Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (19)

16. Бялата стрела

— Не е честно! — изхлипа Саймън вероятно за стотен път и удари с юмрук влажната земя. По зачервените кокалчета на пръстите му полепнаха листа; изобщо не му стана по-топло. — Не е честно! — промърмори и се сви на топка. Слънцето беше изгряло преди час, ала слабата му светлина не топлеше. Саймън потрепери и заплака.

И наистина не беше честно — изобщо. Какво беше направил, та трябваше да лежи мокър, злочест и бездомен в гората Алдхеорте, докато други спяха в топлите си легла или току-що бяха станали, обличаха се в сухи дрехи и закусваха хляб и мляко? Защо трябваше да го гонят и преследват като мръсно животно? Той се опита да направи това, което беше правилно, да помогне на приятеля си и на принца, а това го превърна в гладуващ бездомник.

„Но Моргенес е още по-зле, нали? — изтъкна с презрение една част от него. — Бедният доктор вероятно на драго сърце би се сменил с теб“.

Но дори и това не беше съвсем така. Доктор Моргенес поне имаше някаква представа в какво се замесва, какво може да стане. Самият той, помисли си с отвращение Саймън за себе си, беше наивен и глупав като мишка, която излиза от дупката си, за да си играе на гоненица с котката.

„Защо Бог ме мрази толкова?“, чудеше се Саймън и подсмърчаше. Как Усирис Ейдон, за когото свещеникът казваше, че бди над всички, го беше оставил да страда и да умре в дивата пустош по такъв начин? Той отново избухна в плач.

 

Малко по-късно, докато бършеше очите си, се зачуди колко ли дълго е лежал, вторачен в нищото. Стана с усилие и излезе от прикритието си, за да раздвижи малко ръцете и краката си. Облекчи се, а после бавно тръгна към малкото поточе да пийне вода. При всяка стъпка в коленете, гърба и врата го пронизваше безмилостна болка.

„Всички да горят в Ада. Да върви по дяволите и проклетата гора. А също и Господ, за това му дело“.

Боязливо вдигна поглед от прохладната вода в шепите си, ала безмълвното му богохулство остана ненаказано.

Когато се напи, тръгна нагоре и след малко стигна до едно място, където потокът се вливаше в един вир и буйните му води се успокояваха. Докато се навеждаше, загледан в размазаното от сълзите отражение, усети нещо да му убива на кръста: пречеше му да се свие, без да се подпре на ръце.

„Ръкописът на доктора!“.

Извади омекналия свитък, мушнат между панталоните и ризата му. Коланът му беше направил ръб по дължината на целия пакет. Носеше го от толкова време, че страниците бяха приели извивките на тялото му и приличаха на ризница; полюшваха се в ръцете му като бореща се с вятъра платноходка. Първата страница беше изцапана и втвърдена от мръсотия, но Саймън различи дребния заплетен почерк на доктора: той беше носил финото оръжие на Моргенес — думите. Усети внезапен болезнен спазъм, подобен на глад, внимателно остави листовете настрани и отново погледна вира.

Отне му един миг, за да различи отражението си сред сенките върху водната повърхност. Светлината струеше откъм гърба му, образът му беше почти само силует, тъмна фигура със слабо загатнати черти около осветените слепоочия, бузите и челюстта. Наклони глава, за да улови слънцето, и с крайчеца на окото си видя във водата отражението на преследвано животно: с наострени уши, които се ослушваха за преследвачи, косата сплъстена на кичури, с приведен врат, който говореше не за цивилизованост, а за животинска бдителност и страх. Грабна ръкописа и тръгна по брега на потока.

„Аз съм съвсем сам. Никой никога вече няма да се погрижи за мен. Не че някой го е правил преди“. Усещаше как сърцето му ще се пръсне в гърдите.

След кратко търсене откри едно осветено от слънцето местенце и седна, за да избърше сълзите си и да помисли. Заслушан в чуруликането на птиците, изпълващо иначе безмълвната гора, си даде сметка, че трябва непременно да си намери по-топли дрехи, ако ще прекарва нощите под открито небе, а това неминуемо щеше да е така поне докато не се отдалечеше достатъчно от Хейхолт. Трябваше и да реши накъде да тръгне.

