Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (46)

43. Опустошение

Червеношийката с оранжеви като избелял кехлибар гърдички кацна на един от долните клони на бряста. Обърна глава насам-натам, оглеждайки билковата градина, и изчурулика сърдито, сякаш недоволна, че намира всичко в такъв безпорядък.

Джосуа я проследи как отлита, как се гмурка над градинската ограда и след това се извисява стремително край зъберите на централната кула. След миг се превърна в черно петънце на фона на просветващата сивкава зора.

„Първата червеношийка, която виждам от толкова време. Може би добро предзнаменование в този мрачен ювен“.

Обърна се и с изненада видя изправеният на пътеката Джарнауга да се взира натам, където бе изчезнала птичката. Старецът, който явно не обръщаше внимание на студа, беше само по бричове и тънка риза; белите му крака бяха боси.

— Добро утро, Джарнауга — поздрави го Джосуа и загърна по-плътно яката на наметалото си, сякаш от нечувствителността на римъра му бе станало по-студено. — Какво те води в градината толкова рано?

— Това старо тяло се нуждае от съвсем малко сън, принц Джосуа — усмихна се той. — А и аз бих те попитал същото, но мисля, че знам отговора.

Джосуа кимна мрачно.

— Откак посетих тъмницата на брат си, не мога да спя.

— Има най-различни видове затворничество — поклати глава Джарнауга.

Двамата крачеха мълчаливи из лабиринта от алеи. Градината — някогашната гордост на лейди Воршева, демонстрираща нейния педантичен усет за елегантност, твърде необичаен за едно родено в талига момиченце, шушукаха си придворните, — в момента беше запусната заради лошото време и струпалите се неотложни грижи и безпокойства.

— Нещо не е наред, Джарнауга — обади се най-после Джосуа. — Почти го усещам, както рибар усеща влошаването на времето. Какво прави брат ми?

— Струва ми се, че прави всичко възможно, за да ни изтрепе до крак — отвърна старецът и съсухреното му лице се изопна в сурова усмивка. — Това ли наричаш „не наред“?

— Не — отвърна сериозно принцът. — Не. Тъкмо там е проблемът. Вече цял месец го отблъскваме с цената на скъпи жертви — барон Ордмаер, сър Гримстед, Улдорсен от Калдсей, както и стотици храбри воини, — а ето, че почти от две седмици не е предприел сериозна атака. Нападенията му са… формални. Очевидно е решил да ни подложи на обсада. Защо? — Той приседна на една пейка и Джарнауга се присъедини към него. — Защо? — повтори той.

— Една обсада невинаги се печели със силата на оръжието. Вероятно има намерение да ни умори от глад.

— В такъв случай защо изобщо атакува? Причинихме им ужасни загуби. Защо просто не изчака? Сякаш единствената му цел е да държи нас вътре, а той да е отвън. Какво прави Елиас?

Старецът сви рамене.

— Както ти казах: много неща мога да видя, но какво става в сърцето на един човек е отвъд зрението ми. Дотук оцеляхме. Да бъдем благодарни и на това.

— Благодарен съм. Но познавам брат си. Не е от тези, които изчакват търпеливо. Нещо се носи във въздуха, той крои нещо…

И потъна в мълчание, загледан в една обрасла с бурени леха. Цветята така и не бяха успели да се разпъпят и плевелите се бяха нахвърлили като лешояди, обвивайки повехналите зелени стръкове.

— Можеше да е великолепен крал — обади се неочаквано Джосуа в отговор сякаш на някакъв незададен въпрос. — Едно време беше просто силен, но не и тиранин. Искам да кажа, понякога в младостта ни беше и жесток, но това беше онази невинна жестокост, която големите момчета демонстрират пред по-малките. Дори ме е учил на разни неща — фехтовка, борба. Аз не го научих на нищо. Не се интересуваше особено от нещата, които знаех.

Принцът се усмихна печално и за миг като че ли върху изострените му черти грейна нежен момчешки израз.

— Можехме дори да бъдем приятели… Само Хилиса да бе жива.

— Майката на Мириамел? — попита тихо Джарнауга.

— Беше много красива — южнячка, нали разбираш, — тъмнокоса, с бели зъби. Беше много свенлива, а когато се усмихнеше, сякаш запалваха фенер. Обичаше брат ми — колкото й бе възможно. Но той я плашеше: толкова гръмогласен, огромен. А тя беше съвсем мъничка… тъничка като върбичка, подскачаше, щом някой я докоснеше по рамото…

Принцът не каза повече нито дума, потънал в размисъл. Блед слънчев лъч проби облаците на хоризонта и обагри в нежножълто мрачната градина.

— Говориш така, сякаш твърде много си мислил за нея — каза предпазливо старецът.

— О, аз я обичах. — Каза го съвсем простичко, без да откъсва очи от преплетените бурени. — Изгарях от любов към нея. Молех Бог да ми отнеме тази любов, макар да знаех, че ще се превърна в празна обвивка, ако бъда лишен от смисъла на живота си. А мисля, че и тя ме обичаше; често ми казваше, че съм единственият й приятел. Никой не я познаваше по-добре от мен.

— Подозираше ли Елиас?

— Разбира се. Подозираше всеки, който застанеше до нея по време на карнавалните шествия, а аз бях постоянно с нея. Но винаги с нужната почтеност — добави светкавично той. — Защо трябваше да съм до такава степен съвестен, дори и сега? Усирис да ми прости, но по-добре да му бяхме изменили! — Джосуа го изрече със стиснати зъби. — Предпочитам да бе мъртвата ми любов, отколкото само мъртвата съпруга на брат ми. — Той погледна укоризнено изпъкналата от десния му ръкав буца плът. — Смъртта й тежи като ужасяващ товар на съвестта ми — вината е моя! Боже мой, семейството ни е прокълнато.

Той млъкна, защото по пътеката се чуха стъпки.

— Принц Джосуа! Принц Джосуа, къде сте?

— Тук съм — отвърна разсеяно принцът и след миг един от гвардейците изскочи иззад живия плет.

