Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (40)

37. Уловът на Джирики

Саймън се бе втренчил безпомощно в черния връх на стрелата и в тримата с мършавите лица. Целият се тресеше.

— Скей! Скей! — изкрещя някой. — Спри!

Двама от ситите се извърнаха надясно и погледнаха към височината, но третият продължаваше да държи невъзмутимо лъка.

— Скей, рас-зидай-я! — крещеше една дребна фигура и в същия момент подскочи, строполи се върху снега, търкулна се като снежна топка и спря на няколко крачки от Саймън.

Беше Бинабик. Надигна се бавно на колене, целият овъргалян в сняг, сякаш се измъкваше от чувал с брашно.

— Какво?… — опита се да промълви с вцепенените си устни Саймън, но тролът му даде знак да мълчи.

— Шшш. Отпусни бавно лъка — бавно!

Докато момчето изпълняваше нареждането, Бинабик изригна нов гейзер неразбираеми думи на непознат език, като размахваше умолително ръце срещу немигащия сит.

— Какво… къде са другите… — прошепна Саймън, но Бинабик отново му направи знак да мълчи и изсъска:

— Не говори… става дума за живота ти.

Тролът вдигна ръце и Саймън, който вече бе пуснал лъка, повтори жеста му с обърнати навън длани.

— Надявам се, не си изгубил Бялата стрела?

— Не… не знам.

— Дъще на планините, надявам се, че не си. Изтърси бавно колчана.

Изломоти още нещо на език, който Саймън сметна за ситски, след това подритна колчана и стрелите се пръснаха върху изпотъпкания сняг като черни пръчици за игра… с изключение на една. Единствено нейното триъгълно острие проблясваше като небесносиня капка сред заобикалящата я белота.

— О, слава на Висшите пространства — въздъхна Бинабик. — Стаджа’а аме ине! — викна той на ситите, които гледаха като котки, чиято перната плячка вместо да отлети, е зачуруликала. — Бялата стрела! Не може да не знаете за нея! Им шейиз т’си кео’су д’а Яна о Лингит!

— Това е… невъзможно — продума ситът с лъка и го отпусна. Акцентът му беше чудат, но добре владееше западната реч. Той мигна. — Някакъв трол да ме учи на Правилата на Песента. — Хладната му усмивка за момент се върна. — Можеш да ни спестиш уверенията… и недодяланите си обяснения. Вдигни тази твоя стрела и ми я донеси.

После изсъска няколко думи към другите двама, докато Бинабик се навеждаше. Те изгледаха още веднъж Саймън и трола и хукнаха вихрено нагоре по склона. Третият сит продължи да държи стрелата си насочена към Саймън, докато Бинабик пристъпваше към него.

— Подай ми я — нареди ситът. — С перата напред, троле. А сега се върни при другаря си. — Той отпусна лъка, за да разгледа Бялата стрела. Едва сега Саймън усети хриптящото си дишане. Отпусна треперещите си ръце, когато скриптящите по снега стъпки на Бинабик спряха до него.

— Беше дадена на този младеж в знак на благодарност — каза тролът предизвикателно.

Ситът вдигна очи и го изгледа.

Според първото впечатление на Саймън много приличаше на онзи сит, когото бе спасил — същите високи скули и странни птичи жестове. Носеше панталони и жакет от блещукащ бял плат, покрит на раменете, ръкавите и кръста с нежни тъмнозелени люспи. Почти черната му, но и с някакъв зеленикав оттенък коса бе сплетена в две сложни плитки, спуснати пред ушите му. Ботушите, коланът и колчанът бяха от мека млечнобяла кожа. Саймън си помисли, че единствено благодарение на това, че силуетът му се очертава на фона на сивкавото небе, се вижда така ясно: ако ситът застанеше на фона на снега сред някоя горичка, щеше да е невидим като вятъра.

— Иси-иси’йе! — измърмори развълнуван ситът и се обърна да вдигне стрелата към мержелеещото се зад облаците слънце.

След това отпусна ръка, погледна за миг с изумление Саймън и присви очи.

— Къде намери това, Судхода’я? — запита рязко той. — Как такъв като теб се е сдобил с подобно нещо?

— Дадоха ми я! — отвърна Саймън, възвърнал силата на гласа си и нормалния цвят на бузите си. Беше сигурен в онова, което казва. — Спасих един от вашите. Той я изстреля в едно дърво и избяга.

Ситът отново го огледа подробно, сякаш възнамеряваше да добави нещо, после погледна нагоре по склона. Чу се продължително изчуруликване или поне в първия момент така се стори на Саймън, докато не видя бледите устни на сита да помръдват; неподвижен като статуя, ситът изчака прозвучалите в отговор трели.

— Тръгвайте. Пред мен — каза той и посочи с лъка си трола и момчето.

Закатериха се с мъка по стръмния склон. Ситът пристъпваше малко зад тях, като не преставаше да върти Бялата стрела в тънките си пръсти.

След стотина удара на сърцето стигнаха заобления връх на хълма и се заспускаха от другата му страна. Четирима сити се бяха навели над една яма. Двама от тях Саймън вече беше видял преди малко — позна ги по синкавия оттенък на сплетените им коси. Другите двама бяха с разпуснати тъмносиви коси, макар че върху златистите им лица нямаше нито една бръчка. В ямата, под заплашителния четириъгълник от насочени към тях ситски стрели, клечаха Хейстън, Гримрик и Слудиг. И тримата бяха окървавени, а върху лицата им се четеше безпомощната недоверчивост на хванати животни.

