Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragonbone Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2014)
Разпознаване и корекция
Mummu(2015)

Издание:

Тад Уилямс. Престолът от драконова кост

Американска. Първо издание

Превод: Камен Костов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

ИК „Бард“, София,

ISBN: 954-585-524-X

Формат 60/90/16. Печатни коли 49

История

  1. —Добавяне

13. Между световете

Единствените му спътници в този ужасен час бяха гласове, много гласове. Саймън не знаеше дали са плод на собственото му въображение, или на плашещите сенки, които го обграждаха.

„Саймън Идиота! Пак оплеска всичко, идиот с идиот!

Приятелят му е мъртъв, единственият му приятел; бъдете добри, бъдете добри!

Къде сме?

В тъмнината, завинаги в тъмнината, за да се носим слепешком като изгубени стенещи души по безкрайните тунели…

Сега той е Саймън Странника, осъден да се скита, да се чуди…“

„Не — Саймън потрепери, опита се да заглуши шумните гласове. — Ще си спомня. Ще си спомня червената линия върху старата карта и че трябва да търся Стълбището на Тан-жа, каквото и да означава това. Ще запомня безизразните черни очи на този убиец Приратес; ще запомня моя… моя приятел доктор Моргенес…“

Той се отпусна на песъчливия под на тунела и заплака от безпомощен, безсилен гняв — едва тупкащо живо сърце сред вселена от черен камък. Тъмнината го давеше, притискаше и отнемаше дъха му.

„Защо докторът направи това? Защо не избяга?

Направи го, за да те спаси, идиот такъв — и за да спаси Джосуа. Ако беше побягнал, щяха да ви последват; магията на Приратес бе по-силна. Щяха да те хванат и после щяха да тръгнат след принца, да го заловят и да го хвърлят обратно в килията. Моргенес умря за вас“.

Саймън ненавиждаше собствения си плач — пресекливия, хленчещ звук, който отекваше, без да спира. Извика на помощ всичките си сили. Плачът премина в хлипове и после в сухо стържене, което беше по-поносимо — не като блеенето на изгубен идиот в тъмнината.

Виеше му се свят и му се гадеше. Избърса лицето си с ръкав и усети тежестта на забравената кристална сфера на Моргенес в ръката си. Светлина. Докторът му беше дал светлина. Заедно с купчината листа, които му убиваха, пъхнати в пояса, това бе последният дар от Моргенес.

„Не — прошепна един глас, — предпоследният, Страннико Саймън“.

Саймън разтърси глава и се опита да прогони страха, който се увърташе и мърмореше около него. Какво беше казал Моргенес, след като завърза дрънкулката за тънкото краче на врабчето? Да бъде силно с тежкия си товар? Защо седеше в непрогледната тъмнина, разреван и сополив? Нали в края на краищата беше помощник на Моргенес?

Изправи се замаян и разтреперан. Почувства как стъклената повърхност на кристала се затопли под галещите му пръсти. Насочи поглед в тъмнината към мястото, където би трябвало да се намират ръцете му, и се замисли за доктора. Как можеше старецът да се смее толкова често, когато светът бе пълен с прикрито коварство, с красиви неща, гниещи отвътре? Имаше толкова много сянка, толкова малко…

Пред него проблесна искрица светлина — като иглено ухо в плътната завеса на нощта. Той потърка сферата по-енергично и се загледа. Светлината се усили, сенките сякаш се сгънаха; стените на коридора израснаха от двете му страни, обагрени в пламтящ кехлибар. Гърдите му се изпълниха с въздух. Той виждаше!

Моментното му въодушевление се изпари, когато огледа коридора. Болката в главата му накара стените да затрептят пред очите му. Тунелът беше почти безформен — просто дупка, която се спускаше в утробата на замъка, окичена с белезникави паяжини. Зад себе си, нагоре по коридора, той виждаше разклонението, покрай което бе вече минал, като зейнала в стената уста. Върна се и откри в отвора само чакъл и парчета, нападали от зидарията — купчина отломки, която се простираше отвъд обсега на слабата светлина от сферата. Колко ли още разклонения бе пропуснал? И как да разбере кои от тях водят във вярната посока? Обзе го нов пристъп на задушаваща безнадеждност. Беше безнадеждно сам, безнадеждно изгубен. Никога нямаше да се добере отново до света на светлината.

