Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (45)

42. Под Дървото на Удун

— Тая работа не става за два дни, Елиас — ломотеше Гутулф. — Не става. Наглимунд е корав орех… корав — ти го знаеше…

Усещаше се, че завалва думите; беше му необходимо да се напие, за да застане срещу стария си другар. Графът на Утаниат се чувстваше неловко до краля, а това, че му носеше лоши новини, засилваше неловкостта му.

— Имаше на разположение цели две седмици. Дадох ти всичко — войски, обсадни машини — всичко! — Кралят свъси вежди. Изглеждаше болнав и измъчен и все не успяваше да срещне погледа на Гутулф. — Повече не мога да чакам! Вече сме средата на лятото!

— Че какво значение има това?

Гутулф, на когото му се гадеше от студа, извърна глава и изплю изгубилия вкуса си цитрусов корен, който дъвчеше. Кралският шатър беше студен и усоен като дъното на кладенец.

— Никой не е превземал солидна крепост за две седмици — освен с измама, — дори при слаба защита, а наглимундците се бият като натикани в ъгъла животни. Търпение, ваше величество; нуждаем се единствено от търпение. За няколко месеца ще ги уморим с глад.

— Няколко месеца! — Елиас се изкиска глухо. — Чуваш ли го, Приратес!

Пурпурният свещеник се ухили като скелет.

Смехът на краля прекъсна внезапно и той отпусна брадичката си, която почти докосна ефеса на дългия сив меч, подпрян между коленете му. Имаше нещо в този меч, което Гутулф не харесваше, макар да знаеше, че е глупаво да си мисли подобни неща за най-обикновен предмет. Но напоследък Елиас наистина го носеше навсякъде.

— Днес е последният ти шанс, Утаниат. — Гласът на краля беше дълбок и дрезгав. — Или влизаш през портата, или ще дам… нови разпореждания.

Гутулф се изправи и се олюля.

— Полудя ли, Елиас? Полудя ли? Как е възможно… сапьорите са прокопали едва половината… — Той млъкна замаян. Дали не си бе позволил твърде много? — Защо трябва да ни е грижа, че сме в средата на лятото? — Той отново се свлече умоляващо на коляно. — Отговори ми, Елиас.

Графът очакваше бурния отговор на разгневения крал, но същевременно се надяваше съвсем слабо да се възвърне частица от старото им другарство. Не дочака нито едно от двете.

— Не проумяваш, Утаниат — отвърна Елиас, втренчил зачервените си очи в стената на шатъра — или в пустото пространство. — Имам… други задължения. Утре всичко ще е различно.

 

Саймън си бе въобразявал, че вече е проумял законите на зимата. След прекосяването на необитаемата пустош и безкрайните бели дни на парещи очите ветрове и снегове беше сигурен, че си е взел поука от всички уроци на зимата. След първите няколко дни из Урмшайм остана изумен от предишното си невежество.

Крачеха в редичка по тесните заледени пътеки, привързани един за друг, опипваха внимателно с крак, преди да направят всяка следваща стъпка. От време на време яростният вятър се нахвърляше върху тях — като върху листа, които за малко да отбрули, и те долепваха гърбове към вкочанения склон на Урмшайм и го изчакваха да поутихне. Всяка крачка можеше да се окаже фатална; Саймън, който се смяташе за изкусен катерач, постоянно се подхлъзваше и спираше на сантиметри от бездната, над която бушуваха единствено белите снежни вихрушки. Гледката от Кулата на Зеления ангел, която някога смяташе за покрива на света, сега му се струваше безопасно, детинско забавление, все едно си се качил на някой стол насред кухнята на замъка.

От планинската пътечка се виждаха други върхове със струпалите се около тях облаци. Североизточните предели на Остен Ард се простираха пред погледа му, далечни и недостижими. От височината му се зави свят. Сърцето му задумка и дъхът спря в гърлото му. Прииска му се да не бе тръгвал нагоре, но сега единствената му надежда отново да спусне надолу беше да продължи да се катери.

Често се улавяше да се моли с надеждата, че местоположението им по тези върхари ще помогне думите му да бъдат чути по-скоро на небето.

Умопомрачителната височина и стопяващата се самоувереност бяха достатъчно непоносими, но на всичко отгоре въжето около кръста го свързваше с останалите от групата, с изключение на ситите. Притеснително беше не само обстоятелство, че може да направи грешна стъпка: всеки можеше да ги повлече надолу, увиснали на въжето като върху рибарска корда, и да ги метне към безкрайните, главозамайващи дълбини. Напредваха мъчително бавно, но никой от тях, и най-малкото Саймън, не би предпочел нещо друго.

 

Не че всички уроци на планината бяха непоносимо трудни. Макар въздухът да бе разреден и така болезнено студен, че понякога му се струваше, че следващото вдишване ще го превърне във вледенен камък, от вкочаняващия мраз изпитваше някаква странна екзалтация, някакво усещане за простор и нереалност, сякаш пронизващият вятър духаше през самия него.

Вледененият планински масив беше болезнено красив. Саймън не беше и сънувал, че ледът може да притежава цвят; еднообразната му разновидност, която познаваше и която украсяваше покривите на Хейхолт и забулваше кладенците през джоневер, беше или кристално прозрачна, или млечнобяла. За разлика от нея, ледената броня на Урмшайм, изкорубена, усукана и нагъната от вятъра и безкрайно отдалеченото наглед слънце, приличаше на приказна гора от цветове и причудливи форми. Огромни ледени кули, прорязани от морскозелени и виолетови жили, надвисваха над главите на проправящата си с големи мъки път групичка. Някои ледени канари се бяха разцепили и рухнали на кристални отломъци и острите им ръбове наподобяваха буреносно сини необработени скъпоценни камъни, сякаш натрошени късове от творбата на архитект исполин.

На едно място почернелите скелети на две вкочанени, отдавна изсъхнали дървета стърчаха като самотни стражи до един забулен в бяла мъгла процеп. Слънчевите лъчи бяха изтънили ледената стена между тях до дебелината на пергамент; мумифицираните дървета напомняха небесен караул, а ледът между тях проблясваше като разтърсвано от вятъра платно, искрящо като дъга в рубиново, бледооранжево, светлолилаво и бледорозово; в сравнение с него — без никакво съмнение — знаменитите стъклописи на Ейдонитското светилище сивееха в матовите нюанси на зеленясала вода и разтопена лой.

 

Но докато залъгваше очите им с блестящата си фасада, с безчувственото си сърце планината кроеше злокобни планове срещу неканените си гости. В късния следобед на първия ден, докато Саймън и простосмъртните му спътници все още се мъчеха да свикнат с необичайните обувки с шипове на Бинабик, заради които бяха принудени да пристъпват едва-едва — ситите сметнаха за под достойнството си да се възползват от подобни приспособления, но въпреки това се катереха почти със същото темпо и предпазливост като останалите, — плътен мрак внезапно обхвана небето, сякаш то бе попивателна, върху която някой беше разлял мастило.