— Кокалите на свети Ейлстан! — изруга Хейстън, щом ги видя. — О, боже, момче, надявах се, че си се отървал. — Той поклати глава. — Все пак добре, че не си пукнал.

— Виждаш ли, троле? — промълви печално Слудиг; брадясалото му лице бе изцапано с кръв. — Видя ли докъде я докарахме? Демони! Не трябваше да се закачаме… с онзи, тъмния.

Ситът, който държеше Бялата стрела, явно водачът им, каза на другите няколко думи и направи знак на спътниците на Саймън да излязат от ямата.

— Те не са демони — обади се Бинабик, докато двамата със Саймън се опитваха да помогнат на тримата да се изкатерят, което никак не беше лесно. — Те са сити и няма да ни направят нищо лошо. Тъкмо тяхната Бяла стрела ги принуждава.

Водачът на ситите го погледна раздразнено, но не каза нищо. Гримрик изпълзя задъхан от ямата.

— Си… сити? — изпъшка той и пое тежко въздух. Една рана точно под косата му обагряше челото му в тъмночервено. — Е, вече със сигурност се натресохме на едновремешни приказки. Сити! Усирис Ейдон да ни е на помощ.

Той направи знака на Дървото и уморено се обърна да помогне на залитащия Слудиг.

— Какво стана? — попита Саймън. — Как паднахте тук… какво се случи?

— Тия, дето ни преследваха, са мъртви — отвърна Слудиг и се подпря на едно дърво. Ризницата му беше разкъсана на няколко места, а шлемът му беше очукан и разкривен като старо котле. — С някои се справихме сами. Останалите — той махна към ситските стражи — се строполиха, набучени със стрели като таралежи.

— Щяха да набучат и нас, ако тролът не ги беше заговорил на техния език — намеси се Хейстън. И се усмихна едва забележимо на Бинабик. — Не си помислихме нищо лошо, когато побягна. Молехме се за теб.

— Тръгнах да намеря Саймън. Отговарям за него — отвърна простичко Бинабик.

— Но… — Саймън се огледа, надявайки се въпреки всичко, но не видя другия им спътник. — Значи… значи улучиха Етелбърн?

Хейстън бавно кимна.

— Да.

— В пъкъла да горят душите им! — изруга Гримрик. — Бяха римъри мръсните копелета!

— На Скали — добави Слудиг студено.

Ситите започнаха да ги подканват с жестове да се изправят.

— Двама носеха гарвана на Калдскрайк — продължи Слудиг. — О, как се моля да ми падне и между нас да са само брадвите ни.

— Чакат го цяла тълпа такива като теб — обади се Бинабик.

— Стойте! — извика Саймън: нещо не беше наред. Той се обърна към водача на ситите. — Ти разглеждаше моята стрела. Знаеш, че казвам истината. Не можеш да ни водиш никъде и да ни направиш нищо, каквото и да е, докато не разберем какво се е случило с нашия другар.

Ситът го огледа преценяващо.

— Не знам дали казваш истината, дете на хората, но съвсем скоро ще разберем. По-скоро, отколкото би желал. Колкото до другия… — Той огледа за миг окаяната компания на Саймън. — Добре. Ще ви разрешим да го видите.

Поговори с другарите си и тръгнаха надолу по склона. Минаха безмълвно покрай набодените със стрели трупове на двама от нападателите. Снегът почти бе затрупал неподвижните фигури и бе скрил алените петна.

Откриха Етелбърн на стотина метра от пътя. Пречупена стрела от ясен стърчеше от гърлото му, точно под брадичката.

— Поне не се е мъчил дълго — промълви Хейстън с набъбнали в очите му сълзи. — Слава на Ейдон, че е свършил бързо.

Изкопаха дупка, доколкото беше възможно — кълцаха втвърдената земя с мечове и брадви; ситите стояха настрана, съвсем безразлични. Увиха Етелбърн в дебелото му наметало и го спуснаха в плиткия гроб. Когато го затрупаха, Саймън бодна меча му в земята като надгробен знак.

— Вземи шлема му — каза Хейстън на Слудиг. Гримрик кимна.

— Да, той не би искал да остане неизползван — съгласи се еркинландецът.

Слудиг закачи очукания си шлем на меча на Етелбърн, след което взе неговия.

— Ще отмъстим за теб, човече — отрони римърът. — Кръв за кръв.

Надвисна мълчание. Снегът продължаваше да вали. Стояха, загледани в черния гроб. Скоро и той щеше да побелее.

— Хайде — обади се най-после ситът водач. — Достатъчно дълго ви чакахме. Има някой, който би искал да види тази стрела.

„Почти нямах време да те опозная, Етелбърн — помисли Саймън. — Но ти имаше хубав, гръмък смях. Ще го запомня“.

Обърнаха се и закрачиха към вкочанените хълмове.

 

Паякът висеше неподвижен като матов скъпоценен камък в заплетена огърлица. Мрежата най-после беше довършена с последните, внимателно опънати на местата им нишки; протягаше се от единия до другия ъгъл на тавана, нежно потрепвайки от въздушното течение, като подръпвани от невидими ръце струни.

За момент Исгримнур загуби нишката на разговора, макар да беше важен. Погледът му се бе отместил от тревожните лица около камината в огромната зала към сумрачния ъгъл с почиващия си там мъничък строител.

„Има смисъл — каза си той. — Построяваш нещо и оставаш там. Така е редно. Не това препускане ту насам, ту натам, без да видиш семейството си или родната стряха цяла година“.

