Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (9)

6. Каменната могила. Скалите

За наказание за прегрешението си Саймън беше лишен от службата при доктора и преместен в кухнята.

По цели дни кръстосваше своя затвор от миялнята до помещението за бельо и обратно като ястреб в неумолимо преследване на плячката си.

„Сам си го направих — минаваше му от време на време през ума. — Явно съм точно толкова глупав, колкото твърди Драконката“. „Защо всички ме тормозят така? — ядосваше се друг път. — Сякаш съм някакво диво животно, на което никой не може да има доверие“.

Рейчъл се смили и започна да му възлага дребни поръчки. Дните вече не изглеждаха толкова тягостни, но за него това беше поредното доказателство, че му е писано вечно да си остане товарно добиче. Да тегли и да влачи, докато не остарее и стане негоден за каквато и да било работа. След това ще го заведат в задния двор и Шем ще го цапардоса по главата с дървения си чук.

Изтичаха последните дни на новандер и декандер се промъкваше тихичко като крадец на кокошки.

 

В края на втората седмица от новия месец Саймън отново получи предишната си свобода. Забраниха му да стъпва в Кулата на Зеления ангел и в някои други любими негови свърталища. Позволиха му да продължи службата си при доктора, ала го натовариха с допълнителна работа следобед, тъй че на обяд трябваше да се връща в помещенията за прислугата. Макар и кратки, посещенията все пак представляваха значителен напредък. Всъщност, изглежда, Моргенес все повече и повече разчиташе на Саймън. Докторът го обучи на много неща, свързани с използването и поддържането на невероятното разнообразие от дреболии, които задръстваха работилницата.

Освен това, полагайки мъчителни усилия, Саймън се учеше да чете. Беше много по-трудно от метенето на подове и чистенето на прашни колби и стъкленици, но Моргенес бе непреклонен и непрекъснато повтаряше, че ако не познава буквите, никога няма да му бъде полезен помощник.

 

В Деня на свети Тунат, 21 декандер, в Хейхолт кипеше трескава работа. Денят на светеца беше последният голям празник преди Ейдонманса и на него се вдигаше богато пиршество. Слугинчетата нареждаха клонки имел и бодлива зеленика около десетките тънки свещи от пчелен восък, които трябваше да бъдат запалени по залез-слънце, за да бликне светлината на пламъчетата им от всеки прозорец и да призове скитащия в мрака на зимната нощ свети Тунат да дойде и да благослови замъка и неговите обитатели. Други слуги нареждаха смолисти пънове в камините или застилаха пода с тръстика.

Саймън, който през целия следобед се стараеше да остане незабелязан, все пак беше открит и му възложиха да отиде до доктор Моргенес и да разбере дали разполага с подходяща за полиране течност, тъй като армията на Рейчъл беше изразходвала целия наличен запас, за да излъскат Голямата маса, която светеше с ослепителен блясък, а работата в Парадната зала едва започваше.

Саймън вече беше прекарал цяла сутрин при доктора, сричайки на висок глас труднопроизносими думи от една книга, озаглавена „Ефикасните церове на лечителите от Вран“, но въпреки това предпочиташе да задоволява и най-странните прищевки на доктора пред ужасяващия стоманен блясък в погледа на Рейчъл. Той буквално прелетя от Парадната зала през просторния салон на Канцеларията и през трапезарията под Кулата на Зеления ангел. Няколко секунди по-късно профуча по моста над крепостния ров като, боен петел в атака и само след миг за втори път през този ден се озова пред вратата на доктора.

Известно време докторът не му отваряше. Саймън дочу гласове отвътре. Опита се да овладее нетърпението си, като чупеше големи трески от проядената рамка на вратата. Най-после старецът се появи. Не беше минало много време от последната среща на Моргенес със Саймън, но докторът не го попита на какво се дължи повторното му посещение. Покани го разсеяно да влезе. Саймън усети странното му настроение и тихо го последва по осветения коридор.

Плътни завеси закриваха прозорците. Отначало, докато очите му свикнат със сумрака в стаята, Саймън не можа да забележи присъствието на друг посетител. След малко различи неясен силует върху един голям моряшки сандък. Мъжът със сивото наметало гледаше към пода и лицето му не се виждаше, но момчето го позна.

— Прощавайте, принц Джосуа — каза Моргенес, — това е Саймън, моят нов помощник.

Джосуа Безръкия вдигна глава. Белезникавите му очи — дали бяха сини… или сиви? — се спряха разсеяно за миг върху младежа, все едно хиркски търговец оглеждаше кон, който не възнамерява да купи. След това принцът насочи вниманието си към Моргенес, сякаш Саймън изобщо не присъстваше. Докторът направи знак на момчето да отиде в другия край на стаята и да изчака там.

— Ваше височество — обърна се той към принца, — боя се, че не мога да направя нищо повече. Използвах всичките си знания на доктор и аптекар. — Старецът нервно потри ръце. — Простете ми. Знаете, че обичам краля и ми е тежко да го гледам как страда, но… но в някои неща не бива да се намесват такива като мен. Има твърде много възможности, твърде много непредсказуеми последствия. Едно от тях е наследяването на трона.

Моргенес, когото Саймън никога не беше виждал в подобно настроение, извади от робата си някакъв предмет на златна верижка и го огледа развълнуван. Доколкото му беше известно, докторът, който обичаше да се глуми над хорската суета, никога не носеше бижута.

— Но, дявол да го вземе, не те карам да се намесваш в наследството!

Тихият глас на Джосуа прозвуча напрегнато като тетива на лък. На Саймън му стана страшно неудобно, че е свидетел на такъв разговор, но нямаше как да си тръгне незабелязан.

— В нищо не те моля да се намесваш, Моргенес — продължи Джосуа. — Само ми дай нещо, което да облекчи последните мигове на стария. Независимо дали баща ми ще умре утре, или след година, Елиас ще си остане Велик крал, а аз — само законен владетел на Наглимунд. — Принцът поклати глава. — Помисли за старата ви връзка — ти, който си бил негов лекар, който си изследвал и записвал житейския му път в продължение на десетилетия!

