Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (24)

21. Слаба утеха

Херцог Исгримнур от Елвритшала беше натиснал острието малко повече от необходимото и ножът отскочи от дървото и се вряза в палеца му. До кокалчето на ставата бликна струйка кръв. Той изруга, пусна парчето дърво на земята и лапна палеца си.

„Фреке е прав, дявол го взел — помисли си херцогът. — Никога няма да му хвана цаката на тоя занаят. Дори не знам защо се опитвам“.

Обаче знаеше: беше склонил стария Фреке да му покаже основите на дърворезбата по време на фактическото си пленничество в Хейхолт. Всичко друго; беше решил той, е по-добро, отколкото да крачи безцелно из залите и по крепостните стени на замъка, като мечка, вързана на верига. Старият войник, който беше служил още при бащата на херцог Исгримнур — Избеорн, търпеливо показа на херцога как да подбира дървото и да изкарва наяве природната одухотвореност, която се криеше в дървесината. Когато наблюдаваше как работи Фреке — с полузатворени очи, с несъзнателна усмивка на набръчканите си устни — демоните и рибите — създанията, които оживяваха изпод ножа му, изглеждаха като естествени въплъщения на природата, на случайността и сложността в нея, въплътени във формата на някой дървесен клон, в положението на някой камък или в лутането на дъждовните облаци.

Такива мисли се тълпяха в главата на херцога, докато смучеше наранения си палец — въпреки твърденията на Фреке на Исгримнур му беше дяволски трудно изобщо да мисли за нещо, докато дялаше: ножът и дървото изглеждаха като непримирими врагове, увлечени в разгорещена битка, и всяко отклоняване на вниманието му можеше да се превърне в трагедия.

„Като сега“ — помисли си той, усещайки вкуса на кръвта в устата си.

Прибра ножа в канията и се изправи. Навсякъде около него се виждаха заети с работа мъже. Едни деряха зайци, други кладяха огньове и приготвяха лагера за нощувка. Той се придвижи към светлината и застана с широкия си гръб към пламъците. Отново го обзеха предишните му мисли за дъждовния порой и той погледна нагоре към бързо потъмняващото небе.

„Мая месец е — мислеше си, — седим тук, на по-малко от двадесет левги от Ерчестър… и откъде дойде тази буря?“

Тогава, преди около три часа, Исгримнур и групата му стремглаво преследваха бандитите, които им бяха устроили засада в манастира. Херцогът все още нямаше представа кои може да са тези мъже — някои явно бяха местни, но нямаше познати лица — или защо бяха направили това. Водачът им носете шлем във формата на озъбена кучешка глава, ала Исгримнур никога не бе чувал за подобен символ. Можеше и да загине и да няма възможност да се чуди сега, ако не беше монахът с черно наметало, който им извика предупредително от вратата на „Свети Хоудрунд“ точно преди да падне, покосен от стрела в гърба. Боят беше ожесточен, ала смъртта на монаха — Бог да се смили над него, който и да е бил той — ги беше предупредила и хората на херцога очакваха атаката. Изгубиха само младия Хоув, още при първия пристъп; Айнскалдир беше ранен, но въпреки това уби своя противник, както и още един. Врагът не желаеше честна битка, помисли си Исгримнур с горчивина. Изправени срещу Исгримнур и охраната му, всичките закопнели за действие след месеците, прекарани в замъка, нападателите хукнаха през двора на манастира към конюшнята, където ги чакаха оседланите им коне.

След кратък оглед, по време на който херцогът и хората му не намериха нито един от монасите жив, за да им обясни какво се е случило, те яхнаха отново конете си и последваха бандитите. По прилично бе да останат и да погребат Хоув и хоудрундците, ала кръвта на Исгримнур беше кипнала. Искаше да знае кой, искаше да знае защо.

Това обаче не стана. Бандитите имаха преднина от десетина минути и конете им бяха отпочинали. Хората на херцога ги зърнаха веднъж — тъмни сенки, които се спуснаха по Лозовия хълм в равнината и се насочиха през ниските бабуни към пътя Велдхелм. Видът им изпълни с нови сили бойците на Исгримнур и те пришпориха конете надолу по склона към равнината. Оживлението им сякаш се предаде на конете и те даваха всичко от себе си. За един миг изглеждаше, че ще настигнат нападателите и ще ги връхлетят в гръб като буреносен облак, спускащ се над равнината.

