Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (7)

4. Клетка за щурци

Моргенес трополеше из кабинета си, изцяло погълнат от търсенето на някаква изгубена книга. Махна с ръка, с което разреши на Саймън да намери клетка за птичетата, след което продължи да се рови, събаряйки камари ръкописи и листове като сляп великан, попаднал в град от стъклени кули.

Да се намери дом за пиленцата се оказа по-трудно, отколкото предполагаше Саймън: имаше безброй много клетки, но никоя не изглеждаше достатъчно подходяща. Някои бяха с много широки мрежи, сякаш предназначени за прасета или мечки; други вече бяха натъпкани със странни предмети, нито един от които изобщо не приличаше на някакво животно. Най-накрая намери под един топ лъскаво платно една, която му се стори подходяща. Беше висока до коленете му и имаше формата на камбана от здраво усукани речни тръстики, плюс това беше празна, като се изключеше слоят пясък на дъното; от едната й страна имаше завързана с въженце вратичка. Саймън развърза възела и я отвори.

— Престани! Престани веднага!

— Какво?

Саймън отскочи назад. Докторът профуча край него и затвори вратата на клетката с ритник.

— Съжалявам, че те уплаших, момчето ми — каза задъхан Моргенес, — но трябваше да помисля, преди да те оставя да се мотаеш и да бърникаш наоколо. Боя се, че тази не става.

— Защо?

Саймън се наведе да я огледа, но не видя нищо необичайно.

— Е, мърльо мой, кротувай малко, без да пипаш, и ще ти покажа. Глупаво беше да не се сетя.

Моргенес порови известно време и измъкна някаква кошница със сушени плодове. Издуха праха от една смокиня и се върна при клетката.

— Сега гледай внимателно.

Отвори вратата и хвърли вътре плода; той падна върху пясъка на дъното на клетката.

— И какво? — попита Саймън озадачено.

— Изчакай! — прошепна докторът.

Едва го изрече и нещо започна да се случва. Отначало въздухът в клетката сякаш затрептя; скоро стана ясно, че самият пясък се придвижва в кръг около смокинята. Внезапно — толкова внезапно, че Саймън отскочи и ахна от изненада — сред пясъка се отвори голяма зъбата уста и нагълта плода със скоростта на шаран, изскочил над повърхността на езеро, за да налапа комар. Още няколко вълнички набраздиха пясъка, след което всичко отново застина и клетката придоби предишния си невинен вид.

— Какво има там отдолу? — попита задъхано Саймън.

Моргенес се засмя.

— Нищо! — Изглеждаше безкрайно доволен. — Самото зверче! Няма никакъв пясък: просто маскировка, така да се каже. Всичко това на дъното на клетката е едно умно животинче. Прекрасно, нали?

— Предполагам — промълви Саймън, без да е напълно убеден. — Откъде е?

— От Наскаду, някъде от пустинните земи. Сега разбираш защо не исках да си пъхаш ръката вътре. Не вярвам, че и пернатите ти сирачета биха останали доволни от съжителството с него.

Моргенес отново затвори вратата, завърза я здраво с едно ремъче, покачи се на масата и постави клетката върху една висока полица. След това продължи по масата, като ловко заобикаляше разхвърляните вещи, докато не намери онова, което търсеше, и скочи на пода. Кутията беше направена от тънки дървени лентички и в нея нямаше и следа от съмнителния пясък.

— Клетка за щурци — поясни докторът и помогна на младежа да премести птичките в новия им дом.

Вътре имаше малък съд с вода; Моргенес измъкна отнякъде торбичка със семена и ги пръсна по пода на клетката.

— Дали са достатъчно големи да ги кълват? — запита Саймън.

Докторът махна небрежно с ръка.

— Не се безпокой — каза той. — Добре е за зъбите им.

Саймън обеща на птичките, че ще се върне с нещо по-подходящо, и последва доктора през работилницата.

