Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (37)

34. Забравени мечове

Воршева беше разгневена. Четката се тресеше в ръката й, а върху брадичката й бе очертана ярка червена линия.

— Вижте какво направих! — измърмори ядосано тя. — Жесток сте, като ме карате да бързам.

Избърса уста с една кърпичка и поднови заниманията си.

— В името на Ейдон, предстоят ни по-съществени неща от едно червене!

Джосуа се надигна и отново закрачи.

— Не ми говорете така, принце! И не се разхождайте зад гърба ми… — Тя размаха ръка, докато се мъчеше да намери подходящите думи. — Щом се налага да ме изхвърлите, първо поне ще се приготвя.

Принцът вдигна един ръжен и се наведе да разбърка въглените.

— Никой не ви изхвърля, милейди.

— Щом съм ви лейди — намуси се Воршева, — защо да не мога да остана? Вие се срамувате от мен.

— Защото ще разговаряме за неща, които не ви засягат. Ако все още не сте забелязали, готвим се за война. Съжалявам, ако това ви причинява главоболия. — Той изсумтя, изправи се и внимателно остави ръжена до камината. — Вървете да разговаряте с другите дами. И се радвайте, че не ви се налага да носите моя товар.

Воршева се извърна да го погледне.

— Другите дами ме мразят! — отсече тя, присвила очи: върху бузата й бе провиснал кичур черна коса. — Чувам ги да си шушукат за повлеканата на принц Джосуа. И аз ги мразя — тия северни крави! Във владенията на баща ми щяха да ги нашибат с камшик за такова… такова… такова неуважение!

Пое дъх, за да се успокои, и попита:

— Защо сте така хладен с мен, сър? И защо ме доведохте тук, в тази студена страна?

Принцът вдигна очи и за миг непреклонният му израз се смекчи.

— И аз понякога се питам. — Той бавно поклати глава. — Моля ви, ако ненавиждате придворните дами, идете и накарайте арфиста да ви посвири. Моля ви. Тази нощ нямам нищо против.

— Нито пък която и да било нощ — сви устни Воршева. — По всичко личи, че изобщо не ме желаете, но вашите вехтории, да, да, само от тях се интересувате! Вие и вашите овехтели книги!

Търпението на Джосуа беше на път да се изчерпи.

— Събитията, които ще обсъждаме тази вечер, наистина са отдавнашни, но са от огромно значение за настоящето. Хиляди проклятия, аз съм принц на тази страна и не мога да загърбя отговорностите си!

— С това се справяте по-добре дори отколкото предполагате, принц Джосуа — отвърна ледено тя и наметна плаща върху раменете си.

Когато стигна до изхода, се извърна.

— Мразя това, че мислите единствено за миналото — стари книги, стари битки, стари истории… — тя пак сви устни — стари любови.

Вратата се затръшна зад гърба й.

 

— Благодарности, принце, задето ни допуснахте в покоите си — каза Бинабик. Върху кръглото му лице се четеше тревога. — Не бих си позволил подобна молба, ако не смятах, че е наложително.

— Разбира се, Бинабик — отвърна принцът. — Аз също предпочитам да разговаряме в по-спокойна обстановка.

Тролът и старият Джарнауга бяха придърпали до масата твърди дървени табуретки, за да седнат близо до Джосуа. Отец Странгиард, който ги придружаваше, се разхождаше спокойно из стаята и разглеждаше гоблените. За всичките си години в Наглимунд за първи път попадаше в частните покои на принца.

— Все още съм замаян от всичко, което чух снощи — каза Джосуа, след което посочи пергаментите, които Бинабик беше разпръснал пред него. — Да не би да искате да кажете, че има още неща, които ми предстои да узная? — Принцът се усмихна криво. — Господ сигурно ме наказва, като ми отнема кошмара да управлявам един обсаден замък, а след това усложнява нещата до такава степен.

Джарнауга се наведе напред.

— Ако си спомняте, принц Джосуа, това, за което говорим, не е никакъв кошмар, а самата жестока действителност. Никой от нас не може да си позволи лукса да смята, че това е фантазия.