Замисли се за съпругата си: червенобузата Гутрун с нейния остър поглед. Не беше го упрекнала и с една-едничка дума, но той знаеше, че е ядосана заради дългото му отсъствие от Елвритшала и заради това, че беше оставил най-големия им син, гордостта на сърцето й, да управлява такова огромно херцогство… и да се провали. Не че Изорн или някой друг в Римърсгард би могъл да спре Скали и привържениците му, ползващи се с подкрепата на Върховния крал. И все пак именно младият Изорн бе владетел, докато отсъстваше баща му, и именно Изорн щеше да бъде запомнен като онзи, който безпомощно бе наблюдавал вечните врагове на елвритшалци да се перчат като господари в родния му дом.

„С нетърпение очаквах да се прибера вкъщи — помисли с тъга старият херцог. — Би било хубаво да се грижа за конете и кравите, да разрешавам местните караници и да гледам как децата ми отглеждат своите деца. Вместо това земята отново е разпердушинена като сламен покрив. Бог да ми е на помощ, но достатъчно битки водих, докато бях по-млад…“

В края на краищата битките бяха за млади мъже, които живееха лекомислено и безгрижно. И да има за какво да си говорят и да си спомнят дъртаците, докато си седят на топло, а зимата стене навън.

„Един проклет остарял пес като мен е готов да се изтегне и да дреме край огъня“.

Подръпна брадата си, докато наблюдаваше как паякът лази към по-тъмния ъгъл, където се бе омотала една непредпазлива муха.

„Мислехме, че Джон е изковал мир, който да продължи хиляда години. А не надживя смъртта му дори и две лета. Съзиждаш още и още, опъвайки нишка след нишка като онзи дребен приятел там горе, за да профучи накрая вятърът и да разпердушини всичко“.

— … тъй че почти осакатих два коня, за да донеса тези новини възможно по-скоро, господарю — приключи младият мъж, който говореше.

— Справил си се великолепно, Деорнот — отвърна Джосуа. — Моля те, стани.

С все още мокро лице от ездата, воинът с гладки коси се изправи и се уви още по-плътно в дебелото одеяло, което му бе дал принцът. Изглеждаше като тогава, когато, облечен в костюма на благочестивия монах за празненствата на свети Тунат, съобщи на принца за смъртта на баща му.

Принцът положи ръка на рамото му.

— Радвам се, че си отново тук. Безпокоях се за сигурността ти и се проклинах, че ми се наложи да те изпратя с такава опасна мисия. — Той се обърна към останалите. — Така. Чухте доклада на Деорнот. Елиас най-накрая е излязъл на бойното поле. Напредва към Наглимунд с… Деорнот? Колко каза, че са?

— Хиляда и повече рицари и почти десет хиляди пешаци — каза посърнал воинът. — Такава средно е най-вероятната численост според различните доклади.

— Ясно — въздъхна Джосуа. — По всичко изглежда, че разполагаме с не повече от петнайсетина дни, преди да се появи пред стените ни.

— Мисля, че е точно така, ваше височество — кимна Деорнот.

— А какво ще кажеш за моя господар? — попита Девазалес.

— Вижте… — започна воинът, но стисна зъби за миг, докато овладее треската си. — В Над Мулах цари невъобразима паника — в което няма нищо необяснимо предвид случващото се на запад…

Той млъкна и хвърли поглед към принц Гуитин, седнал малко настрана от останалите и загледан мрачно в тавана.

— Продължавай — кротко го подкани Джосуа. — Да изслушаме всичко докрай.

Деорнот извърна очи от хернистиреца.

— Та, както казах, беше трудно да получа достоверна информация. Така или иначе, според някои жители на крайбрежния Абаингат, херцог Леобардис е отплувал от Набан и вече дори е излязъл в открито море, и вероятно ще акостира близо до Кранхир.

— С колко хора? — изръмжа Исгримнур.

Деорнот сви рамене.

— Всички твърдят различни неща. Вероятно триста конници и около две хиляди пешаци.

— Това звучи достоверно, принц Джосуа — промълви Девазалес, свил замислено устни. — Много от васалите няма да се присъединят от страх да не застанат против волята на Върховния крал, а пердруинците както обикновено ще запазят неутралитет. Граф Стреаве знае, че е най-добре да помогне и на двете страни и да спаси корабите си, за да превозва стоки.

— Следователно можем да се надяваме на силната подкрепа на Леобардис, макар да ми се щеше да е още по-силна.

Джосуа огледа насядалите в кръг мъже.

— Дори набанците да спрат временно Елиас — обади се лорд Ордмаер — чертите на възпълното му лице не успяваха да прикрият страха му, — пак ще ни превъзхожда трикратно по численост.

— Но ние сме обградени от стени, сър — отсече Джосуа. Тясното му лице бе станало неумолимо. — Намираме се в здрава крепост. — Обърна се отново към Деорнот и лицето му се смекчи.

— Кажи ни останалите новини, мой верни приятелю, и върви да спиш. Боя се за здравето ти, а ще ми трябваш силен в дните, които са пред нас.

Деорнот се усмихна благодарно.

— Да, ваше височество. Боя се, че и останалите вести не са радостни. Хернистирците са отблъснати при Инискрих. — Понечи да погледне към Гуитин, но вместо това сведе очи. — Казват, че крал Лут е ранен, а войските му са се оттеглили в планината Грианспог, за да създават повече проблеми на Скали и хората му.

Джосуа хвърли скръбен поглед към принца на Хернистир.

— Така. Все пак е по-добре, отколкото се опасяваше, Гуитин. Баща ти е жив и продължава да воюва.