Вместо това обаче се случи нещо странно. Както препускаха под слънчевата светлина, внезапно притъмня. След като в продължение на една миля хълмовете около тях оставаха притихнали и тъмни, Исгримнур вдигна глава и видя куп оловносиви облаци, кълбящи се в небето над главата им — огромен юмрук, който засенчваше слънцето. Чу се приглушен пукот и внезапно от небето започна да се сипе дъжд — в началото само пръскаше, после обаче заваля като из ведро.

— Откъде дойде това? — извика му Айнскалдир през съскащата пелена, която ги разделяше като завеса. Исгримнур нямаше никаква представа, ала бе силно разтревожен — никога не беше виждал от ясно небе толкова внезапно да се изсипва порой. Когато малко по-късно един от конете на хората му се подхлъзна в мократа сплъстена трева и се строполи, хвърляйки ездача си — който, слава на Ейдон, не се преби — Исгримнур извика на воините си да спрат.

Ето как се случи, че устроиха лагера си тук, само на левга от пътя Велдхелм. Херцогът се поколеба дали да не се върнат в манастира, ала хората и конете бяха изморени, а и пламъците, които се издигаха от покривите на сградите, свидетелстваха, че едва ли има за какво да се връщат. Раненият Айнскалдир обаче — който сякаш беше лишен от всякакви емоции, с изключение на присъщата си свирепост, макар херцогът да знаеше, че не е съвсем така — препусна обратно към манастира, за да прибере тялото на Хоув и да потърси нещо, което да подскаже самоличността или мотивите на нападателите. Понеже познаваше Айнскалдир и методите му, херцогът се бе съгласил бързо, при условие, че той вземе и Слудиг, който не беше толкова импулсивен. Слудиг беше прекрасен воин, ала ценеше живота си достатъчно, за да възпира буйния дух на Айнскалдир.

„И ето ме сега тук — мислеше си с уморена досада Исгримнур. — Грея си задника на лагерния огън, докато младите вършат работата. Проклета да е старостта, проклет да е схванатият ми гръб, проклет да е Елиас, проклети да са тези лоши времена!“ Той погледна надолу към земята, после се наведе и вдигна парчето дърво — бе се надявал, че някакво чудо ще му помогне да го оформи в Дърво и да го закачи на гърдите на своята съпруга Гутрун, когато се върне при нея.

„Проклета да е и резбата!“ — Той метна дървото в пламъците.

 

Исгримнур хвърли заешките кости в огъня — чувстваше се малко по-добре, след като бе хапнал — и внезапно чу тропот на копита. Избърса ръцете си в полите на дрехата си. Хората му направиха същото — не беше за препоръчване да държиш брадвата или меча с хлъзгави от мазнина ръце. Тропотът издаваше, че идва много малка група ездачи — двама, най-много трима. Ала никой не се отпусна, докато не разпознаха в тъмнината Айнскалдир и неговия бял кон. Слудиг яздеше непосредствено зад него и водеше за юздата трети кон, на чието седло бяха метнати… две тела.

Две тела, но — както Айнскалдир поясни с обичайната си лаконичност — само един труп.

 

— Момче — изсумтя Айнскалдир с омазнена от заешкото черна брада. — Намерихме го да души наоколо. Решихме, че трябва да го вземем с нас.

— Защо? — избоботи Исгримнур. — Прилича ми на обикновен мародер.

Айнскалдир сви рамене. Спътникът му, русокосият Слудиг, се усмихна любезно: идеята не беше негова.

— Наоколо нямаше коне. Първия път не видяхме момче в манастира. Откъде се е появило? — Айнскалдир си отряза още едно парче. — Когато го уловихме, то извика някого. „Бенах“ Или „Бинок“, не съм сигурен.

Исгримнур се обърна и огледа тялото на Хоув, което сега лежеше на едно наметало. Беше му роднина, братовчед на съпругата на неговия син Изорн — не толкова близък роднина, ала достатъчно според разбиранията в студения север, за да почувства пристъп на силно угризение, загледан в бялото като платно лице на младежа и рядката му руса брадица.