Разсеяно започна да прелиства листовете. Всяка страница беше плътно изписана с думи. Думи — как можеше някой да измисли наведнъж толкова много думи, да не говорим за това да ги напише? Само при мисълта за това го заболя главата. И каква полза от думите, мислеше той, с потрепващи от огорчение устни, когато ти е студено и си гладен… или когато Приратес е пред вратата ти? Раздели две залепнали страници. Долната се скъса и той се почувства така, сякаш неволно е наранил приятел. Загледа се в нея за момент и бавно прокара пръста си по познатия почерк, после я вдигна на светлината и зачете с присвити очи.

„… странно е като си помисли човек, че тези, които сътворяваха песните и историите, за да забавляват бляскавия двор на Джон, в опитите си да го представят по-велик от живота всъщност омаловажиха това, което беше в действителност“.

Когато прочете пасажа за първи път, като се опитваше да го проумее дума по дума, не успя да разбере нищо. Но докато го четеше повторно, в главата му зазвуча гласът на Моргенес. Едва не се усмихна и за миг забрави ужасното си положение. Все още не схващаше съвсем смисъла, ала разпознаваше начина на говорене на учителя си.

„Да вземем за пример — четеше той по-нататък — пристигането му от остров Уоринстен в Еркинланд. Поетите твърдят, че Бог го бил призовал да убие дракона Шуракай, че стъпил на брега в Гренефод с меча си Блестящ гвоздей в ръка и със съзнание, погълнато единствено от тази велика мисия.

След като е възможно милостивият Бог да го е призовал, за да освободи земята от свирепото чудовище, все още предстои да се изясни защо например Бог е оставил споменатия дракон да опустошава страната години наред, преди да изпрати възмездието. И разбира се, тези, които са го познавали тогава, помнят, че когато той тръгнал от Уоринстен, бил само един невъоръжен фермерски син и като такъв е стъпил на нашия бряг. Дори и не помислял за Червения змей, докато не прекарал повече от половин година в Еркинланд“.

Беше много успокояващо отново да чуе гласа на Моргенес, макар и само във въображението си, ала този пасаж го озадачи. Нима Моргенес се опитваше да каже, че Престър Джон не е убил Червения дракон, или само, че не е бил избран от Бог да стори това? Ако не е бил избран от Усирис, как е успял да убие лукавия звяр? Не говореха ли хората в Еркинланд, че той е крал, миропомазан от самия Господ?

Докато седеше и размишляваше, задуха студен вятър и кожата по ръцете му настръхна.

„Милостиви Ейдон, трябва да намеря наметало или някаква топла дреха — помисли си той. — И да реша накъде да поема, вместо да си седя тук като някакъв идиот и да се залъгвам с тези стари писания“.

Сега беше сигурен, че вчерашният му план — да се скрие зад тънкия воал на анонимността и да стане слуга в някой малък селски хан — е неосъществим. Проблемът не бе в това дали двамата войници, от които избяга, щяха да го познаят. Ако те не го познаеха, със сигурност щеше да го направи някой друг. Беше сигурен, че войниците на Елиас вече претърсват околността за него. Той не бе просто един избягал прислужник, той беше престъпник, ужасен престъпник. Заради бягството на Джосуа вече загинаха няколко души. Ако попаднеше в ръцете на Еркинската гвардия, нямаше да има пощада.

Как можеше да се измъкне? Накъде да тръгне? Усети, че отново го обхваща паника, и се опита да я потисне. Предсмъртното желание на Моргенес беше той да последва Джосуа в Наглимунд. Сега това му изглеждаше единствената разумна посока. Ако принцът беше успял да се измъкне, със сигурност щеше да приеме с радост Саймън. Ако ли не, тогава верните поданици на Джосуа щяха да му предоставят убежище в замяна на новини за господаря си. И все пак пътят до Наглимунд беше отчайващо дълъг. Саймън знаеше за посоката и разстоянието само това, което беше чувал, но никой не бе казвал, че е близо. Ако продължеше на запад по Стария горски път, вероятно щеше да стигне до кръстопътя с пътя Велдхелм, който вървеше на север и минаваше покрай подножието на хълмовете, откъдето идваше и името му. Ако успееше да намери пътя Велдхелм, поне щеше да върви в правилната посока.

