Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (41)

38. Песните на древните

Деорнот се събуди целият в пот в хладния мрак. Вятърът съскаше и виеше, драскаше с нокти по капаците на прозорците като ято безутешни мъртъвци. Сърцето му подскочи при вида на тъмната фигура над него, очертана на фона на въглените в камината.

— Капитане! — Беше един от хората му; шепнеше паникьосан. — Някой се приближава към вратата! Въоръжени мъже!

— Божие дърво! — изруга Деорнот, докато нахлузваше ботушите си.

Навлече ризницата си, грабна меча и шлема и последва воина навън.

Други четирима се бяха скупчили на платформата над портата, клекнали зад укреплението. Вятърът го блъсна с все сила и той също клекна.

— Там, капитане! — каза този, който го бе събудил. — Приближават се по пътя през града.

И посочи.

Проблясващата през препускащите облаци лунна светлина посребряваше струпаните един до друг дрипави сламени покриви на Наглимунд. Някой наистина се движеше по пътя — неголяма група конници, десетина на брой.

Мъжете над портата наблюдаваха бавното приближаване на конниците. Един от войниците тихичко изпъшка. Деорнот също бе напрегнат от очакването. Писъкът на роговете и виковете на бойното поле бяха за предпочитане.

„Тъкмо това очакване лиши всички ни от мъжество — помисли си Деорнот. — Веднъж да ни оцапат с кръв, нашите наглимундци отново ще възвърнат гордостта си“.

— Зад тях сигурно се крият още! — прошепна един от воините. — Какво да правим?

Дори сред воя на вятъра гласът му изглеждаше силен. Възможно ли бе приближаващите конници да са го чули?

— Нищо — отвърна решително Деорнот. — Чакаме.

Чакането сякаш се проточи дни. Докато конниците се приближаваха, на лунната светлина проблясваха върхове на копия и шлемове. Безмълвните ездачи спряха пред масивната порта, без да помръдват, като че ли заслушани в нещо.

Един от пазачите на портата се надигна и опъна лъка си — прицели се в гърдите на първия конник. В мига, в който Деорнот се спусна към него, за да го спре, отдолу се чу силно тропане. Деорнот сграбчи лъка и го вдигна нагоре; стрелата изсъска към бушуващия от поривите на вятъра мрак.

— В името на добрия Бог, отворете! — чу се мъжки глас; после отново се разнесе тропането по портата.

Беше римър и гласът му подсказваше, помисли си Деорнот, че е на ръба на обезумяването.

— Всички ли сте заспали?! Пуснете ни да влезем! Аз съм Изорн, синът на Исгримнур, измъкнах се от ръцете на враговете ни!

 

— Гледай! Виж как се разпръскват облаците! Не мислиш ли, че това е добър знак, Велигис?

Херцог Леобардис посочи отворения прозорец на каютата и за малко не цапардоса по главата потъналия в пот оръженосец. Оръженосецът се сниши, преглътна ругатнята, докато се опитваше да задържи набедрениците на херцога, и се извърна да шамароса някакъв млад прислужник, който не успя да се дръпне достатъчно бързо. Прислужникът, който през цялото време се опитваше да остане незабелязан в претъпканата каюта, поднови отчаяните си усилия да стане съвсем невидим.

— Може би по някакъв начин сме първата стъпка, която ще сложи край на цялата тази лудост.

Леобардис тръгна дрънчейки към прозореца, а оръженосецът запълзя зад него, като се мъчеше да задържи завързания наполовина набедреник на мястото му. По надвисналото небе наистина се изопваха дълги накъдрени сини ивици, сякаш тъмните огромни крайбрежни канари на Кранхир, застрашително извисяващи се над залива, в който флагманът на Леобардис „Скъпоценният камък на Еметин“ всеки момент щеше да хвърли котва, раздираха ниските облаци.

Велигис, огромен закръглен мъжага в златисти одежди на писар, пристъпи към прозореца и застана до херцога.

— Как може да загасим огъня, като хвърляме масло в него? Това, ако ме извините за нахалството, е глупост.

Думкането на тъпана за сбор отекна над водата. Леобардис отметна падналия пред очите му кичур бяла коса.

— Знам как се чувства лекторът — каза той — и знам, че ти нарежда, многообични ми писарю, да се опиташ да ме убедиш да се откажа от това. Любовта на Негово преосвещенство към мира… е, добре, тя е достойна за възхищение, но мир не се постига с приказки.

Велигис отвори едно малко месингово ковчеже, извади едно бонбонче и внимателно го лапна.

— Думите ви заплашително напомнят светотатство, херцог Леобардис. Нима молитвата е „приказки“? Нима застъпничеството на Негово преосвещенство лектор Ранесин пред Бога е по-маловажно от мощта на вашите войски? Ако е така, то вярата ни в словото на Усирис и неговия последовател свети Сутрин е напразна.

Писарят въздъхна тежко и засмука бонбона.

Страните на херцога почервеняха; той махна на оръженосеца да се дръпне, наведе се със скърцане да закопчае последната катарама сам, след което го подкани с жест да му подаде разкошната копринена туника с изрисуваното със златисти цветове върху гърдите рибарче от Бенидривайн.