„Саймън Странника, Саймън Идиота… семейството — мъртво, приятелят — мъртъв, вижте го как ще се чуди и скита вечно…“

— Тишина! — изръмжа той на глас и се стресна от думата, която заподскача по пътеката пред него, като вестител, носещ прокламация от краля на Подземния свят: „Тишина… тишина… иши… нана… аа…“

Саймън — Кралят на тунелите — започна мъчителното си придвижване напред.

 

Коридорът се виеше надолу в каменното сърце на Хейхолт — мръсна, лъкатушеща, покрита с паяжини пътека, осветена единствено от блясъка на кристалната сфера на Моргенес. Раздвижени от преминаването на Саймън, разкъсаните паяжини играеха призрачен танц; като се обърна назад, парцаливите ленти сякаш му махаха, като сграбчващи безкостни пръсти на удавник. Валма сребристи нишки се закачаха по косата му и увисваха лепкаво по лицето му, така че трябваше да държи ръка пред очите си, докато вървеше. Често усещаше някое малко членестоного да се шмугва между пръстите му, когато разкъсваше мрежата му, и трябваше да спира за момент с наведена глава и да изчаква, докато пристъпът на отвращение попремине.

Ставаше по-студено и стените на коридора бяха все по-влажни. Части от тунела се бяха срутили; на места падналата пръст и камъни бяха струпани по средата на пътеката на такива големи купчини, че Саймън едва можеше да се провре покрай тях.

А правеше точно това — провираше се сред отломките, вдигнал в една ръка светещата сфера над главата си, а с другата опипваше пътя пред себе си. Внезапно почувства в нея пареща болка, сякаш го прободоха хиляди карфици. Светлината на кристала разкри ужасяваща гледка — стотици, не, хиляди малки бели паяци се тълпяха по китката му и под ръкава на ризата и ухапванията им го горяха като нажежени въглени. Саймън изпищя и удари ръката си в стената. Ужасените му викове отекнаха по коридора и бързо заглъхнаха. Той коленичи на влажната земя и започна да търка нахапаната си ръка в пръстта, докато пламтящата болка поотслабна, после запълзя на ръце и колене далеч от ужасното гнездо, което беше разбунил. Докато стоеше приклекнал и трескаво търкаше ръката си с рохкавата пръст, от очите му отново бликнаха сълзи и това съвсем го съсипа.

Когато се престраши да погледне ръката си, светлината от кристала разкри само зачервена и подута кожа под мръсотията, вместо кървавите рани, които беше сигурен, че ще види. Ръката му пулсираше и той си помисли дали паяците не са отровни — дали най-лошото тепърва не предстои. Усети, че риданията отново се надигат в гърдите му, задържа дъха си и с усилие се изправи. Трябваше да продължи. Трябваше.

„Хиляди бели паяци!“

Трябваше да продължи. Вървеше в слабата светлина на сферата, която осветяваше загладени от влагата камъни и задръстени с пръст пресечни коридори, обрасли с белезникави корени. Сигурно вече се намираше дълбоко под замъка — дълбоко в черната земя. Нямаше и следа, че Джосуа или някой друг е минавал оттук. Обзе го отчаяната увереност, че в тъмнината е пропуснал някакъв важен завой и сега слиза все по-надълбоко в ямата, от която нямаше измъкване.

 

Беше вървял толкова дълго, толкова пъти бе завивал и заобикалял, че вече бе безсмислено да помни червената линия върху старата карта на Моргенес. Нямаше нищо, което поне малко да прилича на стълбище в тези тесни, задушни къртичи проходи. Дори светещият кристал започна да примигва. Гласовете отново се изплъзнаха от контрола му и го обградиха като някаква креслива тълпа от полудели сенки.

„Тъмно е и става все по-тъмно. Тъмно е и става все по-тъмно.

Нека да полегнем за малко. Искаме да поспим, само за малко, да поспим…

В краля живее животно и Приратес е неговият пазител…

«Мили Саймън», Моргенес те нарече «мили Саймън»… той е познавал баща ти. Той имаше тайни.

Джосуа отива в Наглимунд. Там слънцето свети през целия ден и през цялата нощ. Наглимунд. В Наглимунд ядат сладка сметана и пият чиста бистра вода. Слънцето е ярко.

Ярко и горещо. Горещо е. Защо?“

Внезапно във влажния коридор стана по-топло. Саймън залитна, отчаяно сигурен, че го хваща треска от отровата на паяците. Щеше да умре в тъмнината, в ужасната тъмнина. Никога повече нямаше да види слънцето и да почувства неговата…

Топлината сякаш нахлуваше в дробовете му. Ставаше все по-горещо.