— Е, млади Саймън, чародей на сипките и лястовиците — усмихна се Моргенес, — какво мога да направя за теб в това студено утро? Струва ми се, че онзи ден не успяхме да приключим справедливата и почтена сделка с жабите, тъй като ни прекъснаха.

— Да, и се надявах…

— Мисля, че имаше и още нещо?

— Какво? — напрегна се да си спомни Саймън.

— Нещо като под, който се нуждае от помитане? Самотна изоставена метла, която с цялото си сламено сърце копнее да влезе в употреба?

Саймън кимна навъсено. Представяше си началото на чиракуването си по по-романтичен начин.

— Аха. Известна антипатия към слугинската работа? — Докторът повдигна едната си вежда. — Обяснимо, но неуместно. Човек трябва да цени отегчителните занимания, които ангажират тялото, но оставят свободни ума и сърцето. Е, ще се помъчим да ти помогнем през твоя първи работен ден. Измислил съм прекрасно разрешение. — И направи смешна танцова стъпка. — Аз ще говоря, а ти ще работиш. Става ли?

Саймън сви рамене.

— Имате ли метла? Забравих да взема моята.

Моргенес дълго рови зад вратата и най-после измъкна нещо толкова проскубано и покрито с паяжини, че беше почти невъзможно да се оприличи на уред за метене.

— Сега — каза докторът и му го връчи тържествено, сякаш беше самото бойно кралско знаме — какво искаш да ти разкажа?

— За морските нашественици и за тяхното черно желязо, за ситите… и, разбира се, за нашия замък. И за крал Джон.

— Аха. — Докторът кимна замислено. — Дългичък списък, но ако не ни прекъсне пак онзи празноглав мързеливец Инч, навярно ще мога да го посъкратя. Захващай се, момчето ми, захващай се — нека прах да лети! Впрочем, докъде точно бях стигнал?

— Ами, римърите дошли с железните си мечове и ситите започнали да отстъпват. Римърите посекли всички — хора и сити — с черното си желязо.

— Хм — измърмори сухо Моргенес, — сега си спомням. Хм. Е, в интерес на истината, северните нашественици не избивали абсолютно всички. Нито пък нашествията и атаките им били толкова безжалостни, колкото вероятно съм ти ги представил. Прекарали дълги години на север, преди да прекосят Фростмарч, а тогава се натъкнали на още по-голямо препятствие: мъжете на Хернистир.

— Да, но народът на ситите… — не се стърпя Саймън. Знаеше всичко за хернистирците — беше срещал много от тези езичници от западните области. — Казахте, че Малкият народ трябвало да се спасява от железните мечове!

— Не се казва „малък народ“, Саймън, аз… ох, за бога! — Докторът се отпусна върху купчина подвързани с кожа книги и подръпна редките си бакенбарди. — Сега виждам, че трябва да ти разкажа тази история с повече подробности. Трябва ли да се върнеш за обяда?

— Не — излъга невъзмутимо Саймън.

Една разказана от край до край история на доктора би била отлична компенсация за поредния пердах от страна на Рейчъл.

— Добре. В такъв случай да си намерим малко хляб и лук… и може би каничка с нещо за пиене — човек доста ожаднява, когато приказва, — след което ще се постарая да превърна шлаката в най-чист метал без примеси: накратко, да те науча на нещо.

След като се снабдиха с провизии, докторът отново зае мястото си.

— Така, така, Саймън — о, и не се срамувай да размахваш метлата, докато ядеш. Младите са толкова съобразителни! И ме поправяй, ако объркам нещо. Днес е дросдей, петнайсети или шестнайсети? — не, петнайсети новандер. А годината е 1163, нали?

— Мисля, че да.

— Отлично. Сложи това на табуретката, моля те. Така, хиляда сто шестдесет и трета година от какво? Знаеш ли?

Моргенес се наведе напред.

Саймън се намуси. Докторът го мислеше за глупак и му се присмиваше. От къде на къде един кухненски прислужник би могъл да знае такива неща? Той продължи да мете мълчаливо.