— Бога ми, Велигис — каза сопнато той, — нямам желание да споря с теб днес. Върховният крал Елиас ми създаде твърде много проблеми и е крайно време да направя необходимото.

— Но вие не тръгвате на бой самичък — разгорещи се едрият мъж. — Повеждате стотици, не, хиляди мъже, чието добруване е ваша грижа. Семената на разрухата се носят във въздуха и отговорността на Майката Църква е да внимава те да не попаднат на плодородна почва.

Леобардис поклати печално глава, а дребният паж повдигна плахо позлатения му шлем с боядисана в синьо грива.

— Днес отвсякъде сме заобиколени от плодородна почва, Велигис, а разрухата е на всяка крачка — ако ми простиш, че се възползвам от поетичното ти слово. Въпросът е да се опитаме да скършим пъпките й, преди да са разцъфнали. Ела. — Той потупа писаря по месестата ръка. — Време е да сляза в десантната лодка. Придружи ме.

— Разбира се, херцоже, разбира се. — Велигис се извърна на една страна, за да се промуши през тясната врата. — Простете ми, че няма да сляза с вас на брега поне засега. Напоследък краката не ме държат. Остарявам.

— О, но словата ти не са загубили пламенността си — отвърна Леобардис, докато бавно пристъпваха по палубата.

Загърната в тъмна роба дребна фигура пресече пътя им и спря за миг, за да кимне бегло, без да отпусне скръстените си на гърдите ръце. Писарят се намръщи, но херцог Леобардис отвърна на поздрава с усмивка.

— Нин Рейсу отдавна е на „Скъпоценния камък на Еметин“ — поясни той — и е най-добрата познавачка на морето. Не я карам да спазва етикета — ниските са странен народ, Велигис, щеше да го знаещ, ако кръстосваше моретата. Ела, лодката е насам.

Вятърът откъм брега изду наметалото на Леобардис като синьо платно под надвисналото небе.

 

Най-малкият син на Леобардис Варелан се взираше към сушата — твърде дребничък, за да изпълни блестящата си ризница. Тънкото му личице се подаваше боязливо от отверстието на шлема, за да огледа струпващите се набански войски, сякаш баща му би го държал отговорен и за най-дребната разпуснатост сред блъскащите се и ругаещи войници. Повечето го подминаваха без необходимото чинопочитание. Варелан бе свъсил чело и не се успокои дори когато видя баща си да слиза от достигналата сушата лодка и да изгазва последните няколко крачки до скалистия южен бряг на Хернистир.

— Милорд… — започна той и не продължи.

Леобардис предположи, че се колебае дали да слезе от коня и да коленичи. Едва успя да не се намръщи. Обвини наум Несаланта за плахостта на момчето, тъй като тя не се отделяше от него, като пияница, който не се отделя от чашата си; не желаеше да признае, че последното й дете вече е пораснало. Вероятно и той имаше известна вина. Не биваше да се присмива на интереса на момчето към духовенството. Но това беше преди години и вече нищо не можеше да се промени; момчето трябваше да стане воин, та дори това да му струва живота.

— Е, Варелан — каза той и се огледа. — Изглежда, сине, всичко е както трябва.

Макар според онова, което виждаха очите му, баща му или беше полудял, или проявяваше прекалена любезност, върху лицето на младия мъж грейна благодарна усмивка.

— След два часа корабите ще бъдат разтоварени. Потегляме ли тази нощ?

— След като сме се клатили цяла седмица по морето? Ще ни убият и двамата и ще си намерят нова херцожка фамилия. Макар че ще трябва да очистят и Бенигарис, ако искат да отсекат цялото родословно дърво. Като стана дума за брат ти, защо не е тук?

Въпросът прозвуча уж между другото, но отсъствието на по-големия му син го подразни. След продължили седмици наред тежки спорове дали Набан да запази неутралитет и бурни реакции по повод решението на херцога да подкрепи Джосуа, Бенигарис бе променил убежденията си и бе обявил намерението си да се присъедини към баща си и войските. Херцогът беше сигурен, че Бенигарис не би могъл да се откаже от възможността да поведе Легионите на Рибарчето в битка, дори това да означаваше отказ от възможността да седне за кратко върху трона на Санселан Махистревис.

Усети, че се разсейва, и продължи:

— Не, не, Варелан, трябва да дадем една нощ на мъжете да си отдъхнат в Кранхир, макар че това може да се окаже недостатъчно при този лош развой на войната на Лут на север. Къде каза, че е Бенигарис?

Варелан се изчерви.

— Нищо не съм казал, милорд. Съжалявам. Замина с приятеля си граф Аспитис Превес за града.

Леобардис не обърна внимание на притеснението на сина си.

— Бога ми, не мислех, че е прекалено да очаквам моя син и наследник да ме посрещне. Както и да е, да вървим да видим какво е положението при останалите командващи.

Той щракна с пръсти и адютантът приближи коня, по чиято амуниция подрънкваха звънчета.