— Принце — започна задъхан той и падна на едно коляно. — Сър Деорнот каза да дойдете веднага!

— Пак ли налитат? — запита Джосуа със сдържан тон, докато се надигаше и изтръскваше росата от вълненото си наметало.

— Не, ваше височество — отвърна гвардеецът; отваряше и затваряше от превъзбуда мустакатата си уста като риба на сухо. — Вашият брат — искам да кажа, кралят, ваше височество. Оттегля се. Обсадата свърши.

Принцът изгледа смутено Джарнауга. После забързаха по пътеката зад възбудения гвардеец.

 

— Върховният крал капитулира! — викна Деорнот, докато Джосуа се изкачваше по стълбите с развято от вятъра наметало. — Гледай! Подви опашка и побягна!

Деорнот се обърна и тупна Изорн приятелски по рамото. Синът на херцога се ухили, но намиращият се до него Айнскалдир изгледа ожесточено младия еркинландец — даваше му да разбере, че не бива да си позволява подобна глупост с него.

— Това пък какво е сега? — измърмори Джосуа, докато профучаваше край Деорнот към порутената преградна стена.

Точно под тях лежаха пръснати отломъците на разрушена сапьорска машина, доказателство за неуспелия опит да срутят стената, като прокопаят тунел под нея. Стената бе хлътнала около метър, но не бе рухнала: Дендинис я бе построил да издържи цяла вечност. Като подпалиха дървените колони, служещи за подпори при прокопаването на тунела, сапьорите сами се бяха затрупали под рухналите камъни.

В далечината лагерът на Елиас напомняше гъмжащ мравуняк. Оцелелите обсадни машини лежаха съборени и натрошени, за да не могат да бъдат използвани; нямаше ги безкрайните редици палатки — сякаш бяха пометени от ураганни ветрове. Чуваха се едва доловими звуци — далечни викове и плющене на камшици, — съпровождащи товаренето на обоза на Върховния крал.

— Той се оттегля! — каза възторжено Деорнот. — Успяхме!

Джосуа поклати глава.

— Защо? Защо го прави? Успяхме да унищожим съвсем незначителна част от войските му.

— Вероятно е разбрал, че Наглимунд е непристъпен — обади се Изорн.

— А защо не ни изчака да отслабнем? — не се отказваше принцът. — Ейдон! Какво става? Разбирам самият Елиас да се върне в Хейхолт — но защо не остави поне някаква символична обсада?

— За да ни примами навън — обади се тихо Айнскалдир. — На открит бой.

Свъсил вежди, той прокара палец по острието на камата си.

— Възможно е — отвърна принцът. — Но би трябвало да ме познава по-добре.

— Джосуа…

Джарнауга гледаше оттатък вдигащата лагера войска към утринната мъгла, забулила северния хоризонт.

— От север се задават странни облаци.

Другите се вторачиха нататък, но не видяха нищо, освен смътните очертания на Фростмарч.

— Какви са тези облаци? — запита най-после принцът.

— Буреносни облаци. Абсолютно необичайни. Каквито не съм виждал никога южно от планините.

 

Принцът бе застанал до прозореца, притиснал чело в хладната каменна рамка и заслушан в ромона на вятъра. Долу пустият двор бе огрян от лунната светлина и дърветата се полюшваха.

Воршева измъкна бялата си ръка изпод кожената завивка.

— Джосуа, какво има? Студено е. Затвори прозореца и си легни.

Той не помръдна.

— Вятърът духа навсякъде — отвърна кротко той. — Не можеш да му попречиш нито да нахлуе, нито да си замине.

— Прекалено късно е за твоите гатанки, Джосуа — прозя се тя и прокара пръсти през черната си коса, която се разпръсна върху чаршафа като черни криле.

— Вероятно за много неща е прекалено късно — добави той, приближи се и седна до нея на леглото.

Погали нежно дългата й шия, но продължаваше да гледа към прозореца.

— Съжалявам, Воршева. Знам, че съм… неясен. Никога не съм бил подходящият човек — нито за учителите си, нито за брат си или баща си… нито пък за теб. Понякога се питам дали не съм се родил в неподходящо време.

Той прокара пръст по бузата й и усети топлия й дъх върху ръката си.

— Когато се вгледам в този свят такъв, какъвто ми се представя, се чувствам безкрайно самотен.

— Самотен ли!? — надигна се Воршева.

Кожената й роба се отметна; гладката плът с цвят на слонова кост грейна под лунната светлина.

— Ти си жесток човек, Джосуа! Продължаваш да ме наказваш за грешката ми, че се опитах да помогна на принцесата. Как е възможно да споделяш едно легло с мен и да се наричаш самотен? Махни се, хленчещо момченце, върви да спиш с някое от онези студенокръвни северни момичета или в някоя монашеска бърлога. Хайде, махай се!

Тя замахна, но той хвана ръката й. Воршева беше крехка, но силна и го плесна два пъти със свободната си ръка, преди той да се търкулне върху нея и да я притисне.

— Кротко, милейди, кротко! — разсмя се той. Тя не се примири и продължи борбата. — Права си — продължи той. — Оскърбих те и те моля за прошка. Предлагам примирие.

Наведе се и я целуна по врата и по поруменялата от гняв буза.

— Ще те ухапя! — изсъска тя. Тялото й трепереше под неговото. — Ужасих се, когато тръгна на бой, Джосуа. Мислех, че ще загинеш.

— И аз бях уплашен не по-малко, милейди. На този свят има много неща, от които да се страхуваме.

— А сега се чувстваш самотен.

— Човек може да е самотен — отвърна принцът и й подаде устната си да я захапе — и в най-изисканата и превъзходна компания.

Свободната й ръка обви врата му и го привлече по-близо. Лунната светлина посребри сплетените им тела.

 

Джосуа пусна кокалената лъжица в купата със супата и изгледа ядосано образувалите се по повърхността й вълнички. Трапезарията бръмчеше от мърморенето на множество гласове.

— Не мога да ям! Трябва да разбера!