Нави листовете на руло и ги върза с парцал, който откъсна от подгъва на ризата си. Забеляза, че е пропуснал една страница. Тя лежеше отстрани и като я вдигна, видя че е покрита с петна от потта му. Сред неясните, размазани букви едно изречение беше изчезнало. Думите изскочиха пред очите му.

„… Ако беше белязан от божественото, то това личеше най-вече в пристиганията и заминаванията му, в способността му да бъде на подходящото място в най-подходящото време, като така се възползваше от…“

Това не бе точно предсказание или пророчество, ала някак си го ободри и затвърди решението му. Щеше да тръгне на север — на север към Наглимунд.

 

Злочестото, изпълнено с премеждия и болка пътуване, продължило през целия ден, завърши донякъде щастливо, благодарение на една случайна находка. Докато се провираше през храсталаците, за да заобиколи накацалите тук-там близо до пътя колиби, през една пролука между дърветата той успя да зърне безценно съкровище: нечие пране. Докато пълзеше към дървото, чиито клони бяха окичени с влажни дрехи и едно вонящо прогизнало одеяло, той не изпускаше от поглед мизерната колиба само на няколко крачки от него. С разтуптяно сърце дръпна едно вълнено наметало, което бе толкова тежко от водата, че той залитна, когато се плъзна в ръцете му. Откъм колибата не се чу нищо. Всъщност като че ли наоколо нямаше никого. Неизвестно защо това го накара да се почувства още по-зле заради кражбата. Докато пълзеше с товара си към гъстите дървета, в съзнанието му изплува грубата дървена табела, увиснала върху безжизнените гърди на обесения.

 

Саймън скоро разбра, че животът на беглеца няма нищо общо с приказките за Джак Мандуоуд, разбойника, за когото му беше разказвал Шем. Той си представяше гората Алдхеорте като безкрайна просторна зала, с под от мека трева и с колони от дървесни стволове, подпиращи високия таван от листа и синьо небе, една открита шатра, където рицари като сър Талистро от Пердруин или великия Камарис яздеха буйните си коне и спасяваха омагьосани хубавици от ужасната им съдба. Попаднал в безизходица в тази враждебна действителност, Саймън осъзнаваше, че дърветата се сгъстяват, а клоните се вплитат един в друг като скупчени на кълбо змии. Храсталаците също възпрепятстваха пътя му — едно безкрайно неравно поле от къпинаци и повалени стволове, които лежаха почти невидими под мъха и гниещите листа.

В първите дни, когато от време на време минаваше през сечища и за кратко можеше да върви безпрепятствено, звукът от собствените му стъпки, които отекваха над рохката земя, го караше да се чувства беззащитен. Той се усети, че бърза да премине през долчинките под косите слънчеви лъчи, устремен към прикритието на шубраците. Това слабоволие така го ядоса, че той съзнателно си наложи да прекосява сечищата по-бавно. Понякога дори си тананикаше песнички, заслушан в ехото, сякаш гласът му, който потреперваше и потъваше сред дърветата, беше най-естественото нещо на света, ала щом отново влезеше в къпинаците, почти не можеше да си спомни какво е пял.

Макар спомените от живота му в Хейхолт все още да изпълваха съзнанието му, те бяха само мимолетни проблясъци, които му се струваха все по-далечни и нереални, потънали в нарастващата мъгла на гнева, огорчението и отчаянието. Бяха му откраднали дома и щастието. Животът в Хейхолт беше приятен и спокоен, хората — любезни, удобствата — прекрасни. Сега в продължение на безкрайни унили часове той с мъка си проправяше път през плетеницата от дървета, нещастен и изпълнен със самосъжаление. Чувстваше как предишният Саймън постепенно си отива. Все по-често и по-често мислите, които го поддържаха, се въртяха само около две неща: да върви напред и да яде.