После се обърна към пленника, който все още бе със завързани ръце. Бяха го свалили от коня и сега седеше, облегнат на един камък. Момчето беше само с година или две по-младо от Хоув, слабо, ала жилаво, и видът на луничавото му лице и буйната червена коса събудиха у Исгримнур някакъв смътен спомен. Той обаче не можеше да се сети какъв. Момчето все още не се бе свестило от удара на Айнскалдир и седеше със затворени очи и отпуснати устни.

„Изглежда като обикновен селски безделник — помисли си херцогът, — като изключим тези обувки — за които мога да се обзаложа, че ги е намерил в манастира. Защо в името на Фонтана на Мемур, Айнскалдир го е довел тук? Какво да правя с него? Да го убия? Да го пусна? Да го оставя да умре от глад?“

— Хайде да съберем камъни — каза накрая херцогът. — Хоув ще има нужда от надгробна могила — тази област ми изглежда пълна с вълци.

 

Нощта беше дошла; камъните, пръснати по голата равнина в подножието на Велдхелм, се бяха превърнали в безформени сенки. Огънят гореше по-ярко и мъжете слушаха Слудиг, който пееше неприлична песничка. Исгримнур прекрасно знаеше защо хора, които бяха участвали в битка и бяха загубили един от своите — каменната надгробна могила на Хоув бе една от безформените сенки недалеч от огъня — имат нужда да се разсеят с такава глупост. Както беше казал преди месеци, седнал на масата срещу крал Елиас, носеха се плашещи слухове. Тук, на откритата равнина, заслонени, ала не и защитени от хълмовете, те не можеха както в Хейхолт или в Евритшала, просто с една шеговита забележка да осмеят нещата, за които разказваха пътниците — историите за духове, които сега сякаш оживяваха нощта. Ето защо мъжете пееха и гласовете им, макар и нестройни, бяха знак на човешко присъствие в дивата пустош, погълната от нощта.

„Да оставим приказките за духове — помисли си Исгримнур, — но днес бяхме нападнати и изобщо не мога да си представя защо. Те ни чакаха. Чакаха ни. Какво, в името на милостивия Усирис, значи това?“

Може би бандитите просто бяха изчакали поредната група пътници, които могат да спрат в манастира — но защо? Ако целта им беше само грабеж, защо да не плячкосат самия манастир, който вероятно притежаваше някоя и друга ценна реликва? И най-вече защо ще чакат в манастира случайни пътници, които естествено ще станат свидетели на грабежа?

„Не че имаме много оцелели свидетели, да го вземат дяволите. Може би само един, ако се окаже, че момчето е видяло нещо“.

Това просто не се връзваше. Да чакат в засада група пътници, които, дори и в тези времена, могат да се окажат войници на краля — и които всъщност се оказаха въоръжени и жадни за бой северняци.

Така че трябваше да допусне, че целта им са били той и неговите хора. Защо? И също толкова важно — кой? Враговете на Исгримнур, такива като Скали от Калдскрайк, му бяха добре познати, а никой от нападателите не беше от хората на Скали. Освен това Скали отдавна се беше завърнал в Калдскрайк и откъде можеше да знае, че. Исгримнур, на когото бездействието беше дотегнало до смърт, притеснен за сигурността на херцогството си, накрая ще се реши да се противопостави на Елиас и след кратък спор кралят неохотно ще му разреши да отведе хората си на север?

„Нуждаем се от теб тук, чичо, — каза ми той. Знаеше, че отдавна не вярвам на това. Просто искаше да ме държи под око, така си мисля“.

Все пак кралят не се съпротивлява толкова, колкото бе очаквал херцогът; спорът се стори на Исгримнур само формален, сякаш Елиас бе очаквал противопоставянето и вече бе решил да отстъпи.

Объркан от лъкатушенето на мислите си, Исгримнур се канеше да се изправи и да тръгне към постелята си, когато към него се приближи Фреке. Очертан на светлината на огъня зад гърба му, той изглеждаше като призрачна тромава сянка.

— Може ли за момент, ваше благородие?

Исгримнур скри усмивката си. Старото говедо сигурно беше пияно. Ставаше учтив само когато беше напреднал с чашите.

— Какво има, Фреке?

— Отнася се до момчето, господарю, онова, дето го доведе Айнскалдир. Събуди се. Помислих си, че ваше благородие ще поиска да поговори с него. — Той леко се олюля, но бързо се престори, че си оправя панталоните.