Воршева, която се хранеше мълчаливо, но с обичайния си добър апетит, го стрелна с обезпокоен поглед през масата.

— Какво и да се случва, принце — обади се притеснено Деорнот, — трябва да сте силен.

— Ще трябва да кажеш нещо на хората, принц Джосуа — намеси се с пълна уста Изорн. — Те са развълнувани и объркани. Краля го няма. Защо да не празнуваме?

— Отлично знаете защо! — изсумтя Джосуа и подпря с длан слепоочието си да успокои болката. — Сигурно разбирате, че това е капан — че Елиас не би се предал така лесно!

— Да — съгласи се Изорн, но не изглеждаше особено убеден. — Това обаче не означава, че целият скупчил се като добитък във вътрешната крепост народ… — той посочи с широк жест заобиколилите от всички страни масата на принца хора, някои бяха седнали направо на пода или подпираха стената на трапезарията, тъй като имаше столове само за благородниците, — че тези хора са в състояние да разберат това. Казва ти го човек, прекарал кошмарна зима в затрупания под снеговете Елвритшала.

И Изорн отхапа огромен залък.

Джосуа въздъхна и се обърна към Джарнауга. Старецът, чиито змиевидни татуировки помръдваха странно под светлината на фенерите, беше потънал в разговор с отец Странгиард.

— Джарнауга — каза тихичко Джосуа. — Спомена, че искаш да разговаряме за някакъв сън.

Възрастният римър помоли свещеника за извинение.

— Да, Джосуа — наведе се към принца той, — но може би е по-добре да поговорим насаме. — Той наостри уши към глъчката в трапезарията. — Макар че едва ли някой би могъл да ни подслуша тук, дори ако се навре под стола ти.

На лицето му се появи хладна усмивка.

— Пак имах сънища — продължи след малко той със светнали изпод рунтавите вежди очи. — Не съм в състояние сам да ги повикам, но понякога се явяват неканени. Нещо се е случило с групата, която изпрати в Урмшайм.

— Нещо? — Слабото лице на Джосуа потъмня.

— Беше само сън — каза за свое оправдание Джарнауга, — но усетих голям трус — болка и ужас — и чух момчето Саймън да вика… да вика уплашен и ядосан… и още нещо…

— Възможно ли е случилото се с тях да е свързано с бурята, която видя тази сутрин? — попита мрачно принцът, сякаш чул дълго чакана лоша вест.

— Не мисля. Урмшайм е по на изток, зад езерото Дроршул и оттатък Пустошта.

— Живи ли са?

— Не мога да разбера. Беше само сън, при това кратък и много странен.

 

Малко по-късно двамата крачеха безмълвно по високата стена на замъка. Вятърът беше изтъркалял облаците надалеч и лунните лъчи огряваха пустия град под тях с призрачната си светлина.

Втренчен в черното северно небе, Джосуа издиша облак пара.

— Значи се стопи и най-слабата надежда за Трън.

— Не съм казал такова нещо.

— И няма нужда. Предполагам, че и вие със Странгиард не сте напреднали с проучванията си какво се е случило с Минияр, меча на Фингил?

— Не, за съжаление.

— Какво още трябва да се случи, за да ни увери в нашето поражение? Бог си направи жестока шега с…

Джосуа млъкна, щом старецът го стисна за ръката.

— Принц Джосуа — промълви той, присвил очи към хоризонта, — ти ме убеди никога да не се отнасям пренебрежително към боговете, дори към чуждите.

В старческия му глас за първи път прозвуча вълнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали попита какво още може да ни се случи? — изсумтя с горчивина старецът. — Буреносните облаци, черният ураган на север… идва към нас — при това много бързо.

 

Младият Остраел от Ранчестър трепереше до преградната стена; припомняше си онова, което му бе казал веднъж баща му.

„Добре е да служиш на своя принц. Това ще те научи да гледаш на света като воин, момчето ми — нареждаше Фирсфрам, обгърнал със съсухрената си фермерска ръка през рамото своя син, докато майка му безмълвно ги наблюдаваше със зачервени очи. — Може би ще те пратят на Южните острови или в Набан и ще се махнеш от този прокълнат вятър във Фростмарч“.

Баща му го нямаше вече. Изчезна миналата зима, отмъкнаха го вълци през ужасно студения декандер… вълци или нещо друго, защото нямаше и следа от него. И сега синът на Фирсфрам, все още не вкусил южняшкия живот, стоеше върху стената на мразовития вятър и студът проникваше до самото му сърце.

Майка му и сестрите му се притискаха една към друга във временните бараки със стотиците прокудени в крепостта на Наглимунд. Каменните й стени бяха много по-добро убежище срещу вятъра от вишката, на която стоеше той, но дори те, независимо колко дебели бяха, не можеха заглушат страховития ураган, който настъпваше срещу тях.

Всяващо ужас огромно сиво петно, от което не можеше да откъсне поглед, се разстилаше над хоризонта като разлято във вода мастило. Празно пространство, сякаш гигантска гума беше изтрила въздуха. Като че ли самото небе се бе изкривило, завихряйки облаците спираловидно надолу като във фуния. Огнените шипове на светкавиците прорязваха от време на време върха на урагана. И грохотът, далечен като плисък на дъжд върху масивен покрив и натрапчив като звука от тракащите зъби на Остраел, не секваше.

Топлият климат и приказните, облени от слънчева светлина хълмове на Набан все повече се превръщаха за сина на Фирсфрам в разказвани от свещеници митове, измислена утеха, която забулваше ужаса от неминуемата смърт.

Ураганът връхлиташе с барабанен грохот като рояк оси.

 

Свирепият вятър за малко да угаси фенера на Деорнот; той го заслони с наметалото си, докато пламъкът отново не заблещука уверено. До него Изорн Исгримнурсон се взираше в студения, прорязван от светкавици мрак.

— В името на Божието дърво! Черно като в нощ — изпъшка Деорнот. — Току-що отмина пладне, а едва виждам.

Изорн отвори уста, тъмна ивица върху бледото му, осветено от фенера лице, но не отрони нито дума. Устните му помръдваха беззвучно.