След малко вдигна очи. Докторът дъвчеше и го наблюдаваше напрегнато над коравия черен комат.

„Какви пронизващи сини очи има старецът!“

Саймън отново се извърна.

— Е? — повтори докторът, след като преглътна. — От какво?

— Не знам — измънка Саймън, възмутен от собствения си сърдит глас.

— Така да е. Не знаеш или си мислиш, че не знаеш. Слушаш ли прокламациите, когато ги чете глашатаят?

— Понякога. Когато съм на пазара. Иначе Рейчъл ми казва какво гласят.

— И как завършват? Накрая прочитат някаква дата, спомняш ли си?… Внимавай с кристалната урна, момчето ми, метеш така, като че ли бръснеш най-лошия си враг… Та как завършват?

На потъналия от срам Саймън му идеше да хвърли метлата и да си тръгне, но неочаквано от дълбините на съзнанието му изплува една фраза, примесена с шумовете на пазара — плющене на знамена и чергила — и свежия мирис на пролетна трева под краката.

— От Основаването.

Беше абсолютно сигурен. Чу фразата толкова ясно, сякаш беше застанал на Главната улица.

— Отлично! — Докторът вдигна каната си като за наздравица и сръбна солидна глътка. — И така, „Основаването“ на какво? Не се притеснявай — продължи той, щом Саймън завъртя глава, че не знае, — ще ти кажа. Не очаквам днешните млади хора — възпитавани в дух на съмнително рицарство и безразсъдна смелост — да знаят кой знае колко за истинската същност на събитията. — Докторът поклати глава тъжно-подигравателно. — Набанската империя е основана — или било обявено, че е основана — преди хиляда сто шестдесет и не-знам-си-колко години от Тиагарис, първия император. По това време легионите на Набан господствали над всички страни на човеците на север и на юг от двете страни на река Гленивент.

— Но — но Набан е толкова малък! — изуми се Саймън. — Само нищожна част от кралството на крал Джон.

— Това, млади човече — продължи Моргенес, — наричаме „история“. Империите постепенно залязват, кралствата рухват. Всъщност за хиляда години може да се случи всичко. Разцветът на Набан продължил много по-кратко. Това, което исках да подчертая обаче, е, че някога Набан господствал над Човеците, а те живеели в съседство с народа на ситите. Кралят на ситите управлявал тук, в Асу’а — Хейхолт, както го наричаме ние. Ърлът — „ърл“ е стара дума за „крал“ — отказал на хората правото да преминават през земите на народа му без специално разрешение и хората, доста изплашени от ситите, се подчинили.

— Какво представляват ситите? Ти каза, че не са Малкия народ.

Моргенес се усмихна.

— Оценявам интереса ти, момчето ми — особено след като не съм споменавал за убийства и осакатявания нито веднъж днес! Но бих го оценил още по-високо, ако не беше така плах с метлата. Танцувай с нея, момчето ми, танцувай! Я виж, почисти това, ако обичаш.

Моргенес се дотътри до стената и посочи едно петно от сажди с диаметър няколко лакътя. Напомняше следа от стъпало. Саймън предпочете да не задава въпроси и се зае да го изтрие от измазания с хоросан камък.

— Ооо, много ти благодаря. От месеци се каня да го махна, всъщност от миналата година. И така, в името на малкия Вистрилс, докъде бях стигнал?… А, да, твоите въпроси. Ситите? Те били първи тук и навярно ще бъдат тук и когато нас вече няма да ни има. Когато всички нас няма да ни има. Различават се от нас така, както човек от животно, но имаме и нещо общо…

Докторът млъкна и се замисли.

— Честно казано, човекът и животното живеят от сравнително кратко време в Остен Ард, което не може да се каже за ситите. Честният народ може и да не е действително безсмъртен, но те със сигурност живеят много по-дълго от всеки простосмъртен, дори от нашия деветдесетгодишен крал. Възможно е изобщо да не умират, освен по собствено желание или насилствено — вероятно ако си сит, самото насилие би могло да бъде някакъв избор…

Моргенес замълча. Саймън го гледаше зяпнал.

