Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (5)

2. История с две жаби

„Мозъкът на безделника е лехата на дявола“.

Саймън тънеше в мрачен размисъл над този израз — един от любимите на Рейчъл — и се взираше в падналите в преддверието на капелана конски доспехи. Само миг преди това подскачаше щастливо по павирания коридор покрай дългата страна на параклиса, тръгнал да почисти стаите на доктор Моргенес. Размахваше метлата и си въобразяваше, че е знамето с Котвата и Дървото на еркинландската гвардия на Престър Джон, която е повел на бой. Може би трябваше да внимава накъде замахва, но пък само идиот би могъл да окачи конска броня в преддверието на капелана. Не ще и дума, трясъкът беше ужасен и Саймън очакваше мършавият злобен отец Дреосан да слезе всеки момент.

Докато бързаше да събере потъмнелите от времето тенекии — кожените ремъци на някои бяха скъсани, — Саймън се замисли върху още една от максимите на Рейчъл: „На безделника дяволът му намира работа“. Това, разбира се, беше глупост, и той се ядоса. Не безделието и празните мисли го бяха вкарали в беда. Именно това, че му налагаха да върши нещо, за кой ли път му бе скроило номер. Веднъж завинаги да го оставят на мира!

Отец Дреосан все още не се бе появил, когато Саймън най-после успя да събере доспехите в безредна купчина и да я натика надве-натри под висящите краища на една покривка за маса. За малко да преобърне златната мощехранителница върху масата, но най-накрая — без повече произшествия — разпердушинената броня вече не се виждаше и само едно по-светло петно на стената издаваше, че изобщо някога е съществувала. Саймън вдигна метлата и бръсна с нея опушената каменна стена, за да заличи краищата на светлото петно, така че да не се откроява толкова. След това бързо се спусна по витата външна стълба, която водеше от преддверието в салона, и изскочи навън.

Когато отново стигна в Градината с храстите, откъдето насила го отвлече Драконката, спря за миг, за да вдъхне тръпчивия дъх на зеленина и да изчисти вонята на сапун от ноздрите си. Погледът му привлече нещо необичайно в горните клони на Празничния дъб — вековно дърво в дъното на градината, толкова чепато и възлесто, сякаш векове беше расло под някакъв гигантски похлупак. Замижа срещу светлината на слънцето и постави ръка над очите си, за да вижда по-добре. Птиче гнездо! По това време на годината!

Беше само на една крачка. Той пусна метлата и тръгна през градината, но изведнъж си спомни за задачата си при Моргенес. Ако беше някое друго поръчение, вече да се е покатерил на дървото, но едно посещение при доктора беше истинско изкушение, дори когато беше свързано с работа. Обеща си, че няма да остави дълго гнездото неизследвано, и продължи през храстите чак до двора пред Вътрешната врата.

Двама души тъкмо бяха минали през нея и се приближаваха към него; единият тромав и набит, а другият още по-набит и по-тромав. Бяха Джейкъб клисарят и неговият помощник Джеръмайъс. Последният носеше голяма, явно тежка чанта през рамо и пристъпваше дори по-мудно от обикновено — ако това изобщо беше възможно. Когато минаха покрай него, Саймън ги поздрави. Джейкъб се усмихна и му махна с ръка.

— Рейчъл иска нови свещи за трапезарията — каза клисарят — и ето й ги свещите!

Джеръмайъс направи кисела физиономия.

Саймън припна по моравата и стигна до масивната градска порта. Сноп лъчи от следобедното слънце все още обагряше назъбените крепостни стени зад него и сенките на бойниците по западната стена се влачеха в тревата като тъмни риби. Облеченият в бяло-червена ливрея пазач — малко по-голям от Саймън — се усмихна и кимна, когато първият таен агент мина с тежки стъпки край него със смъртоносната метла в ръка, ниско свел глава, за да не го забележи тиранинът Рейчъл, ако случайно надникне през някой от горните прозорци на замъка. След като премина външното укрепление и се скри в сянката на високата стена, Саймън забави ход. Издължената сянка на Кулата на Зеления ангел беше паднала в крепостния ров. Изкривеният силует на ангела, кацнал триумфално върху острия й връх, се къпеше в огнения гьол в най-отдалечения край на рова.