— Всичко ще е наред — опита се да го успокои Деорнот, но самият той бе уплашен от страха, обладал младия римър. — Най-обикновен ураган — поредният злобен, жалък номер на Приратес…

Самият той знаеше, че това не е истина. Черните облаци, които забулваха слънцето, домъкнали нощта до самите порти на Наглимунд, влачеха със себе си заплаха, която притискаше цялото му същество с тежестта на каменния похлупак на гробница. Що за магия беше тази, пронизала го като с ледено копие до мозъка на костите?

Ураганът настъпваше неумолимо към тях като огромен тъмен облак, проснал се във всички посоки около замъка, извисил се и над най-високите зъбери на стените, раздиран от синкавобелия блясък на светкавиците. Сгушеният град и околността проблясваха ослепително за миг и отново потъваха в мрак. Барабанният грохот отекваше в преградната стена.

Когато блесна поредната светкавица, замествайки за миг дневната светлина, Деорнот видя нещо, което го накара да се извърне и да сграбчи ръката на Изорн тъй силно, че римърът присви очи от болка.

— Доведи принца — глухо каза Деорнот.

Изумлението от странното поведение на Деорнот потисна суеверния страх на Изорн от урагана. Лицето на младия рицар сякаш се бе състарило, изпод забитите му в ръката на Изорн нокти потече струйка кръв.

— Какво… какво има?

— Доведи принц Джосуа — повтори Деорнот. — Върви!

Без да откъсва очи от приятеля си, римърът направи знака на Дървото и тръгна, олюлявайки се, към стълбището.

Втрещен, натежал като олово, Деорнот не помръдваше; предпочиташе да беше загинал на хълма Биволски гръб — дори с най-позорната смърт, — отколкото да бе зървал гледката пред очите си.

 

Когато Изорн се върна с принца и Джарнауга, Деорнот продължаваше да гледа втренчено пред себе си. Не се наложи да го питат какво е видял, тъй като светкавиците осветиха гледката.

Пред стените на Наглимунд стоеше огромна армия. Сред вихъра на урагана се възправяше безкрайна гора от настръхнали копия. Цяла галактика от грейнали очи проблясваше в мрака. Барабаните отново изтрещяха като гръмотевица, а ураганът се носеше към замъка и града като гигантска вълна от дъжд, черни облаци и ледени мъгли.

Хиляди грейнали очи, изпълнени с ожесточено нетърпение, оглеждаха втренчено стените. Развети бели коси и тесни бледи лица в тъмни шлемове не помръдваха с приковани в камъните на Наглимунд погледи. Небесният огън оцветяваше в синьо върховете на копията. Бяха сякаш някаква призрачна армия, неосезаема като лунно сияние. Барабаните изгърмяха ритмично. Из мъглата крачеха и някакви високи бронирани силуети с криви тояги в ръцете. Барабаните отново гръмнаха и се възцари тишина.

— Милостиви Ейдон, смили се над мен! — замоли се Изорн. — Положи ме с ръце върху гръдта си…

— Кои са тия, Джосуа? — попита тихичко Деорнот, сякаш просто от любопитство.

— Белите лисици. Норните — отвърна принцът. — Подкрепленията на Елиас. — Той вдигна уморено ръка, сякаш за да изтрие от погледа си гледката на призрачния легион. — Децата на Краля на бурите.

 

— Ваше високопреосвещенство, моля ви!

Отец Странгиард дърпаше възрастния мъж, отначало лекичко, а след това все по-силно. Старецът не помръдваше от пейката — дребен силует в сумрака на билковата градина.

— Трябва да се отдадем на молитви, Странгиард — повтори заинатено епископ Ейнодис. — Падни на колене.

Пулсиращият, оглушителен тътен на урагана се усилваше. Главният архивар изпита паническо желание да побегне — някъде, където и да е.

— Това… това не е обичайното смрачаване, епископе. Трябва да влезете вътре веднага. Моля ви.

— Знаех си, че не бива да оставам. Казах на принц Джосуа да не застава срещу законния крал — не преставаше да хленчи Ейнодис. — Бог ни се гневи. Трябва да се молим, за да ни покаже праведния път — да си спомним мъките му върху Дървото…

Той размаха конвулсивно ръка, сякаш пъдеше мухи.

— Това ли? Това не е Божие дело — отвърна Странгиард с необичаен за него навъсен израз. — Това е дело на твоя „законен крал“ — и на неговия любим магьосник.

Епископът се направи, че не го чува.

— Благословени Усирис — задърдори той, отдалечавайки се пълзешком от свещеника към потъналия в сянка буренак. — Твоите смирени чада се разкайват за греховете си. Не се подчинихме на волята Ти и си навлякохме справедливия Ти гняв…

— Епископ Ейнодис! — викна Странгиард вбесен и пристъпи след него, но спря от изненада.

Над градината се спусна плътна, студена вихрушка. След миг главният архивар се разтресе от сковаващия студ и барабаненето внезапно спря.

— Нещо…

Леден вятър метна качулката в лицето му.

— О, да, ние, немощните хорица, съгрешихме безмерно в горделивостта си! — припяваше Ейнодис и пълзеше из буренака. — Ние Те ум-м-моляваме… ние Те ум-м-мо… — И изведнъж млъкна, сякаш задавен.

— Епископе?

В центъра на буренака нещо помръдна. Странгиард зърна зейналата уста на стареца. Като че ли нещо го бе сграбчило; наоколо му се разлетя кал и скри случващото се в сумрачния гъсталак. Епископът изписка умолително.

— Ейнодис! — изкрещя Странгиард и се метна в буренака. — Епископе!

Писъкът престана. Странгиард стоеше над свитото тяло на епископа. Съвсем бавно, сякаш довършвайки някакъв сложен номер, то се търкулна на една страна.

