Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (47)

44. Кръв и кръжащият свят

Черната кръв на дракона го бе заляла, изгаряща като огън. Сякаш отми собствения му живот от него. Ужасяващата й същност го обсеби, попари духа му и всели в него духа на дракона. Сякаш самият той се бе превърнал — в мига, преди да го обгърне мракът — в тайнственото сърце на Червея.

 

Притаеният и заплетен живот на Игджарджук го облада. Той се разпростря; промени се и тази промяна беше болезнено мъчителна като смърт и раждане едновременно.

Костите му натежаха, плътни като камъни и извити като на влечуго. Кожата му се втвърди в перлени люспи и той я усети да се плъзга по гърба му като броня.

Кръвта на дракона запулсира в гърдите му, тромава като мрачна звезда в пусто небе, мощна и гореща като ковашки огън. Ноктите му се забиха в каменната кожа на света, а древното му сърце туптеше… и туптеше… и туптеше… Изпълни го крехката, древна мъдрост на драконския род, живял още през младенческите дни на земята, след това усети да го затиска бремето на неизброимите години, бушуващите като талази на огромна река мрачни хилядолетия. Беше един измежду многото от най-древните раси, един от първородните на изстиващата земя и лежеше свит на кълбо под пръстта на света, като сврял се в ябълка най-нищожен червей…

Старата черна кръв препускаше из него. Той продължаваше да расте, възприемаше и наричаше нещата в кръжащия свят. Кожата му — земната кажа — стана негова собствена кожа; пълзящата повърхност, върху която се раждаха всички земни твари, измъчваха се и гаснеха, капитулирайки най-накрая, за да се превърнат отново в частица от него. Костите му бяха неговите кости, скалните подпори, върху които се крепяха всички неща и през които усещаше всяко трепване, всяко дихание на живота.

Беше Саймън. И в същия момент беше драконът. И въпреки всичко самата земя в цялата й безбрежност и всичките й подробности. И още се разрастваше и разрастваше, усещаше животът му на простосмъртен да го напуска…

Сред внезапната самота на величието си, уплашен, че ще загуби всичко, той протегна ръка да докосне онези, които беше познавал. Усещаше топлината на техните животи, сякаш искри сред огромен, брулен от ветрове мрак. Толкова много животи — толкова значими, толкова нищожни…

 

Видя Рейчъл — приведена, остаряла. Седеше на столче в празна стая и държеше побелялата си глава с ръце. Кога се бе смалила толкова? В краката й лежеше метла, а до нея имаше събрана купчинка прах. Стаята на замъка бързо потъваше в мрак.

Принц Джосуа стоеше изправен на един склон, загледан към долината. Отблясъците на огъня осветяваха мрачното му лице. В израза му се четеше съмнение и болка; той се опита да протегне ръка и да му вдъхне увереност, но можеше само да наблюдава, без да докосва.

Дребен кафяв мъж, когото не познаваше, направляваше лодката си в някакви зеленикави води. Клоните на огромни дървета провисваха във водата и се носеха облаци от мушици. Дребосъкът потупа затъкнатия в колана му пергаментов свитък, сякаш за да се увери, че си е на мястото. Вятър разлюля надвисналите клони и той се усмихна признателно.

Едър мъжага — дали не беше Исгримнур? Защо беше без брада? — крачеше по някакъв порутен вълнолом, загледан в смрачаващото се небе и бушуващия океан.

Красив старец с дълга разчорлена бяла коса си играеше с тълпа полуголи дечица. Сините му очи гледаха кротко и отнесено, набръчкани в крайчетата от щастливата му усмивка.

Мириамел, чиято коса беше подстригана много късо, наблюдаваше от перилата на някакъв кораб струпващите се на хоризонта огромни облаци. Платната плющяха над главата й. Прииска му се да я погледа по-дълго, но видението отлетя като отнесен от вятъра лист.

Висока, облечена в черно хернистирка бе коленичила пред две каменни пирамиди сред гора стройни брези на връхлитан от вятъра планински хребет.

