Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (11)

8. Горчивина и благоухание

Беше късен джоневер. Дъждовете все така не идваха. Слънцето се спускаше отвъд западната стена и насекомите шумоляха във високата суха трева. Саймън и Джеръмайъс, чиракът на свещаря, седяха задъхани, притиснали гърбове един в друг.

— Давай! — Саймън се напрегна и се изправи. — Да опитаме още веднъж.

Загубил опора, Джеръмайъс се търкулна на сухата трева като преобърната костенурка.

— Продължавай сам — изхриптя той. — Никога няма да стана войник.

— Разбира се, че ще станеш — отвърна ядосано Саймън. — И двамата ще станем. Последния път се справи много по-добре. Хайде, ставай.

Като пъшкаше мъчително, Джеръмайъс се остави да го вдигнат и неохотно взе дървената тояга, която му подаде Саймън.

— Хайде да се прибираме, Саймън. Всичко ме боли.

— Много мислиш — рече Саймън и вдигна тоягата си. — Защитавай се!

Тоягите се удариха една в друга.

— Оу! — извика Саймън.

— Ха, ха! — изкикоти се ликуващият Джеръмайъс. — Смъртоносен удар!

Блъскането и удрянето продължиха.

 

Не само неуспешният флирт с Хепсибах събуди предишното очарование на военния живот в представите на Саймън. Преди възкачването на Елиас на трона той беше сигурен, че истинското му желание, за което би дал всичко, е да стане помощник на Моргенес и да изучи всички тайни на сложния, вълшебен свят на доктора. Но след като постигна това и измести непохватния Инч като негов помощник, желанието му започна да линее. Работата беше прекалено много, а и Моргенес беше дяволски взискателен. Научи ли въобще някаква магия? Не. В сравнение с часовете, прекарвани в четене и писане, в метене и търкане из мрачната стая на доктора, величавите дела на бойното поле и възхитените погледи на младите дами бяха далеч за предпочитане.

Във вмирисаната на лой бърлога на Джейкъб свещаря дебелият Джеръмайъс също беше запленен от бойния блясък през първата година от царуването на краля. По време на организираните всеки месец от Елиас тържества за участие в рицарските турнири се записваше цветът на аристокрацията от цялата околност. Издокарани като шарени пеперуди в коприна и бляскав метал, рицарите бяха най-красивото нещо на света. Препускащият през турнирните полета вятър нашепваше за отминали славни битки и събуждаше силен копнеж в гърдите на младоците.

Саймън и Джеръмайъс отидоха при бъчваря да им направи два дървени меча като тези, с които си играеха като деца, и когато приключваха с работата си, се дуелираха по цели часове. В началото провеждаха битките си в конюшнята, докато Шем не ги изхвърлеше оттам, разтревожен за здравето на питомците си. Тогава се преместваха на неокосената трева в южната част на турнирното поле. Вечер след вечер Саймън се връщаше накуцвайки в помещенията за прислугата, с мръсни панталони и скъсана риза. Рейчъл Драконката вдигаше очи и горещо се молеше на света Риап да я отърве от малоумието на момчетата, после запретваше ръкави и прибавяше още няколко към синините, които Саймън вече имаше.

 

— Мисля — изпухтя Саймън, — че за днес стига.

Превит на две и с пламнало лице, Джеръмайъс само успя да кимне в знак на съгласие.

Докато вървяха в падащия мрак към замъка, изпотени и запъхтени като впрегатни добичета, Саймън с удовлетворение установи; че Джеръмайъс е започнал да се освобождава от обичайната си мудност. Още някой и друг месец и щеше да заприлича на воин. Преди да започнат редовните си тренировки приличаше на лоена свещ.

— Днес не беше зле, нали? — попита Саймън.

Джеръмайъс разтърка стриганата си глава и го изгледа с ненавист.

— Не знам как ме накара да се съглася. На такива като нас никога няма да им позволят да станат нещо друго, освен слуги.

— Но на бойното поле всичко е възможно! — отвърна Саймън. — Може да спасиш живота на краля от тритингите или от ездачите на Наракси и веднага те произвеждат в рицар.