Лицето му бе оплискано в кръв. На земята до него като захвърлена играчка се мъдреше някаква черна глава. Докато дъвчеше светкавично, главата се извърна и се ухили на Странгиард. Малките й очички блещукаха като избелели зърна, а тънките мустачки бяха опръскани с кръвта на епископа. Една ръка с дълги нокти се протегна от дупката, за да придърпа епископа, и в същия момент от двете й страни изпод земята изскочиха още две глави. Главният архивар отстъпи крачка назад. В гърлото му като буца заседна ужасен вик. Земята отново потръпна конвулсивно — навсякъде около него. Тънички черни ръце се заизвиваха като къртичи зурли над пръстта.

Странгиард залитна назад и се строполи; запълзя към пътеката, очаквайки всеки миг някоя лепкава ръка да го сграбчи за глезена. Зина ужасено, но не можа да издаде нито звук. Изправи се и хукна по пътеката към параклиса босоног — беше загубил сандалите си в храсталака. Целият свят сякаш тънеше във влажно безмълвие, което го давеше, сграбчило сърцето му. Дори трясъкът на хлопналата зад гърба му врата на параклиса отекна някак глухо. Докато се мъчеше да пусне с треперещи пръсти резето, пред очите му се спусна сивкава пелена. Той се отпусна с облекчение в нея като в меко легло.

 

Пламъците на безброй факли разцъфтяха сред норните като маково поле — мятаха алени отблясъци върху отвратителните им лица и придаваха гротескно исполински размери на бронираните великани, които се спотайваха зад тях. Много воини се изкатериха по стените на замъка, за да гледат, без да проронят и дума от вцепенение.

Петима призрачни като паяжина конници излязоха напред. Отблясъците от факлите подскачаха върху пелерините им и червената пирамида на Стормспайк проблясваше и пулсираше върху издължените им правоъгълни щитове. Сякаш самият ужас обграждаше като облак тези качулати силуети и сграбчваше сърцето на всеки, който ги зърнеше. Струпалите се по стените защитници усетиха да ги завладява ужасяващо, безпомощно безсилие.

Конникът, който яздеше най-отпред, вдигна копието си; четиримата зад него повториха жеста му. Барабаните избумтяха трикратно.

— Къде е господарят на Уджин е-д’а Сикуней — Капана, уловил ловеца? — Присмехулният му вик отекна като вой на вятъра в дълъг каньон. — Къде е господарят на Къщата с хиляда пирони?

Вместо отговор връхлетя ревът на бушуващия ураган.

— Тук съм — пристъпи най-после напред Джосуа, крехък силует на върха на порталната кула. — Какво търси тази странна тълпа пред вратата ми?

Гласът му бе спокоен, но се усети леко потрепване.

— Ами… дойдохме да проверим ръждясали ли са пироните, след като натрупахме мощ.

Думите се редяха бавно, издишвани сякаш с големи усилия, като че ли конникът не бе свикнал да говори.

— Дойдохме, простосмъртни, да си върнем малко от своето. Този път пръстта на Остен Ард ще бъде напоена с човешка кръв. Дойдохме да сринем вашия дом над главите ви.

Неизмеримата мощ и омраза, стаени в глухия му глас, накараха много от воините да заплачат и да се спуснат от стените към замъка под тях. Докато Джосуа стоеше безмълвен над портата, един пронизителен вик се извиси над стоновете и уплашените шепоти на наглимундците.

— Копачи! В крепостта има копачи!

Принцът се извърна, привлечен от някакво раздвижване до себе си. Деорнот се изкачи, преплитайки крака, и застана до него.

— Градините на крепостта гъмжат от букени — промълви младият рицар.

Очите му се разшириха, щом погледна надолу към белите конници.

Принцът пристъпи напред.

— Говориш сякаш за отмъщение — извика той към бледата тълпа долу. — Но това е лъжа! Вие идвате по нареждане на Върховния крал Елиас — един простосмъртен. Вие служите на простосмъртен. Хайде. Сторете най-голямото зло! Ще разберете, че не всички пирони на Наглимунд са ръждясали и че нашето желязо все още може да умъртвява сити!

Оределите на стената воини се пооживиха. Конникът-водач смуши коня си крачка напред.

— Ние сме Червената ръка! — В гласа му прозвуча гробовен хлад. — Не служим на никого, освен на Инелуки, Господаря на бурите. Тук сме по своя собствена воля — така както смъртта ви ще си е вашата собствена смърт!

Той размаха копието над главата си и барабаните гръмнаха отново. Пронизително ревнаха рогове.

— Докарайте фургоните! — викна от покрива Джосуа. — Блокирайте вратата! Ще се опитат да я съборят!

Но вместо да докарат таран и да се опитат да строшат тежкото желязо и яките греди на портата, норните останаха безмълвни на местата си — наблюдаваха как петимата конници бавно пристъпват напред. Един от стражите върху стената стреля. Последваха го двайсетина други, но стрелите, улучили ездачите, просто преминаха през тях: призрачните конници дори не спряха.

Думкаха яростни барабани, стенеха и пищяха гайди и тръби. Осветявани от време на време от блесналите светкавици, конниците слязоха на земята и закрачиха към портата.

Водачът смъкна качулката си със смразяваща решителност. Бликна алена светлина. Той откъсна качулката и сякаш се преобърна наопаки; превърна се в безформено огнено сияние. Останалите направиха същото — пет огромни безлики силуета с блещукащи очертания, по-високи от два човешки боя и потрепващи в аленочервени копринени отблясъци.

Щом водачът вдигна ръце и опря огнените си длани върху портата, на безокото му лице зейна черна уста.

— Смърт! — изрева той и гласът му сякаш разтърси стените до основи.

Металните панти се нажежиха до оранжево.

— Хей ма’акаджо-ша!

Масивните греди почерняха и запушиха. Теглейки като обезумял за ръката вцепенения Деорнот, Джосуа скочи върху стената.

— Т’си анх пра Инелуки!

Докато воините се блъскаха с крясъци надолу по стълбите, блесна ярка светлина, чу се оглушителен трясък, по-силен от барабанен гръм, и непоклатимата порта избухна в пушещи и пламнали трески. Те се посипаха, съскайки като смъртоносен дъжд, а стената се сгромоляса, стоварвайки се върху опитващите се да се спасят мъже.