Задушният въздух го обгърна целия и залепи ризата за гърдите му, а косата — за челото му. Страхът му се усили още повече.

„Да не би да съм се въртял в кръг? Да не би да съм вървял цялото това безкрайно време само за да се озова отново пред руините на кабинета на Моргенес — изгорелите и опушени останки от живота му?“

Но това бе невъзможно. С малки изключения, той бе вървял неизменно надолу. Защо бе толкова горещо?

В съзнанието му изникна споменът за един от разказите на Шем Коняря — за младия Престър Джон, който се скитал в тъмнината сред страшната, всепоглъщаща горещина — към дракона Шуракай, чието леговище било под замъка… под този замък.

„Но драконът е мъртъв! Докосвал съм костите му в Тронната зала. Дракона го няма вече“ — нямаше го огнедишащото туловище с размери на турнирно поле, дебнещо в тъмнината, с нокти като мечове и с душа, стара като камъните на Остен Ард — „Драконът е мъртъв!“

Но дали пък драконите нямаха братя?

И какъв бе този шум? Този приглушен, тътнещ рев?

Горещината беше непоносима и въздухът бе наситен с дим, от който му се насълзяваха очите. Сърцето на Саймън натежа в гърдите му като къс олово. Петна червеникава светлина се смесиха със светлината на сферата и я замъглиха. Тунелът тук беше равен и не завиваше нито наляво, нито надясно. Минаваше през една полусрутена галерия със сводест вход, чиито очертания танцуваха в оранжево сияние. Саймън потръпна, въпреки потта, която се стичаше по лицето му, и почувства, че нещо го влече натам.

„Обърни се и бягай, идиот такъв!“

Не можеше. Всяка стъпка му костваше усилие, но той се приближаваше. Стигна до сводестия вход и боязливо проточи глава, за да надникне вътре.

Беше голяма пещера, обляна от танцуваща светлина. Скалните стени изглеждаха като разтопен восък по тялото на свещ, камъкът бе нашарен от вертикални застинали вадички от метал. За момент заслепените от светлината очи на Саймън се разшириха учудено: в дъното на пещерата група тъмни фигури бяха коленичили пред нещо с формата на… чудовищен, пламтящ в огън дракон!

Миг след това Саймън видя, че не е дракон: огромното нещо, свито върху камъните, беше масивна пещ. Тъмно облечените фигури хвърляха дърва в пламтящата й паст.

„Леярната! Леярната на замъка!“

Навсякъде из пещерата мъже с кожени престилки, закрили лицата си с кърпи, ковяха оръжия. Вадеха от пламъците огромни кофи с нажежено течно желязо, увесени на краищата на дълги прътове. Разтопеният метал се плискаше и съскаше, докато го изливаха в плоски форми, и над стенещите гласове на пещите отекваше звънът на чукове по наковалните.

Саймън за малко да скочи и да се спусне към тези хора — защото това бяха хора, въпреки странното им облекло. В този миг му се струваше, че всичко друго е по-добро от тъмния тунел и от гласовете, ала размисли. Нима смяташе, че тези леяри ще му помогнат да се измъкне? Несъмнено те знаеха само един изход от горящата пещера: нагоре и обратно в лапите на Приратес — ако свещеникът бе оживял от огнения ад в жилището на Моргенес — или пред безмилостния съд на Елиас.

Той се отпусна на пода, за да помисли. Бученето на пещта и болката в главата му пречеха. Не си спомняше да е минавал скоро покрай пресечни тунели. Виждаше нещо, което изглеждаше като редица дупки на срещуположната стена на пещерата: можеше и да са просто складови помещения…

„Или килии“.

Възможно бе обаче да са входове на други тунели, водещи към и извън пещерата. Да се върне обратно по тунела му се струваше глупаво.

„Страхливец! Кухненски прислужник!“

Изтощен, целият схванат, той се колебаеше, обзет от нерешителност. Дали да се върне обратно и да се залута из същите тъмни, гъмжащи от паяци тунели, след като единственият му източник на светлина беше почти угаснал… или да се промъкне през ревящия огнен ад на леярната, а оттам — един бог знае къде? Какво да избере?

„Ще бъде крал на Подземния свят, Повелител на Плачещите сенки!