— Да. — Вятърът се усили. Исгримнур се загърна плътно в дрехата си и се надигна, но внезапно спря: — Фреке?

— Ваше благородие?

— Изхвърлих още една проклета резба в огъня.

— Предположих, че ще го направите, господарю.

Фреке се изнесе по посока на каната с бира. Исгримнур бе сигурен, че тайно се подсмихва.

„Е, да вървят по дяволите и той, и дървото му“.

 

Момчето седеше и дъвчеше заешко бутче, Айнскалдир бе седнал на един камък до него и изглеждаше престорено отпуснат — Исгримнур Никога не бе виждал този човек отпуснат. Светлината на огъня не достигаше до дълбоко поставените очи на Айнскалдир, ала когато момчето вдигна поглед, очите му бяха широко отворени, като на елен, изненадан да пие от горско езерце.

При приближаването на херцога момчето спря да дъвче и го изгледа недоверчиво с полуотворена уста. Но после, дори на неясната светлина на огъня, Исгримнур забеляза как нещо премина по лицето му… Не беше ли облекчение? Исгримнур бе обезпокоен. Очакваше, въпреки подозренията на Айнскалдир — в края на краищата този мъж имаше толкова недоверчивост у себе си, колкото таралежът — бодли — да завари едно наплашено селянче, ужасено или поне потиснато и разтревожено. Този младеж приличаше на селянин — невеж дърварски син в опърпани дрехи, покрит с мръсотия, ала в погледа му се долавяше някаква будност, която накара херцога да се зачуди дали Айнскалдир наистина не е прав.

— Е, момче — каза той грубо на Западния език, — какво търсеше в манастира?

— Мисля ей сега да му резна гърлото — каза Айнскалдир на римърски със сърдечен тон, в ужасяващ контраст с думите му. Исгримнур се намръщи, зачуди дали не си е загубил ума, но после, след като младежът продължи да гледа пред себе си, без да трепне, разбра, че Айнскалдир само го изпитва, за да разбере дали говори техния език.

„Е, ако е така, това е един от най-хладнокръвните мръсници, които съм срещал“ — помисли си Исгримнур. Не, не можеше да си представи, че момче на неговата възраст, само в лагера на въоръжени непознати, ще разбере смразяващите думи и изобщо няма да реагира.

— Той не разбира — каза херцогът на своя подчинен на римърски. — Но е много спокоен, а?

Айнскалдир изсумтя в знак на съгласие и почеса черната си брада.

— Е, момче — повтори херцогът, — вече те попитах. Говори! Какво те доведе в манастира?

Момчето наведе очи и остави на земята кокала, който гризеше. Нещо отново проблесна в спомените на Исгримнур, ала той отново не можа да разбере какво.

— Търсех… търсех си обувки. — Момчето посочи чистите си, грижливо поддържани обувки. По акцента херцогът го определи като еркинландец. Имаше и още нещо… но какво?

— И както виждам, си намерил. — Херцогът приклекна и погледна момчето в упор. — Знаеш ли, че можеш да бъдеш обесен, заради това, че крадеш от непогребани мъртъвци?

Най-после задоволителна реакция! Трепването на момчето при тази заплаха не можеше да бъде престорено, Исгримнур бе сигурен в това. Добре.

— Съжалявам… господарю. Нямах лоши намерения. Бях изгладнял след толкова вървене и ме боляха краката…

— Вървене? Откъде? — Сега разбра. Момчето говореше твърде добре за хлапе на дървар. Беше прислужник на някой свещеник, син на бакалин или нещо такова. Без съмнение беше избягало от къщи.

Момчето погледна за миг Исгримнур и херцогът отново изпита усещането, че то обмисля нещо. Най-вероятно бе избягало от църковно училище или от манастир. Какво криеше?

Най-после момчето проговори:

— Аз… аз напуснах господаря си, сър. Родителите ми… родителите ми ме дадоха за чирак на един свещар. Той ме биеше.

— Какъв свещар? Къде? Отговаряй веднага!

— Ма… Малахиас! В Ерчестър!

„В по-голямата си част това звучи правдоподобно — реши херцогът, — с изключение на две подробности“.

— Тогава какво правиш тук? Какво те доведе в „Свети Хоудрунд“? И кой — повиши глас Исгримнур — е Бенах?

— Бенах?