След като така и така беше тук, Саймън реши да налови малко жаби. Нямаше да отнеме кой знае колко време, а и докторът харесваше такива неща. Това не беше отлагане на поръчката, а по-скоро разширяване на услугата. Все пак не трябваше да се бави — нощта настъпваше доста бързо. Вече дочуваше щурците старателно да настройват инструментите си, за да изпълнят един от последните си концерти през отиващата си година, а жабите начеваха приглушения си, монотонен контрапункт.

Саймън нагази в покритата с лилии вода и спря да се ослуша и да погледа обагреното в тъмновиолетово небе на изток. След жилището на доктор Моргенес крепостният ров беше любимото кътче на Саймън в цялото Мироздание… или поне в онази негова част, която познаваше.

Въздъхна неволно, свали безформената си платнена шапка и зашляпа към мястото, където водната трева и хиацинтите растяха най-гъсто.

 

Когато Саймън стигна до Средния крепостен двор с прогизнали дрехи и с по една жаба във всеки джоб, слънцето окончателно се беше скрило и вятърът свистеше в тръстиките по брега на рова. Момчето застана пред вратата на жилището на доктор Моргенес и почука по масивната облицовка, като внимаваше да не докосва непознатия символ, изрисуван с креда върху дървото. Горчивият опит го беше научил да не пипа нищо, което принадлежи на доктора, без да го попита. Мина известно време, преди да чуе гласа на Моргенес.

— Махай се! — изрече с раздразнение той.

— Аз съм… Саймън! — подвикна Саймън и отново почука.

Този път мълчанието продължи по-дълго, после се чуха бързи стъпки и вратата рязко се отвори. Моргенес, чиято глава едва достигаше брадичката на Саймън, стоеше като в рамка на фона на ярка синя светлина. Беше навъсен и гледаше втренчено.

— Какво? — каза накрая. — Кой?

Саймън се засмя.

— Аз, разбира се. Искате ли жаби?

Измъкна една от пленничките си и я вдигна, стиснал хлъзгавото краче.

— Охо! — Докторът сякаш се събуждаше от дълбок сън. Разтърси глава. — Саймън… Ами да! Влизай, момчето ми! Моите извинения… малко съм разсеян.

Открехна вратата, колкото Саймън да се вмъкне в тесния коридор, и отново я затвори.

— Жаби, а? Хмммм, жаби…

Мина покрай момчето с рамото напред и го поведе навътре. В сиянието на сините лампи, наредени по коридора, тъничкото, сякаш маймунско телце на Моргенес не пристъпваше, а подскачаше. Саймън го последва — раменете му почти опираха в двете студени каменни стени. Така и не успя да разбере как помещения като тези на доктора, които отвън изглеждаха толкова малки — беше ги оглеждал от стената на замъка и ги беше измервал, крачейки откъм двора, — имат толкова дълги коридори.

Ужасен шум, изпълнил целия коридор, внезапно прекъсна мислите на Саймън — свирене, тропане и нещо като лай на стотина гладни хрътки.

Моргенес рипна изненадан.

— Ама че съм и аз, забравих да духна свещите. Чакай тук.

Дребосъкът забърза напред, развял рядката си бяла коса, открехна вратата в дъното на коридора едва-едва — виенето и свиркането станаха два пъти по-силни — и светкавично се мушна вътре. Саймън чу приглушен вик.

Ужасяващият шум моментално спря, така светкавично и напълно, сякаш… сякаш…

„Сякаш духнаха свещ“ — мина му през ума.

Докторът подаде глава от вратата, усмихна се и му кимна да влезе.

Саймън, който беше ставал свидетел на подобни сцени и по-рано, предпазливо последва Моргенес в кабинета му. При едно невнимателно нахлуване най-малко можеше да настъпи нещо странно и дори неприятно.

Нямаше и следа от онова, което беше причинило ужасната гюрултия, каквото и да бе то. Саймън за пореден път се изуми от несъответствието между изгледа на жилището на Моргенес отвън — приспособено казармено помещение с дължина не повече от двайсетина стъпки, сгушено до обраслата с бръшлян стена в североизточния ъгъл на Средния двор — и онова, което представляваше то отвътре, а именно стая с нисък таван, но просторна почти колкото плац за провеждане на рицарски турнири, макар и не чак толкова широка. Премрежил очи срещу оранжевата светлина, която се процеждаше през дългата редица малки прозорци, гледащи към Вътрешния двор, Саймън се взря в отсрещния край на стаята и реши, че едва ли би го достигнал с камък от входната врата, до която стоеше.