Не, близките му ги няма. Нека той да бъде!“

Той се плесна по главата, за да прогони бърборещите гласове.

„Ако ми е писано да умра — реши той, като се опита да овладее лудо биещото си сърце — нека поне да е на светло“.

Погледна кристалната сфера в шепата си. Светлината неотменно намаляваше и присветваше немощно с последните си остатъци енергия. Той пусна сферата в джоба си.

Пламъците на пещта и тъмните фигури, които се суетяха пред тях, хвърляха по стената танцуващи ивици от червено, оранжево и черно. Саймън се смъкна от мястото си и се сви до полегатия насип. Най-близкото място, удобно за скривалище, бе неугледно тухлено съоръжение на петнадесет-двадесет лакътя от него — излязла от употреба фурна или пещ за изпичане на тухли. Той си пое дълбоко въздух и се устреми към нея, с подтичване и пълзене. От движението му се зави свят и когато стигна, трябваше да клекне и да стисне очи, докато черните петна пред тях изчезнат. Ревът на бумтящата пещ отекваше като гръм в главата му и заглушаваше дори гласовете в нея с болезнения си трясък.

Придвижваше се от едно тъмно място към друго — островчета, които му предлагаха сигурност под сянката си, сред океан от дим и червеникав шум. Леярите не поглеждаха нагоре и не го виждаха; те почти не говореха помежду си; оглушителният шум ги принуждаваше да се разбират с жестове, като рицари в хаоса на битката. Очите им — точки отразена светлина над кърпите, които закриваха лицата им, изглежда, бяха съсредоточени единствено върху яркия, неустоим блясък на горещото желязо. Блестящият метал, червен като линията върху картата на доктора, която все още лъкатушеше тъжно в паметта на Саймън, беше навсякъде — досущ като вълшебната кръв на дракон. Тук се плискаше през ръба на ваната и пръскаше рубинени капки, там се виеше като змия по камъка и със съскане изтичаше в басейнче солена вода. От кофите течаха големи езици лава и заревото им оцветяваше леярите в демонични алени нюанси.

Пълзешком Саймън бавно се промъкна покрай стената на горещата пещера, докато стигна до най-близкия насип, който водеше извън помещението. Непоносимата задушна горещина, гаденето и световъртежът го подтикваха да се изкатери нагоре, ала утъпканата земя на склона беше набраздена с дълбоки, пресичащи се дири от колела на колички. В замъгленото му съзнание се появи мисълта, че този вход често се използва и не бива да минава през него.

Накрая стигна до един отвор, пред който нямаше насип. Катеренето по изгладената от топлината — от драконовата кръв? — скала бе изключително трудно, но отслабващите му сили стигнаха да се довлече до отвора и да се отпусне по гръб в гостоприемната сянка вътре. Той извади сферата от джоба си и тя замъждука в ръката му като хваната светулка.

 

Когато дойде на себе си, пълзеше.

„Пак ли на колене, идиоте?“

Тъмнината беше непрогледна и той се движеше надолу слепешком. Подът на тунела бе сух и песъчлив.

Пълзя дълго, много дълго; даже гласовете вече звучаха, сякаш го съжаляваха.

„Саймън — изгубен… Саймън — изгубен, изгубен, изгу…“

Единствено бавно намаляващата горещина зад него го убеждаваше, че наистина се придвижва — ала към какво? Накъде? Влачеше се като ранено животно през непрогледната тъмнина, спускаше се надолу, все по-надолу. Нима щеше да пълзи все така надолу чак до самия център на земята?

Шаващите многокраки създания под пръстите му вече изобщо не го стряскаха. Тъмнината беше непрогледна, и в него, и около него. Чувстваше се почти безплътен — кълбо изплашени мисли, което се търкаля надолу в тайнствената земна твърд.

 

По някое време угасналата сфера, която беше стискал толкова дълго, че сякаш се бе сляла с ръката му, засвети отново — този път със странна синкава светлина. Примигващото синьо сияние от сърцевината на сферата се усили толкова, че той замижа и отдалечи кристала от себе си. Изправи се бавно и постоя така задъхан. Коленете и дланите му бяха изтръпнали и протрити от лазенето по пясъка. Стените на тунела бяха покрити с влакнести черни растения, преплетени като неразчепкана вълна, но през виещите се стебла просветваха сияйни петна, които отразяваха възродената светлина. Саймън докуцука до стената, за да я разгледа, ала бързо отдръпна ръката си и тихо възкликна от погнуса, когато докосна влажния черен мъх. Заедно със светлината се върна и част от куража му; той си спомни през какво е преминал и потрепери.