— Залегни! — изрева Бинабик, докато Саймън и двамата еркинландци се взираха любопитно натам, където допреди малко светеше слънчевият диск.

Слудиг, който пристъпваше зад Хейстън и Гримрик, вече се бе строполил върху твърдия сняг.

— Легнете на земята! — викна повторно тролът.

Хейстън дръпна Саймън с все сила.

Докато се чудеше дали Бинабик не е забелязал някаква опасност по пътеката — в такъв случай какво ли правеха ситите, които бяха изчезнали зад завоя пред тях, — Саймън дочу воя на вятъра, свистял часове наред монотонно и еднообразно, да се превръща в пронизителен писък. Усети удар, след това мощен тласък и заби пръсти през снежната покривка чак до ледения пласт под нея. Миг по-късно в ушите му гръмна могъщ трясък. Още докато първият отекваше надолу по склона, го разтърси нов — все едно Куантака тръскаше глава, захапала уловен плъх. Той изскимтя и се прилепи плътно към земята, докато вятърът го раздрусваше с костеливите си пръсти, а грохотът се сгромолясваше на вълни отгоре му, сякаш цялата планина се бе превърнала в наковалня на някакъв страховит ковач-исполин.

Ураганът отмина точно така внезапно, както бе връхлетял. Дълго след като воят на вятъра бе утихнал, Саймън не помръдна, притиснал чело във вкочанената земя. Когато най-после се надигна, ушите му пищяха, а белезникавият слънчев диск надничаше сред мастилената облачна пелена. До него седеше Хейстън, с вид на сащисано дете, с разкървавен нос и натъпкана със сняг брада.

— Ейдон милостиви! — изръмжа той. — В името на страдащия, кървящ и нещастен Ейдон и на Всевишния. — Изтри нос с опакото на ръката си и се вторачи недоумяващо в червената следа върху кожената си ръкавица. — Какво стана?

— Имаме късмет, че пътеката тук е широка — обади се Бинабик, докато се изправяше.

Макар и той да беше целият в сняг, изглеждаше едва ли не радостен.

— По тези места ураганите връхлитат изневиделица — добави той.

— Изневиделица… — промълви Саймън и погледна към краката си.

Беше разкъсал кожата на десния си ботуш над прасеца с шиповете на левия, пареше го и беше сигурен, че се е наранил до кръв.

След миг иззад завоя изскочи тъничката фигурка на Джирики.

— Загубихте ли някого? — викна той.

Бинабик му отвърна, че всички са в безопасност, а ситът махна присмехулно с ръка и отново изчезна.

— По него няма никакъв сняг — отбеляза кисело Слудиг.

— Планинските урагани се движат мълниеносно — отвърна тролът. — Същото важи и за ситите.

 

Седмината пътешественици прекараха нощта един до друг в една плитка пещера в леда върху източния склон на планината само на пет-шест лакътя от ръба на дебнещата черна бездна. Докато трепереше от студ, поуспокоен, но нестоплен от тихото пеене на Джирики и Ан’най, Саймън си спомни нещо, което му бе казал през един ленив следобед доктор Моргенес, когато той се оплакваше от живота в пренаселените общи кухненски помещения.

„Не превръщай в свой дом никое място — говореше му старчето, твърде отпуснато от пролетната топлина, за да направи нещо повече, освен да помаха с пръст. — Превърни в свой дом собственото си съзнание. То само ще ти подскаже с какво да го обзаведеш — спомени, приятели, на които да се довериш, любов към познанието и други такива неща. — След което се ухили. — Така домът ти винаги ще е с теб, където и да си. И никога няма да ти липсва — освен ако не си загубиш главата, разбира се…“

И досега не беше съвсем сигурен какво точно искаше да каже докторът; по-добре от всичко обаче знаеше, че отново би искал да има свой собствен дом. През седмицата, прекарана в празната стая на отец Странгиард в Наглимунд, беше започнал да я чувства като дом. Не че нямаше известна романтика в това да живееш на свобода по пътищата и да превръщаш всяко място в свой дом като някой търговец на коне хирка. Но той предпочиташе други неща. Беше започнало да му се струва, че от години не се е застоявал на едно място — всъщност колко ли продължаваше вече всичко това?

След като преброи старателно новолунията с помощта на Бинабик, когато не си спомняше съвсем точно, остана поразен, че са изминали… по-малко от два месеца! Изумително, но вярно: тролът потвърди изчисленията му, че са изминали три седмици от ювен, а Саймън знаеше, че пътуването започна през злощастната Каменна нощ в последните часове на аврел. Колко невероятно се бе променил светът за седем седмици! И — помисли си, докато се унасяше — предимно към по-лошо.

 

Късно сутринта на другия ден, докато се катереха по една масивна ледена плоча, която се бе пързулнала от планинския хребет напреко на пътечката, Урмшайм отново се развилня. Огромен клин под краката на Гримрик се пропука с ужасяващ, стържещ звук, променяйки цвета си от сиво-синкав на бял, и се откърти от плочата, след което се плъзна и се натроши надолу по склона. Еркинладецът успя само да изкрещи от изненада и миг по-късно изчезна в зейналата цепнатина. Преди да успее да помисли дори, Саймън се хвърли напред. Просна се, протегна отчаяно ръка да сграбчи ледената стена; черната цепнатина се приближаваше неумолимо към него. Ужасен и безпомощен, той зърна смътните очертания на зъберите на два-три километра под себе си. Изпищя и усети, че се плъзга, опитвайки се безуспешно да се хване за нещо.

Бинабик беше на предния край на въжето и благодарение на опитността и съобразителността си се хвърли напред, когато чу шума на разцепващ се лед; просна се с лице към земята, сграбчи леда с една ръка и заби брадвичката и шиповете колкото е възможно по-дълбоко. Хейстън сграбчи Саймън за колана с грамадната си ръка, но дори и той с масивното си туловище не успя да спре неумолимото им плъзгане. С тежестта си Гримрик ги теглеше подир себе си, надаваше жалостиви крясъци зад ръба на пукнатината и се мяташе, увиснал на въжето над скритата от снежни вихрушки бездна. На опашката на редичката Слудиг беше успял да се вкопчи някъде и засега задържаше Саймън и Хейстън и крещеше като обезумял към ситите.

Ан’най и принц Джирики се втурнаха към тях, като докосваха едва-едва снежната покривка с леки заешки подскоци. Забиха брадвичките си дълбоко в леда и светкавично завързаха за тях края на въжето, което държеше Бинабик. Освободен по този начин, тролът внимателно запълзя към пропастта с двамата сити, за да помогне на Слудиг.

Саймън усети, че въжето започна да го тегли и бездната бавно започна да се отдалечава зад него. Издърпваха го! Нямаше да умре — поне не точно в този момент. Когато отново стъпи на крака, се наведе да вдигне едната си изхлузила се ръкавица и усети, че главата му ще се пръсне.

Сега вече всички затеглиха въжето и най-после успяха да издърпат Гримрик — изпаднал в безсъзнание и с посивяло лице — и да го изтеглят на безопасно място. Мина доста време, преди той да разпознае другарите си; тресеше се като от страховита треска. Слудиг и Хейстън направиха носилка от две наметала и го повлякоха по пътеката.