— О, затвори тази уста, момчето ми, приличаш на Инч. Имам право да се отдам на кратък размисъл. Би ли предпочел да се върнеш и да слушаш по цял ден управителката на камериерките?

Саймън затвори уста и отново се зае с почистването на петното от сажди на стената. Беше променил първоначалната му форма и сега то приличаше на овца; от време на време спираше да го огледа. От досада го засърбя вратът: харесваше доктора и предпочиташе да е тук, отколкото където и да било другаде… но старецът продължаваше ли, продължаваше по същия начин! Може би ако зачистеше още малко в горната част, щеше да заприлича на куче… Стомахът му тихо изкъркори.

Моргенес продължи да обяснява ненужни според Саймън подробности за епохата на мир между поданиците на неостаряващия ърл-крал и на новоизлюпените човешки императори.

— …така ситите и хората установили някаква хармония в отношенията си — продължаваше старецът. — Започнали и да търгуват помежду си…

Стомахът на Саймън изкъркори силно. Докторът се подсмихна и остави последната глава лук, която току-що беше вдигнал от масата.

— Хората докарвали подправки и бои от Южните острови или скъпоценни камъни от планината Грианспог в Хернистир; в замяна получавали красиви неща от ковчежетата на ърл-краля, предмети с изкусна и загадъчна изработка.

Търпението на Саймън се изчерпи.

— Ами моряците? Римърите? Ами железните мечове?

Той се огледа да залъже с нещо глада си. Последната глава лук? Прокрадна се внимателно. Моргенес беше с лице към прозореца и наблюдаваше сивото пладне навън. Саймън скри в джоба си главата с цвят на пожълтяла хартия и бързо се върна при петното на стената. Доста Смалено, сега приличаше на змия.

Моргенес продължи, без да откъсва поглед от прозореца:

— Струва ми се, че днес моят разказ изобилства на мирни времена и хора.

Поклати глава и се върна на мястото си.

— Не бой се — мирът скоро ще свърши.

Поклати отново глава и върху набръчканото му чело падна кичурче рядка коса. Саймън тайно гризна от лука.

— Златната епоха на Набан продължила малко повече от четири столетия до първото идване на римърите в Остен Ард. Набанската империя започнала да се руши отвътре. Накрая родът на Тиагарис изчезнал и всеки нов император, който вземал властта, бил просто поредният хвърлен зар. Някои от тях били свестни мъже, които се опитвали да запазят целостта на кралството. Други, като Крексис Козела, били по-лоши и от северните нашественици. А трети, като Енфортис, били просто слабохарактерни. Майсторите на желязото пристигнали при царуването на Енфортис. Набанците решили напълно да се оттеглят от севера. Оттеглили се през река Гленивент толкова набързо, че много от северните гранични аванпостове се оказали напълно изоставени и нямали друг шанс, освен да се присъединят към настъпващите римъри, или да загинат. Хм… Отегчавам ли те, момчето ми?

Саймън, който се беше подпрял на стената, рязко се изправи и видя пред себе си хитрата усмивчица на Моргенес.

— Не, докторе, не! Просто затворих очи, за да слушам по-добре. Продължавайте!

Всъщност от всичките тези имена, имена, имена му се доспа… и му се искаше докторът да ги претупа набързо, за да стигне до времената на битките. Но истински му харесваше, че е единствен в целия замък, на когото Моргенес разказва всичко това. Камериерките нямаха и понятие от тези работи… мъжките работи. Какво разбират някакви прислужнички и сервитьорки от армии, знамена и мечове?

— Саймън?

— Оо! Да! Продължавайте!

Обърна се, за да доизчисти петното на стената, докато докторът поднови разказа си. Но стената беше чиста. Нима беше свършил, без да забележи?