Стената под мъха бе покрита с някаква облицовка. На места плочките бяха надраскани и напукани, другаде пък изобщо липсваха и отдолу се разкриваше тъмната пръст. Зад него тунелът вървеше нагоре. Виждаха се следите му — спираха до мястото, където беше застанал. Пред него се простираше тъмнината. Реши да се опита да повърви на два крака.

Скоро проходът се разшири. От двете му страни започнаха да се появяват входове на други коридори, повечето задръстени с камъни и пръст. Скоро под натежалите му от умора крака се появи плочник — неравен и напукан камък, който отразяваше светлината на сферата със странно млечнобяло сияние. Таванът постепенно се издигаше, докато не се изгуби в тъмнината, извън обсега на синята светлина. Коридорът продължаваше да слиза надолу. В тъмнината над него сякаш се чу пляскане на ципести криле.

„Къде съм? Как може Хейхолт да се спуска до такава дълбочина? Докторът каза: «Замък върху замък, надолу, чак до сърцето на света». Замък върху замък… върху замък…“

Беше спрял и стоеше с лице към входа на един от пресечните коридори. С част от съзнанието си се виждаше отстрани — окъсан, изплескан с мръсотия, с полюшваща се като на слабоумен глава. От долната му устна висеше лига.

Входът пред него не беше задръстен: в тъмното отвъд свода се носеше странен аромат, като от изсушени цветя. Той пристъпи вътре и прокара по устата си едната си ръка — бе изтръпнала като безжизнено парче месо; с другата държеше сферата, протегна я високо и напред.

„… Прекрасно! Прекрасно място!…“

Беше стая. На синята светлина изглеждаше безупречно подредена, толкова подредена, сякаш някой току-що я бе напуснал. Таванът беше висок, изящно изрисуван с ажурни храсти, разцъфнали цветя и хиляди лъкатушни ручейчета. Овалните прозорци бяха засипани с чакъл, пръстта беше избила през тях върху покрития с плочки под, но иначе всичко друго си стоеше недокоснато. Имаше легло, виртуозно изработено от резбовано дърво, и един стол, изящен и крехък, сякаш беше изваян от птича кост. В центъра на стаята се издигаше фонтан от полиран камък — изглеждаше така, сякаш всеки миг от него щеше да бликне пеещ водоскок.

„Дом за мен. Дом под земята. Легло, в което да заспя, да спя, да спя, докато и Приратес, и кралят, и войниците си отидат…“

Няколко колебливи стъпки и вече стоеше до леглото. Матракът бе чист като плащаницата на светец. От една ниша над леглото го гледаше лице — прекрасно одухотворено лице на жена. Това бе статуя. Нещо обаче не бе както трябва: линиите бяха прекалено рязко очертани, очите — твърде големи и дълбоки, скулите — високи и остри. И все пак това беше изключително красиво лице, изваяно в гладкия камък, замръзнало навеки в тъжна, загадъчна усмивка.

Той протегна ръка, за да докосне каменната буза, и неволно бутна с крака си рамката на леглото: съвсем леко, като докосване от паяк. Леглото се разпадна на прах. Миг по-късно пред ужасения му поглед бюстът в нишата се превърна в ситна пепел под пръстите му, чертите на жената се стопиха за миг. Той пристъпи несигурно крачка назад. Сферата проблесна и светлината й бавно намаля до слабо мътно сияние. Палецът на крака му се изравни със стола и изящния фонтан и миг по-късно самият таван започна да се сипе отгоре. Заплетените лози се превърнаха в ситен прах. Сферата примигна, когато той се втурна към вратата, а след като изскочи в коридора, изгасна съвсем.

Останал отново в тъмнина, той чу плач. Тръгна олюлявайки се напред, сред безкрайния мрак — чудеше се кое ли е това същество, чиито сълзи все още не бяха изтекли.

 

Времето сякаш течеше на пресекулки. Някъде беше изпуснал изтощения кристал — да лежи завинаги в тъмнината, като малка перла в дълбините на незнайно море. С последната здрава частица от обърканите си мисли, които се рояха, необезпокоявани повече от светлината, осъзна, че продължава да се движи надолу.

„Надолу. В ямата. Надолу.

Накъде? Към какво?

