше облеченият в черно норн, с когото се бе счепкал. Лунната светлина огряваше лице, подобно на лицето на труп, капки кръв бяха застинали по бялата кожа. Кривият тънък нож все още стърчеше от бледата ръка на норна.

— Господи! — възкликна той и се олюля.

Джосуа се наведе по-близо до норна и каза:

— Нанесъл си силен удар, приятелю. — Изведнъж очите му се разшириха, той подскочи и Найдел отново изсвистя във въздуха. Джосуа продължи, като се опитваше да говори спокойно: — Той помръдна! Жив е!

— Не за дълго — каза Айнскалдир и надигна брадвата си. Джосуа обаче протегна ръка, така че Найдел да застане между римъра и жертвата му.

— Не. — Джосуа махна и на останалите да се отдръпнат. — Ще е глупаво да го убием.

— То се опита да ни убие! — изсъска Изорн. Синът на херцога току-що бе запалил факла. — Помисли си какво направиха те с Наглимунд!

— Не говоря за милост — отвърна Джосуа и опря върха на меча си в бледото гърло на норна. — Говоря за шанса да го разпитаме.

Норнът се размърда — може би от убождането — и всички се стреснаха.

— Твърде близо си, Джосуа! — извика Воршева. — Дръпни се!

Принцът обърна студения си поглед към нея, но не се помръдна. После премести Найдел така, че да опре в гърдите на затворника. Очите на норна потрепнаха и се отвориха и той пое дълбоко въздух през окървавените си устни.

— Ай, Накига — каза норнът дрезгаво и сви паякообразните си пръсти, — о’до тке стажо…

— Ама той е езичник, принц Джосуа — каза Изорн. — Не може да приказва на човешки език.

Джосуа не каза нищо, но бодна отново. Очите на норна уловиха светлината и блеснаха в някакъв странен виолетов цвят. Погледът му се плъзна нагоре по острието на меча, опряно в крехкия му гръден кош, и най-после се спря на принца.

— Аз говоря — каза бавно пленникът. Гласът му бе висок и студен, крехък като стъклена флейта. — Говоря вашия език. Скоро той ще бъде говорен само от мъртвите. — Съществото седна и завъртя глава, за да се огледа. Мечът на принца следеше всяко негово движение. Ставите на норна като че ли бяха на необичайни места, движенията му бяха плавни там, където хората бяха сковани, но иначе бяха пълни с неочаквани засечки. Някой ахна изплашено, че съществото е достатъчно силно, за да се движи без признаци на болка, въпреки кървящата рана на носа и многото си други рани.

— Гутрун, Воршева… — каза Джосуа, без да откъсва поглед от пленника. Под паяжината засъхваща кръв лицето на норна грееше като луна. — Ти също, Странгиард. Арфистът и Таусър са сами. Идете да се погрижите за тях и запалете огъня. После се подгответе за заминаване. Вече няма смисъл да се опитваме да се скрием.

— Никога не е имало, смъртни — каза съществото на земята.

Двете жени се обърнаха. Отец Странгиард ги последва, като направи знака на Дървото и зацъка тревожно.

— А сега, адско създание, говори. Защо ни преследвате? — Въпреки че гласът на принца бе спокоен, Деорнот си помисли, че вижда на лицето му някаква възбуда.

— Нищо няма да ви кажа. — Тънките устни се усмихнаха. — Жалки кратко живеещи твари. Още ли не сте свикнали да умирате без отговори на въпросите си?

Разярен, Деорнот пристъпи напред и ритна норна в ребрата. Лицето на съществото се изкриви, но не показа никакъв друг признак на болка.

— Ти си дяволско изчадие, а дяволите са много добри лъжци — изръмжа Деорнот. Главата го болеше и той просто не можеше да гледа това ухилено костеливо същество. Спомни си как норните бяха нахлули в Наглимунд като личинки и се вбеси.

— Деорнот… — каза предупредително Джосуа, после се обърна отново към затворника. — Ако сте толкова могъщи, защо твоите приятели просто не ни съсекат и да се свършва с всичко това? Защо да си губите времето с нас, след като сме толкова по-долу от вас?

