Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (43)

40. Зеленият шатър

— Не, принц Джосуа. Не можем да ти позволим да извършиш такава глупост.

Изорн се отпусна тежко на стола и намести внимателно крака си.

— Не можете ли? — Принцът вдигна поглед към римъра. — Вие да не сте ми пазачи? Да не съм малолетен или пък малоумен, че да ми казвате какво да правя?

— Принце — намеси се Деорнот, като пипна коляното на Изорн, за да го накара да млъкне, — разбира се, че ти си господарят. Не те ли следваме? Не сме ли ти се заклели във вярност? — Мъжете из стаята закимаха навъсено. — Но трябва да знаеш, че искаш много от нас. След това подло предателство на краля наистина ли смяташ, че въобще можеш да му се довериш?

— Познавам го, както не го познава нито един от вас скочи Джосуа, сякаш изгарян от вътрешен огън. — Той ме иска мъртъв, естествено, но не по този начин. Не така подло. Ако се закълне, че няма да ме докосне — и ако не допуснем явна глупост, — ще се върна невредим. Той все още иска да изпълнява ролята на Върховния крал, а Върховният крал не заколва невъоръжения си брат под флага на примирието.

— В такъв случай защо те хвърли в килия, за което ти ни каза? — попита навъсено Етелферт от Тинсет. — Да не би това да е доказателство за достойнство?

— Не — отвърна Джосуа, — но не мисля, че това беше идея на Елиас. В това бе замесена ръката на Приратес. Елиас се е превърнал в чудовище — Бог да ми прости, защото някога той беше мой брат, и то не само по кръв, — но мисля, че все още е съхранил някакво чудато чувство за чест.

Деорнот издиша шумно.

— Каквото демонстрира към Леобардис ли?

— Честта на вълка, който прегризва врата на слабия и подвива опашка пред силния — изръмжа Изорн.

— Не съм съгласен. — Лицето на Джосуа се изопна. — Отцеубийството на Бенигарис според мен е по-скоро от злоба. Предполагам, че Елиас…

— Принц Джосуа, с ваше позволение… — прекъсна го Джарнауга и огледа присъстващите изпод вежди. — Не мислите ли, че се опитвате да търсите извинение за брат си? Безпокойствата на васалите ви са напълно основателни. Това, че Елиас предлага да преговаряте, не означава, че сте длъжен да отидете при него. Никой не би поставил под съмнение честта ви, ако не го направите.

— Ейдон да ми е на помощ, човече, ни най-малко не ме интересува кой какво си мисли за моята чест! — викна принцът. — Познавам брат си, и то така, както никой не е в състояние да го проумее — и не ми казвай, че той се е променил, Джарнауга — той хвърли гневен поглед, предугаждайки думите на възрастния мъж, — защото никой не знае това по-добре от мен. Но независимо от всичко ще отида и няма какво повече да обяснявам. А сега искам да ме оставите. Има други неща, които трябва да обмисля.

И им махна с ръка да напуснат стаята.

 

— Деорнот, той да не е полудял? — попита Изорн с навъсено от мрачни предчувствия лице. — Как е възможно сам да се тика в окървавените ръце на краля?

— Инат, Изорн — всъщност какво право имам да го казвам? Вероятно наистина знае какво говори. — Деорнот поклати глава. — Онова проклето нещо още ли е там?

— Шатърът ли? Да. На малко повече от хвърлей стрела от стените — а така също и на достатъчно разстояние от лагера на Елиас.

Деорнот закрачи бавно, съобразявайки се с бързината, с която раненият крак на младия римър му позволяваше да се движи.

— Бог да ни е на помощ, Изорн, никога не съм го виждал такъв, а му служа, откак пораснах достатъчно, за да мога да въртя меча. Сякаш се е заел да докаже, че Гуитин беше прав, наричайки го „твърдоглав“. — Деорнот въздъхна. — Горко ни — ако не успеем да го спрем, ще трябва да направим всичко възможно, за да го защитим. Кралският пратеник каза двама телохранители, не повече?

— Толкова и за краля.

Деорнот кимна замислено.

— Ако до вдругиден — той посочи бялата ленена превръзка през рамото си — мога да движа ръката си, няма земна сила, която да ми попречи да бъда единият от тях.

— А аз другият — отсече Изорн.

— Мисля, че е по-добре да останеш зад стените с двайсетина конници. Да поговорим със съветника по охраната лорд Ейдграм. Ако му устроят засада — само врабче да прехвръкне от кралския лагер към този шатър, — ще бъдете там за няколко удара на сърцето.

Изорн кимна.

— Надявам се. Може да поговорим с мъдреца Джарнауга и да го помолим да даде на Джосуа някакъв амулет да го пази.

— Онова, от което се нуждае, и ми е болно да го кажа, е заклинание, което да го пази от собствената му прибързаност. — Деорнот прескочи една голяма локва. — Така или иначе, никакво заклинание не може да устои на удар с кинжал в гърба.