Странният ефект на разширяването обаче му беше напълно познат. Всъщност въпреки ужасяващия шум стаята изглеждаше както винаги — сякаш банда побъркани амбулантни търговци бяха вдигнали пазар, след което бяха избягали от ураганна буря. Голямата трапезна маса, проснала се по дължината на близката стена, беше отрупана с високи стъклени мензури, кутии, пълни с прахове и гърмяща сол, платнени торбички, както и някакви сложни конструкции от дърво и метал, по които бяха закачени колби, стъкленици и всякакви други съдове с неизвестно предназначение. Централно място върху масата заемаше огромна медна топка, от чиято лъскава повърхност стърчаха тънки закривени чучури. Тя като че ли плуваше в съд със сребриста течност, закрепен върху оста на триножник от гравирана слонова кост. Чучурите изпускаха пара, а медният глобус бавно се въртеше.

Подът и лавиците бяха отрупани с още по-странни неща. Полирани каменни блокове, четки и кожени крила се мъдреха до клетки за животни — някои празни, други не, — метални обвивки на непознати същества, покрити с опърпана кожа или безредно стърчащи пера; безразборно струпани късове кристали покрай тапицираните стени… и навсякъде книги, книги, книги, захвърлени разтворени или накацали тук-там из стаята като огромни тромави пеперуди.

Имаше и стъклени топки с цветни течности, които бълбукаха без огън, както и някаква плоска кутия с блестящ черен пясък, който постоянно се движеше, сякаш подухван от недоловими пустинни ветрове. От закачени по стените дървени сандъчета от време на време изскачаха изрисувани дървени птички, изпискваха нахално и се скриваха. До тях висяха карти на страни със съвсем непозната география, макар Саймън далеч да не беше „на ти“ с географията. Общо взето, бърлогата на доктора беше истински рай за един любознателен младеж, безспорно най-прекрасното място в Остен Ард.

Моргенес крачеше в другия край на стаята под една провиснала звездна карта, ярките небесни точки върху която бяха свързани с линия, очертаваща фигурата на странна четирикрила птица. Неочаквано докторът подсвирна със задоволство, наведе се и започна да рови като катерица напролет. Във въздуха зад гърба му се вдигна вихрушка от свитъци, вълнени дрехи, миниатюрни прибори за хранене и чашки като от сервиз на някое джудже. Накрая се изправи, вдигнал в ръце голяма стъклена кутия. Промъкна се до масата през вехториите по пода и я постави върху нея, след което грабна от някаква лавица две случайно попаднали му шишета.

Течността в едното имаше цвета на обагреното от залеза небе отвън и то димеше като кадилница. В другото имаше нещо синкаво и гъсто, което започна да се точи безкрайно бавно в кутията, когато докторът надигна шишетата. От двете течности се получи прозрачна като планински въздух смес. Докторът разпери ръце като пътуващ актьор и за миг застина неподвижен. После зашава с пръсти и попита:

— Жаби, а?

Саймън се втурна към него, като измъкна двете уловени жаби от джобовете си. Докторът ги взе и тържествено ги пусна в съда. Сащисаните земноводни цопнаха в прозрачната течност, спуснаха се плавно на дъното и енергично заплуваха в новия си дом. Саймън се изкикоти от изненада и възхищение.

— Това вода ли е?

Старецът се извърна и го погледна със светлите си очи.

— В известен смисъл, в известен смисъл… — Моргенес прокара дългите си разкривени пръсти през рядката си брадица. — Е, благодаря за жабите. Мисля, че вече знам какво да правя с тях. Абсолютно безболезнено е. Предполагам дори, че ще им хареса, макар да се съмнявам, че ботушите ще им допаднат.

— Ботуши ли? — учуди се Саймън, но докторът се отдалечи и отново се засуети. Накрая избута купчина карти от едно ниско столче и кимна на Саймън да седне.

— Е, млади момко, какво да ти предложа като справедлива отплата за свършената днес работа? Домашно животинче? Може би ще поискаш този кокиндрилис за домашен любимец?

И докторът се закиска и размаха един препариран гущер.

За момент Саймън се поколеба — чудесно би било да пъхне гущера в коша с бельо, за да го открие новото момиче Хепсибах — но не. Самата мисъл за камериерки и чистене го подразни — напомни му защо е тук — и Саймън я отпъди.