Айнскалдир, който слушаше с притворени очи, се наведе напред.

— Знае, херцоже — каза той на римърски. — Със сигурност каза нещо като „Беннах“ или „Бинок“.

— Какво ще кажеш тогава за „Биннок“? — Исгримнур сложи широката си длан на рамото на пленника. Момчето трепна и той го съжали за миг.

— Бинок? О, Бинок… кучето ми, сър. Всъщност — на моя господар. То избяга с мен. — На лицето на момчето се появи плаха усмивка, която то бързо скри. Въпреки подозренията си, херцогът усети, че го харесва.

— Тръгнал съм към Наглимунд, сър — бързо продължи момчето. — Чух, че в манастира дават храна на пътници като мен. Когато видях те… телата… мъртъвците… се изплаших, ала имах нужда от нови обувки, господарю, наистина имах нужда. Тези монаси бяха добри ейдонити, господарю — те не биха имали нищо против, нали?

— Наглимунд? — Херцогът присви очи и почувства как от страната на момчето Айнскалдир се напрегна още повече, ако изобщо това бе възможно. — Защо пък Наглимунд?

— Имам приятел там. — Зад Исгримнур гласът на Слудиг се изви пиянски за заключителната строфа на песента. Момчето махна към огнения кръг. — Той е арфист, сър. Беше ми казал, че ако избягам от… Малахиас, мога да отида при него и той ще ми помогне.

— Арфист? В Наглимунд? — Исгримнур го изгледа изпитателно, ала лицето на момчето, макар и в сянка, бе невинно като на новородено. Внезапно Исгримнур се почувства отвратен от цялата тази работа.

„Погледни се! Разпитваш някакъв чирак на свещар, сякаш той самият е бил начело на атаката в манастира! Какъв проклет ден само!“

Айнскалдир все още не беше доволен. Наведе лицето си до ухото на момчето и го попита с грубия си глас:

— Как се казва арфистът от Наглимунд?

Момчето се обърна стреснато, ала явно по-скоро от близостта на Айнскалдир, отколкото от въпроса, и миг по-късно отговори, без да се смути:

— Сангфугол.

— Деца на Фрайджа! — изруга Исгримнур и тежко се изправи. — Познавам го. Това е достатъчно. Вярвам ти, момче.

Айнскалдир се беше извъртял и наблюдаваше мъжете, които бъбреха и се смееха около огъня.

— Можеш да останеш с нас, ако желаеш, момче — каза херцогът. — Ние ще спрем в Наглимунд, а благодарение на тези проклети копелета конят на Хоув е без ездач. Това не е местност, из която един юноша може да върви сам, а в наши дни да пътуваш без придружители е почти равносилно на това да ти прережат гърлото. На. — Той отиде до един от конете, извади изпод седлото му едно одеяло и го хвърли на момчето. — Постели си където искаш, стига да е достатъчно близо. За мъжа, който стои на пост, е по-лесно, ако не сме пръснати като стадо изгубени овце. — Той се загледа в светлите очи и в бодливата коса, щръкнала на всички страни. — Айнскалдир вече те е нахранил. Имаш ли нужда от нещо?

Момчето примигна — къде го беше виждал? Най-вероятно в града.

— Не — отговори момчето. — Само се надявам, че Бинок няма да се изгуби без мен.

— Повярвай ми, момче, ако не те намери, ще намери някой друг и това е.

Айнскалдир беше изчезнал. Исгримнур се отдалечи с тежка походка. Момчето се зави в одеялото и легна до камъка.

 

„Наистина не бях виждал звездите доста време“, помисли си Саймън, докато гледаше нагоре изпод одеялото. Ярките точици висяха в небето като замръзнали светулки. Съвсем не бе същото, когато ги наблюдаваше през клоните на дърветата, и тук, на открито — сякаш бе седнал върху маса.

Помисли си за одеялото на Седа и оттам си спомни за Бинабик.

„Надявам се, че е в безопасност — и все пак той ме остави в ръцете на римърите“.