В началото дълго се колебаеше дали да тръгне по открития път — щеше да се придвижва по-бързо, ала рискът да го открият бе по-голям — или да се опита да го следва под прикритието на гората. Последното му се стори по-добра идея, но скоро разбра, че пътят и краят на гората на места толкова се раздалечават, че често му беше страшно трудно отново да излезе близо до пътя, като върви през непроходимия гъсталак на Алдхеорте. С неловко смущение откри, че не знае как да запали огън, нещо, за което никога не се беше замислял, докато слушаше как Шем описва смешния Мандуоуд и приятелите му разбойници, пируващи с печено еленско под дърветата. Тъй като нямаше факла, за да си свети, явно единственото, което можеше да стори, бе да върви по пътя през нощта, когато грееше луната. В такъв случай трябваше да спи през деня и да използва оставащите до залез-слънце часове, за да се провира през гората.

Липсата на факла означаваше липса и на огън за готвене, което в известен смисъл беше най-неприятно. От време на време намираше гнезда с петнисти яйца, които яребицата-майка беше скрила в дупки под гъстата трева. Те му осигуряваха някаква храна, но беше трудно да изсмуква лепкавия студен жълтък, без да си мисли за топлите, уханни лакомства в кухнята на Джудит и с горчивина да си спомня за утрините, в които, забързан да отиде при Моргенес или на турнирното поле, оставяше чинията си — пълна с големи залъци, намазани с масло и мед — почти недокосната. Сега представата за парче корав хляб с масло се превърна в бленувано съкровище.

Тъй като не умееше да ловува и знаеше съвсем малко или нищо за това кои диви растения са ядливи, Саймън дължеше оцеляването си на дребни кражби от градините на местните овчари. Оглеждаше се за кучета и за разгневени стопани, изскачаше от прикритието на гората и задигаше оскъдните, поникнали нарядко моркови и лук или набързо откъсваше ябълките от по-ниските клони, но дори и тези незначителни блага бяха рядкост. Често болката от глада ставаше толкова нетърпима, че той започваше гневно да крещи и жестоко да рита сплетените храсталаци. Веднъж ритна толкова яростно и изпищя толкова силно, че падна по лице сред шубраците, останал без дъх, и после дълго не успя да се изправи. Лежеше заслушан в заглъхващото ехо на вика си и мислеше, че ще умре.

Не, животът в гората изобщо не беше толкова славен, колкото си го беше представял в онези далечни следобеди в Хейхолт, докато седеше в ухаещите на сено и кожа конюшни и слушаше разказите на Шем. Могъщият Алдхеорте беше мрачен и стиснат домакин, който неохотно даваше подслон на скитниците. Докато се криеше в бодливите храсти, за да проспи деня, докато криволичеше мокър и треперещ през мрака под уловената в мрежата на клоните луна или крадешком притичваше през градините в прекалено голямото си увиснало наметало, Саймън осъзнаваше, че е по-скоро страхливец, отколкото бандит.

 

Въпреки че навсякъде носеше със себе си навитите на руло страници, в които Моргенес беше описал живота на Джон, сякаш бяха кралски жезъл или светото Дърво на някой свещеник, дните се нижеха, а той все по-рядко и по-рядко ги четеше. В кратката привечер между оскъдното ядене — ако изобщо имаше такова — и ужасяващата, потискаща тъмнина на откритото небе той развързваше свитъка и прочиташе част от някоя страница, ала с всеки ден му ставаше все по-трудно да разбере смисъла. Една страница, на която се открояваха имената на Джон, Ейлстан — Краля на рибарите и дракона Шуракай, привлече за малко вниманието му, ала след като упорито я прочете четири пъти, той установи, че е разбрал също толкова, колкото и от годишните кръгове върху някое отсечено дърво. В следобеда на петия ден, откакто беше в гората, той седеше и плачеше тихо, с разпилени в скута му страници. Разсеяно погали гладкия пергамент, както преди безкрайно много време чешеше кухненската котка в една топла светла стая, ухаеща на лук и на канела…

 

Осем дни след премеждието в „Дракона и Рибаря“ той мина съвсем близо край Систан — едно малко по-голямо от Флет селце. Над двата глинени комина на крайпътния хан се виеше дим, но пътят беше безлюден под яркото слънце. Саймън се загледа от склона на хълма през горичката от сребристи брези и споменът за последното му топло ядене го удари в главата като с юмрук, коленете му омекнаха и той едва не падна. Онази отдавна отминала вечер, независимо от завършека й, му се стори почти като някогашния разказ на доктор Моргенес за езическия рай на древните жители на Римърсгард — вечно пиене и разказване на истории, един безкраен празник.