— С отец Странгиард ровихме дни наред в архивите на замъка — обади се Бинабик — при моето първо идване, за да се опитаме да открием значението на Пророчеството за мечовете.

— Имаш предвид съня, за който ми разказа? — попита Джосуа и заотгръща напосоки изписаните листове върху масата. — Който сте сънували с момчето в къщата на магьосницата?

— А и не само те — намеси се Джарнауга, присвил сините си очи. — През нощите преди да напусна Танголдир аз също сънувах една огромна книга. Върху нея с огнени букви беше изписано „Ду Сварденвирд“.

— Разбира се, че съм чувал за книгата на свещеник Нисес — кимна принцът, — когато бях млад ученик при усирианските братя. Прокълната книга, която вече не съществува. Да не искате да кажете, че сте открили копие от нея в библиотеката на замъка?

— Не, въпреки че отделихме доста време — отвърна Бинабик. — Ако въобще я е имало някъде, освен може би в Санселан Ейдонитис, би трябвало да е тук. Странгиард събира изключителна библиотека.

— Много мило — обади се архиварят, преструвайки се, че разглежда внимателно един гоблен, за да не би непристойната руменина да накърни репутацията му на уравновесен историк.

— Всъщност, колкото и да търсихме със Странгиард, тъкмо Джарнауга е на път отчасти да реши нашия проблем — продължи Бинабик.

Възрастният мъж се наведе напред и почука с костелив пръст по пергамента.

— Това беше късмет, който, надявам се, предвещава добро за всички нас. Навремето Моргенес ми изпрати въпроси за Нисес — разбира се, римър като мен, — отговорите на които да му помогнат да запълни някои бели петна в описанието му за живота на баща ви крал Джон. Боя се, че не му помогнах много. Казах му, каквото знам. Но запомних въпросите.

— Друг късмет е — възкликна възбуден Бинабик, — че единственото нещо, което младият Саймън успя да спаси при разрушаването на покоите на Моргенес, е… тази книга! — Той грабна сноп листа с малката си кафява ръка и го размаха. — „Животът и царуването на крал Джон Презвитер от Моргенес Ерсестрес“. Тъй че докторът продължава да е с нас!

— Дължим му повече, отколкото може да бъде изречено — произнесе тържествено Джарнауга. — Той прозря настъпването на мрачните времена и направи много приготовления, за някои от които все още не подозираме.

— Но най-важното в момента — продължи нетърпеливо тролът — е това: животописът му за крал Джон. Погледнете!

Той мушна листовете в ръката на Джосуа. Принцът ги попрелисти, след което вдигна поглед и се усмихна едва-едва.

— Заплетеният и архаичен език ми напомня студентските дни, когато се ровех из архивите на Санселан Ейдонитис. — Той поклати глава със съжаление. — Това, разбира се, е изумително и се моля някой ден да имам достатъчно време, за да прочета цялата творба на Моргенес, но все пак… — Джосуа вдигна страницата, която четеше. — Ето например описанието за изковаването на меча Печал, но няма нищо повече от онова, което Джарнауга вече разказа. С какво би могло да ни бъде полезно?

Бинабик отново взе ръкописа и каза:

— Трябва да бъдем по-внимателни, принц Джосуа. Моргенес цитира Нисес — а фактът, че действително е прочел поне части от „Ду Сварденвирд“, за мен само доказва съобразителността му — цитира Нисес, който говори за други два „Велики меча“. Освен Печал. Ето, нека прочета това, което според Моргенес са думи на самия Нисес.

Бинабик се прокашля и започна да чете:

— Първият Велик меч се появил в същинския си образ от Небето преди хиляда години.

Усирис Ейдон, Когото ние, чедата на Майката Църква, наричаме Син и Въплъщение на Бога, висял девет дни и нощи, прикован за Своите Ръце и Крака към Дървото за екзекуции на площада пред Храма на Ювенис в Набан. Този Ювенис бил езическият бог на справедливостта и набанският император имал навика да провесва такива осъдени от неговите съдилища инаковярващи престъпници на могъщите клони на дървото на Ювенис. Така висял с главата надолу и Усирис като бут говеждо, обвинен в светотатство и размирици за това, че обявил възшествието на Единия бог.