Джосуа посочи разхвърляна купчина изписани листа върху прояденото от червеи бюро на доктора.

„Да пише за живота на краля?“ — учуди се Саймън. За пръв път чуваше за това. Изглежда, днес докторът наистина щеше да го смае с тайните си.

Джосуа не се отказваше.

— Няма ли да се смилиш? Той е като стар лъв в капан — огромен звяр, ръфан от чакали! Милостиви Усирис, несправедливостта…

— Но, ваше височество… — започна с болка в гласа Моргенес и в същия момент отвън се чуха гласове и тропот на тичащи крака.

Пребледнял и с пламнали очи, Джосуа скочи и извади меча си толкова светкавично, сякаш острието направо изникна от лявата му ръка. Вратата се разтресе от силно чукане. Моргенес тръгна да отваря, но принцът му изсъска да спре. Сърцето на Саймън се разлудува — уплахата на Джосуа го зарази.

— Принц Джосуа, принц Джосуа! — извика някой.

Чукането се поднови. Джосуа прибра с едно движение меча в ножницата, заобиколи доктора и тръгна по коридора. Отвори рязко вратата и в рамката й се показаха четирима души. Трима бяха от неговите войници — със сиви наметала; четвъртият, който падна на коляно пред принца, беше с бляскава бяла роба и по сандали. Сякаш насън, Саймън разпозна в него свети Тунат, отдавна починалия мъченик, чийто образ беше виждал на безброй религиозни рисунки. Какво означаваше това?!

— О, ваше височество… — промълви коленичилият светец и спря, за да си поеме дъх.

Появилата се върху устата на Саймън усмивка — вече бе разбрал, че това е преоблечен да изиграе ролята на светеца войник в тазвечерното празненство — застина при вида на покрусения израз върху младежкото лице.

— Ваше височество… Джосуа! — повтори войникът.

— Какво има, Деорнот? — напрегнато попита принцът.

Деорнот вдигна глава. Тъмната, грубо подстригана по войнишки коса се люшна под бялата качулка. В този миг погледът му наистина беше мъченически — покрусен и всезнаещ.

— Кралят, господарю, вашият баща кралят… епископ Домитис каза… че е мъртъв.

Джосуа избута безмълвно от пътя си коленичилия мъж и тръгна навън, следван от войниците. Миг по-късно Деорнот се изправи и ги последва, стиснал молитвено ръце, сякаш полъхът на трагедията беше превърнал преструвката в реалност. Вратата се полюшваше от студения вятър.

Саймън се обърна към Моргенес и видя, че докторът гледа след тях с блеснали от сълзи старчески очи.

 

И тъй, в Деня на свети Тунат крал Джон Презвитер най-после умря в твърде напреднала възраст, обичан и почитан, неделима част от живота на своите поданици, като земята, върху която живееха. Макар и отдавна очаквана, смъртта му потопи в скръб всички населени с човеци земи.

Някои от най-старите си спомниха, че точно преди осемдесет години именно в Деня на св. Тунат през 1084 година от Основаването Престър Джон убил дяволското влечуго Шуракай и триумфално минал на коня си през вратите на Ерчестър. Многократното повтаряне на тази история не без съответните преувеличения се придружаваше от многозначително поклащане на главите. Миропомазан за крал от самия Бог, както свидетелстваше величавият акт, и накрая приласкан в лоното на Спасителя тъкмо на неговата годишнина. Това трябваше да се очаква, заключаваха всички.

Макар тежката зима да беше в разгара си, в Ерчестър и Великата крепост се струпа народ от всички земи на Остен Ард. Много от местните жители негодуваха заради пришълците, заели най-добрите скамейки в църквата и по кръчмите. Недоволството до голяма степен се дължеше на факта, че някакви си чужденци вдигат толкова врява заради собствения им крал: въпреки че крал Джон беше господар на всички, гражданите на Ерчестър го смятаха единствено за свой владетел. В по-младите си и здрави години той обичаше да се появява сред народа, яхнал кон и облечен в бляскавите си доспехи. Жителите на града и най-вече тези от по-бедните квартали често споменаваха „нашия старец горе в Хейхолт“ с някаква фамилиарна, собственическа гордост.

Сега него вече го нямаше или поне беше станал недостъпен за тези простодушни хорица. Отсега нататък той принадлежеше на хронистите, поетите и свещениците.

 

За периода от четиридесет дни между смъртта и погребението отнесоха тялото на крал Джон в Залата за приготовления в Ерчестър, където свещениците го измиха с редки масла, изтриха го с тръпчива билкова смола от южните острови, след което го увиха в бяло ленено платно от глезените до шията, като през цялото време шепнеха молитви за всепобеждаващо благочестие. След това облякоха крал Джон в скромно одеяние, подобно на това, което младите рицари обличат при посвещаването си, и го положиха внимателно в ковчег насред Тронната зала под пламъчетата на високи черни свещи.

След като изложиха тялото на Престър Джон за поклонение, отец Хелфсин, съветникът на краля, нареди да запалят огън на върха на каменното укрепление при Вентмаут, което се правеше само по време на война и при велики събития. Малцина сред живите си спомняха кога за последен път е запалвана могъщата кула-факла.

Хелфсин заповяда също така да бъде изкопана яма при Свертклиф — местността на изток от Ерчестър с изглед към Кинслах, — на ветровития склон, където лежаха затрупани под снега шестте гробни могили на кралете, властвали в Хейхолт преди Джон. Времето беше ужасно за копаене, тъй като земята беше замръзнала, но копачите на Свертклиф се гордееха с оказаната им чест и стоически понасяха хапещия студ. Докато завършат ямата и я покрият с огромна тента от брезент в червено и бяло, измина по-голямата част от мразовития месец джоневер.