 

Откриха Майлин-са-Ингадарис под бяло-червеното албатросово знаме на дома му. Старецът, сърдечен враг на Леобардис от много години, приветства херцога. Двамата с Варелан наблюдаваха разтоварването на двата кораба под надзора на Майлин, след което седнаха в раираната му палатка да изпият кана сладко ингадаринско вино.

Леобардис благодари на граф Майлин за гостоприемството му и излезе, последван от най-малкия си син. Тръгнаха през оживения лагер, като се отбиваха на кратки визити в становете на някои от другите благородници.

Тъкмо тръгнаха да се връщат нагоре по брега, когато херцогът забеляза големия си син — яздеше як пъстър кавалерийски кон. Връщаше се отнякъде с още един конник.

Сребърните доспехи на Бенигарис, неговата най-голяма ценност, бяха богато украсени и проблясваха от отразената светлина. Плътно пристегнатият нагръдник скриваше тлъстините по тялото му и му придаваше вид на сърцат и безстрашен рицар. Младият Аспитис също беше облечен в ризница с великолепна изработка: в седеф върху нагръдника бе инкрустиран семейният кръст с перо. Не носеше наметало и също като Бенигарис, проблясваше като лъскав морски рак.

Бенигарис каза нещо на спътника си; Аспитис Превес се разсмя и се отдалечи в галоп. Бенигарис продължи да се спуска към баща си и по-малкия си брат под акомпанимента на скърцащия под конските копита чакъл.

— Това е граф Аспитис, нали? — попита Леобардис, опитвайки се да скрие огорчението си. — Да не би династията Преван да ни е станала враг, та не смее да се приближи и да приветства своя херцог?

Бенигарис се наведе и потупа коня си по шията. Леобардис не можа да види дали го наблюдава изпод рунтавите си вежди.

— Казах на Аспитис, че имаме личен разговор, татко. Щеше да дойде, но го отпратих. Тръгна си от уважение към теб.

Обърна се към Варелан, който сякаш плуваше в ярките бронирани доспехи, и му кимна небрежно.

Херцогът изпита усещането, че го надиграват, и смени темата.

— Какво те накара да отидеш до града, сине?

— Да чуя новините, татко. Реших, че Аспитис, който е бил вече тук, ще ми помогне да науча полезни неща.

— Доста време не си бил тук. — Леобардис безуспешно се опитваше да се разгневи. — И какво научи, Бенигарис — ако въобще си научил нещо?

— Нищо по-различно от онова, което вече чухме от моряците. Лут е ранен и се е оттеглил в планините. Скали контролира Хернисадарк, но не разполага с войски да продължи да напредва, докато не бъдат покорени хернистирците в Грианспог. Тъй че засега крайбрежието е свободно, както и областите отсам Ач Самрат — Над Мулах, Кюимн и цялото крайбрежие до Инискрих.

Леобардис разтри очи и примижа срещу бляскавата слънчева пътека върху вълните.

— Вероятно бихме свършили най-добра работа на принц Джосуа, ако пробием тази близка обсада. Ако извадим две хиляди души в гърба на Скали Остроносия, ще успеем да освободим войските на Лут — каквото е останало от тях — и да оголим гърба на Елиас при обсадата му на Наглимунд.

Той обмисли този план и го хареса. По подобен начин би постъпил брат му Камарис: светкавичен, мощен удар, като изплющяване на камшик. Камарис винаги се втурваше в битката директно и без колебания, като стоварващ се чук.

Бенигарис поклати глава с нескрита тревога.

— О, не, татко! Не! Ако постъпим така, Скали просто ще се изсипе в Сиркоил или също ще се оттегли в планините Грианспог. Така тъкмо ние ще се окажем в капан. През това време Елиас ще се справи с Наглимунд и ще се обърне срещу нас. Ще се окажем притиснати като в лешникотрошачка между Върховния крал и Гарвана.

Той тръсна глава, сякаш уплашен от подобна възможност.

— Имаш право, Бенигарис… макар да ми се струва, че доскоро мислеше по различен начин.

— Преди да решиш да изведеш войската на бойното поле, милорд.

Бенигарис вдигна шлема си, завъртя го в ръцете си и го закачи на лъка на седлото.

— Щом като се намесихме, аз съм лъв на Наскаду — завърши той.

Леобардис пое дълбоко дъх. Тътенът на войната се носеше във въздуха и го изпълваше с тревога и покруса. И все пак разпадането на Остен Ард след продължилия толкова години мир по времето на Джон — Опеката на Върховния крал — изглежда, бе успяло да върне вироглавия му син на негова страна. Не можеше да не е благодарен за това, колкото и маловажно да беше то в сравнение с по-значителните събития. И херцогът на Набан отправи благодарствена молитва към своя непонятен, но все пак благодетелен Бог.

 

— Хвала на Усирис Ейдон, че те върна при нас! — промълви Исгримнур и отново усети сълзи в очите си.

Приведе се над леглото и в изблик на радост разтърси грубовато рамото на Изорн, с което си спечели острия поглед на Гутрун: тя не се отделяше от порасналия си син, откак се бе завърнал предишната нощ.

