Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (4)

1. Скакалецът и кралят

През този паметен ден дълбоко в дремещото сърце на Хейхолт сред плетеницата от тихи коридори и запуснатите, обрасли с бръшлян вътрешни дворове на замъка, в килиите на монасите и във влажните сенчести стаи се наблюдаваше необичайно раздвижване. Придворните и слугите учудено въртяха очи и си шепнеха. В пълната с изпарения кухня миячите на съдове разменяха многозначителни погледи над мивките. Във всеки коридор и пред всяка врата на голямата крепост разговорите се водеха шепнешком.

Ако се съдеше по атмосферата на напрегнато очакване, причината за това би могла да се крие в първия пролетен ден, ала големият календар в разхвърляната стая на доктор Моргенес показваше друго: месецът бе едва новандер. Есента се канеше да си тръгва, отстъпвайки място на зимата.

Това, което отличаваше този ден от останалите, не се дължеше на сезона, а на мястото — тронната зала на Хейхолт. Цели три години по заповед на краля вратите й бяха затворени и тежките завеси скриваха многоцветните прозорци. Дори на чистачките бе забранено да прекрачват прага, което причиняваше на управителката на камериерките безкрайна мъка. В продължение на три лета и три зими залата бе стояла глуха и безлюдна. От днес тя вече не беше празна и целият замък гъмжеше от слухове.

 

Все пак имаше един човек в трескавия Хейхолт, чието внимание не беше насочено към отдавна необитаваната зала, една-единствена пчела в разбунения кошер, чиято песен не беше в тон с всеобщото жужене. Той седеше в центъра на Градината с храстите в една беседка между параклиса от белезникаво червени камъни и един декоративен храст без листа във формата на лъв. Мислеше си, че никой не забелязва отсъствието му. До този момент денят бе протекъл доста досадно — жените бяха твърде заети и нямаха почти никакво време, за да отговарят на въпросите му, а закуската бе сервирана късно и на всичко отгоре изстинала. Както обикновено му бяха дали някакви неясни разпореждания и никой нямаше време да се занимава с него…

Това, помисли си раздразнен той, можеше да се очаква. Ако не беше открил този огромен прекрасен бръмбар, който пъплеше из градината важно и самодоволно като забогатял селяк, целият му следобед щеше да е напълно провален.

С помощта на една клечка той разшири тясното улейче, което бе издълбал в замръзналия чернозем до стената, но пленникът му не искаше да върви по него. Побутна лекичко гладката черупка, но упоритият бръмбар не помръдна. Той се намръщи и захапа горната си устна.

— Саймън! Къде изчезна, в името на светия Създател?

Клечката падна от отпуснатите му пръсти; сякаш стрела прободе сърцето му. Той бавно се извърна към появилата се изневиделица фигура.

— Никъде… — понечи да обясни, но в този момент-два кокалести пръста сграбчиха ухото му и го принудиха да коленичи. Той заскимтя от болка и се изправи.

— Стига с това „никъде“, млади нехранимайко! — изрева право в лицето му Рейчъл Драконката — управителката на камериерките. Успя да го направи, защото се повдигна на пръсти, а и Саймън както винаги се беше прегърбил.

Беше с повече от педя по-ниска от него.

— Ами съжалявам, госпожо, наистина съжалявам! — измуча Саймън и с тъжен поглед проследи как бръмбарът си проправи път към свободата през една пукнатина в стената на параклиса.

— Престани с това вечно „съжалявам“ — изфуча Рейчъл. — Всички освен теб са заети с приготовленията. На всичко отгоре трябва да губя безценното си време, за да те търся. Как е възможно да си толкова лошо момче, Саймън? Би трябвало вече да се държиш като мъж! Не те ли е срам?!

Момчето, което беше на цели четиринайсет години, мълчеше притеснено. Рейчъл се вторачи в него.

„Не стигат червената му коса и пъпките — помисли си тя, — ами като замига така и се нацупи, съвсем заприличва на малоумен“.

Саймън погледна на свой ред мъчителката си. Рейчъл дишаше тежко и бълваше кълбета пара в новандерския въздух. Цялата се тресеше, но Саймън не беше сигурен дали от студ, или от гняв. Пък и разликата не беше кой знае колко голяма. Това само го накара да се почувства още по-зле.