 

Устните на Лут не преставаха да помръдват беззвучно, сякаш изричаха неспирен порой от обяснения. Мънкането му се бе превърнало в безмълвие още преди два дни; Мейгуин се проклинаше, че не беше записвала последните му думи, поради убедеността си, че гласът му ще се възвърне, както много пъти след раняването му. Усещаше, че този път това няма да се случи.

Очите на краля бяха затворени, а върху лицето му непрестанно се редуваха изражения на страх и скръб. Тя докосна изгарящото му чело, усети конвулсивно свиващите се едва-едва мускули в ритъма на неизречените слова и отново изпита усещането, че трябва да заплаче, сякаш сълзите, които извираха някъде вътре в нея, без да могат да се излеят, щяха да изтекат навън през самата й кожа. Но не беше плакала от нощта, в която баща й бе повел войските към Инискрих — не дори и когато го донесоха на носилка, обезумял от болки и с просмукани от тъмна кръв бинтове на корема. Щом и тогава не заплака, никога повече нямаше да си го позволи. Сълзите бяха за децата и идиотите.

Нечия ръка я докосна по рамото.

— Мейгуин. Принцесо.

Беше Еолаир. Умното му лице бе сгърчено от скръб като прилежно сгъната за зимата лятна рокля.

— Трябва да поговорим отвън.

— Излезте, графе — отвърна тя и отново обърна поглед към грубото легло от дънери и слама. — Баща ми умира.

— Споделям скръбта ви, милейди. — Докосването му беше още по-настойчиво, като на животно, което навира муцуната си в мрака. — Повярвайте ми. Но боговете са наредили живите да живеят, а хората имат нужда от вас в този момент. — Сякаш почувствал, че думите му са прекалено хладни и прекалено надменни, той стисна лекичко ръката й и я пусна. — Моля ви. Лут-уб-Литин би се радвал да постъпите по този начин.

Мейгуин преглътна огорчението си. Беше прав, разбира се. Изправи се с изтръпнали от каменния под на пещерата колена и го последва, като мина покрай смълчаната си мащеха, седнала до задния край на леглото и загледана в закрепените по стената факли.

„Виж ти — мина й през ума. — На хернистирците им трябваха хиляди години, за да изпълзят от пещерите на слънчева светлина…“

Тя приведе глава, за да се промъкне под ниския таван, и присви очи от дразнещия пушек на факлите.

„А бе достатъчен по-малко и от месец, за да ни натикат обратно в тях. Започваме да се превръщаме в животни. Боговете са ни обърнали гръб“.

Когато изскочи на дневна светлина след Еолаир, тя отново вдигна глава. Лагерната глъчка я заобиколи от всички страни: въргалящи се в калта деца под грижливия надзор на възрастните, коленичили придворни дами — повечето в дрипи от красивите си доскоро дрехи — приготвяха катерици или зайци за къкрещите на огъня гърнета и стриваха зърно върху плоски камъни. Нагъсто израслите дървета по скалистия планински склон се превиваха неохотно под напора на вятъра.

Мъже почти не се виждаха; онези, които не бяха загинали на Инискрих или чиито рани не лекуваха из галериите на пещерите, бяха отишли на лов или пазеха в по-ниското от евентуално придвижване на войската на Скали за окончателно разгромяване на съсипаната хернистирска съпротива.

„Останали са ни само спомените — помисли си тя, като огледа изпоцапаната си и изпокъсана пола — и скритите дупки по Грианспог. Като подгонени лисици. Когато господарят Елиас пристигне да получи плячката от своята хрътка Скали, с нас ще е свършено“.

— Какво всъщност искаш, граф Еолаир? — попита тя.

— Не аз го искам, Мейгуин — отвърна и той поклати глава. — Иска го Скали. Няколко души от караула се върнаха и казаха, че цяла сутрин е на дъното на Моир Брах и крещи за баща ви.

— Нека си крещи тая свиня — намръщи се Мейгуин. — Защо някой воин не прободе с една стрела този мръсник?

— Не е толкова близо, принцесо. А има и петдесетина души с него. Не, мисля, че трябва да слезем и да го изслушаме — от някое прикритие, разбира се, за да не ни види.

— Как ли не — отвърна тя с презрение. — Какво ни е грижа какво иска да ни каже Остроносия? Отново ще настоява да капитулираме, без съмнение.

— Възможно е.

Граф Еолаир сведе замислено очи и Мейгуин усети, че я залива вълна на съжаление към него — защо трябваше да търпи яда й?

— Мисля, че има още нещо, милейди. Той е там вече повече от час, казват мъжете.

— Добре — отсече тя. Изпитваше желание да се отдалечи от постелята на Лут и същевременно се презираше заради това си желание. — Идвам с теб.

 

Отне им почти цял час, за да се спуснат по гористия планински склон. Земята беше влажна, а въздухът хладен; дъхът на Мейгуин струеше на малки облачета, докато тя вървеше през деретата след Еолаир. Безрадостният студ бе прогонил птиците от Сиркоил или ги бе принудил да се умълчат. Нито звук не съпътстваше спускането им, освен шушненето на разклащаните от вятъра клони.