Изорн се усмихна едва-едва на баща си. Имаше сините очи и едрите черти на херцога, но младежката му свежест като че ли бе помръкнала, откакто не се бяха виждали: лицето му беше изпито и навъсено и сякаш нещо се бе скършило в инак масивната му фигура.

„Всичко е от трудностите и притесненията, които е преживял — реши херцогът. — Той е силно момче. Виж го само как понася суетенето на майка си. Ще стане чудесен мъж — не, станал е чудесен мъж. Когато наследи херцогството… щом запокитим Скали право в пъкъла…“

— Изорн! — прогони нечий глас мислите му. — Истинско чудо е, че отново си сред нас.

Принц Джосуа се наведе и стисна ръката на Изорн с лявата си ръка. Гутрун кимна одобрително. Не направи реверанс: очевидно даваше да се разбере, че майчинските й задължения в случая я освобождават от задължението да спазва етикета. Джосуа като че ли не обърна внимание.

— Истинско чудо — съгласи се с дрезгав глас Исгримнур, свъси вежди и се стегна, за да не позволи на разширеното си сърце да му създава проблеми. — Измъкнал се е със съобразителност и храброст, това е самата истина.

— Исгримнур… — обади се предупредително Гутрун.

Джосуа се разсмя.

— Разбира се. В такъв случай, Изорн, ще кажа, че съобразителността и храбростта ти са великолепни.

Изорн се надигна в леглото и намести по-удобно бинтования си крак, подпрян над завивката като реликва на светец.

— Прекалено сте любезен, ваше височество. Добре, че някои от калдскрайките на Скали нямаха желание да измъчват събратята си, инак щяхме да сме там — вкочанени трупове.

— Изорн! — възкликна гневно майка му. — Не споменавай такива неща. Това е богохулство.

— Но е истина, майко. Самите Гарвани на Скали ни дадоха ножовете, за да успеем да избягаме. — Той се извърна към Джосуа. — В Елвритшала стават грозни неща — а и в цял Римърсгард, принц Джосуа! Повярвайте ми! Скали не е сам. Градът гъмжи от римъри, дошли от земите край Стормспайк. Остроносия остави тъкмо тях да ни пазят. Тъкмо тези прокълнати от Бога чудовища измъчваха нашите мъже — за нищо! Нямахме какво да крием от тях! Правеха го за удоволствие, ако човек може да си представи подобно нещо. Нощ след нощ заспивахме, заслушани във воплите на нашите другари, и се питахме кой ли ще е следващият.

Той изпъшка, издърпа ръката си от ръката на Гутрун и разтърка слепоочията си, сякаш за да изтрие ужасния спомен.

— Дори за хората на Скали това беше отвратително. Според мен самите те започват да се питат в какво ги е забъркал техният тан.

— Вярваме ти — каза кротко Джосуа.

След това вдигна изпълнен с безпокойство поглед към изправения до него Исгримнур.

— Но имаше и други — пристигаха през нощта, закачулени в черно. Дори нашите пазачи не виждаха лицата им! — Изорн говореше спокойно, но очите му се бяха изцъклили. — Дори не се движеха като хора — Ейдон ми е свидетел! Пристигаха от студената пустош отвъд планините. Усещахме студа, който излъчваха, когато минаваха край затвора ни! Близостта им ни плашеше повече от близостта на нагорещените римърски железа. — Изорн разтърси глава и я отпусна отново върху възглавницата. — Съжалявам, татко… принц Джосуа. Много съм уморен.

 

— Той е силен мъж, Исгримнур — каза принц Джосуа. Двамата вървяха по разкаляния коридор.

Покривът течеше, както повечето покриви в Наглимунд след тежката зима, продължила цяла пролет и цяло лято.

— Единственото, което бих искал, е да не се беше срещал самичък с онова копеле Скали. Проклет да е!

Исгримнур се подхлъзна на един мокър камък и наруга възрастта и тромавостта си.

— Направил е всичко, което е било по силите му. Трябва да си горд с него.

— Гордея се.

Повървяха мълчаливо, после Джосуа каза:

— Признавам, че в присъствието на Изорн ми е по-леко да поискам от теб… онова, което трябва да поискам.

Исгримнур подръпна брадата си.

— И какво е то?

— Една молба. За която не бих се осмелил, ако… — Той се поколеба. — Не. Да вървим в моята стая. Трябва да го обсъдим насаме.

И той докосна с облечената в кожа китка на дясната си ръка лакътя на херцога — жест на ням упрек, който да парира евентуалния му отказ.

Исгримнур подръпна брадата си до болка. Имаше чувството, че му предстои да чуе нещо, което няма да му хареса.

— В името на Дървото, да вземем поне кана вино, Джосуа. Много ми се ще да пийна.

 

— В името на Усирис! На пурпурния млат на Дрор! На костите на свети Ейлстан и свети Скенди! Ти да не си луд?! Защо да напускам Наглимунд?

Исгримнур трепереше от изумление и гняв.