Когато откриха един дълбок пролом, чието дъно опираше в камъка, слънцето едва бе превалило пладне, но нямаха никакъв друг избор, освен да направят ранен лагер. Напалиха огън със съчките, които бяха събрали в подножието на Урмшайм и домъкнали до чукарите именно за подобни случаи. Тресящият се Гримрик се отпусна до него с тракащи зъби и зачака Бинабик да му забърка цяр от билки и прахове с разтопен сняг. Никой от останалите не завидя на Гримрик за скъпоценната топлинка, която не достигаше до тях.

С напредването на следобеда проникващият в пещерата тънък слънчев лъч най-накрая обагри в розово синкавата стена и помръкна, от което студът като че ли стана още по-плътен и мъчителен. Саймън, чиито мускули потръпваха като струни на лютня, а ушите му пареха болезнено въпреки кожената качулка, усети да се плъзга — също тъй неумолимо и безпомощно както към празнотата на бездната — към прегръдката на съня. Но вместо суровия мраз, в който очакваше да потъне, го обгърнаха топли и благоуханни ръце.

Отново беше лято — след колко ли време? Все едно, след като сезоните най-после се бяха изтърколили и горещият, притихнал в очакване въздух се изпълваше от жуженето на пчели. Цветовете на пролетта провисваха, набъбнали и прецъфтели, с кафеникави ръбове като препечените в пещите на замъка овнешки пайове на Джудит. По поляните под стените на Хейхолт тревата пожълтяваше, в началото на алхимичните си трансформации, които щяха да приключат през есента, когато щеше да бъде натрупана на златисти уханни копи, които никнеха навсякъде като миниатюрни къщурки.

До слуха на Саймън достигаше монотонното пеене на пастирите — сливаше се с жуженето на пчелите, — докато натирваха блеещите си стада из ливадите. Лято! Скоро, знаеше той, настъпваха празниците… Денят на свети Сутрин, Хлафманса — но най-напред любимата му Лятна нощ…

Лятната нощ, когато всичко беше различно и всички изглеждаха различни в маските си, когато дегизирани приятели и преоблечени врагове се смесваха като непознати в задъхващия се мрак… когато музиката не преставаше през цялата безсънна нощ, когато Вътрешната градина беше окичена в сребърни гирлянди и преливаше от нестихващ смях и подскачащи сенки бродеха в Лунните часове…

— Сеоман?

Нечия ръка лекичко разтърсваше рамото му.

— Сеоман, ти плачеш. Събуди се.

— Танцьорите… маските…

— Събуди се!

Ръката го разтърси още по-енергично. Той открехна очи и видя тясното лице на Джирики, с изпъкнало чело и скули на смътната, падащо косо светлина.

— Изглежда, сънуваше нещо ужасно — каза ситът и клекна до него.

— Но… значи не е истина. — Той потрепери. — Беше л-лято… беше Лятната нощ…

— Аха. — Джирики повдигна вежда и сви рамене. — Струва ми се, че си бродил по места, където не би трябвало да стъпва кракът ти.

— Какво лошо може да има в едно лято?

Ситският принц отново сви рамене, след което измъкна от вътрешността на наметалото си — с жест на любим вуйчо, който подава играчка на хлипащо дете, за да го разсее — нещо блестящо във фино гравирана дървена рамка.

— Знаеш ли какво е това? — попита Джирики.

— Ами… огледало…

Саймън не беше сигурен какво точно го пита ситът. Дали знаеше, че Саймън бе поглеждал в него в пещерата?

Джирики се усмихна.

— Да. Много специално огледало с изключително дълга история. Знаеш ли какво може да се направи с такова нещо? Освен да се обръснеш, както правят мъжете? — Той протегна ръка и докосна с хладния си пръст обраслата с мъх буза на Саймън. — Можеш ли да отгатнеш?

— Да виждаш неща, които са надалеч? — отвърна след кратко колебание Саймън, очаквайки да го разгневи с отговора си.

Ситът го изгледа втренчено.

— Да не би да си чувал за огледалата на Светлоликите? — запита учуден накрая той. — Нима в легендите и приказките все още се разказва за тях?

Сега Саймън имаше възможност да скрие истината. Отговорът му обаче бе изненадващ за самия него.

— Не. Погледнах в него, когато бяхме във вашата ловна хижа.

За още по-голяма негова изненада, признанието му накара Джирики да се ококори.

— Видял си други места в него? Не само отражение?

— Видях… видях принцеса М-мириамел — моята приятелка — каза той и докосна синьото й шалче, вързано на врата му. — Беше като насън.

Ситът погледна намръщено огледалото, но не беше ядосан, а сякаш се взираше през повърхността на езеро, в което се стрелка неуловима рибка, която иска да открие.

— Имаш силна воля, млади момко — промълви бавно Джирики, — по-силна, отколкото предполагаш — или пък си белязан от други сили по някакъв начин…

Помълча известно време, загледан в огледалото.

— Това огледало е много древно — каза накрая. — Говори се, че е люспа от Великия червей.

— Какво значи това?

— Великият червей, който според много легенди опасва света. Според нас, ситите, обаче, Червеят опасва едновременно всички светове, тези на бодърстването и тези на мечтите… които са били и които ще бъдат. Опашката е в устата му и затова няма нито край, нито начало.

— Червей? Искаш да кажеш д-д-дракон ли?

Джирики кимна светкавично като птичка, клъвнала зърно.

— Казано е също, че всички дракони произлизат от Великия червей и всеки е по-малък от предшествениците си. Игджарджук и Шуракай не са велики като майка си Хидохебхи, която пък на свой ред не била велика колкото родителя си Кейрукама’о Златистия. Ако всичко това е вярно, някой ден драконите ще изчезнат — ако вече не са изчезнали.

— Бб-би… било добре — отбеляза Саймън.

— Така ли? — отново се усмихна Джирики, но очите му блестяха като студени камъчета. — Хората порастват, а великите червеи… и другите… се смаляват. Вероятно така е отредено. — Той се протегна с трептящата, ленива грациозност на току-що събудена котка. — Отредено — повтори Джирики. — Както и да е, извадих тази люспа на Великия червей да ти покажа нещо. Искаш ли да видиш, дете на хората?

Саймън кимна.

— Това пътуване е трудно за теб.

Джирики погледна през рамо за миг към останалите, които се бяха скупчили край огъня до Гримрик. От тях единствен Ан’най вдигна очи и между двамата сити прехвръкна някакъв неразгадаем контакт.

— Погледни — каза след миг Джирики.

Повърхността на огледалото, което държеше в дланите си като скъпоценна глътка вода, сякаш се накъдри от вълнички. Сред отразения в него мрак — прорязан от нащърбена светлосива ивица небе през отверстието — бавно никнеха точици зеленикава светлина, някакви странни звезди, които покълваха върху вечерното небе.

— Ще ти покажа истинско лято — промълви тихичко Джирики, — по-истинско от всяко, което познаваш.