— Не — отвърна най-после той. — Искам да чуя някои истории.

— Истории? — Моргенес се приведе към него и го изгледа преценяващо. — Истории? По-добре върви при Шем Коняря, щом искаш да слушаш такива неща.

— Не такива — прекъсна го Саймън. Дано не беше обидил дребосъка. Старците са толкова чувствителни! — Истории за истински неща. Какво е било едно време — битки, дракони, — дето са се случвали!

— Аха. — Моргенес се надигна и усмивката се върна върху розовото му лице. — Разбирам. Имаш предвид историята. — Докторът потри ръце. — Това е по-добре — много по-добре!

Той скочи на крака и закрачи сред пръснатите по пода вехтории.

— Е, и какво искаш да чуеш, момчето ми? За превземането на Наарвед? За битката при Ач Самрат?

— Разкажете ми за замъка — отвърна Саймън. — За Хейхолт. Кралят ли го е построил? Колко е стар?

— Замъкът…

Докторът спря да крачи, хвана края на износената си сива роба и разсеяно затърка един от любимите експонати на Саймън — комплект боядисани в яркосиньо и жълто рицарски доспехи от полирано дърво.

— Хм… замъкът… — повтори Моргенес. — Е, това поне си струва двете жаби. Всъщност, ако ти разкажа цялата история, ще ти се наложи да пресушиш крепостния ров и да ми докараш цяла кола от брадавичестите си пленнички, за да ми платиш. Но днес сигурно искаш да чуеш най-главното от историята и няма никакво съмнение, че ще ти го разкажа. Почакай да наквася гърлото си.

Докторът отиде до дългата маса и взе голям бокал с пенлива кафява течност. Подуши я внимателно, поднесе я към устните си и отпи малка глътка. След миг размисъл облиза горната си устна и подръпна със задоволство брадичката си.

— Охо, тъмно пиво от Стеншиър. Няма спор — бирата е голяма работа. Та за какво говорехме? А, да, за замъка.

Моргенес разчисти място върху масата, след което — както държеше бокала — подскочи с изненадваща лекота, настани се отгоре и заклати обутите си в чехли крачета на половин лакът от пода. И отново отпи.

— Боя се, че тази история започва дълго преди царуването на нашия крал Джон. Ще трябва да ти разкажа за първите мъже и жени, дошли в Остен Ард — прости хорица, които живеели по бреговете на река Гленивент. Били главно скотовъдци и рибари, вероятно изгонени от изгубения Запад през някой несъществуващ вече провлак. Те не създавали особени проблеми на господарите на Остен Ард…

— Стори ми се, казахте, че те били първите хора, които дошли тук? — прекъсна го Саймън, тайно доволен, че е успял да хване Моргенес в противоречие.

— В смисъл, че те били първите човеци. Ситите владеели тази земя много преди на нея да стъпи човешки крак.

— Искате да кажете, че Малкият народ наистина е съществувал? — Саймън се ухили. — Както твърди и Шем Коняря? Покаси, ниски и прочее?

Това действително го развълнува.

Моргенес енергично поклати глава и отпи нова глътка.

— Не само е съществувал, по и все още съществува — макар че за това ще стане дума чак накрая, — а и те изобщо не са „малък народ“… Потрай, момчето ми, остави ме да продължа.

Саймън се наведе напред. Мъчеше се да овладее нетърпението си.

— Е?

— Та както споменах, хората и ситите били миролюбиви съседи. Наистина понякога възниквал спор за някое пасбище или нещо такова, но след като хората не представлявали особена заплаха. Почтеният народ проявявал великодушие. С течение на времето хората започнали да строят градове, някои отстоящи само на половин ден път от земите на ситите. После на скалистия полуостров Набан възникнало могъщо кралство и простосмъртните от Остен Ард се надявали да получат покровителството му. Все още ли следиш мисълта ми, момче?

Саймън кимна.

— Добре. — Последва солидна глътка. — Е, вероятно земята стигала за всички, докато по водите не пристигнало черното желязо.

— Какво? Черно желязо?

Острият поглед на доктора принуди Саймън да замълчи.

— Моряците от почти забравения запад, римърите — продължи Моргенес. — Акостирали някъде на север, тежковъоръжени и свирепи като мечки мъже, кръстосващи моретата в своите дълги лодки-змии.

— Римъри? — учуди се Саймън — Като придворния херцог Исгримнур? В лодки?