Докато наблюдаваше графа на Над Мулах да си проправя чевръсто път през шубраците — напомняше й юноша със стройния си гръб и лъскавата опашка на тила, с пъргавите си и гъвкави движения, — Мейгуин отново изпита някаква смътна и безнадеждна любов към него. Подобно чувство й се струваше толкова нелепо — на нея, върлинестата и непохватна дъщеря на един агонизиращ мъж, — че се превърна в нещо като гняв. Когато Еолаир се извърна, за да й помогне да прескочи един издаден камък, тя се начумери, сякаш й предлагаше нещо оскърбително, а не ръката си.

Сгушените мъже в горичката над дългия хребет Моир Брах се сепнаха от приближаващите се Еолаир и Мейгуин, но бързо свалиха лъковете си и им направиха знак да продължат. Тя надникна между папратите към каменния пръст, заради който хребетът беше наречен така, и видя на дъното тълпа подобни на мравки фигури: бяха на половин километър от тях.

— Току-що спря да говори — прошепна един от караула, младо момче с широко отворени от напрежение очи. — Пак ще почне, принцесо, ей сега ще видите.

Като че ли в потвърждение на думите му една от фигурите се отдели от навалицата мъже с шлемове и пелерини, наобиколили една каруца, вдигна ръце към устата си и застана с лице, обърнато малко по на север от скривалището на наблюдателите.

— … за последен път… — отекна гласът, заглушен от разстоянието — ти предлагам… заложници… в замяна на…

Мейгуин наостри уши, за да схване думите. Информация ли каза?

— … за момчето на магьосника и… принцесата.

Еолаир хвърли поглед към Мейгуин. Тя бе застинала като закована. Какво искаха от нея?

— Ако не кажете… къде… е принцесата… ще… заложниците.

Мъжът, който говореше — по разкрачената стойка и злобния му, подигравателен тон Мейгуин разбра, че това е самият Скали, — размаха ръка и една съпротивляваща се фигура в някаква светлосиня дрипа беше свалена от каруцата и домъкната до него. Мейгуин се вторачи, усетила ужасна тежест в сърцето. Беше сигурна, че светлосинята рокля е на Сифга… малката глупава сладурана Сифга.

— … Ако не ни кажете… знаете… принцеса Мириамел, нещата… жалко за тези…

Скали даде знак и ритащото момиче — което можеше и да не е Сифга, опита се да си внуши Мейгуин — бе метнато обратно в каруцата сред останалите пленници, налягали един до друг в нея.

Значи търсеха принцеса Мириамел, дъщерята на Върховния крал! Дали беше избягала? Или я бяха отвлекли?

— Не можем ли да направим нещо? — пошепна тя на Еолаир. — А кое е това „момче на магьосника“?

Графът безпомощно поклати глава.

— Какво бихме могли да сторим, принцесо? Скали иска повече от всичко да ни накара да слезем долу. Хората му са десет пъти повече от нас!

Дълго време Мейгуин наблюдаваше безмълвно; усещаше как я завладява яростта. Обмисляше какво да каже на Еолаир и останалите — как да им даде да разберат, че ако никой от мъжете не иска да тръгне с нея, сама ще слезе при Тайг, за да спаси пленниците на Скали… или, по-вероятно, да умре геройски, опитвайки се да го направи, — когато набитият мъж на дъното, вече без шлем, така че се виждаше жълтеникавото петънце на косата и брадата му, закрачи към подножието на Моир Брах.

— Добре! — изрева той. — … и проклятието на Локийн… Ние… и ще ги вземем… — Фигурката посочи към каруцата. — Но… оставим подарък!

Развързаха нещо от единия кон, някакъв тъмен вързоп, и го хвърлиха в краката на Скали Остроносия.

— В случай че… очаквайки помощ!… Едва ли ще послужи срещу… Калдскрайк!

Миг по-късно под пронизителния рев на рога Скали препусна заедно с римърите си към Хернисадарк. Тресящата се каруца потегли зад тях.

 

Изчакаха един час, преди внимателно да се спуснат по склона: придвижваха се с предпазливостта на кошута, която прекосява открита поляна. След като стигнаха дъното на Моир Брах, притичаха до черния вързоп, който беше оставил Скали.

Когато го отвориха, мъжете изкрещяха от ужас и захълцаха в мъчителни ридания… но от очите на Мейгуин не капна нито сълза, дори след като видя какво бяха сторили Скали и неговите главорези с брат й Гуитин, преди да умре. Когато Еолаир обгърна раменете й, за да й помогне да се отдалечи от подгизналото от кръв одеяло, тя се отърси гневно от ръката му, след което се извърна и му зашлеви силна плесница. Той не се опита да се защити, а само се втренчи в нея. Беше сигурна, че изпълнилите очите му сълзи не са заради плесницата — и в този момент това я накара да го намрази още по-силно.

Но нейните очи останаха сухи.