Яркозелените петънца се раздвижиха и започнаха да се сливат, искрящи смарагдови рибки, издигащи се към повърхността на забулено в сенки езерце. Саймън изпита усещането, че потъва в огледалото, макар да не помръдваше от мястото си. Зеленото се пръсна във всевъзможни зелени оттенъци и багри. За миг всичко се подреди в изумително стълпотворение от мостове, кули и дървета: едновременно град и гора, слети насред тревиста равнина — не град, върху който бе избуяла гора, както Да’ай Чикица, а цветуща, дишаща амалгама от растителност и излъскан камък, изумрудена и преливаща от свежест.

— Енки-е-Шао’сейе — прошепна Джирики.

Избуялата трева се превиваше под вятъра; сред извисените островърхи градски кули пърпореха алени, бели и небесносини флагове.

— Последният и най-велик град на Лятото — добави ситът.

— Къде… е… той? — въздъхна Саймън, изумен и очарован от красотата му.

— Не толкова къде, дете на хората, а по-скоро кога. Светът е не само по-огромен, отколкото ти е известно, Сеоман, но и много, много по-древен. Енки-е-Шао’сейе е разрушен много отдавна. Намира се на изток от огромната гора.

— Разрушен?

— Беше последното място, където Зида’я и Хикеда’я живееха заедно преди Раздялата. Славеше се с множеството си занаяти и изключителната си красота; самият вятър свиреше край кулите му, а нощните лампи блестяха като звезди. Ненаис’у танцуваше под лунната светлина край горското си езеро и възхитените дървета се привеждаха да я гледат. — Той бавно поклати глава. — Всичко това го няма. Такива бяха летните дни на моя народ. Сега сме в късната есен…

— Няма го?!

Саймън така и не успяваше да осъзнае цялата тази трагедия. Струваше му се, че само да бръкне в огледалото и ще докосне с пръст някоя от острите като игли кулички. Усети очите му да се изпълват със сълзи. Без дом. Ситите бяха загубили своите домове… бяха самотни бездомници на този свят.

Джирики прекара ръка над огледалото и то потъмня.

— Няма го — повтори той. — Но докато съществуват спомените, лятото остава. И дори зимата отминава.

Обърна се и дълго гледа Саймън; накрая измъченото му младежко лице го накара да се усмихне едва-едва.

— Недей да тъгуваш толкова — каза той и потупа Саймън по ръката. — Светлината не е напуснала окончателно този свят — все още. И не всички прекрасни места са унищожени. Има го все още Джао е-Тинукай’и, където живее моето семейство и моят народ. Някой ден, може би, ако двамата се спуснем безопасно от тази планина, ще го видиш. — Той се усмихна със странната си усмивка, замислен за нещо. — Може би ще го видиш…

 

Останалата част от изкачването на Урмшайм — още три дни по тесни, не по-широки от ледени ивици опасни пътечки над отвесни, гладки като стъкло урви, и две нощи на свиреп, пронизващ студ — мина като мимолетен, но мъчителен сън за Саймън. Единствено подаръкът на Джирики от лятото — беше сигурен, че това бе подарък, — му вдъхваше сили. Докато се мъчеше да се залови за нещо с вкочанените си пръсти и да не се подхлъзне от пътечката, си мислеше, че някъде отново ще се озове на топло, в нещо като легло и в чисти дрехи — нямаше нищо против и една топла баня! Всички тези неща съществуваха някъде, стига да устискаше и да се измъкнеше жив от планината.

„Всъщност — мина му през ума — човек не се нуждае от кой знае колко много неща. Да искаш прекомерно много е по-лошо от алчност: най-обикновена глупост — напразно губене на ценно време и хабене на усилия“.

Катереха се под лъчите на огряващото всяка сутрин десните им рамене слънце. Въздухът беше болезнено разреден и трябваше начесто да спират, за да си поемат дъх; дори издръжливият Джирики и никога неоплакващият се Ан’най пристъпваха бавно, с натежали като от тежки доспехи крайници. Хората едва се тътреха. Гримрик бе дошъл на себе си благодарение на ефикасния канукски еликсир на Бинабик, но непрекъснато се тресеше и кашляше.

От време на време вятърът се усилваше и подгонваше надвисналите над хребетите на Урмшайм облаци като парцаливи призраци. Безмълвните съседи на планината изникваха бавно — назъбени чукари, които сякаш обсъждаха величествени проблеми, извисени над Остен Ард, безразлични към жалкия нищожен пейзаж в краката им. Бинабик, който вдишваше разредения въздух на Покрива на света със същата лекота, с която вдишваше въздуха в някой кухненски килер в Наглимунд, посочи на задъханите си спътници просналия се на изток скалист Минтахок и останалите планини, обграждащи тролските зъбери на Ийканук.

 

Натъкнаха се съвсем внезапно на него — тъкмо бяха преполовили височината на планинския масив, който все още се извисяваше над главите им. Докато кретаха по една оголена скала и всяко вдишване изгаряше дробовете им, въжето се изопна като тетива между тях и чуха един от ситите — изкачил се пред тях и изчезнал от погледите им — да надава странен, подобен на изсвирване вик. Всички се закатериха към върха, колкото им стигаха силите; въпросът защо се разбързаха увисна неизречен. Бинабик, който бе най-отпред на редицата, спря на билото и се олюля, за да запази равновесие.

— Дъще на планините! — изпъшка тролът, издишвайки струйка пара.

Дълго не помръдна. Саймън внимателно изкатери последните няколко крачки.

В първия момент не видя нищо, освен поредната снежна долина, чиято бяла стена се издигаше пред тях, открита надясно към пустото небе и редица забулени със сняг канари, които се спускаха по склона на Урмшайм. Обърна се към Бинабик да го попита какво го е накарало да извика и въпросът замря върху устните му.

Лявата част на долината проникваше дълбоко в планината, извисявайки се постепенно в стръмен склон. В най-високата й точка през триъгълния отвор към сиво-синьото небе се възправяше Дървото на Удун.

— Елисия, Божия майко! — прошепна Саймън прегракнало. — Майчице Божия!

Застанал срещу тази огромна, умопомрачителна неправдоподобност, в първия момент той си помисли, че това наистина е дърво — титанично дърво от лед с височина триста метра, с безчет проблясващи на дневната светлина клони, чийто чезнещ във висинето връх бе скрит от облачния ореол. Едва когато се убеди в реалността му — че подобно творение би могло да съществува в един и същи свят редом с такива банални неща като прасета, огради и така нататък, — започна да проумява какво представлява то: замръзнал водопад, събирал векове размразения сняг, образувал милиони ледени висулки, огромно кристално изваяние върху назъбения скален гръбнак, оформил ствола на Дървото на Удун.

Джирики и Ан’най не помръдваха, сякаш бяха препарирани под склона, вторачени във върха на ледника. Следвайки Бинабик, Саймън започна да се спуска по склона към тях; усещаше въжето да се затяга около кръста му, тъй като Гримрик бе изкачил билото и на свой ред стоеше като вцепенен; Саймън изчака търпеливо същото да се повтори с Хейстън и Слудиг. Накрая всички се запрепъваха надолу към покритата с дълбок сняг долина, като внимаваха къде стъпват. Ситите пееха тихичко, без да обръщат никакво внимание на приближаващата ги група човеци.