Той се прокрадна надолу по склона към притихналия хан с разтреперани ръце и налудничави планове в главата, как да открадне парче месо от перваза на отворения прозорец или да се вмъкне през задната врата и да задигне нещо от кухнята. На средата на склона внезапно осъзна какво прави: напускаше сянката на дърветата по обяд, едно болно, трескаво животно, загубило инстинкта си за самосъхранение. Изведнъж се почувства гол въпреки вълненото наметало и замръзна на място, после се обърна и бързо пое назад към стройните като лебедови шии брези. Сега дори и те му се сториха твърде несигурно прикритие. С проклятия и пъшкания той се закатери към по-гъст заслон и потъна в успокояващото лоно на Алдхеорте.

 

След петдневно вървене на запад от Систан мръсният и гладен младеж се катереше по поредния склон и гледаше надолу към една груба колиба, разположена в малка горска долина. Беше сигурен доколкото въобще можеше да е сигурен при тези накъсани и объркани мисли, — че още един ден без истинска храна или поредната самотна нощ в студената, негостоприемна гора ще го накарат окончателно да полудее. Щеше съвсем да се превърне в животното, което все по-често усещаше в себе си. Мислите му бяха нечисти като на някой скот: храна, тъмни закътани местенца, изтощително скитане из гората — това бяха грижите, които изцяло поглъщаха вниманието му. Беше му все по-трудно да си спомня за замъка. Беше ли топло там? Разговаряха ли другите с него? Когато един клон сцепи наметалото му и одраска ребрата му предния ден, той успя само да изръмжи и да заблъска дървото като истински звяр!

„Някой… някой живее тук…“

Пред колибата имаше пътечка, оградена с подредени камъни. Под стряхата на страничната стена беше наредена купчина цепеници. Разбира се, разсъждаваше той, като тихо подсмърчаше, разбира се, че някой тук ще го съжали, ако отиде до вратата и смирено помоли за храна.

„Толкова съм гладен. Не е честно. Не е справедливо! Някой трябва да ме нахрани… някой…“

Той бавно пое надолу. Краката му бяха изтръпнали, а устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Един слаб спомен за човешкото поведение сред хора му нашепваше, че не трябва да плаши тези селски хорица, тези подозрителни горски жители в дървената им хралупа. Тръгна напред, изпънал празните си ръце пред себе си, бледите му пръсти бяха широко разтворени в знак, че идва с мирни намерения.

Колибата беше празна, а може би обитателите й просто не отговаряха на чукането на подутите му кокалчета по вратата. Той я обиколи, като прокарваше върховете на пръстите си по грубото дърво. Единственият прозорец беше закован с широка дъска. Почука още веднъж, по-силно, но отвътре му отговори само кухо ехо.

Той приклекна под закования прозорец и тъкмо си мислеше дали да не го разбие с някоя от цепениците, когато едно изшумоляване като от счупени съчки долетя откъм дърветата и го накара да се изправи толкова бързо, че за момент му причерня и пред погледа му затанцуваха звезди. Призля му. Дърветата се огънаха, сякаш някой бе промушил огромна ръка през тях, а после рязко се изправиха. Миг по-късно сред тишината прозвуча отсечено съскане. Шумът се превърна в бърз порой от думи на език, който Саймън не разбираше, ала все пак си бяха думи. След миг на поляната отново се възцари тишина.