Младият мъж вдигна глава. Очите му бяха зачервени.

— Да! Те продължават да воюват, а аз си седя зад каменните стени, пия си бирата и си похапвам хляб и сирене като някой дебелак. Баща ми може би умира в момента! Как е възможно да седя тук!

— А мислиш ли, че можеш да победиш Скали с петдесетината си мъже, момчето ми? — попита кротко Исгримнур. — Или предпочиташ бърза и славна смърт, вместо да почакаш, за да разбереш как би било най-правилно да постъпиш?

— Не съм чак такъв глупак — отвърна хладно Гуитин. — И освен това, в името на Багба, Исгримнур, кой си ти, та да ми говориш по този начин? Какво става с онази стомана, дето я пазиш за червата на Скали?

Исгримнур го изгледа слисано.

— Не мога да превзема Елвритшала с десетината си рицари. Единственото, което ще направя, е да се промъкна покрай фланга на гарваните на Скали и да отида при народа си в планината.

Неспособен да срещне светлия и настойчив поглед на принц Гуитин, Исгримнур отново се загледа в ъгъла на тавана, в който кафявият паяк усърдно увиваше нещо в лепкава коприна.

— Гуитин — рече с успокояващ тон Джосуа. — Моля те само да изчакаш да поговорим още малко. Ден-два не са кой знае каква разлика.

Младият благородник се изправи; столът му изскърца върху каменната настилка.

— Да чакаме! Само това правиш, Джосуа! Чакаш тукашния сбор, чакаш Леобардис и неговата войска, чакаш… чакаш Елиас да се изкатери по стените и да опожари Наглимунд! Омръзна ми да чакам! — Той вдигна ръка, за да изпревари протеста на Джосуа. — Не забравяй, че аз също съм принц! Дойдох при теб заради приятелството на нашите бащи. А сега баща ми е ранен и преследван от северните дяволи. Ако умре, без да е получил подкрепа, и аз стана крал, пак ли ще ми нареждаш? Ще продължаваш ли да ме държиш тук? Бриниох! Не мога да проумея подобна малодушна съпротива!

Преди да стигне до вратата, той се обърна.

— Ще кажа на хората си да се приготвят за заминаване утре по залез-слънце. Ако ти хрумне някаква причина да не го правя, за която не се сещам, знаеш къде да ме намериш!

Щом принцът тръшна вратата зад себе си, Джосуа се изправи.

— Мисля, че доста хора тук… — той спря и поклати уморено глава — имат нужда от храна и питие — ти също, Деорнот. Но те моля да останеш още малко, след като другите се оттеглят, за да ти задам няколко лични въпроса.

И подкани с жест Девазалес и останалите към столовата. Те тръгнаха, разговаряйки тихо.

— Исгримнур — извика принцът и херцогът се спря на входа и го погледна въпросително. — Ти също остани, моля те.

След като Исгримнур отново зае мястото си, Джосуа погледна очакващо Деорнот и попита:

— Имаш ли други новини за мен?

Воинът се намръщи.

— Ако носех една-едничка добра новина, мой принце, първо нея щях да ви кажа, преди да дойдат другите. Не открих никаква следа от племенницата ви и монаха, който я придружава, освен един стопанин близо до кръстовището Гринуейд, който видял двама души, отговарящи на тяхното описание, да прегазват реката преди няколко дни в южна посока.

— Което е онова, което знаехме, че ще направят според думите на лейди Воршева. Но досега те вече са навлезли в Инискрих и само Благословеният Усирис знае какво може да се случи или накъде ще продължат. Единственият ни шанс, в който съм сигурен, е, че брат ми Елиас ще преведе войската си през подножията на хълмовете, тъй като през този влажен сезон Велдхелм е единственото безопасно място за тежките талиги. — Той се втренчи в полюшващите се пламъци. — Е, добре, благодаря ти, Деорнот. Ако всички мои васали бяха като теб, спокойно можех да се изсмея на заплахите на Върховния крал.

— Хората ви са добри, ваше височество — отвърна предано младият рицар.

— Върви. — Принцът потупа Деорнот по коляното. — Нахрани се и се наспи. До утре няма да ми трябваш.

— Да, ваше височество.

Младият еркинландец отметна одеялото, изправи се и излезе с изпънат като върлина гръб. Няколко минути Джосуа и Исгримнур не казаха нито дума.

— Мириамел се запиля Бог знае къде, а Леобардис тласка Елиас към нашите врати. — Принцът поклати глава и разтри слепоочията си с единствената си ръка. — Лут е ранен, хернистирците се оттеглят, а машата на Елиас Скали господства навсякъде от Вестивег до Грианспог. И на всичко отгоре, демони, изскочили от приказките, се разхождат по земята на простосмъртните. — Той се усмихна мрачно на херцога. — Мрежата се затваря.

Исгримнур зарови пръсти в брадата си.

— Но вятърът люшка мрежата, Джосуа. Силният вятър.

Не поясни забележката си и високата зала отново потъна в тишина.

 

Мъжът с кучешката маска изруга едва чуто и изплю кървава храчка върху снега. Беше сигурен, че всеки друг на негово място отдавна да е пукнал от строшените крака и сплесканите ребра, но тази мисъл не беше особено успокоителна. Благодарение на дългите години на постоянни тренировки и изтощителен труд бе успял да спаси живота си в мига, в който конят се претърколи върху него, но всичко щеше да се окаже напразно, ако не успееше да се довлече до някое закътано и сухо местенце. Още час или два на открито щяха да довършат онова, на което бе поставил началото агонизиращият до него кон.