През тази Девета нощ от Небесата се спуснала със страховито бучене една светкавица и свистяща мълния разсякла Храма на хиляда отломъци, убивайки езическите съдии и свещеници в него. Когато пушеците и изпаренията се разпръснали, Тялото на Усирис Ейдон го нямало и се надигнал огромен вопъл, че Бог Го е възкачил отново на Небето и е наказал враговете Му, макар други да твърдели, че ревностните ученици на Усирис са свалили тялото Му и са избягали по време на Бъркотията. Тези неверници били накарани бързо да замлъкнат и Словото за чудото обходило всички кътчета на Града. Това сложило началото на провала на езическите богове на Набан.

Сега сред руините на Храма лежал обгърнат от изпарения огромен Камък. Ейдонитите оповестили, че на това място се намирал езическият олтар, разтопен от отмъщаващите пламъци на Единия бог.

Аз, Нисес, обаче мисля, че това е била огнена Звезда, каквито понякога падат от небето.

И така, императорските майстори на мечове взели един голям отломък от разтопените останки и установили, че е годен за обработка, и изковали от небесния метал огромен Меч. Заради клоните-камшици, смъкнали кожата от Гърба на Усирис, звездният меч — за какъвто го мисля — бил наречен ТРЪН и в него се криела огромна мощ…

— По този начин — продължи Бинабик, — предаван по наследство на всеки следващ набански владетел, мечът Трън най-после стигнал до…

— До сър Камарис, любимия приятел на баща ми — допълни Джосуа. — Безброй са историите за меча Трън, но до днес не знаех откъде пристига… ако може да се вярва на Нисес. Разказаното понамирисва на ерес.

— Онези негови твърдения, които са насочени срещу вярата, звучат основателно — обади се Джарнауга и потупа брадата си.

— И все пак — отвърна Джосуа, — какво означава това? Когато Камарис се е удавил, е изчезнал и мечът му.

— Позволете ми да ви прочета още малко от ръкописа на Нисес — намеси се Бинабик. — Ето тук той говори за третата част на нашата загадка.

— Вторият от Великите мечове се появил от Морето, прекосявайки соления океан от Запад до Остен Ард.

В продължение на няколко години Морските нашественици пристигали до тези земи от далечната студена страна, която наричали Ийсгард, за да се завърнат обратно върху вълните, след като приключвали с плячкосването.

Тогава някаква Трагедия или ужасяваща Случка в родния им край принудила мъжете на Ийсгард да напуснат земята си, да доплуват със своите семейства в Остен Ард и да се заселят на Север в Римърсгард, земята, където съм се родил много след това.

Когато слезли на брега, техният крал Елврит благодарил на Удун и останалите езически богове, след което наредил да изковат меч от железния кил на неговия кораб-дракон, за да защитава Народа си в тази нова земя.

Случило се така, че дали кила на двернингите или дуорите, потаен и коварен народ, и те отделили Чистия и Важен метал незнайно как и изковали дълго блестящо острие.

Когато започнали да се пазарят за парите, крал Елврит и майсторът на двернингите се спречкали и кралят посякъл ковача и отмъкнал меча, без да плати, което много по-късно причинило Беди.

В памет на заселването им в Новата земя Елврит нарекъл меча МИНИЯР, което означава „Година на паметта“ или „на спомена“.

Тролът млъкна, пристъпи към масата и отпи вода от каната.

— Ще рече, Бинабик от Ийканук, два могъщи меча — обади се Джосуа. — Вероятно от тази кошмарна година мозъкът ми е омекнал, но не проумявам какво значение имат те за нас.

— Три меча — поправи го Джарнауга, — ако прибавим Джингизу на Инелуки — който наричаме Печал. Три Велики меча.

