Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (39)

36. Пресни рани и стари белези

Конете се плашеха от Куантака, тъй че Бинабик яздеше огромната сива вълчица на доста голямо разстояние пред Саймън и останалите; носеше фенер, за да ги насочва в мрака, и потрепващата светлинка се полюшваше пред тях като пламъче на погребална свещица.

Луната се гушеше в гнездото си от облаци и те напредваха бавно и предпазливо. Подрусването на коня под него и топлината, която излъчваше широкият му гръб, на няколко пъти за малко да приспят Саймън, но всеки път го сепваха одрасквания по лицето: бяха сведените клони на дърветата. Почти не говореха. От време на време някой от мъжете прошепваше окуражителна думичка на коня си или пък Бинабик подвикваше за някое препятствие пред тях; но ако не бяха тези редки звуци и приглушеното барабанене на копитата, можеха да минат за сива колона от изгубени души.

Малко преди зазоряване спряха да си направят лагер. Лунният блясък превръщаше дъха им в сребристосини облаци. Не запалиха огън. Етелбърн пое първия караул; увити в тежките си наметала, останалите се свиха на влажната земя да подремнат.

Саймън се събуди под надвиснало като овесена каша утринно небе с вледенени нос и уши. Докато клечеше до малкия огън и дъвчеше парчето хляб и твърдото сирене, които му даде Бинабик, Слудиг приседна до него. Бузите на младия римър пламтяха от червенина от свежия вятър.

— Сякаш е ранна пролет в моя край — ухили се той, набоде комата хляб на ножа си и го сложи над огъня. — Така по-бързо се става мъж, ще разбереш.

— Надявам се, че има начини да възмъжееш и без да замръзнеш до смърт — изсумтя Саймън, докато търкаше ръце една в друга.

— Можеш да убиеш мечка с копие — каза Слудиг. — И това правим.

Саймън не схвана дали се шегува.

Бинабик, който тъкмо бе пратил Куантака на лов, седна с кръстосани крака до тях и попита:

— Готови ли сте за яка езда днес?

Саймън не отговори, тъй като устата му бе пълна с хляб; понеже и Слудиг не отвърна, Саймън вдигна очи. Римърът се бе втренчил в огъня, плътно стиснал устни. Увисна неловка тишина.

Саймън преглътна.

— Мисля, че да, Бинабик — отвърна той. — Далеч ли трябва да стигнем?

Бинабик се усмихна, сякаш мълчанието на римъра беше напълно естествено.

— Докъдето искаме. Днес ми се струва добър ден за дълга езда, тъй като небето е ясно. Дъждовете и снеговете могат да ни настигнат по-скоро, отколкото ни се иска.

— Знаем ли накъде да вървим?

— Отчасти, приятелю Саймън. — Бинабик взе една клонка и започна да чертае върху влажната земя. — Тук се намира Наглимунд. — Той описа груб кръг. След това очерта раковинообразна линия, започваща от дясната страна на кръга. — Това е Велдхелм. На този кръстопът се намираме ние.

Нарисува знак недалеч от кръга. След това очерта набързо огромен овал до отдалечения край на планината, няколко по-малки кръгчета по продължението й и нещо, което приличаше на друга верига хълмове, от другата й страна.

— Та така — продължи той, надвесен над драсканиците си. — Много скоро ще доближим това езеро. — Той посочи овала, — казва се Дроршул.

— Дроршулвен — Езерото на чука на Дрор. — Слудиг се намръщи, наведе се напред и отбеляза с пръст една точка край северния ръб на езерото. — Това е Вественби — тайнството на онзи предател Сторфот. Много би ми се искало да го прекосим нощно време.

Избърса ножа си и го огледа на слабата светлина на огъня.

— Така или иначе, няма да стигнем дотам — натърти Бинабик — и ще трябва да отложиш отмъщението си. Минаваме от другата страна, покрай Халнир към Хейтстед, близо до който е манастирът „Свети Скенди“, а след това най-вероятно ще пресечем северната равнина към планините. Никакво спиране за рязане на гърла.

И побутна с клонката редицата кръгчета оттатък езерото.

— Говориш така, защото вие, тролите, не знаете какво е чест — отсече огорчено Слудиг и изгледа Бинабик изпод гъстите си руси вежди.

— Слудиг — обади се умолително Саймън, но Бинабик не отвърна на заяждането.

— Имаме задача — продължи спокойно тролът. — Исгримнур, твоят херцог, иска така, а неговата воля не позволява да злоупотребяваме с доверието му със среднощни набези, за да прережем гърлото на Сторфот. Това не значи, че един трол няма чест, Слудиг.

Римърът го изгледа остро за миг, след което поклати глава.

— Прав си. — Саймън се изненада, че в тона му не прозвуча никаква враждебност. — Ядосан съм и не си подбирам думите.

Изправи се и тръгна към Гримрик и Хейстън, които товареха конете; докато се отдалечаваше, разкърши яките си мускулести рамене, сякаш за да се освободи от някакво бреме.

— Той се извини — каза Саймън.

— Не всички римъри са нелюбезни като Айнскалдир — отвърна приятелят му. — Но и не всички троли са като Бинабик.

