Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragonbone Chair, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2014)
Разпознаване и корекция
Mummu(2015)

Издание:

Тад Уилямс. Престолът от драконова кост

Американска. Първо издание

Превод: Камен Костов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

ИК „Бард“, София,

ISBN: 954-585-524-X

Формат 60/90/16. Печатни коли 49

История

  1. —Добавяне

41. Хладен огън и твърд камък

Сънят постепенно избледня, разсейвайки се като мъгла, ужасен сън, в който се намираше сред давещо го зелено море. Нямаше горе и долу, а само извираща отникъде светлина навсякъде около него и стълпотворение от стрелкащи се сенки, акули с безжизнените очи на Приратес.

Деорнот изскочи на повърхността и се отърси от съня в замаяна полудрямка. По стените на помещенията за охраната хладно проблясваше отразената лунна светлина, а равномерното дишане на мъжете напомняше шепот на вятър през сухи листа.

Усети учестения пулс в гърдите си, после сънят отново завладя изтощената му душа, замилва го с нежни пръсти и зашепна безгласно в ухото му. Той отново се унесе, но този път мрежите на съня бяха по-рехави. Този път те го повлякоха към по-светло пространство, огряно от влажно лъщящо обедно слънце: озова се в бащиното си имение в Хевъншайър, където бе отраснал, обработвайки земята със сестрите си и по-големия си брат. Частица от него беше останала в помещението — съзнаваше, че след малко ще се развидели и че е утрото на деветия ден на ювен, — но друга част се бе оттеглила в миналото. Отново му замириса на разорана земя и дочу скрибуцането на колелетата на каруцата, докато волът я теглеше на път за пазара.

Скърцането се засили едновременно с отслабването на острия мирис на кална пръст. Колата сякаш беше току зад гърба му. Заспали ли бяха воловарите? Нима бяха пуснали воловете да тъпчат из нивите? Завладя го детински ужас.

„Бащата ще пощурее — на мен ли заръча? Аз ли трябваше да се грижа за тях?“

Предчувстваше как ще го изгледа баща му, че няма да изслуша никакви извинения, представяше си навъсеното му, почервеняло от гняв лице, лицето на Господ-Бог, както винаги си мислеше малчуганът Деорнот, който запокитва някой грешник в преизподнята.

„Майчице Елисия. Бащата ще ме нашиба с ремъка, няма отърване…“

Надигна се върху сламеника; дишаше тежко. Сърцето му прескачаше както след съня с акулите, но се поуспокои, щом огледа казарменото помещение.

„Откога си мъртъв, татко? — запита се той, докато триеше с юмрук хладната пот от челото си. — Защо продължаваш да ме преследваш? Нима годините и молитвите не…“

Внезапно почувства да го полазват мравки по гърба. Вече беше буден, нали? Тогава защо не преставаше нескончаемият скрибуцащ звук?

Скочи светкавично и призракът на мъртвия му баща отлетя като пусната стрела.

— На крак, всички на крак! На оръжие! Обсадата започна!

Намъкна ризницата си и се втурна покрай редицата легла: разбуждаше с ритници препилите махмурлии, подвикваше заповеди към онези, които се бяха разбудили от първия му вик. Откъм портата се чуваха тревожни викове и насеченият вой на тръба.

Шлемът се бе килнал върху главата му, а щитът го блъскаше отстрани. Той надникна в останалите помещения и видя, че всички вече са станали и грабват въоръжението си.

— Наглимундци! — викна той и размаха юмрук. — Ще издържим. Бог е с нас, ще издържим!

Усмихна се на нестройния вик, който дойде в отговор, и се спусна към стълбището, намествайки шлема си.

Под светлината на полумесеца върхът на Голямата порта на западната стена изглеждаше странно деформиран: допълнителната дървена ограда и навесът, които щяха да предпазват защитниците от стрелите, бяха завършени преди броени дни. Върху порталната кула гъмжеше от полуоблечени воини, причудливи силуети щъкаха под лунните лъчи.

Стрелците и копиеносците палеха все повече факли по крепостните стени. Пропищя нова тръба, сякаш петел, загубил надежда да дочака зазоряването — призоваваше и останалите воини да излязат по-скоро на двора.

Пронизителното скрибуцане на дървени колела се усили. Деорнот хвърли поглед към голата наклонена равнина пред градската стена; търсеше източника на този шум, макар да предполагаше какъв може да е той — и все пак не бе подготвен за истинската гледка.

— Проклето Божие дърво! — изруга той и чу мъжът до него да повтаря ругатнята.

Бавно като накуцващи гиганти, смътно очертани в предутринния здрач, към тях се придвижваха шест огромни обсадни кули, високи точно колкото здраво укрепената преградна стена на Наглимунд. Покрити целите в тъмни кожи, те се тътреха напред — исполински като дървета мечоци с квадратни глави; пъшканията и виковете на скритите мъже, които ги бутаха, и пронизителното скърцане на огромните като къщи колела наподобяваха сумтенето на чудовища, невиждани от най-древни времена.

Деорнот усети да го връхлита противен страх. Кралят най-после идваше насам и войската му се намираше пред вратите им. Каквото и да се случеше, един ден хората щяха да възпеят всичко това!

— Пестете си стрелите, глупаци! — кресна той към няколко от защитниците, запратили необмислено стрелите си в тъмнината — падаха далеч от намиращите се все още на голямо разстояние цели. — Изчакай, изчакай, изчакай! Много скоро ще са по-близо, отколкото бихте искали!

В отговор на разцъфтелите пламъци на факлите върху стените на Наглимунд войската на Елиас задумка тъпаните; протяжният тътен в мрака постепенно премина в бавен ритъм, отмерващ сякаш крачките на титан. От всички кули на отбраняващите се забучаха рогове — слаб и немощен звук на фона на барабанния грохот, предвещаващ все пак готовност за отчаяна съпротива.