Не бих те помолил, ако имаше друг начин, Исгримнур. — Принцът говореше спокойно, но дори през пелената на гнева херцогът усещаше терзанията му. — Две нощи не съм мигнал: опитвах се да измисля друг начин. Не мога. Някой трябва да открие принцеса Мириамел.

Исгримнур отпи голяма глътка, виното се стече по брадата му, но той не обърна внимание.

— Защо? — попита накрая той и тресна каната на масата. — И защо аз, по дяволите? Защо аз?

Принцът запази самообладание.

— Трябва да я открием, защото е съдбовно важна… а е и моята единствена племенница. Ами ако аз умра, Исгримнур? Ако задържим Елиас, пробием обсадата, но ме улучи някоя стрела или падна от крепостната стена? След кого ще тръгнат хората — не само бароните и военачалниците, а обикновените хора, които се струпаха зад стените ми, за да намерят закрила? И без това ще е трудно да бъде победен Елиас под мое предводителство… но ако умра?

Исгримнур не откъсваше очи от пода.

— Лут. И Леобардис.

Джосуа тръсна енергично глава.

— Крал Лут е ранен, може би умира. Леобардис е херцог на Набан — някои хора не са забравили за войната с Еркинланд. Самият Санселан е напомняне за времето, когато Набан властваше над всички. Дори ти, добродетелен и високоуважаван мъж, не би могъл да събереш войска, която да тръгне срещу Елиас. Та той е син на Престър Джон! Сам той го възкачи на Престола от драконова кост. Въпреки всичките му порочни деяния, единствено човек от семейството би могъл да го свали от трона… знаеш го!

Отговорът на Исгримнур беше дълго мълчание.

— Но защо аз? — попита накрая той.

— Защото Мириамел не би се върнала с никого другиго. Деорнот? Той е храбър и предан като ловен сокол, но ще му се наложи да домъкне принцесата в Наглимунд в чувал. Освен мен само на теб не би оказала съпротива, а тя трябва да се върне по собствено желание, защото ще е гибелно, ако то открият. Елиас може скоро да разбере, че я няма, и тогава ще подпали целия Юг, за да я открие.

Джосуа отиде до писалището и разсеяно разбърка листовете по него.

— Обмисли всичко внимателно, Исгримнур. Забрави, че става дума за теб. Кой друг е пътувал толкова много и има толкова много приятели в невероятни места? Кой друг, ако ми простиш, по-добре познава тъмните пътечки в Ансис Пелипе и Набан?

Исгримнур се усмихна криво.

— Все пак не виждам никакъв смисъл, Джосуа. Как да оставя хората си, когато Елиас идва срещу нас? И как да запазя всичко в тайна, след като всички ме познават?

— Колкото до първото, именно затова възприемам завръщането на Изорн като Божия поличба. И двамата знаем, че на Айнскалдир му липсва самообладание да командва. Изорн може. Така или иначе, той заслужава да му се даде възможност да стори нещо добро. Разгромът на Елвритшала смачка младежката му гордост.

— Тъкмо смачканата гордост прави от момчето мъж — изръмжа херцогът. — Продължавай.

— Що се отнася до второто, да, всички те познават, но от двайсет години рядко си ходил на юг от Еркинланд. А и за всеки случай ще те гримираме.

— Ще ме гримирате ли?

Исгримнур заопипва смутено сплетената си брада. Джосуа отиде до вратата и извика нещо. Сърцето на херцога се сви. Изпитваше ужас от битката, не толкова заради себе си, колкото заради хората си, заради съпругата си… а сега и синът му беше тук, натоварвайки го с още едно бреме. Но да ги остави, дори и втурвайки се към една опасност, не по-малка от онази, която оставяше зад себе си… му се струваше непоносимо малодушие и предателство.

„Но нали съм се клел във вярност на бащата на Джосуа — милият Джон, — как мога да не се подчиня на онова, което синът му иска от мен? А и аргументите му са дяволски смислени“.

— Влез — каза принцът и отстъпи, за да пропусне някого през вратата.

Беше отец Странгиард, с разкривено в свенлива усмивчица розово личице и приведен от товара, който носеше: вързоп от тъмно платно.

— Надявам се да станат — каза той. — Все пак са си на друг, нали… — Той млъкна, но след малко като че ли отново намери нишката на мисълта си. — Еглаф беше много любезен да ги даде. Мисля, че са приблизително твоя размер, макар той да е малко по-нисък.

— Еглаф ли? — възкликна Исгримнур. — Кой е този Еглаф? Джосуа, какви са тези глупости?

— Брат Еглаф, разбира се — поясни Странгиард.

— Твоята маска, Исгримнур — добави Джосуа.

Дворцовият архивар изтърси от вързопа черни вълнени свещенически одежди.

— Ти си вярващ, Исгримнур — каза принцът. — Сигурен съм, че ще се справиш.

Херцогът бе готов да се закълне, че Джосуа едва сдържа усмивката си.

— Какво? Расо?! — Исгримнур започна да схваща, че става дума за нещо, което никак не му допадаше.

