Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (42)

39. Ръката на Върховния крал

Събуди се и видя, че светлината в пещерата се е променила. Огънят все още гореше и тънки жълти пламъчета пробягваха сред белезникавата пепел, но фенерите бяха загасени. Дневната светлина се промъкваше през пукнатините на тавана, невидими през нощта, и превръщаше каменната стая в прорязан от снопове светлина сумрак.

Тримата му спътници все още похъркваха, омотани в наметалата си и проснати като жертви на бойното поле. В пещерата нямаше никого, освен Бинабик, който бе кръстосал крака пред огъня и разсеяно свиреше на своята тояжка-флейта.

Саймън се надигна замаян и попита:

— Къде са ситите?

Бинабик изсвири още няколко тона и каза, без да се обръща:

— Приятелю! Наспа ли се?

— Да — изсумтя Саймън и отново легна и се загледа в прашинките, които потрепваха под тавана на пещерата. — Къде са ситите?

— На лов, както се полага. Хайде ставай. Имам нужда от помощта ти.

Саймън изпъшка и седна.

— На лов за великани? — попита след малко с препълнена с плодове уста.

Хъркането на Хейстън беше станало толкова силно, че Бинабик остави с досада флейтата.

— На лов за всичко, което заплашва границите им, поне така мисля. — Тролът се вторачи в нещо на каменния под. — Кикасут! Няма никакъв смисъл. Изобщо не ми харесва.

— Кое няма смисъл? — Саймън огледа пещерата. — Това ситски дом ли е?

Бинабик му метна смръщен поглед.

— Добре е, че си възвърнал способността си да задаваш купища въпроси наведнъж. Не, това не е ситски дом. Това е, струва ми се, каквото го нарече Джирики: ловна хижа, място за техните ловци, докато се скитат из горите. Колкото до другия ти въпрос, тъкмо тези кости са безсмислени — или по-скоро прекалено многозначителни.

Ашиците лежаха на купчинка пред коленете на Бинабик. Саймън ги огледа внимателно.

— Какво означава това?

— Ще ти кажа. Може би не е зле през това време да измиеш лицето си от мръсотията, кръвта и сока от горски плодове. — Тролът се ухили кисело и посочи езерцето в ъгъла. — Мисля, че това е подходящо за целта.

Саймън потопи глава в хапещо студената вода, потрепери и изпръхтя:

— Ааа! Студено!

— Може би виждаш — продължи Бинабик невъзмутимо, — че тази сутрин хвърлих ашиците. Ето какво казват те: Сенчестата пътека, Пуснатата стрела и Черната пукнатина. Това много ме обърква и тревожи.

— Защо?

Саймън плисна още вода върху лицето си и се избърса с ръкава си, който не беше кой знае колко чист.

— Защото хвърлих ашиците, преди да напуснем Наглимунд — отвърна троснато Бинабик, — и се получиха същите фигури! Абсолютно същите!

— И какво лошо има в това?

Нещо ярко на ръба на езерцето привлече погледа му — кръгло огледалце от тъмно стъкло във великолепно гравирана с непознати букви дървена рамка.

— Много често повтарянето на едни и същи неща е лош знак — каза Бинабик, — но при ашиците има и още нещо. За мен те са водачи към мъдростта, разбираш ли?

— Ммм…

Саймън тръкна огледалото в нагръдника си.

— Добре, какво би си помислил, ако отвориш вашата Книга на Ейдон и видиш, че на всичките й страници най-неочаквано има един-единствен стих — който се повтаря отново и отново?

— Имаш предвид книга, която съм виждал и преди това? И която се различава от предишния път? Ще си помисля, че е някаква магия.

— В такъв случай — поуспокои се Бинабик — разбираш проблема ми. Има стотици начини на подреждане на ашиците. Да се подредят шест пъти по един и същи начин — не мога да не си помисля нещо лошо. Колкото и много неща да съм изучил, продължава да не ми харесва думата „магия“ — но има някаква сила, която сграбчва костите, така както мощният вятър развява всички флагове в една и съща посока… Саймън? Слушаш ли ме?

Вторачен в огледалото, Саймън с изумление наблюдаваше непознатото лице, което го гледаше оттам. Непознатият имаше издължено скулесто лице, потънали в дълбока сянка сини очи, буйни златисточервеникави бакенбарди, брада и мустаци. С още по-голямо изумление Саймън установи, че — разбира се! — наблюдава себе си, отслабнал и променен от странстванията, при това с брада. Що за лице беше това, запита се неочаквано той? Все още я нямаше типичната мъжественост и суровост, но му се понрави, че е успял да се отърве донякъде от предишния израз на полуидиот. Въпреки всичко откри нещо разочароващо в издължената физиономия на рошавия младеж, който се взираше в него.

„Такъв ли съм изглеждал на Мириамел? Селянче?“

Щом си спомни за принцесата, му се стори, че за миг видя образа й в огледалото, изникнал сякаш от неговия. За няколко секунди двете лица сякаш не можеха да се откопчат едно от друго, като две души в едно тяло; миг по-късно вече виждаше единствено лицето на Мириамел — или по-скоро на Малахиас с късата черна коса и момчешките дрехи. Зад нея се простираше безцветно небе, изпълнено с мрачни, кълбести, буреносни облаци. Имаше още някой, точно зад нея, кръглолик мъж със сива качулка. Беше го виждал, сигурен беше, абсолютно сигурен — кой беше?

— Саймън!

Гласът на Бинабик го плисна като студена вода. Сепнат, той за малко не изтърва огледалото. Когато отново го погледна, видя в него единствено собственото си лице.

— Да не ти прилоша? — запита тролът разтревожено.

— Не…

— Ако си се умил, ела да ми помогнеш. Ще си поговорим за поличбите по-късно, когато си в състояние да се съсредоточиш.

И Бинабик се надигна и пусна ашиците в кожената им кесия.