Беше щастлива случайност, че човекът, който го плени, се оказа херцог Исгримнур, и все пак на моменти той изпитваше истински ужас в този лагер, заобиколен от страшните брадати мъже. Реши, че след като знае за неприязнените отношения между народа на Бинабик и римърите, не бива да се сърди толкова на трола, задето изчезна — ако изобщо бе разбрал за отвличането му. Все пак беше болезнено да загубиш приятеля си по такъв начин. Трябваше да се стегне: беше започнал да зависи от преценките на малкия мъж за това кое е правилно и какво трябва да се прави, точно както едно време покорно слушаше доктор Моргенес. Е, беше си научил урока. Щеше да е господар на себе си, да слуша само себе си и да върви по собствен път.

В действителност той не искаше да каже на Исгримнур накъде се е запътил, ала херцогът не беше глупав: на няколко пъти Саймън беше почувствал, че Исгримнур го разхожда по тънко въже — една фалшива стъпка и щеше да падне.

„Освен това онзи черният, който седеше до мене, щеше да ме убие като муха, само да поиска“.

Така че той каза на херцога само това, което не го застрашаваше, и херцогът прие обясненията му.

Въпросът бе какво да прави сега. Да остане ли с римърите? Би било глупаво да постъпи другояче. И все пак… Саймън все още не бе съвсем сигурен на чия страна е херцогът. Исгримнур отиваше в Наглимунд, но можеше и да е тръгнал натам със задача да арестува Джосуа, Всички в Хейхолт говореха за това колко е верен Исгримнур на стария крал Джон, как би дал живота си за Върховната кралска власт. Как се спогаждаше той с Елиас? Саймън в никакъв случай не би разказал за ролята си в бягството на Джосуа от Хейхолт, ала понякога нещата сами се изплъзват от езика. Копнееше да чуе някакви новини от замъка, за това, което се е случило след последното дело на доктора — дали Приратес е оживял? Инч? Какво е било обяснението на Елиас пред хората за случилото се? — ала точно такива въпроси, колкото и прикрито да бяха зададени, щяха да го вкарат в капана.

Беше твърде развълнуван, за да заспи. Загледан в пръснатите по небето звезди, той си спомни за ашиците, които бе видял Бинабик да хвърля тази сутрин. Вятърът духаше в лицето му и внезапно му се стори, че самите звезди са ашици — пръснати безредно из тъмните небесни пространства. Чувстваше се самотен тук, сред непознати, обгърнат от безкрайната нощ. Копнееше за просто легло в помещенията на прислугата, за дните, когато още не се бе случило нито едно от тези неща. Копнежът му приличаше на тънкия звук от флейтата на Бинабик: навяваше хладна тъга — последното, което му бе останало в този голям безумен свят.

 

Когато с разтуптяно сърце се събуди, звездите все още горяха в тъмнината. Внезапен страх го стисна за гърлото, когато над него се наведе една невероятно висока тъмна сянка. Къде беше луната?

Малко по-късно видя, че това е часовият, който за момент се бе спрял, обърнат с гръб, до него. Мъжът беше увил одеяло около раменете си и главата му надничаше от гънките на импровизираната наметка.

Часовият мина покрай него, без да го погледне. В широкия си колан беше втикнал секира — тежко оръжие със страховито наточено острие. Носеше и копие, по-дълго от собствения му ръст. Докато ходеше, тъпият край на оръжието се влачеше по земята.

Саймън придърпа одеялото към брадичката си, за да се предпази от острия вятър, който препускаше в равнината. Небето се бе променило — там, където по-рано беше чисто и звездите блестяха ярко на фона на необятната тъмнина, сега имаше ивици облаци — млечнобели нишки, които се протягаха от север като пръсти на човешка ръка. В далечния край на небето те бяха угасили звездите като пясък, посипан върху горящи въглени.

„Може би Седа ще хване съпруга си тази нощ“, помисли си Саймън, докато заспиваше.

 

Събуди се за втори път от плискане на вода — плискаше в очите и носа му. Отвори очи, пое си дъх и видя, че звездите ги няма, сякаш някой е хлопнал капака върху ковчеже, пълно със скъпоценности. Валеше и облаците бяха надвиснали точно над главата му. Саймън изсумтя, избърса водата от лицето си, обърна се на една страна и придърпа одеялото, за да си направи нещо като качулка. Отново видя часовия, който сега стоеше малко по-надалеч и заметнат с одеялото, гледаше през дъжда.