Крал Елиас се взираше в дъното на винена чаша с обрамчени от червени кръгове очи. На коленете му лежеше Печал. Сивият меч напомняше див звяр, който се преструва на заспал…

 

Пред него внезапно изникна Моргенес, увенчан от пламъци; сякаш ледено копие прониза драконовото му сърце. Старецът държеше огромна книга и устните му помръдваха в страдалчески, безмълвни викове, сякаш крещеше някакво предупреждение… пазете се от лъжливия пратеник, пазете се от фалшивия месия… пазете се…

 

Лицата изчезнаха, с изключение на един-единствен призрак.

Някакво момче, слабо и непохватно, си проправяше път през мрачни тунели под земята, ридаеше и пълзеше из лабиринта като хванато в капан насекомо.

Момчето стоеше на някакъв облян от лунна светлина склон и се взираше с ужас в някакви бледолики силуети и един сив меч, самото то скрито в сянката на тъмен облак.

Същото момче, вече пораснало, стоеше изправено пред огромна бяла кула. На пръста му проблясваше златиста светлина, макар то да се бе стаило в плътния сумрак. Виеха камбани, а покривът бе обхванат от пламъци…

 

Мракът започна да го обгръща отвсякъде, да го увлича към други, още по-странни места — където той не искаше да се озове. Трябваше да си спомни името на това дете, на това недодялано момче, което тънеше в невежество. Не искаше да се озове там; искаше да си спомни…

Името му бе… името му бе… Саймън!

Саймън.

И гледката започна да помръква…

— Сеоман — произнесе още по-силно гласът и той осъзна, че вече няколко пъти го е повикал.

Отвори очи. Цветовете бяха толкова наситени, че моментално ги затвори заслепен. Зад спуснатите му клепачи се завъртяха сребърни и червени кръгове.

— Хайде, Сеоман, върни се. Имаме нужда от теб.

Той пооткрехна очи, за да привикне със светлината. Сега не се появиха никакви цветове — всичко бе бяло. Изпъшка, опита се да помръдне и усети ужасяваща слабост, сякаш нещо го притискаше от всички страни; същевременно имаше усещането, че е прозрачен и крехък, сякаш изваян от стъкло. Дори с притворени очи усещаше как светлината преминава през него, как го изпълва с хладно сияние.

Върху чувствителното му лице падна някаква сянка, чието тегло усети осезаемо. Нещо влажно и студено докосна устните му. Преглътна, изпитвайки болезнено пощипване, закашля се и отпи пак. Като че ли с тази глътка усети всички възможни вкусове на водата — на вледенен планински връх, на бухнал дъждовен облак, на скалист планински вир.

Отвори очи по-широко. Всичко наоколо бе пронизващо бяло, освен златистото лице на Джирики, което се рееше малко над него. Намираше се в пещера с покрити с бледа пепел стени, прорязани от едва доловими ивици; на каменния под покрай стените бяха струпани купчини кожи, дървени гравюри и украсени бокали. Натежалите му ръце, сковани, но някак странно чувствителни, сграбчиха кожената завивка и опипаха лекичко дървеното легло, в което бе легнал. Как…?

— Аз…

Отново се закашля.

— Ранен си и си изтощен. Нормално е.

Ситът свъси чело, но грейналите му очи не промениха израза си.

— Знаеш ли, че извърши нещо ужасно, Саймън? Втори път ме спаси.

— Ммммм.

Мозъкът му реагираше мудно като мускулите му. Какво точно се бе случило? Планината… пещерата… и…

— Драконът!

Саймън усети, че се задавя, и опита да се надигне. Кожената завивка се плъзна надолу и той почувства сковаващия студ. Светлината се процеждаше през закачената на входа кожена завеса. Всичко около него се завъртя, главата му забуча и той отново се отпусна назад.

— Няма го — отсече Джирики. — Мъртъв или не — не знам, — но го няма. Когато ти нанесе удар той се преметна край теб и се провали в бездната. Не можах да забележа къде точно сред снеговете и ледовете на безконечните дълбини. Ти размаха меча Трън като истински воин, Сеоман Снежен кичур.

— Аз…

Пое колебливо дъх и опита да заговори отново. Говоренето му причиняваше болка.