 

Бинабик се спусна пръв в ледената пързалка — след като предупреди Саймън да държи пръстите на краката си изпънати напред и ръцете си плътно до главата. Секундите стремително спускане напомняха падане насън от високо и когато тупна в мекия сняг пред отвора на тунела, заслепен от ярката студена дневна светлина, Саймън усети, че му е приятно.

Миг по-късно го събори изненадващ удар в гърба, последван от задушаващо срутване на планина от мускули и козина отгоре му.

— Куантака! — чу той веселия крясък на Бинабик. — Щом така приветстваш приятелите си, радвам се, че не съм ти враг!

Саймън избута вълчицата настрана, но го сполетя нова атака по лицето, осъществена този път с грапавия вълчи език. Най-накрая, не без помощта на Бинабик, успя да се отърве. Като виеше възбудено, Куантака обиколи младежа и трола и се втурна към потъналата в сняг гора.

— Сега — обади се Бинабик, докато отърсваше снега от черната си коса — трябва да открием къде ситите са прибрали конете ни.

— Наблизо, човеко канук.

Саймън подскочи, обърна се и видя цяла редица сити да се измъква безмълвно от гората. Предвождаше ги облеченият в зелено вуйчо на Джирики.

— А защо ги търсите?

Бинабик се усмихна.

— Със сигурност не за да избягаме от вас, уважаеми Кендхараджа’аро. Вашето гостоприемство е твърде щедро, за да бързаме да го изоставим. Но има някои неща, които бих искал да се уверя, че все още притежаваме, тъй като се сдобихме с тях с немалко трудности в Наглимунд, а те ще ни трябват за пътуването, което ни предстои.

Кендхараджа’аро изгледа безизразно трола, след което даде знак на двама от останалите сити.

— Сиджанди, Ки’ушапо — покажете им.

Двамата жълтокоси тръгнаха нагоре по склона, но след няколко крачки спряха и зачакаха Саймън и тролът да ги последват. Саймън погледна назад. Кендхараджа’аро ги наблюдаваше непроницаемо със светлите си присвити очи.

На пет-шестстотин метра намериха конете, прибрани в малка пещера, скрита зад два натежали от сняг бора. Пещерата беше уютна и суха; шестте коня със задоволство хрупаха дъхаво сено.

— Откъде се взе всичко това? — възкликна изненадано Саймън.

— И ние често си водим конете — отвърна Ки’ушапо; изговаряше внимателно западняшките думи. — Изненадва ли ви, че си имаме конюшня за тях?

Бинабик затършува в дисагите, а Саймън заоглежда пещеричката — видя процеждащата се през една пролука високо в стената светлина и едно пълно с чиста вода каменно корито. На отсрещната страна имаше подпрени шлемове, брадви и мечове.

— Нашите са, Бинабик! — ахна Саймън. — Как са се озовали тук?

Ки’ушапо заобяснява бавно като на дете.

— Сложихме ги тук, след като ги взехме от теб и спътниците ти. Тук са на безопасно и сухо място.

Саймън изгледа сита с недоверие.

— Мислех, че не докосвате желязо — че за вас то е отрова!

И внезапно млъкна, уплашен, че е нагазил в забранена територия, но Ки’ушапо само погледна мълчаливия си спътник, преди да отговори.

— Значи си слушал приказки за Дните на Черното желязо — каза той. — Да, някога беше така, но тези от нас, които оцеляха през онези дни, научиха много неща. Сега знаем каква вода да пием и от кои точно извори, за да можем да боравим за кратко със смъртоносното желязо, без да ни причинява вреда. Защо, мислите, ви разрешихме да останете с ризници? Но, разбира се, то не ни харесва и не го използваме… дори не го докосваме, ако не ни се налага. — Той погледна към Бинабик, който продължаваше да рови в дисагите. — Ще ви оставим да намерите, каквото търсите — добави ситът. — Ще видите, че нищо не липсва — поне нищо от онова, с което бяхте, когато попаднахте в ръцете ни.

Бинабик го погледна и каза:

— Разбира се. Безпокоя се единствено за неща, които може да сме загубили във вчерашната битка.

— Разбира се — каза и Ки’ушапо.

И двамата с мълчаливия Сиджанди се оттеглиха под клоните на дърветата пред входа.

— А! — възкликна Бинабик накрая и повдигна една торбичка, която звънна, сякаш беше пълна със златни монети. — Напразни тревоги! Ето я.

И я пъхна обратно в дисагите.

— Какво е това? — попита Саймън.

Бинабик се ухили дяволито.

— Още един канукски номер, който скоро ще ни свърши отлична работа. Хайде да се връщаме. Ако другите се събудят и видят, че са сами, както са махмурлии, току-виж се уплашили и направили някоя глупост.

Докато се връщаха, Куантака дотърча с оплескана от кръвта на някое нещастно животинче муцуна. Подскочи няколко пъти около тях, след това спря, вирна глава и задуши. После се отдалечи с големи скокове.

Джирики и Ан’най се бяха присъединили към Кендхараджа’аро. Принцът беше свалил бялата мантия и сега беше по жакет в светлокафяво и синьо. Държеше дълъг лък и носеше колчан, пълен с украсени с кафяви пера стрели.

Куантака обиколи ситите — ръмжеше и ги душеше, но размахваше опашка, сякаш поздравяваше стари познайници. Втурна се към развеселените Светлолики, след това хукна назад, като ръмжеше гърлено и мяташе глава, сякаш захапала заек за врата. Щом Бинабик и Саймън се приближиха, тя пристъпи към трола, докосна с черните си ноздри ръката му, след което отново се отдалечи с танцови подскоци и поднови темпераментните си обиколки.

— На място ли е цялото ви имущество? — попита Джирики.

Бинабик кимна.

— Да, разбира се. Благодарности, че сте се погрижили за конете ни.

Джирики махна небрежно с тънката си ръка и попита:

— А сега какво ще правите?

— Мисля скоро да потегляме по пътя си — отвърна тролът и засенчи очи, за да огледа сиво-синьото небе.

— В никакъв случай не и днес — каза Джирики. — Починете си този следобед и се нахранете още веднъж с нас. Имаме още доста неща, за които да си поговорим. Можете да тръгнете утре на зазоряване.