Очите му вече се затваряха, когато мъжът издаде задавен звук и наведе главата си, за да погледне надолу. Нещо в стойката на мъжа, нещо, което издаваше, че въпреки неподвижността си той все пак се бори, накара Саймън да отвори очите си по-широко. Дъждът се усили и някъде далече затътна гръмотевица. Саймън напрегна очи, за да види часовия през дъждовната пелена. Мъжът още стоеше на същото място, ала нещо се движеше в краката му — нещо живо, което се беше измъкнало от всепоглъщащата тъмнина. Саймън се надигна и седна: тежките дъждовни капки плющяха около него.

Внезапна светкавица освети небето и камъните изникнаха от мрака като боядисани дървени декори от пиеса за Усирис. Лагерът се видя като сред бял ден — догарящите останки на огъня, отпуснатите спящи силуети на римърите, ала това, което привлече погледа на Саймън в този кратък миг, беше часовият, чието лице беше сгърчено в ужасяваща безмълвна гримаса на невероятен страх.

Небето отново се освети от светкавица и изтрещя гръм. Земята наоколо кипеше и пръскаше сиви потоци кал. Сърцето на Саймън се преобърна, когато мъжът падна на колене. Гърмът отново изтрещя; три светкавици една след друга прорязаха небето. Земята продължаваше да кипи, ала сега навсякъде из нея се подаваха дълги слаби ръце, лъщящи под дъжда, увиваха се около коленичилия мъж, издърпаха го надолу и той зарови лицето си в черната пръст. Нова светкавица освети тълпа тъмни същества, които изникваха изпод земята — слаби, уродливи същества, които размахваха ръце и безумно въртяха белите си очи, всичките — както разкри една светкавица, прорязала небето сред плющенето на дъжда — с мръсни дрехи и сплъстени бради. Когато гърмът утихна, Саймън изкрещя, задавен от водата; после — още един път.

Беше по-лошо от всяка представа за Ада. Римърите, събудени от вика на Саймън, се оказаха плътно заобиколени от подскачащи мятащи се тела. Съществата извираха от земята като плъхове — и наистина, докато те се мятаха из лагера, нощта се изпълни с тънки скимтящи писъци, които извикваха представа за тунели, за тъмнина и страхлива злоба.

Един от северняците се изправи сред гъмжилото на съществата. Никое от тях не бе високо дори колкото Бинабик, ала броят им беше огромен и още докато вадеше меча си от ножницата, римърът бе свален на земята. На Саймън му се стори, че видя в ръцете на съществата бляскащи неща, които се издигаха и спускаха.

— Ваер! Букен! — изкрещя един от римърите от другата страна на лагера. Мъжете вече бяха на крака и на светлината на светкавиците Саймън видя мътния блясък на мечовете и секирите им. Изрита одеялото, скочи и отчаяно се огледа за някакво оръжие. Съществата бяха навсякъде: подскачаха на тънките си крака, крещяха и щом секирата на някой римър се забиеше в някое от тях, то пищеше пронизително. Виковете приличаха на някакъв безумен език и това бе най-ужасното нещо сред кошмара на битката.

Саймън се прокрадна покрай камъка, който го бе подслонил, и се засуети, трескаво търсейки нещо, с което да се защити. Някаква фигура се олюля и падна само на крачка пред него — един от северняците, с накълцано лице. Саймън се втурна напред, за да измъкне секирата, която той конвулсивно стискаше в ръката си. Още жив, мъжът изхърка, докато Саймън изтегляше оръжието. Миг по-късно младежът усети как нечия костелива ръка сграбчи коляното му, извъртя се бързо и видя пред себе си едно ужасно дребно човекоподобно лице и опулени бели очи. Стовари с всички сили секирата върху лицето и чу изхрущяване, като от стъпкан на земята бръмбар. Твърдите пръсти се отпуснаха и Саймън отскочи назад, онемял от ужас.

В трепкащата светлина на светкавиците беше почти невъзможно да се разбере какво става. Сечащите фигури на римърите бяха навсякъде около него, ала броят на подскачащите, пищящи демони бе много по-голям. Изглеждаше, че най-доброто место за…

Саймън изненадващо беше съборен на земята и една лапа стисна врата му. Той почувства как бузата му залепна в калта, усети мократа пръст в устата си и се опита да отхвърли съществото от гърба си. Едно безмилостно острие профуча край лицето му и се заби с пльокащ звук в калта. Саймън успя да се изпрали на колене, но към лицето му посегна друга ръка и закри очите му. Миришеше на кал и мръсна вода, пръстите й се гърчеха като червеи.