Ужасните сити — тяхната неочаквана намеса беше истинска изненада — минаха с пленниците си на няколко метра от мястото, където лежеше скрит под десетсантиметрова снежна покривка. Той събра всичките си запаси от сила и смелост да остане неподвижен, докато Бледоликите оглеждаха околността. Сигурно решиха, че е изпълзял настрани и е умрял — на което се беше надявал, естествено, — и след минутка продължиха по пътя си.

Сви се треперейки на кълбо в снежната ямичка, която си бе изкопал за прикритие, и засъбира сили за следващото движение. Единствената му надежда беше да се добере обратно до Хейтстед, където би трябвало да го очакват двамина от хората му. Прокле се сто пъти, че се бе доверил на дебелаците на Скали — впиянчени плячкаджии и насилници на жени, неспособни да лъснат ботушите му дори. Само да не беше пращал своите с друга задача.

Тръсна глава, за да се отърве от въртящите се в кръг потрепващи точици светлина, които плуваха на фона на смрачаващото се небе, след което сви напуканите си устни. От озъбената кучешка муцуна неочаквано прозвуча бухане на бухал. Докато чакаше, направи нов безуспешен опит да се надигне — дори да запълзи. Безсмислено: и двата му крака бяха в окаяно състояние. Превъзмогвайки болката в натрошените си ребра, той протегна ръце, за да се изтегли малко по-близо към дърветата, след което спря, проснат задъхан и неподвижен.

Миг по-късно усети горещ полъх и надигна глава. Черната муцуна на шлема му се бе удвоила, сякаш отразена в някакво причудливо огледало, и само на сантиметри от него се хилеше някаква бяла муцуна.

— Нику’а — изстена той на съвсем различен език от родния му черен римърски. — Ела тук, Удун да те порази! Ела!

Огромното куче пристъпи крачка напред и се извиси над ранения си господар.

— Стой — продължи мъжът и протегна силните си ръце, за да сграбчи белия кожен нашийник. — Тегли!

И миг по-късно замуча от болка, когато кучето започна да го тегли, но не пускаше, стиснал зъби и облещил очи зад кучешката маска на шлема. Изпаднал почти в безсъзнание от жестоката, разкъсваща болка, докато кучето го влачеше в снега, той не отпускаше хватката си, докато не стигна прикритието на един гъсталак. Чак тогава се отпусна и потъна в болезнен мрак.

 

Когато се свести, сивото небе беше още по-навъсено, а вятърът го бе завил с тънко снежно одеяло. Нику’а продължаваше да чака, равнодушно и без да трепне на студа, въпреки късата си козина, сякаш се излежаваше пред напалена камина. Проснатият на земята мъж не се изненада: отлично познаваше вкочанените черни бърлоги на Стормспайк и знаеше как са отгледани тези зверове. Загледан в червената морда и кривите зъби на Нику’а, както и в тънките цепки на очите му, сякаш капки от някаква млечнобяла отрова, той отново изпита благодарност, че именно той бе тръгнал подир кучетата, а не обратното.

Свали шлема — не без усилия, тъй като се бе сплескал при падането — и го сложи на снега. С ножа наряза черната си пелерина на дълги ивици; малко по-късно се захвана с изтощителното нарязване на няколко тънки дръвчета. Болките в ребрата бяха ужасяващи, но той стискаше зъби и не спираше. Имаше две превъзходни причини да оживее: дългът да съобщи на господарите си за неочакваното нападение на ситите и собственото си неимоверно желание да си отмъсти на тази сган, която му се бе изпречвала безброй пъти.

Когато най-после приключи с рязането, бледото око на луната вече надничаше с любопитство между върхарите на дърветата. Завърза с ивиците от пелерината няколко по-къси парчета на краката си като шини; след това, изпънал неподвижните си крака, привърза здраво последните къси за двете най-дълги. Като ги държеше внимателно, отново сграбчи нашийника на Нику’а и огромното белезникаво, с цвят на труп куче го изправи. Той се олюля, но успя да нагласи импровизираните патерици под мишниците си.

Направи няколко крачки. Щеше да се справи… пък и нямаше друг избор.

Погледна озъбения шлем и помисли за усилията, които би му коствало да го достигне и за вече излишната му сега тежест. Все пак се наведе и го вдигна. Беше му го връчила в свещените пещери на Стормспайк самата Тя, когато го нарече Своя свещен ловец — него, простосмъртния! Не можеше да го остави в снега, също както не би могъл да остави и туптящото си сърце. Спомни си онзи невероятен, зашеметяващ миг, синкавите блясъци, които потрепваха в Залата на Дишащата арфа, когато коленичи пред трона, пред кроткото сияние на Нейната сребърна маска.

И Инген Джегер заслиза по дългия склон, като обмисляше отмъщението си.

 

Останали с един по-малко, Саймън и спътниците му нямаха особен ищах за разговори, а и пазачите им не ги насърчаваха да говорят. Сивкавият следобед бавно се превръщаше във вечер.

Изглежда, ситите отлично знаеха къде искат да отидат, макар покритите с борове склонове да се струваха на Саймън съвсем еднакви и неразличими един от друг. Кехлибарените очи на водача им непрекъснато шареха на подобното му на маска лице, но изглежда, той не търсеше да открие нищо; създаваше по-скоро впечатлението, че разчита неуловимия език на околността със същата компетентност, с каквато отец Странгиард оглеждаше рафтовете си с книги.