През димящия отвор нахлуха бронирани норни. Някои носеха дълги дървени или кокалени тръби с прикрепени към краищата им главни. От тръбите хвърчаха огромни пламъци и превръщаха бягащите воини в подскачащи, стенещи факли. Гигантски тъмни фигури си проправяха път по чакъла: като размахваха дълги, обковани с желязо тояги в косматите си ръце и ревяха като мечки-стръвници, хунен трошаха всичко по пътя си. Потрошени тела се мятаха като кегли около тях.

Преодолели сковаващия страх, някои от воините се втурваха храбро в битката. Един от гигантите рухна, прободен с две копия в корема, но само миг след това копиеносците вече бяха мъртъвци, целите окичени с белоперестите стрели на норните. Надавайки диви крясъци, призрачните норни връхлитаха неспирно през димящия пролом.

Деорнот дръпна потресения Джосуа към вътрешната крепост. Почернялото от сажди лице на принца бе омазано със сълзите и кръвта му.

— Елиас е посял зъбите на дракона — задъхано каза Джосуа, докато Деорнот го дърпаше покрай един воин, от чието гърло излизаха гъргорещи звуци.

На Деорнот му се стори, че позна младия копиеносец Остраел, който ги охраняваше при срещата с краля, погребан под гърчещите се черни тела на двайсетина копачи.

— Брат ми е засял семена за смъртта на всички! — простена Джосуа. — Той е луд!

Преди да успее да отговори — а и какъв ли би могъл да бъде отговорът му, запита се Деорнот, — двама норни с блещукащи като огънчета очи през процепите на шлемовете заобиколиха ъгъла на вътрешната крепост: влачеха пищящо момиче. Единият забеляза Деорнот, изсъска нещо, преряза с тъмния си тънък меч гърлото на девойката и блъсна тялото й настрани.

Деорнот усети да му се повдига и се хвърли към тях с вдигнат меч. Принцът го бе изпреварил с проблясващия като мълниите в черното небе над главата му Найдел — а беше едва следобед!

„Значи настъпи часът“, помисли си обезумял той.

Стоманата звънна в полираното омагьосано дърво.

„Над всичко достойнството мина му отчаяна мисъл. — Дори и никой да не го види… Бог вижда…“

Белите лица, отвратителни и злобни, плуваха пред смъдящите го от потта очи.

 

Нито един от сънищата му за Ада, нито една от гравюрите в многобройните му книги, нито едно от предупрежденията на учителите му ейдонити не биха могли да подготвят отец Странгиард за невъобразимия пъкъл, в който се бе превърнал Наглимунд. Светкавици пращяха в небето, буботеха гръмотевици, а гласовете на палачи и жертви едновременно се издигаха на възбог като вопли на прокълнати. Въпреки вятъра и шибащия дъжд навсякъде из мрака бушуваха пожари и изпепеляваха мнозина, които се надяваха да намерят спасение от безумието зад яките врати.

Докато накуцваше из тъмните коридори, той виждаше как норните се катерят през строшените прозорци на параклиса и стана безпомощен свидетел, когато сграбчиха нещастния брат Еглаф, коленичил за молитва пред олтара. Бе му непосилно да съзерцава онова, което щеше да последва, без да може да помогне с нищо на своя брат пред Бога. Измъкна се навън с очи, прелели от заслепяващите го сълзи, и натежало като олово в гърдите сърце и се насочи към покоите на принца във вътрешната крепост.

Сгушен в дълбоката сянка на живия плет, зърна телата на храбрия Етелферт от Тинсет и двама от гвардейците му, смлени на кървава пихтия от сопата на един ревящ гигант.

Пред очите му изтече до последна капка кръвта на главния управител Ейдграм, останал на крака, докато писукащите копачи връхлитаха отгоре му.

Видя и как един космат гигант раздра на парчета една от придворните дами под обезумелия поглед на друга, клекнала до тях жена.

Ужасът вилнееше на всяка крачка като някакъв кошмар, който никога няма да приключи.

Макар и убеден, че Бог е извърнал очи от предсмъртната агония на Наглимунд, той отправи отчаяна и страстна молитва през сълзи към Усирис. Сред купчина трупове, чиито очи се белееха като на убити по време на лов животни, пред него изникнаха двама обгорели рицари без шлемове. Мина доста време, преди да разпознае в тях Деорнот и принца. Още по-мъчително трудно успя да ги убеди да го последват.

 

В лабиринта от коридори на резиденцията беше по-спокойно. Норните бяха успели да проникнат и тук: имаше няколко сгърчени до стената и пльоснати върху каменната настилка тела, но повечето хора се бяха скрили в параклиса или трапезарията, където норните не бяха претърсвали. Поне засега.

При вика на Джосуа Изорн отлости вратата. Синът на Исгримнур, Айнскалдир и шепа еркинландци и римъри охраняваха лейди Воршева и херцогиня Гутрун. Имаше още няколко придворни, сред които бяха Таусър и арфистът Сангфугол.

Докато принцът се опитваше да се освободи от прегръдката на ридаещата Воршева, Странгиард откри легналия на един тюфлек в ъгъла Джарнауга; главата му бе бинтована надве-натри с просмукана с кръв превръзка.

— Покривът на библиотеката се срути — усмихна се горчиво старият римър. — Боя се, че пламъците погълнаха почти всичко.

За отец Странгиард това може би беше най-тежкият удар. Той отново зарида и сълзите потекоха дори изпод превръзката на окото му.

— Можеше… можеше да е и по-лошо — успя да изстене накрая той. — Можеше и ти да загинеш, приятелю.

Джарнауга поклати глава и трепна от болката.

— Не. Все още не. Но съвсем скоро. Успях да спася едно нещо.

Той измъкна изпод робата си омачкания ръкопис на Моргенес. Най-горната страница аленееше от кръвта му.

— Пази го. Надявам се, че все още може да помогне.

Странгиард взе внимателно ръкописа, завърза го с един шнур от масата на Джосуа и го пъхна във вътрешния джоб на расото си.