 

Снегът се стелеше като пелена — премрежваше погледа, правеше дрехите им по-тежки, вкочаняваше пръстите и ушите и те ги сърбяха до болка — но Джирики и тримата му спътници сити не обръщаха особено внимание на това. Докато Саймън и останалите се клатушкаха тежко върху конете си, ситите крачеха енергично пред тях и често спираха, за да изчакат конниците да ги настигнат, търпеливи като добре охранени котараци и с необяснима жизнерадост в лъчезарните си очи. Въпреки че бяха вървели цял ден пеша, от изгрев до здрач, вечерта Джирики и спътниците му обикаляха из лагера със същата бодрост, с каквато бяха потеглили на зазоряване.

Докато останалите събираха дърва за огъня, Саймън се доближи нерешително до Ан’най и попита:

— Мога ли да ти задам няколко въпроса?

Ситът вдигна поглед. Очите му бяха спокойни.

— Питай.

— Защо вуйчото на принца се разгневи, че Джирики реши да тръгне с нас? И защо взе и вас тримата?

Ан’най вдигна тъничката си ръка към устата си, сякаш за да скрие усмивката си, макар че върху лицето му не се появи никаква усмивка. След това я свали и се видя все така невъзмутимото му лице.

— Това, което става между принца и с’ху Кендхараджа’аро, не е моя работа, затова не мога да кажа нищо. — Той кимна многозначително. — Колкото до другото, вероятно той сам може да отговори най-добре… да, Джирики?

Саймън вдигна очи и остана смаян, че вижда принца зад себе си: усмихваше се с тъничките си устни.

— Защо ги взех със себе си? — попита Джирики и направи широк жест с ръка от Ан’най към другите двама сити, които се връщаха към лагера. — Ки’ушапо и Сиджанди взех, защото някой трябва да се грижи за конете.

— Да се грижи за конете ли?

Джирики вдигна вежди и щракна с пръсти.

— Троле — викна през рамо той, — ако това човешко дете е твой ученик, значи наистина си лош учител! Да, Сеоман, конете — или очакваш да изкачват планините редом с теб?

Саймън се обърка.

— Но… Да изкачват? Конете? Не съм мислил за… искам да кажа, не може ли просто да ги оставим? Да ги пуснем да си вървят?

Не беше честно; през цялото пътуване се чувстваше не повече от излишен пискюл — освен, разбира се, заради Бялата стрела, — а сега ситът го държеше отговорен и за конете!

— Да ги пуснем да си вървят? — Гласът на Джирики прозвуча остро, почти гневно, но лицето му остана спокойно. — Да ги оставим да загинат ли искаш да кажеш? След като вече са толкова надалеч от местата, където сами биха могли да се върнат, да ги пуснем да се мъкнат из снежната пустош и да умрат?

Саймън понечи да възрази, че отговорността не е негова, но в последния момент прецени, че е по-добре да не спори.

— Да — отвърна той. — Не бива да ги оставим да умрат.

— Освен това — обади се Слудиг и пусна наръч дърва на земята, — как ще се прекосим след това цялата тази пустош?

— Точно така — подкрепи го Джирики с широка усмивка; беше доволен. — Затова взех Ки’ушапо и Сиджанди, Те ще се грижат за конете и ще приготвят нещата за моето… за нашето завръщане. — Той докосна върховете на двата си показалеца като че ли в знак на нещо завършено. — Колкото до Ан’най — продължи той, — при него нещата са по-сложни. Причината да е тук е подобна на моята.

Той погледна към другия сит.

— Чест — каза Ан’най с наведени очи, загледан в сплетените си пръсти. — Задължен съм пред хикка стаджа — Носача на Стрелата. Не се отнесох с нужното уважение към един… свят гост. Затова идвам да изкупя грешката си.

— Нищожен дълг — добави тихо Джирики, — ако го сравним с моя, но Ан’най ще направи онова, което трябва.

Саймън се запита дали Ан’най сам е взел това решение, или Джирики го е накарал по някакъв начин да тръгне с тях. Беше много трудно да разбереш нещичко за тези сити — как разсъждават, какво искат. Толкова различни бяха, толкова спокойни и толкова неуловими!

— Хайде, идвайте — обади се Бинабик.

Пред тях затрептя крехко пламъче и той заразмахва ръце да се разгори.

— Ей сега огънят ще се разпали и съм сигурен, че няма да откажете малко храна и вино, за да затоплим вътрешностите си.

 

След няколко дни езда оставиха зад гърба си Северен Алдхеорте, прекосиха хълмовете Велдхелм и стъпиха върху равната, покрита със сняг пустош.

Студът беше сковал всичко — всяка безкрайна нощ, всеки безрадостен ден, — остър, пронизващ студ. Снегът постоянно се сипеше върху лицето на Саймън, щипеше очите и изгаряше и напукваше устните му. Лицето го пареше до болка, сякаш бе вървял дълго под слънцето, а треперещите му ръце едва удържаха поводите. Сякаш завинаги го бяха изхвърлили навън, наказание, което бе продължило твърде дълго. Така или иначе, нямаше как да оправи нещата, освен всеки ден да се моли безмълвно на Усирис да му даде сили, за да издържи до следващия лагер.

„Поне — мина му тъжна мисъл през ума, — поне Бинабик си прекарва добре“.