Приготовленията в Хейхолт продължаваха. Четирите кухни на замъка светеха и пушеха като леярни, докато цял орляк изпотени кухненски прислужници печаха месото, хляба и сладкишите за погребението. Управителят на замъка Питър Позлатения бокал — дребно енергично човече с жълтеникава коса — сякаш беше едновременно навсякъде като някакъв ангел отмъстител. В един и същ момент опитваше кипящата в огромните казани супа, проверяваше дали има прах в пукнатините на Голямата маса — безсмислено старание, след като за чистенето отговаряше Рейчъл — или сипеше проклятия след забързаните сервитьори. Всички бяха единодушни, че е настъпил неговият час.

 

Погребалната церемония събра в Хейхолт представители от всички кътчета на Остен Ард. Скали Остроносия от Калдскрайк, нелюбимият братовчед на херцог Исгримнур, пристигна от Римърсгард с десетина съмнителни родственици с гъсти бради. От трите клана, които деляха управлението на дивата Тритингс, пристигнаха марчтаните, като представители на своя владетелски дом. Беше твърде странно, че както никога членовете на клана бяха загърбили враждата си и пристигнаха заедно — свидетелство за уважението им към крал Джон. Говореше се даже, че когато вестта за смъртта на Джон достигнала Тритингс, стражите на трите клана се срещнали по границите на земите, защитавани толкова ревностно един от друг, и цяла нощ пили и ревали в памет на Джон.

От Санселан Махистревис, херцогския дворец в Набан, херцог Леобардис изпрати своя син Бенигарис с отряд легионери и рицари в брони — почти сто души. Когато слязоха от трите военни кораба, върху чиито платна се развяваше златното набанско рибарче, събраната на пристана тълпа ги посрещна благосклонно. Чуха се дори възгласи в знак на почит по адрес на Бенигарис, яхнал високия си кон, макар много от хората да си шепнеха, че дори да е племенник на Камарис, най-великия рицар от времето на Джон, то той е издънка от бащиното си родословно дърво, а не на чичо си. Камарис бил изключително висок и внушителен мъж — поне така твърдяха онези, които бяха достатъчно стари, за да го помнят, — а в интерес на истината Бенигарис беше по-скоро възпълничък. Все пак от изчезването на Камарис-са-Винита бяха изминали почти четиридесет години: много от по-младите подозираха, че слуховете за внушителността на Камарис са плод на въображението на изкуфелите старци.

От Набан пристигна още една велика делегация, не чак толкова войнствена като хората на Бенигарис: самият лектор на библейски текстове Ранесин доплува в Кинслах на красив бял кораб, върху чието лазурносиньо платно грееха бялото Дърво и златният Стълб на Църквата Майка. Тълпата на пристана, посрещнала сдържано Бенигарис и набанските войници, сякаш смътно припомняйки си времето, когато Набан беше воювал с Еркинланд за надмощие, приветства лектора с гръмки възгласи и се втурна напред, така че се наложи кралските войници да обединят усилията си с охраната на лектора, за да я спрат. Въпреки това в блъсканицата двама-трима се озоваха в леденото езеро и само незабавното им измъкване от водата ги спаси от измръзване.

 

— Не точно това бих искал — прошепна лекторът на младия си секретар отец Диниван. — Виж само какво нескопосано нещо са ми изпратили.

И посочи покритата носилка — великолепна изработка от резбовано черешово дърво и синьо-бяла коприна. Облеченият в семпло черно одеяние отец Диниван се ухили.

Ранесин, строен и хубав мъж на около седемдесет години, погледна с раздразнение очакващата го носилка и се намръщи, след което кимна едва-едва на един изнервен еркинландски офицер от охраната.

— Моля ви да махнете това — каза той. — Оценяваме вниманието на съветник Хелфсин, но предпочитаме да повървим сред хората.

Подразнилото го превозно средство беше избутано настрана и лекторът тръгна към претъпканите с хора стъпала на кея на Кинслах. Когато направи знака на Дървото — палецът и малкият пръст като изкривени клони, а средните пръсти изправени вертикално, — блъскащата се тълпа бавно отвори пътека по огромното стълбище.

— Моля ви да не вървите толкова бързо, господарю — посъветва го Диниван, докато се провираше между протегнатите махащи ръце. — Охраната много ще изостане.

— А какво те кара да мислиш — по лицето на Ранесин пробяга и изчезна дяволита усмивка, преди някой освен Диниван да я е забелязал, — че не се опитвам да направя тъкмо това?

Диниван тихичко изруга и моментално се упрекна за слабостта си. Лекторът го беше изпреварил с няколко крачки и тълпата се вмъкна между тях. За щастие страничният вятър се усили и Ранесин беше принуден да забави ход и да сграбчи с другата си ръка шапката си, която беше почти толкова висока и тънка, колкото Негово преосвещенство. Като забеляза, че лекторът се забавя под напора на вятъра, Диниван ускори крачка, настигна господаря си и го хвана здраво за лакътя.

— Простете ми, господарю, но уредникът на Майката Църква Велигис никога няма да ми прости, ако ви позволя да паднете в езерото.

— Разбира се, сине мой — кимна Ранесин и продължи да очертава във въздуха Дървото, докато се изкачваха по дългото стълбище. — Постъпих неразумно. Знаеш обаче как ненавиждам този ненужен разкош.

— Но, лекторе — противопостави се учтиво Диниван, като повдигна рунтавите си вежди в престорена изненада, — вие сте гласът на Усирис Ейдон. Не е редно да търчите по стълбите като млад семинарист.

Разочарован, Диниван забеляза, че думите му предизвикаха съвсем вяла усмивчица. Известно време продължиха да се изкачват мълчаливо един до друг, като младежът не изпускаше ръката на възрастния мъж.

„Горкият Диниван — помисли си Ранесин. — Толкова се старае и е тъй внимателен. Не че не се отнася към мен — лектора на Майката Църква все пак — с известно неуважение. Прави го, разбира се, защото аз му го позволявам — за мое собствено добро. Но днес не съм в добро настроение и той го знае“.