— Ти… и твоят вуйчо… ни засвидетелствате изключителна добронамереност, принц Джирики. И почит.

Бинабик се поклони.

— Не сме особено добронамерени, Бинбиникегабеник, не и колкото бяхме някога, но сме наистина благовъзпитани. Да вървим.

 

След великолепния обяд, състоящ се от хляб, сладко мляко и удивително странна пикантна супа от орехи и снежни цветя, ситите и хората прекараха дългия следобед в кротки разговори, песни и дрямка.

В беглия сън на Саймън се появи Мириамел, застанала върху океана като върху неравна зелена мраморна повърхност: подканваше го да се приближи към нея. В съня си той видя на хоризонта свирепи черни облаци и изкрещя, за да я предупреди. Сред воя на вятъра принцесата не го чу, а само се усмихна и отново го подкани. Той разбра, че вълните ще го отклонят, и се гмурна, за да доплува до нея, но усети, че студената вода го тегли надолу…

 

Когато най-после се отърси от съня, видя, че следобедът преваля. Сноповете светлина бяха избледнели и се бяха килнали като пияни. Няколко сити наместваха кристалните фенери в нишите по стените, но макар че наблюдаваше действията им, Саймън не можа да разбере какво ги запалва: след като ги поставяха на местата им, те постепенно започваха да светят с нежна червеникава светлина.

Саймън се присъедини към спътниците си до огъня. Бяха сами: въпреки гостоприемността и дори дружелюбността си, ситите, изглежда, предпочитаха собствената си компания и бяха насядали на малки групички из пещерата.

— Момче — Хейстън протегна ръка и го тупна по рамото, — уплашихме се, че ще спиш цял ден.

— И аз щях да заспя, ако бях изял толкова хляб, колкото него — подметна Слудиг, който си почистваше ноктите с някаква тресчица.

— Всички сме на мнение, че трябва да потеглим рано сутринта — каза Бинабик, а Гримрик и Хейстън кимнаха в съгласие. — Не е сигурно, че мекото време ще продължи дълго, а ни чака още много път.

— Меко време ли? — учуди се Саймън и се намръщи от болка в изтръпналите си крака. — Снегът е затрупал всичко.

Бинабик се разсмя гърлено.

— Приятелю Саймън, разговаряш с човек, който знае какво е снежна буря и какво е студ. Това сега е все едно пролет в Канук, когато подскачаме голи по снега в Минтахок. Съжалявам, че ти го казвам, но едва когато наближим планините, ще усетиш истински студ.

„Изобщо не изглежда да съжалява“, помисли си Саймън и попита:

— И кога тръгваме?

— При първия светлик на изток — отговори Слудиг. — Колкото по-рано — добави многозначително той, като хвърли поглед към техните необичайни домакини, — толкова по-добре.

Бинабик го изгледа и отново се обърна към Саймън.

— Тъй че ще си подредим нещата тази вечер.

Джирики изникна като че ли от въздуха до тях.

— О — каза той, — тъкмо за това исках да си поговорим.

— Предполагам, заминаването ни не представлява някакъв проблем? — запита Бинабик, но веселият му тон не можа напълно да скрие някаква нотка на безпокойство.

Хейстън и Гримрик изглеждаха притеснени, а Слудиг — направо ядосан.

— Не — отвърна ситът. — Но има някои неща, които искам да ви даря.

С плавен жест той пъхна ръката си под мантията и извади Бялата стрела.

— Тя е твоя, Саймън.

— Какво? Но тя… тя ти принадлежи, принц Джирики.

Ситът повдигна за момент глава, сякаш заслушан в някакъв далечен призив, след което отново сведе очи.

— Не, Сеоман, не е моя, докато не я заслужа пак — живот за живот.

Вдигна я — държеше я с двете си ръце като струна: така, че косо падащата отгоре светлина грейна върху миниатюрните сложни рисунки по дължината й.

— Знам, че не можеш да разчетеш тези надписи — продължи бавно Джирики, — но ще ти кажа, че това са Словата на Сътворението, изписани върху стрелата от самия Виндаомейо Майстора на стрели — далеч, далеч в миналото, преди ние от Първите хора да бъдем разделени на Трите рода. Тя е като част от моето семейство, сякаш е направена от собствената ми кост и сухожилие — и е част от мен. Аз не я отстъпих лесно — почти нито един простосмъртен не е държал стаджа аме — и със сигурност не мога да си я взема, докато не платя дълга си.

И с тези думи той я връчи на Саймън, чиито пръсти потрепнаха, щом докоснаха гладката повърхност на стрелата.

— Не… не разбрах… — заекна той; имаше усещането, че тъкмо той най-неочаквано е станал длъжник.

И сви рамене, неспособен да каже нищо повече.

— Така — обърна се Джирики към Бинабик и останалите. — Моята съдба, както вие, простосмъртните, го разбирате, е странно свързана с това дете на човеците. Затова няма да се изненадате особено, когато ви кажа какво още ще ви проводя във вашата необикновена и по всяка вероятност напразна мисия.

— И какво ще да е то, принце? — попита Бинабик.

Джирики се усмихна лукаво и самодоволно.

— Себе си. Ще тръгна с вас.

 

Младият копиеносец остана дълго прав, несигурен дали да прекъсне мислите на принца. Джосуа гледаше втренчено пред себе си, стиснал парапета на западната стена на Наглимунд с побелели пръсти.

Накрая принцът като че ли го забеляза, обърна се и воинът отстъпи, изненадан от неестествено пребледнялото му лице.

— Ваше височество… — почна той; не смееше да го погледне в очите.

— Прати ми Деорнот — промълви принцът и се насили да се усмихне, което се стори на воина най-ужасното нещо. — И стария Джарнауга — римъра. Знаеш ли го?

— Да, ваше височество.

Джосуа вдигна лице към небето и се взря в купищата мастиленосини облаци, сякаш върху тях беше изписано някакво пророчество. Копиеносецът се поколеба дали това не означава, че разговорът е приключил, и се обърна да тръгне.