До Деорнот застанаха двама бронирани бойци: Изорн беше с шлем като меча глава, шлемът на Айнскалдир бе с метален клюн пред носа. Очите на римъра с тъмната брада горяха като факли; той отпусна с категоричен жест ръка върху рамото на сина на своя господар Исгримнур и го поведе внимателно, но енергично към парапета. Загледан в полумрака, Айнскалдир глухо изръмжа.

— Там — обади се той и посочи основите на обсадните кули, — в краката на огромните мечки. Метателните машини и стеноломът.

Посочи още няколко огромни съоръжения, които се влачеха подир кулите. Няколко катапулта с дълги и яки ръце, изопнати назад като главите на подплашени змии. Други приличаха на раци с яки черупки със скрити под бронята вътрешности, конструирани така, за да могат да се приближат безпрепятствено под дъжда от стрели и камъни до стената и да изпълнят предназначението си.

— Къде е принцът? — попита Деорнот, безсилен да откъсне очи от пълзящите машини.

— Идва — отвърна Изорн. Беше се надигнал на пръсти, за да гледа над рамото на Айнскалдир. — През цялото време, откак се върнахте от преговорите, е с Джарнауга и главния архивар. Надявам се, че приготвят някакво чудодейно средство, което да ни влее сили или да изстиска силите на краля. Наистина, Деорнот, виж ги само. — Той посочи тъмните, безбройни като мравки силуети на кралската войска, които пъплеха подир бавно напредващите кули. — Ужасно много са.

— В името на раните на Ейдон — изсумтя Айнскалдир и погледна кръвнишки Изорн. — Нека само се приближат. Ще ги сдъвчем и ще ги изплюем.

— Точно така — обади се Деорнот; надяваше се, че е успял да изкара усмивка върху лицето си. — С Бог, принца и Айнскалдир едва ли нещо може да ни уплаши!

 

Кралската армия излезе на равното, следвайки обсадните машини, пъплещи през покритите с мъгла ливади като мухи върху обелка от ябълка. Навсякъде никнеха шатри — сякаш ръбести гъби след дъжд, направо върху пръстта.

Докато обсаждащите заемаха позиции, неусетно се развидели. Скритото зад облаците слънце почти не успя да пропъди нощния мрак и светът потъна в матовата дрезгавина.

Огромните обсадни кули, които не помръдваха в продължение на цял един дълъг час, като задрямали караули, внезапно тръгнаха напред. Войниците се засуетиха край исполинските колела и масивните машини се заклатушкаха тромаво напред. Най-после се приближиха на достатъчно разстояние и стрелците върху стените изстреляха залп; крясъците им се смесиха със съскането на литналите стрели — сякаш като отпуснаха изопнатите тетиви, освободиха и натрупаното в сърцата им напрежение. След първия хаотичен залп започнаха да налучкват дистанцията и много от кралските воини рухнаха простреляни в издълбаните коловози или останаха да лежат ранени, а безпощадните колела на машините ги размазваха под съпровода на писъците им. Но към мястото на всеки прободен се втурваше друг воин с шлем и синя куртка, за да грабне въжето. Обсадните кули трещяха неумолимо към стените.

Сега вече кралските стрелци бяха достатъчно близо, за да отвърнат на огъня. Стрелите полетяха надолу и нагоре между стените и земята под тях като побеснели оси. Докато машините трополяха и скрибуцаха, слънцето за миг проби; тук-там назъбените стени се бяха обагрили в червено, сякаш поръсени от кротък дъжд.

 

— Деорнот!

Оплесканото с кал бледо лице на воина се подаваше от вътрешността на шлема като пълнолуние.

— Гримстед заповяда да дойдеш веднага! Подпряха стълби на стената под кулата Дендинис!

Деорнот скръцна със зъби от безсилие и се обърна да потърси Изорн. Римърът бе взел лъка от един ранен и помагаше да опазят непревзети последните няколко метра земя между най-близката обсадна кула и стената, като прострелваше всеки воин, дръзнал от глупост да се подаде иззад защитния перваз на кулата, за да докопа подмятаните от вятъра разхлабени въжета.

— Изорн! — кресна Деорнот. — Докато тук задържаме кулите, те са подпрели стълби на югозападната стена!

— Върви там! — каза синът на Изгримнур, без да откъсва поглед от върха на стрелата. — Ще дойда, когато мога!

— А къде е Айнскалдир?

С периферното си зрение забеляза как пратеникът пристъпва на място от нетърпение.

— Бог знае!

Деорнот изруга тихичко, приведе глава и затича тромаво зад пратеника на Гримстед. Пътьом поведе след себе си пет-шест души, изтощени мъже, които се бяха отпуснали за момент на завет, за да си поемат дъх. Щом ги викна, поклатиха неохотно глави, но смъкнаха шлемовете и го последваха; имаха му доверие — много хора го смятаха за дясната ръка на принца.

„Само дето Джосуа не извади късмет с предишната си дясна ръка — горчиво помисли той, докато подтичваше приведен и потен въпреки студа. — Дано тази му служи по-дълго. Но къде все пак е принцът? Все трябва да го е виждал някой…“

Зави към огромния корпус на кулата Дендинис и с изумление видя воините на сър Гримстед да отстъпват, а червено-сините флагове на селодшайърците на барон Годуиг да се прехвърлят върху преградната стена.

— За Джосуа! — изкряска той и се втурна напред.

