Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (38)

35. Гарванът и котелът

Щом хлопането се възобнови — скръбен звън, знак за толкова много и все неприятни неща — Мейгуин трепна. Едно от момичетата, дребна белокожа красавица, която Мейгуин от пръв поглед бе преценила като кръшкачка, пусна гредата, която избутваха, и затисна уши с ръце. Тежката греда, с която се опитваха да затворят портата, за малко да се стовари върху тях, но Мейгуин и другите две момичета успяха да я задържат.

— По дяволите, Сифга — изръмжа Мейгуин, — да не си полудяла?! Гредата можеше да ни счупи краката.

— Съжалявам, госпожо — отвърна момичето с пламнали страни. — Просто този звън… стреснах се!

Тя зае отново мястото си и всички забутаха, опитвайки се да наместят тежката дъбова греда в жлеба, за да затворят вратата. Зад оградата струпаните червеникави говеда мучаха, разтревожени също като младите жени от несекващото хлопане.

Със скърцане и блъскане гредата застана на мястото си и всички задъхани отпуснаха ръце.

— Богове милостиви — изпъшка Мейгуин, — изкривих си гърба!

— Не е справедливо — отбеляза Сифга и огледа нацупено кървящите драскотини по дланите си. — Това е мъжка работа!

Металическото блъскане престана и за момент сякаш самата тишина пропя. Дъщерята на Лут въздъхна и вдиша дълбоко ледения въздух.

— Не, Сифга — отвърна тя, — това, което мъжете вършат сега, е мъжка работа, а всичко останало е женска работа — освен ако не искаш да държиш меч и копие.

— Сифга? — разсмя се едно от момичетата. — Че тя не може да убие и паяк.

— Винаги викам Тюйлет за това — отвърна Сифга, горда с чувствителността си — и той винаги идва.

Мейгуин се намръщи.

— По-добре да свикваме сами да се оправяме с паяците. Скоро няма да останат много мъже наоколо, а тези, които останат, ще имат доста друга работа.

— За теб е различно, принцесо — отвърна Сифга. — Ти си голяма и силна.

Мейгуин я изгледа остро, но не каза нищо.

— Не очаквате битките да продължат цяло лято, нали? — запита друго момиче, сякаш ставаше дума за някаква дребна неприятност.

Мейгуин ги огледа всичките, влажните им от потта лица и блуждаещите им погледи, в които вече проблясваше желанието да подхванат по-приятна тема. За момент й се прииска да изкрещи, да ги сплаши и да ги накара да проумеят, че не става дума за някакъв турнир, за някакво развлечение, а за фатално сериозни неща.

„Защо да завирам лицата им в калта точно сега? — помисли си тя. — Много скоро на всички ще ни стане достатъчно непоносимо“.

— Не знам дали ще продължи толкова дълго, Гуилан — поклати глава тя. — Надявам се да не е така. Наистина се надявам.

 

Щом се запъти от яхъра към голямата зала, двамата мъже подновиха блъскането по огромния бронзов котел, обърнат наопаки в рамка от дъбови пръти пред централната порта на Тайг. Докато притичваше покрай тях, грохотът от свирепите удари на обкованите с метал сопи бе толкова силен, че тя запуши уши. Отново се запита как въобще успяват да мислят баща й и съветниците му, камо ли да правят някакви стратегически планове при това ужасяващо бумтене досами залата. Но пък ако не беше Котелът на Рин, щяха да минат дни, за да бъдат предупредени едно по едно отдалечените градчета, особено онези, които се гушеха по склоновете на Грианспог. Така селищата и замъците, намиращи се достатъчно близо, за да чуят бумтенето на котела, щяха да изпратят ездачи до по-отдалечените. Повелителите на Тайг бяха използвали котела във времена на опасност дълго преди Херн Ловеца и Ойндут Могъщото копие да превърнат земите си във велико кралство. Децата, които никога не бяха чували звука му, моментално го разпознаваха, толкова много приказки се разправяха за Котела на Рин.

Капаците на високите прозорци на Тайг бяха затворени срещу мразовития вятър и мъглите. Мейгуин завари баща си и съветниците му в сериозна дискусия пред камината.

— Дъщеря ми — обяви Лут, като се надигна, и положи видимо усилие, за да й се усмихне.

— С няколко жени затворихме последните говеда — докладва Мейгуин. — Не мисля, че е редно да ги тъпчем толкова натясно.

Лут махна пренебрежително с ръка.

— По-добре да загубим малко от тях сега, отколкото да ни се наложи да ги събираме, ако бъдем принудени да се оттеглим бързо към хълмовете.