И наистина, тролът беше в стихията си — яздеше най-отпред, караше спътниците си да побързат, от време на време се смееше от удоволствие, докато подскачаше на гърба на Куантака из преспите. През дългите вечери край огъня, докато простосмъртните му спътници трепереха и мажеха с мазнина вкочанените си от леда ръкавици и ботуши, за да омекнат, Бинабик изброяваше подробно различните видове сняг и разнообразните признаци, предвещаващи лавини, за да ги подготви за пътуването им из планините, които се извишаваха неумолимо на хоризонта пред тях, сурови и непреклонни като божества под белоснежните си корони.

С всеки ден исполинските вериги пред тях изглеждаха все по-огромни, макар сякаш да не се приближаваха и на сантиметър до тях, независимо колко време бяха пътували. След седмица сред вкочанената, лишена от живот пустош Саймън закопня за злокобната гора Димърског и за брулените от ветровете върхари — всичко друго, само не и тази безкрайна, смразяваща костите равнина.

 

На шестия ден минаха край руините на манастира „Св. Скенди“. Почти всичко беше покрито от снежните преспи: единствено изгнилият островръх покрив на параклиса се подаваше малко над повърхността, увенчан от желязно Дърво, опасано спираловидно от някакъв напомнящ змия звяр. В ледената мъгла гледката напомняше потънал сред море от абсолютна белота кораб.

— Каквито и тайни да крие — каквото и да знае за Колмънд или меча Трън, — те са скрити твърде надълбоко в него — каза Бинабик, докато подминаваха манастира.

Слудиг притеснено очерта знака на Дървото на челото и на сърцето си, а ситите обиколиха бавно останките — оглеждаха ги, сякаш никога не бяха виждали толкова любопитна гледка.

 

Докато се гушеха край огъня през нощта, Слудиг поиска да узнае защо Джирики и другарите му отделиха толкова много време, за да огледат манастира.

— Защото — отвърна принцът — ни доставяше удоволствие.

— Какво ще рече това? — попита раздразнено Слудиг и погледна Хейстън и Гримрик, сякаш предполагаше, че те са разбрали какво иска да каже ситът.

— Може би е по-добре да не говорим за тези неща — намеси се Ан’най. — Край този огън сме приятели.

За момент лицето на загледания в огъня Джирики придоби тържествен израз, след което се изкриви в странна дяволита усмивка. Саймън се смая: понякога му бе трудно да приеме, че Джирики е по-възрастен от него, толкова младежко и непредвидимо изглеждаше понякога поведението му. Но Саймън си спомни и за пещерата над гората. Младежка възраст и напреднала старост бяха смесени на едно място; тъкмо такава комбинация представляваше Джирики.

— Ние се вглеждаме в неща, които ни интересуват — поясни той, — също като простосмъртните. Само че причините са различни и може би не бихте могли да проумеете нашите.

Широката му усмивка изразяваше приятелско предразположение, но Саймън усети някакъв дисонанс, нещо не на мястото си.

— Въпросът, северняко — продължи Джирики, — е с какво толкова би могло да те засегне нашето взиране?

За момент над огъня се спусна тишина; Слудиг гледаше вторачено ситския принц. Влажните дърва изпукаха и запращяха, а вятърът зафуча и конете се размърдаха.

Слудиг сведе поглед.

— Разбира се, че можете да гледате, каквото си искате — промълви накрая той и се усмихна тъжно; разтопеният сняг се стичаше по русата му брада. — Просто това ми напомни за Сийгард — от Скипхавен. Имах усещането, че се присмивате на нещо скъпо за мен.

— Скипхавен ли? — изръмжа Хейстън, скрит в кожите си. — Не съм го чувал. Да не е църква?

— Кораби… — каза Гримрик и свъси вежди.

Слудиг кимна сериозно.

— Там се намират корабите на Римърсгард.

— Но римърите не карат кораби! — изненада се Хейстън. — В цял Остен Ард няма друг народ, тъй привързан към земята!

— О, някога сме го правили. — Лицето на Слудиг проблесна на светлината на пламъците. — Преди да прекосим морето — когато сме живели в Ийсгард, изоставения Запад, — нашите предци са изгаряли хора и са погребвали кораби. Поне така разправят легендите.

— Изгаряли са хора? — учуди се Саймън.

— Мъртвите — обясни Слудиг. — Предците ни са строили кораби за мъртъвци от прясно отсечен ясен и ги изгаряли върху водата, и така душите отлитали с пушека на небето. Но огромните кораби, с които сме кръстосвали световните океани и реките — опора на живота ни, както нивата за фермера и стадото за пастира, — сме погребвали на сушата, когато остарявали толкова, че вече не можели да се крепят над водата, за да се вселят душите им в дърветата, които да израстат стройни и високи, за да се превърнат в нови кораби.

— Но ти каза, че това е ставало оттатък океана — в ония времена — възкликна Гримрик. — Сийгард е отсам, нали? В Остен Ард?

Ситите мълчаха и не помръдваха, вторачени напрегнато в Слудиг.