Единственият път, когато даде израз на чувствата си, бе в началото на похода им, когато Куантака се спусна по склона и легна до Бинабик — сбърчи нос и задуши ръката му, нервно подвила опашка. Ситът вдигна учудено вежди и се огледа, за да види реакцията на спътниците си. Саймън не забеляза никакъв жест от негова страна, но на вълчицата бе позволено да пристъпва необезпокоявана до тях.

Когато най-после възвиха на север покрай полите на покрит с дълбок сняг стръмен склон, дневната светлина вече гаснеше. Вцепенен от умора, Саймън се зарадва, когато водачът даде знак да спрат.

— Тук — каза ситът и посочи една огромна скала, която се издигаше високо над главите им.

И посочи пак, този път към една тясна пролука в скалата. Двама от ситите се наведоха чевръсто и се шмугнаха в нея.

— Ти — обърна се водачът към Саймън. — Върви след тях.

Последва гневно мърморене от страна на Хейстън и другите двама воини, но въпреки необичайната ситуация Саймън изпита странна увереност. Клекна и мушна глава в дупката.

Видя тесен светъл тунел, покрита с лед тръба, която се извиваше стръмно нагоре пред очите му, явно издълбана в каменната сърцевина на планината. Реши, че влезлите току-що сити вероятно са се изкачили до завоя пред него. Нямаше и следа от тях, а никой не би могъл да се скрие в този гладък като стъкло проход, широк колкото едва да протегне ръце.

Подаде глава в студа отвън и попита:

— Как да се придвижвам? Почти отвесно е и всичко е в лед. Ще се хлъзна надолу.

— Вдигни глава — отвърна главният сит — и ще разбереш.

Саймън отново се вмъкна в тунела, като се напъха малко по-навътре, тъй че успя да провре раменете си и да се обърне по гръб. Погледна нагоре. Ледът на тавана, ако можеше да се нарече таван нещо, разположено на половин ръка разстояние от носа му, беше прорязан на равни разстояния от хоризонтални резки, които създаваха впечатление, че проходът е по-дълъг, отколкото беше в действителност. Всяка беше с дълбочина няколко сантиметра и достатъчно широка, за да поставиш ръце една до друга. След кратък размисъл той разбра, че трябва да се придвижва на ръце и крака, като се подпира на пода на тунела.

Замисли се дали да не се измъкне от тесния проход, но след миг се отказа. Ситите пред него се бяха покатерили светкавично като катерици и той изпита желание да им покаже, че дори и да не притежава тяхната пъргавина, е достатъчно смел, за да ги последва.

Катеренето се оказа трудно, но не чак толкова. Завоите бяха достатъчно начесто, за да прави кратки почивки, като запъва крака в извивките. Скоро Саймън си даде сметка за предимствата на тунела. Катеренето се осъществяваше с големи мъки и би било много трудно, почти невъзможно, освен ако не си двукрако, а всеки на когото би му се наложило да се измъкне, би могъл да се плъзне по него със скоростта на змия.

Тъкмо си мислеше да направи поредна почивка, когато чу точно над главата си гласове. Миг след това силни ръце се протегнаха към него, сграбчиха го и го изтеглиха нагоре. Той изхвръкна от тунела, задъхан от изненада, и се търкулна върху топъл каменен под, покрит с разтопен сняг. Двамата сити, които го бяха измъкнали, клечаха до отвора; в полумрака лицата им почти не се виждаха. Единствената светлина в стаята — по-скоро грижливо почистена пещера — идваше от процеп в отсрещната стена. Беше с размерите на врата и през него нахлуваше жълтеникаво сияние и образуваше на пода на пещерата светъл правоъгълник. Саймън се надигна на колене и усети нежно възпиращо докосване по рамото. Чернокосият сит до него посочи ниския таван, след това направи някакво вълнообразно движение и посочи към отвора на тунела.

— Чакай — каза той. — Трябва да чакаме.

Следващият беше Хейстън — мърмореше и ругаеше. На двамата сити се наложи да измъкнат едрото му тяло като коркова тапа от шише с вино. Бинабик го следваше по петите — за чевръстия трол не бе проблем да се движи плътно след еркинландеца. Скоро се появиха и Слудиг и Гримрик. Останалите трима сити се изкатериха ловко след тях.

Щом последният от Светлоликите се измъкна от тунела, тръгнаха отново — минаха през процепа в скалата и по някакъв къс коридор, след който най-после можеха да се изправят в цял ръст. Блещукащите в нишите по стените фенери от млечно златист кристал и стъкло приглушаваха сиянието от отвора в дъното на помещението и те го забелязаха чак когато се приближиха до него. Един от ситите пристъпи към закачената пред него тъмна завеса и извика. Миг след това двама сити изскочиха иззад завесата. Държаха мечове от някакъв тъмен метал. Застанаха бдително, без да показват нито изненада, нито любопитство.

— Ще ви завържем ръцете — каза водачът.

Щом произнесе тези думи, останалите сити измъкнаха изпод дрехите си кълбета блестящ черен ширит.

Слудиг отстъпи крачка назад и блъсна един от пазачите, който само изсъска.

— Не — каза със заплашителен глас римърът. — Никой не може да ме върже против волята ми.

— Нито пък мен — добави Хейстън.

— Не ставайте глупаци — прекъсна ги Саймън и пристъпи напред, протегнал кръстосани китки. — Имаме шанс да се измъкнем, но не и ако подхванете битка.

— Саймън е прав — подкрепи го Бинабик. — Аз също ще им разреша да ме вържат. Нямате капка разум, ако не сторите същото. Бялата стрела на Саймън е истинска. Само затова все още не са ни убили, а ни доведоха тук.

— Но как можем да… — почна Слудиг.