Вратата в дъното на залата се отвори и караулът хлопна мечове върху щитовете, сякаш пригласяше на пронизителния тътен на Котела.

— Наистина съм ти благодарен, Мейгуин — добави кралят и се обърна към новопристигналия, — Еолаир! — викна той, докато графът крачеше към тях в изпоцапаните си от пътя дрехи. — Толкова скоро се връщаш от лечителите! Как са хората ти?

Графът на Над Мулах се приближи и коленичи, но веднага се изправи заради нетърпеливия жест на Лут.

— Петима са в добро състояние; двамата ранени не изглеждат добре. За останалите четирима ще извикам Скали да даде лично обяснение.

Най-накрая видя дъщерята на Лут и й се усмихна широко, но умореният и угрижен израз върху лицето му остана непроменен.

— Милейди Мейгуин — каза той, поклони се и целуна дългите й пръсти, които, притеснено забеляза тя, бяха мръсни.

— Чух, че си се върнал, графе — каза тя. — Само бих искала обстоятелствата да са по-благоприятни.

— Ужасно съжалявам за твоите храбри мулахи, Еолаир — намеси се кралят и седна отново до стария Краобан и останалите си доверени мъже. — Но да благодарим на Бриниох и Мураг Едноръкия, че попадна на този разузнавателен отряд. Иначе Скали и неговите копелета северняците щяха да ни нападнат изневиделица. След като си получи заслуженото в схватката с твоите мъже, ще е много по-разсъдлив, убеден съм в това — а може и изцяло да промени намеренията си.

— Би ми се искало да е истина, кралю — отвърна Еолаир и поклати унило глава.

На Мейгуин й прималя от възхита пред непреклонността, с която той понасяше изтощението си, но наум се наруга заради детинската си милозливост.

— Но — продължи той — боя се, че не е. Щом Скали си позволява подобно коварно нападение толкова далеч от собствения си дом, значи е сигурен в превъзходството си.

— Но защо все пак, защо? — възрази Лут. — Години наред поддържаме мир с римърите!

— Допускам, ваше величество, че в случая това е без значение. — Тонът на Еолаир бе почтителен, но без нотки на боязън, че си е позволил да поправи краля. — Ако старият Исгримнур все още управляваше в Елвритшала, бихте имали право да се учудвате, но Скали е абсолютна креатура на Елиас, мисля аз. Според слуховете в Набан Елиас ще тръгне срещу Джосуа всеки момент. Той знае, че сме отхвърлили ултиматума на Гутулф, и се бои от необезпокояваните от никого хернистирци в тила си, когато тръгне срещу Наглимунд.

— Но Гуитин е все още там! — не скри страха си Мейгуин.

— С петдесетина от най-добрите ни мъже, за беда — измърмори седналият до камината Краобан.

Еолаир погледна Мейгуин ласкаво, но и снизходително.

— Брат ти без съмнение е в по-голяма безопасност зад дебелите стени на замъка на Джосуа, отколкото би бил тук в Хернисадарк. А ако узнае за нашето положение и успее да излезе, неговите петдесет мъже ще се окажат в тила на Скали, което е в наша полза.

Крал Лут разтърка очи, сякаш за да изтрие грижите и тревогата от последния ден.

— Не знам, Еолаир, не знам. Имам лошо предчувствие за всичко това. Не е нужен гадател, за да разбере човек, че нищо добро не ни чака, което е ясно още от първия ден на тази година.

— Аз все още съм тук, татко — обади се Мейгуин и пристъпи напред, за да коленичи до него. — Оставам с теб.

Кралят я помилва по ръката.

Еолаир се усмихна и кимна при думите на момичето, но очевидно в ума му бяха неговите двама умиращи мъже и огромната римърска войска, която се спускаше по Фростмарч към Инискрих.

— Онези, които останат, надали ще са ни благодарни — измърмори едва чуто той.

Бронзовият тътен на котела ехтеше над Хернисадарк, изпращайки неспирни призиви към далечните хълмове: „Пазете се… Пазете се… Пазете се…“

 

Лорд Девазалес и малобройният му набански отряд бяха съумели някак си да превърнат помещенията си във ветровитото източно крило в нещо, което поне малко от малко наподобяваше южните им домове. Макар необичайният студ да не позволяваше широко разтворените прозорци и врати, така характерни за мекия климат на Набан, те бяха покрили каменните стени с яркозелени и небесносини гоблени и бяха запълнили всяка подходяща повърхност със свещи и светилници, поради което стаите грееха от светлина.

„И по обяд вътре е по-светло, отколкото навън“ — помисли си Исгримнур.