От сянка към сянка, както винаги пътува един прислужник.

Мъртъв идиот. Призрачен идиот…“

 

Продължаваше да върви без посока… Спомни си за Моргенес, с рядката му брадица, пламнала в огън, спомни си за блестящата комета, потопила Хейхолт в червена светлина… спомни си за самия себе си, как слиза — изкачва се? — из черното пространство на небитието, като малка студена звезда. Носи се без посока.

Празнотата беше пълна. Тъмнината — в началото просто липса на светлина и живот — започна да добива собствени измерения. Ставаше тясна и задушаваща, когато тунелите се стесняваха и Саймън се катереше по купчини чакъл и заплетени корени. Друг път беше широка, просторна тъмнина на невидими помещения, изпълнена със сухия плясък на прилепови криле. Вървеше слепешком из тези безкрайни подземни галерии и чуваше само собствените си приглушени стъпки и тупкането на пръстта, която се ронеше от стените при преминаването му. Беше изгубил всякакво усещане за посока. Може би вървеше направо по стените или се клатушкаше по тавана като полудяла муха. Нямаше ляво и дясно; когато пръстите му напипваха твърди стени и входове, водещи към други тунели, той тръгваше пипнешком по тях, без да мисли, към още по-заплетени кръстовища, към други безкрайни, населени с прилепи катакомби.

„Призракът на един идиот!“

Мирисът на вода и камък изпълваше всичко. Усещането му за миризми, както и слухът му, изглежда, се бяха изострили в тази черна, сляпа нощ и докато се влачеше все по-надолу и по-надолу, ароматите на този среднощен свят ставаха все по-осезателни — влажна глинеста пръст, гъста като хлебно тесто, и сладникавият, но остър дъх на скали. Надушваше мъх и корени, натрапчивия, сладникав мирис на живи и умиращи неща. Ала над всички тези миризми се носеше всепроникващият възсолен дъх на морска вода.

Морска вода? Останал без дъх, той се заслуша и улови тътнещите звуци на океана. Колко ли дълбоко бе слязъл? Чуваше само тихото шумолене на невидими животинки и собственото си пресекнато дишане. Да не би да бе слязъл чак под нивото на Кинслах?

Ето! Слаби мелодични тонове звънтят в дълбочината. Някъде капе вода.

Вървеше надолу. Стените бяха влажни.

 

„Ти си мъртъв, Саймън Идиоте. Дух, осъден да се скита в небитието.

Няма светлина. Никога не е имало. Подушваш ли тъмнината? Чуваш ли ехото на небитието? Винаги е било така!“

Беше му останал само страхът, но и това бе нещо — щом е изплашен, значи би трябвало да е жив! Имаше тъмнина, но го имаше и Саймън! Не бяха едно и също. Не още. Не съвсем…

И тогава, толкова бавно, че той дълго не можа да усети разликата, светлината отново се появи. Беше толкова слаба, толкова неясна, че отначало представляваше само цветни точици, играещи пред безполезните му очи. После изненадващо той видя пред себе си един черен силует, една по-тъмна сянка. Кълбо от гърчещи се червеи? Не. Пръсти… ръка… неговата ръка! Беше пред него, очертана на слабата светлина.

Тесните стени на коридора бяха покрити с рошав мъх, който светеше — бледо светлозелено сияние, което само подчертаваше тъмнината на тунела пред него и очертаваше собствените му ръце. Ала това бе светлина! Светлина! Саймън се засмя беззвучно и сянката му затрепери по стената.

Тунелът се разширяваше в поредната галерия. Саймън вдигна глава, изненадан от съзвездията светещ мъх, пръснати по високия таван, и усети, че върху врата му падат капки студена вода. Водата отгоре закапа още по-силно и всяка капка падаше върху камъните под краката му като мъничко чукче върху стъкло. Сводестото помещение беше пълно с каменни стълбове, удебелени в краищата и тънки в средата; някои бяха тънки като косъм, като струйка стичащ се мед. Докато крачеше с несигурна стъпка, в замаяното му съзнание изникна мисълта, че повечето от тях са дело на капещата върху камъка вода, а не на човешки ръце. Ала все пак на неясната светлина се виждаха очертания, които не изглеждаха дело на природата; правоъгълни ръбове по обрамчените с мъх стени, срутени колони сред сталагмитите, твърде правилни за случайни образувания. Той се движеше из място, някога виждало и друго, освен безспирния ритъм на водата, капеща в каменни басейни. Някога тук са отеквали други стъпки. Ала това „някога“ имаше смисъл само ако Времето бе все още някакъв фактор. Толкова дълго бе пълзял в тъмнината, че нищо чудно да се бе промъкнал в неясното бъдеще или в тъмното минало, или пък в незнайните владения на лудостта — как можеше да знае?…