— Хм. — Джеръмайъс не изглеждаше особено впечатлен. — А как ще ни вземат в армията, като нямаме нито благородно потекло, нито коне, нито дори мечове?

— Да — замисли се Саймън. — Ами… е, все ще измисля нещо.

— Хм — изсумтя отново Джеръмайъс и изтри зачервеното си лице с полата на ризата си.

Когато наближиха замъка, пред очите им грейнаха десетки запалени факли. Обраслото с трева пространство пред външните стени беше покрито с безразборно струпани опърпани палатки и колиби, сякаш люспи на стар болен гущер. Тревата отдавна беше изчезнала, опасана до корен от овцете и козите. Дрипавите обитатели на тези бордеи палеха огньовете и подвикваха на дечурлигата да се прибират, преди да се е стъмнило; над тях се издигаха облаци прах, за да се спуснат и полепнат по дрехите и платнищата, боядисвайки ги в сиво-кафяво.

— Ако не завали скоро — каза Джеръмайъс и се намръщи при вида на глутница пищящи хлапета, които дърпаха износената дреха на възрастна жена, — стражата На Еркинланд ще трябва да ги изгони. Нямаме достатъчно вода, че да даваме и на тях. Да вървят да си копаят кладенци.

— Но къде… — понечи да попита Саймън, но не продължи, тъй като нещо привлече вниманието му.

Стори му се, че в дъното на една от уличките вижда познато лице. То се мярна сред тълпата за миг и изчезна, но Саймън беше сигурен, че е момчето, което го беше шпионирало и изложило на гнева на клисаря Барнабис.

— Ето го онзи, за който ти казах — прошепна развълнувано той. Джеръмайъс се обърна недоумяващо. — Мал… Малахиас! Имам да му връщам!

Саймън се приближи до групичката, сред която беше видял лицето с острите черти. Повечето бяха жени и малки деца, но имаше и няколко възрастни, превити и съсухрени като стари дървета. Бяха се скупчили около някаква жена, клекнала пред отвора на полусрутена колиба, подпряна на крепостната стена. Жената полюшваше в скута си бледото телце на малко дете и хлипаше. Малахиас не се виждаше никакъв.

Саймън погледна безизразните измъчени лица около себе си, после отново погледна плачещата жена.

— Болно ли е детето? — попита той човека до себе си. — Помощник съм на доктор Моргенес. Да отида ли да го доведа?

Една старица вдигна лице към него. Обкръжените й от плетеница дълбоки бръчки очи бяха тъмни и пронизващи като на хищна птица.

— Махай се оттук, придворни служителю — каза тя и се изплю в прахта. — Човек на краля! Просто се махни.

— Само искам да помогна — започна Саймън, но нечия силна ръка го сграбчи за лакътя.

— Прави, каквото ти казват, момче. — Беше жилав старец със сплъстена брада. Изражението му обаче не беше зло. Той издърпа Саймън настрани. — Нищо не можеш да направиш тук, а хората стават лоши, когато са разгневени. Детето е мъртво. Върви си.

И побутна Саймън внимателно, но твърдо.

Джеръмайъс не беше помръднал от мястото си. Светлината на лагерните огньове озаряваше разтревоженото му лице.

— Не прави така, Саймън — захленчи той. — Не обичам да съм навън, особено след залез-слънце.

— Гледаха ме така, сякаш ме мразят — измърмори объркано и разстроено Саймън, но Джеръмайъс вече крачеше бързо напред.

Нито един фенер не беше запален, но някаква странна мъждукаща светлина изпълваше обширната зала. В целия Хейхолт не се виждаше жива душа, но във всички коридори на замъка се носеха песни и смях.

Саймън минаваше от една стая в друга, дърпаше завесите и отваряше вратите на килерите, но не намираше никого. Гласовете сякаш се присмиваха на усилията му — усилваха се и утихваха, бърбореха и пееха на стотици различни езици, но нито един от тях не му беше познат.