 

Яздиха през целия дълъг ден по хълмистите склонове под прикритието на дърветата. Когато най-после спряха за вечеря, Саймън беше съвсем наясно с предупрежденията на Хейстън: макар конят му да ходеше бавно и теренът, по който се движеха, да беше сравнително равен, усещаше краката и чатала си така, сякаш цял ден го бяха измъчвали с някакви ужасяващи уреди за изтезания. Като се хилеше нарочно, Хейстън любезно му обясни, че след като се схване през нощта, го чака най-лошото; след това му даде да пие от меха с вино толкова, колкото му се иска. Когато накрая се сгуши сред разкривените мъхести корени на един останал почти без листа дъб, Саймън се чувстваше малко по-добре, макар от виното да му се причуваха гласове, които пееха странни песни.

Когато на сутринта се събуди, не само установи, че всичко, което му беше казал Хейстън, е десет пъти по-вярно, ами и се сипеше сняг и покриваше всичко със студено плътно одеяло. Треперейки в сумрачния ювенски ден, той продължаваше да чува гласове сред вятъра. Думите им бяха разбираеми: правеха си шеги с времето и се присмиваха на пътниците, които си мислят, че могат безнаказано да кръстосват из новопровъзгласеното царство на зимата.

 

Принцеса Мириамел се бе втренчила ужасена в разкрилата се пред очите й сцена. Облакът от цветове и черен пушек, който се стелеше на хоризонта пред тях още от сутринта, когато потеглиха с конете, сега се бе превърнал в гоблен на смъртта, изтъкан от плът, метал и разровена пръст. Двамата с Кадрах не можеха да откъснат очи от гледката.

— Милостива Елисия! — задъха се тя и дръпна юздите на подплашения кон. — Какво е станало тук!? Баща ми ли го е сторил?

Закръгленият дребосък примигна и помръдна устни в молитва, както се стори на принцесата.

— Повечето мъртви са хернистирци, милейди — каза накрая той, — а предполагам, че останалите са римъри, доколкото мога да преценя по външния им вид. — Той се намръщи, щом ято уплашени гарвани внезапно литна във въздуха като рояк мухи, направи един-два кръга и отново кацна. — Изглежда, оцелелите са се изтеглили на запад.

Очите на Мириамел се напълниха със сълзи от страх и тя вдигна юмрук да ги изтрие.

— Сигурно отстъпват към Хернисадарк, към Тайг. Защо е трябвало да се случи? Всички ли са полудели?

— Всички отдавна са полудели, милейди — отвърна Кадрах със странна печална усмивка. — Просто дойде време това да излезе наяве.

 

Ден и половина бяха яздили здраво, пришпорвайки конете на лейди Воршева до възможния предел на изтощение, додето стигнаха и прекосиха река Гринуейд в горното й течение, на около двайсет и пет левги югозападно от Наглимунд. След това забавиха ход, давайки възможност на конете да отдъхнат в случай, че отново се наложи да увеличат темпо.

Мириамел яздеше добре в мъжки стил, подходящ за облеклото — брич и късо палто, — в което се бе предрешила при бягството си от Хейхолт. Подстриганата й коса отново беше боядисана в черно, макар съвсем малка част от нея да се виждаше изпод качулката, както срещу студа, така и за да не я разпознаят; брат Кадрах, който яздеше до нея в изпоцапаното си от пътя сиво облекло, също трудно би могъл да привлече нечие внимание. Така или иначе, в такова неприятно време и в тези опасни времена по крайбрежния път се срещаха твърде малко пътници. Принцесата беше започнала да изпитва увереност, че бягството им е осъществено успешно.

Някъде от около пладне, преди още да бяха прекосили насипа над широката, придошла река, неизменно ги съпътстваше воят на далечни тръби, чиито пискливи медни звуци бяха по-силни дори от стенанията на подгизналия от дъжда вятър. Отначало им се сториха заплашителни и тя си помисли, че по петите ги преследва изпратен от чичо й или баща й наказателен отряд, но скоро стана ясно, че по-скоро двамата с Кадрах наближават източника на гюрултията, отколкото той тях. Същата сутрин бяха видели първите симптоми за битката: отделни виещи се черни пушеци, които се влачеха по спокойното сега небе.

 

— Не можем ли да направим нещо? — попита Мириамел, която беше слязла и застанала до пръхтящия кротко кон.

Ако не се смятаха птиците, картината под тях беше абсолютно неподвижна — като изваяна от сиви и червени камъни.

— А какво бихме могли да направим, милейди? — залита Кадрах, без да слиза от коня си.

И отпи една глътка от мяха с вино.

— Не знам. Вие сте свещеник! Не трябва ли да се помолите за душите им?

— За чии души, принцесо? Тези на моите земляци-езичници или тези на правоверните ейдонити от Римърсгард?

Пропитите му с горчивина думи увиснаха над тях като пушек.

Мириамел се извърна, за да погледне дребния човек, чийто израз сега беше съвършено различен от онзи на веселяка, какъвто бе през последните няколко дни. Когато разказваше историите си или пееше хернистирски приключенски и пиянски песни, той направо засияваше от радост. А сега приличаше на човек, изпитал вкуса на съмнителната победа от изпълнението на ужасяващо пророчество.