— Преди да се заселят тук, прадедите на херцог Исгримнур били велики мореплаватели — обяви тържествено Моргенес. — Не търсели пасища и обработваема земя, а плячка. Но най-важното е, че донесли желязото или поне тайната за получаването му. Правели железни копия и мечове, които не се чупели като бронза на Остен Ард и можели да сразят дори магическата сила на ситите.

Моргенес стана и отново напълни чашата си от едно покрито ведро, поставено върху огромен куп книги до стената. Вместо да се върне до масата, той спря и посочи с пръст лъскавите нараменници на рицарските доспехи.

— Никой не можел да им противостои дълго — студеният, твърд дух на желязото сякаш бил въплътен не само в оръжията им, но и в самите моряци. Много хора побягнали на юг да търсят закрила край предните гранични постове на Набан. Легионите на Набан, отлично организирани гарнизонни отряди, се съпротивлявали известно време. Накрая и те били принудени да отстъпят Фростмарч на римърите. Било… голямо клане.

Саймън се размърда от задоволство.

— Ами ситите? Казахте, че нямали желязо.

— Това се оказало фатално за тях. — Докторът наплюнчи пръста си и изтри едно петънце върху полираното дърво на нагръдника на бронята. — Дори те не могли да надвият римърите в открит бой, но — той насочи прашния си пръст към Саймън, сякаш това го засягаше лично — ситите познавали земята си. Били съвсем близо до нея, в известен смисъл част от нея, каквато нашествениците никога не биха могли да бъдат. Дълго защитавали именията си, отстъпвайки бавно към своите укрепления. Най-главното от тях, както и причината за цялата тази история, било Асу’а, Хейхолт.

— Този замък? Ситите са живеели в Хейхолт? — Саймън не можа да скрие съмненията си. — Преди колко време е построен?

— Саймън, Саймън…

Докторът се почеса по ухото и се върна на мястото си върху масата. Зад прозорците залезът окончателно се беше стопил и светлината на фенера разделяше лицето му на две половини като някаква театрална маска — половината осветена, половината скрита в тъмнина.

— Доколкото на мен или въобще на някой простосмъртен му е известно, може и да е имало замък, когато ситите дошли за пръв път тук… когато Остен Ард бил свеж и неопетнен като пролетен поток от разтопен сняг. Няма никакво съмнение, че ситите са живели тук безчет години преди пристигането на хората. Това било първото място в Остен Ард, докоснато от ловките ръце на строител. Именно от тази крепост се контролират водните пътища и движението на стадата по тучните пасища. Хейхолт и неговите предшественици — по-старите цитадели, заровени под нас — са се издигали тук от незапомнени времена. Когато дошли римърите, или римърсгардците, както е официалното им название, замъкът бил вече много, много стар.

Когато смисълът на казаното от Моргенес проникна в съзнанието на Саймън, му се зави свят. Старият замък изведнъж му се стори потискащ като килия с каменни стени. Той трепна и метна бърз поглед наоколо, сякаш всеки момент някое древно и злобно създание можеше да протегне към него прашните си ръце.

Моргенес се разсмя развеселен — смехът му прозвуча необичайно младежки за годините му — и скочи от масата. Фенерите сякаш грейнаха по-ярко.

— Не бой се, Саймън. Мисля — а никой не би могъл да знае това по-добре от мен, — че няма какво толкова да се страхуваш от магическите способности на ситите. Не и в наше време. Замъкът е напълно променен оттогава — камък по камък, и всеки аршин от него е многократно и ревностно освещаван от стотици свещеници. Е, Джудит и кухненският персонал може и да забелязват от време на време, че липсва някоя чиния с кейк, но ми се струва точно толкова логично да го е сторил някой младеж, колкото и привидение.

Кратка серия почуквания по вратата прекъсна доктора.

— Кой е? — извика той.

— Аз съм — отвърна унил глас. Последва дълга пауза. — Аз съм, Инч.

— О, кости на Анаксос! — изруга докторът, който обичаше причудливите изрази. — Ами отвори вратата… Твърде стар съм да тичам насам-натам, за да обслужвам разни глупаци.

Вратата се люшна навътре. Човекът, чийто силует се очерта на светлината на коридора, вероятно беше висок, но така беше сгушил глава между превитите си рамене, че беше трудно да се прецени. Топчестото му безизразно лице плуваше като луна над гърдите му, обкръжено от бодлива черна коса, подстригана явно с някакъв тъп и нащърбен нож.

