Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (28)

25. Тайното езеро

Саймън режеше трескаво, навел клона с тежестта на тялото си; ножът се хлъзгаше в треперещите му пръсти. Беше загубил доста скъпоценни секунди, докато намери клон, който го задоволяваше — колкото и смешно средство за защита да бе това, — а всяка секунда приближаваше хрътките. Клонът, който най-после отряза, беше дълъг колкото ръката му и с чвор от едната страна, където се бе откършил друг клон. Тролът тършуваше из торбата си, сграбчил с едната си ръка Куантака за врата.

— Дръж я! — извика той на Саймън. — Ако я пуснем, ще атакува преждевременно. Ще я увлекат надолу и бързо ще я убият.

Саймън коленичи, обгърнал с ръка широката шия на вълчицата. Тя трепереше от възбуда и сърцето й тупкаше под ръката му. Сърцето на Саймън биеше със същата скорост — всичко това му изглеждаше съвсем нереално! Сутринта двамата с Бинабик си седяха спокойно до огъня, а сега…

Лаят на глутницата се усилваше; хрътките извираха на хълма като термити, нападащи паднало на земята птиче гнездо. Куантака се хвърли напред и увлече Саймън, който падна на колене.

— Хиник айа! — изкрещя Бинабик и я перна по носа с кухата си тояжка. После извади едно въже от дъното на торбата си и започна да прави клуп. Саймън, който си помисли, че е разбрал предназначението на примката, погледна от ръба на каньона и отчаяно поклати глава. До дъното бе твърде далеч, попе два пъти по-далеч, отколкото можеше да стигне въжето на Бинабик. После видя нещо и надеждата отново замъждука в него.

— Бинабик, виж! — посочи той. Въпреки невъзможността да се спуснат долу, тролът закрепваше клупа на въжето около един пън, на по-малко от метър от ръба на каньона. Когато свърши, погледна натам, накъдето сочеше Саймън.

На по-малко от сто крачки от мястото, където стояха, се виждаше огромно повалено дърво, чийто връх стигаше до отсрещната стена на пропастта.

— Можем да пропълзим до отсрещната страна! — каза Саймън, ала тролът поклати глава.

— Щом ние с Куантака можем да минем отсреща, и те ще могат. А и този път не води доникъде. — Той посочи мястото, докъдето стигаше дървото — само една вдлъбнатина в отвесната отсрещна страна. — Но и това ще ни помогне. — Той стана и потегли въжето, за да провери здравината. — Заведи Куантака на дървото, ако можеш. Не надалеч, само на десетина лакътя. Дръж я, докато извикам, разбрано?

— Но… — започна Саймън, после погледна по склона. Белите силуети, поне десетина, бяха вече съвсем близо. Той сграбчи дърпащата се Куантака за врата и я затегли към падналото дърво.

На края на каньона бе останала достатъчна част от дървото, така че една част от ствола му лежеше между корените и ръба на скалата. Не беше лесно да пази равновесие и да държи вълчицата, която трепереше и се дърпаше. Ръмженето й се губеше в лая на приближаващите хрътки. Саймън не можа да я накара да тръгне по широкия ствол на дървото и отчаяно се обърна към Бинабик.

— Умму! — грубо извика тролът и миг по късно тя скочи на дървото, все още ръмжейки. Саймън внимателно запълзя по ствола. Тоягата в пояса му го затрудняваше. Той се плъзгаше заднешком, без да пуска Куантака, докато не се отдалечиха от ръба на скалата. Точно тогава тролът извика и Куантака рязко се извърна. Саймън хвана шията й с две ръце и коленете му се затътриха по грубата дървесна кора. Внезапно му стана студено, много студено. Той зарови лице в козината на вълчицата, усети тежката й животинска миризма и зашепна молитва:

— Елисия, майко на Спасителя, смили се, защити ни…

Бинабик стоеше с въжето, навито в ръката му, само на една стъпка от ръба на скалата.

— Хиник, Куантака! — извика той, когато хрътките изникнаха между дърветата.

Саймън не можеше да ги вижда добре от мястото, където седеше и задържаше съпротивляващата се вълчица — виждаше само дълги източени бели гърбове и заострени уши. Зверовете тичаха към трола, а лаят им наподобяваше на стържене на метални вериги, влачени по плочник.