Мъжете зад него подеха вика му. Нахвърлиха се върху нападателите, засякоха с мечовете и за момент ги отблъснаха. Един от тях рухна от стената с писък — размахваше ръце, сякаш за да се хване за студения вятър. Мъжете на Гримстед възвърнаха куража си и нападнаха. Деорнот издърпа едно копие от здравата хватка на някакъв проснал се труп — усети в същия момент силния удар от дръжката на заблудено копие в корема — и заизбутва първата от високите стълби. Миг по-късно двама негови воини се присъединиха към него и отделиха стълбата от стената; тя затрептя във въздуха, а вкопчилите се в нея нападатели ръсеха ругатни от зейналите си като черни дупки уста. За момент стълбата запази равновесие, изправена между земята и небето, след което политна към земята, ръсейки воини като плодове от разтърсен клон.

След няколко мига всички освен двама от червено-сините лежаха окървавени. Защитниците избутаха останалите три стълби и Гримстед изкомандва воините си да дотъркалят един от огромните камъни, който не им бе останало време да дотътрят преди започването на атаката. Катурнаха го от един по-нисък перваз на стената и той се сгромоляса върху рухналите стълби, натроши ги на подпалки и премаза един от ранените, който не помръдна, вторачен тъпашки в търкалящия се срещу него огромен камък.

Един от защитниците — брадат младеж, с когото Деорнот веднъж бе хвърлял зарове — лежеше мъртъв със строшен от ръба на нечий щит врат. И четирима от мъжете на сър Гримстед лежаха, проснали се като мъртвопияна компания заедно със седмина селодшайърци, неоцелели след неуспешната атака.

Деорнот едва дишаше от болката в корема. Гримстед се дотътри накуцвайки и застана до него, зейнал с беззъба уста и с една безформена кървава дупка върху прасеца под ботуша.

— Тук са седем и още шест-седем се изтърсиха от първата стълба — отбеляза рицарят и загледа удовлетворено надолу към гърчещите се тела и парчета от стълби. — Покрай цялата стена е тъй. Загубите му са много повече, на крал Елиас де, от нашите, много повече.

Деорнот усети, че му прилошава, а и раненото му рамо пулсираше, сякаш в него бе забит пирон.

— Кралят има… много повече хора от нас — отвърна той. — Може… да ги хвърля насреща ни като обелки от ябълка.

Усети, че ще повърне, и закрета към ръба на стената.

— Обелки от ябълка… — повтори той и се наведе над парапета.

 

— Прочети го още веднъж, моля те — каза тихо Джарнауга, загледан в преплетените си пръсти.

Отец Странгиард вдигна очи и понечи да зададе въпрос. В този момент нещо отвън изтрещя и паникьосаният едноок свещеник светкавично очерта знака на Дървото върху гърдите си.

— Камъни! — възкликна той с писклив глас. — Те… те мятат камъни по стената! Не трябва ли… няма ли…?

— Сражаващите се на върха на стената също са в опасност — прекъсна го строго възрастният римър. — Тук сме, защото тук можем да помогнем най-добре. Нашите другари търсят един меч в снежнобелия север, като рискуват живота си. Друг меч е вече в ръцете на нашия враг, тъкмо когато той обсажда нашата крепост. Ако съществува дори нищожна надежда да разберем какво се е случило с Минияр, меча на Фингил, тя е тук, при нас. — Изразът му поомекна. — Малкото камъни, които достигат централната кула, трябва да прехвърлят високата стена зад тази стая. Изложени сме на нищожен риск. А сега те моля, прочети отново този пасаж. Има нещо в него, което не мога да схвана съвсем, а ми се струва важно.

Високият свещеник се вторачи в страницата. През прозореца в смълчаната стая се прокрадваха приглушени от разстоянието вопли и крясъци като в просъница. Странгиард помръдна устни.

— Чети — напомни Джарнауга.

Свещеникът се изкашля.

— „… И така, Джон се спусна в тунелите под Хейхолт — изпускащи пара отверстия и влажни галерии, сякаш оживели от диханието на Шуракай. Невъоръжен, само с копие и щит, той приближи леговището на огнения дракон и тогава запуши дори кожата на ботушите му; беше, без никакво съмнение, уплашен, както никога повече нямаше да бъде през дългия си живот…“

Странгиард спря да чете.

— Каква полза от това, Джарнауга? — Недалеч от тях нещо глухо избумтя, сякаш се стовари гигантски чук. Странгиард стоически не му обърна внимание. — Да… да продължа ли? За цялата битка на крал Джон с дракона?

— Не. — Джарнауга размаха съсухрената си ръка — Дай финалния пасаж.

Свещеникът прелисти внимателно няколко страници.

— „… Така той отново излезе на дневна светлина, без никаква надежда да се завърне. Малкото мъже, които бяха останали на входа на пещерата — само по себе си доказателство за истинска храброст, защото кой би могъл да знае какво би се случило на входа на тунела на един разярен дракон? — нададоха викове от радост и изумление; радост, че виждат Джон от Уоринстен да излиза жив от бърлогата на червея, и изумление от огромния пурпурен и извит като кука нокът, забит в окървавеното му рамо. Като вървяха пред него и крещяха с пълен глас, те въведоха коня му, който яздеше, през портата на Ерчестър, а хората надничаха със зяпнали уста през прозорците и се втурваха на улиците. Някои твърдят, че онези, които предричали най-гръмогласно ужасната смърт, от която щял да бъде сполетян Джон, и потресаващите последици за самите тях от делата на младия рицар, сега най-възторжено го приветствали за величавата му постъпка. Твърди се, че улиците моментално се изпълнили с ликуващи граждани, които постлали пътя под копитата на коня му с цветя, а Блестящ гвоздей се издигал високо пред него като факел, докато яздел през града, който вече бил негов…“

Странгиард въздъхна и внимателно постави ръкописа обратно в кедровата кутия, която беше намерил, за да го съхранява в нея.