— Как по-незабелязано да кръстосваш из Набан, където Майката Църква е кралица и свещениците от всевъзможни религии са повече от останалите граждани? — Джосуа вече наистина се усмихваше.

Исгримнур побесня.

— Джосуа, отдавна имах съмнения, че си си загубил ума, но сега вече съм сигурен! Това е най-налудничавият план, който съм чувал! А отгоре на всичко кой е виждал някога ейдонитски свещеник с брада?

Той изсумтя с презрение.

Принцът — след като хвърли многозначителен поглед към отец Странгиард, който метна дрехите на един стол и заотстъпва към вратата — отиде до масата и вдигна една покривчица, под която се видя… леген с гореща вода и проблясващ бръснач.

Глинените съдове в дворцовата кухня на долния етаж затракаха от изригналия вулканичен рев на Исгримнур.

 

— Говорете, простосмъртни. Да шпионирате ли сте дошли в нашите планини?

Ледена тишина последва думите на принц Джирики. С крайчеца на окото си Саймън видя Хейстън да протяга ръка назад: опипваше стената за нещо, което да използва като оръжие; Слудиг и Гримрик не откъсваха очи от наобиколилите ги сити — очакваха всеки момент да бъдат нападнати.

— Не, принц Джирики — бързо каза Бинабик. — Ти си свидетел, че не очаквахме да срещнем хората ти тук. Пристигаме от Наглимунд по нареждане на принц Джосуа с ужасно важна задача. Търсим…

Тролът се поколеба, сякаш притеснен да не каже прекалено много. Накрая продължи, като сви рамене:

— Отиваме в Драконовата планина, за да търсим меча Трън на Камарис-са-Винита.

Джирики присви очи; червенокосият сит зад него тихичко подсвирна и попита:

— За какво ви е това нещо?

Бинабик не откъсваше отчаяния си поглед от пода. С всяка секунда сякаш самият въздух се сгъстяваше.

— За да ни спаси от Краля на бурите Инелуки! — изтърси Саймън.

Никой от ситите не помръдна и не отрони дума.

— Продължавайте — каза най-после Джирики.

— Щом се налага — отвърна Бинабик. — Това е част от една история, дълга почти колкото вашата Уа’киза Тумет’ай ней-Р’и’анис — Песента за разгрома на Туметай. Ще се опитаме да ви разкажем, колкото можем.

Тролът обясни набързо основните факти. На Саймън му се стори, че умишлено пропуска много неща; един-два пъти Бинабик вдигна очи към него, очевидно предупреждавайки го да не се обажда.

Бинабик разказваше на смълчаните сити за подготовката на Наглимунд и за престъпленията на Върховния крал; обясняваше думите на Джарнауга и книгата на Нисес, като изрецитира стихотворението, което ги бе насочило към Урмшайм.

Когато свърши, погледът на Джирики бе поомекнал, а Кендхараджа’аро го наблюдаваше скептично в надвисналата тишина. Внезапно бяха попаднали в някакво невероятно и налудничаво място като от приказките. Саймън усети, че сърцето му бие лудо, но не само от страх.

— Не е за вярване, сине на сестра ми — обади се накрая Кендхараджа’аро и разпери обсипаните си с пръстени ръце в непонятен жест.

— Е, вуйчо. Но мисля, че не е време да говорим за това.

— А другият, когото спомена момчето? — продължи Кендхараджа’аро с надигащ се гняв. — Черният под Накига…

— Не сега — прекъсна го рязко ситският принц.

После се обърна към петимата пришълци.

— Налага се да поднесем извиненията си. Не е редно да обсъждаме тези неща, преди да сте се нахранили. Вие сте наши гости.

При тези думи Саймън усети, че го залива вълна на облекчение и леко се олюля, почувствал внезапна слабост.

— Сядайте — каза Джирики. — И простете за подозрителността ни. Обяснимо е — макар да ти дължа кръвна дан, Сеоман, защото си моят хикка стаджа, — тъй като вашата раса не е кой знае колко доброжелателна към нас.

— Не мога изцяло да се съглася с теб, принц Джирики — отвърна Бинабик, докато сядаше на един плосък камък до огъня. — От всички сити вашето семейство би трябвало да помни, че ние, кануките, не сме ви сторили никакво зло.

Джирики погледна малкото човече и изопнатите му черти се отпуснаха.

— Хващаш ме в неучтивост, Бинбиникегабеник. От западняците, които познавахме най-добре, някога много обичахме кануките.

Бинабик вдигна глава и се опули.

— Откъде знаеш цялото ми име? Не съм го споменавал нито аз, нито някой от спътниците ми.

Джирики се разсмя искрено и Саймън изпита внезапен силен прилив на предразположение към него.

— О, троле — отвърна принцът, — ти, който си пътувал толкова много, не би трябвало да се изненадваш, че името ти е известно. Колко кануки, освен твоя господар и теб, са прекосявали земите южно от планините?

— Познавал си моя господар? Той умря.

Бинабик свали ръкавиците и размърда пръстите си.

— Той ни познаваше — каза Джирики. — Не те ли научи той на нашия език? Нали каза, че тролът ти е говорил, Ан’най?