Пристъпи напред и празнотата под ходилото му го стресна. Пропадна в студена мокра тъмнина. Докато падаше, ръцете му се вкопчиха в другия край, а водата се оказа дълбока само до коленете. Стори му се, че някаква ноктеста лапа се впи в крака му, докато се измъкваше обратно на пътеката. Потрепери, не само от студ.

„Не искам да умирам. Искам отново да видя слънцето“.

„Бедният Саймън — откликнаха гласовете. — Полудял е в тъмнината“.

Треперещ, с подгизнали дрехи, той закуцука през помещението, осветено със зеленикава светлина, като гледаше внимателно пред себе си, защото следващия път тъмната дупка можеше и да не е толкова плитка. Малки светлинки, проблясващи в розово и бяло, се стрелкаха в дупките, докато той внимателно ги прекрачваше или минаваше покрай тях. Риби? Светещи риби в дълбините на земята?

Сега, когато минаваше от едно голямо помещение в друго, и пак в друго, очертанията на нещата, направени от човешка ръка, се виждаха все по-ясно под пластовете мъх и огладения от водата камък. В неясната светлина изникваха странни силуети: срутени издатини, някога вероятно били балкони, сводести вдлъбнатини, покрити с белезникав мъх, някога сигурно били прозорци или врати. Той примижа и се опита да различи детайлите в здрача. Почувства как очите му го лъжат. По някакъв начин уголемените форми, размити в сянката, сякаш едновременно заблестяха с очертанията, които са имали някога. С крайчеца на окото си той видя как една от разрушените колони, които ограждаха галерията, внезапно се изправи — блестящо бяла, с фриз от красиви гравирани цветя. Когато се обърна, за да я погледне, тя отново се превърна в купчина разбити камъни, полузатрупана от мъх и пръст. Плътният мрак на помещенията се гърчеше лудо в ъгълчетата на очите му. Главата му започна да пулсира. Непрестанният шум на падащата вода отекваше като удари на чук в размътеното му съзнание. Гласовете подновиха какофонията си, като гуляйджии, разпалени от дива музика.

„Лудо! Момчето е лудо!

Смилете се, той е загубен, загубен!…

Ще си го върнем, момче! Всичко ще си върнем!

Луд идиот!“

Когато тръгна по поредния спускащ се надолу тунел, започна да чува други гласове — гласове, които не бе чувал преди, някак си едновременно по-реални и по-нереални от тези, които толкова дълго бяха негови нежелани спътници. Някои от новите гласове крещяха на непознати езици, освен ако не бе ги зървал в старите книги на доктора.

Руакха, руакха, Асу’а!

Т’си е-иси’ха ас-иригу!

„Дърветата горят. Къде е принцът? Вълшебната гора е в пламъци, градините горят!“

Здрачът се кривеше и огъваше около него, сякаш стоеше в центъра на въртящо се колело. Той се обърна и се запрепъва слепешком по коридора. Влезе в още една висока зала, стиснал главата си, която се пръскаше от болка. Тук имаше друга, различна светлина: тънки синкави лъчи, които се спускаха косо през пролуки в невидимия таван; светлина, която пронизваше тъмнината, ала не осветяваше нищо. Той усети мириса на вода и на странна растителност, чу шум от тичащи хора, които крещяха, чу плачещи жени и звъна от сблъсъка на метал в метал. В странния полумрак се чуваше шумът на яростен бой, бушуващ около него, без да го засегне. Той изпищя — или си мислеше, че е изпищял — ала не можа да чуе гласа си, оглушен от врявата в главата си.

После, сякаш за да го уверят, че наистина е полудял, в прорязаната от сини лъчи тъмнина се защураха някакви неясни фигури; брадати мъже с факли и секири преследваха някакви по-слаби хора, въоръжени с мечове и лъкове. Всички тези фигури — на преследвачи и преследвани, бяха прозрачни и неясни като мъгла. Никой не видя и не докосна Саймън, въпреки, че той стоеше на пътя им.

„Джингизу! Аиа’ай! О, Джингизу!“ — чу се пронизителен вик.