— Момче — спря го принцът.

— Да, ваше височество?

— Как се казваш?

Дали въпросът му не бе отправен към небето?

— Остраел, ваше височество… Син на Остраел Фирсфрам, господарю… от Ранчестър.

Принцът го погледна за секунда, след което отново се вторачи в смрачаващия се хоризонт, сякаш не можеше да откъсне очи от гледката.

— Кога за последен път си беше в Ранчестър, момче?

— По-предишния Елисияманса, принц Джосуа, но им пращам половината си заплата, господарю.

Принцът кимна, сякаш беше чул голяма мъдрост.

— Добре, сине на Остраел Фирсфрам. Върви и ми прати Деорнот и Джарнауга. Тръгвай.

На младия копиеносец отдавна му бяха казали, че принцът е побъркан. Докато се тътреше надолу по стълбите с тежките си ботуши, си помисли за лицето на Джосуа и го побиха тръпки — припомни си блесналите екстатични очи на изрисуваните в семейната им Книга на Ейдон мъченици — и не само пеещите мъченици, но и уморената печал на самия Усирис, отвеждан в окови към Дървото.

 

— А разузнавачите сигурни ли са, ваше височество? — попита внимателно Деорнот.

Не искаше да го засяга, но днес усещаше в принца някакво обезумяване, което не можеше да проумее.

— В името на Божието дърво, Деорнот, разбира се, че са сигурни! Познаваш ги и двамата — надеждни мъже. Върховният крал е в Гринуейд Форд, на по-малко от десет левги оттук. До утре сутринта ще застане пред стените. Със значителни сили.

— Значи Леобардис прекалено се бави.

Деорнот присви очи и погледна не на юг, откъдето неумолимо приближаваха армиите на Елиас, а на запад, където отвъд мъглите на късната утрин през Инискрих и Южен Фростмарч се придвижваха Легионите на Рибарчето.

— Да спрем чудото — промълви принцът. — Върви, Деорнот. Кажи на сър Ейдграм да поддържа пълна готовност. Искам всяко копие наточено, всяка тетива изопната и нито капка вино в крепостта… Ясно?

— Разбира се, ваше височество — кимна Деорнот.

Усети, че дишането му се учести и че нещо в стомаха му лекичко потрепва в очакване. В името на милостивия Бог, щяха да дадат на Върховния крал да усети вкуса на достойнството на Наглимунд — беше убеден в това!

Някой се изкашля предупредително. Беше Джарнауга: изкачваше стълбището към широката пътека с лекотата на мъж на половината на годините му. Беше наметнал една от широките черни пелерини на Странгиард и бе напъхал края на дългата си брада в колана.

— Отзовавам се на повикването ти, принц Джосуа — заяви той със сдържана любезност.

— Благодаря, Джарнауга — отвърна Джосуа. — Върви, Деорнот. Ще разговаряме на вечеря.

— Да, ваше височество.

Деорнот се поклони и се спусна по стълбите, като прескачаше по две стъпала.

Джосуа изчака няколко секунди, преди да заговори.

— Погледни натам, старче, погледни — обади се накрая той и обхвана с широк жест проснатия пред тях Наглимунд, ливадите и нивите зад него и зеленото и жълтото на горите под смръщеното небе. — Плъховете пристигат да глозгат стените ни. Дълго няма да видим тази спокойна гледка, ако изобщо я видим отново някога.

— Целият замък говори за напредването на Елиас, Джосуа.

— Не може да бъде другояче. — Сякаш наситил се на гледката, принцът се обърна с гръб към парапета и втренчи съсредоточено очи в светлоокия възрастен мъж. — Исгримнур тръгна ли?

— Да. Не беше доволен, че тръгва тайно преди разсъмване.

— А как можехме да постъпим? След като разпространихме слуха за мисията му до Пердруин, щяха да възникнат трудности, ако някой го беше видял да заминава в свещенически одежди — и без брада, какъвто е бил като момче в Елвритшала. — Принцът се усмихна криво, със стиснати устни. — Бог ми е свидетел, Джарнауга, макар че превърнах в майтап неговото преобразяване, чувствам го като нож в корема, че разделих този добър мъж със семейството му и го пратих да се опита да оправи собствения ми провал.

— Ти си господарят тук, Джосуа; понякога да си господар означава да си по-несвободен и от най-нищожния крепостник.

Принцът пъхна дясната си ръка под наметалото.

— Той взе ли Квалнир?

Джарнауга се ухили.

— Напъха го в ножницата под горната пелерина. Бог да е на помощ на онзи, който се опита да обере този тлъст дърт монах.

Уморената усмивка на принца за миг стана по-широка.

— Самият Господ не би могъл да им помогне, като имам предвид отвратителното настроение на Исгримнур. — Усмивката му отново се стопи. — Ела, Джарнауга, поразходи се с мен по стената. Имам нужда от доброто ти зрение и мъдрото ти слово.

— Наистина виждам по-надалеч от повечето хора, Джосуа — на това ме научиха баща ми и майка ми. Затова съм наречен „Железноокия“ на нашия римърски език: научен съм да пронизвам с поглед завесите на лъжата така, както черното желязо отсича заклинанията. Колкото до другото, не мога да ти обещая нещо, което да е достойно да се нарече мъдрост, в този късен час.

Принцът махна с ръка в знак на несъгласие.

— Ти вече ни помогна да проумеем много неща, които инак не бихме проумели. Кажи ми за тази Лига на свитъка. Изпратиха ли те в Танголдир да шпионираш Стормспайк?

— Не, принце, Лигата не постъпва така. Моят баща също беше Носител на свитъка. — Той измъкна златна верижка изпод яката си и показа на Джосуа гравирани перо и свитък, закачени на нея. — Той ме възпита да заема мястото му и нищо не беше в състояние да ми попречи да изпълня желанието му. Лигата Не принуждава никого; тя единствено изисква да сториш онова, което можеш.

Джосуа крачеше замислен.