Накрая се изправи пред вратата на Тронната зала. Гласовете зазвучаха още по-силно и сякаш всички идваха откъм огромното помещение. Той протегна ръка — вратата не беше заключена. Когато я отвори, гласовете замлъкнаха, сякаш стреснати от скърцането на пантите. Мътната светлина се понесе покрай него като светъл дим. Той влезе вътре.

Жълтеникавият трон — Престолът от драконова кост — стоеше в центъра на залата. В кръг около него танцуваха хванати за ръце хора, движеха се бавно като в много дълбока вода. Успя да разпознае някои от тях: Джудит, Рейчъл, Джейкъб свещаря и още няколко обитатели на замъка, които се кланяха и подскачаха, обхванати от дива радост. Сред тях имаше и по-високопоставени танцьори: крал Елиас, Гутулф от Утаниат, Гуитин от Хернистир. И те като другите пристъпваха бавно и механично като вековни снежни планини, обречени да се разпаднат на прах. Тук-там сред смълчания кръг се виждаха неясни фигури, черни и лъскави като бръмбари — малахитовите крале бяха слезли от своите пиедестали, за да се присъединят към празненството. В центъра на всичко се извисяваше величественият престол — увенчана с череп планина от потъмнели кости, някак странно преливаща от живот и изпълнена с древна енергия, която дърпаше обикалящите танцьори с изопнатите си невидими нишки.

В тронната зала цареше тишина — само тих напев се носеше плахо във въздуха: Кансим Фелис, Химнът на радостта. Тонът беше протяжен и дразнещ, сякаш невидими ръце го извличаха от някакъв неземен инструмент.

Страховитият танц дърпаше Саймън към себе си като водовъртеж. Той изпъна крака, но някаква неумолима сила го принуди да се приближи. Главите на танцьорите се извърнаха бавно като надигащи се смачкани стръкове трева.

В центъра на кръга около самия Престол от драконова кост тъмнината беше непроницаема — сякаш облак мухи и потрепващи тъмни частици. Близо до върха на потъналото в мрак гъмжило проблеснаха две пурпурни искри, сякаш раздухани от ненадеен вятър тлеещи въглени.

Танцьорите се носеха покрай него, оглеждаха го и шепнеха беззвучно: Саймън, Саймън, Саймън… В отсрещната част на кръга, зад трона, две ръце разделиха тъмнината, сякаш разкъсаха вехта черга и отвориха пролука в нея.

Докато отворът се приближаваше по кръга към него, една от ръцете се извиваше като риба във вода — ръката на Рейчъл. Тя приближи и го повика при себе си. Вместо обичайната подозрителност върху лицето й беше изписана някаква отчаяна веселост. Зад нея дебелият Джеръмайъс придържаше пролуката отворена с глуповата усмивка върху бледото си лице.

„Хайде, момче…“, каза Рейчъл или поне помръднаха устните й — дрезгавият, но благ глас беше на мъж. „Не виждаш ли мястото, което сме ти оставили? Специално подготвено за теб“.

Протегнатата ръка го хвана за яката и го задърпа към кръга танцуващи. Той заудря хладните пръсти, но ръцете му бяха лишени от сила. Устите на Рейчъл и Джеръмайъс зейнаха в широки усмивки. Гласът стана по-силен.

— Момче! Не ме ли чуваш? Събуди се, момче!

— Не! — Викът най-после излетя от примката на свитото му гърло. — Не! Няма! Не!

— За бога, момче, събуди се! Разбуди всички останали!

Ръката го разтърси грубо още веднъж, след което внезапно блесна светлина. Саймън се надигна, опита се да изпищи и падна назад, задавен от пристъп на кашлица. Някакъв мрачен силует с рязко очертани на светлината на газената лампа контури се надвеси над него.

„Всъщност момчето не е събудило никого — помисли си Исгримнур. — Откакто съм влязъл, всички се мятат и стенат, сякаш сънуват един и същи кошмар. Ама че проклета нощ!“

Исгримнур изчака, докато спящите наоколо се поуспокоят, след което отново насочи вниманието си към момчето.