„Какво прави Бинабик? — помисли си Саймън. — Защо не бяга, защо не използва стреличките си, защо не направи нещо?“

Сякаш се повтаряше най-страшният му кошмар, сякаш пламтящият Моргенес стоеше между него и смъртоносната ръка на Елиас. Не можеше да седи и да гледа как убиват Бинабик. Тъкмо започна да се придвижва напред и кучетата скочиха върху трола.

Саймън мерна за миг дългите белезникави муцуни, празните мътно-бели очи, блясъка на червените изплезени езици… а после Бинабик скочи назад в каньона.

— Не! — изпищя ужасено Саймън. Пет-шест от кучетата, които бяха най-близо, не успяха да спрат и се търколиха в пропастта — квичаща купчина от бели опашки и крака. Саймън гледаше как скимтящите кучета се удряха в отвесната скала и паднаха долу в короните на дърветата сред острото пращене на счупени клони. В гърдите му се надигна задавен писък.

— Сега, Саймън! Пусни я!

Със зяпнала уста той погледна надолу и видя, че тролът виси, с увито около кръста въже, на десетина стъпки от мястото, откъдето бе скочил.

— Пусни я! — извика той отново и Саймън несъзнателно отпусна ръката, с която бе прегърнал шията на Куантака. Останалите кучета се тълпяха на ръба на пропастта над главата на Бинабик, душеха земята, гледаха надолу и диво лаеха към малкия мъж, който бе толкова близо, но когото не можеха да достигнат.

Щом Куантака стъпи на земята, една от белите хрътки обърна малките си очи, приличащи на замъглени огледала, към нея, изръмжа глухо и се спусна напред. Останалите я последваха.

Първото куче се нахвърли върху Куантака, последвано миг по-късно от още две. Гърленото заплашително ръмжене на вълчицата се усили и за миг заглуши лаенето и виенето на хрътките.

Саймън замръзна нерешително за миг, после започна да пълзи към ръба на каньона. Стволът, който бе яхнал, беше толкова широк, че разкрачените крака го заболяха и той реши да запълзи на колене, зарязвайки сигурността, за да се придвижи по-бързо. За пръв път погледна право надолу. Короните на дърветата образуваха неравен зелен килим далеч под него. Не бе като да скочиш на стената на Кулата на Зеления ангел. Зави му се свят и той отклони погледа си, опитвайки да държи коленете си там, където бяха. Когато погледна напред, един бял силует скочи от ръба на каньона върху дървото. Хрътката ръмжеше и идваше към него, впивайки нокти в кората. Саймън едва успя да измъкне тоягата, преди кучето да преодолее десетината стъпки, които ги деляха, и да се хвърли към гърлото му.

Жълтите зъби блеснаха. Саймън успя да вдигне тоягата достатъчно високо, за да отклони скока на звяра, и зъбите щракнаха във въздуха на сантиметри от лявото му ухо, опръсквайки го със слюнка. Лапите на кучето бяха на гърдите на Саймън и ужасната воня на мърша, която се разнасяше от отворената му паст, задушаваше момчето; то губеше равновесие. Опита се да издърпа тоягата, но тя се бе заклещила между протегнатите лапи на животното. Продълговатата ръмжаща муцуна зейна още веднъж към лицето му, той се наведе назад и пак опита да измъкне тоягата. След моментно съпротивление тя поддаде и бутна едната лапа на звяра във въздуха. Хрътката изгуби равновесие, изскимтя и се хлъзна настрани, застърга кората с нокти в опита си да се задържи, после полетя в пропастта, отнасяйки тоягата със себе си.

Саймън се изправи и се закашля, опитвайки се да изгони зловонния дъх на кучето от ноздрите си. Прекъсна го друго ниско ръмжене. Вдигна бавно глава и видя още една хрътка, която стоеше в корените на дървото; мръснобелите й очи светеха като на сляп просяк. Тя оголи зъбите си. От покритата й с пяна уста висеше ален език. Звярът бавно стъпи с предните си лапи на дървото — жилавите мускули се издуваха под късата козина — и Саймън безпомощно вдигна ръце.

Хрътката се изви и захапа хълбока си, подъвка козината си за момент, после отново обърна странните си празни очи към Саймън. Пристъпи напред, потрепери, направи още една несигурна крачка, после се килна настрани и падна на ръба на пропастта.

— Черната стреличка ми се стори най-подходяща — извика Бинабик. Малкият мъж стоеше на ръба, на няколко метра от корените на дървото. Миг по-късно със скок до него застана Куантака. От муцуната й капеше гъста тъмна кръв. Саймън се вторачи в тях и бавно осъзна, че са оживели.