— В такъв случай ще се опитам да посъкратя малко разказа, момчето ми. Както споменах, Набан изтеглил армиите си от севера, и за първи път се превърнал изцяло в южна империя. Разбира се, това било само началото на края. С течение на времето империята се свивала все повече и повече, точно както се сгъва одеяло, за да остане днес само едно херцогство — полуостров с няколко прилежащи острова. Какво правиш, в името на Стрелата на Палдир?

Саймън се беше извил като хрътка и се опитваше да изчисти едно трудно достъпно петънце. Да, тъкмо това беше останало от петното върху стената: мръсен змиевиден отпечатък върху ризата откъм гърба му. Беше го забърсал, докато подпираше стената. Извърна се с виновно изражение към Моргенес, но той само се засмя и продължи:

— След напускането на имперските гарнизони, Саймън, в Севера настъпил хаос. Моряците завладели най-северната част на Фростмарч и нарекли новия си дом Римърсгард. Това не ги задоволило и те се разгърнали на юг, помитайки всичко пред себе си по време на кръвопролитното настъпление… Подреди тези фолиа на купчина до стената!… Ограбвали и погубвали другите човеци, като ги вземали в плен, но смятали ситите за зли създания и ги преследвали навсякъде с огън и меч… внимавай с това, добро момче си ти.

— Тук ли, докторе?

— Да, но… в името на костите на Анаксос… не ги изпускай! Остави ги на пода! Ако знаеш само колко ужасни среднощни часове преживях, мятайки зарове в едно утаниатско гробище, за да се добера до тях… А така! Много по-добре. Мъжете на Хернистир — горди, свирепи мъже, които даже набанските императори никога не успели да подчинят докрай — изобщо не смятали да прекланят глави пред Римърсгард. Били ужасени от онова, което северняците сторили на ситите. Хернистирците поддържали най-близки отношения с Честния народ — все още личат следите на древен търговски път между този замък и Тайг в Хернисадарк. Отчаяни, владетелят на хернистирците и ситският крал се съюзили и за известно време успели да удържат нахлуващата северна вълна. Но дори обединени, съпротивата им не можела да продължава вечно. Кралят на римърите Фингил прекосил Фростмарч и нападнал териториите, владени от ситите… — Моргенес се усмихна тъжно. — Вече наближаваме края, млади Саймън, дръж се, наближаваме края на цялата история… В годината 663-та двете велики армии достигнали равнините на Ач Самрат, в Самърфилд, на север от река Гленивент. Цели пет дни кървави битки хернистирците и ситите удържали напора на римърите. На шестия ден обаче били нападнати коварно откъм незащитения си фланг от армия на тритингите, които отдавна ламтели за богатствата на Еркинланд и на ситите. Тритингите извършили страховит щурм под прикритието на нощта. Защитата се пропукала, колесниците на хернистирците били пометени. Белият елен на дома на Херн бил стъпкан в кървавата кал. Разправят, че през този ден на бойното поле загинали десет хиляди хернистирци. Никой не знае колко сити са загинали, но загубите им също били сериозни. Оцелелите хернистирци избягали обратно в родните си гори. В Хернистир днес Ач Самрат е синоним на ненавист и поражение.

— Десет хиляди! — Саймън подсвирна.

Очите му блеснаха при мисълта за цялата тази ужасяваща грандиозност.

Моргенес направи лека гримаса, но не каза нищо.

— Този ден сложил край на господството на ситите в Остен Ард, макар обсадата да продължила цели три години, преди Асу’а да падне в ръцете на победителите от Севера. Ако не били страшните, тайнствени магии на сина на ситския крал, вероятно след превземането на замъка нямало да оцелее нито един сит. Много от все пак успели да се спасят с бягство в горите и на юг към водите, както и… другаде.

Саймън слушаше като прикован.

— А синът на краля? Как му беше името? Какви магии е правил? — Докато задаваше въпроса, му хрумна внезапна мисъл. — Ами Престър Джон? Мислех, че ще ми разкажете за краля — нашия крал!