Дълго никой не каза нищо. Величавостта на Дървото на Удун сякаш ги бе лишила от дъх и те само стояха и се взираха в него.

— Да продължаваме — обади се най-после Бинабик.

Саймън трепна от възмущение. Гласът на трола прозвуча грубо и натрапчиво.

— Туй е най-п-п-проклетата гледка, която са виждали оч-ч-чите ми — запелтечи Гримрик.

— Тук дъртият черен Едноок се е изкатерил до звездите — промълви кротко Слудиг. — Господ да ми прости, ако сквернословя, но все още усещам присъствието му.

Бинабик тръгна през откритата долина. След няколко мига другите го последваха, теглени от въжето на трола. Снегът беше дълбок до бедрата и се придвижваха бавно. След трийсетина мъчителни крачки Саймън погледна назад. Ан’най и Джирики не бяха тръгнали с тях: продължаваха да стоят един до друг, сякаш очакваха нещо.

Групата продължаваше напред. Стените на долината надвиснаха над главите им, като че ли смаяни от тези редки пътешественици. Саймън видя, че основата на леденото дърво е осеяна с много отверстия под сводестия навес на най-ниските разклонения — не точно разклонения, а пластове от разтопени и замръзнали отново шушулки, всеки следващ по-широк от пласта над него, и по този начин най-долните разклонения образуваха площадка с широчината на половин турнирно поле, покрита сякаш с обли речни камъни.

Бяха се придвижили толкова близо, че колосалната ледена колона сякаш пробиваше самия небесен покров. Саймън изви болезнено врат нагоре, за да зърне за последен път чезнещия във висинето връх на Дървото, и внезапно го заля вълна от изумление и уплаха и за миг му причерня.

„Кулата! Кулата с клоните от сънищата ми!“

Онемял, той се разбърза и се строполи върху снега. Хейстън протегна яката си ръка и го вдигна, без да промълви нито дума. Саймън погледна още веднъж нагоре и ужасяващото усещане, много по-силно от замайване, го сграбчи още по-неумолимо.

— Бинабик! — викна той.

Тролът, който в този момент навлизаше под виолетовата сянка на Дървото на Удун, се извърна чевръсто.

— Тихо, Саймън! — изсъска той. — Някой остър леден блок може да се стовари върху главите ни и да ни създаде куп неприятности.

Саймън забърза през лепкавия сняг, колкото му стигаха силите.

— Бинабик, това е кулата, която сънувах — бяла кула с клони като на дърво! Точно тя е!

Тролът огледа бъркотията от огромни морени и натрошени скални отломки в сумрачното подножие на Дървото.

— Мислех, че ти се е сторило, че е Кулата на Зеления ангел в Хейхолт?

— Така беше — искам да кажа, по нещо и от двете. Но тъй като никога не бях виждал това, не знаех, че е тъкмо то! Разбираш ли?

Бинабик повдигна рунтавите си черни вежди.

— Като ни остане време, ще хвърля ашиците. Сега още не сме си свършили работата.

И изчака останалите да приближат, без да добави нищо повече.

— Мисля — обади се най-после той, — че скоро трябва да направим лагер. Тогава можем да използваме последните часове от деня, за да потърсим следи от групата на Колмънд или меча Трън.

— Ония… — Хейстън посочи към останалите далеч зад тях сити — ще помогнат ли?

Преди Бинабик да успее да отвърне, Гримрик свирна възбудено и посочи купчината канари над тях.

— Вижте, вижте! — възкликна той. — Там май е бил някой. Вижте скалите там!

Саймън проследи пръста на воина, който сочеше към скалите; пред отверстието на една от дупките бяха струпани няколко купчини камъни.

— Прав си! — извика Хейстън. — Прав е! В името на кокалите на Тунат, някой е лагерувал там.

— Внимавай! — опита се да го спре Бинабик, но Саймън вече бе захвърлил въжето и се катереше по сипея. След броени секунди стигна до пещерата и се изправи върху един нестабилен камък.

— Тази стена е направена от хора, няма съмнение! — викна възбудено той.

Отворът на пещерата беше малко над три метра широк и някой набързо, но и умело беше подредил един до друг няколко големи камъка отпред — вероятно, за да пази топлината. Или да се предпазва от зверове?

— Моля те да не крещиш, Саймън — настоя Бинабик. — Ей сега сме при теб.

Саймън наблюдаваше припряното им катерене — всички изгаряха от нетърпение, забравили за разредения въздух и убийствения студ. Едва когато Хейстън запълзя на четири крака по камарата скали, двамата сити изникнаха под стряхата на Дървото на Удун. Преценявайки за момент ситуацията, те се изкачиха до пещерата със скоростта на подскачащи по клони катерици.

На Саймън му отне няколко мига, за да свикне с полумрака в ниската пещера. После се ококори ужасен.

— Бинабик! Това е… те са…

Тролът, който стоеше изправен до приклекналия Саймън, постави длан на гърдите си.

— Кинкипа! — промълви той. — Чакали са ни.

Пещерата беше покрита с кафяви човешки кости. Скелетите, по които нямаше нищо, освен ръждясали черни и зелени метални принадлежности и бижута, седяха, подпрели гърбове на стените на пещерата. Тънък слой лед покриваше всичко като защитно стъкло.

— Колмънд ли е? — попита Саймън.

— Усирис да ни пази — закашля се зад тях Слудиг, — излезте навън, въздухът сигурно е отровен!

— Няма никаква отрова — скастри го Бинабик. — А дали са хората на сър Колмънд — струва ми се, че шансовете са добри.

— Интересно как ли са умрели — отекна стряскащо гласът на Джирики в тясната пещера. — Ако са замръзнали, защо не са се скупчили да се стоплят? — Той посочи пръснатите из помещението останки. — Ако ги е убил някакъв звяр — или са се избили един друг, — то защо костите са подредени толкова внимателно, сякаш всеки поред е лягал, за да умре?

— Тук се крият тайни, за които си струва доста да поговорим някой ден — отвърна тролът, — но сега имаме други задължения, а и се стъмва много бързо.

— Елате — обади се Слудиг с настоятелен и напрегнат от притеснение глас. — Всички! Веднага!

Беше застанал над един от скелетите. Макар да бяха струпани в оцветена в червено купчинка, костите наподобяваха очертанията на човек, коленичил в молитвена поза с протегнати ръце. Между костите на двете му ръце, скрити до половината от леда — сякаш потопени в купа с мляко камъни, се виждаше продълговат предмет, омотан във вкочанен навосъчен плат.

Въздухът като че ли внезапно се изпари от пещерата. Надвисна напрегната, мъртвешка тишина. Тролът и римърът коленичиха, имитирайки сякаш позата на древните кости, и се захванаха да къртят замръзналия вързоп с брадвичките си. Платът се отчупваше на трески като кора на дърво. В един момент се откърши една дълга ивица и се видя абсолютно черна повърхност.