— Прекрасна и ужасяваща история, бих казал, Джарнауга, а Моргенес, мммм, да, той представя нещата великолепно — но ние каква полза имаме? — при цялото ми уважение, нали разбираш.

Джарнауга се втренчи в изпъкналите кокалчета на ръцете си и се намръщи.

— Не знам. Но тук има нещо. Доктор Моргенес волно или неволно е намекнал нещо. Небе, облаци и камъни! Почти го докосвам! Напипвам го слепешката!

През прозореца нахлу поредната тупурдия: силни, тревожни викове и тряскането на брони: отвън се изнизваше взвод пазачи.

— Не мисля, че ни остава много време за умуване, Джарнауга — заключи Странгиард.

— Аз също — отвърна възрастният мъж и потърка очи.

 

През целия следобед войската на крал Елиас връхлиташе каменните канари на Наглимунд. Слабите лъчи на слънцето проблясваха върху излъскания метал, докато следваха една след друга вълните от воини в брони и шлемове, втурнали се за пореден път нагоре по стълбите, за да бъдат отново отблъснати от защитниците на замъка. Тук-там кралските сили успяваха да направят временен пробив в непоклатимия обръч от непреклонни мъже и несломим камък, но биваха неизменно отхвърляни. В продължение на няколко безкрайни минути дебелакът Ордмаер, барон на Утерсал, сам удържаше една от пробойните: срази се с катерещите се по стълбата воини, като съсече четирима от тях и задържа останалите до пристигането на подкрепление, макар сам той да получи смъртоносна рана в тази битка.

Именно принц Джосуа предвождаше взвода защитници, осигурил целостта на обръча и възпрял атаката по стълбата. Мечът Найдел проблясваше като слънчев лъч сред гора от клони и нанасяше светкавични смъртоносни удари.

Принцът заплака, когато откриха тялото на Ордмаер. Не че двамата се обичаха кой знае колко, но смъртта на Ордмаер бе героичен акт и неговото поваляне в разгара на битката неочаквано напомни на Джосуа за всички останали — копиеносци, стрелци и пешаци от двете страни, които гинеха в собствената си кръв под студените облачни небеса. Принцът заповяда да свалят огромното, отпуснато туловище на барона в дворцовия параклис. Гвардейците изругаха наум, но се подчиниха.

Когато пурпурният слънчев диск се спусна към хоризонта, войската на крал Елиас като че ли започна да се огъва и да отпада: обезсърчени от неуспешните опити да изтикат обсадните машини до преградната стена под пороя от съскащи стрели, атакуващите изоставяха стълбите още при първия отпор над главите им. Беше мъчително за един еркинландец да убие друг еркинландец по заповед дори и на Върховния крал. Още по-мъчително беше това, когато тези събратя еркинландци се сражаваха като язовци в клетка.

С настъпването на залеза откъм редиците на шатрите над полето прозвуча печален рог и войската на Елиас започна да се оттегля, помъкнала ранените и много от убитите, изоставила покритите с кожи обсадни кули и скелета в очакване на сутрешната атака. Към повторното прозвучаване на рога се присъединиха гръмовните барабани, сякаш за да напомнят на защитниците, че подобно на зеления океан, огромната кралска войска може вечно да връхлита с вълните си. Докато най-накрая — сякаш бумтяха барабаните, — не рухне и най-непреклонният камък.

Самите обсадни кули, възправени като самотни обелиски пред стените, също напомняха за намерението на Елиас да се завърне. Провисналите по тях влажни кожи не позволяваха на запратените по тях запалени стрели да им навредят, но командващият охраната Ейдграм беше обмислял въпроса през целия ден. След като се посъветва с Джарнауга и Странгиард, планът беше готов.

Още докато последните кралски воини се оттегляха накуцвайки по склона към стана си, Ейдграм нареди на своите мъже да натоварят безшумно върху катапултите на двете миниатюрни метателни устройства пълни с масло мехове. Щом освободиха катапултите, меховете полетяха съскайки във въздуха и разплискаха маслото върху кожените наметала на кулите. След това вече беше проста работа да метнат няколко горящи стрели, които разцепиха като светкавици синкавия здрач; след броени секунди четирите огромни кули заприличаха на исполински факли.

Кралските хора бяха безсилни да потушат пламъците. Защитниците върху стената закрещяха, изтощени, но окрилени от танца на огнените отблясъци върху назъбените стени.

Когато крал Елиас се появи, яхнал коня си и загърнат в огромната си черна пелерина като някакъв призрак, защитниците на Наглимунд се занадпреварваха да го подиграват. Но когато той вдигна своя странен сив меч и изкряска като обезумял към облаците, призовавайки ги да излеят дъжд, който да угаси обгърнатите в пламъци кули, се закискаха малко притеснено. Кралят продължаваше да препуска насам-натам и гарвановата му пелерина плющеше на студения вятър; страховитата ярост в гласа му ги накара да проумеят, че той наистина очаква дъждът да се отзове и е вбесен, че това не се случва. Смехът стихна в боязлива тишина. Защитниците на Наглимунд един по един замлъкнаха и заслизаха по стълбите, за да се погрижат за раните си. Обсадата всъщност едва започваше. Не се очертаваше скоро да си отдъхнат под тези небеса.

 

— Пак сънувах странни сънища, Бинабик.

Саймън яздеше до Куантака на няколко метра пред останалите. През този шести ден от пътуването им през Бялата пустош времето беше ясно, но ужасно студено.

— Какви по-точно?

Саймън намести лентата за очи, която му бе направил тролът — цепната кожена ивица, за да го предпазва от ослепителния блясък на снега.