— Не всички хернистирци са езичници! — отсече тя, разгневена от странното му настроение. — Самият ти си ейдонитски монах!

— В такъв случай да сляза ли долу, за да ги попитам кой е езичник и кой не е? — Той размаха месестата си ръка към останките от приключилата касапница. — Не, милейди, тук вече има работа само за лешоядите.

Смуши коня си с пети и се придвижи малко по-напред.

Мириамел остана на мястото си, вторачена в гледката, притиснала буза до конския врат.

— Сигурна съм, че няма вярващ, който да остане безчувствен пред такава сцена — викна подире му тя. — Дори онова червено чудовище Приратес!

Гърбът на Кадрах се сгърчи при споменаването на името на кралския съветник, сякаш го удариха изотзад.

— Елате, милейди — каза той през рамо. — Трябва да се смъкнем от този хълм, където всеки може да ни види. Не всички лешояди са пернати. Някои са двукраки.

Вече със сухи очи, принцесата сви безмълвно рамене, покатери се на седлото и последва монаха надолу по гористия склон, опнал се край окървавената Инискрих.

 

Тази нощ в лагера им на хълма над просналото се под тях белезникаво езеро Дроршул, по чиито пусти брегове не растеше нито едно дърво, Саймън отново сънува колелото.

То отново го блъскаше и подхвърляше безмилостно като парцалена кукла, издигаше го върху огромния си ръб. Брулеха го студени ветрове и парчета лед разраняваха лицето му, докато се мяташе сред мразовитата чернота.

Когато, блъскан от вятъра и целия в кръв, колелото го вдигна до най-високата точка, той съзря в мрака сияние, блестяща отвесна ивица, която се спускаше от непроницаемата чернота над него към не по-малко непрогледните дълбини под нея. Беше някакво бяло дърво, чийто масивен ствол и тънки клонки блещукаха, сякаш обсипани със звезди. Опита се да се освободи от вкопчилото го колело, да се отблъсне към подканващата го белота, но колелото явно го държеше много здраво. С огромно, последно усилие той се отскубна и скочи.

Гмурна се във вселена от блещукащи листа, понесъл се сякаш сред блясъка на звездите; отправи зов за помощ към благословения Усирис, но ничия ръка не се протегна към него, докато се носеше с все сила отвесно надолу през студената небесната твърд…

 

В Халнир, град на бавно замръзващия източен бряг на езерото, нямаше дори призраци. Полузатрупан от снеговете, със срутени от ветрове и градушки покриви, той се бе проснал като умрял от глад лос под мрачните и невъзмутими небеса.

— Нима Скали и гарваните му толкова бързо са успели да изтръгнат живота от целия Север? — попита Слудиг, ококорил очи.

— Сякаш всички са побягнали от късния студ — обади се Гримрик и придърпа плаща под заострената си брадичка. — Много е студено тук и много далеч от малкото отворени пътища.

— Вероятно и в Хейтстед ще е същото — отбеляза Бинабик и пришпори Куантака обратно нагоре по стръмното. — Добре, че не разчитахме да намерим храна по пътя.

Тук хълмовете започваха да се снишават и един огромен ръкав на северната Алдхеорте покриваше последните им ниски склонове. Беше съвсем различно от южната част на гората, която познаваше Саймън, и то не само заради снега, покрил земята като килим. Тук дърветата бяха прави като свещи и високи, изопнати като колони под белите си гугли тъмнозелени борове и смърчове, ограждащи широки сенчести коридори. Ездачите сякаш прекосяваха сумрачни катакомби, а снегът се сипеше върху тях като пепелта на времената.

 

— Там има някой, брат Кадрах! — прошепна Мириамел. И посочи. — Там! Не виждаш ли блясъка — метал е!

Кадрах отпусна меха и се вторачи. Ъгълчетата на устата му бяха моравочервени. Той се намръщи и присви очи, сякаш за да задоволи поредната й прищявка. Миг по-късно изражението му стана наистина сериозно.

— В името на всеблагия Бог, ти си права, принцесо — пошепна той и подръпна поводите. — Там наистина има нещо.

Подаде й поводите, скочи в гъстата зелена трева, направи й знак да пази тишина и запристъпва напред; като се криеше зад дърветата, се приближи на стотина крачки от блестящия предмет и проточи шия, за да го зърне, като дете, което играе на криеница. След малко се обърна и кимна на Мириамел да се приближи с двата коня.

Беше някакъв мъж, подпрян на пълзящите във всички страни корени на един дъб, целият в броня, която все още проблясваше тук-там, въпреки че беше очукана страховито. В тревата от едната му страна лежеше дръжката на строшен меч, скършен прът и зелен флаг с герба на Белия елен на Хернистир.

— Елисия, Божа майко! — ахна Мириамел. — Жив ли е?

Кадрах набързо завърза конете за един извит като свод корен и пристъпи към нея.

— Не ми изглежда жив.

— Жив е! — възкликна принцесата. — Чуй… Диша!