„Все още чака да й отговоря. Колко уморена и ядосана изглежда само!“

Той се прегърби още повече и заби поглед в краката си.

— Добре, хайде тогава с мен. Добрият Господ ми е свидетел, че имам работа за мързеливец като теб. Не знаеш ли, че кралят е станал от болничното си легло? Че днес ще ходи в тронната зала? Да не си глух и сляп?

Тя го сграбчи за лакътя и го повлече през градината.

— Кралят? Крал Джон? — учуди се Саймън.

— Не, глупако, крал Тинтири-минтири! Разбира се, че крал Джон!

Рейчъл спря за миг, за да прибере под бонето си едно непокорно кичурче сива коса. Ръката й трепереше.

— Е, надявам се, че си доволен — добави тя. — Така ме обърка и разстрои, че си позволих да се отнеса с неуважение към нашия добър стар крал Джон. А е толкова болен, горкият!

Тя изсумтя и плесна силно Саймън по ръката.

— Хайде, тръгвай де!

И помъкна лошото момче след себе си.

 

Саймън никога не бе имал друг дом, освен вековния замък на име Хейхолт, което означаваше Върховна крепост. Името бе избрано подходящо. Кулата на Зеления ангел, най-високата му точка, се извисяваше много над най-високите и най-стари дървета. Ако ангелът, поставен на върха на кулата, пуснеше камък със зеленясалата си от времето ръка, той щеше да прелети надолу почти двеста лакътя, преди да цопне в крепостния ров и да смути съня на тлъстите Щуки, заровени във вековната кал на дъното.

Хейхолт бе много по-стар от всички поколения селяни от Еркинланд, които се бяха родили, трудили и умрели в полята и селата около Върховната крепост. Еркинландците просто бяха последните, които претендираха за собственост над замъка. Мнозина го бяха наричали свой, но никой не бе успял да го владее изцяло. Външната стена на крепостта пазеше отпечатъка от различни ръце и времена: грубо издяланите камъни и греди на римърите, безредните кръпки и странните резби на хернистирците, даже изкусната зидария на набанските занаятчии. Над всичко това обаче се извисяваше Кулата на Зеления ангел, издигната от безсмъртните сити много преди да дойдат хора по тези земи, когато целият Остен Ард бил тяхно владение. Ситите били първите строители на древната крепост на границата между залива Кинслах и речната делта. Нарекли замъка си Асу’а (Гледащ на изток). Ако тази крепост, владяна от толкова много господари, изобщо можеше да се нарече с подходящо име, това беше Асу’а.

Мирният народ сега беше изчезнал от тучните поля и околните хълмове и бе избягал към горите, скалистите планини и други мрачни и неудобни за човешки същества места. Само замъкът им, превърнал се в дом за узурпатори, беше останал след тях.

Парадоксът Асу’а: горд, но порутен, тържествен, но мрачен, привидно безразличен към своите постоянно сменящи се обитатели. Асу’а — Хейхолт. Извисяващ се внушително и властно над околността и над града, надвесен над владенията си като задрямала над малките си мечка с изцапана от мед муцуна.

 

Саймън, изглежда, беше единственият обитател на огромния замък, който не бе успял да намери мястото си в живота. Зидарите замазваха с хоросан варосаната облицовка на сградата и укрепваха порутените стени — макар на места разрушенията да бяха повече от поправеното, — без да се замислят накъде отива светът и защо. Слугите и виночерпците с весело свирукане търкаляха насам-натам огромни бурета с херес и осолено говеждо и заедно с управителя на замъка се пазаряха с фермерите за цената на лука и на изцапаните с пръст моркови, които всяка сутрин пристигаха в кухнята на Хейхолт. А Рейчъл и нейните камериерки вечно бяха страшно заети: размахваха сламените метли след валма прах, сякаш прибираха отлъчили се от стадото овце; мърмореха недоволно и кълняха хората, оставили в безпорядък стаите си, когато си тръгваха, и ругаеха мързеливите и небрежните.