— Не е метал — възкликна разочаровано Саймън.

— Трън също не е направен от метал — изсумтя Бинабик. — Поне не и от всички онези метали, които са виждали очите ти.

Слудиг успя да пъхне върха на брадвичката си под вкочанения плат и напрягайки сили, двамата с Хейстън откъртиха още една ивица. Саймън се задъха. Бинабик беше прав: излюпило се като смолисто черна пеперуда от своята какавида-затвор, това не беше просто меч, а меч, какъвто не бе виждал никога — дълъг, колкото две широко разперени ръце, и черен. Абсолютно черният му цвят не се променяше от обагрените в други цветове проблясъци по острието му — така свръхестествено наточено, че разрязваше дори сумрака в пещерата на многоцветни дъги. Ако не беше усуканата около дръжката сребърна корда — ефесът бе катраненочерен като всичко останало, — впечатлението, че е сътворен не от човешка ръка, би било абсолютно. Въпреки симетричността си мечът по-скоро напомняше творение на природата, съвършено чиста субстанция на естествена чернота, приела само по една случайност формата на изящно оръжие.

— Трън — прошепна Бинабик почти с благоговение, зад което напираше удовлетворението му.

— Трън — повтори Джирики и Саймън дори не се опита да налучка мислите, които побра в произнасянето на тази единствена дума.

— Значи това е той? — обади се последен Слудиг. — Красив е. Какво би могло да ги убие при наличието на такова оръжие?

— Кой би могъл да знае какво се е случило с Колмънд? — намеси се и Бинабик. — Но дори да притежаваш меч като Трън, все пак не можеш да го изядеш, когато няма никаква храна.

Продължиха да оглеждат меча. Гримрик, който беше най-близо до изхода, най-после се надигна, обгърнал тялото си с немощни ръце.

— Както каза тролът, меч не храни. Ще наклада огън за през нощта.

Измъкна се от дупката, изправи се и се протегна. Взе да си подсвирква — първоначално тихичко, но постепенно все по-силно и по-силно.

— В пукнатините има мъх — може да гори с нашите цепеници — викна след него Слудиг.

Хейстън се приведе и внимателно докосна с пръст черното острие.

— Студено е — ухили се той. — Че как иначе?

След това се обърна към Бинабик, необичайно притеснен.

— Може ли да го вдигна?

— Обаче внимателно — каза тролът.

Хейстън плъзна предпазливо пръсти под усуканата с кордата дръжка и дръпна, но мечът не помръдна.

— Замръзнал е — предположи той.

Отново дръпна, този път по-силно, но със същия резултат.

— Яко е замръзнал — задъха се той и затегли с всички сили.

Парата изскачаше на облаци от устата му.

Слудиг се наведе да му помогне. Отвън Гримрик спря да свирука и измърмори нещо неразбрано.

Римърът и еркинландецът напрегнаха мишци едновременно и черният меч се раздвижи, но вместо да се освободи от сковалия го лед, помръдна съвсем леко встрани.

— Не е замръзнал — промълви задъхано Слудиг. — Тежък е като воденичен камък. Двамата заедно едва го помръднахме!

— А как ще го свалим от планината, Бинабик? — попита Саймън.

Досмеша го. Всичко бе толкова глупаво и странно — да открият магическия меч и да не могат да го отнесат! Протегна ръка и усети скритата под хладната повърхност тежест — и още нещо. Някаква топлина ли беше? Да, и някакъв смътен живот, сякаш заспала змия, която помръдва, разбуждайки се бавно от сън — или само си въобразяваше разни неща?

Без да откъсва очи от неподвижното острие, Бинабик се почеса замислено по разчорлената коса. Миг по-късно Гримрик се появи отново в пещерата; размахваше ръце. Щом се извърнаха към него, той се свлече на колене, след което рухна на земята като чувал с брашно.

Като огромен трън от гърба му стърчеше черна стрела.

 

Синкава светлина къпеше сребърната маска и обагряше контурите й в бледо огнено. Отдавна никое живо същество не беше виждало скритото зад нея лице — някога модел за изваяната й неземна красота. Безброй промени бяха настъпили на този свят, откак лицето на Утук’ку завинаги бе изчезнало зад лъскавите й черти.

Окъпаната в синьо маска се обърна и огледа гигантската, потънала в сенки каменна зала и втурналите се да изпълнят поръчките й слуги. Гласовете им се издигаха в песни на възхвала и възпоминания; белите им коси се развяваха, подухвани от вечните ветрове в Залата на Арфата. Тя слушаше със задоволство хлопането на вълшебни чукове, отекващо из безкрайния лабиринт от коридори, които прорязваха замръзналата Накига, планината, наречена от норните Маска на сълзите. Простосмъртните наричаха нейния дом Стормспайк и Утук’ку знаеше, че планината не ги оставя на мира и в сънищата им… както би трябвало да бъде. Сребърното лице кимна доволно. Всичко беше готово.

Провесена сред мъглата, увенчаваща Великия кладенец, Арфата внезапно издаде печален стон — сякаш порив на вятъра по високите дефилета. Царицата на норните знаеше, че това не е Неговият глас — не на Онзи, който караше Диханната арфа да пее и вие, не на Онзи, от чиято гневна песен цялата зала се разтрисаше от непоносими звуци. Друг немощен глас помръдваше струните й впримчен сред сложната им плетеница като насекомо в паяжина.

Тя повдигна покрития си със сребристобяла ръкавица пръст на сантиметри над черния камък на своя стол и го помръдна незабележимо. Стенанието се усили и нещо в мъглата над Кладенеца потрепна — сивият меч Джингизу заискри с пулсираща светлина. Нещо го държеше: смътен силует, чийто безформен юмрук стискаше дръжката на Джингизу.

Утук’ку разбра. Нямаше нужда да съзира молителя; мечът бе там, много по-реален от всеки простосмъртен, комуто бе разрешено да го притежава временно.

— Кой застава пред Кралицата на Хикеда’я? — попита тя. Прекрасно знаеше отговора.

— Елиас, Върховният крал на Остен Ард — отвърна неясният силует. — Реших да приема условията на твоя господар.

Думата „господар“ я жегна.

— Човеко — проговори най-после тя с кралска невъзмутимост, — каквото искаш, ще ти бъде дадено. Но ти изчака дълго… прекалено дълго.

— Имаше…

Силуетът се олюля, сякаш едва се крепеше на краката си. Колко тленни, колко безпомощни бяха тези простосмъртни! Как бяха успели да причинят такива пакости!

— Мислех — продължи той, — че нещата ще са… различни. Сега се подчинявам.

— Разбира се, че ще се подчиниш. И ще получиш обещаното.

— Благодаря ти, кралице. А в замяна аз ще ти дам обещаното…

— Разбира се, че ще го дадеш.

Тя отпусна ръка и видението изчезна. С пристигането Му дълбините на Кладенеца се обляха в червено. Щом Той я взе, Арфата звънна в триумфиращи звуци.