— Така е. Точно там килът на кораба на Елврит докоснал за първи път брега и той обявил: „Ние прекосихме черния океан и намерихме нов дом“. — Слудиг огледа насядалите около огъня. — Там погребали огромните кораби. „Никога повече няма да прекосим обратно този обитаван от дракони океан“, казал Елврит. Цялата долина на Сийгард в подножието на планините е осеяна с могилите на последните кораби. На носа на самия бряг, на ръба на най-голямата котловина е погребан корабът на Елврит — Сотфенгсел — и само високата му мачта се издига от пръстта като дърво без клони; тъкмо за това си спомних при манастира.

Той поклати глава с грейнали от спомените очи.

— На мачтата на Сотфенгсел расте имел. Всяка година в деня на смъртта на Елврит млади девойки от Сийгард обират белите му плодчета и ги отнасят в църквата…

Слудиг замълча. Огънят изсъска.

— Онова, което не казваш — обади се след малко Джирики, — е, че пристигайки по тези земи, римърите са прогонили други от тях.

Дишането на Саймън се учести. Още в началото беше усетил нещо скрито зад привидно спокойния израз на принца.

Слудиг отговори с изненадваща кротост, вероятно все още припомняйки си набожните девици на Сийгард.

— Не мога да залича стореното от предците ми.

— В това има нещо вярно — продължи Джирики, — но този път ние, Зида’я — ние, ситите — няма да повторим грешката си отпреди. — Той изгледа с ожесточение Бинабик, който издържа погледа му. — Всички ние трябва да си изясним някои неща, Бинбиникегабеник. Говорех самата истина, когато съобщих причината да ви придружим: моята заинтересуваност къде отивате и крехката и необикновена връзка между човешкото дете и мен. Нито за миг не си въобразявайте, че споделям вашите страхове и усилия. Доколкото те ме засягат, дано вие и вашият Върховен крал взаимно се изтребите до крак.

— С цялата си почит към вас, принц Джирики — отвърна Бинабик, — смея да ви кажа, че това не е цялата истина. Ако ни засягаха единствено боричканията между простосмъртни крале и принцове, сега всички ние щяхме да защитаваме Наглимунд. Вие знаете, че поне ние петимата имаме други цели.

— Тогава знай следното — натърти Джирики. — Макар годините, изминали след нашето разделяне с Хикеда’я — които наричате норни, — да са безброй като снежинки, ние все още сме една кръв. Как бихме могли да застанем на страната на парвенюта срещу своя род? Защо да го правим, след като някога сме кръстосвали заедно под слънцето, когато сме пристигнали от безкрайно далечния Изток? Каква преданост бихме могли да дължим на простосмъртните, които ни опустошиха с такава ярост, с каквато опустошават и всичко друго… дори себе си?

Нито един от хората не смееше да вдигне очи към хладния му поглед. Джирики вдигна дългия си пръст.

— А онзи, когото шепнешком наричате Крал на бурите… чието име бе Инелуки… — Той се усмихна горчиво при трепването и размърдването на хората. — Аха, дори името му всява ужас! Някога той беше най-съвършеният от нас — красив на външност, много по-мъдър, отколкото биха могли да си представят простосмъртните, блестящ като пламък! — и ако сега се е превърнал в нещо, което вдъхва мрачен ужас, в нещо смразяващо и злокобно, чия е вината? И ако, безплътен и отмъстителен, възнамерява да изтрие човечеството от лицето на своята земя като прах от страница — защо ние да не ликуваме? Не Инелуки ни прогони да се крием като кошути в тъмните гори на Алдхеорте, вечно нащрек да не бъдем разкрити. Преди да дойдат хората, ние кръстосвахме Остен Ард под лъчите на слънцето и творенията на ръцете ни грееха с красотата си под звездите. Какво друго, освен страдание ни донесоха простосмъртните?!

Никой не понечи да отговори, но сред настъпилата след думите на Джирики тишина се понесе печален, тих звук. Мелодия от непознати думи, излъчваща сякаш призрачна красота в мрака.

Когато спря да пее, Ан’най вдигна поглед към своя смълчан принц и своите спътници сити и накрая към тези, които ги гледаха през танцуващите пламъци.

— Това е една от нашите песни, които простосмъртните пееха някога — промълви той. — Западняците я харесваха заради древността й и й дадоха думи на своя език. Аз ще… ще се опитам да й дам думи на вашия.

Той се замисли, вдигнал очи към небето. Вятърът бе стихнал и звездите блестяха студени и далечни.

Ан’най запя:

— Мъхът покрива камъните на Сени Оджиса.

— Сенките се влачат, сякаш заслушани,

дърветата забулват светлите кули на Да’ай Чикица,

листата шушнат в мрака.

 

Тревата се люшка над Енки-е-Шао’сейе.

Сенки се стелят над безкрайната морава.

Гробът на Ненаис’у е обрасъл в цветя.

Стихналият ручей е безмълвен и никой не скърби.

 

Къде се запиляха?

Горите са се стаили.

Къде се запиляха?

Песните отлетяха.

Ще се върнат ли отново,

танцувайки в сумрака?

Светликът на звездните пратеници

в края на деня…

Гласът на Ан’най сякаш галеше печалните слова и Саймън изпита копнеж, какъвто не бе изпитвал никога — някаква носталгия по дом, който не познава, чувството, че е загубил нещо, което никога не е притежавал. Докато Ан’най пееше, никой не отрони дума. А и не би могъл.