— Сега бавно — извика тролът. — Ето, ще ти хвърля въжето. Няма да ми е приятно да те загубя след всичко, което преживяхме заедно…

Въжето се изви и краят му падна до Саймън.

 

Бинабик с мъка обърна кучето с крак. Беше това, което бе убил със стреличката. Пухкав мъх се подаваше от гладката бяла козина като малка гъбичка.

— Виж тук — каза тролът и Саймън се наведе. Не приличаше на никоя от ловните хрътки, които беше виждал: продълговатата муцуна и скосената челюст му напомняха повече за акулите, които рибарите изваждаха от Кинслах. Мътно-белите очи, сега изцъклени, издаваха признаци на някаква зараза.

— Не, тук — посочи Бинабик. На гърдите на кучето, пепелявочерни под тънката козина, се виждаше малък триъгълник с тясна основа. Беше клеймо, като тия, които тритингите поставяха на хълбоците на конете си.

— Този знак обозначава Стормспайк — тихо промълви Бинабик. — Това е знакът на норните…

— Кои са те?

— Странен народ. Страната им се намира по на север дори от Ийканук и Римърсгард. Там има огромна планина, висока и покрита със сняг и лед. Римърите я наричат Стормспайк. Норните не пътуват в земите на Остен Ард. Някои казват, че са сити, ала на мен не ми се вярва това да е истина.

— Как е възможно? — попита Саймън. — Погледни нашийника. — Той се наведе, докосна с пръст бялата козина и бързо отдръпна ръка.

Бинабик се усмихна неловко.

— Ама че се изложих! Не забелязах нашийника — макар че е бял на бял фон, все пак аз от дете ловувам сред снеговете.

— Но виж това — настоя Саймън. — Виж закопчалката.

Закопчалката на нашийника наистина бе интересно нещо: парче ковано сребро във формата на виещ се дракон.

— Това е драконът на кучкарника на Елиас — уверено каза Саймън. — Трябваше да се сетя. Често ходех при Тобас, кучкаря.

Бинабик приклекна и се вторачи в трупа на кучето.

— Вярвам ти. А що се отнася до знака на Стормспайк, не е нужно да се гледа много, за да установи човек, че тези хрътки не са израснали в Хейхолт. — Той стана и отстъпи една крачка. Куантака се приближи, подуши тялото и бързо се отдръпна с гърлено клокочещо ръмжене.

— Една мистерия, чието разгадаване ще трябва да почака — каза тролът. — Нека се радваме, че запазихме живота си, заедно с всичките си крайници, разбира се. Трябва да тръгваме. Не горя от желание да се срещна с господаря на тази хрътка.

— Близо ли сме до Гелое?

— Малко се отклонихме от маршрута, но не е нещо непоправимо. Ако тръгнем сега, ще стигнем, преди да се стъмни.

Саймън погледна продълговатата муцуна и свирепата челюст на хрътката, мощното й тяло и замъглените очи.

— Надявам се да е така.

 

Не успяха да намерят начин да минат от другата страна на каньона и неохотно решиха да се върнат надолу по склона и да потърсят път. Саймън се зарадва като дете, че няма да се изкачват повече: все още чувстваше коленете си толкова слаби, сякаш беше болен от треска. Нямаше желание да гледа надолу в зиналата паст на каньона. Едно бе да изкачваш стените и кулите на Хейхолт, с техните квадратни ъгли и дупки в зидарията, и съвсем друго — да седиш на дърво, увиснало в нищото.

Час по-късно завиха надясно и поеха на северозапад. Не бяха изминали и километър, когато пронизителен жален вик прониза следобедния въздух. Двамата замръзнаха; Куантака наостри уши и заръмжа. Викът се повтори.

— Прилича на детски писък — заяви Саймън и обърна глава, за да определи посоката.

— Гората често погажда такива номера — започна Бинабик, но острият вик се издигна отново. Веднага след това долетя гневен лай, който им бе твърде добре познат.

— Очите на Кинкипа! — изруга Бинабик. — Нима ще ни преследват по целия път до Наглимунд? — Лаят се усили и той се вслуша. Изглеждаше обаче, че лае само едно куче. Това беше добре.

— Като че ли идва ей оттам, долу. — Саймън посочи едно място, където дърветата растяха по-нагъсто. — Да отидем да видим.