— Ако можеше една страна да бъде управлявана по този начин — промълви накрая той. — Ако хората вършеха онова, което трябва да вършат. — Той погледна със сериозните си сиви очи възрастния римър. — Но невинаги е толкова лесно — нередното и правилното невинаги са така очевидни. Положително тази твоя Лига си има свой върховен жрец или принц. Моргенес ли беше?

Джарнауга сви устни.

— Наистина има времена, когато е нужно да имаме водач, силна ръка. Печалната ни неподготвеност за настоящите събития го доказва. — Джарнауга поклати глава. — И мигновено бихме предоставили подобно водачество на доктор Моргенес, ако беше поискал — той притежаваше невероятна мъдрост, Джосуа; надявам се, че си го оценявал по достойнство. Но той не пожела. Искаше единствено да изследва и да чете, и да задава въпроси. Все пак да благодарим на неведомите сили, че той бе с нас, докогато беше възможно. В този момент неговата проницателност е нашият единствен закрилник.

Джосуа спря и опря лакти на парапета.

— Значи тази ваша Лига никога не е имала водач?

— Не, откак крал Ейлстан Фискерн — вашият свети Ейлстан — е помирил… — Той направи пауза, припомняйки си нещо. — Всъщност за малко да имаме един, и то по мое време. Беше млад хернистирец, поредното откритие на Моргенес. По качества се доближаваше до Моргенес, но не беше прозорлив като него, поради което изучаваше неща, с които Моргенес не би се занимавал. Беше амбициозен и настояваше, че трябва да се превърнем в сила в името на доброто. Един ден той можеше да стане водачът, за който говориш, Джосуа: човек с голяма мъдрост и мощ…

Тъй като възрастният мъж млъкна, Джосуа го погледна и видя, че той наблюдава втренчено западния хоризонт.

— Какво се случи? — попита принцът. — Мъртъв ли е?

— Не — отвърна бавно Джарнауга, без да откъсва поглед от осеяната с хълмове равнина. — Не мисля. Той… се промени. Нещо го изплаши или нарани, или… или кой знае. Напусна ни много отдавна.

— Значи наистина имате провали. — Джосуа пак тръгна.

Възрастният мъж не го последва.

— О, разбира се — отвърна той и вдигна ръка над очите си, загледан в неясната далечина. — Някога Приратес също беше един от нас.

Преди принцът да успее да каже нещо, някой от двора викна:

— Джосуа!

Бръчиците около устата на принца се изопнаха.

— Лейди Воршева — измърмори той и погледна надолу. Тя го гледаше с негодувание. Бе облечена в блестяща червена рокля и вятърът размяташе косата й като черен пушек.

Таусър стоеше неловко до нея.

— Какво искаш? — попита принцът. — Би трябвало да си в централната кула. Всъщност заповядвам ти да отидеш в кулата.

— Бях там — отвърна ядосано тя. После повдигна полите на роклята си и тръгна към стълбището, без да спира да говори. — И много скоро ще се върна, не се притеснявай. Но преди това трябва още веднъж да видя слънцето — или предпочиташ да ме затвориш в килия?

Въпреки раздразнението си Джосуа с мъка удържа сериозния си израз.

— Небето знае, че в кулата има прозорци, лейди. — Той обърна намръщеното си лице към Таусър. — Не можеш ли поне да я задържиш далеч от стените, Таусър? Скоро ще бъдем обсадени.

Дребосъкът сви рамене и закуцука по стълбите след Воршева.

— Покажи ми армиите на твоя ужасен брат — леко задъхана настоя тя, щом застана до принца.

— Ако армиите му бяха тук, ти нямаше да си — избухна Джосуа. — Все още няма нищо за гледане. А сега, моля те, слез.

— Джосуа? — Джарнауга продължаваше да присвива очи към облачния запад. — Мисля, че май нещичко може да се види.

— Какво?!

Само след миг принцът бе застанал до стария римър и се взираше да види онова, което виждаше той.

— Елиас ли е? Толкова скоро? Не виждам нищо!

И плесна безсилно длан в камъка.

— Не ми се вярва Върховният крал да идва от толкова западна посока — усъмни се Джарнауга. — Не се учудвай, че не ги виждаш. Както вече ти казах, обучен съм да виждам дотам, докъдето другите не могат. Така или иначе, те са там: много коне и мъже — все още твърде надалеч, за да знам колко. И идват към нас. Ето там.

Той посочи с ръка.

— Хвала на Усирис! — възкликна възбудено Джосуа. — Сигурно си прав! Може да е единствено Леобардис!

Той се изправи, неочаквано преливащ от живот, но същевременно обезпокоен.

— Много е деликатно — измърмори едва ли не на себе си. — Набанците не бива да идват прекалено наблизо, в противен случай ще са ни безполезни, хванати в капан между Елиас и стените на Наглимунд. Тогава ще трябва да ги пуснем вътре, което ще означава само още гърла за хранене. — Той закрачи към стълбите. — Ако пък останат прекалено далеч, няма да сме в състояние да ги подкрепим, когато Елиас връхлети срещу тях. Трябва да изпратим конници!

Той се спусна стремглаво по стълбището, като викаше Деорнот и Ейдграм, лорд-губернатора на Наглимунд.

— Ах, Таусър — обади се Воршева с поруменели от вятъра и събитието страни, — най-после ще бъдем избавени! Всичко ще се оправи.

— Да, милейди — присъедини се шутът. — Вече съм преживявал всичко това с моя господар Джон, нали така… и нямам особено желание да го преживея отново.

В двора на крепостта под тях войниците проклинаха и крещяха. Джосуа даваше нареждания. Металическият звън от удрянето на колчани в щитове, на шлемове и мечове, докато набързо ги грабваха от ъглите, по които ги бяха оставили, отекваше между стените като сигнал за тревога.

 

Граф Аспитис Превес размени няколко думи с Бенигарис, след което подкара коня си до този на барона през високата, мокра от росата трева. Зората прозираше като светло петно над сивия хоризонт.

— А, Аспитис! — приветства го сърдечно Леобардис. — Какви са новините?