Ноздрите на херцога потрепнаха като на подплашен кон. Девазалес бе изпонаслагал панички с благоуханно масло навсякъде; в тях плуваха запалени фитили като бели червеи и изпълваха стаята с тежкия аромат на островни подправки.

„Дали не му харесва миризмата на всеобщия страх, или на доброто почтено желязо?“

Исгримнур изсумтя от погнуса.

Девазалес остана изненадан от непредизвестеното и неочаквано посещение на херцога и принца, но веднага ги покани да влязат и да седнат.

— Съжалявам, че те обезпокоих, лорде — каза Джосуа, като опря лакти на коленете си, — но исках да поговорим насаме преди приключването на съвета тази вечер.

— Разбира се, принце, разбира се — закима Девазалес.

Докато оглеждаше с отвращение лъскавата му коса и блещукащите дрънкулки по врата и китките му, Исгримнур се запита как е възможно този да е смъртоносно опасният фехтовач, за какъвто се славеше.

„По-скоро прилича на човек, който би се обесил на синджирчетата си“.

Джосуа набързо разказа за събитията през последните два дни, които бяха истинската причина за това, че съветът не бе продължил. Девазалес, който подобно на останалите събрали се владетели се бе усъмнил, но бе приел за достоверни твърденията за заболяването на принца, повдигна вежда, но не каза нищо.

— Не можех да говоря открито, а и все още не мога — подчерта Джосуа. — В цялото това безумно струпване, свикването на местни войски и пристигания и заминавания един друговерец или някой от шпионите на Елиас много лесно би могъл да съобщи новините за нашите страхове и планове на Върховния крал.

— Но нашите страхове са известни на всички — прекъсна го Девазалес, — а и не сме планирали нищо — засега.

— До момента, в който ще бъда готов да говоря за тези неща на всички владетели, ще съм осигурил необходимата безопасност — но разберете, лорде, вие все още не знаете цялата история.

След което принцът заразказва на Девазалес за всички последни разкрития, за трите меча и за пророческата поема в книгата на лудия свещеник и как тези неща съвпадат със сънищата на много хора.

— Но щом като съвсем скоро смяташ да кажеш това на своите васали, защо на мен го казваш сега? — попита Девазалес.

Исгримнур изсумтя: и той си бе задавал същия въпрос.

— Защото имам голяма нужда от твоя херцог Леобардис, и то веднага! — отвърна Джосуа. — Имам нужда от Набан!

Той се изправи и закрачи из стаята, сякаш за да огледа драпериите, но погледът му бе съсредоточен върху нещо, което се намираше на километри отвъд стените.

— Нуждая се от гаранцията на твоя херцог от самото начало, но сега той ми трябва повече от всякога. Поради всевъзможни практически съображения Елиас е предал Римърсгард в ръцете на Скали и неговия гарванов род. По този начин заби нож в гърба на крал Лут; хернистирците ще могат да ми пратят съвсем малко мъже, защото са принудени да защитават собствените си земи. Гуитин, който допреди седмица се канеше да нападне Елиас, сега вече няма търпение да се върне и да помогне на баща си при защитата на Хернисадарк и неговите провинции.

Джосуа се извърна и заби поглед право в очите на Девазалес. Лицето на принца бе застинало в маска на хладна гордост, ръката му върху колосания нагръдник потрепваше, което не пропуснаха да забележат и Исгримнур, и лордът.

— Ако херцог Леобардис се надява да стане нещо повече от лакей на Елиас, този път трябва да свърже съдбата си с моята.

— Но защо го казваш на мен? — попита Девазалес. Изглеждаше истински притеснен. — Всичко това го знам, както и останалите неща — мечовете, книгата и всичко друго, — които са без значение.

— По дяволите, те имат огромно значение! — почти изкрещя Джосуа. — Без Леобардис и с намиращия се под заплахата на Севера Хернистир моят брат ни държи в примка, при това той е в съюз с демони — а кой би могъл да знае какви ужасни преимущества крие всичко това?! Направихме някакъв нищожен, крехък опит да парираме тези сили, но каква ще е ползата — дори и да успеем, което е твърде невероятно, — ако всички имения вече са опустошени?! Отсега нататък нито твоят херцог, нито някой друг ще може да отговори на крал Елиас с нещо друго освен: „Да, господарю“!

Лордът отново поклати глава и огърлиците му прозвъннаха тихо.

— Объркан съм, господарю. Възможно ли е да не знаеш? Онази нощ по най-бързия си ездач изпратих съобщение до Санселан Махистревис в Набан: съобщих на Леобардис, че се надявам да влезеш в битка и че той трябва да се придвижи и да предостави хората си в твоя подкрепа.