— Саймън! — В гласа на Бинабик звучеше изненада и гняв. — Какви ги говориш? Ние бягаме, за да спасим живота си!

— Каза, че ти звучи като лай само на едно куче, Имаме Куантака. Някой е нападнат. Как можем да бягаме?

— Саймън, не знаем дали тези викове не са капан… а може и да са от някое животно.

— Ами ако не са? — настоя Саймън. — Ами ако кучето е хванало някое дете на дървар или… или… нещо друго?

— Дете на дървар? Толкова навътре в гората? — Бинабик го изгледа ядосано. Саймън дръзко отвърна на погледа му. — Ха! — изсумтя Бинабик. — Да бъде, както искаш.

Саймън се обърна и затича към дърветата.

— „Миклок ханно со гуджик“, казваме ние в Ийканук! — извика Бинабик. — Ако искаш да носиш гладна невестулка в джоба си, изборът си е твой! — Момчето не се обърна. Бинабик удари по земята с тояжката си, после заситни след него.

Настигна Саймън след стотина крачки; след още двадесет беше разделил тояжката, за да извади стреличка. Изсъска на изпреварилата ги Куантака да се върне назад, после в движение сръчно нави малко вълна около тъмновърхата стреличка.

— Няма ли да се отровиш, ако се спънеш и паднеш? — попита Саймън и Бинабик му хвърли недоволен и разтревожен поглед.

Гледката, която се разкри пред очите им, бе измамливо невинна: кучето дебнеше пред един разклонен ясен, а една тъмна фигура се бе свила на един клон. Можеше да е някое от дворните кучета на Хейхолт, преследващо котка, само дето и кучето, и плячката му бяха доста по-големи.

Бяха на по-малко от сто крачки, когато кучето се обърна към тях, оголи зъби и залая — злобен и неприятен звук. Хвърли един поглед на дървото, после се спусна към тях. Бинабик спря и вдигна тръбата към устните си; Куантака прелетя край него. Когато хрътката застана на прицел, тролът изду бузи и духна. Кучето не показа с нищо, че стреличката го е улучила, дори усили скоростта си и Куантака се втурна да го пресрещне. Хрътката беше много по-голяма от другите, може би дори по-голяма от самата Куантака.

Двете животни се хвърлиха едно срещу друго и челюстите им изтракаха. Миг по-късно се затъркаляха по земята с ръмжене. Тролът рязко изруга; кожената му торба падна, докато той трескаво се опитваше да завие друга стреличка. Белите стрелички се разпръснаха сред листата и мъха в краката им.

Ръмженето на животните стана по-остро и по-високо. Продълговатата бяла глава на хрътката се стрелна: веднъж, дваж, трети път, като нападаща усойница. Последния път тя се отдръпна с кръв по белезникавата муцуна.

Саймън и тролът тичаха към тях. Бинабик издаде странен задавен звук.

— Куантака! — извика той и затича още по-бързо. Саймън мерна блясъка на острието, закрепено за костената тояжка, и миг по-късно тролът се хвърли сред въргалящите се, хапещи животни, удари с ножа, вдигна го и пак удари. Уплашен за живота на двамата, Саймън вдигна тояжката, изпусната от Бинабик, и продължи да тича. Пристигна навреме, за да види как тролът хвана Куантака за козината на гърба и я дръпна. Двете животни се разделиха; по всяко имаше кръв. Куантака бавно стана. Единият й крак висеше безпомощно. Бялата хрътка лежеше неподвижна.

Бинабик приклекна, обви ръка около шията на вълчицата и допря челото си до нейното. Саймън, странно разчувстван, се отдалечи.

Първата изненада бе, че на клона на ясена имаше две фигури: момче с големи очи, което държеше в скута си една по-малка фигура. Втората изненада бе, че Саймън позна момчето.

— Това си ти! — Той се вторачи с удивление в мръсното окървавено лице. — Ти! Мала… Малахиас!

Момчето не каза нищо; само гледаше надолу с безумни очи и нежно полюшваше по-малкото дете в обятията си. За момент гората остана безмълвна и неподвижна, сякаш следобедното слънце бе спряло движението си. После тишината се раздра от силния звук на рог.

— Бързо! — извика Саймън на Малахиас. — Долу! Трябва да слезеш долу! — Бинабик се приближи зад него, придружен от куцащата Куантака.

— Ловджийски рог — каза той.