„Я виж ти — малкото кутре кашля лошо. Честно казано, не е чак толкова малък — просто едно недохранено жребче“.

Исгримнур постави фенера в една ниша в стената, след което издърпа провисналия от едната страна на леглото чаршаф, за да хване младежа здраво за рамото. Изправи момчето в леглото и го тупна силно по гърба. То се изкашля още веднъж и спря. Исгримнур го тупна още няколко пъти с широката си космата лапа.

— Съжалявам, приятелю, съжалявам. Хайде, успокой се.

Докато младежът се будеше, херцогът огледа отделения със завеса алков, в който беше вмъкнато дървеното му легло. Зад провесеното платно се дочуваше бълнуването на още десетина прислужници, които спяха наоколо.

Исгримнур отново вдигна фенера и заразглежда закачените по стената странни неща: полуразрушено птиче гнездо, копринено флагче, което изглеждаше зеленикаво на мъждивата светлина — вероятно от празничния реквизит на някой рицар. До тях, също закачени на гвоздеи или мушнати в пукнатините на стената, имаше ястребово перо, грубо издялано Коледно дърво и рисунка, чиито неравни ръбове подсказваха, че е откъсната от някоя книга. Исгримнур присви очи и различи мъж с облещени очи и високо вдигната коса… или може би рога?

Погледна отново надолу, усмихвайки се вътрешно на невероятната сбирщина младежки джунджурии. Момчето го гледаше ококорено и разтревожено. „С този нос и с тази рошава коса — дали не е червена? — дяволски прилича на блатна птица“, помисли си Исгримнур.

— Съжалявам, че те събудих, но си най-близо до вратата. Трябва да говоря с Таусър — шута. Познаваш ли го?

Момчето кимна; оглеждаше изпитателно лицето му.

„Добре — помисли си римърът. — Поне не е глупав“.

— Казаха ми, че тази вечер ще нощува тук, но не го виждам. Къде е?

— Вие сте… вие сте…

Момчето не смееше да го произнесе.

— Да, аз съм херцогът на Елвритшала и ако обичаш, остави поклоните и другите формалности. Само ми кажи къде е шутът и ще те оставя да си легнеш отново.

Без да каже нито дума повече, момчето се изправи и наметна одеялото върху раменете си. Краят на дългата му риза шляпаше около босите му нозе, докато прескачаше спящите, някои от които лежаха направо с дрехите на пода, сякаш дрямката ги беше настигнала, преди да успеят да се довлекат до леглата си. Исгримнур крачеше зад него с фенера — пристъпваше внимателно сред тъмните силуети, като че следваше някоя от самодивите на Удин през бойно поле, пълно с телата на убитите.

Прекосиха още две стаи като два призрака — малък и голям. Въпреки масивното си туловище големият пристъпваше безшумно като малкия. В камината на последната стая блещукаха няколко въглена. На плочките пред нея върху постеля от няколко палта, стиснал в мазолестата си стара ръка мях за вино, лежеше шутът Таусър — хъркаше и ломотеше в съня си.

— Аха! — промърмори Исгримнур. — Е, благодаря ти, момче. Връщай се в леглото и приеми извиненията ми. Макар да си мисля, че сънуваше сън, от който ти се искаше да се събудиш. Хайде, върви.

Момчето се обърна, мина покрай Исгримнур и тръгна към вратата. Приятно изненадан, херцогът чак сега забеляза, че младежът е висок почти колкото него, а той не беше нисък. Слабата фигура и прегърбената стойка на младежа го правеха да изглежда по-дребен.

„Жалко, че никой не го е научил да стои изправен — помисли си той. — А най-вероятно и никога няма да се научи на това в кухнята или там, където работи“.

Момчето изчезна, а херцогът се наведе и разтърси Таусър — в началото лекичко, след това по-силно, докато не стана ясно, че дребосъкът е съвсем пиян; и най-мощното разтърсване предизвика в отговор съвсем слабо мърморене в знак на протест. Накрая търпението на Исгримнур се изчерпи, той се наведе, сграбчи стареца за глезените и го повдигна, така че Таусър увисна надолу с главата и плешивото му теме опря в пода. Сумтенето на Таусър премина в недоволно мърморене и накрая прерасна в разбираеми думи.