Това естествено се дължеше на смъртта на Джон, но причината беше не просто загубата на добър приятел и прекрасен крал, а неминуемите промени, към които Църквата в лицето на лектор Ранесин изпитваше сериозно подозрение. Както и тъгата от раздялата, разбира се — само на този свят, напомни си настоятелно лекторът, — с един човек с добро сърце и с добри намерения, макар в отделни случаи Джон да беше прекалено праволинеен при осъществяването им. Ранесин му беше изключително задължен, не на последно място заради изигралото значителна роля влияние на краля за издигането на някогашния Осуайн до върховете на Църквата, а по-късно и до лекторския пост, което в продължение на пет столетия не бе постигал никой друг еркинландец. Кралят щеше да му липсва много.

Ранесин възлагаше надежди и на Елиас. Принцът безспорно беше сърцат, решителен и смел — все редки черти за синовете на велики мъже. Вярно, че бъдещият крал беше освен това избухлив и някак си нехаен, но — Дуос вулстей — поемането на отговорностите на властта и наличието на добри съветници често лекуваха или поне смекчаваха подобни недостатъци.

Когато стигна горния край на стълбището на Кинслах и заедно с блъскащата се около него свита стъпи на Кралския път, който опасваше Ерчестър, лекторът си даде обещание, че ще изпрати свой доверен съветник, който да помага на новия крал и, разбира се, отблизо да следи за съблюдаването на интересите на Църквата — някой като Велигис, а защо не и младия Диниван… не, с Диниван не би се разделил. Все щеше да намери някой, който да неутрализира нетърпимите младоци от свитата на Елиас и онази празноглав идиот епископ Домитис.

 

Утрото на първи фейевер, деня преди Елисияманса — Деня на Жената, — беше ясно и мразовито. Слънцето едва докосваше острите върхове на далечните планини, когато пред параклиса на Хейхолт се проточи бавна и тъжна процесия. Пред олтара върху платформа, застлана с копринен плат на златисти и сини ивици, вече лежеше тялото на краля.

Саймън със завист и възхищение наблюдаваше благородниците в техните скъпи тъмни одежди. Беше се промъкнал до празния балкон за църковния хор над олтара направо от кухнята, както си беше в изцапаната със сос риза. Дори скрит в сянката, изпитваше срам от мизерното си облекло.

„Единственият прислужник тук съм аз — помисли си той. — Единственият от всички, които са живели в замъка заедно с нашия крал. Откъде се взеха всички тези изтънчени дами и господа? Познавам само някои от тях — херцог Исгримнур, двамата принцове и още някои“.

Безспорно имаше нещо нередно в това, че онези, които седяха долу в параклиса, бяха толкова прекрасни в погребалните си копринени облекла, а той мъкнеше кухненската миризма като одеяло върху себе си. В какъв смисъл нередно? Нима може един кухненски прислужник да бъде поканен сред благородници? Или самият той беше допуснал грешка, осмелявайки се да се промъкне тук?

„Ами ако крал Джон гледа?“ При тази мисъл му стана студено. „Ако ме наблюдава отнякъде? Дали ще каже на Господ, че съм се вмъкнал на погребението му с мръсна риза?“

Накрая пристигна лектор Ранесин, облечен както подобава на светия му сан в наметало от черно, златно и сребристо. Носеше венец от свещени цианови листа и държеше кадилница и жезъл от черен оникс. Направи знак на тълпата да коленичи и започна встъпителната молитва на манса сеа куелосан — заупокойната литургия. Докато произнасяше строфите с плътния си глас с едва доловим набански акцент и кадеше над тялото на мъртвия крал, на Саймън му се стори, че върху лицето на Престър Джон изгря светлина. За миг сякаш видя как е изглеждал кралят, когато е влязъл за пръв път през вратите на току-що завладения Хейхолт — с блестящи очи и прашни от битката доспехи. Как му се искаше да го е видял тогава!

Когато безконечните молитви свършиха, благородниците станаха, за да изпеят Кансим фелис; Саймън се задоволи да изговаря думите беззвучно. След като опечалените отново седнаха, Ранесин започна да говори и за всеобща изненада изостави набанския език и премина на по-неофициалния уестърлингски, който Джон беше обявил за говорим език в своето кралство.

— Помни се — напевно зареди Ранесин, — че когато в Дървото на екзекуцията бил забит последният гвоздей и нашият Господар Усирис бил оставен да виси в ужасна агония, го видяла една благородна жена от Набан на име Пелипа, дъщеря на могъщ рицар. Сърцето й се изпълнило с жалост пред неговото страдание. Когато паднал мракът на тази Първа нощ, докато Усирис Ейдон висял умиращ и самотен, защото неговите ученици били изгонени с бичове от двора на храма, тя отишла при Него със златна купа с вода, намокрила скъпия си шал и го поднесла към сухите Му устни. Пелипа Му дала да пие и заплакала, като видяла болката на Спасителя. Казала Му: „Бедни човече, какво са направили с теб?“ А Усирис й отговорил: „Нищо, което да не е отредено на нещастния Човек“. Тогава Пелипа отново се разплакала и казала: „Не е ли достатъчно, че те убиват заради думите ти, а трябва и да те окачват с петите нагоре, за да те унижат?“ А Усирис Пречистващия отвърнал: „Дъще, няма значение как вися — с краката нагоре или обратно, — аз продължавам да гледам право в лицето Бог, моя Баща“.

— И така — лекторът сведе поглед към събраното множество, — какво е казано от нашия Господ Усирис, същото можем да кажем и за нашия обичан Джон. Народът в града говори, че Джон Презвитер не си е отишъл, а е останал да се грижи за своите хора и за своя Остен Ард. Книгата на Ейдон ни уверява, че сега той вече се е възнесъл в нашия прекрасен Рай, изпълнен с музика, светлина и сини планини. Други — наши братя, поданици на Джон в Хернистир — ще кажат, че той се е присъединил към останалите герои сред звездите. Това няма значение.

— Където и да се намира този, който някога беше младият крал Джон, възнесен на блестящите планини или сред звездните пространства, ние знаем едно: той щастливо гледа Бог право в лицето…

 

Когато лекторът свърши словото, дори и той с насълзени очи, и приключиха последните молитви, събраното множество напусна параклиса.