— Не мисля… че бях аз. Трън… ме използва. Искаше… да бъде спасен, струва ми се. Сигурно звучи глупаво, но…

— Не е глупаво. Мисля, че си прав. Виж.

Джирики посочи близката стена. Трън лежеше, положен върху наметалото на принца, черен и далечен като дъно на кладенец. Нима това нещо бе оживяло в ръката му?

— Беше лесно да го донесем — продължи Джирики. — Вероятно искаше да ни доведе тук.

От думите на сита нещо в главата на Саймън просветна.

„Мечът искаше да дойде тук — но къде е това тук? И как се озовахме… О, Божия майко, драконът…“

— Джирики! — задъха се той. — Другите! Къде са другите?

Принцът кимна.

— А, да. Мислех да мине повече време, но явно нямам избор.

За момент той затвори големите си светли очи.

— Ан’най и Гримрик са мъртви. Заровихме ги в Урмшайм. — Той въздъхна и объркано зажестикулира. — Ти не проумяваш какво означава да заровиш простосмъртен и сит заедно, Сеоман. Много рядко се случва, а цели пет столетия въобще не се е случвало. Делата на Ан’най ще са живи до свършека на света сред Танца на годините в летописите на нашия народ, а името на Гримрик ще живее заедно с неговото. Те завинаги остават да лежат под Дървото на Удун. — Джирики помълча малко. — Останалите… е, те оцеляха.

Нещо сграбчи сърцето на Саймън, но той отблъсна мислите за двамата загинали за по-късно. Загледа се в криволичещите бледи ивици и забеляза, че са изображения на огромни змии и зверове с издължени бивни — покриваха целия таван и стените. Безизразните им погледи го разтревожиха: взираше ли се по-дълго в тях, сякаш започваха да се движат. Обърна лице към сита.

— Къде е Бинабик? Искам да говоря с него. Сънувах най-странния сън… най-странния сън…

Преди Джирики да отговори, Хейстън пъхна глава в отвора на пещерата.

— Кралят още ли не ще да приказва? — попита той, след което видя Саймън. — О, хлапак, надигна се, а? — нададе радостен вик той. — Чудесно!

— Какъв крал? — смути се Саймън. — Надявам се, не Елиас?

— Не, хлапе — поклати глава Хейстън. — След… след всичко горе в планината ни намериха тролите. Ти проспа няколко дни. Сега сме в Минтахок — планината на тролите.

— Бинабик при семейството си ли е?

— Не съвсем.

Хейстън погледна Джирики. Ситът кимна.

— Бинабик и Слудиг… кралят ги държи затворници. Някои казват, че ги заплашва смъртно наказание.

— Какво!? Затворници ли?! — избухна Саймън и отново се отпусна, усетил жестока болка в главата. — Но защо?

— Слудиг, защото е омразен римър — обясни Джирики. — А Бинабик, казват, бил извършил някакво ужасно престъпление срещу краля на тролите. Още не знаем какво, Сеоман Снежен кичур.

Саймън поклати изумен глава.

— Това е лудост. Или съм се побъркал, или продължавам да сънувам. — Той изгледа укорително Джирики. — И защо непрекъснато ме наричаш така?

— Недей…

Вместо да изчака обясненията на Хейстън, Джирики измъкна от дрехата си огледалото. Саймън се надигна и го взе; усети с чувствителните си пръсти фино резбованата рамка. Вятърът отвън зафуча и студеният въздух изпълни пещерата.

Целият свят ли беше скован от лед? Никога ли нямаше да свърши вечната зима?

При други обстоятелства би останал поразен от златистите червеникави мустаци и бакенбарди, покрили плътно цялото му лице, но сега вниманието му привлече огромен белег от брадичката, през бузата, чак до лявото му слепоочие. Кожата около него беше синкава и прозрачна. Докосна белега и трепна, след това плъзна пръсти по косата си.

Един огромен кичур бе побелял като снеговете на Урмшайм.

— Ти си белязан, Сеоман. — Джирики протегна дългия си пръст и докосна бузата му. — За добро или за зло, но си белязан.

Саймън изпусна огледалото и захлупи лицето си с ръце.