Трябваше да се старае да е любезен с приятелите на Бенигарис — дори с Аспитис, когото смяташе за не особено свястна издънка на фамилията Преван.

— Разузнавачите току-що се върнаха, бароне.

Графът — красив строен младеж — изглеждаше доста блед.

— Намираме се на по-малко от пет левги от стените на Наглимунд, милорд — добави той.

— Отлично! Ако имаме късмет, ще сме там в ранния следобед.

— Но Елиас е пред нас.

Аспитис хвърли поглед към сина на барона, който тръсна глава и изруга тихичко.

— Да не би вече да е обсадил крепостта? — изненада се Леобардис. — Как? Да не би да е обучил войските си да летят?

— Всъщност не, господарю, не е Елиас — побърза да се поправи Аспитис, — а голяма войска под флага на Глигана и копията — знамето на граф Гутулф от Утаниат. Около половин левга са пред нас и ще ни попречат да стигнем до крепостта.

Баронът поклати облекчено глава.

— Колко души има Гутулф?

— Около сто рицари, милорд, но Върховният крал със сигурност не е кой знае колко далеч.

— Това не бива да ни притеснява — заключи Леобардис, докато спираше коня на брега на една от многото рекички, които пресичаха ливадите на изток от Гринуейд. — Нека Ръката на Върховния крал и войската му гният там. Ние сме по-нужни близо на Джосуа, където ще можем да тормозим обсаждащите и да пазим продоволствените канали.

Той се спусна в реката, като вдигна фонтан пръски. Бенигарис и графът пришпориха конете след него.

— Но, татко — възпротиви се Бенигарис, като го настигна, — само помисли! Нашите разузнавачи казват, че Гутулф е пред войската на краля и има само сто рицари. — Аспитис Превес кимна утвърдително и Бенигарис сключи навъсено вежди. — Ние сме три пъти повече и ако изпратим бързи конници, можем да привлечем и силите на Джосуа. Можем да смажем Гутулф в стените на Наглимунд между чук и наковалня. — Той се ухили и потупа баща си по бронираното рамо. — Помисли си как ще се отрази това на крал Елиас — ще го накара сериозно да си помисли, не е ли така?

Дълго време Леобардис продължи да язди мълчаливо. Погледна назад към разветите знамена на легионите, разпрострели се на около километър в равнината. За миг слънцето намери малка пролука сред пелената от облаци и оцвети превитите от вятъра треви. Това му напомни Езерните земи на изток от неговия замък.

— Извикай тръбача — промълви той накрая и Аспитис се извърна и изкрещя някаква заповед.

— Ще изпратя конници към Наглимунд, Татко — заяви Бенигарис, почти ухилен от облекчение.

Баронът виждаше колко силно жадува слава синът му, но това щеше да донесе слава и на Набан.

— Вземи най-бързите си конници, синко — викна той на сина си, който препусна назад през редиците. — Защото ще се придвижим по-бързо, отколкото някой би могъл да си мечтае!

След това нададе мощен вик, който накара главите на всички да се извърнат към него:

— Легионите да потеглят! В името на Набан и Майката Църква! Враговете ни да се пазят!

След малко Бенигарис се върна и докладва, че пратениците са потеглили. Барон Леобардис нареди на тръбачите да дадат сигнал и огромната армия се понесе напред. Копитата затупкаха в барабанен тътен. Слънцето се издигна в мътното утринно небе и знамената заплющяха в синьо и златно. Рибарчето полетя към Наглимунд.

 

Джосуа намести простия си светъл шлем и препусна през вратата начело на четиридесет яхнали конете си рицари. Арфистът Сангфугол дотича и понечи да му подаде нещо; принцът дръпна юздите и конят премина в ходом.

— Какво искаш? — попита нетърпеливо Джосуа, оглеждайки мъгливия хоризонт.

Арфистът се задъхваше.

— Това е… знамето на баща ви, принц Джосуа — отвърна той. — Донесено… от Хейхолт. Не носите никакво друго знаме, освен сивия лебед на Наглимунд — какво по-добро бихте желали?

Принцът се загледа в наполовина разгънатия червено-бял флаг. Окото на огнения дракон проблясваше враждебно, сякаш някакъв натрапник заплашваше свещеното Дърво, около което се бе усукал. Деорнот и Изорн, както и още няколко от намиращите се наблизо рицари — се усмихнаха в очакване.

— Не — отсече Джосуа. Погледът му бе непреклонен. — Аз не съм баща ми. И не съм крал.

Извърна се, омота поводите около дясната си китка и вдигна ръка.

— Напред! — извика той. — Отиваме да посрещнем приятели и съюзници!

И препусна с хората си по стръмните градски улички. Няколко цветя, хвърлени от доброжелатели от крепостната стена, паднаха в изровения кален път зад тях.

 

— Римъре, какво виждаш? — попита настоятелно Таусър и се намръщи. — Какво си мърмориш?

Малкият отряд на Джосуа се бе превърнал в шарено петънце, което бързо изчезваше в далечината.

— Един ескадрон се придвижва край хълмовете на юг — каза Джарнауга. — Оттук не изглежда да е голяма войска, но все още са далеч.

Затвори за момент очи, опитвайки се сякаш да си спомни нещо, след което отново ги отвори и се взря в далечината.

Таусър инстинктивно направи знака на Дървото; очите на стария римър бяха толкова ярки, сякаш грееха като фенери от сапфир!

— Глава на глиган върху кръстосани копия — изсъска Джарнауга. — На кого е?

— На Гутулф — отвърна изуменият Таусър. Римърът май виждаше призраци, тъй като старият шут не съзираше нищичко до хоризонта. — Графа на Утаниат — Ръката на краля.

Наблизо до тях на стената лейди Воршева замислено наблюдаваше отдалечаващата се конница на принца.

— Значи идва от юг пред същинската войска на Елиас. Изглежда, Леобардис го е видял: набанците са се насочили към южните хълмове, вероятно за да го нападнат.