— Кулата на Зеления ангел… или някаква кула. Сънувах, че е обляна в кръв.

Бинабик присви очи зад своята лента и посочи бледата сивкава ивица, която се мержелееше по протежението на хоризонта в основата на планината.

— Сигурен съм, че това там е Димърског — или Килакицок, както я е нарекъл моят народ: Сенчестата гора. След някой и друг ден сме там.

Загледан към тъмната ивица, Саймън усети да го обзема безсилие.

— Изобщо не ми пука за проклетата гора — изруга той — и ми дойде до гуша от ледове и сняг! Ще се вкочаним и ще пукнем сред тая отвратителна пустош! Какво ще кажеш за сънищата ми?!

Тролът се олюля за момент върху Куантака. През воя на вятъра до слуха им достигнаха виковете на Хейстън.

— Вече съм изпълнен с печал. — Бинабик обмисляше всяка своя дума, сякаш съчетаваше ритъма на речта си с ритъма на движението им. — Две нощи лежах буден в Наглимунд и се тревожех какво зло бих ти причинил, ако те взема със себе си при това пътуване. Нямам представа какво означават сънищата ти, а единственият начин да го разбереш е да избродиш Пътя на сънищата.

— Както направихме в къщата на Гелое?

— Но аз не мога да се доверя само на собствените си сили — не тук и сега. Възможно е сънищата ти да ни помогнат, но все пак не смятам за разумно да извървим Пътя на сънищата сега. Тук сме всички и такава ще е съдбата ни. Мога само да кажа, че правя онова, което ми се струва най-правилно.

Саймън се замисли върху казаното и изпъшка.

„Всички сме тук. Бинабик е прав; всички сме тук, твърде надалеч, за да се върнем обратно“.

— Инелу… — Той направи знака на Дървото с треперещи не само от студа пръсти. — Кралят на бурите… Дяволът ли е? — зададе накрая въпроса си Саймън.

Бинабик се навъси.

— Дяволът ли? Противникът на вашия Бог? Защо питаш? Нали чу какво каза Джарнауга — знаеш какво е Инелуки.

— Надявам се. — Саймън потрепери. — Само че… го виждам в сънищата си. Струва ми се, че е той. Червените му очи, всъщност това е всичко, което виждам, а всичко друго е черно… като изгорели пънове, които все още тлеят тук-там.

Прилоша му дори само от спомена.

Тролът сви рамене, стиснал козината на вълчия врат.

— Той не е вашият Дявол, приятелю Саймън. Макар да е зъл или поне ми се струва, че нещата, които иска, ще се окажат пагубни за нас останалите. А това не е малко зло.

— А… драконът? — промълви колебливо Саймън.

— Дракон ли?

— Който живее в планината. Чието име не мога да кажа.

Бинабик избухна в смях, издишвайки облак пара.

— Игджаржук му е името! Дъще на планините, твърде много са ти тревогите, млади приятелю! Дяволи! Дракони! — Той избърса с ръка сълзите си и му показа ръкавицата си. — Гледай! — закиска се Бинабик. — Караш ме да правя още лед.

— Но наистина има дракон! — отвърна разпалено Саймън. — Всички го казаха!

— Имало е някога, много отдавна, Саймън. За това място се говорят какви ли не страхотии заради изолираността му и всичко останало, струва ми се. Легендите на Канук разказват, че някога сред ледовете там е живял огромен червей и моят народ не стъпва там, но сега си мисля, че това по-скоро е свърталище на бели леопарди и други такива същества. Не че не съществуват опасности. Хунен, както отлично знаем, отиват твърде надалеч тези дни.

— Значи наистина няма от какво чак толкова да се страхувам? Цяла нощ сънувах ужасни неща.

— Не съм казал, че няма от какво да се страхуваш, Саймън. Не бива никога да забравяме, че имаме врагове; някои от тях, както изглежда, са наистина изключително могъщи.

 

Поредната мразовита нощ сред пустошта; поредният огън на открито в черната празнота на снежните поля. Саймън искаше повече от всичко на този свят да се свие в леглото си в Наглимунд, завит с одеяла, пък пред вратата му ако ще да бушува най-кървавата битка в историята на Остен Ард. Беше сигурен, че ако в този момент му предложат топло, сухо кътче за спане, е готов да излъже, да убие или да богохулства, само и само да го получи. Омотан в одеялото си, като се мъчеше да не трака със зъби, той имаше усещането, че дори клепачите му замръзват.

Вълци виеха в безконечния мрак отвъд слабите отблясъци на пламъците, сякаш водеха протяжни объркани спорове. Две нощи преди това, когато вълчата песен за първи път достигна до слуха им, Куантака цяла нощ нервно обикаля около лагера. Постепенно свикна с нощния вой на събратята си и сега само от време на време отговаряше с тревожно скимтене.

— Защо не им от-т-тговаря? — попита притесненият Хейстън.

Жител на равнините на еркинландския север, и той като Слудиг не питаеше никаква любов към вълци, макар да бяха станали големи приятели с вълчицата на Бинабик. — Защо не ги прати да тормозят някой друг?

— Както и при хората, не всички глутници имат миролюбиви отношения една с друга — отвърна Бинабик, с което не успокои никого.

Цяла нощ едрата вълчица се правеше, че не обръща внимание на воя — преструваше се, че спи, но я издаваха ушите, които при всяко по-силно извиване щръкваха и се завъртаха по посоката му. Вълчата песен, мислеше си Саймън, свит на кравай под одеялото, беше най-скръбната мелодия, която бе чувал.