— Какво… Пусни… пусни де! Господ да те убие дано!…

— Ако не се събудиш, пияницо, ще ти блъскам главата в пода, докато не си набиеш в нея мисълта, че виното е отрова! — каза Исгримнур и подкрепи думите си с дела, като повдигна шута на педя от пода, след което не особено деликатно чукна главата му в студения камък.

— Престани! Дяволе… предавам се! Изправи ме, човече, изправи ме, моля те! Да не съм Усирис, че да вися надолу с главата за надзидание на… тълпата!

Исгримнур внимателно го спусна да легне по гръб.

— Не богохулствай пиян, стари глупако! — изръмжа херцогът.

Докато гледаше Таусър да се обръща по корем, Исгримнур пропусна да забележи една слаба сянка, която застана до вратата зад него.

— О, милостиви Ейдон — изстена Таусър, надигна се и седна. — Нужно ли беше да използваш главата ми за лопата? Ако си решил да копаеш кладенец тук, трябва да ти кажа, че земята в стаите на прислугата е твърде камениста.

— Стига, Таусър. Не съм те събудил два часа преди изгрев, за да си разменяме шегички. Джосуа го няма.

Таусър потърка темето си, а с другата ръка слепешком затърси меха с вино.

— Къде го няма, Исгримнур? Майчице, човече, нима се опита да разбиеш чутурата ми само защото Джосуа не е дошъл на някаква ваша среща? Нямам нищо общо с това, уверявам те.

И отпи яка глътка от меха.

— Идиот! — възкликна Исгримнур, но тонът му не беше груб. — Имам предвид, че е заминал, напуснал е Хейхолт.

— Невъзможно — отвърна убедено Таусър, повъзвръщайки форма с още една глътка. — Ще замине чак следващата седмица. Така каза. Покани ме да тръгна с него, ако искам да му бъда шут в Наглимунд. — Таусър извърна глава настрани и се изплю. — Казах му, че ще му отговоря утре, тоест днес. Предполагам, че след като на Елиас май не му пука дали ще остана… — Той поклати глава. — Като се има предвид, че бях любимият събеседник на баща му…

Исгримнур нетърпеливо поклати глава и прошарената му брада се разтресе.

— Не, човече, заминал си е. Доколкото имам сведения, тръгнал е някъде към полунощ — поне така каза еркинският гвардеец, когото намерих пред празната стая на принца, когато отидох на уговорената среща. Самият той ме помоли да отида толкова късно, макар че по това време би трябвало да съм си в леглото. Каза, че въпросът не търпи отлагане. Мислиш ли, че при тези обстоятелства би заминал, без дори да ми остави съобщение?

— Кой знае? — отвърна Таусър и набръчканото му лице се изкриви от дълбок размисъл. — Може именно за това да е искал да разговаря с теб — защото е искал да си тръгне тайно.

— Тогава защо не ме е изчакал? Това не ми харесва.

Исгримнур се наведе и разбута въглените с една пръчка.

— Странен въздух витае из залите на замъка тази вечер.

— Джосуа често е странен в действията си — отбеляза успокояващо Таусър. — Поддава се на настроенията си. А, бога ми, само как си сменя настроенията! Вероятно е излязъл на лов за бухали на лунна светлина или си е намерил друго някое щуро занимание. Не се притеснявай.

След дълго мълчание Исгримнур въздъхна.

— Ох, сигурно си прав — каза той, почти убеден. — Макар явно да са скарани с Елиас, тук, в бащината му къща, пред очите на Бог и на придворните нищо не би могло да се случи.

— Нищо, ама ми блъскаш главата посред нощ. Господ, изглежда, малко бави наказанията си тази вечер.

Таусър се ухили.

Продължиха да разговарят тихо на слабата светлина на въглените, а Саймън се прокрадна безшумно към леглото си. Увит в одеялото, дълго лежа буден, вперил поглед в тъмнината; но когато петелът във вътрешния двор най-после приветства първите лъчи на изгряващото слънце, момчето отново беше заспало.