„Къде е секирата? Изпуснах секирата!“

Той с мъка се изправи, разкрачи се върху хлъзгавата земя и се опита да откопчи пръстите, стиснали шията му. Залитна напред и едва не падна отново, без да успее да отхвърли ужасното, душещо го нещо от гърба си. Костеливите ръце му пречеха да диша, остри колене се впиваха в ребрата му; стори му се, че чу как противното същество победоносно изпищя. Успя да направи още няколко крачки и падна на колене. Шумът на битката зад него заглъхваше. Ушите му бучаха. Силите му го напускаха, както жито изтича от разкъсана торба.

„Умирам“, бе всичко, което успя да си помисли.

Пред очите му се стелеше мътна червена мъгла.

После смазващата хватка на костеливите ръце внезапно се отпусна. Саймън се строполи по лице на земята и задиша пресекнато с широко отворена уста.

Хриптейки, той вдигна поглед. На фона на черното небе, на светлината на пукащите светкавици бе очертан някакъв безумен силует — човек, яхнал вълк.

„Бинабик!“

Поемайки жадно въздух с отеклото си гърло, Саймън опита да се изправи, ала едва се бе повдигнал на лакти, когато малкият човек изникна до него. На една крачка от тях лежеше тялото на подземното същество, като опърлен паяк, изцъклило безжизнените си очи към небето.

— Не казвай нищо! — прошепна Бинабик. — Трябва да тръгваме! Бързо! — Той помогна на Саймън да седне, ала момчето го отблъсна с треперещите си като на старец ръце.

— Трябва да… трябва да… — Саймън посочи с треперещата си ръка към хаоса, който бушуваше в лагера на двадесетина крачки от тях.

— Отвратително! — изсумтя Бинабик. — Нека римърите се оправят сами. Моето задължение е да те изведа на безопасно място. Хайде ела!

— Не — твърдо каза Саймън. Бинабик държеше кухата си пръчка в ръка и Саймън разбра какво е повалило нападателя му. — Тряб… трябва да им по… помогнем.

— Ще се оправят — мрачно каза Бинабик. Куантака беше последвала господаря си и загрижено душеше раната на Саймън. — Аз съм отговорен само за теб.

— Какво… — започна Саймън. Куантака изръмжа — гърлен заплашителен сигнал за тревога. Бинабик вдигна очи и изстена:

— Дъще на планините!

Саймън проследи погледа му.

Едно тъмно петно се бе отделило от ожесточеното меле и бързо се движеше към тях. Трудно бе да се определи колко същества имаше сред хаоса от очи и ръце, ала бяха повече от няколко.

— Нихут, Куантака! — изкрещя Бинабик; миг по-късно вълчицата скочи към тях и те се разпищяха ужасени, когато ги нападна.

— Нямаме време за губене, Саймън — изръмжа тролът. Над равнината изпука гръмотевица. Тролът извади ножа си от пояса и повлече Саймън в мрака. — Хората на херцога надделяват, а аз няма да си позволя да оставя да те убият в края на битката.

Куантака вършееше сред гъмжилото подземни създания, като някаква сива машина на смъртта. Захапваше с огромните си челюсти, разтърсваше глава и отново захапваше, а малките черни тела летяха във всички посоки и падаха като снопове на земята. Прииждаха нови и нови: свирепото ръмжене на вълчицата заглушаваше пукането на гръмотевиците.

— Но… но… — Саймън се дърпаше, докато Бинабик го теглеше към своя „кон“.

— Дал съм дума да те защитавам — каза Бинабик. — Такава бе волята на доктор Моргенес.

— Доктор Мор… Ти си познавал доктор Моргенес!?

Саймън се втренчи в него и беззвучно замърда устни. Бинабик спря и изсвири два пъти. С последен див порив Куантака разхвърля две-три от съществата и се понесе към господаря си.

— Тичай, глупаво момче такова! — изкрещя Бинабик.

И те хукнаха. Най-отпред, с почерняла от кръв муцуна, с огромни скокове се носеше Куантака. Следваше я Бинабик, а накрая — Саймън: хлъзгаше се и залиташе в калната равнина, заслушан във вятъра, който сякаш му крещеше въпроси без отговор.