„Защо съм тук? — запита се той. — Защо сме тук всички? Търсим сред този отвратителен сняг някакъв меч, за който на никого дори не му е хрумвало от десетилетия. А принцесата и всички останали са се върнали в замъка и чакат кралят да ги нападне! Пълна глупост! Бинабик е израсъл в планините, сред снеговете; Гримрик, Хейстън и Слудиг са войници; само Ейдон знае какво искат ситите. Аз какво правя тук? Абсолютна глупост!“

Воят утихна. Един дълъг показалец докосна ръката му и го накара да подскочи.

— Слушаш ли вълците, Сеоман? — попита Джирики.

— Н-налага ми се, дори да не искам.

— Пеят жестоки песни. — Ситът поклати глава. — И те са като вас, простосмъртните. Пеят за това къде са били и какво са видели и подушили. Разказват си един на друг къде препускат лосовете и кой с кого се е чифтосал, но най-вече просто повтарят: „Аз съм! Ето ме!“

Джирики се усмихна, присвил очи срещу тлеещия огън.

— И т-това ли си мислиш, че… че си казваме ние, простосм-м-мъртните?

— Със и без думи — отвърна принцът. — Опитай се да гледаш през нашите очи: за нас, Зида’я, вие много често сте като децата. Вие знаете, че живелите толкова дълго сити не спят, че сме будували през дългата нощ на историята. Като децата искате да останете край огъня с по-възрастните, за да слушате песните и приказките и да гледате танците.

Той посочи наоколо, сякаш мракът беше изпълнен с невидими гуляйджии.

— Но не можете, Саймън — продължи с благ тон той. — А и не бива. На вашия род му е дадено да заспи последния сън, както на нашия му е дадено да броди и да пее под звездите в безкрайната нощ. Може би дори има нещо прекрасно във вашите сънища, което ние, Зида’я, не разбираме.

Надвисналите в черното като кристал небе звезди сякаш се отдалечаваха, потъваха все по-дълбоко в огромната нощ. Саймън се замисли за ситите и за техния живот, който не свършваше никога, но така и не можеше да проумее какво означава това. Премръзнал до мозъка на костите — дори сякаш и душата му се бе вкочанила, — той се примъкна още по-близо до огъня и смъкна влажните ръкавици, за да сгрее ръцете си.

— Но ситите могат д-да умрат, н-н-нали? — попита той, ядосан, че заеква от студ.

Джирики присви очи и Саймън се ужаси, че ще го цапардоса заради дързостта му. Вместо това ситът хвана треперещата му ръка.

— Твоят пръстен — промълви той, втренчен в заврънкулката с форма на риба. — Не бях го виждал досега. Кой ти го даде?

— Моят… моят господар, ми… мисля, че той беше — заекна Саймън. — Доктор Моргенес от Хейхолт. Изпрати ми го по Б-б-бинабик.

Хладната, мощна хватка на ситския принц го уплаши, но той не опита да освободи ръката си.

— Значи ти си един от човеците, които знаят Тайната? — запита Джирики. Гледаше го напрегнато.

Изразът на обагрените му в ръждиво от пламъците златисти очи го стресна.

— Т-тайна ли? Н-н-не! Не знам никаква тайна!

Джирики продължи да го гледа и Саймън не можеше да откъсне поглед от очите му, сякаш бе сграбчил главата му с две ръце.

— Тогава защо е трябвало да ти дава пръстена? — зададе по-скоро сам на себе си въпроса Джирики и пусна ръката му. — А и аз самият ти дадох Бяла стрела! Предците са съградили странен път помежду ни.

Обърна се към потрепващите пламъци; явно не желаеше да отговаря на въпросите на Саймън.

„Тайни — ядоса се Саймън. — Пак тайни! Бинабик има тайни. Моргенес имаше тайни, ситите са пълни с тайни! Не ме интересуват никакви тайни! С какво съм заслужил това наказание? Защо всеки ми тика тайните си в лицето?!“

Поплака си мълчаливо няколко минути, стиснал коленете си, разтреперан; бленуваше непостижими неща.

 

Стигнаха източния край на Димърског следобеда на следващия ден. Макар гората да бе покрита с дебело снежно одеяло, видът й наистина оправдаваше думите на Бинабик, че е свърталище на сенки. Не навлязоха сред дърветата, а вероятно не биха го направили, дори пътят да отвеждаше натам, толкова заплаха излъчваше гледката. Въпреки размерите си — а някои от дърветата бяха наистина огромни, — те напомняха кълчещи се джуджета, сякаш сгърчени под покритите с ледени иглички и натежали от сняг клони. Просеките между разкривените туловища криволичеха като обезумели, изсечени сякаш от гигантска пияна къртица, и отвеждаха към тайнствени и заплашително дебнещи усои.

Докато яздеха в почти абсолютна тишина, нарушавана единствено от приглушеното скриптене на снега под копитата, Саймън си представи, че се насочва по някоя зинала просека през осеяните с облечени в кора колони и наметнати с белоснежен покров зали на Димърског, за да достигне най-после до — кой би могъл да отгатне какво? Вероятно до мрачните, злокобни недра на гората, където дърветата вдишваха и издишваха в еднакъв ритъм, шушнеха безкрайни приказки и триеха клони едно в друго под зловещия шепот на вятъра през замръзналите си вейки.

Тази нощ отново лагеруваха на открито, макар Димърског да клечеше съвсем наблизо като заспал звяр. Никой не пожела да пренощуват под клоните на дърветата — и най-вече Слудиг, отрасъл с приказки за страховити създания, дебнещи из сумрачните горски коридори. Ситите не изглеждаха притеснени и все пак Джирики прекара част от нощта в смазване на магическия си меч. Гушеха се около самотния огън под непрестанния, бръснещ вой на източния вятър, който мяташе огромни снежни вихрушки и си играеше с върховете на дърветата. Заспаха под звуците на проскърцващия горски оркестър.