— Какво?!

Исгримнур подскочи, изумен също като принца. Двамата се олюляха над Девазалес, а върху лицата им се четеше изразът на мъже, попаднали в засада.

— Защо не ми каза? — попита Джосуа.

— Но, принце, аз ти казах — изломоти Девазалес, — или по-точно, тъй като бях предупреден да не те безпокоя, изпратих послание с печата си в покоите ти. Нима не си го прочел?

— Благословени да са Усирис и Неговата Майка! — Джосуа се плесна с длан по бедрото. — Сам съм си виновен, защото и в момента е върху нощната ми масичка. Деорнот ми го донесе, но го оставих за по-спокоен момент. И съм забравил. Все пак нищо лошо не е станало, а новината ти е отлична.

— И казваш, че Леобардис ще се присъедини? — попита подозрително Исгримнур. — Защо си толкова сигурен? Самият ти доста се съмняваше.

— Херцог Исгримнур — отвърна с леден тон Девазалес, — положително си давате сметка, че само изпълнявам своя дълг. Херцог Леобардис наистина е отдавна в разбирателство с принц Джосуа. Той също така се опасява, че Елиас става прекалено дързък. От седмици войските са в пълна готовност.

— Тогава защо те изпраща? — запита Джосуа. — Какво очакваше да открие, което да не съм му съобщил по моите пратеници?

— Не е очаквал нищо ново — отвърна Девазалес, — макар тук да научихме много повече, отколкото е предполагал някой от нас. Изпрати ме по-скоро за да видят това някои в Набан.

— Има ли съпротива сред васалите му? — попита със светнали очи Джосуа.

— Разбира се, но в това няма нищо необикновено… и не е причина за моята мисия. По-важно бе да се разклати една по-непосредствена съпротива.

Макар в стаичката очевидно да нямаше никой, освен тях тримата, Девазалес се огледа.

— Съпругата му и синът му се противопоставят най-вече на съюзяването му с теб — каза накрая той.

— Имаш предвид по-големия, Бенигарис?

— Да, в противен случай самият той или някой от по-малките синове на Леобардис щеше да е тук вместо мен. — Лордът помръдна рамене. — Бенигарис харесва много неща в управлението на Елиас, както и херцогиня Несаланта…

Пратеникът на Набан отново помръдна рамене.

— Тя също предпочита Върховния крал — усмихна се горчиво Джосуа. — Несаланта е умна жена. Жалко, че сега ще бъде принудена да подкрепи съюзниците, които е избрал съпругът й. Опасенията й могат да се окажат основателни.

— Джосуа! — възкликна потресен Исгримнур.

— Шегувам се, приятелю — успокои го принцът, но изражението му го издаваше. — Значи херцогът ще излезе на бойното поле, Девазалес?

— Веднага щом стане възможно, принц Джосуа. Заедно с цвета на набанското рицарство.

— И могъща армия от копиеносци и стрелци, надявам се. Е, Ейдон да пази всички ни, херцоже.

Двамата с Исгримнур се сбогуваха и излязоха от украсените покои в мрачния коридор.

— Един човек, когото познавам, ще остане много доволен от тази новина, Исгримнур.

Херцогът повдигна учудено вежди.

— Моята племенница. Мириамел много се разстрои при мисълта, че Леобардис може да не се присъедини. Все пак Несаланта й е леля. Тази новина наистина ще я зарадва.

— Да отидем да й кажем — предложи Исгримнур. — Може да е с останалите придворни дами. Омръзна ми да гледам мустакати войници. Може и да съм дърт, но все още ми е приятно да огледам някоя и друга дама от време на време.

— Добре — усмихна се Джосуа с първата непринудена усмивка, която Исгримнур бе забелязал от няколко дни. — След което ще отидем да посетим съпругата ти, за да й разкажеш за нестихващата си любов към дамите.

— Принц Джосуа — отвърна загрижено старият херцог, — за мен никога няма да станеш толкова стар или високопоставен, та да не мога да ти издърпам ушите, в което мога да те уверя още сега, по дяволите.

— Не и днес — захили се Джосуа. — Ще ми трябват, за да чуя онова, което ще ти каже Гутрун.

 

Нашепващият откъм водата вятър ухаеше на кипариси. Тиамак обърса капките пот от челото си и поблагодари безмълвно на Този, който винаги стъпва по пясъка за ненадейния полъх. На връщане, след като беше проверил въдиците и рачилата, усети буреносният въздух да се спуска над Вран: горещ, гневен и неумолим като крокодил, който обикаля около пробита лодка.