Монахът коленичи, за да огледа мъжа: дишането му наистина се чуваше на пресекулки изпод шлема. Кадрах повдигна забралото под разперения като крила гребен и се видя мустакато лице, покрито с ручейчета засъхнала кръв.

— Небесни хрътки! — изпъшка Кадрах. — Затова е Артпреас, графът на Кюимн.

— Познаваш ли го? — попита Мириамел, докато отпушваше меха с вода и мокреше кърпичката си.

— Всъщност знам за него — отвърна Кадрах и посочи двете птици, извезани върху съдраната туника на рицаря. — Той е владетел на Кюимн, близо до Над Мулах. Знакът му е чучулиги-близнета.

Мириамел попи лицето на Артпреас, а монахът внимателно заоглежда окървавените дупки в ризницата му. Очите на рицаря потрепнаха.

— Свестява се! — ахна принцесата. — Кадрах, мисля, че ще оживее!

— Но не за дълго, милейди — отвърна кротко дребният мъж. — В корема му има широка като ръката ми рана. Нека му дам последно причастие, за да умре в мир.

Графът изстена и от устата му потече струйка кръв. Мириамел я избърса нежно от брадичката му. Очите му се отвориха и клепачите му потрепнаха.

— Е гундхайн, ма коналбен — промълви на хернистирски рицарят. Закашля се едва-едва и от устата му бликна още кръв. — Има едно добро… момче. Те… взеха ли флага?

— Какво иска да каже? — попита шепнешком Мириамел.

Кадрах посочи разкъсаното знаме на тревата под ръката на графа.

— Успяхте да го спасите, граф Артпреас — отвърна тя и доближи лице до неговото. — Знамето е в безопасност. Какво се случи?

— Воините на Скали Гарвана… бяха навсякъде. — Последва продължителна кашлица и очите на рицаря се отвориха още по-широко. — О, мои храбри момчета… мъртви, всички до един… накълцани като… като…

Артпреас изхлипа сухо и болезнено. Очите му се вторачиха в небето; движеха се бавно, сякаш следяха движението на облаците.

— А къде е кралят? — попита най-после той. — Къде е нашият храбър стар крал? Тези гойрах северняци го бяха наобиколили отвсякъде, Бриниох ги провали, Бриниох на ферт уб… уб… строкинх.

— Кралят? — прошепна Мириамел. — Сигурно има предвид Лут.

Очите на графа неочаквано се насочиха към Кадрах и за миг в тях сякаш припламна искра.

— Падреик? — промълви той и вдигна треперещата си окървавена ръка, за да я отпусне върху китката на монаха.

Кадрах трепна и като че ли понечи да се дръпне, но изглежда, не можеше да отдели очи, грейнали от странен блясък.

— Ти ли си, Падреик, фейр? Върна… ли се?…

След което рицарят се вцепени и се закашля ужасно дълго и мъчително, при което червената струя забълва като гейзер. След малко очите му се подбелиха.

— Мъртъв е — обади се Кадрах. Гласът му бе остър. — Усирис да го избави и Бог да смири душата му.

Направи знака на Дървото над неподвижните гърди на Артпреас и се изправи.

— Нарече те Падреик — каза Мириамел, загледана замислено в кървавочервеното парче плат, което продължаваше да държи.

— Припознал се е — отвърна монахът. — Умиращ, който търси стар приятел. Ела. Нямаме лопати, за да изкопаем гроб. Поне да намерим камъни, за да го покрием. Беше… казвали са ми, че бил добър човек.

Докато Кадрах се отдалечаваше през сечището, Мириамел внимателно издърпа металната ръкавица от ръката на Артпреас и я уви в разкъсания зелен флаг.

— Моля ви, елате да ми помогнете, милейди — провикна се Кадрах. — Нямаме време за губене.

— Идвам — отвърна тя и мушна вързопа в дисагите. — Поне малко можем да си позволим да изгубим.

 

Саймън и спътниците му напредваха бавно покрай дългата страна на езерото през полуостров с високи дървета под несекващия сняг. От лявата им страна се простираше замръзналото огледало на Дроршул; отдясно се възправяха белите рамена на Горен Велдхелм. Воят на вятъра заглушаваше всички думи, които бяха по-тихи от крясък. Саймън не откъсваше очи от огромния тъмен гръб на Хейстън, който се подрусваше пред него; сякаш всички бяха самотни острови сред студено снежно море: постоянно пред очите един на друг, но разделени от непреодолими пространства. Усети, че мислите му се замъгляват, приспани от монотонния ход на коня му.

Странно, но пред вътрешния му поглед току-що напуснатият от тях Наглимунд изглеждаше нереален като далечен спомен от детството. Беше му трудно да си спомни дори лицата на Мириамел и Джосуа, сякаш се опитваше да възстанови в съзнанието си чертите на непознати, придобили значение за него дълго след като са си отишли. Но пък невероятно ярки бяха спомените му за Хейхолт… за дългите летни нощи в двора, за сърбящата го от окосената трева и насекомите кожа или за ветровити пролетни следобеди, в които се катери по стените, а упоителният мирис на розовия плет в двора го привлича като топла прегръдка. Припомни си леко влажния дъх на стената до мъничкото си креватче, набутано в един ъгъл в помещението за прислугата, и се почувства като крал в изгнание, сякаш някакъв узурпатор чужденец го бе лишил от замъка му — както, в известен смисъл, се беше случило.