След още два дни бавна езда покрай гората стигнаха до предпланините. Пейзажът беше потискащ, а от ослепителния блясък на снежната покривка Саймън започна да го цепи главата от болка, но като че ли стана малко по-топло. Снегът продължаваше да се сипе, но несекващият вятър не ги пронизваше със същата ярост, както сред пустото поле, далеч от завета на планината.

— Вижте! — извика Слудиг; сочеше хълмистия склон.

В първия момент Саймън не видя нищо, освен покрити със сняг канари и дървета. Но когато плъзна поглед по ниските хълмове на изток, забеляза движение. Две фигури с необичайна форма — а не бяха ли всъщност четири, но някак странно слети? — се открояваха на хребета на около двеста метра от тях.

— Вълци ли са? — попита притеснено той.

Бинабик пришпори Куантака малко пред групата и вдигна ръце като фуния пред устата си.

— Ях аконик мидж-аях ну тутусик, хенимаатук!? — извика той.

Думите отекнаха и заглъхнаха сред снежните хълмове.

— Всъщност не би трябвало да се вика — прошепна той на смутения Саймън, който го бе последвал. — Може да предизвика срутване на лавини във височините.

— Но кои са те?

— Шшшт!

Бинабик размаха ръка. Миг по-късно двете фигури се спуснаха по склона към тях. Саймън най-после различи двама дребни мъже, яхнали рунтави кочове с извити рога. Бяха троли!

Единият започна да вика нещо. След като го изслуша съсредоточено, Бинабик се обърна усмихнат към другарите си.

— Настояват да разберат къде отиваме, дали няма някой римър месоядец между нас и не е ли затворник.

— Да вървят по дяволите! — изръмжа Слудиг.

Бинабик се ухили още по-широко и се обърна отново към хребета.

— Бинбиникегабеник еа сикка! — викна в отговор той. — Ук сиккам мо-хинак да Ийджарджук!

Двете глави под кожените качулки ги оглеждаха безмълвно няколко секунди, като стъписани от внезапния изгрев на слънцето бухали. Накрая единият потупа с длан гърдите си, а другият направи широк кръг с ръка, след което обърнаха оседланите си кочове и препуснаха нагоре по склона сред облак сняг.

— Какво стана? — попита слисаният Слудиг.

Бинабик се усмихваше някак насила.

— Казах им, че сме се запътили към Урмшайм — обясни той. — Единият направи знака за прогонване на злото, а другият — заклинанието срещу умопобъркани.

 

След като заизкачваха възвишенията, спряха да лагеруват в една обградена от скали долинка в покрайнините на Урмшайм.

— Тук трябва да оставим конете и излишните неща — каза Бинабик, като огледа заслона.

Джирики приближи ръба на долинката и заоглежда скалистия, скрит под снежна шапка връх на Урмшайм. Западният склон бе обагрен в розово от залязващото слънце. Вятърът издуваше пелерината му и развяваше косата му като бледолилаво облаче.

— Отдавна не съм виждал тези места — промълви той.

— Изкачвал ли си планината преди? — попита Саймън, докато се мъчеше да разкопчае катарамата на подпругата на коня.

— Никога не съм виждал другата страна на върха — отвърна ситът. — За мен това ще е ново — да зърна източните предели на Хикеда’я.

— Норните?

— Много отдавна, по време на Подялбата, им отстъпихме всичко на север от планината. — Джирики закрачи обратно към тях. — Ки’ушапо и Сиджанди трябва да приготвят подслон за конете. Вижте, под онези скали расте някакъв шубрак, който ще свърши работа, ако закъсате със зоба.

Той продължи на ситски и Ан’най и другите двама се заеха да вдигнат лагер, по-стабилен от всеки, в който бяха отсядали, след като напуснаха ловната хижа.

— Виж какво нося, Саймън! — викна Бинабик.

Младежът мина покрай тримата воини, които цепеха отсечените за огъня дърва. Тролът клечеше на земята и измъкваше от дисагите загънати в мушама вързопи.

— Наглимундският ковач ме мислеше за толкова побъркан колкото и дребен — усмихна се Бинабик на приближаващия Саймън — но ми направи нещата, които поръчах.

От развързаните торбички се показаха всевъзможни странни предмети — покрити с шипове метални пластини с каишки и катарами, чудати чукове със заострени глави и амуниции, предназначени сякаш за съвсем дребни коне.

— Какви са тези неща?

— За покоряването на планините — ухили се Бинабик. — Дори ние, кануките, при цялата ни пъргавост, не тръгваме да се катерим по най-високите върхове неподготвени. Ето тези се завързват на ботушите — посочи пластините с шипове той, — а това са брадвички за лед — изключително полезни. Слудиг сигурно ги е виждал.

— А амунициите?

— С тях можем да се навържем един за друг. Ако завали суграшица или стъпим върху снежен дракон или много тънък лед, щом падне някой от нас, останалите да поемат тежестта му. Ако имахме достатъчно време, щях да приготвя амуниции и за Куантака. Тя ще се разстрои, че не я вземам, и раздялата ни ще е много тежка.

Тролът затананика някаква тиха мелодия и продължи да смазва и да лъска приспособленията.

Саймън ги заоглежда безмълвно. Беше си въобразявал, че изкачването на планината ще е нещо като изкачване по стълбата на Кулата на Зеления ангел — може би по-стръмно, но все пак само малко по-трудничко катерене. Сега тези приказки за пропадащи хора и тънък лед…

— Ей, Саймън — подвикна Гримрик. — Ела да свършиш нещо полезно. Пренеси малко цепеници. Да се сгреем хубавичко за последен път, преди да тръгнем да се трепем по чукарите.