— Не се притеснявай, няма да чакаме още дълго. — Подигравателният глас на норна стана доволен. — Хванахте мен, то приятелите ми научиха всичко, което искахме да узнаем. Можете още сега да кажете предсмъртните си молитви към онова нищожество на клечица, което боготворите, защото вече нищо няма да ни спре.

Айнскалдир изръмжа заплашително:

— Куче! Не богохулствай!

— Спри! Той го прави нарочно! — изплющя гласът на Джосуа. Деорнот внимателно сложи ръката си на мускулестото рамо на Айнскалдир. Джосуа продължи: — А сега, какво значи това „научиха всичко, което искахме да узнаем“? Говори или ще те дам на Айнскалдир.

Норнът се изсмя — шумолене на вятър в сухи листа, — но Деорнот си помисли, че е видял лилавите очи да се променят: принцът може би бе налучкал някое слабо място.

— Убийте ме тогава, бързо или бавно — викна пленникът. — Няма да кажа нищо повече. Вашето време, времето на всички смъртни, досадни като насекоми, вече свършва. Убийте ме. Онези без светлина ще пеят за мен в най-ниските зали на Накига. Децата ми ще запомнят името ми с гордост.

— Деца? — изненадата на Изорн бе явна. Пленникът хвърли леден презрителен поглед на русия северняк, но не проговори.

— Но защо? — отново попита Джосуа. — Защо ви трябваше да се съюзявате със смъртни? А и каква заплаха сме ние за вас, там в далечния ви северен дом? Какво печели вашия Крал на бурите от тази лудост?

Норнът само се взираше пред себе си.

— Говори, проклета да е бледата ти душа в ада!

Нищо.

Джосуа въздъхна и промърмори почти на себе си:

— Е, какво да правим с него?

— Ето това! — Айнскалдир се отскубна от възпиращата го ръка на Деорнот и вдигна брадвата си. Норнът погледна нагоре към него — за един тих удар на сърцето ъгловатото му лице приличаше на опръскана с кръв маска от слонова кост. После римърсгардецът стовари брадвата си, сцепи черепа му и го размаза на земята. Тънкото тяло на норна се сгърчи, прегъна се на две, отпусна се, после отново се сгъна, все едно по средата имаше панта. Фина мъгла кръв се издигаше от главата му. Предсмъртните му гърчове бяха ужасяващо монотонни, като на смачкан щурец. Деорнот не издържа и се обърна.

— Проклет да си, Айнскалдир! — каза Джосуа. — Как посмя?! Не ти казах да го убиеш!

— И ако не бях, какво? — отвърна Айнскалдир. — Да го вземем с нас? Да се събудиш с това хилещо се лице на труп над тебе някоя нощ? — Изглеждаше малко несигурен, но думите му бяха изпълнени с гняв.

— За Бога, римърсгардецо, никога ли не можеш да почакаш преди да удариш? Ако не уважаваш мен, тогава какво ще кажеш за господаря си Исгримнур, който ти нареди да ми се подчиняваш? — Принцът се наведе напред, отчаяното му лице бе само на няколко пръста от бодливата брада на Айнскалдир. Вгледа се в очите на римъра, като че ли се опитваше да долови нещо скрито. Нито един от двамата не проговори.

Докато гледаше осветения от луната профил на принца, лицето му, изпълнено с ярост и мъка, Деорнот си припомни една картина на сър Камарис, как язди към Първата битка на тритингите. Най-добрият рицар на крал Джон бе имал точно такъв вид, горд и отчаян като гладуващ сокол. Деорнот поклати глава в опит да прогони сенките. Ама че побъркана нощ!

Айнскалдир пръв отвърна поглед и изръмжа:

— То беше чудовище. Сега е мъртво. Двама от другарите му бяха ранени и прогонени. Ще отида да изчистя тая гадна кръв от брадвата си.

— Първо трябва да погребете тялото — каза Джосуа. — Изорн, помогни на Айнскалдир. Претърсете дрехите на норна за нещо, което може да ни каже повече. Бог да ни помага, та ние знаем толкова малко…

— Да го погребем? — Изорн говореше с уважение, но и със съмнение.