— Трябва да прочетете тази последна част от книгата на Нисес, която цитира Моргенес, принц Джосуа — намеси се най-после Странгиард и вдигна оставения от Бинабик на масата пергамент. — Ето тук. Откъсът в стихове в края на ръкописа на този луд.

Джосуа зачете на висок глас:

— Щом скреж покрий камбаната на Калвес

и Сенки изпълзят на пътя,

щом притъмней във Кладенеца и водата,

три Меча ще се появят.

 

Щом Букен от Земята изпълзи

и спусне се от висотите Хунин,

кошмарът щом налегне Сън спокоен,

три Меча ще се появят.

 

Да променят Съдбата те,

на Времето Мъглите да разсеят,

щом Древното е устояло,

три Меча ще се появат…

— Мисля… мисля, че разбирам — каза принцът, явно заинтригуван. — Това е едва ли не пророчество за нашето време — че един ден Инелуки ще се завърне.

— Да — каза Джарнауга; решеше с пръсти брадата си, загледан над рамото на Джосуа. — Очевидно, ако всичко съвпада, „три Меча ще се появят“.

— Според нас, принце — обади се Бинабик, — ако Кралят на бурите изобщо може да бъде сразен, то ще стане, ако намерим трите меча.

— Трите меча, за които споменава Нисес ли? — запита Джосуа.

— Така изглежда.

— Но ако е вярно онова, което е видял Саймън, Печал вече е в ръцете на брат ми. — Принцът свъси вежди и бръчици прорязаха бледото му чело. — Ако беше толкова лесно да отидем и да го вземем от него в Хейхолт, нямаше да се спотайваме тук в Наглимунд.

— Печал е последната ни грижа, принце — обади се Джарнауга. — Трябва да се размърдаме, за да си осигурим другите два. Всички познават проницателния ми поглед, но дори аз не провиждам в бъдещето. Вероятно ще възникне възможност да вземем Печал от Елиас или пък той ще допусне някаква грешка. Но сега трябва да се погрижим да намерим Трън и Минияр.

Джосуа се отпусна в стола си и стисна слепоочията си.

— Прилича на детска приказка! — възкликна той. — Как да оцелеят обикновените хора в такива времена? Мразовита зима през ювен… възкръсналият Крал на бурите, който е мъртъв ситски принц… а сега и отчаяно търсене на някакви отдавна забравени мечове — истинска лудост! Безумие! — Той отвори очи. — Все пак какво можем да направим? Вярвам на всичко, което чух… значи също съм полудял!

Принцът се изправи и закрачи из стаята. Останалите го наблюдаваха, доволни, че въпреки крехката си надежда най-после бяха успели да накарат Джосуа да повярва в необикновената и тягостна истина.

— Отец Странгиард — обърна се накрая принцът към свещеника, — ще отидете ли да намерите херцог Исгримнур? Освободих прислугата и всички останали, за да останем насаме.

— Разбира се — отговори архиварят и бързо излезе от стаята.

— Каквото и да се случи — продължи Джосуа, — тази вечер трябва да изясня доста неща на съвета. Исгримнур трябва да е до мен. Бароните го познават като практичен мъж, докато мен все още ме подозират заради прекараните в Набан години и странните ми маниери. — Принцът се усмихна уморено. — Ако всички тези налудничави неща са истина, задачата ни е наистина ужасно сложна. Ако херцогът на Елвритшала ме подкрепи, мисля, че и бароните ще го направят — въпреки че не възнамерявам да споделям с тях тази последна информация, макар тя да представлява някаква крехка надежда. Не ми се вярва някои от лордовете да са способни да запазят в тайна такива изумителни неща. — Принцът въздъхна. — Достатъчно неприятно беше Елиас да ми е единственият враг. — Той се втренчи в пламъците в камината и присви очи, но не заплака. — Бедният ми брат.

Сепнат от тона му, Бинабик вдигна поглед към него.

— Бедният ми брат — повтори Джосуа. — Сигурно сънува кошмари — Кралят на бурите! Белите лисици! Не мога да допусна, че е знаел какво върши.