Останалите също изглеждаха погълнати от собствените си мисли; като се изключеше подсвиркването на Гримрик — тъничко свистене, което само от време на време побеждаваше воя на вятъра, но изглежда, не секваше нито за миг, — те напредваха около езерото Дроршул в пълна тишина.

На няколко пъти, когато успяваше да зърне Куантака сред носещите се снежинки, тя като че ли се вслушваше в нещо. Когато най-накрая спряха да лагеруват, той попита Бинабик.

— Тя чува ли нещо? Има ли нещо пред нас?

Тролът поклати глава и протегна ръце по-близо до огъня.

— Може би. Тя всъщност подушва какво има пред нас — нали яздим срещу вятъра. По-вероятно чува нещо зад или встрани от нас.

Саймън се замисли над думите му за миг и после попита:

— Нима има някой зад нас?

— Съмнявам се. Кой би могъл да е? И защо?

Така или иначе, Слудиг, който яздеше в края на колоната, също бе забелязал неспокойствието на вълчицата. Макар все още да не изпитваше абсолютно доверие към Бинабик, а още по-малко към Куантака — когато си легна да спи, опъна спалния си чувал възможно по-далече от тях, — той не се съмняваше в острите сетива на сивата вълчица. Докато другите ядяха корав хляб и сушено еленско, той точеше брадвичките си с бруса.

— Тук между Димърског — гората северно от нас — и Дроршулвен — каза намусено Слудиг — винаги е било дивотия, дори когато Исгримнур, а преди това и баща му управляваха Елвритшала и зимата си знаеше мястото. Кой знае днес какво броди из бялата пустош или из Тролските планини отвъд нея?

Не спираше да точи оръжията си.

— Най-вече тролове — подхвърли язвително Бинабик, — но мога да ви уверя, че е малко вероятно да ни нападнат през нощта, за да ни изтрепят и ограбят.

Слудиг се ухили кисело, без да пуска бруса.

— Римърът има право — обади се Хейстън и погледна Бинабик с неодобрение. — А самият аз се боя не от тролове.

— Близо ли сме до твоята страна, Бинабик? — попита Саймън. — До Ийканук?

— Ще я доближим, когато стигнем планините, но мисля, че моето рождено място е всъщност на изток оттам, закъдето сме се запътили.

— Така ли мислиш?

— Не забравяй, че все още не сме съвсем сигурни къде точно отиваме. Дървото на Римър — какво значи това? Дърво на римърите? Или на римите може би, тоест на песните? Знам, че планината Урмшайм, където се предполага, че е отишъл Колмънд, се намира някъде на Север между Римърсгард и Ийканук, но тя е голяма планина. — Тролът сви рамене. — В нея ли е дървото? Или преди нея? Или на съвсем друго място?

Саймън и останалите наблюдаваха навъсено огъня. Едно беше да предприемеш рискована мисия за върховния си владетел, а друго да търсиш слепешката из бялата пустош.

Пламъците просъскваха, хапейки влажното дърво. Просналата се в снега Куантака се надигна и вирна глава. Тръгна решително към края на поляната, после се върна и отново легна. Никой не каза нито дума, но сърцата им за пореден път се бяха свили.

Щом приключиха с вечерята, хвърлиха още дърва в огъня — те пукаха и веселяшки изпускаха пара напук на сипещия се сняг. Докато Бинабик и Хейстън разговаряха кротко, а Саймън точеше меча си с бруса на Етелбърн, се надигна тиха мелодия. Саймън се обърна към свирукащия с присвити устни Гримрик, който не откъсваше очи от подскачащите пламъци. Когато видя, че младежът го гледа, жилавият еркинландец разтегна в усмивка щърбата си уста.

— Спомних си нещо — каза той. — Една стара зимна песен.

— Ами изпей я — обади се Етелбърн. — Една песен няма да ни навреди.

— Давай, давай — настоя и Саймън.

Гримрик погледна към Хейстън и трола, сякаш се боеше да не се противопоставят, но те се бяха задълбочили в разговора си.

— Добре — съгласи се той. — Дано не ни навреди. — Окашля се и сведе очи, сякаш притеснен от неочакваното внимание. — Тая песен я пееше баща ми, като излизахме някой декандерски следобед да сечем дърва. — Той отново се окашля. — Зимна песен — добави той, окашля се за пореден път и запя с дрезгав, но мелодичен глас:

— Ледът сковал е сламения покрив,

а прага е затрупал сняг.

Почуква някой на вратата,

навън е мразовита зимна нощ.

 

Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?

 

В огнището подскачат пламъци

и мятат сенки връз стената.

Иззад заключената си врата

обажда се красавицата Арда.

 

Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?

 

И в мрака тя дочува глас:

— Вратата бързо отключи

и ме пусни до огъня да се постопля,

че целият съм вкочанен от студ.

 

Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?

 

А Арда, непорочната девойка,

пак пита: — Кажи ми, господине,

ти кой си, дето скиташ се навън,

когато всеки се е свил на топло?