Малахиас, който сякаш чак сега дойде на себе си, бавно започна да се спуска по дългия клон към ствола; държеше внимателно спътника си. Когато стигна до чатала на дървото, се поколеба за миг, после подаде товара си на Саймън. Беше малко тъмнокосо момиче, на не повече от десет години. Не мърдаше, а очите му върху болезнено бледото лице бяха затворени. Когато я пое, Саймън усети нещо лепкаво отпред на грубата й рокля. Миг по-късно Малахиас се спусна от клона, падна и почти моментално се изправи.

— Сега какво? — попита Саймън, докато се мъчеше да намести момичето на гърдите си. Рогът отекна отново, някъде откъм края на каньона, там, където бяха оставили мъртвите хрътки. После долетя възбуденият вой на още кучета.

— Не можем да се бием с кучета, водени от хора — каза тролът. Изтощението личеше по отпуснатото му лице. — Не можем да се надбягваме с коне. Трябва да се скрием.

— Как? — попита Саймън. — Кучетата ще ни подушат.

Бинабик се наведе, хвана ранената лапа на Куантака и я раздвижи. Вълчицата се възпротиви за момент, после клекна задъхано и позволи на малкия мъж да завърши манипулацията.

— Боли я, но не е счупена — каза тролът на Саймън, после се обърна и заговори на вълчицата. Малахиас премести погледа си от детето в ръцете на Саймън към трола и вълчицата.

— Чок, Куантака, смела приятелко — каза тролът. — Умму чок Гелое!

Вълчицата изръмжа глухо и хукна на северозапад, надалеч от усилващия се шум зад тях. След няколко мига изчезна зад дърветата.

— Надявам се — обясни Бинабик, — че обърканите следи тук — той посочи дървото и после огромната хрътка, лежаща наблизо, — ще ги заблудят и може да тръгнат по следата на Куантака. Мисля, че не могат да я хванат, дори и да куца — твърде е умна.

Саймън се огледа.

— Какво ще кажеш за там? — попита той и посочи една пукнатина в склона; от нея се бяха откъртили и нападали камъни, сякаш разломени с огромен клин.

— Само дето не знаем в каква посока ще се насочат — каза Бинабик. — Ако тръгнат направо надолу по склона, ще е късмет за нас. Ако обаче се спуснат по-насам, ще минат точно край дупката. Рискът е твърде голям.

На Саймън му беше трудно да мисли. Лаят на приближаващите хрътки беше ужасяващ. Беше ли прав Бинабик? Дали щяха да ги преследват чак до Наглимунд? Едва ли можеха да тичат повече, бяха съвсем слаби и изморени.

— Виж! — внезапно каза той. Още една скала, три пъти по-висока от човешки бой, се подаваше над горския шубрак на известно разстояние от тях. Около нея нагъсто растяха дървета, обградили я като деца, помагащи на дядо си да седне на трапезата.

— Ако можем да се качим там, ще сме дори над преследвачите, които яздят коне.

— Да — каза Бинабик, — прав си. Хайде да се качим там. — Той тръгна към каменното възвишение, последван от безмълвния Малахиас. Саймън нагласи момичето на гърдите си и забърза след тях.

Бинабик изкачи част от скалата, хвана се за един надвиснал клон и се обърна.

— Подай ми малката.

Саймън му я подаде, после се обърна и хвана Малахиас за лакътя, за да му помогне да се качи. Момчето отърси ръката си и внимателно се заизкачва.

Саймън беше последен. Когато стигна до първата площадка, взе неподвижното тяло на малкото момиче и внимателно го настани на рамото си, после се изкачи до заобления връх на скалата и легна до другите сред листата и клоните, които ги скриваха от погледа на този, който би гледал от земята. Сърцето му туптеше от умора и страх. Струваше му се, че цял живот е бягал и се е крил.

Воят на кучетата се извиси заплашително. Миг по-късно гората се изпълни с бели стрелкащи се силуети.

Саймън остави малкото момиче в ръцете на Малахиас, допълзя до ръба и се присъедини към Бинабик, който наблюдаваше през една пролука между листата. Кучетата бяха навсякъде, душеха земята и лаеха. Поне десетина се щураха възбудено в триъгълника между дървото, мъртвото тяло на другаря си и основата на скалата. Едно сякаш се вторачи право в Саймън и Бинабик с блестящите си бели очи и се озъби свирепо. Миг по-късно обаче хукна назад, за да се присъедини към останалите.