Сред кипежа на този усилен труд непохватният Саймън беше като скакалеца в мравуняка от известната басня. Знаеше си, че никога нищо няма да излезе от него: бяха му го казвали много хора, повечето от които по-големи, а следователно и по-умни от него. Във възрастта, когато другите момчета вече поемаха предизвикателствата на възмъжаването, Саймън си оставаше нескопосник и развейпрах. Каквато и задача да му възложеха, бързо се разсейваше и се унасяше в мечти за битки и великани, за морски пътешествия с грамадни високи кораби… и по някаква причина нещата или се чупеха, или се губеха, или ставаха не както трябва.

Друг път изобщо не можеха да го открият. Спотайваше се като сянка някъде из замъка. Можеше да прескача ловко стени като майстор на покриви и знаеше толкова тайни проходи и скрити места, че го наричаха „момчето-призрак“. Рейчъл често го пляскаше и го наричаше идиот.

 

Накрая Рейчъл пусна ръката му. Саймън намусено затътри крака след управителката на камериерките като пръчка, закачена за подгъва на дългата й пола. Откриха го, бръмбарът изчезна и целият му следобед пропадна.

— Какво да правя, Рейчъл? — измърмори кисело той. — В кухнята ли да помагам?

Рейчъл изсумтя презрително и продължи да се клатушка напред — същински язовец в престилка. Саймън се обърна и погледна със съжаление към примамливите сенки на дърветата и храстите в градината. Стъпките им заглъхнаха в дългия каменен коридор.

 

Отгледаха го камериерките, но тъй като със сигурност никога нямаше да стане човек — не само защото беше все още момче, а защото очевидно не биваше да му се поверяват деликатни домашни дейности, — със съвместни усилия му намериха подходяща работа. В една голяма къща, а несъмнено Хейхолт беше най-голямата, нямаше място за такива, които не работят. Намериха му непретенциозна работа в кухнята на замъка, но дори и там не успяваше да се справи като хората. Другите кухненски прислужници се подхилкваха и побутваха, щом го съглеждаха потопил ръце до лактите в топлата вода, притворил очи и замечтан да изучава полета на птиците или да спасява бленувани девойки от въображаеми зверове, докато четката му плуваше във ведрото.

Легендата разказваше, че сър Флуриен — роднина на легендарния сър Камарис от Набан — пристигнал на младини в Хейхолт, за да стане рицар, и работил предрешен в същата тази миялня, поради невероятната си скромност. Говореше се, че кухненските прислужници го наричали подигравателно „Нежните ръчички“, защото тежката работа не захабила прекрасните му бели пръсти.

На Саймън му беше достатъчно да погледне собствените си вечно червени от горещата вода лапи с изпочупени нокти, за да се убеди, че не е никакъв сирак на велик господар. Той си беше мияч и метач, и толкова. Всички знаеха, че крал Джон беше убил Червения дракон горе-долу на неговите години. А Саймън водеше битки с метли и с глинени съдове. Не че имаше кой знае какво значение. Светът се бе променил, беше станал по-спокоен, отколкото в младините на Джон, и то най-вече благодарение на самия стар крал. Никакви дракони, във всеки случай не и живи, не населяваха вече мрачните безкрайни зали на Хейхолт. Рейчъл обаче — Саймън често я проклинаше наум — с нейното кисело лице и щипещи пръсти му беше предостатъчна.

 

Стигнаха до преддверието на тронната зала, в която кипеше трескава дейност. Камериерките се блъскаха от едната в другата стена като мухи в бутилка. Рейчъл застана с ръце на кръста и огледа владението си. Едва доловимата усмивка, плъзнала по лицето й, показваше, че е доволна от това, което вижда.

Забравен за момент, Саймън се спотаи до една стена с гоблени. Приведен, наблюдаваше тайничко новото момиче Хепсибах — с налята фигура, къдрава коса и дръзка походка. Когато мина край него, понесла ведро с плискаща се вода, тя забеляза погледа му и се усмихна весело. Саймън усети пламъчето, плъзнало от врата към бузите му, извърна се и се подпря на протрития гоблен.

Размяната на погледи не убягна от взора на Рейчъл.

— Господ да те убие, момче, не ти ли казах да се хващаш на работа? Хайде почвай де!