— Можеш ли да се изправиш? — попита той Джарнауга.

Старецът кимна и свещеникът го подкрепи да се надигне.

— Принц Джосуа — каза Странгиард, като държеше Джарнауга за лакътя. — Хрумна ми нещо.

Принцът се извърна от спешното обсъждане с Деорнот и останалите и изгледа нетърпеливо главния архивар.

— Какво? — Без опърлените вежди челото му се натрапваше още по-силно — бледа лъщяща изпъкналост под ниско подстриганата коса. — Да не искаш да построя нова библиотека? — Принцът се подпря изтощен на стената; отвън долитаха викове. — Извинявай, Странгиард. Казах глупост. Какво си намислил?

— Има изход.

Няколко оплескани с кал отчаяни лица се извърнаха едновременно към него.

— Какъв? — Джосуа се приведе, гледаше го напрегнато. — Да излезем с марш през вратата ли? Доколкото знам, отворена е.

Неотложността на момента помогна на Странгиард да издържи на погледа на принца.

— Има таен проход от караулната стая до източната врата — продължи той. — Знам го — нали вие ми наредихте да се взирам месеци наред в чертежите на замъка на Дендинис при подготовката за обсадата.

Спомни си свитъците от кафяв пергамент, изпъстрени с избледняло мастило със старателните указания на Дендинис, сега овъглени и превърнати в пепел върху каменния под на библиотеката. Очите му отново се просълзиха.

— Ако… ако се доберем дотам, можем да се измъкнем нагоре по Стайл към хълмовете Велдхелм.

— А оттам накъде? — запита с раздразнение Таусър. — Да умрем от глад по чукарите? Или да ни изядат вълците в Алдхеорте.

— Може би предпочиташ да бъдеш изяден тук веднага от по-неприятни създания? — изсумтя Деорнот.

Сърцето му заби по-бързо при думите на свещеника; смътната надеждица беше почти мъчителна, но бе готов да понесе всичко, за да спаси своя принц.

— Ще се наложи да си проправяме път с бой — обади се Изорн. — Вече чувам норните да нахлуват в резиденцията. С нас има жени и деца.

Джосуа огледа двайсетината изтощени и уплашени лица около себе си.

— Мисля, че е по-добре да загинем навън, отколкото да изгорим живи тук — каза най-накрая той. И вдигна ръка в жест на благослов или примирение. — Да тръгваме.

— Една дума, принц Джосуа.

Принцът се приближи до пристъпващия с големи усилия Джарнауга, подкрепян от свещеника.

— Ако успеем да се придвижим до вратата на Галерията — продължи тихо Странгиард, — възниква още един проблем. Тя е направена за защита, не за бягство. Отвътре лесно може да бъде не само затворена, но и отворена.

Джосуа изтри пепелта от челото си.

— Искаш да кажеш, че трябва да намерим начин да я блокираме зад себе си?

— За да имаме надежда за спасение.

Принцът въздъхна. По ранената му устна избиха капки кръв.

— Нека първо стигнем до вратата, след това ще му мислим.

 

Измъкнаха се накуп през вратата, като изненадаха двама норни в коридора. Айнскалдир тресна с брадвата си по шлема този, който беше по-близо до него, и мрачният проход се освети от бликналите искри. Другият успя само да вдигне късия си меч, преди Изорн и един от наглимундските стражи да го пронижат. Деорнот и принцът подкараха бързо придворните навън.

Грохотът от касапницата бе позатихнал. Из пустите коридори само от време на време долитаха болезнени стонове и възторжени възгласи. Щипещият очите пушек, догарящите пламъци и присмехулните песни на норните придаваха на резиденцията облика на кошмарно подземие, лабиринт в преддверието на самата Преизподня.

Насред варварски порутената градина на замъка ги нападнаха подвикващи копачи. Един от воините се строполи мъртъв с нащърбен букенски нож в гърба, а докато отблъскваха нападателите, една от прислужниците на Воршева бе отмъкната в една пукнатина в земята. Деорнот се втурна да я спаси и прониза едно гърчещо се и свирукащо черно тяло с меча си, но тя вече бе изчезнала. Единствено изящната пантофка, която остана да лежи в подгизналата от дъжда кал, напомняше за съществуването й само допреди миг.

Двама великани бяха открили винарската изба и водеха люта пиянска битка за последната бъчва пред караулното помещение на вътрешната крепост — налагаха се, обезумели от ярост, със сопите си и ревяха оглушително. Ръката на единия висеше, а другият имаше ужасяваща рана на главата: част от кожата му се люшкаше и цялото му лице беше окървавено. Но двамата продължаваха да се кълцат сред отломките от натрошени каци и труповете на защитници на Наглимунд, и да джавкат на неразбираемия си език.

Проснати под проливния дъжд направо в калта в края на градината, Джосуа и Странгиард се взираха с присвити очи.

— Вратата на караулното е затворена — каза Джосуа. — Може и да успеем да прекосим невредими открития двор, но ако е залостена сме обречени. Няма да можем да я разбием бързо.

Странгиард потръпна.

— Дори и да го направим, след това няма… няма да можем да я залостим отвътре.

Джосуа погледна Деорнот, който не каза нищо.

— Все пак — прошепна принцът — тъкмо затова сме тук. Вземаме разстоянието на бегом.

И всички хукнаха. Двамата великани, единият от които бе забил зъби във врата на другаря си, се търкаляха на земята, сплетени в невиждана битка като богове от праисторически времена. Без да забележи притичващите край тях човешки същества, единият пририта от болка и масивният му крак просна арфиста Санфугол в калта. Изорн и старият Таусър моментално притичаха назад и го вдигнаха; в същия момент от другия край на двора до слуха им достигна пронизителен възбуден крясък.

Бяха привлекли вниманието на десетина норни, двама от които яхнали бели коне. Щом видяха групичката на принца, те нададоха оглушителни викове и препуснаха напред покрай вече безжизнените гиганти.

Изорн стигна до вратата и я дръпна. Тя се отвори, но докато обхванатите от ужас хора се блъскаха да влязат вътре, първият ездач връхлетя, насочил дългото си копие напред.