 

— И запомнете! — предупреди Моргенес и изтри потта от челото си със светлосиня кърпичка. — Не яжте нищо, преди да ми го донесете и да ме попитате. Особено ако има червени точици. Ясно? Много от екземплярите, които ви карам да събирате, са силно отровни. Не бъдете глупави, ако това изобщо е възможно. Саймън, ти ще си начело, момчето ми. Ще те държа отговорен за безопасността на останалите.

Останалите бяха Джеръмайъс, чиракът на свещаря, и Исак, млад придворен прислужник. Докторът беше избрал този горещ фейеверски следобед, за да организира излет за събиране на гъби и билки в Кинсуд, малка гора от около стотина акра, разположена по високия бряг на Кинслах покрай западната стена на Хейхолт. Поради сушата запасите на Моргенес от важни артикули обезпокоително бяха намалели, а Кинсуд, разположена покрай голямото езеро, изглеждаше добро място за събиране на влаголюбивите съкровища на доктора.

Джеръмайъс изчака стъпките на Моргенес да заглъхнат сред сухото пращене на съчки и се обърна към Саймън.

— Още ли не си го попитал?

Дрехите му бяха мокри от пот и залепнали по тялото му.

— Не. — Саймън клечеше и наблюдаваше колона забързани мравки по ствола на един бор. — Днес ще го направя. Просто трябва да измисля подходящ начин.

— Ами ако откаже? — Джеръмайъс погледна мравешката колона с недоволство.

— Няма да откаже. — Саймън се изправи. — А ако откаже… все ще измисля нещо.

— Какво си шушукате? — На сечището се беше появил младият Исак. — Не е хубаво да пазите тайни.

Макар да беше три-четири години по-малък от тях, Исак вече разговаряше с „аристикратичен“ тон. Саймън го сряза:

— Не е твоя работа.

— Гледаме това дърво — добави виновно Джеръмайъс.

— Аз пък си мислех — отвърна лукаво Исак, — че има доста дървета, които могат да бъдат наблюдавани, без човек да се крие и да си шепне тайно.

— Да, обаче това дърво… — започна Джеръмайъс, — това дърво е…

— Зарежи глупавото дърво — прекъсна го презрително Саймън. — Да вървим. Моргенес ни изпревари и ще ни даде да се разберем, ако съберем по-малко от него.

Той се наведе под един провиснал клон и се вмъкна в шубраците.

 

Работата се оказа тежка; след около час и половина трите момчета спряха да пийнат вода и да починат на сянка. Бяха покрити с фин червен прах до коленете и лактите. Всеки носеше набраните гъби завързани на вързопче в носната си кърпа. Вързопчето на Саймън беше най-голямо. Намериха един голям смърч и седнаха, като опряха гърбове в ствола му и опънаха крака.

— Защо е толкова горещо? — изстена Джеръмайъс и избърса потта от челото си. — И защо носната ми кърпа е пълна с някакви гадни гъби, та трябва да трия потта си с ръце?

— Топло е, защото си е топло — изсумтя Саймън. — Защото няма дъжд.

Известно време мълчаха. Изглежда, даже насекомите и птиците се бяха изпокрили в по-усойни местенца, за да изкарат знойния следобед.

— Предполагам, трябва да се радваме, че не сме в Меремунд — обади се най-после Джеръмайъс. — Разправят, че хиляда души измрели от чумата.

— Хиляда ли? — обади се пренебрежително Исак. От жегата слабото му бледо лице се беше зачервило. — Хиляди! Така се говори в двора. Моят господар ходи из Хейхолт с кърпичка на лицето, напоена със светена вода.

— Знае ли твоят господар какво става в Меремунд? — попита с интерес Саймън. Исак можеше да е полезен. — Говори ли за това?

— Непрекъснато — отвърна самодоволно младият прислужник. — Кметът е мъж на сестра му. Първи побягнали от чумата. Моят господар научи много новини от тях.

— Елиас е назначил Гутулф от Утаниат за свой Първи министър — добави Саймън.