 

— Не… не искам да умра… — хриптеше Гримрик.

С изскочилата по устата му кървава пяна и разкривените зъби в зиналата уста приличаше на уловен и ръфан от побеснели хрътки заек.

— Толкова… толкова е студено… — Той потрепери.

— Кой беше? — изкрещя уплашеният и паникьосан Саймън.

— Който и да е — измърмори пребледнелият Хейстън, наведен над улучения си земляк, — сгащиха ни в капан.

— Трябва да се измъкнем! — отсече Слудиг.

— Омотайте наметалата около ръцете си — нареди Бинабик, докато сглобяваше от тояжката си тръбата за издухване на стрели. — Нямаме щитове, но това ще свърши някаква работа.

Без да каже нито дума, Джирики прескочи Хейстън и падналия Гримрик и приближи изхода. Стиснал зъби, Ан’най го последва.

— Принц Джирики… — опита се да го спре Бинабик, но ситът не му обърна внимание.

— Хайде — настоя Слудиг. — Не можем да ги пуснем сами.

И измъкна меча си изпод наметалото.

Преди да тръгнат след ситите към изхода на пещерата, Саймън погледна меча Трън. Бяха изминали толкова дълъг път, за да го намерят — щяха ли да го загубят сега? Ако успееха да се измъкнат, но пътят им към пещерата бъдеше отрязан и не можеха да се върнат? Постави ръка върху дръжката му и отново усети странното потръпване. Дръпна и за негово изумление тя се намести в дланта му. Тежестта на меча беше колосална, но с усилията на двете си ръце той успя да го повдигне от вкочанения под на пещерата.

Какво беше това? Зави му се свят. Двама яки мъжаги не успяха да го помръднат, а той успя! Магия?

Саймън внимателно помъкна дългия тежък меч натам, където стояха останалите. Хейстън развърза наметалото си, но вместо да го навие за защита около ръката си, внимателно покри Гримрик. Раненият се закашля и избълва още кръв. Двамата еркинландци плачеха.

Преди Саймън да успее да им каже за меча, Джирики пристъпи върху скалистата площадка пред пещерата като самоуверен фокусник.

— Покажете се! — извика той и ледените стени на долината отекнаха в отговор. — Кой напада групата на принц Джирики и-Са’онсерей, син на Шима’онари и потомък на династията на Годишния танц? Кой ще посмее да воюва със Зида’я?

В отговор по стръмните стени на долината се спуснаха десетина фигури и застанаха на стотина метра от основата на Дървото. Всички бяха въоръжени, всички изглеждаха разгневени и носеха бели наметала с качулки, а на гърдите си триъгълника на Стормспайк.

— Норни? — задъха се Саймън, за миг забравил за меча, който бе понесъл.

— Тези не са Хикеда’я — отсече Ан’най. — Това са простосмъртни, които изпълняват заповедите на Утук’ку.

Един от тях пристъпи вдървено напред и Саймън позна загорялата от слънцето кожа и светлата брада.

— Вървете си, Зида’я — изрече Инген Джегер. Гласът му бе провлечен и хладнокръвен. — Ловците на кралицата не търсят свада с вас. Става дума за простосмъртните, които се крият отзад и отдавна ми се пречкат — на тях не е разрешено да напуснат това място.

— Те са под моя закрила, простосмъртни човече. — Принц Джирики потупа меча си. — Връщайте се и сядайте под масата на Утук’ку — тук няма да получите огризки.

Инген Джегер кимна.

— Така да бъде.

Махна небрежно с ръка и един от неговите хора извади светкавично лък и пусна стрела. Джирики отскочи встрани и дръпна Слудиг, който бе застанал точно зад гърба му. Стрелата се строши в една скала до отвора на пещерата.

— Легни! — изкрещя принцът, докато Ан’най изстрелваше стрела в отговор. Ловците се пръснаха, като оставиха един от техните с лице върху снега. Саймън и спътниците му се втурнаха по хлъзгавата скала към подножието на леденото дърво. Покрай тях засвистяха стрели.

За броени минути двете страни изчерпиха оскъдните си амуниции, по преди това Джирики успя да окичи с перо още един от нападателите на Инген — улучи тичащия мъж право в окото, сякаш бе закрепена върху стена ябълка. Намиращият се наблизо Слудиг бе улучен в месестата част на бедрото от отскочила от един камък стрела, но успя да отскубне върха й и да докуцука до едно прикритие.

Саймън клечеше зад една каменна издатина и се проклинаше, че бе оставил лъка и скъпоценните си стрели в пещерата. Видя Ан’най, чийто колчан бе празен, да захвърля лъка и да изтегля тънкия си черен меч от ножницата; лицето му бе непреклонно. Саймън усещаше, че собствената му решителност е прикритие на непреодолимия страх, сграбчил пърхащото му като побесняло сърчице и свития от напрежението стомах. Погледна Трън и почувства пулсиращия в него живот. Тежестта му бе станала някак по-различна, като на живо същество, сякаш вътре в него жужаха безброй пчели; сякаш беше завързано животно, потръпващо от възбуда, усетило изкусителните аромати на свободата.

Вляво от него, откъм другата страна на каменния ствол, Хейстън и Слудиг се прокрадваха напред, като използваха огромните извити ледени клони за прикритие. Незаплашван от стрели, Инген събираше своите за щурм през долината.

— Саймън! — изсъска някой.

Сепнат, той се извърна и видя приклекналия зад каменното възвишение над главата му Бинабик.

— Какво да правим? — постара се да попита със спокоен глас Саймън, но не му се удаде.

Тролът се бе вторачил в черния меч, гушнат като дете в ръцете му.

— Но как… — възкликна изуменият Бинабик.

— Не знам, просто го вдигнах! Не знам! Какво да правим сега?

Тролът поклати глава.

— Ти сега няма да мърдаш оттук. Аз ще помогна с каквото мога. Ах, защо нямам копие!

Той подскочи лекичко и изпод краката му изригна гейзер чакъл, който се изсипа върху Саймън.

— За Джосуа Безръкия! — изкрещя Хейстън и се хвърли изпод свода на Дървото на Удун към бялата долина, следван от неустрашимия Слудиг. Щом стигнаха до дълбокия сняг, намалиха темпо, сякаш попаднали в гъста каша. Ловците на Инген се бъхтеха към тях, изпълнявайки същия спънат, необикновен танц.

Хейстън развъртя тежкия си меч, но още преди да бе стигнал до нападателите, първата фигура в бяло наметало се строполи, стиснала се за гърлото.

— Ийканук! — нададе триумфален вик Бинабик и се приведе да зареди тръбата си.

Щом първите мъже на Инген стигнаха до Хейстън и Слудиг, отекна дрънчене на мечове. Миг по-късно дотърчаха и ситите, но все пак групата им беше много по-малобройна. В следващия момент един от мечовете цапардоса с плоското високия Хейстън по главата и той рухна сред снежен облак. Само скокът на Ан’най върху него го спаси да не бъде намушкан на място.