Рогът изсвири наблизо. След минута се появи колона конници — лъкатушеха през гъстия лабиринт на дърветата по склона. Кучетата започнаха да се въртят около каменносивите крака на предния кон, който вървеше спокойно, сякаш около него пърхаха пеперуди, а не подскачаха кучета. Останалите коне, изглежда, не бяха толкова уверени. Вторият кон се подплаши, господарят му го отдели от колоната, пришпори го по късия наклон и го спря близо до високата скала.

Ездачът беше младолик и гладко избръснат, с волева брадичка и къдрава кестенява коса. Върху сребристата си броня носеше туника в синьо и черно, с изображение на три жълти цветя, разположени диагонално от рамото към пояса. Изражението му бе недоволно.

— Още едно мъртво куче — процеди той. — Какво ще кажеш за това, Джегер? — Гласът му стана саркастичен. — О, извини ме, имах предвид предводителю Инген.

Саймън се стресна от ясния звук на думите на мъжа — той сякаш говореше направо на скритите слушатели — и задържа дъха си.

Мъжът с бронята се загледа в нещо, което Саймън не можеше да види, и внезапно профилът му се стори много познат на младежа. Бе сигурен, че го е виждал някъде, най-вероятно в Хейхолт. По акцента се познаваше, че е еркинландец.

— Не е важно как ме наричаш — каза един друг глас, дълбок и студен. — Не си ти тоя, който е назначил Инген Джегер за водач на това преследване. Ти си тук, Хийферт, само защото тези земи са твои.

Саймън разбра, че първият мъж е барон Хийферт — постоянно присъствие в двора на Елиас и близък приятел на граф Фенгболд. Вторият участник в разговора подкара сивия си кон и застана в полезрението на Саймън и трола. Около копитата на коня се въртяха възбудени бели кучета.

Мъжът, когото нарекоха Инген, бе облечен изцяло в черно — туниката, панталоните и ризата му бяха все в същия мрачен убит цвят. На пръв поглед изглеждаше, че брадата му е гола. Миг по-късно стана ясно, че ниско подстриганите бакенбарди, обрамчващи грубото му лице, са толкова светложълти, че изглеждаха почти безцветни — безцветни като белезникавите петна на очите му на тъмното лице. Навярно бяха сини.

Саймън се загледа в студеното лице под черната качулка, в мощното мускулесто тяло и изпита страх, различен от всеки страх през целия този изпълнен с опасности ден. Кой беше този мъж? Изглеждаше като римър, името му бе римърско, ала говореше странно, с бавен непонятен акцент, какъвто Саймън никога не бе чувал.

— Земите ми свършват в покрайнините на гората — каза Хийферт и с дръпване на юздите върна коня на мястото му. Половин дузина лековъоръжени мъже сдържаха конете си, чакайки заповед. — И там, където свършиха земите ми — продължи Хийферт, — свърши и търпението ми. Това е нелепо. Мъртви кучета, пръснати навсякъде като плява…

— И двамата затворници се измъкнаха — тежко додаде Инген.

— Затворници! — презрително изсумтя Хийферт. — Едно момче и едно момиченце! Мислиш ли, че това са предателите, които толкова много иска да хване Елиас? Мислиш ли, че те двамата — той кимна към трупа на огромната хрътка — са направили това?

— Кучетата преследват нещо. — Инген Джегер погледна мъртвото куче. — Погледни. Виж раните. Това, което ги е причинило, не е нито мечка, нито вълк. Това е от нашата плячка и тя все още бяга. И сега, благодарение на твоята глупост, бягат и нашите пленници.

— Как се осмеляваш?! — Барон Хийферт повиши глас. — Как се осмеляваш?! Само един знак и ще те видя надупчен със стрели като таралеж.

Инген бавно вдигна поглед от мъртвата хрътка.

— Но няма да го направиш — тихо каза той. Конят на Хийферт уплашено се дръпна и когато баронът го успокои, двамата мъже за момент се спогледаха.

— Е… добре, тогава — каза Хийферт с променен глас, извърна поглед от облечения в черно мъж и го насочи към гората. — Сега какво?

— Кучетата имат следа — каза Инген. — Ще направим това, което трябва. Ще я следваме. — Той вдигна рога, който висеше на хълбока му, и изсвири. Кучетата, които се тълпяха в края на поляната, се разлаяха и хукнаха в посоката, в която бе изчезнала Куантака; без да промълви дума, Инген Джегер пришпори високия си сив кон след тях. Барон Хийферт изруга, махна на хората си и го последва. След минута гората отново бе пуста и тиха, ала Бинабик задържа спътниците си известно време, преди да им позволи да слязат.