 

Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?

 

— Божи човек — шепти гласът —

без хляб и без подслон. —

И в думите му толкоз мъка има,

че лед да беше тя, ще я стопи.

 

Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?

 

— Тогаз, добри ми отче, ще те пусна,

та старите си кокали да сгрееш.

И вярвам, щом си божи ти човек,

на мен да пакостиш не ще посмееш.

 

Хей-а-хой, хей-а-хой, кой ли е, кой?

 

И щом вратата тя отваря, кой стои зад нея?

Един човек, далеч от всяка благост.

Дъртакът Едноок във плащ и с жезъл

и килната широкопола шапка.

 

— Излъгах те, излъгах те да вляза —

криви се и се хили той. —

Студът е моят дом, обичам да се скитам,

девойче младо…

— Усирис, да не си полудял?!

Слудиг скочи и всички се сепнаха.

Ококорил от ужас очи, той направи с широк жест знака на Дървото пред себе си, сякаш за да укроти връхлитащ го звяр.

— Да не си полудял? — повтори той, вторачен в сащисания Гримрик.

Еркинландецът огледа останалите си спътници и сви безпомощно рамене. После попита:

— Какво му става на този римър, троле?

Бинабик вдигна очи към Слудиг, който не помръдваше.

— Какво има, Слудиг?

Севернякът огледа недоумяващите им лица и изсумтя:

— Всички ли си загубихте акъла? Не знаеш ли за кого пееш?

— За Дъртака Едноок — отвърна Гримрик и вдигна озадачено вежди. — Най-обикновена песен, северняко. Знам я от баща си.

— Пееш за Удун Едноокия — Удун Римъра, стария черен бог на моя народ. Кланяли сме му се, когато сме тънели в езическо невежество. Не призовавай Удун Небесния отец, когато прекосяваш страната му, инак ще се появи — за злочестина.

— Удун Римъра… — тихо каза Бинабик.

— Щом вече не вярвате в него — попита Саймън, — защо се боиш да го споменаваш?

Слудиг го изгледа, все така стиснал устни.

— Не съм казал, че не вярвам… Да ме прости Ейдон… Казах, че ние, римърите, вече не му се кланяме. — Той отново седна. — Сигурно ме мислите за глупак. По-добре това, отколкото да си навличаме гнева на ревнивите стари богове. Сега сме в неговата земя.

— Ама това е песен — защити се Гримрик. — Ничий гняв не си навличам, просто една проклета песен.

— Бинабик, затова ли се казва „удунсдей“? — понечи да попита Саймън, но спря, като видя, че тролът не го слуша.

Дребосъкът се усмихваше доволно, сякаш току-що бе гаврътнал огромна глътка превъзходно питие.

— Точно така, няма съмнение! — възкликна човечето и се обърна към пребледнелия и намръщен Слудиг. — Браво, приятелю!

— Какви ги дрънкаш? — попита ядосано русобрадият северняк. — Не те разбирам.

— Сетих се кое е мястото, към което се е запътил Колмънд. Мислех, че става дума за „рима“, като в поезията, но ти току-що го каза. Удун Римъра. Ние търсим Дървото на Удун.

Няколко секунди погледът на Слудиг остана празен, след това той бавно кимна.

— Света Елисия, троле! Дървото на Удун. Как не се сетих? Дървото на Удун!

— Да не би да знаеш мястото, за което говори Бинабик? — попита Саймън.

— Разбира се. Това е една много стара наша легенда — за дърво от лед. Старите приказки разказват, че Удун го накарал да порасне, за да се изкачи до небето и да царува над всички богове.

— Каква работа ни върши някаква си легенда?

Макар да чу думите на Хейстън, Саймън усети да го обгръща странен, сковаващ студ. Леденото бяло дърво… видя го отново: извисилия се в мрака бял ствол, недостъпната бяла кула, огромна, мержелееща се сред чернотата бледа ивица… проснала се насред живота му, и му беше необяснимо ясно, че няма как да я заобиколи… никаква пътечка около крехкия белезникав пръст — подканващ, предупреждаващ, очакващ.

Бялото дърво.

— Защото легендата също така казва къде се намира то — каза някакъв глас, който отекваше като в дълъг коридор. — Дори да няма нищо такова, знаем, че сър Колмънд вероятно е отишъл там, където сочи легендата — северната страна на Урмшайм.

— Слудиг е прав — добави нечий глас… на Бинабик. — Трябва само да тръгнем, накъдето е тръгнал Колмънд с Трън — всичко останало е без значение.

Гласът на трола идваше от много далеч.

— Аз… трябва да си легна — каза Саймън с надебелял език.

Надигна се и залитна. Никой от останалите, които разговаряха оживено, не му обърна внимание. Той се уви в дебелото си наметало и усети снежният свят да се завърта шеметно около него. Затвори очи и макар все още да усещаше всяка подробност около себе си, в същия момент започна да се спуска в дълбините на съня, неспособен да се противопостави по какъвто и да било начин.