— Да, принце. И доста правилно.

Бинабик се изчерви, доволен и същевременно притеснен.

— Укикук ме понаучи, но така и не ми каза как го е научил той. Мислех, че го е наследил от своя господар.

— Сядайте, сядайте. — Джирики подкани с жест Хейстън, Слудиг и Гримрик да последват примера на Саймън и Бинабик.

Тримата пристъпиха като кучета, които се боят да не бъдат набити, и се настаниха до огъня. Няколко сити се приближиха с подноси, отрупани с всевъзможни лакомства: масло и хляб, пита миризливо солено сирене, дребни червени и жълти плодове, каквито Саймън виждаше за първи път. Имаше и няколко купи с познати горски плодове, както и подредени една върху друга стичащи се медени пити. Когато Саймън протегна ръка и взе две, Джирики отново се разсмя, сякаш в далечината изкряка сойка.

— Навсякъде е зима — обясни той, — но пчелите в закътаните твърдини на Джао е-Тинукай’и не го знаят. Вземайте всичко, каквото ви харесва.

Превърналите се в гостоприемни домакини неприятели наляха от каменни кани странно на вкус, но силно вино — напълниха догоре дървените чаши. Саймън се зачуди дали не трябва да се помолят, но ситите вече бяха започнали да се хранят. Хейстън, Слудиг и Гримрик се оглеждаха неспокойно — явно им се ядеше, но бяха уплашени и недоверчиви. Тримата напрегнато наблюдаваха как Бинабик отчупва парче хляб и го маже с масло. Секунди по-късно, убедени, че не само е все още жив, но и похапва в отлично настроение, те нападнаха ситската гощавка с невъздържаността на помилвани затворници.

Саймън избърса меда от брадичката си и заоглежда ситите. Белоликите се хранеха бавно, от време на време оглеждаха дълго някой плод между пръстите си, преди да го вдигнат към устата си. Почти не разговаряха, но щом някой подхвърлеше нещо на техния напевен език или изчуруликаше някаква мелодийка, останалите го изслушваха. В повечето случаи отговор не следваше, но ако имаше такъв, изслушваха и него. Често се чуваше общ кротък смях, но нито веднъж не се развикаха и не започнаха да спорят, а и не се случи някой да прекъсне говорещия.

Ан’най седеше до Саймън и Бинабик. В един момент един от ситите направи тържествено изявление, което разсмя останалите, и Саймън помоли Ан’най да обясни шегата.

Облеченият в бяло сит се почувства малко неловко.

— Ки’ушапо каза, че приятелите ти се хранят така, сякаш се боят храната да не им избяга.

И посочи Хейстън, който тъпчеше устата си с две ръце.

Саймън не бе сигурен какво има предвид Ан’най — не може да не бяха виждали гладни хора, — но все пак се усмихна.

Едва когато храната попривърши и очевидно неизчерпаемата река от вино напълни за пореден път дървените чаши, римърът и двамата еркинландски гвардейци се развеселиха. В един момент Слудиг се надигна — виното се разплиска от чашата му — и предложи да произнесе тост за новите си приятели сити. Джирики се усмихна и кимна, но Кендхараджа’аро настръхна; а когато Слудиг се заклатушка и запя стара пиянска северняшка песен, вуйчото на принца се оттегли в ъгъла на пещерата и заби поглед в развълнуваната повърхност на блесналото под светлината на фенерите езеро.

Останалите сити се смееха, щом Слудиг подхванеше припева с дрезгавия си като магарешки рев глас, поклащаха се в такт и си шушукаха. Слудиг, Хейстън и Гримрик изглеждаха съвсем щастливи, дори Бинабик се хилеше, засмукал някаква обелка от круша. Единствено Саймън, припомнил си пленителната музика, която ситите бяха изсвирили, изпитваше срам, сякаш римърът беше някаква панаирджийска мечка, която танцува за трохи на пазара.

Той стана и избърса ръцете си. Бинабик също се изправи и след като получи разрешение от Джирики, се спусна по галерията, за да нагледа Куантака. Тримата воини се кикотеха гръмогласно и си разказваха пиянски войнишки истории. Саймън се приближи до една от нишите в стената, за да огледа странните фенери. Внезапно си спомни за блестящия кристал, който му беше дал Моргенес — нима беше направен от ръката на сит? — и сърцето му се сви от самота и студ. Вдигна един от фенерите и видя как сенчестите очертания на костите на ръката му прозират през кожата като през мътна вода. Колкото и да се взираше, не можеше да проумее как е вмъкната светлината във вътрешността на прозрачния кристал.

Усети, че някой го наблюдава, и се извърна. Джирики го гледаше втренчено с проблясващите си котешки очи.

Хейстън, в чиято глава виното явно се бе разбушувало, бе успял да предизвика един от ситите — онзи, когото Ан’най бе нарекъл Ки’ушапо — да премерят сили в борба с ръце. Облеченият в черно-сиви дрехи жълтобрад Ки’ушапо получаваше пиянски съвети от Гримрик. Ясно защо мършавият гвардеец намираше подкрепата си за уместна: ситът беше с цяла глава по-нисък и почти два пъти по-лек от Хейстън. Щом ситът хвана огромната лапа на Хейстън, Джирики стана, мина покрай тях и приближи с грациозната си походка към Саймън.