Саймън се беше вкаменил, не можеше да помръдне. Какво да прави? Може би обитателят на колибата беше нападнат от някой звяр, докато се прибираше вкъщи… Саймън можеше да му помогне… после сигурно щеше да получи храна. Но как би могъл да помогне? Едва се държеше на краката си. Ами ако беше някой звяр, само звяр — ако просто му се беше сторило, че чува думи сред този кратък порой от звуци?

Ами ако беше нещо по-лошо? Войниците на краля с извадени остри мечове или пък някоя побесняла от глад белокоса вещица? Може да беше и самият Дявол, с огненочервена мантия и черни като нощта очи?

Саймън не разбра откъде намери смелост и дори сила да се изправи на омекналите си крака и да тръгне към гората. Ако не се чувстваше толкова слаб и отчаян, сигурно нямаше да… Но той беше слаб, прегладнял, мръсен и самотен като наскадуски чакал. Уви наметалото около себе си, стисна свитъка с бележките на Моргенес и закуцука към гъсталаците.

 

Слънчевата светлина струеше на ивици между дърветата, процеждаше се през пролетния листак и нашарваше земята с блещукащи петна. Въздухът беше душен като дълго сдържан човешки дъх. За момент Саймън не виждаше нищо, освен тъмните силуети на дърветата и ивици ослецителна светлина. На едно място обаче слънчевите петна от време на време се раздвижваха. Миг по-късно той разбра, че осветяват една бореща се фигура. Той пристъпи крачка напред, листата изшумоляха под стъпките му и при този звук борбата спря. Някакво същество — висеше почти на метър над влажната земя — вдигна глава и го загледа. Имаше човешко лице и безмилостни топазени очи на котка.

Саймън отскочи с разтуптяно сърце, разтвори широко ръце и разпери пръсти пред очите си, сякаш за да не вижда този странен обесен. Каквото или който и да беше, той не приличаше на никой от хората, които Саймън беше виждал. Въпреки това в него имаше нещо до болка познато, сякаш от полузабравен сън — но толкова много от настоящите сънища на Саймън бяха лоши. Какво странно видение! Макар и уловен в безмилостен капан, овързан здраво през кръста и лактите с ласо от усукано черно въже, увиснал на люлеещия се клон, без да може да достигне до земята, този пленник изглеждаше свиреп и непокорен, като хваната натясно лисица, която щеше да умре със зъби, впити в гърлото на преследващата я хрътка.

Ако беше човек, беше много слаб. За момент — един ужасен, смразяващ кръвта момент — високите скули и фините черти на лицето му напомниха на Саймън за съществата с черните наметала при Тистерборг, но те бяха смъртнобледи и с бяла като слонова кост кожа, докато този тук имаше златистокафявия тен на лакиран дъб.

Саймън пристъпи напред, за да може да вижда по-добре на смътната светлина. Пленникът присви очи, после разтегна устни, оголи зъбите си и изсъска като котка. Нещо в начина, по който го направи, нечовешката гримаса на получовешкото му лице, в миг убеди Саймън, че това, което се мята в капана като невестулка, не е човек… беше нещо друго…

Саймън се беше приближил повече от разумното и докато се взираше в пъстрите кехлибарени очи, пленникът внезапно го ритна в ребрата. Въпреки че Саймън беше видял мигновеното полюшване и предугади нападението, движението на съществото беше толкова светкавично, че той все пак получи болезнен удар отстрани. Залитна и изгледа гневно нападателя си, който на свой ред също се намръщи.

Саймън стоеше срещу съществото и гледаше как странните лицеви мускули разтварят устните му в насмешка. После ситът — тъй като Саймън внезапно разбра, сякаш някой му каза, че хванатото в примка същество е точно това — сит — изсъска една-единствена неясна дума на западния диалект на езика на Саймън.

— Страхливец!

Саймън толкова се ядоса, че замалко да се хвърли напред, забравил глада, страха и отеклите си крайници, когато осъзна, че с подигравката си ситът цели точно това. Опита се да забрави болката в ритнатите си ребра, скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в уловения в капана сит. Наблюдаваше безпомощното гърчене на пленника с мрачно задоволство.