— Какво? Какво да правя? — извика Саймън и пред очите му причерня, като чу звънливия смях на Хепсибах откъм коридора.

От безсилие се ощипа по ръката. Заболя го.

— Вземи тази метла и върви да изметеш жилището на доктора. Този човек живее като плъх, който влачи всичко в дупката си, а знае ли човек къде ще поиска да влезе кралят сега, когато вече е на крака?

Тонът й недвусмислено подсказваше, че дори кралската особа не прави изключение от общовалидната за всички мъже опърничавост.

— Жилището на доктор Моргенес? — попита Саймън. За пръв път, откакто го бяха открили в градината, настроението му се повдигна. — Веднага тръгвам!

Грабна метлата на бегом и изчезна.

Рейчъл изсумтя и се обърна да огледа безупречно почистеното преддверие. За миг се запита какво ли става зад голямата врата на тронната зала, след което безжалостно прогони мерналата й се мисъл като досаден комар. Подбра войската си с пляскане на ръце и със стоманен поглед я поведе извън преддверието към следващата решителна битка с най-големия си враг — безпорядъка.

 

Окачени едно над друго в редици покрай стените, зад вратата на залата висяха прашни знамена с избелели хералдични символи, изобразяващи фантастични животни: слънчевозлатистият жребец на Меердон, блестящото рибарче в герба на Набан, бухал и вол, видра, еднорог, базилиск — върволица мълчаливи спящи създания. Никакъв полъх не смущаваше покоя на овехтелите флагове; дори паяжините висяха празни и разпокъсани.

Все пак в тронната зала беше настъпила някаква малка промяна, нещичко в сумрачното помещение беше живнало. Някой напяваше тиха мелодия с тънък гласец, който можеше да бъде или на младо момче, или на старец.

На каменната стена в най-отдалечения край на залата между статуите на Върховните крале на Хейхолт висеше тежък гоблен с извезания кралски герб — Огнената котва и Дървото. Почетна стража от шест мрачни статуи от малахит пазеше от двете страни на огромен масивен престол от жълтеникава кост; възлести кости и стави украсяваха страничните облегалки, а задната беше увенчана от огромен озъбен череп на влечуго с тъмни като кладенци очи.

Там седяха двама души — единият на престола, другият пред него. По-дребният, облечен в износена пъстроцветна дреха на шут, пееше; именно неговият глас се издигаше от подножието на трона — твърде крехък, за да предизвика дори най-слабо ехо. Над него се беше привела мършава фигура, кацнала върху предната част на престола като уморена и окуцяла стара граблива птица, прикована към потъмнелите кости.

Изнемощял от тригодишно боледуване, кралят се беше завърнал в своята прашна зала. Заслушан в песента на дребния мъж в краката си, той стискаше страничните облегалки с дългите си, белязани от старостта ръце.

Беше висок мъж — някога много висок, — ала сега бе прегърбен като монах по време на молитва. Беше облечен в провиснала небесносиня роба, а брадата му беше дълга като на пророк. В скута му лежеше меч, който блестеше, сякаш току-що излъскан. Челото му увенчаваше желязна корона, обсипана с морскозелени смарагди и загадъчни опали.

Човечето в краката на краля направи дълга пауза, след което подхвана друга песен:

— Можеш ли да преброиш ти капките дъждовни,

когато слънцето високо във небето свети?

И можеш ли реката да преплуваш,

щом речното корито е пресъхнало?

А можеш ли да хванеш облака?

О, не, не можеш нито ти, ни аз…

А да накараш вятъра да спре,

когато профучава покрай теб?

А да накараш вятъра да спре,

когато профучава покрай теб…

Когато гласът замлъкна, високият старец в синята роба протегна ръка надолу и шутът я стисна. Никой не продума.

Джон Презвитер, владетел на Еркинланд и Върховен крал на Остен Ард, бич божи за ситите и защитник на правата вяра, господар на меча Блестящ гвоздей, проклятие за дракона Шуракай… Престър Джон отново седеше на своя престол от драконови кости. Беше много, много стар и плачеше.