Саймън наблюдаваше в почтително мълчание облечените в черно лични лакеи на крал Джон да изпълняват последните си задължения към него и да се въртят като бръмбари около паднало водно конче, докато го обличаха в кралските одежди и доспехи. Знаеше, че трябва да си тръгне. Не беше редно да шпионира тази церемония — това граничеше със светотатство, но не можеше да помръдне. Чувството на скръб и страх се смени с някакво странно усещане за нереалност. Сякаш беше зрител на представление на мистерия, действащите лица в която се движат сковано по сцената, защото крайниците им ту замръзват, ту се размразяват, ту отново замръзват.

Лакеите на мъртвия крал го облякоха в снежнобялата му ризница и пъхнаха ръкавиците му в презраменния ремък, но оставиха ходилата му боси. Опънаха една небесносиня туника над ризницата и простряха ярко алено наметало през раменете му; през цялото време се движеха като болни от треска. Брадата и косата му вързаха на плитки, а върху челото му положиха желязната диадема, която символизираше господството над Хейхолт. Накрая Ноа, възрастният оръженосец на краля, извади железния пръстен на Фингил, който съхраняваше; внезапните му скръбни ридания разцепиха надвисналата тишина. Ноа хлипаше тъй горчиво, че Саймън се запита как успя да надене през сълзите си пръстена върху белия пръст на краля.

После облечените в черно бръмбари вдигнаха краля и го положиха в ковчега. Покрит със златоткан покров, той за последен път беше изнесен от своя замък, носен от по трима мъже от двете страни. Зад тях вървеше Ноа — носеше увенчания с изображение на дракон боен шлем на краля.

Скрит сред сенките на балкона, Саймън най-после изпусна дъха си, който сякаш беше сдържал поне цял час. Краля го нямаше.

 

Когато херцог Исгримнур видя тялото на Престър Джон да минава през вратата Нарулах с процесията от благородници зад него, го обзе някакво смътно и тягостно чувство, напомнящо сън, че се дави.

„Не бъди такова магаре, старче — каза си той. — Никой не живее вечно, а и Джон си пооткрадна доста годинки“.

Странното беше, че дори когато двамата бяха рамо до рамо сред ужасяващия ад на битката и черноперите стрели на тритингите свистяха край тях като самите Божии светкавици, Исгримнур беше сигурен, че Джон Презвитер ще умре в постелята си. По време на битка този мъж се държеше като благословен от Бога, недосегаем и властен, присмиващ се на кървавата мъгла, която скриваше небесата. Ако Джон беше римър, усмихна се на себе си Исгримнур, положително би носил меча кожа.

„Но сега е мъртвец и тъкмо това е най-необяснимото. Погледни ги — рицари и лордове… те също мислеха, че е вечен. И сега са уплашени“.

Елиас и лекторът бяха заели местата си непосредствено зад ковчега на краля. След тях вървяха Исгримнур, принц Джосуа и русокосата принцеса Мириамел, единствено дете на принц Елиас. Останалите високопоставени семейства също бяха заели местата си без обичайната борба с лакти за по-представителна позиция. Когато понесоха тялото по Кралския път към хълма над залива, в края на процесията запристъпва и простолюдието, стихнала в страхопочитание огромна тълпа.

Върху основа от дълги пръти в подножието на Кралския път чакаше „Морска стрела“, с която, както се говореше, преди много години кралят пристигнал в Еркинланд от островите Уестърлинг. Беше малка, не по-дълга от пет лакътя; херцог Исгримнур се зарадва, като видя, че дървеният корпус е лакиран наскоро и проблясва на мътната светлина на фейеверското слънце.

„Господи, колко обичаше Джон тази малка лодка!“, спомни си той.

Кралските дела не оставяха на Престър Джон кой знае колко време за морето, но херцогът си припомни онази безумна нощ преди трийсетина години, когато Джон изпадна в такова настроение, че нямаше начин двамата с Исгримнур — тогава млад мъж — да не вдигнат платната на „Морска стрела“ и да не излязат във ветровития Кинслах. Въздухът беше тъй студен, че хапеше кожата. Джон — тогава почти седемдесетгодишен — крещеше и се смееше, докато „Морска стрела“ превземаше високите вълни. Исгримнур, чиито прадеди бяха слезли на сушата дълго преди той да се роди, стискаше здраво перилата и се молеше на многото стари и на единствения си нов бог.

Кралските лакеи и войници грижливо положиха Джон в „Морска стрела“ върху специално подготвена за ковчега платформа. Четиридесет войници от кралската Еркинска гвардия вдигнаха на раменете си дългите пръти заедно с лодката, след което я понесоха напред.

Кралят и „Морска стрела“ поведоха събралото се множество по хълма над залива и след половин левга спряха до Свертклиф и до гроба. Свалиха покривалото и дупката зейна като отворена рана край шестте величествени могили на предишните господари на Хейхолт.

От едната страна на ямата беше струпан куп греди, камъни и неогладени дъски. „Морска стрела“ бе положена откъм другия край на гроба, където дупката беше изкопана плитко и под полегат ъгъл. Когато лодката зае мястото си, благородническите родове на Еркинланд и лакеите на Хейхолт застанаха в редица, за да оставят в нея или в гроба по някоя малка вещ в знак на обич. Всяка област също беше изпратила някаква изкусно изработена вещ, която Престър Джон да отнесе със себе си на Небето — наметало от скъпа коприна от остров Риса от Пердруин, Дърво от бял порфир от Набан. Делегацията на Исгримнур беше донесла от Елвритшала в Римърсгард сребърна брадва — дуорска изработка със сини планински кристали на дръжката. Лут, кралят на Хернистир, беше изпратил от Тайг в Хернисадарк дълго копие от ясеново дърво, украсено с червено злато и със златен връх.

 

Слънцето вече беше почнало да се спуска, когато най-после дойде и редът на Исгримнур; макар по сиво-синкавия небесен свод да нямаше облаци, то сякаш скъпеше топлината си. Вятърът се усилваше и свистеше над скалистия връх. Исгримнур носеше в ръка очуканите бойни ботуши на Джон. Нямаше сърце да вдигне поглед към надничащите от тълпата пребледнели лица — сякаш снежни отблясъци в гъста гора.