— Колко… колко са? — попита все по-обърканият Таусър. — И как можеш да видиш такова нещо? Аз не виждам нищо, а зрението ми е единственото, което не е…

— Сто рицари, а може и по-малко — прекъсна го Джарнауга. — Тъкмо това ме притеснява: защо са толкова малко…

 

— Милостиви Боже! Какво е решил баронът? — Джосуа се надигна на стремената, за да огледа по-добре. — Обърнал се е на изток и препуска в галоп с насочени копия към южните хълмове! Да не се е побъркал?!

— Милорд, погледнете! — изкрещя Деорнот. — Погледнете към подножието на хълма Биволски гръб.

— В името на Ейдон, това е войската на краля! Какви ги върши Леобардис? Да не смята да нападне Елиас без подкрепления?

Джосуа плесна коня по шията и препусна напред.

— Изглежда малобройна част, принц Джосуа — викна Деорнот. — Може би преден отряд.

— Защо не прати конница? — попита недоумяващо принцът. — Виж, ще ги избутат към Наглимунд и ще ги хванат в капан до стената. Защо, за Бога, Леобардис не ми изпрати конница?! — Той изпъшка и се обърна към Изорн, който беше вдигнал шлема на баща си над челото си, за да огледа по-добре хоризонта. — Май ще подложат на изпитание храбростта ни, приятелю.

Неизбежността на предстоящата битка като че ли наметна върху Джосуа плаща на спокойствието. Погледът му се успокои и на лицето му се появи странна полуусмивка. Изорн се ухили на Деорнот, който развързваше щита си от лъка на седлото, след което отново погледна принца.

— Да я изпитат, господарю — закани се синът на барона.

— Напред! — извика принцът. — Осквернителят от Утаниат е пред нас! Напред!

След което пришпори петнистия си кон в галоп. Изпод копитата се разлетяха буци пръст.

— За Наглимунд! — изкрещя Деорнот и вдигна високо меча си. — За Наглимунд и нашия принц!

— Гутулф не се отказва! — обяви Джарнауга. — Държи се до хълма, въпреки че набанците идват насреща му. Джосуа обърна посоката, за да ги пресрещне.

— Бият ли се? — попита уплашената Воршева. — Какво става с принца?

— Все още не е стигнал мястото на битката — ето там! — Джарнауга закрачи към югозападната кула. — Набанците връхлитат върху рицарите на Гутулф! Голяма бъркотия!

Той примижа и затърка очи с юмруци.

— Какво?! Какво?! — Таусър загриза палеца си; гледаше втренчено към хълмовете. — Недей да мълчиш, римъре!

— От такова разстояние е трудно да различиш какво става — обясни без нужда Джарнауга, тъй като никой от другите двама или останалите, които се намираха по стените на замъка, не виждаше друго освен някакво смътно движение по обгърнатия в мъгла хълм Биволски гръб. — Принцът препуска към полесражението, а рицарите на Леобардис и Гутулф са се пръснали по склоновете на хълма. Сега… сега…

Той млъкна и се вгледа в далечината.

— Ооо! — завайка се възмутено Таусър, като се пляскаше по мършавото бедро. — В името на свети Мюирфат и Архангела, това е по-отвратително от всичко, за което се сещам. Можех да го прочета в… в някоя книга! По дяволите, човече — говори!

 

Деорнот имаше усещането, че е попаднал в сън сред мрачното блещукане на ризниците, виковете и приглушеното дрънчене на остриета върху щита му. Докато отрядът на принца връхлиташе срещу сражаващите се, лицата на набанските и еркинландските рицари се мярваха като неочаквани вихрушки тук-там сред боя. За един миг, продължил сякаш дяла вечност, той имаше чувството, че е водна пръска върху гребена на надвиснала вълна. След секунда, когато рицарите на Джосуа изскочиха във фланг на Глигана и копията на Гутулф, битката се стовари отгоре им с целия си оглушителен рев и трясък на оръжия.

Внезапно пред него изникна безизразно лице в шлем над обезумелите очи и червена муцуна на кавалерийски кон. Деорнот усети удар в рамото и се люшна в седлото; пиката на рицаря се тресна в щита му и се плъзна встрани. Видя за миг тъмната туника на мъжа пред себе си и замахна с две ръце с меча, който отскочи от щита, стовари се върху гърдите на рицаря и той се катурна от коня върху калната окървавена трева.

За момент около него нямаше никого; огледа се, за да открие знамето на Джосуа, и усети тъпо пулсиране в рамото. Принцът и Изорн, синът на Исгримнур, се биеха гърбом един към друг насред мятаща се тълпа от рицари на Гутулф. Джосуа нанесе светкавичен удар и Найдел прониза забралото на един от конниците с черни гребени. Мъжът сграбчи покритото си с метал лице — ръцете му мигновено почервеняха, — след което изчезна зад изправилия се на задни крака кон.

Деорнот зърна Леобардис, барона на Набан, възседнал коня си в най-отдалечения край на битката под плющящото под напора на вятъра знаме с рибарчето. Наблизо двама рицари едва удържаха конете си и Деорнот позна в по-едрия от тях, облечен в богато украсена ризница, неговия син Бенигарис. Ама че проклетник! Барон Леобардис беше на възраст, но защо Бенигарис стоеше отстрани?! Та това си беше война!

Някаква фигура изникна пред него и Деорнот пришпори коня наляво, за да избегне стоварващата се отгоре му бойна секира. Конникът прелетя, без да се обръща, но го връхлетя друг. За известно време всичко изчезна и остана само танцът на мечовете, докато си разменяха удари с воина от Утаниат; грохотът наоколо му стихна в глух тътен като от водопад. Накрая той откри пролука в защитата на мъжа и нанесе удар с меча по шлема му, като смачка пантата на забралото му. Рицарят политна на една страна и рухна, но кракът му остана закачен за стремето, той увисна като заклано прасе на ченгел и обезумелият му кон го повлече нанякъде.