Мирният, както Рейчъл суеверно наричаше всеки представител на тази раса, носеше странна мека роба и панталони от лъскав кафяв плат, съвсем малко по-тъмен от кожата му. Коланът и накитите от блестящ зелен камък чудесно контрастираха с косата му — бледовиолетова като планински пирен, прибрана плътно около главата с костена диадема и увиснала на конска опашка над едното му ухо. Беше малко по-нисък и много по-слаб от Саймън, но младежът напоследък се беше оглеждал само в тъмните горски вирове и сигурно и той вече изглеждаше мършав и див. Но дори и да беше така, все пак имаше някакви, макар и не съвсем определени разлики: птичите движения на главата и врата, странната плавност във въртенето на ставите, впечатлението за сила и самообладание, видимо дори и сега, когато ситът висеше като животно в страшната примка. Този сит, този дух от сънищата не приличаше на нищо, което Саймън беше виждал. Беше страховит и смразяващ дъха… беше като същество от друг свят.

— Аз не искам… не искам да ти причиня зло — каза най-накрая Саймън и разбра, че говори така, както се говори на дете. — Не аз съм поставил този капан. — Ситът продължаваше да го гледа със злобно присвити очи.

„Сигурно изпитва ужасна болка — помисли си Саймън. — Ръцете му са така извити, че… че ако аз бях на негово място, щях да пищя!“

Над лявото рамо на пленника се виждаше колчан, в който бяха останали само две стрели. На тревата под висящите му крака бяха пръснати още няколко, заедно с един лък от тънко тъмно дърво.

— Ако се опитам да ти помогна, ще обещаеш ли да не ми правиш нищо? — попита Саймън. Изговаряше думите бавно. — Аз съм само много гладен — неуверено добави той. Ситът не каза нищо, ала когато Саймън пристъпи напред, сви крака, за да го ритне, и младежът се отдръпна.

— Дявол да те вземе! — изкрещя Саймън. — Искам само да ти помогна! — Но защо ли искаше? Защо да освобождава вълка от ямата? — Ти трябва… — започна той, но спря, тъй като се чу пукане и пращене на съчки и иззад дърветата се появи голям тъмен силует.

— Аа! Тук си бил значи, тук… — каза басов глас.

През сечището си проправяше път брадат мръсен мъж. Дрехите му бяха дебели и покрити с кръпки, а в ръката си размахваше брадва.

— Сега ще те… — Той спря, когато видя Саймън, свит до едно дърво. — Ей, кой си ти? Какво правиш тук?

Саймън погледна нащърбеното острие на брадвата.

— Аз съм… просто пътник… Чух шум и… — Той посочи висящия сит. — Намерих го тук, в… в този капан.

— Моят капан! — ухили се дърварят. — Да, да — капан — и той в него. — Мъжът обърна гръб на Саймън и се вторачи в сита. — Заклех се, че няма да ги оставя да се мотаят наоколо, да шпионират и да създават неприятности, и ще изпълня клетвата си.

Той протегна ръка и бутна пленника, който безпомощно се залюля и изсъска безсилно. Дърварят се закиска.

— Ама е зъл, а? Зъл бе!

— Какво… какво ще правите с него?

— А ти какво мислиш, момче? Какво ни е казал Бог да правим със злите духове, вещиците и дяволите, когато ги хванем? Да ги изпратим обратно в Ада. И с помощта на вярната ми секира точно това ще направя.

Пленникът бавно спря да се люлее и се завъртя в кръг около черното въже като уловена в паяжина муха. Погледът му беше наведен към земята, тялото — отпуснато.

— Ще го убиеш? — Изтощеният Саймън усети как го полазват студени тръпки. Опита се да подреди обърканите си мисли. — Ще го… но ти не можеш! Не можеш! Той е… той е…

— Във всеки случай не е нормално същество, това е сигурно! Махай се оттук, момче. Ти си на моя територия, без да съм те канил. Знам какви ги вършат тези същества…

Дърварят пренебрежително обърна гръб на Саймън и пристъпи към сита с вдигната брадва, сякаш се готвеше да цепи дърва. „Дървото“ обаче внезапно се отдръпна и се превърна в борещ се, ритащ, ръмжащ звяр, който бранеше живота си. Първият удар на секача попадна отстрани на лицето, разкъса кокалестата скула и остави назъбена диря по ръкава на странната блестяща дреха. По деликатната брадичка и по врата на сита потече кръв — изглеждаше съвсем като човешка. Мъжът отново пристъпи напред.