— Друг път, Саймън.

Моргенес размаха снопче шумолящи пергаментови листа пред лицето си, макар в помещението да бе доста прохладно.

— Много има да ти разказвам за мрачните векове след падането на Асу’а — безброй истории. Римърите управлявали тук до появяването на дракона. В по-късни времена, докато драконът спял, други хора господствали в замъка. Изминали много години, няколко крале се сменили в Хейхолт, преди да дойде Джон…

Той прокара ръка по лицето си, сякаш за да изтрие умората.

— Ами синът на краля на ситите? — тихо попита Саймън. — Ами… „страшната Магия“?

— За сина на ърл-краля… по-добре да не казвам нищо.

— Но защо?

— Стига въпроси, момчето ми! — измърмори Моргенес и махна с ръка. — Уморих се да приказвам!

Саймън се обиди. Единственото, което искаше, беше да чуе цялата история; защо възрастните се дразнеха толкова лесно? Все пак по-добре да не попарва кокошката, която снася златни яйца.

— Съжалявам, докторе.

Опита се да демонстрира разкаяние, но старият учен изглеждаше толкова смешен с розовото си като на маймуна лице от нахлулата в него кръв и с щръкналата рядка косица! Саймън усети устните му да се разтеглят в усмивка. Моргенес забеляза това, но запази сериозно изражение.

— Наистина съжалявам.

Отново не последва реакция. Какво друго да пробва?

— Благодаря за разказа.

— Не е „разказ“! — избоботи Моргенес. — Това е история! Изчезвай! Ела утре сутринта готов за работа, защото днес едва започна това, което трябваше да свършиш.

Саймън се изправи, като се опитваше да скрие усмивката си, но щом се обърна и тръгна, тя моментално цъфна на лицето му. Когато вратата зад него хлопна, чу как докторът проклина всички зли духове, които били скрили каната с черната бира.

 

Лъчите на следобедното слънце се прокрадваха през пролуките на буреносните облаци. Саймън крачеше към вътрешния двор. Когато наближи, като че ли се засуети и се заозърта безцелно — високо и непохватно червенокосо момче с прашни дрехи. В главата му се рояха странни мисли — цял кошер бръмчащи и жужащи желания.

„Вгледай се в този замък“, помисли си той.

Остарял и занемарен, хиляди и хиляди наредени един върху друг безжизнени камъни — каменна грамада, обитавана от дребнави същества. Едно време е било съвсем различно. Случвали са се велики събития. Свирене на рогове, блясък на мечове, стълкновения между грандиозни армии, които връхлитали една срещу друга и отстъпвали като вълните на Кинслах, които блъскат стената Сийгейт. Стотици години бяха изминали оттогава, но на Саймън му се струваше, че всичко това се случва сега, и то пред очите му, а затъпелите хорица, с които живее в замъка, се тътрят край него, без да мислят за нищо друго, освен за следващото ядене и за дрямката след него.

„Идиоти“.

Мина през страничната врата и погледът му бе привлечен от някакъв отблясък откъм отдалечената алея около Кулата на Хйелдин. Там стоеше сияйна миниатюрна девойка в зелена рокля и със златиста коса, сякаш скъпоценно бижу, огряно от самотен слънчев лъч, спуснал се от небето единствено заради нея. Саймън не виждаше лицето й, но беше сигурен, че е красива — красива и милостива като изображението на Неопетнената Елисия в параклиса.

Зелено-златистият блясък в миг го възпламени като подпалено от искра сухо дърво. Всичките му грижи и ядове на секундата се изпариха. Почувства се лек и безтегловен като лебедов пух, подвластен на всеки полъх, който би го понесъл към златното сияние.

След това отклони поглед от прекрасното момиче без лице към опърпаните си дрешки. Рейчъл го чакаше, а и вечерята му беше изстинала. Някаква смътна тежест възстанови обичайното си място, приведе врата му и го принуди да отпусне рамене, докато се тътреше към стаите за прислугата.