— Някой е знаел какво вършат те, принце — натърти тролът. — Струва ми се, че господарят на Стормспайк и фаворитите му не обикалят от къща на къща като амбулантни търговци, за да продават стоката си.

— О, изобщо не се съмнявам, че Приратес се е докопал до тях по някакъв начин — съгласи се Джосуа. — Още от семинарията на усирианските братя познавам и него, и сатанинската му жажда за забранени знания. — Той поклати печално глава. — Но макар и изключително храбър, Елиас винаги е изпитвал подозрение към тайните в старинните книги и презрение към начетеността. Освен това избягва да говори за духове и демони. Стана още по-зле след… след смъртта на съпругата му. Питам се какво ли го е накарало да преживее целия този ужас заради подобна сделка. Дали не съжалява сега — с такива ужасни съюзници! Бедният, глупав Елиас…

 

Пак валеше и когато Странгиард се върна с херцога, и двамата бяха станали вир-вода, докато успеят да прекосят обширния вътрешен двор. Исгримнур стоеше на вратата на покоите на Джосуа и потропваше с крак като неспокоен кон.

— Занимавах се със съпругата си — заобяснява той. — Тя и другите жени не дочакали пристигането на Скали и отишли при тан Тонруд, нейния вуйчо. Доведе със себе си шестима от моите мъже и двайсетина жени и деца. Пръстите й са измръзнали. Бедната Гутрун.

— Съжалявам, че те накарах да я оставиш сама, Исгримнур, особено след като е пострадала — извини се принцът, докато стискаше ръката на херцога.

— Не мога да направя кой знае какво. Момичетата ще й помогнат. — Намръщи се, но в гласа му прозвуча нотка на уважение. — Тя е силна жена. Роди ми силни синове.

— А ние ще помогнем на Изорн, най-големия ти син, не изпадай в униние. — Джосуа отведе Исгримнур до масата и му подаде ръкописа на Моргенес. — Все пак май ще ни се наложи да водим повече от една битка.

Херцогът прочете пасажите за съдбоносните мечове и зададе няколко въпроса, после зачете отново.

— Тези стихове, така ли? — попита накрая той. — Мислите ли, че в тях е ключът за всичко това?

— Ако имаш предвид ключ за врата — отвърна Джарнауга, — да, наистина се надяваме, че е така. Защото, изглежда, тъкмо това трябва да направим: да намерим мечовете от пророчеството на Нисес, които да ни защитят от Краля на бурите.

— Но твоето момче твърди, че Елиас притежава меча на ситите — и аз действително го видях да носи един чудат меч, когато ми каза, че мога да замина за Елвритшала. Беше огромен и странен.

— Това ни е известно, херцоже — обади се Бинабик. — Първо трябва да открием другите два.

Исгримнур го погледна със скептично присвити очи.

— И какво искаш от мен, дребосъко?

— Единствено помощта ти, под каквато и да е форма — отговори Джосуа и потупа римъра по рамото. — Бинабик от Ийканук е тук поради същата причина.

— Чували ли сте нещичко за съдбата на Минияр, меча на Елврит? — попита Джарнауга. — Признавам, че аз би трябвало да знам, тъй като целта на нашата Лига е да събира такова знание, но Минияр е изчезнал от известните нам приказки.

— Знам за него от баба си, която беше разказвачка на приказки — отвърна Исгримнур и задъвка мустака си, докато се опитваше да си припомни. — По родословната линия на Елврит стига до Фингил Червеноръкия, от когото го наследява синът му Хйелдин, а когато той пада от кулата — с мъртвия Нисес на пода зад него, — го поема неговият помощник Икфердиг заедно с короната на римърите и владичеството на Хейхолт.

— Икфердиг умира в Хейхолт — обади се плахо Странгиард, който грееше ръцете си на камината. — В моите книги е наречен Изгорелия крал.

— Изпепелен от драконовите пламъци на Червения Шуракай — добави Джарнауга. — Опечен в тронната си зала като заек.