Остриета проблясваха на оскъдната слънчева светлина, болезнените и яростни крясъци почти заглушаваха трясъка на метала. Саймън забеляза със свито сърце как Бинабик, чиито стрели се оказаха безполезни срещу дебелите наметала на ловците, измъкна дългия нож от канията си.

„Откъде тази смелост? Толкова е дребен — ще го убият, преди да се доближи достатъчно, за да го използва!“

— Бинабик! — викна той и се изправи.

Вдигна тежкия черен меч над главата си — той го повлече напред — и се запрепъва след него.

Земята под краката му се разтегна. Той се олюля, разкрачил крака, и му се стори, че самата планина се наклони. Проглуши го пронизително стържене, сякаш влачеха огромен камък през каменоломна. Сражаващите се, се заковаха втрещени на място и се вторачиха в краката си.

Сред грохота на трошащия се лед земята започна да се издува. В центъра на долината, само на няколко метра от зейналия широко с уста слисан от ужас Инген Джегер се откърти огромен леден блок, разтроши се и се надигна нагоре, като разхвърляше снежни облаци.

Тласнат от внезапното размърдване на земята под краката му, Саймън се втурна напред, стиснал с все сила Трън — и се оказа точно между сражаващите се. Изглежда, никой не го забеляза: всички до един се бяха вцепенили, сякаш ледът бе вкочанил кръвта им и те се пулеха към невероятното нещо, което се надигаше изпод снега.

Леденият дракон.

Дълга колкото човешки бой змиеподобна глава с бели люспи и озъбена уста изскочи от пукнатината, втренчила премрежени сини очи в тях. Люшна се насам-натам върху дългата си шия и заоглежда с любопитство миниатюрните същества, дръзнали да я събудят от многогодишната и дрямка. След това се стрелна с ужасяваща бързина и захапа един от ловците с челюстите си, прегриза го надве и погълна краката му. Окървавената горна половина падна върху снега като ненужна дрипа.

— Игджарджук! Това е Игджарджук! — чу се пискливият вик на Бинабик.

Блестящата глава с цвят на слонова кост захапа следващата писукаща мръвка в бяло наметало. С пребледнели от умопомрачителен ужас лица останалите се втурнаха във всички посоки, а в това време една от белите лапи с криви нокти се вкопчи в ръба на пукнатината и огромното драконово туловище, покрито със странна бледа козина на гърба и пожълтяло като древен пергамент, се измъкна от нея. Дългата колкото турнирно поле подобна на камшик опашка помете двама от стенещите ловци в ямата.

Саймън гледаше като зашеметен, неспособен да повярва в чудовищното нещо, приклекнало на ръба на ледената пукнатина като котка на облегалката на кресло. Главата с издължена муцуна се люшна над него, за да го разгледа, и мътносините немигащи очи се втренчиха в него с кротка, вековечна злост. Саймън усети, че главата му ще се пръсне, сякаш се опитваше да гледа през вода — през тези очи, пусти като ледникови бездни! То го видя, то го познаваше по някакъв начин — древно като костите на планината, мъдро, свирепо и безучастно като самото Време.

Челюстите се разтвориха и част от черния език се стрелна навън, сякаш вкусвайки въздуха. Главата се люшна още по-близо.

— Скей, изчадие на Хидохебхи! — кресна някой.

Миг по-късно Ан’най яхна задната част на чудовището и запъна крака в гъстата козина. Запя, вдигна меча си и го заби в люспестия крак. Саймън се изправи и залитна назад; в същия момент драконът изви опашка нагоре и отхвърли с мощен удар сита надалеч; Ан’най отхвръкна на петдесетина метра и тупна сгърчен върху снега близо до ръба на долината, зад който нямаше нищо, освен мъгла. Джирики се втурна към него, като виеше от гняв и отчаяние.

— Саймън! — изкрещя тролът. — Бягай! Нищо не можем да направим!

В този миг съзнанието на Саймън започна да се прояснява. На секундата скочи на крака и се спусна след Джирики. Бинабик, който се намираше откъм далечния край на цепнатината, се метна назад, когато драконът стрелна светкавично глава, и огромните челюсти захапаха въздуха и изтрещяха като метална врата. Тролът се строполи в една пролука в леда и изчезна.

Джирики седеше превит над тялото на Ан’най, неподвижен като статуя. Докато бързаше към него, Саймън погледна през рамо и видя как Игджарджук се плъзна надолу от натрошения леден блок и тръгна напреко през долинката, като се вкопчваше в леда с късите си крака — скъсяваше бързо разстоянието между себе си и препъващата се плячка.

Саймън понечи да изкрещи, за да предупреди Джирики, но гърлото му се бе схванало: излезе някакво сподавено мучене. Ситът се извърна. Кехлибарените му очи блестяха. Изправи се до тялото на другаря си и протегна напред гравирания си с рунически знаци меч от вълшебно дърво.

— Ела, дъртако! — викна Джирики. — Ела насам, за да усетиш вкуса на Индрежу, копеле на Хидохебхи!

Саймън сгърчи лице, докато тичаше задъхан към принца. Защо крещеше — драконът и без това се носеше към тях.

— Мини зад мен… — понечи да каже ситът и неочаквано рухна; снегът под него бе пропаднал. Джирики полетя назад към ръба на долината и празното пространство зад него. Отчаяно дращеше с ръце, за да се задържи за снега. Накрая спря с увиснали над бездната крака. На метър от него като окървавена дрипа лежеше Ан’най.

— Джирики… — Саймън не продължи.

Чу грохот зад себе си. Извърна се и видя връхлитащото огромно бяло туловище на Игджарджук и мятащата се в такт с препускащите му крака глава. Саймън се хвърли встрани от Джирики и Ан’най, претърколи се и се изправи. Вече само на стотина крачки, чудовището не откъсваше от него огромните си кръгли сини очи.

Саймън осъзна, че продължава да носи Трън. Вдигна го. Беше лек като върбова клонка и изсвистя в ръцете му като развято от вятъра въже. Погледна през рамо зад гърба си: само на няколко крачки зееше бездната. Далечен връх се рееше сред валмата мъгла отвъд нея — бял, невъзмутимо спокоен.

„Усирис да ми е на помощ — учуди се той, — защо драконът не издава нито звук?“

Изпита усещането, че и неговото съзнание се рее като в мъгла. Докосна с едната си ръка омотаното около врата му шалче на Мириамел и отново сграбчи сребърната дръжка. Главата на Игджарджук се извиси над него със зейналото си като черна яма гърло и блесналите като сини фенери очи. Светът като че ли бе стихнал окончателно.

Какво трябваше да извика накрая?

Връхлетя го мразовитият дъх на дракона, зловонен като вкисната студена пръст и влажни камъни, и в същия миг той си спомни какво бе казал веднъж Джирики за простосмъртните.

— Ето ме! — извика той и замахна със свистящия Трън към зловещото око. — Аз съм… Саймън!

Острието се тресна в нещо. Порой черна кръв се изля отгоре му, изгаряща като огън, като лед, обжари лицето му, и в същия момент огромното бяло туловище се сгромоляса, запращайки го в мрака.