— Морето тътне из мрачните улички на Джина-Т’сеней.

Сенките се спотаяват в дълбоките заспали пещери.

Ледът е сковал къщите-гробници на Тумет’ай,

помръкнали под вечните сенки на Времето.

 

Къде се запиляха?

Горите са се стаили.

Къде се запиляха?

Песните отлетяха.

Ще се върнат ли отново,

танцувайки в сумрака?

Светликът на звездните пратеници

в края на деня…

Песента свърши. Огънят беше единственото светло кръгче сред потъналата в мрак пустош.

 

Зеленият шатър стърчеше самотен насред подгизналата от влага равнина пред стените на Наглимунд. Стените му се тресяха от вятъра, сякаш единствен той дишаше сред огромното пространство.

Тракайки със зъби от суеверна уплаха, макар и самият влажен и остър като нож вятър да беше достатъчно основание за това, Деорнот погледна Джосуа, който яздеше малко пред него.

„Я го виж — помисли си Деорнот. — Като че ли вече вижда брат си — сякаш вижда през зелената коприна и черната драконова грива право в сърцето на Елиас“.

Погледна другия си спътник и усети още по-голяма тежест в сърцето. Младият воин, когото Джосуа настоя да вземат с тях — казваше се Остраел, — беше готов да припадне всеки момент. Глуповатото му четвъртито лице, чийто загар бе избледнял през мъгливите пролетни седмици, се бе сгърчило от едва прикрит ужас.

„Ейдон да ни е помощ, ако се наложи да разчитаме на него. Защо го взе изобщо Джосуа?“

Докато приближаваха, входът на шатъра се раздели на две.

Деорнот се стегна, готов да грабне лъка. Наруга се наум, че е разрешил на своя принц да постъпи по такъв глупашки, наистина глупашки начин, но в същия момент воинът в зеленото наметало ги огледа равнодушно и отстъпи към едната страна на входа, като държеше завесата отворена.

Деорнот направи почтителен знак на Джосуа да изчака и пришпори коня си в бърза обиколка около зеления шатър. Беше доста голям, дванайсетина или малко повече крачки страната, и въжетата проскърцваха под тежестта му под напорите на вятъра, но по изпотъпканата наоколо трева Деорнот не забеляза никакви признаци за засада.

— Добре, Остраел — каза той, щом се върна. — Ще застанеш тук, до този мъж — Деорнот посочи воина — така, че отвътре през цялото време да се вижда поне едното ти рамо, ясно ли е?

И като взе измъчената усмивка на младия копиеносец за потвърждение, Деорнот се обърна към часовоя на краля. Покритото му с брада лице му бе познато; без съмнение го беше виждал в Хейхолт.

— Ако и ти застанеш близо до входа, ще е най-добре за всички.

Часовоят сви устни, но се приближи към входа.

Воинът бе скочил от коня и крачеше към вратата, но Деорнот се вмъкна светкавично пред него, хванал дръжката на меча си.

— Надали има нужда от толкова предпазливост, Деорнот — промълви тих, но плътен глас. — Нали така ти е името? Все пак тук всички сме хора на честта.

Деорнот спря. Джосуа влезе зад него. Вътре беше сковаващо студено и тъмно. Стените грееха в зеленикаво, едва-едва пропускайки светлината отвън, и хората в шатъра сякаш се носеха във вътрешността на огромен, но недостатъчно добре шлифован смарагд.

Пред него изникна бледо лице с черни като върхове на карфици очи сред нищото. В зеленикавия сумрак пурпурната пелерина на Приратес изглеждаше ръждивокафява — цветът на засъхнала кръв.

— А, Джосуа! — добави той с ужасяващо подигравателен тон. — Пак се срещаме. Кой би предположил, че толкова много неща ще се случат след последния ни разговор?

— Затваряй си устата, свещенико — или какъвто и да си — рече принцът. В гласа му се усещаше такава хладнокръвна сила, че дори Приратес премигна от изненада. — Къде е брат ми?

— Тук съм, Джосуа — чу се плътен дрезгав шепот, сякаш ехото на вятъра.

В ъгъла, в стол с висока облегалка седеше човек — близо до ниска масичка, пред която имаше друг стол: единствените мебели в просторния, потънал в сумрак шатър. Джосуа пристъпи напред. Деорнот придърпа наметалото плътно около тялото си и го последва, по-скоро за да не остане до Приратес, отколкото от желание да види краля.

Принцът седна срещу брат си. Елиас изглеждаше странно вдървен, светлите му като скъпоценни камъни очи блестяха върху лицето му на хищник изпод желязната корона на Хейхолт над бледото чело и черната коса. Между краката си бе подпрял меч в ножница от черна кожа. Яките ръце на Върховния крал почиваха върху главичката на необичайно раздвоения ефес. Макар да го огледа за момент, Деорнот отклони очи от меча; изпита неприятно чувство на гадене, като при гледка, която наблюдаваш от огромна височина. Отново погледна към краля, но не се почувства по-добре: във вкочанения студ на шатъра Елиас беше само по кожен елек и жилите по покритите му с тежки гривни голи ръце потрепваха като живи същества.