Пристъпи към „Морска стрела“ и погледна за последно своя крал. Макар по-бяло и от гръд на чайка, лицето на Джон все пак излъчваше такава непреклонност и красота — беше като заспал, — че Исгримнур се разтревожи за своя стар приятел, който лежеше на вятъра, без да е завит поне с одеяло. Върху лицето му за малко не се появи усмивка.

„Джон все повтаряше, че имам сърце на мечка и остроумие на вол — упрекна се Исгримнур. — А щом тук е толкова студено, представям си как ще се чувства в замръзналата земя…“

Заобиколи внимателно, но чевръсто високата купчина пръст, като си помагаше при нужда с ръка. Макар гърбът ужасно да го болеше, беше сигурен, че никой не подозира това; не беше чак толкова стар, за да не изпита гордост при тази мисъл.

Повдигна един след друг изпъстрените със сини венички крака на Престър Джон и му нахлузи ботушите. Похвали наум за умело свършената работа хората от Залата за приготовления заради лекотата, с която изпълни задачата си. Без да поглежда лицето на своя приятел, бързо взе ръката му и я целуна, след което се оттегли, странно успокоен.

Изведнъж му се стори, че тази безжизнена обвивка, която щеше да бъде предадена на земята, вече не принадлежи на неговия крал, лишена от излетялата на свобода като новоизлюпена пеперуда душа. Гъвкавостта на крайниците му, застиналото в покой познато лице — каквото Исгримнур го беше виждал безброй пъти, докато кралят си открадваше час-два сън по време на затишието на някоя битка, — всичките тези неща го караха да изпитва усещането, че изоставя жив приятел. Знаеше, че Джон е мъртъв — беше държал ръката на краля до последния му дъх, — и все пак се чувстваше предател.

Потънал в дълбок размисъл, той едва не се сблъска с принц Джосуа, който го заобиколи пъргаво на път към могилата. Исгримнур с изумление забеляза, че принцът носи меча на Джон Блестящ гвоздей върху сиво платно.

„Какво става? — учуди се Исгримнур. — Защо мечът е у него?“

Когато херцогът стигна до предната редица на тълпата и се обърна да гледа, безпокойството му нарасна: положил меча върху гърдите на краля, Джосуа се опитваше да свие пръстите му около дръжката.

„Това е безумие! — мина му през ума. — Този меч е предназначен за наследника на краля — знам, че Джон би искал да принадлежи на Елиас! А в случай, че Елиас е предпочел да го погребе заедно с баща си, защо сам не го положи в гроба? Безумие! Нима никой друг не се учудва на това?“

Исгримнур се огледа, но не видя нищо, освен скръб по лицата на околните.

Сега и Елиас слезе при гроба, мина бавно покрай по-малкия си брат като участник във величествен танц — какъвто всъщност беше. Наследникът на трона се наведе над перилата на лодката. Никой не видя какво остави при баща си, но всички забелязаха проблесналата върху бузата му сълза, докато очите на Джосуа останаха сухи.

Множеството произнесе още една молитва. Вятърът откъм езерото изду наметалото на Ранесин, докато той ръсеше „Морска стрела“ със свещено миро. С помощта на подпорите и без да отронят нито дума, войниците спуснаха внимателно лодката в трапа, докато легне на два метра под земята. Над нея издигнаха огромен свод от греди, а градинарите подредиха чимовете. След като бяха подредени и камъните, оформящи пирамидата на Джон, погребалната процесия се заизнизва обратно покрай канарите над Кинслах.

 

Погребалната гощавка в огромната зала на замъка напомняше не толкова тържествено събиране, колкото шумен и весел пир. Джон беше умрял, разбира се, но животът му беше продължил достатъчно дълго — много по-дълго от живота на повечето хора — и той беше оставил след себе си кралство, което се радваше на мир и благоденствие, и силен син за господар.

Камините преливаха от камари дърва; танцуващите пламъци хвърляха странни сенки, които подскачаха по стените, потни прислужници препускаха насам-натам. Пируващите размахваха ръце и произнасяха тостове за починалия крал и за новия, който щеше да бъде коронясан сутринта. Малки и големи кучета се боричкаха за хвърлените остатъци от храна и ровеха сламата по пода. Принуден да разнася една тежка кана с вино от маса на маса, навикван и потупван от пируващите, Саймън се чувстваше като в някакъв оглушителен ад, за каквито говореше в проповедите си отец Дреосан: разпилените по масите и хрущящи под краката му кости можеха да са захвърлените останки на грешници, измъчвани преди това от тези смеещи се демони.

Макар все още да не беше коронясан, Елиас имаше осанката на крал-воин. Беше седнал на главната маса в обкръжението на младите лордове, ползващи се с благоразположението му: Гутулф от Утаниат, Фенгболд — графът на Фолшайър, Брюгар от Уестфолд и други. Всички до един носеха върху жалейните черни ленти зеления цвят на Елиас и се надпреварваха да произнесат най-гръмкия тост и най-солената шега. Бъдещият крал оценяваше старанието им и награждаваше допадналите му шеги със силния си смях. От време на време се накланяше към Скали от Калдскрайк, родственика на Исгримнур, специално поканен от него на масата. Едър мъж с орлов профил и руса брада, Скали изглеждаше леко притеснен, че седи до престолонаследника, още повече че херцог Исгримнур не беше удостоен с подобна чест. В един момент обаче Елиас каза нещо, което явно попадна в целта; Саймън забеляза римърът да се усмихва, след което избухна в силен кикот и чукна металния си бокал с този на принца. Усмихнат кръвожадно, Елиас се извърна и каза нещо на Фенгболд, който се присъедини към веселбата.