 

През целия следващ ден продължиха да напредват покрай залива с надеждата в късния следобед да стигнат до разположения в североизточния край на езерото Хейтстед. Решиха, че ако обитателите му не са побягнали от лютата зима на запад, Слудиг би могъл да отиде да купи провизии. В случай, че бе изоставен, вероятно биха могли да намерят подслон в някоя празна къща за през нощта и да се поизсушат преди дългия поход през пустошта. Така пътуването им край брега на езерото минаваше в приятни очаквания.

Хейтстед, състоящ се от петдесетина големи къщи, бе кацнал на един нос, съвсем малко по-широк от самото градче; гледано откъм височината, то сякаш изникваше от замръзналото езеро.

Радостната възбуда на спътниците продължи докъм половината им спускане към носа. Ставаше все по-очевидно, че сградите не са нищо повече от обгорели скелети.

— Да пукна дано! — възкликна гневно Слудиг. — Това не е просто едно напуснато селце, троле. Прогонили са ги!

— Ако въобще са имали късмет да се измъкнат — измърмори Хейстън.

 

— Съгласен съм с теб, Слудиг — каза Бинабик. — Все пак трябва да отидем и да огледаме, за да разберем кога е било опожарено.

Саймън гледаше обгорените останки на Хейтстед и не можа да не си спомни овъгления скелет на манастира „Св. Хоудрунд“.

„Свещеникът в Хейхолт постоянно повтаряше, че огънят пречиства — помисли си той. — Ако е истина, защо всички се плашат от огъня, от пожара? В името на Ейдон, все пак никой не би искал да бъде пречистен чак до такава степен“.

— О, не! — възкликна Хейстън.

Саймън едва не се блъсна в него, тъй като огромният гвардеец дръпна юздите.

— О, боже! — добави той.

Саймън надникна иззад него и видя редица тъмни фигури, които се измъкваха от дърветата до градчето на около километър разстояние от тях — бяха конници. Саймън започна да ги брои, докато се изнизваха един след друг на откритото… седем, осем, девет. Всички бяха с ризници. Водачът им носеше черен железен шлем във формата на глава на хрътка; профилът на озъбената муцуна се очертаваше ясно всеки път, щом се извърнеше да даде поредната заповед. Деветимата потеглиха напред.

— Ей оня — с кучешката глава. — Слудиг измъкна брадвата си и посочи приближаващите се мъже. — Той устрои засадата срещу нас в Хоудрунд. Точно на него имам зъб заради младия Хоув и монасите в манастира!

— Не можем да се справим — каза спокойно Хейстън. — Ще ни накълцат — деветима срещу шестима, като двама от нас са трол и хлапак.

Бинабик не отвърна нищо, а спокойно измъкна мушнатата под подпругата на седлото на Куантака тояжка. После каза:

— Трябва да бягаме.

Слудиг вече пришпорваше коня си, но Хейстън и Етелбърн го застигнаха след няколко крачки и го хванаха за лактите. Римърът, който дори не бе надянал шлема си, се опита да се освободи; погледът му беше налудничав.

— По дяволите — изруга Хейстън, — хайде! Имаме поне шанс да се скрием в дърветата!

Водачът на приближаващите конници изкрещя нещо и те преминаха в тръс. Изпод конските копита се надигаше бяла мъгла, сякаш препускаха върху морска пяна.

— Обърни го! — изкрещя Хейстън на Етелбърн и грабна юздите на коня на Слудиг; Етелбърн нанесе удар с дръжката на меча си по хълбока на коня на римъра и те побягнаха от връхлитащите конници, които ревяха и размахваха брадви и мечове. Саймън се тресеше върху седлото, уплашен да не се свлече от него.

— Бинабик, накъде? — извика с дрезгав глас той.

— Към дърветата — викна Бинабик. — Опасно е да се катерим обратно по пътя. Давай, Саймън, и не се отдалечавай от мен!

Докато се отдалечаваха от овъглените останки на Хейтстед. Саймън успя да смъкне лъка от раменете си, след което приведе глава до шията на коня си и заби шпорите. Внезапният скок на коня го разтресе до мозъка на костите и в следващия миг той вече се носеше навътре във все по-гъстата гора.

Зърна миниатюрния гръб на Бинабик и подскачащата сива задница на Куантака сред издигащите се от всички страни огромни дървета. Виковете отекваха зад тях, той се обърна и видя четиримата си спътници — препускаха плътно един до друг — и преследвачите между дърветата зад тях. До слуха му достигна звук като от разкъсан пергамент и за момент той зърна трептяща стрела в дървото точно пред себе си.

Глухото барабанене на копитата се носеше отвсякъде. Той се бе прилепил към врата на коня и се молеше да оцелее. Току пред лицето му ненадейно изсвири и се скъса черна нишка, а после още една: преследвачите им ги обхождаха във фланг и ги обстрелваха непрекъснато. Саймън изкрещя срещу профучаващите зад близките дървета силуети и още няколко стрели изсвистяха покрай него. Той посегна и изтегли стрела от подскачащия си колчан, но когато понечи да я сложи на тетивата, тя проблесна белезникаво. Беше Бялата стрела. Как трябваше да постъпи?