— Ах, Таусър — въздъхна накрая той с плътен, но дрезгав от възрастта глас, — Господ е много немилостив, щом ме накара да преживея всичко това.

— Сигурно, господарю. — Върху лицето на дребното старче в карирано палтенце се появи съсухрена усмивчица. — Сигурно е така… Ала несъмнено много други не биха се оплаквали от жестокостите на живота, ако бяха на вашето положение.

— Но аз имам предвид точно това, приятелю! — гневно възрази кралят. — В тази мрачна възраст на немощ всички мъже са равни. Всеки глупав шивашки чирак получава от живота много повече удоволствия от мен.

— Хайде сега, господарю… — Таусър заклати побелялата си глава, но отдавна замлъкналите звънчета върху шапчицата му не издадоха никакъв звук. — Господарю мой, оплаквате се несправедливо. Всички хора стигат до този предел — и малки, и велики. Вие изживяхте прекрасен живот.

Престър Джон повдигна дръжката на Блестящ гвоздей пред себе си, сякаш беше Свещеното дърво. После вдигна дългото острие точно пред очите си.

— Знаеш ли историята на този меч? — попита той.

Таусър му метна светкавичен поглед: беше чувал историята безброй пъти.

— Разкажи ми, о, кралю! — тихо промълви той.

Престър Джон се усмихна, но не откъсна поглед от обшитата в кожа дръжка.

— Мечът, малки приятелю, е продължение на дясната ръка на мъжа… и на сърцето му. — Той повдигна оръжието още нагоре и то проблесна на светлината от един малък прозорец. — По същия начин човек е силната дясна ръка на Бога, човекът е строгият изпълнител на Божията воля. Разбираш ли?

Внезапно се наведе и воднистосините очи под рошавите му вежди се оживиха.

— Знаеш ли какво е това? — Той посочи с треперещ пръст парче назъбен ръждясал метал, привързано със златна жичка за дръжката на меча.

— Кажи ми, господарю!

Таусър прекрасно знаеше отговора.

— Това е единственият гвоздей от Дървото на екзекуцията, останал в Остен Ард. — Престър Джон поднесе дръжката на меча към устните си и я целуна, след което допря студения метал до бузата си. — Този гвоздей е от дланта на Усирис Ейдон, нашия Спасител… от Неговата ръка…

Отразили някакъв странен проблясък, очите на краля се превърнаха за миг в пламтящи огледала.

— Разбира се, да не забравяме и реликвата — продължи той след кратко мълчание, — костта от пръста на мъченика свети Ейлстан, убит от дракона. Ето тук на дръжката…

Последва нова пауза и когато Таусър погледна господаря си, той отново плачеше.

— Какъв срам! — простена Джон. — Нима заслужавам честта да нося Божия меч? След толкова много грехове, които все още петнят душата ми. Ръката, която някога порази Червения дракон, сега не може да повдигне дори чаша мляко. Аз умирам, скъпи Таусър, умирам.

Таусър се наклони напред, хвана възлестата ръка на разплакания мъж и я целуна.

— Ах, моля ви, господарю — настоя той, — не плачете! Всички умират — вие, аз, всички. Ако не ни затрие някоя глупост или злополука на младини, ни е писано да живеем като дърветата: да остаряваме бавно, докато накрая не залитнем и не рухнем. Какво можем да сторим срещу Божията воля?

— Но аз създадох това кралство! — отвърна с разтреперан гневен глас Джон Презвитер, рязко издърпа ръката си от ръката на шута и отново я опря върху страничната облегалка на трона. — Това би трябвало да натежи повече от всички грехове на душата ми, колкото и страшни да са те! Добрият Бог положително ще го запише в сметките си! Аз извадих тези хора от калта, наказах прокълнатите, като изгоних ситите от тези земи, дадох на селяните закон и справедливост… Доброто, което съм сторил, трябва да натежи на Божиите везни.

За момент гласът на Джон заглъхна, сякаш мисълта му отлетя другаде.

— Ах, стари приятелю — промълви горчиво накрая той, — а сега дори не мога да отида до пазара на Главната улица! Трябва да лежа в леглото или да се влача из този замък, подкрепян от млади прислужници. Моето… моето кралство тъне в разруха, докато прислужниците ми си шушукат и стъпват на пръсти зад вратата на спалнята ми. Всички са затънали в грях!