Масата, на която седеше херцог Исгримнур заедно с принц Джосуа и още няколко души, беше много по-тиха, сякаш настроението на нея беше в тон със сивите одежди на принца. Макар останалите благородници да полагаха всевъзможни усилия да поддържат разговора, когато мина покрай масата, Саймън забеляза, че главните фигури изобщо не вземат участие в него. Джосуа гледаше безмълвно пред себе си, сякаш очарован от гоблените по стените. Херцог Исгримнур също не обръщаше внимание на разговора, но причината за това не беше очевидна. Дори Саймън забеляза навъсените погледи, които старият херцог мята към Скали Остроносия, и как скубе разсеяно ресните на туниката си от меча кожа.

Незачитането от страна на Елиас на един от най-верните рицари на Джон не остана незабелязано от другите маси. Някои от по-младите благородници, макар и достатъчно възпитани, за да го покажат, изглежда, се забавляваха с неловкото положение, в което се намираше херцогът. Шепнеха си, закрили уста с шепи, и повдигаха многозначително вежди, за да подчертаят значителността на скандала.

Замаян от глъчката, пушека и от собствените си объркани наблюдения, Саймън се олюля за миг, но в същия момент от една от страничните маси някой му изрева за още вино и той отново се разбърза.

 

По-късно, когато най-после успя да си открадне кратка почивка в нишата под един от гигантските гоблени, Саймън забеляза, че на главната маса на един висок стол между Елиас и Гутулф се е разположил нов гост. Новодошлият беше облечен в съвсем неуместно за помен яркочервено наметало, обшито с черни и златни кантове. Непознатият се наведе и зашепна нещо в ухото на Елиас. Саймън не можеше да откъсне поглед от него. Мъжът нямаше нито един косъм на главата, нито дори вежди и мигли, макар да беше сравнително млад. Изопнатата върху черепа му кожа беше необикновено бледа даже на ярката светлина на лоените свещи; хлътналите му очи бяха толкова тъмни, че приличаха на блестящи черни копчета под безвеждото чело. Саймън позна тези очи — те го бяха пронизали иззад качулката на кочияша, който едва не го прегази при вратата Нарулах. Той потрепери и се вторачи в тях. В този човек имаше нещо отблъскващо, но хипнотично, като в гърчеща се змия.

— Противен е, нали? — обади се някакъв глас до лакътя му.

Саймън подскочи. Млад тъмнокос мъж, върху чиято гълъбовосиня туника висеше лютня от ясеново Дърво, се усмихваше в нишата зад него.

— Из… винете — заекна Саймън. — Стреснахте ме.

— Нямах такова намерение — засмя се мъжът. — Просто дойдох да разбера дали можеш да ми помогнеш.

Извади скритата зад гърба си ръка и показа празната си чаша.

— О… съжалявам… Почивах си, господарю… Много съжалявам.

— Престани, приятелю, успокой се! Не съм дошъл да те притеснявам, но ако не престанеш да се извиняваш, ще се разсърдя. Как се казваш?

— Саймън, господине.

Той вдигна припряно каната и напълни чашата на младия мъж. Непознатият я сложи в нишата, бръкна пак под туниката си, извади още една чаша и я предложи на Саймън с поклон.

— Вземи — каза той. — Канех се да я открадна, но вместо това можем да пием за наше здраве и за паметта на стария крал. И, моля те, не ме наричай „господине“, защото не съм!

Чукна каната с чашата и Саймън я наля.

— Вземи — каза непознатият. — Наричай ме Сангфугол или, както си кълчи езика старият Исгримнур, Зонгвогол.

Отличната имитация на римърски акцент накара Саймън да се усмихне. След като се огледа крадешком за Рейчъл, той остави каната на земята и надигна към устните си чашата, която му беше дал Сангфугол. Макар да беше силно и резливо, червеното вино накваси пресъхналото му гърло като пролетен дъждец; когато свали чашата, той се усмихваше широко.

— Вие… от свитата на херцог Исгримнур ли сте? — попита Саймън и изтри устни с ръкав.

Сангфугол се засмя.

— Свита! Напълно в стила на виночерпец! Не, аз съм арфистът на Джосуа. Живея в неговия замък в Наглимунд на север.

— Джосуа обича музика?! — Незнайно защо тази мисъл порази Саймън. Той си наля още една чаша. — Изглежда толкова сериозен.

— И наистина е сериозен… но това не означава, че не обича свиренето на арфа или на лютня. Е, повече харесва тъжните ми песни, но понякога ме кара да изсвиря „Балада за трикракия Том“ или нещо друго в този стил.

Преди Саймън да зададе следващия си въпрос, от главната маса се чуха весели викове. Фенгболд беше бутнал чаша вино в скута на един от сътрапезниците си, който с несигурни пиянски движения се мъчеше да изстиска ризата си, а Елиас, Гутулф и другите благородници му се присмиваха и подвикваха. Само плешивият непознат с червеното наметало гледаше безучастно и невъзмутимо, оголил зъби в непроницаема усмивка.

— Кой е този? — обърна се Саймън към Сангфугол, който беше изпил виното си и вдигнал лютнята към ухото си, подръпваше струните и въртеше лекичко дървените ключове, за да я настрои. — Имам предвид мъжа в червено.

— Аха — отвърна арфистът, — видях, че го наблюдаваш. Страшничък е, нали? Приратес, набански свещеник, един от съветниците на Елиас. Разправят, че бил изключителен алхимик — макар да изглежда твърде млад за това, нали? Да не говорим, че не е съвсем подходящо занимание за свещеник. Всъщност, ако се поослушаш по-внимателно, ще чуеш да се шепне, че е магьосник: занимава се с черна магия. Ако се вслушаш още по-внимателно…

На това място Сангфугол снижи драматично глас и Саймън се наведе, за да го чува. Лекичко се олюля и осъзна, че току-що е изпил трета чаша вино.

— Ако се вслушаш много, много внимателно… — продължи арфистът, — ще чуеш да казват, че майката на Приратес била вещица, а баща му… демон!

Сангфугол дръпна силно една струна и Саймън отскочи сепнат назад.

— Но не бива да вярваш на всичко, което чуваш, Саймън — особено когато го чуеш от пияни музиканти — заключи кискайки се Сангфугол и протегна ръка.

Саймън я изгледа втренчено и глупаво.