За част от секундата, която му се стори безкрайна, той я натика през рамо обратно в колчана и издърпа друга. Някакъв присмехулен глас в главата му се изхили, че в такъв момент е решил да подбира стрелите си. Едва не изпусна и лъка, и стрелата, когато конят му залитна покрай едно покрито със сняг дърво. Миг по-късно чу болезненото и същевременно ужасено и ужасяващо изцвилване на сгромолясващ се кон. Хвърли поглед през рамо и видя само трима от спътниците си и — някъде зад тях — сплетено кълбо от ръце, конски копита и размятан сняг. Необезпокоявани, преследвачите профучаваха край рухналия конник.

„Кой ли е?“, мина му светкавична мисъл.

— Нагоре по склона, по склона! — крещеше Бинабик някъде вдясно от Саймън.

Той видя развятата като флаг опашка на Куантака — вълчицата вземаше на скокове една височина към сгъстяващата се гора: боровете се възправяха като невъзмутими стражи пред бушуващия край тях оглушителен хаос. Саймън дръпна с все сила юздите, които държеше с дясната си ръка, и се понесе нагоре по склона зад подскачащата вълчица. Тримата му спътници профучаха край него — пришпорваха задъханите коне към заслона от източени като върлини стволове на върха.

Слудиг бе все така без шлем, а мършавият със сигурност беше Гримрик, но другият, едър и с шлем, се беше се изкачил малко по-нагоре по склона; преди Саймън да успее да разбере кой е, до слуха му достигнаха дрезгави триумфиращи възгласи и конниците връхлетяха отгоре им.

След миг на вцепенение той опъна лъка, но крещящите нападатели се движеха толкова бързо между дърветата, че стрелата прелетя далече над главата на най-близкия до него мъж и изчезна. Саймън стреля пак и му се стори, че улучи крака на един от бронираните конници. Някой изкрещя от болка. Слудиг пришпори с ответен рев белия си кон и нахлупи шлема върху главата си. Двама от нападателите се отделиха от групата и препуснаха към него. Саймън го видя да се навежда светкавично, за да избегне меча на първия, и после как се извръща и стоварва брадвата в ребрата му, докато профучаваше покрай него; от прореза в ризницата на мъжа бликна ярка кръв. В същия момент вторият го застигна; в последния момент Слудиг успя да отбие удара му с другата секира, но мечът все пак издрънча върху шлема му. Римърът се люшна и едва не падна, докато нападателят му обръщаше коня си.

Преди двамата да застанат отново един срещу друг, до слуха на Саймън достигна пронизително цвилене. Той се извърна и видя към него да се клатушка още един конник — Куантака бе впила зъби в крака му и дереше с нокти цвилещия кон. Саймън изтегли меча си от ножницата, но в този миг, докато безуспешно се опитваше да се освободи от вълчицата, конникът връхлетя върху него. Мечът на Саймън отхвръкна надалеч, след което и самият той увисна в безпомощна безтегловност. След един безкрайно проточил се миг сякаш някакъв гигантски юмрук изкара въздуха от гърдите му и той се просна по очи на земята до цвилещите коне. Куантака се измъкна изпод тях и побягна. Мъжът беше лошо затиснат и крещеше.

Саймън се надигна с мъка, като плюеше сняг, и грабна лъка и колчана си. Битката заглъхваше нагоре по склона и той тръгна натам.

Някой се изсмя и той се обърна.

На двайсетина крачки под него, яхнал неподвижен сив кон, беше мъжът с черната ризница и шлема с глава на хищна хрътка. Върху късото му черно палто беше изрисуван герб с формата на пирамида.

— Ето те и теб, момче — рече Кучешката муцуна с плътен, кънтящ изпод шлема глас. — Теб търся.

Саймън се обърна и продължи нагоре, препъваше се и затъваше в дълбокия до коленете му сняг. Мъжът в черно се разсмя и го последва.

Саймън спря; усещаше вкуса на собствената си кръв от разбития си нос и разкъсаната си устна. Облегна се на един смърч, извади стрела, пусна колчана на земята и опъна лъка. Мъжът в черно спря на пет-шест метра от него и наклони скритата си зад шлема глава на една страна, сякаш имитираше хрътката, която наподобяваше.

— Убий ме, ако можеш, момче — подхвърли подигравателно той. — Стреляй!

И пришпори коня си към разтреперания Саймън.

Чу се съсък. Сивият кон внезапно се изправи на задните си крака и отметна глава назад. В гърдите му потрепваше стрела. Конникът с кучешката глава рухна на снега, а тресящият се в конвулсии кон падна на колене и после го затисна. Саймън гледаше изумен. Миг по-късно погледна невярващо лъка в изпънатата си ръка. Стрелата си беше на тетивата.

— Хейстън? — Той погледна нагоре по склона.

И видя между дърветата три силуета.

Нито един от тях не беше Хейстън. Нито един не беше човешки. Наблюдаваха го със светли котешки очи, стиснали плътно уста.

Ситът, който бе изстрелял стрелата, нагласи нова и бавно насочи леко потрепващия й връх към очите на Саймън.

— Тси им тси, Судхода’я — каза той с едва доловима, хладна като мрамор усмивка. — Кръв… както казвате… за кръв.