— Освен това — сряза го Бинабик — как предлагате да действаме? Дори да се справите с тези тук и с останалите, които по всяка вероятност са зад тези стени, после какво? Ако се пързулнете надолу по тунела, неминуемо ще попаднете на Куантака, която чака на изхода. Толкова ще я изплашите, че едва ли ще имате възможност да й дадете да разбере, че не сте врагове.

Слудиг погледна сърдито трола, после се усмихна едва забележимо.

— Пак печелиш, троле.

И протегна ръце напред.

Черният ширит беше хладен и люспест като змийска кожа, но еластичен като кожен ремък. Щом му надянаха примката, Саймън изпита усещането, че великан сграбчва ръцете му. Когато ситите приключиха с връзването, ги поведоха към покритата със завеса врата.

Когато се опитваше да си го спомни по-късно, на Саймън му се струваше, че бяха прекрачили през облаците, за да попаднат в някакво бляскаво сияйно пространство, намиращо се в непосредствена близост до слънцето. След мрачната снежна пустош и тесните тунели, сякаш бяха попаднали насред необузданото пиршество на празника на Деветия ден след Осемте безрадостни дни.

Ярката светлина струеше от всички страни. Залата бе с височина по-малко от два човешки боя, но много обширна. По стените се виеха сплетени корени. В един ъгъл на трийсетина крачки от тях в гладко каменно корито проблясваше вода, която се извиваше като дъга и се спускаше с плясък в естествено издълбан в скалата басейн. Нежният й звук се сливаше със странната, неуловима мелодия, която изпълваше пещерата.

Навсякъде имаше фенери, подобни на онези в каменния коридор — обливаха пещерата с жълтеникави, с цвят на слонова кост, бледосини и розови светлини и оцветяваха каменните стени в стотици различни оттенъци. В центъра на пещерата, до брега на накъдреното от вълнички езерце, подскачаше буен огън: пушекът изчезваше в цепнатината над него.

— Елисия, Майко на свещения Ейдон — прошепна със страхопочитание Слудиг.

— Не знаех, че тук има заешка дупка — изсумтя Гримрик, — в която са си направили цял замък.

В помещението имаше десетина сити, до един мъже, доколкото можа да прецени Саймън. Неколцина седяха кротко пред други двама, седнали на висок камък. Единият държеше подобен на флейта инструмент, а другият пееше; музиката се стори на Саймън толкова странна, че минаха няколко секунди, преди да разграничи гласа от звука на флейтата, както и шума на водопада от двете. Но нежната мелодия докосна болезнено сърцето му и в същия момент той усети и как настръхва от нея.

Онези, които не бяха се скупчили около музикантите, разговаряха кротко или се бяха проснали по гръб, вторачени нагоре, сякаш погледите им проникваха през каменната твърд на хълма чак до нощното небе. Някои погледнаха бегло към пленниците на входа, но го направиха по начина, както се стори на Саймън, по който заслушан в интересна история човек обръща глава към прокрадваща се край него котка.

Изумени от гледката, той и спътниците му се пулеха невярващо. Водачът им се запъти към дъното на помещението, където други двама бяха застанали един срещу друг до висока маса от плосък лъскав бял камък. И двамата се бяха втренчили напрегнато в нещо на масата. Ситът спря на известно разстояние от тях, сякаш очакваше да го привикат.

Ситът, който бе с гръб към тях, беше облечен в красив жакет в листнозелено с висока яка и носеше панталони и високи ботуши в същия цвят. Дългата му сплетена коса беше по-огненочервена дори от косата на Саймън, а ръцете, които местеха нещо по масата, проблясваха от пръстени. Този срещу него бе облечен в широка бяла роба, омотана около покритите му с гривни ръце, а косата му имаше синкав оттенък. На едното му ухо висеше лъскаво черно гарваново перо. Неочаквано той оголи зъби и каза нещо на червенокосия, след което протегна ръка и плъзна някакъв предмет напред. Саймън го загледа още по-напрегнато и примигна.

Това беше ситът, когото бе спасил от капана. Беше сигурен.

— Това е той! — възбудено пошепна младежът на Бинабик. — Стрелата е негова!

В същия момент пазачът им пристъпи към масата и този, когото Саймън позна, вдигна поглед. Пазачът му каза нещо, но облеченият в бялата роба само хвърли бегъл поглед към затворниците и махна пренебрежително с ръка, съсредоточавайки се отново върху онова, което Саймън най-после реши, че е или някаква карта, или игра. Червенокосият му партньор изобщо не се обърна. След миг пазачът им се върна при тях.

— Трябва да почакате, докато господарят Джирики приключи. — Той се втренчи с безизразните си очи в Саймън. — Тъй като стрелата е твоя, мога да те развържа. Другите не.

Саймън, само на хвърлей камък от онзи, който бе демонстрирал снизхождение, но не му бе оказал внимание, изпита желание да се втурне напред и да застане пред сита в бялата роба. Усетил намерението му, Бинабик го сбута предупредително.

— Щом другите трябва да останат вързани, и аз оставам — отвърна накрая Саймън.

За пръв път му се стори, че върху лицето на пазача им се появи неочакван израз на притеснение.

— Наистина е Бяла стрела — каза водачът. — Няма да те затворят, освен ако не се докаже, че си я придобил с непочтени средства, но спътниците ти не мога да освободя.

— Тогава оставам вързан — отвърна категорично Саймън.

Ситът го изгледа за миг, след което спусна клепачи и примигна като влечуго. После го погледна отново; усмихваше се някак тъжно.