Джеръмайъс изстена, отлепи гърба си от дървото и се просна на покритата с борови иглички земя.

— Така е — отвърна Исак и започна да рови земята с една клонка. — Успял да ограничи чумата в Меремунд. Спрял разпространението й.

— Какво е причинило заразата? — попита Саймън. — Знае ли някой в двора?

Чувстваше се глупаво да задава въпроси на едно хлапе, но Исак слушаше клюките из двора и ги споделяше с охота.

— Никой не знае със сигурност. Някои казват, че завистливи хернистирски търговци от Абаингат пуснали отрова в кладенците. В Абаингат също измрял много народ. — Исак го сподели с известно задоволство — в края на краищата хернистирците не бяха ейдонити, а езичници, независимо колко аристократичен беше домът на Лут под върховната власт на краля. — Други говорят, че сушата напукала земята и пукнатините изпускали отровен въздух. Каквато и да е заразата, моят господар казва, че тя не щади никого — бил той богаташ, свещеник или селянин. Първо вдигаш температура и започва да те тресе… — Легналият по гръб Джеръмайъс изстена и избърса потта от челото си. — После се покриваш с мехури, все едно си лежал върху горещи въглени. Мехурите започват да се пукат и да текат… — Той натърти на последната дума, нацупи се детински и прекрасната му руса коса се разпиля върху зачервеното му лице. — А после умираш. В ужасни мъки.

Гората изливаше жегата си върху тях. Седяха, без да разговарят.

— Моят господар Джейкъб — обади се накрая Джеръмайъс — се страхува, че чумата ще стигне до Хейхолт заради всички тия мръсни селяни край стените. — Гората сякаш въздъхна. — Рубен Мечока, ковачът, разказа на моя господар как научил от един монах лечител, че Гутулф е взел строги мерки в Меремунд.

— Строги мерки? — попита Саймън със затворени очи. — Какво означава това?

— Монахът казал на Рубен, че при пристигането си в Меремунд като Първи министър на краля, Гутулф повел Еркинската гвардия към домовете на болните. Взели чукове, гвоздеи и дъски и заковали къщите им.

— С хората вътре? — попита Саймън.

Стана му едновременно страшно и интересно.

— Разбира се. За да спрат разпространението на чумата. Заковали с дъски вратите и прозорците на къщите, за да не могат семействата на болните да се измъкнат и да разнесат заразата.

Джеръмайъс повдигна ръкав и отново избърса потта си.

— Аз пък мислех, че чумата идва от лошите изпарения от земята.

— Дори да е така, тя е заразна. Затова умрели толкова много свещеници, монаси и лечители. Монахът казал, че нощем седмици наред улиците на Меремунд били… били… как го казал? — като кръговете на Ада. Чувало се как хората вият като кучета в закованите къщи. Накрая, когато всички притихнали, Гутулф и Еркинската стража ги изгорили, без да разковават дъските.

Саймън тъкмо се чудеше над последната подробност, когато се чу шум от чупене на клонки.

— Ей, мързеливци такива! — Моргенес се появи иззад дърветата. Наметалото му беше покрито с клонки и листа, а от периферията на огромната му шапка висеше стиска мъх. — Трябваше да се сетя, че ще ви намеря да лежите.

Саймън се понадигна.

— Седнахме само за малко, докторе — каза той. — Събирахме доста време.

— Не забравяй да го попиташ! — прошепна Джеръмайъс, докато ставаше.

— Е — каза Моргенес и огледа преценяващо вързопчетата им, — смятам, че сте се справили добре, като имаме предвид обстоятелствата. Дайте да видя какво сте открили. — Приклекна като фермер, който плеви леха, и започна да преглежда събраното от момчетата. — О! Дяволско ухо! — извика той и вдигна в ръката си една гъба с формата на фуния. — Отлично!

— Докторе! — обади се Саймън. — Исках да ви помоля за една услуга.

— Хм! — Моргенес ровеше гъбите.