„Избийте дяволите сити! — крещяха груби гласове. — Запалете гнездото им!“

Той здраво затисна ушите си с ръце, ала не успя да заглуши гласовете. Препъваше се напред, опитваше се да избяга от мятащите се сенки, падна през един вход и най-после легна на равна площадка, изградена от бял лъскав камък. Усещаше дебелия мъх под опипващите си ръце, ала виждаше само гладка пустота. Влачеше се по корем напред, мъчеше се да избяга от ужасните гласове, пищящи от болка и гняв. Пръстите му напипваха пукнатини и дупчици, но все пак камъкът изглеждаше гладък като стъкло. Той достигна ръба на площадката и погледна през голямо равно поле от черна пустота, което миришеше на вечност и на смърт, на спокойния океан. Невидимо камъче се изтърколи изпод ръката му и се устреми надолу. Пада дълго, после цопна в дълбините.

До него заблестя нещо голямо и бяло. Той вдигна натежалата си глава от ръба на тъмното езеро и погледна нагоре. Само на няколко сантиметра от мястото, където лежеше, започваха стъпалата на голямо каменно стълбище — виеща се нагоре спирала, която се издигаше покрай стената на пещерата и обикаляше подземното езеро, за да изчезне високо горе в тъмнината. Той зяпна; някакъв смътен спомен внезапно се промъкна сред врявата в главата му.

„Стълбището Тан-жа. Докторът каза да търся стълбище…“

Закатери се на четири крака по студените гладки камъни. Осъзнаваше, че е безвъзвратно полудял или е умрял и е затворен в някакъв ужасен отвъден свят. Беше под земята, в непрогледна тъмнина: тук не можеше да има гласове и призрачни воини. Не можеше да има светлина, която осветява стъпалата пред него, като залят от лунната светлина албастър.

Започна да се изкачва, издърпваше тялото си от едно стъпало към друго с помощта на разтрепераните си и хлъзгави от потта пръсти. Докато се катереше все по-високо — понякога изправен, понякога дращеше приведен с нокти — погледна надолу. Мълчаливото езеро, като огромен басейн от сенки под него, се намираше на дъното на голямо кръгло помещение, много по-голямо от леярната. Таванът се простираше безкрайно нагоре и се губеше някъде в тъмнината, заедно с горната част на красивите бели колони, наредени в кръг из залата. Мъглива разсеяна светлина осветяваше морскосините и смарагдовозелени стени и докосваше рамките на високите сводести прозорци, които сега блещукаха със злокобни алени отблясъци.

В центъра на бисернобялата мъгла, носеща се над безмълвното езеро, седеше някаква тъмна, потрепваща форма. Сянката, която хвърляше, бе вълшебна и ужасяваща и предизвикваше у Саймън необясним и болезнен страх.

„Принц Инелуки! Те идват! Северняците идват!“

Когато този последен пламенен зов отекна между тъмните стени в главата на Саймън, фигурата в центъра на залата повдигна глава. На лицето й заблестяха огненочервени очи и прорязаха мъглата като факли.

„Джингизу — въздъхна един глас. — Джингизу. Толкова много мъка“.

Алената светлина заблестя по-ярко. Някъде отдолу се надигна вълна от писъци на смъртен страх. Застанала в центъра на всичко това, тъмната фигура вдигна един дълъг тънък предмет и красивата зала се разтресе, затрептя като отражение в неспокойна вода, после изчезна в нищото. Саймън извърна лице ужасен, потопен в задушаваща вълна от мъка и отчаяние.

Нещо си беше отишло. Нещо прекрасно беше непоправимо разрушено. Тук беше загинал цял един свят и заглъхващият му прощален вик прониза сърцето на Саймън като меч. Дори всепоглъщащият му страх бе изместен от мъката, която сви сърцето му и докара болезнени сълзи от извори, които отдавна би трябвало да са пресъхнали. Потопен в тъмнината, той продължи да се катери по безкрайното стълбище, виещо се нагоре във величествената зала. Сенките и мълчанието погълнаха призрачната битка и призрачната зала под него и спуснаха върху трескавото му съзнание черен покров.

 

Опипващите му ръце преминаха през милиони стъпала. Милиони години изтекоха, докато той пътуваше в нищото, потънал в скръб.

Тъмнина отвън и тъмнина в него. Последното, което почувства, беше метал под пръстите си и свеж въздух върху лицето си.