Чернобрадият Айнскалдир се втурна ръмжейки като побеснял пес напред, приклекна светкавично под удара на копието, подскочи и се метна откъм едната страна на норна. Сграбчи развятото му наметало и го дръпна с все сила, като се търкулна на земята и събори врага със себе си. Останалият без ездач кон се плъзна върху влажния калдъръм. Айнскалдир коленичи над падналия норн, стовари с все сила брадвата си върху него и повтори удара. Бе ослепял за случващото се около него и за малко вторият ездач да го прониже с копието си, ако Деорнот не бе грабнал един капак от каца — запрати го по норна и го събори от коня върху един жив плет. Ревящите пешаци вече връхлитаха, когато Деорнот издърпа обезумелия Айнскалдир от накълцаното туловище на норна.

Вмъкнаха се през вратата на броени крачки пред нападателите си и Изорн и други двама успяха да я затръшнат. Копията изтрещяха по масивното дърво; миг по-късно един от норните изкрещя нещо с пискливия си, стържещ глас.

— Брадви! — обади се Джарнауга. — Поне дотолкова познавам езика на Хикеда’я. Отиват за брадви.

Странгиард! — викна Джосуа. — Къде е проклетият тунел?

— Много е… много е тъмно — отвърна с разтреперан глас свещеникът.

Стаята наистина бе осветена единствено от колебливите оранжеви отблясъци между гредите на тавана. Под прихлупения покрив се събираше пушек.

— Мисля… мисля, че е до южната стена…

Айнскалдир и още няколко души се втурнаха и задърпаха тежките гоблени.

— Вратата! — изрева Айнскалдир. — Заключена е — добави след миг.

Ключалката на масивната дървена врата беше празна. Джосуа се вторачи в нея и в същия момент през вратата към вътрешния двор се показа върхът на забита отвън брадва.

— Строшете я — изкомандва той. — Останалите да струпат, каквото намерят, пред другата врата.

За броени секунди Айнскалдир и Изорн строшиха резето. В следващия миг избиха вратата от пантите и се втурнаха по стръмния коридор. Още едно парче от вратата зад тях се отцепи.

 

Пробягаха неколкостотин метра, като по-здравите помагаха на по-немощните. Накрая един от придворните се свлече ридаейки на земята, неспособен да продължи. Изорн понечи да се върне, но майка му Гутрун, самата тя залитаща от умора, му махна с ръка.

— Остави го. Може да продължи и сам.

Изорн я изгледа строго и сви рамене. Продължиха по наклонения каменен тунел и чуха, че мъжът се надигна и ги последва с ругатни.

Щом стигнаха вратата — мрачна и масивна на светлината на единствената факла, извисяваща се от пода чак до тавана, — зад тях отекна глъчката от преследвачите им. Страхувайки се от най-лошото, Джосуа протегна ръка към металната халка и дръпна. Вратата се люшна навътре под глухия стон на пантите.

— Слава на Усирис — промълви Изорн.

— Изкарайте жените — нареди Джосуа и двама от воините изпълниха за секунди заповедта, като ги избутаха през огромната врата.

— Следва най-трудното — каза Джосуа. — Или трябва да намерим начин да залостим вратата, или да оставим достатъчно мъже да забавят преследвачите.

— Аз оставам — изръмжа Айнскалдир. — Тази нощ вкусих магьосническа кръв. Нямам нищо против още малко.

И потупа дръжката на меча си.

— Не. Тази работа е единствено за мен.

Джарнауга се закашля и се отпусна на ръката на Странгиард. Високият свещеник го погледна и моментално разбра.

— Аз умирам — отрони Джарнауга. — Не ми е писано да изоставя Наглимунд. Винаги съм го знаел. Трябва само да ми оставите меч.

— Ти нямаш сили! — прекъсна го раздразнено Айнскалдир.

— Имам достатъчно, за да затворя тази врата — отвърна спокойно старецът. — Виждате ли? — Той посочи огромните панти. — Изработени са съвсем деликатно. Щом се затвори вратата, едно откършено острие ще препречи пътя и на най-якия преследвач. Вървете.

Принцът се обърна с намерение да се противопостави, но откъм тунела отекнаха дрезгави крясъци.

— Добре — промълви тихо той. — Бог да те благослови, старче.

— Излишно е — отвърна Джарнауга.

Той свали нещо лъскаво от врата си и го притисна в ръката на Странгиард.

— Странно е да се сприятелиш в последния момент — каза Джарнауга.

Очите на свещеника се насълзиха и той целуна римъра по бузата.

— Приятелю мой — прошепна той и мина през отворената врата.

Последното, което видяха, бе грейналият му от пламъка на факлата поглед, докато притискаше с рамо вратата. Тя се затвори и шумът от преследвачите заглъхна.

 

След дълго изкачване по една безкрайна стълба най-после се измъкнаха на открито под пронизващия вятър и леещия се като из ведро дъжд. Ураганът бе поутихнал и от голия склон под гористия Стайл се виждаха блещукащите сред останките на Наглимунд пожари и черните нечовешки силуети, които танцуваха сред пламъците.

Джосуа дълго съзерцава гледката безмълвно; по почернялото му от саждите лице се стичаха струи дъжд. Миниатюрната му компания се гушеше треперейки зад гърба му в очакване да продължат пътя си.

Принцът вдигна левия си юмрук.

— Елиас! — извика той и вятърът подгони ехото надалеч. — Ти донесе смърт и проклятие над бащиното ни кралство! Ти събуди древното зло и разруши Опеката на Върховния крал! Лиши ме от дом и унищожи много от нещата, които обичах. — Той спря и преглътна сълзите си. — Ти не си повече крал! Ще ти отнема короната. Ще я отнема, кълна се!

Деорнот го хвана за лакътя и го отдалечи от ръба на пътеката. Поданиците на Джосуа го очакваха, измръзнали и уплашени бездомници насред пустия Велдхелм. За миг той сведе глава — било от умора, било за молитва, след което ги поведе в мрака.