— Тъй че — продължи замислен Бинабик, докато деликатният Странгиард потръпваше от думите на Джарнауга — Минияр е или някъде сред стените на Хейхолт… или е изпепелен от огненото дихание на дракона.

Джосуа се надигна и се приближи към камината, загледан в потрепващите пламъци. Странгиард отстъпи настрана, за да не притеснява принца.

— Две неясни и нерадостни възможности — каза Джосуа и погледна навъсено отец Странгиард. — Днес не ми носите добри новини. — При тези думи архиварят смръщи лице. — Първо ми казвате, че едничката ни надежда е да намерим тези три легендарни меча, а след това, че два от тях са в крепостта на моя враг брат ми — ако въобще съществуват. — Принцът изпъшка. — А третият? Да не би Приратес да си реже мръвките на масата с него?

— Трън — обади се Бинабик и се покатери на ръба на масата. — Мечът на великия рицар Камарис.

— Изкован от звездния камък, разрушил храма на Ювенис в древен Набан — допълни Джарнауга. — Но по всяка вероятност е потънал в морето заедно с великия Камарис, когато е бил пометен от вълните в залива Фиранос.

— Ето виждате ли! — викна Джосуа. — Два в ръцете на брат ми, а третият в още по-яката хватка на ревнивия океан. Прокълнати сме още преди да започнем!

— Невероятно е, че и книгата на Моргенес е оцеляла след унищожаването на покоите му и на самия него — прозвуча твърдо гласът на Джарнауга, — за да стигне през опасности и безнадеждност до нас и да прочетем пророчеството на Нисес. Но тя наистина е оцеляла. И стигна до нас. Надежда винаги съществува.

— Извинете, принце, но изглежда, можем да направим само едно — обади се Бинабик и поклати мъдро глава, както бе възседнал масата. — Отново да разровим архивите, докато не открием отговора на загадката за Трън и другите мечове. И то колкото е възможно по-бързо.

— Наистина бързо — подкрепи го Джарнауга, — тъй като губим скъпоценно време.

— На всяка цена — отсече Джосуа и придърпа стола си до камината. — На всяка цена побързайте, макар дълбоко да се боя, че времето ни е изтекло.

 

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — повтаряше Саймън и мяташе камъни от крепостната стена срещу фучащия насреща му вятър.

Наглимунд се издигаше сред огромното разпенено сивкаво нищо, сякаш поникнала сред изсипващите се дъждовни водопади планина.

— По дяволите — изруга отново той, докато се навеждаше да потърси друг камък на мократа каменна стена.

Сангфугол вдигна очи към него изпод провисналата си подгизнала коса.

— Саймън — измърмори сърдито той, — не става и така, и така. Първо ги ругаеш, че те мъкнат като чувал на амбулантен търговец, а след това проклинаш и мяташ камъни, че не са те поканили на следобедните дебати.

— Знам — отвърна Саймън и запрати следващия камък от стената. — Не знам какво искам. Нищо не знам.

Арфистът се намръщи.

— Това, което аз бих искал да знам, е: какво правим тук? Няма ли по-добри местенца, където човек би могъл да се чувства нещастен и изоставен? На тази стена измръзнах като ташаците на копач на кладенец. — И той затрака със зъби с надеждата да предизвика съчувствие. — Чий го крепим тук горе?

— Вятърът и дъждът проясняват главата — извика Таусър зад гърба му. — Няма по-добър лек, след като си се наливал цяла нощ.

Дребният старец намигна на Саймън, който предположи, че Таусър отдавна би слязъл долу, ако не предпочиташе да се наслаждава на гледката на треперещия в красивото си сиво кадифено наметало Сангфугол.

— Е — изръмжа арфистът, нещастен като мокър котарак, — пиеш като някой младок, Таусър — или като вдетинен, — тъй че за мен не е никаква изненада да те видя да подскачаш по стената като хлапак.

— О, Сангфугол — ухили се Таусър, — прекалено си… Ха! — посочи той. — Това не е ли херцог Исгримнур? Чух, че се е върнал. Хей, херцоже!