Граф Гутулф, облечен в черна мантия и с черен шлем, се намираше само на хвърлей от него и нанасяше с огромния си меч удари наляво и надясно — държеше далеч от себе си двама набански конници в сини пелерини, сякаш си играеше с момченца. Деорнот се приведе върху седлото, за да препусне натам — каква чест, да размени удари с Чудовището на Утаниат! — но в този момент един строполил се до него кон принуди неговия да се завърти около себе си.

Все още като в просъница, неочаквано се видя изблъскан в периферията на битката. Синьо-златното знаме на Леобардис стърчеше насреща му; баронът, чиято бяла коса се спускаше като водопад изпод шлема му, се бе изправил на стремената и крещеше заповеди на воините си; после спусна забралото пред светлите си очи, готов да се хвърли в боя.

Сънят на Деорнот заприлича на кошмар. Онзи, когото мислеше за Бенигарис, изтегли дългия си меч — толкова бавно, че на Деорнот му се стори, че е достатъчно да протегне ръка, за да го спре — и внимателно и хладнокръвно го заби под шлема в тила на барона. Сред грохота на боя, изглежда, никой освен Деорнот не видя грозното деяние. Облян в кръв, Леобардис изви гръб при издърпването на острието и вдигна треперещите си ръце към врата си, опитвайки се сякаш да даде израз на разтърсила го печал. Миг след това баронът клюмна върху седлото и после на обляната от рукналата кръв бяла конска шия, преди да се търкулне върху земята.

Бенигарис хвърли бегъл поглед, сякаш съзерцаваше паднало от гнездото птиче, а след това допря рога до устните си. Сред клокочещия от всички страни хаос на Деорнот му се стори, че зърва за миг блясъка на пламъче в черния процеп на шлема на Бенигарис, сякаш бяха кръстосали погледите си със сина на барона над главите на сражаващите се помежду им мъже.

Рогът нададе протяжен и пронизителен писък и десетки глави се извърнаха към него.

— Тамбана Леобардис ейс! — изрева Бенигарис с потресаващо дрезгав и печален глас. — Баронът падна! Убиха баща ми! Оттеглете се!

И отново наду рога, и докато Деорнот гледаше ужасен и невярващ, от хълмистия склон над тях прозвуча друг рог. И от сенчестото прикритие на дърветата изникна редица бронирани конници в развърнат строй.

 

— Светила на Запада! — простена Джарнауга, от което Таусър получи нов пристъп на безсилие.

— Кажи ни! Как върви битката?

— Боя се, че е загубена — отвърна римърът с глух като далечно ехо глас. — Някой падна.

— О! — задъха се Воршева с влажни от сълзи очи. — Джосуа! Нали не е Джосуа?!

— Не мога да кажа. Мисля, че е Леобардис. Сега пък нов отряд се спуска по хълма откъм гората. В червени куртки, на знамето им има… орел?

— Фолшайър — изпъшка Таусър и като свали отрупаната си със звънчета шапка, я запрати върху камъните. — Божа майчице, това е граф Фенгболд! О, Усирис Ейдон, спаси принца ни! Курвенски копелета!

— Връхлитат Джосуа като чук — промълви Джарнауга. — А набанците са объркани, струва ми се. Те… те…

 

— Оттеглете се! — изкрещя Бенигарис, а Аспитис Превес издърпа знамето от вцепенените ръце на оръженосеца на Леобардис и прегази младия мъж под копитата на коня си.

— Прекалено много са! — извика Аспитис. — Отстъпете! Баронът е мъртъв!

Деорнот обърна коня си, препусна през навалицата към Джосуа и изкрещя:

— Капан!

Рицарите на Фенгболд се спускаха с тътен по склона. Пиките им блестяха.

— Това е капан, Джосуа!

Мина право през двама от Глиганите на Гутулф, които се опитаха да го спрат, стоварвайки тежки удари върху щита и шлема му, намушка втория право в гърлото и едва не изпусна меча си, чийто връх изскочи чак под тила му. Видя струя кръв да облива забралото му, но не беше сигурен дали е неговата, или на някой друг.

Принцът подканваше рицарите си да се съберат около него чрез призивния зов на рога на Изорн, чиито звуци се носеха над виковете и дрънченето на оръжията.

— Бенигарис уби барона! — извика Деорнот.

Джосуа вдигна смаян поглед към го връхлитащата го окървавена фигура.

— Бенигарис го намушка в гърба! Ние сме в капан!

За миг принцът се поколеба, вдигнал ръка, сякаш за да открие забралото и да се огледа. Фенгболд и неговите Орли вече връхлитаха фланга на наглимундците, за да спрат оттеглянето им.

— Свири отбой, Изорн! — извика принцът. — Трябва да си пробием път и да се измъкнем! Назад! Назад в Наглимунд! Измамени сме!

С призивния зов на рога и мощен рев на негодувание рицарите на принца се втурнаха право срещу пурпурните редици на Фенгболд. Деорнот пришпори коня си, за да достигне предната линия, и видя Джосуа да пробива отбраната на първия Орел и да му нанася удар под ръката; мечът му просвятваше като змия, забиваше се и се измъкваше светкавично. Миг по-късно Деорнот налетя на тълпа облечени в червени униформи конници. Размаха меча си и закрещя; не усещаше, че по страните зад шлема му се стичат сълзи.

Смаяни от яростта на нападателите, воините на Фенгболд се засуетиха объркано и наглимундците успяха да си пробият път. Зад тях набанските легиони отстъпваха разпокъсани към Инискрих. Гутулф не тръгна да ги преследва, а изпрати войските си да се присъединят към Фенгболд в преследването на оттеглящите се рицари на Джосуа.

Деорнот обгърна с две ръце шията на коня си. Чуваше стържещото му дишане, докато галопираше през ливадите и незасятите ниви. Шумът от преследвачите постепенно затихна с приближаването на стените на Наглимунд.

Вратата беше вдигната — черна, зейнала уста. Деорнот се втренчи в нея — главата му пулсираше като тътнещ барабан — и внезапно му се прииска тя да го погълне — да потъне в дълбока и мрачна забрава, от която да не се събуди никога.