Тиамак отново избърса челото си и посегна към купата с чай от жълтикорен върху огнеупорната тухла. Докато посръбваше — напуканите устни го боляха, — се замисли какво му предстои да стори.

Тревожеше го странното съобщение на Моргенес. Дни наред злокобните думи трополяха в главата му като камъчета в суха кратуна, докато насочваше лодката си през страничните ръкави на Вран или си проправяше път към пазара в търговското селище Кванитупул, разположено край изтичащата от езерото Еадне река. Всяко новолуние правеше тридневен преход с лодката до Кванитупул, разчитайки на необикновеното си умение да печели по сергиите, като помагаше на по-дребните врански търговци в сделките им с набанските и пердруински търговци, които обикаляха крайбрежните селища. Уморителните пътувания до Кванитупул бяха необходимост, ако не за друго, поне за да спечели няколко монети и евентуално чувалче ориз. Ориза използваше като добавка към раците, прекалено глупави или прекалено самоуверени, за да не се хванат на въдиците и в рачилата му. Все пак малко раци проявяваха благосклонност, тъй че обикновената му храна беше риба и корени.

Свит в мъничката си колиба от смокинови пръти, докато тревожно премисляше съобщението на Моргенес за стотен път, той си спомни за оживените хълмисти улички на Ансис Пелипе, столицата на Пердруин, където за първи път срещна застарелия доктор.

Наравно с врявата и зрелищността на огромното пристанище, сто, не, стотици пъти по-голямо от Кванитупул — нещо, на което приятелите му от Вран никога не биха повярвали, каквито провинциални простаци си бяха, — Тиамак беше запомнил най-вече миризмите, милионите всевъзможни благоухания: влажния солен мирис на кейовете, подправен с острия лъх на рибарските лодки; огньовете по улиците, край които брадати островитяни предлагаха шишове с цвъртящо печено овнешко; миризмата на потни хрупащи коне, чиито горделиви ездачи, търговци и войници, галопираха нагло по средата на калдъръмените улици, разгонвайки пешеходците, които се криеха, където свърнат; и, разбира се, носещите се из пазара за подправки ухания на шафран и канела, като изкусителен шепот на леки жени.

От спомените така огладня, че му се доплака, но напрегна волята си. Имаше работа и не биваше да се разсейва с подобни плътски размишления. По някаква причина Моргенес имаше нужда от него и Тиамак трябваше да е готов.

Всъщност тъкмо храната беше онова, с което привлече вниманието на Моргенес преди толкова много години в Пердруин. Докторът — търсеше някакво лекарство из пазарите на Ансис Пелипе — едва не събори младежа от Вран, така напрегнато се бе вторачил младият Тиамак в една редица марципани върху сергията на някакъв сладкар. Пристигналият от отдалечените мочурливи области момък развесели и заинтригува доктора с грижливо заучените набански фрази, които използваше, докато му се извиняваше. Когато Моргенес разбра, че момчето е послушник на усирианските братя в столицата на Пердруин и е първият човек от своето село, напуснал блатистия Вран, му купи голямо парче марципан и чаша мляко. От този момент Моргенес се превърна в бог за изумения Тиамак.

 

Макар да беше препис на изпокъсаното от употреба оригинално съобщение, зацапаният пергамент пред него беше твърде нечетлив. Беше се взирал в писмото толкова пъти, че то вече беше загубило смисъл. Беше използвал и оригиналния шифър, превеждайки го отново и отново, само и само за да се увери, че не е пропуснал някоя неуловима и важна подробност.

„Времето на Звездата Завоевател несъмнено настъпва…“, бе написал докторът, предупреждавайки Тиамак, че това по всяка вероятност е последното му писмо за доста дълго занапред. Ще е необходима неговата помощ, уверяваше го Моргенес, „… ако определени страховити неща, за които — казано е — се загатва в скандалната изгубена книга на свещеник Нисес…“ не могат да бъдат избегнати.

При първото си отиване в Кванитупул след получаването на изпратеното по врабче съобщение Тиамак попита Мидастри, пердруинския търговец, с когото понякога изпиваше по бира, какви страховити неща се случват в Ерчестър, града, в който живееше Моргенес в Еркинланд. Мидастри му отговори, че е чувал за някакъв конфликт между Върховния крал Елиас и Лут от Хернистир, а и месеци наред всички обсъждали спречкването между Елиас и брат му принц Джосуа, но не се сети за нищо по-особено. Тиамак, когото съобщението на Моргенес бе накарало да се опасява от по-значителна и непосредствена заплаха, се поуспокои. И все пак неясният смисъл на съобщението на доктора не му даваше мира.