Шутът се разкрещя и размаха ръце. Исгримнур, присвил очи срещу забиващите се в тях дъждовни капки, погледна нагоре.

— Херцог Исгримнур! Аз съм — Таусър!

— Ти ли си, Таусър? — извика херцогът. — Да те вземат мътните, наистина си ти, дърт копелдак такъв!

— Качи се де, качи се! — подкани го Таусър. — Ела да ми кажеш какви са новините!

— Не се изненадвам — заключи сардонично Санфугол, когато херцогът нагази в превърнатия в езеро от дъжда двор, за да стигне до виещата се по крепостната стена стълба. — Само един римър, освен този умопобъркан дъртак, може да се изкатери чак тук по собствена воля. Сигурно му е направо горещо, щом като не вали сняг.

Исгримнур кимна уморено на Саймън и арфиста, след което се обърна, сграбчи обсипаната с изпъкнали вени ръка на шута и го млясна приятелски. Изправен в целия си огромен ръст до Таусър, приличаше на мечка, която пошляпва малкото си.

Докато херцогът и шутът говореха, Саймън продължи да мята камъни, а Сангуфол не помръдваше — на лицето му бе изписана мъченическа безнадеждност. Много скоро разговорът между римърите естествено се прехвърли от общите приятели и домашните проблеми към по-мрачни теми. Щом Исгримнур заговори за надвисналата заплаха от война и сянката на Севера, Саймън отново усети студа, за който мразовитият вятър му беше помогнал — странно как — да забрави за известно време. Когато херцогът заприказва с приглушен глас за Владетеля на Севера и спомена, че някои неща са твърде страшни, за да бъдат изречени на глас, Саймън усети студът да прониква още по-дълбоко в него. Загледа се в смрачената далечина и изпита усещането, че отново крачи по пътя от своя сън…

… Неудържимото привличане на каменната планина, ореолът от пламъци… Кралицата със сребърната маска на трона от лед и отекващите гласове в скалистата твърд…

Черните мисли го притиснаха като огромен камък. Толкова лесно би било, сигурен беше, да пристъпи в тъмнината, в топлината отвъд студа…

„… Тъй близо… тъй близо…“

— Саймън! — чу глас в ухото си.

Нечия ръка го сграбчи за лакътя. Той погледна сепнато надолу и видя ръба на крепостната стена на сантиметри от краката си и шибаната от вятъра вода на двора точно под него.

— Какви ги вършиш? — попита го Сангфугол и разтърси рамото му. — Ако паднеш долу, няма да ти се размине само с няколко строшени кокала.

— Аз… — смотолеви Саймън объркано. — Аз…

— Трън? — високо каза Таусър в отговор на нещо казано преди това от Исгримнур. Саймън се извърна и видя как дребният шут дърпа римъра за наметалото като досаден хлапак. — „Трън“ ли каза? А защо не дойде веднага при мен? Знам всичко, което би могъл да знае някой! — Старецът се обърна към Саймън и арфиста. — Кой е прекарал най-дълго с нашия Джон? Кой? Никой, освен мен, разбира се. Правех смешки и се премятах, и го забавлявах цели шейсет години. Както и великия Камарис. Виждал съм го да идва в двора. — Извърна се отново към херцога с грейнал поглед, какъвто Саймън не беше забелязвал преди. — Аз съм този, който ви трябва — гордо заяви Таусър. — Бързо! Заведи ме при принц Джосуа.

Кривокракият шут почти заподскача от нетърпение, докато водеше слисания римър към стълбите.

— Слава на Бога и ангелите му — възкликна Сангфугол, докато ги гледаше да се отдалечават. — Предлагам веднага да вървим да излеем нещо във вътрешностите си — за компенсация на влагата отвън.

И поведе Саймън, който продължаваше да поклаща глава, надолу по кънтящото, осветено от факли стълбище, далеч от мократа от дъжда стена и северните ветрове към топлината.