 

Бялата кула отново озари сънищата му. Беше се вкопчил отчаяно в омазаната й с кръв стена, под него виеха вълци, а някаква мрачна фигура с червени очи блъскаше злокобно отекващите камбани над главата му.

 

Ханджията вдигна очи и отвори уста да каже нещо, но замълча, премигна и преглътна като жабок.

Странникът беше монах в черна мантия с качулка, изпоплескана с кал. Впечатляваше исполинската му осанка: не беше кой знае колко висок, но от широкоплещестата му като каца фигура кръчмарското салонче — и без това не особено светло — потъна в сумрак.

— Про… простете, отче. — Ханджията се усмихна предразполагащо. Този тук беше поклонник на Ейдон, в състояние сякаш да изтръгне греха от теб, стига да поиска. — Какво ме попитахте?

— Казах, че нямах късмет в кръчмите по всички улици край пристана. Гърбът ме заболя. Дай ми халба от най-доброто, което имаш. — Той пристъпи тежко към една от масите и стовари туловището си върху скърцащата пейка. — Този проклет Абаингат има повече кръчми, отколкото пътища.

Акцентът му, забеляза кръчмарят, беше римърски. Това обясняваше грубоватите черти на розовото му лице: кръчмарят бе чувал да се говори, че римърите имат толкова гъста брада, че им се налага да я бръснат по три пъти на ден — поне малкото от тях, които не я оставят да си расте на воля.

— Ние сме пристанищен град, отче — каза той, докато поставяше халбата пред намръщения чорлав монах. — И покрай всичко, което се случва напоследък… — той сви рамене и го огледа мрачно, — твърде много странници търсят стаи.

Монахът изтри пяната от горната си устна и се навъси.

— Знам. Истинска проклетия. Бедният Лут…

Кръчмарят се огледа притеснено, но еркинландските гвардейци в ъгъла не им обръщаха никакво внимание.

— Каза, че не си имал късмет, отче — смени темата той. — Мога ли да попитам какво търсиш?

— Един монах — изръмжа едрият мъжага. — Един брат-монах и… и едно момче. Претършувах всяко кътче в пристана.

Кръчмарят се усмихна и почна да лъска една метална чаша с престилката си.

— И дойде тук най-накрая? Извини ме, отче, но мисля, че твоят Бог е сметнал за необходимо да те подложи на проверка.

Едрият мъж изпъшка, след което вдигна поглед от бирата.

— Какво искаш да кажеш?

— Те бяха тук, наистина — ако става дума за същите двама.

Доволната усмивка застина върху лицето му, тъй като монахът се надигна залитайки от пейката. Зачервеното му лице се оказа на сантиметри от неговото.

— Кога?

— Преди д-два-три д-дни — не съм сигурен…

— Наистина ли не си сигурен — попита заплашително монахът, — или просто искаш пари?

Той се потупа по наметалото. Кръчмарят не знаеше дали този странен божи човек опипва кесията, или камата си; и без това нямаше особено доверие на поклонниците на Усирис, а и животът му в най-космополитния град на Хернистир не бе променил мнението му за тях.

— О, не, отче, самата истина! Те… бяха тук преди два-три дни. Разпитваха за кораб, който пътува за Пердруин. Монахът беше нисък, плешив. Момчето е слабо, чернокосо. Бяха тук.

— Ти какво им каза?

— Да проверят при „Стария Гейлгиат“ до Еиргид Рам — кръчмата с изрисувано на вратата гребло!

Той млъкна от уплаха, щом огромните ръце на монаха обгърнаха раменете му. Миг след това кръчмарят, също солиден мъж, почувствал се като дете в мощната прегръдка, почти строшила ребрата му, се олюля, едва поемайки си дъх, докато монахът тикаше един златен империал в ръката му.

— Милостивият Усирис да благослови кръчмата ти, хернистирецо! — изрева едрият мъж. — Това е първата ми сполука, откак съм се захванал с това проклето търсене!

И се втурна през вратата, сякаш се спасяваше от обхваната от пламъци къща.

Кръчмарят си пое болезнено дъх и стисна монетата, все още топла от огромната лапа на монаха.

— Абсолютни малоумници са тези ейдонити — измърмори той. — Не са с всичкия си.

 

Изправена до перилата, тя наблюдаваше изчезващия в мъглата Абаингат. Вятърът рошеше ниско подстриганата й черна коса.

— Брат Кадрах! — извика тя. — Ела тук. Има ли по-възхитителна гледка?

И посочи разширяващата се ивица зелен океан, която ги отделяше от брега. Чайките кръжаха и издаваха пронизителни писъци над разпенената водна диря.

Монахът махна вяло с ръка. Беше клекнал до куп празни бурета.

— Наслаждавай се… Малахиас. Не съм голям любител на морето. Бог ми е свидетел, че не се надявам това пътуване да промени нещата.

Той избърса водните пръски — или потта — от челото си. Не беше близвал вино, откак бяха стъпили на кораба.

Мириамел вдигна очи и забеляза, че двама моряци я наблюдават с любопитство. Наведе глава и отиде да седне до монаха.

— Защо тръгна с мен? — запита тя след малко. — Все още не мога да си го обясня.

Монахът не я погледна.

— Защото милейди ми плати.

Мириамел придърпа качулката над главата си.

— Единствен океанът е в състояние да ти подскаже кое е същественото — промълви тя и се усмихна.

В отговор Кадрах се усмихна едва-едва.

— О, всемилостиви Боже, наистина е така — изпъшка той. — На мен ми подсказва, че животът е сладък, че океанът е вероломен и че аз съм глупак.

Мириамел кимна сериозно, загледана в издутите платна, и каза:

— Полезно е да си припомни човек подобни неща.