„Скандалната изгубена книга…“ Откъде знаеше тайната Моргенес? Тиамак не бе казал на никого; искаше да изненада доктора при посещението си, което възнамеряваше да направи следващата пролет, когато за първи път щеше да се отправи на север от Пердруин. Излизаше, че Моргенес знае нещичко за неговия трофей — но защо не му бе казал? Защо вместо това само намекваше и загатваше като рак, който внимателно измъква рибешката глава от някое рачило?

Вранът остави чашата чай и запристъпва из схлупената стая почти приклекнал. Горещият, задушен вятър се усили, залюля къщичката върху високите й подпори и повдигна сламения покрив, със змийски съсък. Тиамак потърси в дървената ракла увитото си в хартия съкровище, грижливо скрито под купчината пергамент — собствения му препис на „Ефикасни лекове“, за който тайно си мислеше като за своето „велико дело“. Измъкна го и го разви, за кой ли път през последните две седмици.

Докато го сравняваше със собствения си препис на съобщението на Моргенес, остана впечатлен от разликата. Думите на Моргенес бяха преписани старателно с черно мастило върху евтин пергамент, толкова тънък, че пламъкът на свещ би могъл да го изпепели от разстояние една длан. Другият, трофеят, беше изписан върху дебела гладка кожа. Червеникавокафявите думи се нижеха разкривени през страницата, сякаш пишещият бе яздил кон или ги бе писал по време на земетресение.

Това беше най-голямата скъпоценност в колекцията на Тиамак — и ако наистина беше онова, което предполагаше, щеше да е бисерът на всяка колекция. Беше го открил в огромен куп изписани пергаменти, които един търговец в Кванитупул продаваше за упражнения по краснопис. Търговецът не знаеше чия собственост са били ръкописите, а само че ги е спечелил на търг на домакинско движимо имущество в Набан. Опасявайки се късметът да не му избяга, Тиамак потисна желанието си да задава повече въпроси и моментално го купи — заедно с още една връзка пергаменти — за един изтрит набански куинис.

Отново заби поглед в него — макар да го беше чел повече пъти дори от съобщението на Моргенес, ако това можеше да е възможно — и най-вече в горната част на пергамента, не толкова изпокъсана, колкото изгризана, където едва се разчиташе някаква драскулка, която завършваше с буквите „…АРДЕНВИРД“.

Заглавието на прочутата, изчезнала книга на Нисес — някои я смятаха за измислена — не беше ли „Ду Сварденвирд“? Откъде би могъл да знае Моргенес? Тиамак все още не беше споменал на никого за щастливото си откритие.

Северняшките руни под заглавието, на някои места зацапани, а на други превърнали се в люспици с ръждив цвят, все пак бяха напълно разбираеми, изписани на архаичния набански език отпреди пет века:

Доведете от Скалистата градина на Нуани

слепеца, който може да вижда,

открийте Меча-избавител на Розата

под великото Римърско дърво…

Под странния текст имаше едно-единствено име, изписано с едри разкривени руни: „НИСЕС“.

Макар да гледаше втренчено ръкописа, просветлението си оставаше мъчително отдалечено. Накрая той въздъхна, нави старинния свитък и го прибра в раклата.

Какво всъщност искаше от него Моргенес? Да му отнесе това нещо в Хейхолт? А дали пък да не го прати на друг мъдрец като вълшебницата Гелое, дебелия Укикук в Ийканук или познатия му в Набан? Вероятно най-умното беше просто да изчака следващия знак от доктор Моргенес, вместо да избързва глупашки, без да е схванал за какво става дума. В края на краищата от думите на Мидастри излизаше, че от каквото и да се опасява Моргенес, угрозата е все още твърде далечна; положително разполагаше с време, за да узнае какво точно иска докторът.

„Време и търпение — посъветва се наум той, — време и търпение…“

Дърветата зад прозореца простенваха под грубите пориви на вятъра.

 

Вратата внезапно се отвори и Сангфугол и лейди Воршева подскочиха като заварени в непристойна поза, въпреки че ги разделяше цялата дължина на обширната стая. Лютнята, която певецът бе подпрял на стола си, се катурна и падна в краката му. Той бързо я вдигна и я притисна към гърдите си като дете.

— По дяволите, Воршева, какви си ги свършила!? — попита ядосано Джосуа.

Херцог Исгримнур стоеше на входа и гледаше тревожно.

— Успокой се, Джосуа — настоя той и подръпна късото сиво палто на принца.

— Когато науча истината от тази… тази жена — изсъска Джосуа. — Дотогава стой настрана.

Воршева бързо се овладя и попита;

— За какво намекваш? Втурваш се като бик и задаваш въпроси. За какво намекваш?