— Да се здрависаме, приятелю — хилеше се арфистът. — Удоволствие беше да си побъбря с теб, но трябва да се връщам на масата, където ме очакват и други развлечения. Сбогом!

— Сбогом! — Саймън стисна ръката на Сангфугол и го проследи с поглед, докато той си проправяше път през помещението с ловкостта на опитен пияч.

След като Сангфугол седна на мястото си, погледът на Саймън се спря върху две от сервиращите момичета, облегнали се на стената до коридора в отсрещната част на залата. Вееха си с престилките и бъбреха. Едната беше Хепсибах, новото момиче, а другата — Ребах, една от кухненските прислужници.

Кръвта на Саймън се беше поразгорещила. Беше толкова лесно да прекоси залата и да отиде да си поговори с тях. Имаше нещо в тази Хепсибах — в дръзките й очи, в предизвикателната й усмивка… Саймън тръгна с позамаяна глава през залата и шумът го заля като наводнение.

„Чакай, чакай — мина му през ума и той внезапно се изплаши и дори се засрами. — Как просто ей така ще отида и ще ги заговоря — нали ще разберат, че съм ги наблюдавал? Няма ли да…“

— Ей, ти, мързелив глупак! Донеси ни още вино!

Саймън се обърна. Червендалестият граф Фенгболд размахваше чашата си от кралската маса. Момичетата вече се отдалечаваха по коридора. Саймън хукна обратно към нишата, за да вземе каната, и я измъкна изпод кълбо кучета, които се биеха за парче месо. Едно мършаво кутре с бяло петно върху кафявото чело скимтеше жалостиво в края на глутницата, неспособно да се състезава с по-големите песове. Саймън намери късче мазна кожа на един празен стол и я подхвърли на палето. То размаха пънчето на отрязаната си опашка, нагълта почерпката и последва Саймън, който вече носеше каната през залата.

Фенгболд и Гутулф, графът на Утаниат с масивната челюст, бяха вкопчили десници и мереха сили, забили ками в масата до ръката на противника. Саймън ловко обикаляше масата с тежката кана и разливаше вино в чашите на надвикващите се зрители, като внимаваше да не стъпче мотаещото се из краката му кученце. Кралят, който наблюдаваше с интерес състезанието, имаше свой собствен прислужник, тъй че Саймън подмина чашата му. Накрая наля вино на Приратес. Избегна погледа на свещеника, но не можа да не усети странната му миризма — някаква необикновена смесица от мирис на метал и сладникави аромати. Отстъпи назад и видя, че кутрето рови в сламата до черните, излъскани до блясък ботуши на Приратес, подушило някакво паднало лакомство.

— Тук! — изсъска Саймън, отстъпи още по-назад и потупа коляно, но кутрето изобщо не му обърна внимание. Вместо това започна да рови с двете си лапички, побутвайки с гръб скрития зад червеното наметало прасец на свещеника.

— Ела тук! — изсъска отново Саймън.

Приратес помръдна глава и погледна надолу, като завъртя бавно блестящия си череп върху дългата си шия. После вдигна крак и със светкавично движение стовари тежкия си ботуш върху гърба на кученцето. Чу се изпукване на счупена кост и приглушено квичене. Палето се заизвива безпомощно в сламата, а Приратес повдигна отново пета и размаза черепа му.

Свещеникът изгледа равнодушно телцето, след което вдигна поглед към ужасеното лице на Саймън. Черните му очи — безжалостни и безчувствени — го приковаха. После отново се сведоха към кученцето и когато той повторно погледна Саймън, устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

„Нищо не можеш да направиш, момче — говореше усмивката му. — А и кой го е грижа?“

Свещеникът отново насочи вниманието си към масата. Вече освободен от магията на погледа му, Саймън остави каната и тръгна да търси място да повърне.

 

Беше точно преди полунощ; поне половината от пируващите се бяха дотътрили сами до леглата си или ги бяха отнесли. Мнозина надали щяха да присъстват на утрешната коронация. Саймън тъкмо наливаше в чашата на един пиян гост силно разредено вино — Питър Позлатения бокал не би сервирал друго в този късен час, — когато граф Фенгболд, единственият останал от компанията на краля, влезе олюлявайки се в залата. Младият благородник беше с разчорлени коси и с полусмъкнати панталони, а на лицето му грееше блажена усмивка.

— Елате отвън, всички! — извика той. — Излезте веднага! Елате да видите!

И залитна обратно към вратата. Онези, които бяха в състояние да го направят, се изправиха и го последваха, като се побутваха и майтапеха; някои тананикаха пиянски песнички.

Фенгболд стоеше отвън, отметнал глава, с разпусната по оплесканото му наметало коса и вперил поглед в небето. Сочеше с пръст нагоре; последвалите го вдигнаха лица един подир друг.

Върху небето беше изрисувана странна фигура, напомняща дълбока рана, от която в среднощния мрак шурти кръв. От север на юг се носеше огромна червена комета.

— Опашата звезда! — изкрещя някой. — Поличба!

— Старият крал е мъртъв, мъртъв, мъртъв! — извика Фенгболд и размаха камата си във въздуха, сякаш предизвикваше звездите да слязат и да се бият с него. — Да живее новият крал! — продължи да вика той. — Дойде ново време!

Разнесоха се одобрителни викове; някои се разкрещяха и затропаха с крака. Други подхванаха смешен танц — хванати за ръце се завъртяха в кръг. Над тях червената звезда блестеше като тлеещ въглен.

Саймън, който последва пируващите навън, за да види причината за тази врява, тръгна обратно към залата; виковете на танцуващите се носеха зад него. Изненада се, като видя доктор Моргенес, застанал в сянката на крепостната стена. Загърнат в плътно наметало срещу студения въздух, старецът не забеляза своя помощник. Моргенес също гледаше опашатата звезда, която чертаеше алена диря в небесния свод. Но за разлика от останалите, на лицето му нямаше и следа от пиянска веселост. Изглеждаше изплашен, безсилен и смален.

Прилича, помисли си Саймън, на самотник в пустошта, заслушан в песента на гладни вълци…