Саймън се свлече на разранените си колене и затърси нещо, с което да спре тази отвратителна касапница, да прекъсне сумтенето и проклятията на мъжа и стържещото ръмжене на вързания пленник, което пронизваше ушите му. Напипа лъка, ала той се оказа дори по-лек, отколкото му се беше сторил, сякаш тетивата беше опъната на блатна тръстика. Миг по-късно ръцете му напипаха един полузаровен камък. Той го разклати, измъкна го от пръстта и го вдигна над главата си.

— Спри! — изкрещя младежът. — Остави го!

Никой от противниците не му обърна внимание. Дърварят стоеше на една ръка разстояние от сита и силно удряше по въртящата се мишена. Ударите му се плъзгаха встрани, но все пак закачаха съществото. Слабите гърди на сита се повдигаха и спускаха като мях, силите бързо го напускаха.

Саймън не можеше повече да понася жестоката гледка. С див рев, който беше набирал и сдържал през всичките тези безкрайни и страшни дни на изгнание, той се хвърли напред и стовари камъка в тила на дърваря. Отекна тъп удар. За момент мъжът се олюля, после падна на колене и заби лице в земята. От тъмната му коса бликна червена кръв.

Саймън усети как вътрешностите му се преобръщат и падна на колене. Догади му се, ала повърна само кисела слюнка. Притисна замаяната си глава в мократа земя. Гората се люшна и се завъртя около него.

 

Когато успя да се изправи, се обърна към сита, който висеше спокойно в примката си. Наметалото му беше оцапано с кръв, а обезумелите му очи бяха потъмнели, сякаш от вътрешната им страна бе паднала някаква завеса, която не допускаше светлината да минава през тях. С неуверени движения, като на сомнамбул, Саймън вдигна падналата брадва и я прокара по изопнатото въже, като започна от пленника и стигна до мястото, където то беше вързано за високия клон — толкова висок, че не можеше да го стигне. Вцепенен от страх, Саймън провря нащърбеното острие до възела на гърба на Сита. Мирният трепна, но не издаде никакъв звук.

След безкрайно стържене възелът се разсече. Ситът падна на земята и се търкулна върху неподвижния дървар. Дръпна се светкавично от безжизненото туловище и започна да събира разпилените си стрели. После, стиснал ги като букет цветя, вдигна лъка с другата си ръка и спря, за да погледне Саймън. Блясъкът на студените му очи отне на Саймън желанието да продума. За един момент ситът забрави или не обръщаше внимание на раните си и се закова изопнат и напрегнат като стреснат елен, после хукна — мълния от кафяво и зелено, която изчезна сред дърветата и остави Саймън самотен и зяпнал.

Разпокъсаната слънчева светлина още не се бе успокоила върху листата, когато Саймън чу жужене, сякаш от гневно насекомо, и усети как по лицето му премина бърза сянка. От един пън до него стърчеше стрела и леко трептеше — на по-малко от педя от главата му. Той се вторачи в нея и се зачуди кога ли ще го уцели следващата. Стрелата беше бяла и блестеше като крило на чайка. Той зачака неизбежната втора стрела. Такава обаче не дойде. Дърветата си стояха тихи и неподвижни.

След тези най-странни и ужасни две седмици от живота му и след този наистина необикновен ден, Саймън не се изненада, когато чу един нов и непознат глас, който се обади от мрака зад дърветата. Глас, който не беше на сита и със сигурност не бе на дърваря, който лежеше като повалено дърво.

— Вземи я — каза гласът. — Стрелата. Вземи я. Тя е твоя.

Саймън не би трябвало да е изненадан, ала беше. Безпомощно се строполи на земята и заплака — дълги, задавени хлипове на изтощение, объркване и пълно отчаяние.

— О, Дете на планините — каза странният нов глас. — Това не е добре, изобщо не е добре.