— Съжалявам, че… че ви безпокоя, докторе, но… но нали казахте да дойда рано?

Гласът му беше плътен и ленив като гъста мазнина.

Моргенес подсвирна гневно и подръпна кичурче от бялата си коса.

— Да, така е, но ти казах веднага след вечеря, а все още дори не е дошло време за вечеря. Както и да е, няма да те върна. Саймън, познаваш ли помощника ми Инч?

Саймън кимна учтиво. Виждал беше този човек един-два пъти; Моргенес го викаше от време на време, явно за да му помага при вдигането на тежки предмети. А и беше пределно ясно, че едва ли става за нещо друго.

— Е, млади Саймън, мисля, че за днес е време да сложим край на моето празнословие — обяви старецът. — След като Инч е тук, трябва да го използвам. Ела пак и ще ти разкажа още неща, ако искаш.

— Разбира се!

Саймън кимна отново на Инч, който завъртя кравешкия си поглед след него. Вече до вратата, която тъкмо се канеше да отвори, в съзнанието му изникна неочаквана картина: метлата на Рейчъл там, където я беше оставил — на тревата край крепостния ров, сякаш труп на някаква странна водна птица.

„Идиот!“

Нямаше да й каже нищо. Можеше да прибере метлата на връщане и да съобщи на Драконката, че е почистил. Рейчъл имаше купища главоболия, а и въпреки че с доктора бяха едни от най-старите обитатели на замъка, не си говореха кой знае колко често. Да, това бе най-удачният план.

Без да си дава сметка защо, Саймън се обърна. Наведен над масата, дребосъкът внимателно разглеждаше някакъв надиплен ръкопис, а Инч стоеше зад него, вперил празен поглед в нищото.

— Доктор Моргенес…

Щом чу името си, докторът вдигна глава и примигна. Изглеждаше изненадан, че Саймън, който беше не по-малко изненадан, все още е в стаята.

— Докторе, постъпих глупаво.

Моргенес повдигна въпросително вежди.

— Трябваше да измета стаята ви. Рейчъл ме накара. А следобедът свърши.

— О, аха!

Моргенес сбърчи нос, като че ли го сърбеше, и се усмихна широко.

— Да изметеш стаята ми, а? Ами добре, момчето ми, ела утре и го направи. Кажи на Рейчъл, че имам още работа за теб, ако бъде така добра да те пусне.

Той се зае отново с книгата, след което пак вдигна поглед, присви очи и стисна устни. Докато докторът мълчеше умислен, възбудата, която Саймън изпитваше, внезапно се превърна в напрегнатост.

„Защо ме гледа така?“

— Като си помисля, момче — заговори накрая докторът, — занапред ме чака много работа, в която можеш да ми помагаш, а вероятно ще имам нужда и от чирак. Ела утре, както ти казах. Ще поговоря с управителката на камериерките и за другото.

Усмихна се лекичко и се наведе над ръкописа. Инч наблюдаваше Саймън иззад гърба на доктора с неразгадаем израз върху бялото си като брашно лице. Момчето се обърна и се втурна през вратата. Докато подскачаше по осветения в синьо коридор, а след това под мрачното, покрито с облаци небе, го обзе въодушевление. Чирак! На доктора!

Когато наближи крепостната врата, се спусна до рова, за да вземе метлата. Щурците вече бяха подхванали вечерния си хорал. Той намери метлата и поседна за миг в подножието на стената близо до водата, за да ги послуша.

Опиянен от ритмите, прокара пръсти по близките камъни. Докато галеше повърхността на един от тях, излъскан и гладък като полирано кедрово дърво, си помисли: „Този камък може би стои тук от… от времето, преди нашия бог Усирис да се е родил. Може би някое ситско момче е стояло някога в същото това тихо кътче, заслушано в нощта…

Откъде повя този ветрец?“

Сякаш някакъв глас шепнеше ли, шепнеше нещо, но твърде тихо, за да чуе думите.

„Може би и то е прокарало пръсти по същия този камък…“

Вятърът шепнеше: „Ще си го върнем, дете на хората. Ще си върнем всичко…“

Стиснал яката на палтото си срещу внезапния хлад, Саймън се изправи и се изкатери по тревистия склон, внезапно закопнял да чуе познати гласове и да види светлина.