— Не се опитвай да ме баламосваш. Току-що разговарях с капитана на портала; сигурно предпочита да не бях го срещнал, толкова разгневен бях. Каза ми, че Мириамел е излязла вчера преди обяд с мое разрешение — каквото никога не съм й давал, но му е показала моя печат върху фалшив документ!

— И защо ми крещиш? — отвърна надменно Воршева.

Сангфугол започна да се измъква боязливо към вратата, все така стиснал инструмента си.

— Много добре знаеш — изръмжа Джосуа: зачервеното му лице започна да възвръща естествената си бледност. — А ти стой на мястото си, арфисте, защото не съм приключил с теб. Напоследък се ползваш от прекомерното доверие на съпругата ми.

— По ваша заповед, принц Джосуа — отвърна Сангфугол, — за да облекча самотата й. Но, кълна се, не знам нищо за принцеса Мириамел!

Джосуа пристъпи в стаята и тръшна тежката врата, без да погледне назад. Въпреки възрастта и килограмите си Исгримнур отскочи пъргаво встрани.

— Скъпа Воршева, не се дръж с мен като с някое от каруцарчетата, с които си отрасла. Единственото, което съм чувал от теб, е колко печална е нещастната принцеса и как й липсва семейството й. Сега Мириамел е напуснала с някакъв разбойник, а друг негов съучастник е използвал печата на пръстена ми, за да премине необезпокоявана през портата! Не съм глупак!

Тъмнокосата жена срещна за миг погледа му и устните й се разтрепериха. От очите й бликнаха сълзи от гняв. Тя седна в стола си, което бе съпроводено от шумоленето на дългите й поли.

— Чудесно, принц Джосуа — отвърна тя, — отрежи ми главата, щом искаш. Помогнах на нещастното момиче да се върне при родителите си в Набан. Ако не беше така коравосърдечен, самият ти щеше да я изпратиш с въоръжен конвой. Вместо това единственият й спътник е един благ монах. — Тя измъкна кърпичка от деколтето на роклята си и попи очите си. — И все пак така е по-щастлива, отколкото да седи тук затворена като в клетка.

— Сълзите на Елисия! — изруга Джосуа и размаха ръка във въздуха. — Глупава жена! Желанието на Мириамел е да играе ролята на посланик — намислила е да се прослави, като привлече роднините си в Набан на моя страна в тази битка.

— Може би не е честно да казваш „да се прослави“, Джосуа — намеси се Исгримнур. — Мисля, че принцесата искрено желае да помогне.

— И какво лошо има в това?! — отсече предизвикателно Воршева. — Нуждаете се от подкрепата на Набан, не е ли така? Или сте прекалено горделиви?

— Боже Господи, набанците са вече на наша страна! Разбираш ли? Преди час имах среща с лорд Девазалес. А ето че дъщерята на Върховния крал се скита някъде из земите, в които войските на баща й са готови да нахлуят всеки момент и които гъмжат от негови шпиони!

Джосуа размаха безпомощно ръце, след което се тръшна върху един стол и изопна дългите си крака.

— На мен и това ми е в повече, Исгримнур — продължи уморено той, а ти се питаш защо не обявя съперничество за трона на Елиас. Та аз дори не съм състояние да гарантирам безопасността на едно момиче под собствения си покрив.

Исгримнур се усмихна печално.

— Баща й също не успя да се справи с това, доколкото си спомням.

— И все пак… — Принцът вдигна ръка и разтри челото си. — Усирис, главата ми направо ще се пръсне.

— Чуй ме, Джосуа — продължи херцогът и хвърли предупредителен поглед към останалите да не се намесват, — не всичко е загубено. Просто трябва да пратим взвод сигурни мъже да намери Мириамел и този монах… Кедрик или както му е името…

— Кадрах — отвърна глухо Джосуа.

— Добре, Кадрах. Е, една млада девойка и един благочестив монах не могат да се придвижват кой знае колко бързо. Просто ще изпратим няколко конници, за да ги настигнат.

— Освен ако лейди Воршева не е предоставила коне и на тях — отвърна ядосано Джосуа и се изправи. — Не сте го направили, нали?!

Воршева не посмя да го погледне.

— Милостиви Ейдон! — възкликна Джосуа. — Това е последният номер! Ще те върна на оня варварин баща ти в чувал, дива котко!

— Принц Джосуа? — обади се арфистът и тъй като не получи отговор се изкашля и почна отново: — Ваше височество?

— Какво? — отвърна раздразнено Джосуа. — Да, ти си върви. Ще си поговоря с теб по-късно. Върви.