— Ами Джеръмайъс иска да постъпи в гвардията — или поне да опита. Проблемът е, че граф Брюгар изобщо не ни познава нас, момчетата от замъка, а Джеръмайъс няма връзки в тези среди.

— Това — отвърна сухо Моргенес — не е изненадващо.

И изпразни следващата кърпичка.

— Мислите ли, че бихте могли да му напишете препоръчително писмо? Вас всички ви познават добре.

Саймън се стараеше гласът му да звучи спокойно. Исак наблюдаваше потящия се Джеръмайъс със смесица от възхищение и насмешка.

— Хм. — Тонът на доктора прозвуча неопределено. — Подозирам, че съм твърде известен на Брюгар и приятелите му. — Вдигна поглед и заоглежда критично Джеръмайъс — Знае ли Джейкъб за това?

— Той… знае какво искам — заекна Джеръмайъс.

Моргенес изсипа събраното в една чанта и върна носните кърпи на момчетата. После стана и отърси полепналите листа и борови иглички от наметалото си.

— Мисля, че бих могъл — каза той, щом тръгнаха обратно към Хейхолт. — Не казвам, че го одобрявам, и не смятам, че една бележка от мен ще бъде удостоена с почтително внимание, но след като Джейкъб знае, всичко е наред.

Движеха се в колона и сухите съчки пукаха под краката им.

— Благодаря ви, докторе! — каза задъхан Джеръмайъс, който се опитваше да не изостава от другите.

— Не вярвам да те приемат.

В гласа на Исак се усещаше завист. С приближаването на замъка, той постепенно възвръщаше високомерието си.

— Доктор Моргенес — каза Саймън, като се мъчеше да придаде на гласа си равнодушен тон, — не може ли аз да напиша писмото, а после вие ще го погледнете и ще го подпишете? Ще е добро упражнение за мен, не мислите ли?

— Е, Саймън — каза докторът, докато прекрачваше едно паднало дърво, — това е отлична идея. Радвам се, че поемаш такава инициатива. Може би все пак от тебе ще излезе истински помощник.

Добронамереното изказване на доктора и гордостта в тона му накараха Саймън да се почувства така, сякаш му навлякоха оловна жилетка. Още не беше направил нищо, камо ли нещо лошо, а вече се чувстваше като убиец и даже по-зле. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато един писък разцепи задушния горски въздух.

Саймън се обърна и видя Джеръмайъс с побеляло като платно лице — сочеше нещо в храсталака до едно повалено дърво. Исак стоеше вцепенен до него. Саймън забърза към тях, следван по петите от Моргенес.

В шубрака лежеше полузаровен труп. Макар лицето му да беше скрито от храстите, почти изсъхналата плът върху откритите части на тялото му свидетелстваше, че човекът е мъртъв отдавна.

— Ох, ох, ох — пъшкаше Джеръмайъс, — мъртъв е! Има ли разбойници наоколо? Какво ще правим?

— Вземи, че млъкни — скастри го Моргенес. — Като за начало. Я да видя.

Докторът повдигна полите на наметалото си, нагази в храсталака и внимателно отмести клоните, които скриваха по-голямата част от тялото.

По остатъците от брада, провиснала по изяденото му от насекоми и птици лице, можеше да се предположи, че е римър. Носеше обикновени походни дрехи: леко вълнено наметало, ботуши от щавена кожа, толкова изгнила на места, че се виждаха части от подплатата.

— Как е умрял? — попита Саймън.

Тайнствените тъмни очни орбити го накараха да усети слабост и замаяност. Озъбената уста с разкъсана около нея плът сякаш се усмихваше, като че ли трупът лежеше тук от седмици, наслаждавайки се на някаква зловеща шега.

Моргенес отмести с пръчка туниката. Няколко мухи излетяха и закръжиха лениво около трупа.

— Вижте — каза той.

От една дупка с неравни ръбове в изсъхналото тяло на мъртвеца се подаваше част от стрела, отчупена на около педя от ребрата.

— Някой го е направил набързо — вероятно не е искал да разпознаят стрелата му.

Изчакаха Исак да се посъвземе и забързаха към замъка.