— Така трябва да е — каза той. — Не обичам да завързвам притежател на стаджа аме, но не виждам друга възможност. Моя ще е отговорността дали постъпвам правилно, или не.

И необяснимо защо приведе почтително глава, без да откъсва ясните си очи от Саймън.

— Майка ми ме е нарекла Ан’най — добави той.

Саймън не каза нищо, докато не усети Бинабик да го настъпва по крака.

— О! — възкликна той. — Аз съм… майка ми ме е нарекла Саймън… всъщност Сеоман. — И като видя, че ситът кима удовлетворено, светкавично добави: — А това са моите спътници — Бинабик от Ийканук, Хейстън и Гримрик от Еркинланд и Слудиг от Римърсгард.

Може би, щом като ситът придаваше такава важност на размяната на имената, това принудително представяне щеше да му помогне да спаси спътниците си.

Ан’най пак кимна почтително, отдалечи се и застана до каменната маса. Останалите пазачи оказаха изненадващо любезна помощ на завързаните да седнат и се разпръснаха из пещерата.

Саймън и спътниците му си зашепнаха: говореха тихо по-скоро заради странната, извиваща се мелодия, отколкото заради ситуацията, в която се намираха.

— Все пак — каза Слудиг след горчивите си оплаквания от начина, по който са се отнесли с тях — поне сме живи. Не всеки, който попадне на демони, има този късмет.

— Върхът си, хлапак! — захили се Хейстън. — Накара бледоликия да ти се кланя до земята. Да не забравим да си поискаме чувал със злато за из път.

— Кланя се той! — усмихна се подигравателно Саймън. — Да не би да съм свободен? Или развързан? Или нахранен?

— Вярно — съгласи се Хейстън. — Не би било зле да хапна малко хлебец. И да обърна една делва вино.

— Мисля, че докато не се срещнем с Джирики, няма да получим нищо — обади се Бинабик. — А ако онзи е наистина, когото Саймън е спасил, може и да ни нагостят добре.

— Мислиш ли, че е важен? — попита Саймън. — Ан’най го нарече „господаря Джирики“.

— Ако няма и друг с това име… — понечи да отговори Бинабик, но го прекъсна връщането на Ан’най.

Придружаваше го Джирики — стискаше Бялата стрела в ръка.

— Веднага ги развържете — нареди той.

Обърна се и каза нещо с напевната си скороговорка. Мелодичната фраза прозвуча някак си като упрек. Ан’най изслуша забележката на Джирики, ако наистина беше такава, без да променя израза си; само сведе поглед.

Саймън гледаше внимателно Джирики. Беше сигурен — макар по него да нямаше рани и белези от висенето в капана, че това е същият сит.

Джирики махна с ръка и Ан’най се отдалечи. Поради властните му жестове и това, че се различаваше от останалите, в първия момент Саймън реши, че е по-възрастен или поне връстник с останалите сити. Но сега, макар върху златистите лица на ситите да отсъстваха характерни за възрастта черти, Саймън внезапно осъзна, че поне според ситските стандарти лорд Джирики е все още младеж.

Докато току-що освободените пленници разтъркваха китките си, Джирики вдигна Бялата стрела над главата си.

— Простете, че се забавих. Ан’най допусна грешка, защото знае колко сериозно се отнасям към играта шент. — Премести поглед от тях към стрелата и отново към тях. — Не се надявах да те срещна отново, Сеоман — продължи той, вирнал по птичешки брадичка и с усмивка, която така и не стигаше до очите му. — Но дългът си е дълг… а стаджа аме е и нещо повече. Променил си се от предишната ни среща. Тогава повече приличаше на горско животно, отколкото на човек. Сякаш се бе загубил.

Очите му сияеха.

— Ти също си се променил — отвърна Саймън.

Някаква болка помрачи слабото лице на Джирики.

— Три нощи и два дни прекарах увиснал в онзи капан. Още малко и щях да умра, дори и ловецът да не дойдеше, а от срам. — Изразът му се внезапно се промени, сякаш той изряза болката си като с нож. — Елате, трябва да ви нахраним. За беда, не можем да ви нагостим, както ми се иска. Носим малко неща в нашата… — той махна към помещението, търсейки подходящата дума — ловна хижа.

— Тук сте, за да… ловувате ли? — запита Саймън, докато ситът ги водеше да седнат край огъня. — Какво ловувате? Хълмовете изглеждат съвсем пусти.

— О, дивечът, който преследваме, е в по-голямо изобилие от всякога — отвърна Джирики, докато минаваха до нещо покрито със сукно до една от стените.

Облеченият в зелено червенокос сит се обърна от игралната маса, където Ан’най беше заел мястото на Джирики, и каза нещо с интонация, която беше едновременно въпросителна и вероятно гневна, на ситски.

— Само показвам на нашите посетители плодовете на нашия лов, вуйчо Кендхараджа’аро — отвърна весело Джирики, но Саймън отново изпита усещането, че нещо в усмивката на сита липсва.

Джирики клекна грациозно до покритите неща, сякаш кацнала на брега морска птица. Издърпа с елегантен жест сукното настрана и се видяха няколко огромни белокоси глави с мъртвешки замръзнал върху лицата им израз на озъбена ярост.

— Камъни на Чуку! — изруга Бинабик, а другите ахнаха.

След миг вцепенение Саймън разпозна покритите с кожа лица.

— Великани! — промълви той. — Хунен!

— Да — рече принц Джирики и в гласа му припламна заплаха. — А вие, простосмъртни бракониери… вие какво ловувате по бащините ми хълмове?