— Но, сър… мога ли… Не казахте ли, че името на монаха е… Кадрах?

— Да, така каза капитанът на порталната стража. Защо, познаваш ли го?

— О, не, принц Джосуа, но мисля, че момчето, Саймън, го е срещало. Разказваше ми за приключенията си и името ми звучи доста познато. О, принце, ако това наистина е той, може би принцесата е в опасност.

— Какво искаш да кажеш? — Джосуа се приведе напред.

— Този Кадрах, за който ми е разказвал Саймън, е мошеник и крадец, сър. Може да е предрешен като монах, но не е никакъв божи човек, това е абсолютно сигурно.

— Не може да бъде! — обади се Воршева. Беше пребледняла. — Срещала съм се с този мъж и ми е цитирал Книгата на Ейдон. Брат Кадрах е благороден, прекрасен човек.

— И дяволът може да цитира Книгата — отвърна Исгримнур и тъжно поклати глава.

Принцът тръгна към вратата.

— Веднага трябва да изпратим хора, Исгримнур — отсече той, след което се върна и сграбчи ръката на Воршева. — Хайде, госпожо — заповяда й грубо той. — Нищо не е в състояние да поправи стореното от теб, но поне можеш да дойдеш и да разкажеш всичко, което знаеш, къде си скрила конете и всичко останало.

— Но аз не мога да изляза! — отвърна изумена тя. — Вижте, аз съм разплакана! Лицето ми е ужасно.

— За болката, която причини на мен, а вероятно и на глупавата ми племенница, това наказание е твърде недостатъчно. Тръгвай!

И я избута от стаята. Исгримнур ги последва. Гневните им гласове отекнаха по каменния коридор.

Останал сам, Сангфугол наведе очи и изгледа опечалено лютнята си. Цепнатина раздираше по цялата дължина издължения й извит гръб от ясен, а една от струните бе увиснала като безполезна къдрица.

— Да, тази вечер музиката ще е скръбна — промълви той.

 

Когато Лут застана до леглото й, оставаше още час до зазоряване. Не беше спала цяла нощ, изтръпнала от безпокойство за него, но когато той се приведе да докосне ръката й, се престори на заспала: искаше да му спести единственото, което можеше да му спести — съзнанието за собствения й огромен страх.

— Мейгуин — тихо каза той.

Плътно стиснала очи, тя преодоля порива да го прегърне. В пълно въоръжение, с изключение на шлема, което тя разбра от шумовете при приближаването му и миризмата на масло, вероятно щеше да му е трудно да се изправи, ако го принудеше да се наведе още повече. Дори раздялата, въпреки цялата й горчивина, бе по-поносима, в сравнение с мисълта за това, че умората и възрастта му могат да проличат именно през тази нощ.

— Ти ли си, татко? — промълви най-накрая тя.

— Аз съм.

— Тръгваш ли?

— Трябва. Слънцето скоро ще се покаже, а се надяваме да стигнем Коумуд преди пладне.

Тя се надигна. Огънят бе угаснал и в стаята не се виждаше почти нищо. Иззад стената долитаха хлиповете на мащехата й Инахуен. Мейгуин усети пристъп на гняв от тази демонстрация на скръб.

— Щитът на Бриниох да те пази, татко — каза тя и протегна ръка в тъмното, за да пипне сбръчканото му лице. — Бих искала да съм ти син, за да воювам до теб.

Усети помръдването на устните му върху пръстите си.

— О, Мейгуин, както винаги си неукротима. Нима нямаш достатъчно задължения тук? Няма да ти е лесно да си господарка на Тайг, докато ме няма.

— Забравяш жена си.

Лут се усмихна в тъмнината.

— Не я забравям. Ти си силна, Мейгуин, по-силна от нея. Трябва да й дадеш малко от силата си.

— Обикновено получава онова, което иска.

Макар кралят да стисна здраво юмрука й в ръката си, гласът му бе нежен.

— Недей, дъще. Наред с Гуитин, в целия свят вас тримата обичам най-много. Помагай й.

Мейгуин мразеше да плаче. Издърпа ръката си и затърка с все сила очи.

— Добре — процеди накрая. — Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — отвърна той и отново стисна ръката й. — Сбогом, дъще, до завръщането ми. Из полетата ни грачат освирепели гарвани и се налага да ги прогоним.

Тя светкавично скокна от леглото и обви ръце около него. Миг по-късно вратата се отвори и се затвори и тя чу по коридора стъпките му и подрънкването на шпорите му, напомнящо печална музика.

Малко след това вече се тресеше от ридания, завита с одеялото, за да не я чуе никой.