Щом стъпиха на земята, той бързо прегледа малкото момиче — повдигна клепачите й с малкия си пръст, после се наведе да долови биенето на сърцето й.

— Това момиче е много зле. Как се казва, Малахиас?

— Лелет — каза момчето, загледано в бледото личице. — Тя ми е сестра.

— Единствената ни надежда е да стигнем бързо до къщата на Гелое — каза Бинабик. — И нека се надяваме, че Куантака е заблудила хрътките, за да стигнем там живи.

— Какво правиш из тези места, Малахиас? — поиска да знае Саймън. — И как си успял да се изплъзнеш на Хийферт? — Момчето не отговори и когато Саймън повтори въпроса си, извърна глава настрани.

— Да оставим въпросите за по-късно — каза Бинабик и стана. — Сега трябва да побързаме. Можеш ли да носиш момиченцето, Саймън?

Тръгнаха на северозапад през гъстата гора, нашарена от лъчите на слънцето. Саймън попита трола за Инген и неговия странен акцент.

— Черен римър, това си мисля аз — каза Бинабик. — Те са рядка порода и човек не може да ги види често, с изключение на най-северните поселища, където понякога идват да търгуват. Не знаят езика на Римърсгард. Говори се, че живеят в покрайнините на земите, населявани от норните.

— Пак тези норни — изсумтя Саймън и се наведе, за да избегне един клон, пуснат от нехайната ръка на Малахиас. После се обърна към трола. — Какво става? Защо ще се занимават такива хора с нас?

— Размирни времена, приятелю Саймън. Живеем в размирни времена.

 

Изминаха няколко часа. Следобедните сенки ставаха все по-дълги и по-дълги. Късчетата небе, които прозираха през короните на дърветата, постепенно смениха синия си цвят с бледорозов. Тримата продължаваха да вървят. Земята беше в повечето случаи равна, само понякога изникваше някой плавен наклон като плитката паничка на просяк. В клоните над тях сойките и катеричките продължаваха безкрайния си спор, в листака под краката им зацвърчаха щурци. Веднъж Саймън видя голям сив бухал, който се носеше като привидение между извитите клони. По-късно видя още един, който си приличаше с първия, сякаш бяха близнаци.

Бинабик, който внимателно наблюдаваше небето, когато минаваха през поляните, промени посоката малко на изток. Скоро стигнаха до малък поток, който ромолеше, провирайки се покрай хиляди паднали клонки. Известно време вървяха по гъстата трева покрай брега му. Когато едно дърво препречи пътя им, навлязоха в потока и тръгнаха по камъните, между които течеше водата.

На едно място в потока се вля ручейче и леглото му се разшири. Миг по-късно Бинабик вдигна ръка и им направи знак да спрат. Заобиколиха един бент на пътя на водата и видяха, че потокът внезапно се превръща в малко водопадче, което подскачаше по каскада от каменни плочки.

Обрасъл с дървета склон водеше към широко тъмно езеро долу. Слънцето вече не се виждаше и в изпълнения с жуженето на насекоми здрач водата изглеждаше дълбока и червеникава. В нея се виеха като змии дървесни корени, Езерото беше загадъчно неподвижно, сякаш пазеше тайни, които нашепваше единствено на вековните дървета. На срещуположния край, неясна и трудна за забелязване в сгъстяващата се тъмнина, над водата стоеше висока сламена хижа и в първия момент изглеждаше, че плува във въздуха. Миг по-късно Саймън видя, че е вдигната над водата на колове. През двете прозорчета се процеждаше мъждива светлина.

— Къщата на Гелое — каза Бинабик и тримата тръгнаха надолу към обраслия с дървета бряг на езерото. С безшумен плясък на крила от дърветата се откъсна една сива сянка, снижи се над езерото, направи два кръга и изчезна в тъмнината около хижата. За момент Саймън си помисли, че е видял бухала да влиза в хижата, ала клепачите му бяха натежали от умора и не можеше да вижда ясно. Сенките се сгъстяваха и вечерната песен на щурците се оживи. По брега на езерото към тях се спусна подскачащ силует.

— Куантака — извика радостно Бинабик и се втурна да посрещне вълчицата.