— Нека не издаваме за себе си нищо, което би могло да ни спаси, включително и информация. — Джосуа говореше уморено. — Ако приятелите на норна не намерят тялото, може и да не разберат, че е мъртъв. Може да се чудят какво ни казва.

Изорн кимна, без да е много убеден, и приклекна, за да свърши неприятната задача. Джосуа се обърна и хвана Деорнот за ръката.

— Ела. Трябва да поговорим.

Отдалечиха се от полянката, но останаха достатъчно близо, за да чуват звуците от лагера. Парченцата нощно небе, които се виждаха през гъстите дървета, бяха станали тъмносини, първи признак за зората. Чуруликаше самотна птичка.

— Айнскалдир ни мисли само доброто, принце — каза Деорнот, разчупвайки тишината. — Той е избухлив, нетърпелив, но не и предател.

Джосуа се обърна към него и възкликна изненадано:

— Небето да ни пази, Деорнот, мислиш ли, че не го знам? Защо според теб казах толкова малко? Но Айнскалдир действа прибързано. Иска ми се да бях чул нещо повече от норна, въпреки че краят щеше да се наложи да остане същият. Мразя хладнокръвните убийства, но какво друго можехме да направим с това същество? И все пак Айнскалдир ме смята за твърде голям мислител, за да бъда добър войник. Сигурно е прав. — В смеха на принца прозвуча тъжна насмешка и той вдигна ръка, за да спре отговора на Деорнот. — Но не за това исках да си поговорим насаме. Айнскалдир си е моя работа. Не, исках да чуя мислите ти за думите на норна.

— Кои, ваше височество?

— Той каза, че другарите му са намерили, каквото са търсели. Или че са научили онова, което са искали да разберат. Какво може да значи това?

Деорнот вдигна рамене.

— Главата ми все още бучи, принце.

— Но ти сам каза, че трябва да има някаква причина още да не са ни убили. — Принцът седна на мъхестия ствол на едно паднало дърво и махна на рицаря да седне до него. Над главите им небето се оцветяваше в лавандулово. — Изпратиха един ходещ мъртвец да дойде между нас, обстрелваха ни със стрелите си, но не ни улучваха, само за да ни попречат да тръгнем на изток… а сега изпратиха и няколко от своите да се промъкнат в лагера ни. Какво искат?

Деорнот не можеше да измисли никакъв отговор, колкото и да се напъваше. Не можеше да отърси паметта си от подигравателната усмивка на норна. Но имаше и един поглед, онзи мимолетен проблясък на тревога…

— Страхуват се… — започна Деорнот; усещаше, че отговорът е някъде много близо. — Страхуват се…

— От мечовете. Разбира се! От какво друго може да се страхуват?

— Но ние нямаме магически меч.

— А може би те не знаят това — продължи Джосуа. — Вероятно това е едно от добрите качества на Трън и Минияр — че са невидими за магията на норните. — Той се плесна по бедрото. — Ама разбира се! Така трябва да е, иначе Кралят на бурите щеше да ги е намерил и да ги е унищожил! Как иначе биха могли още да съществуват смъртоносни за него оръжия!?

— Но защо се опитваха да ни попречат да тръгнем на изток?

Принцът сви рамене.

— Кой би могъл да каже? Трябва още да помислим за това, но мисля, че то е верният отговор. Страхуват се да не би вече да притежаваме един или и двата магически меча и не смеят да ни нападнат, докато не са сигурни.

Сърцето на Деорнот се сви.

— Но нали чухте какво каза съществото. Вече знаят.

Усмивката на Джосуа помръкна.

— Вярно е. Или поне са почти сигурни. Все пак това е информация, която все още би могла да проработи в наша полза, някак. Все някак. — Той се изправи. — Но те вече не се страхуват да се приближат до нас. Трябва да се придвижваме дори още по-бързо. Ела.

Като се чудеше как една толкова изтощена и обезсърчена група би могла да бърза повече, Деорнот последва принца към лагера.