— Е, братко — промълви кралят и оголи зъби в усмивка, — добре изглеждаш.

— За разлика от теб — контрира светкавично Джосуа, но Деорнот не пропусна да забележи неспокойната искрица в погледа му. Нещо ужасно дебнеше във въздуха и всички го усещаха. — Покани ме да преговаряме, Елиас. Какво искаш?

Кралят присви очи — те сякаш потънаха в зелената сянка — и дълго не отговори.

— Моята дъщеря. Искам дъщеря си. И още… едно момче — но то не е толкова важно. Не, искам най-вече Мириамел. Ако ми я предадеш, ще дам дума, че нищо няма да се случи на децата и жените в Наглимунд. В противен случай всички, които се крият зад стените му и ми попречат… ще умрат.

Последното бе изречено с такава небрежност, че Деорнот потръпна.

— Не е при мен, Елиас — отвърна бавно Джосуа.

— Къде е?

— Не знам.

— Лъжец!

Кралят изкрещя с такава ярост, че Деорнот за малко да изтегли меча си — очакваше Елиас да скочи от стола. Кралят обаче почти не помръдна, а само подкани с жест Приратес да напълни отново бокала му от пълна с някаква черна течност кана.

— Не мисли, че съм лош домакин, задето не предлагам и на теб — обясни Елиас, след като отпи огромна глътка и се усмихна мрачно. — Предполагам, че това питие няма да ти подейства добре. — Той подаде чашата на Приратес, който я пое внимателно и я остави на масичката. — А сега — продължи Елиас почти добронамерено — може ли да не си губим времето с излишни игрички? Искам дъщеря си и ще си я получа. — Тонът му придоби гротескно жаловит оттенък. — Няма ли права един баща над дъщеря си, която обича и е отгледал?

Джосуа пое дълбоко дъх.

— Правата ти над нея са си ваша работа. Тя не е при мен, но и да беше, не бих ти я предал без нейното желание. — Той продължи припряно, за да не позволи на краля да отговори: — Опомни се, Елиас, умолявам те — някога ти беше мой брат, въпреки всичко. Баща ни обичаше и двамата, теб повече от мен, но най-много тази земя. Не съзнаваш ли какво вършиш? Не става въпрос само за тази битка — Ейдон е виждал много сражения по тази земя. Но има нещо друго. Приратес знае за какво говоря. Няма никакво съмнение, че тъкмо той те поведе по този път надолу!

Деорнот забеляза как Приратес се извръща, изненадан от думите на принца.

— Умолявам те, Елиас — продължи Джосуа сериозно и скръбно. — Отвърни се от пътя, който си избрал, върни този прокълнат меч на нечестивците, които искат да отровят и теб, и Остен Ард… и аз ще оставя живота си в твоите ръце. Ще отворя портите на Наглимунд за теб, както девица открехва прозореца си за своя любим! Ще повдигна всеки камък на небето и земята, за да намеря Мириамел! Захвърли меча, Елиас! Захвърли го! Неслучайно е наречен Печал!

Кралят се взираше потресен в Джосуа. Приратес измърмори нещо и се втурна напред, но Деорнот скочи и го сграбчи. Свещеникът се сгърчи като змия в ръката му; макар да изпитваше отвращение от докосването до него, Деорнот го стисна здраво.

— Не мърдай! — изсъска той в ухото на Приратес. — Даже да изречеш проклятие над мен, ще прекъсна живота ти, преди да издъхна! — Той тикна извадения си кинжал в пурпурната пелерина. — Не ти е тук мястото — нито пък моето! Това са отношения между братя.

Приратес се укроти. Джосуа се бе навел напред, без да откъсва поглед от Върховния крал. Елиас го гледаше втренчено, сякаш не го виждаше ясно.

— Толкова е красива моята Мириамел — прошепна той. — Понякога виждам в нея майка й Хилиса — бедното, мъртво момиче! — Лицето на краля, замръзнало в злобна гримаса допреди миг, изглеждаше стъписано. — Как можа да го стори, Джосуа? Как можа? Беше тъй млада…

Протегна пипнешком бялата си ръка напред. Джосуа също протегна своята. Дългите студени пръсти на краля обаче изведнъж сграбчиха с всичка сила облеченото в кожа чуканче на дясната китка на принца. Очите на Елиас лумнаха и лицето му се изкриви от ярост.

— Пръждосвай се в скривалището си, предател с предател! — изръмжа той. — Лъжец! Лъжец! Ще те унищожа!

Такава омраза струеше от краля, че Деорнот се стресна и пусна Приратес.

— Ще те унищожа — изкрещя Елиас и се загърчи в стола си, докато Джосуа отстъпваше към изхода, — та дори и Всемогъщият няма да открие и частица от душата ти!

 

Младият Остраел бе така ужасен от лицата на Деорнот и принца, че рида безмълвно по време на цялото препускане към мрачните стени на Наглимунд под брулещия вятър.