На Саймън му беше трудно да види в това самоуверено и интелигентно същество изгубилото разума си създание, което бе открил в капана, въпреки че и сега в начина, по който Джирики извръщаше глава или изпъваше дългите си пръсти, се усещаше онова диво, което го бе ужасило. А и всеки път, щом изпъстрените му със златни точици янтарни очи отразяваха огъня, проблясваха като диаманти в черна горска пръст.

— Ела, Сеоман — каза ситът. — Ще ти покажа нещо.

Пъхна ръката си под лакътя на младежа и го поведе към езерцето, до което бе седнал Кендхараджа’аро и плъзгаше пръсти по повърхността му. Борбата между Хейстън и Ки’ушапо бе в разгара си. Противниците стискаха ръце, без нито един от двамата да е спечелил преимущество до момента, но брадатата физиономия на Хейстън се бе изкривила от напрегнатата му озъбена усмивка. За разлика от него, стойката на по-слабичкия сит не беше особено напрегната и единствено ръката му потрепваше от усилието. Саймън си помисли, че това не предвещава успех за Хейстън. Слудиг гледаше зяпнал как дребосъкът побеждава едрия мъжага.

Джирики изчурулика нещо на вуйчо си, но той не отговори: младежкото му лице изглеждаше затворено като заключена врата. Саймън го подмина и последва принца покрай стената на пещерата. Миг по-късно Джирики изчезна от изумения му поглед.

Просто бе прекрачил в друг тунел, който се виеше зад каменния улей на малкия водопад. Саймън се вмъкна след него; груби каменни стъпала се извиваха нагоре, осветени от десетки фенери.

— Следвай ме — каза Джирики и тръгна.

Заизкачваха се по спираловидното стълбище. Накрая последният фенер остана зад тях и запристъпваха внимателно в почти абсолютен мрак, докато най-после Саймън не видя пред себе си блещукането на звездите. След миг преходът се разшири в малка пещера, над една от чиито страни надвисваше нощното небе.

Той последва Джирики до ръба на пещерата — висок до кръста каменен перваз. Скалистата фасада на хълма се спускаше отвесно надолу: десет лакътя до върховете на вечнозелените борове и още петдесет до покритата със снежен килим земя. Нощта беше ясна, звездите блещукаха свирепо в мрака, а гората се разстилаше във всички посоки като огромна тайна.

— Дължа ти един живот, дете на хората, — проговори Джирики. — Не се страхувай, че ще го забравя.

Саймън не отвърна; боеше се да не разруши магията, с чиято помощ се бе промъкнал в нощта като шпионин в божествената градина. Избуха бухал.

Последва нова безмълвна пауза, след която ситът докосна Саймън по ръката и посочи притаения океан от дървета.

— Там. На север, под Жезъла на Лу’яса… — Той посочи три подредени в линия звезди в най-ниската точка на кадифеното небе. — Виждаш ли очертанията на планините?

Саймън се взря. Стори му се, че съзира мъждукаща луминесценция по продължение на мрачния хоризонт, едва забележим намек за някакъв огромен бял силует, толкова надалеч, че изглеждаше недосегаем за лунната светлина, която проблясваше по дърветата и снега под тях.

— Мисля, че да — отвърна тихо той.

— Натам сте тръгнали. Планинците казват, че Урмшайм е там някъде, но може да се види само в ясна нощ. — Той въздъхна. — Твоят приятел Бинабик снощи говори за изгубения Тумет’ай. Някога се е виждал оттук — там някъде на изток — посочи в мрака той, — точно от тази височина, но това е било по времето на прапрадядо ми. На дневна светлина Сени Анзи’ин… Кулата на Крачещата зора… отразявала лъчите на издигащото се слънце в покривите си от кристал и злато. Казват, че приличала на прекрасна факла, запалена върху утринния хоризонт…

Той млъкна и най-после обърна очи към Саймън: част от лицето му не се виждаше в среднощния мрак.

— Тумет’ай отдавна е погребана — продължи той и помръдна рамене. — Нищо не трае вечно, дори и ситите… дори и самото време.

— На колко… на колко години си?

Джирики се усмихна и зъбите му грейнаха на лунната светлина.

— По-стар съм от теб, Сеоман. Да слезем долу. Днес видя и преживя много неща и няма съмнение, че се нуждаеш от сън.

Върнаха се в осветената от огъня пещера. Тримата гвардейци яката хъркаха, увити в наметалата си. Бинабик седеше, заслушан в бавната скръбна песен, която припяваха няколко сити — напомняше жуженето на кошер и ромона на река и мелодията й изпълваше пещерата с тежкия аромат на някакво рядко, умиращо цвете.

Увит в пелерината си и загледан в отраженията на пламъците по камъните на стените, Саймън заспа под звуците на странната мелодия на племето на Джирики.