Думите на краля отекнаха в каменните стени на залата и постепенно заглъхнаха сред танцуващите прашинки. Таусър отново хвана ръката на Джон и я задържа, докато кралят се поуспокои.

— Е — каза след известно време Джон, — поне моят Елиас ще управлява по-твърдо от мен. След като видях целия този упадък — той обхвана с широк жест тронната зала, — реших днес да го призова да се върне от Меремунд, за да се подготви да поеме короната. — Кралят въздъхна. — Предполагам, че трябва да престана да хленча като някоя фуста и да съм благодарен, че имам нещо, което много крале нямат: силен син, който ще запази кралството ми обединено, след като мен вече няма да ме има.

— Двама силни синове, господарю.

— Пфу — намръщи се кралят, — бих могъл да кажа много неща за Джосуа, но „силен“ няма да е едно тях.

— Твърде суров сте към него, господарю.

— Глупости! Да не си решил да ме поучаваш, шуте? Нима познаваш сина ми по-добре от мен?

Ръката на Джон потрепна и за момент той сякаш се опита да се изправи. Накрая вълнението му утихна.

— Джосуа е циник — заговори по-тихо кралят, — циник, меланхолик, безчувствен към подчинените си, а един кралски син има само подчинени, всеки от които е потенциален убиец. Не, Таусър, малкият ми син не е съвсем наред, особено след като… след като изгуби ръката си. О, милостиви Ейдон, може би вината е моя.

— Какво искате да кажете, господарю?

— Трябваше да си взема друга съпруга след смъртта на Ебека. Домът беше хладен и неприветлив без кралица… Може би това беше причината за странните настроения на момчето. Елиас обаче не е такъв.

— Има нещо грубо откровено в нрава на принц Елиас — промълви Таусър, но кралят с нищо не показа да го е чул.

— Мисля, че Бог е милостив, задето Елиас е първородният. Той има смел, войнствен дух. Ако беше по-младият, Джосуа нямаше да може да защити трона си от него.

При тази мисъл крал Джон поклати със задоволство глава, след това протегна ръка, хвана ухото на шута и го издърпа, сякаш достопочтеният старец беше някое пет-шест годишно дете.

— Ще ми обещаеш ли едно нещо, Таус?

— Какво, господарю?

— Когато умра — а това несъмнено ще се случи скоро, едва ли ще изкарам зимата, — трябва да доведеш Елиас в тази зала… Мислиш ли, че тук ще извършат церемонията по коронясването? Все едно, след като свърши, доведи Елиас тук и му предай Блестящ гвоздей. Да, сега го вземи и го пази. Страхувам се, че може да умра, докато Елиас е в Меремунд или някъде другаде, а искам мечът да попадне право в неговите ръце заедно с моята благословия. Разбираш ли, Таус?

Престър Джон напъха с треперещи ръце меча в богато украсената ножница и безуспешно се опита да развърже ремъка, на който беше закачена. Възелът беше много стегнат и Таусър застана на колене, за да се опита да го разхлаби със старческите си, но все още силни пръсти.

— Каква е благословията, господарю мой? — попита той, прехапал език от усилие.

— Предай му това, което ти казах. Кажи му, че мечът е продължение на неговото сърце и ръка, така както ние сме инструменти на Сърцето и Ръката на Господа-Отец наш… И му кажи, че в името на каквато и да било цел, колкото и благородна да е тя, не бива… не бива… — Джон се поколеба и закри очи с треперещите си пръсти. — Не, няма значение. Кажи му само онова, което ти казах за меча. Кажи му го.

— Ще го сторя, кралю мой — каза Таусър. И се намръщи, въпреки че беше успял да развърже възела. — С радост ще изпълня желанието ви.

— Добре. — Престър Джон се облегна в престола си от драконова кост и притвори сините си очи. — Попей ми пак, Таус.

Таусър запя. Прашните знамена над тях сякаш леко се разлюляха, като от шепот, преминал сред тълпата зрители — древните чапли, мечките с помръкнали очи и останалите още по-странни създания.