 

— Ние разбираме мястото ти в тези събития, Таусър — рече нетърпеливо Джосуа.

Вероятно за да се предпази от проникващия отвсякъде студ, принцът бе омотал около врата си вълнен шал. Върхът на тънкия му нос беше червен.

— Тъкмо уточнявам това място, така да се каже, ваше височество — заяви самодоволно Таусър. — Ако мога да получа чаша вино, което ще улесни разказа, ще пристъпя направо към най-главното.

— Исгримнур — изпъшка Джосуа, — ще бъдеш ли така добър да намериш нещо за пиене на нашия многоуважаем шут? В противен случай се боя, че ще трябва да чакаме края на историята до Второ пришествие.

Херцогът на Елвритшала пристъпи към кедровия шкаф до масата на Джосуа и взе кана червено вино.

— На. — Той подаде напълнен бокал на Таусър. Шутът сръбна една глътка и се ухили.

„Не от виното има нужда той, а от внимание — помисли си римърът. — Времената са твърде сурови дори за младите и способните, камо ли за един остарял смешник, чийто господар е мъртъв“.

Загледа се в лицето на шута и за момент му се стори, че зад бръчките като през тънка завеса съзира детинския му израз.

„Дано Бог ми подари бърза и достойна смърт — помоли се наум Исгримнур, — за да не се превърна някога в един от тези изкуфели глупаци, седнали край огъня да разправят на младоците, че нещата никога няма да бъдат такива, каквито са били“.

Върна се до стола си, заслушан във вълчия вой на ветровете отвън.

„Макар че този път това може и да е вярно. Може би добрите времена са си отишли безвъзвратно. Може би не ни остава нищо друго освен една обречена битка срещу пълзящия от всички страни мрак“.

— Разбирате ли — не спираше Таусър, — Трън, мечът на Камарис, не потъна заедно с него в океана. Беше го дал на съхранение на своя оръженосец Колмънд от Родстанби.

— Дал му меча си?! — учуди се Джосуа. — Това не отговаря на нито една от историите за Камарис-са-Винита, които съм чувал.

— Да, но не го познаваш през тази последна година… а и как би могъл, след като току-що се бе пръкнал на този свят? — Таусър сръбна още един гълток и се вторачи замислено в тавана. — Сър Камарис стана много особен и рухна след смъртта на майка ти кралица Ебека. Той й се беше посветил, както знаеш, и боготвореше дори плочките, по които стъпваха краката й — сякаш беше самата Божия майка Елисия. Винаги съм си мислил, че се самообвиняваше за смъртта й, сякаш би могъл да я излекува с помощта на оръжието си или с чистотата на сърцето си… нещастен идиот.

Забелязал нетърпението на Джосуа, Исгримнур се приведе напред.

— Та значи дал звездния меч Трън на оръженосеца си?

— Да, да — отвърна старчето сопнато, раздразнено, че го пришпорват. — Когато Камарис изчезнал в морето отвъд остров Харча, Колмънд си го присвоил. Възвърнал си семейните земи в Родстанби във Фростмарч и станал лорд на доста обширната провинция. Славата на Трън се носела по цял свят и щом враговете му само го зървали — а никой не можел да го сбърка, целия черен и блестящ, с изключение на сребърната му дръжка, изящен и смъртно опасен, — не смеели да застанат насреща му. Твърде рядко му се налагало да го изважда от ножницата дори.

— Значи е в Родстанби? — обади се възбудено Бинабик. — На два дни път оттук?!

— Не, не, не — измърмори Таусър и размаха бокала към Исгримнур, за да го напълни отново. — Ако мъничко почакаш, троле, ще ви разкажа всичко.

Преди Бинабик или принцът, или някой от останалите да успее да отговори, Джарнауга, който бе приклекнал край огъня, се надигна и се наведе към дребния шут.

— Таусър — каза той с твърд и хладен като лед глас, — не можем да те чакаме повече. От север надвисва гибелен мрак като сянката на смъртта. Ние трябва да се доберем до меча, схващаш ли? — В прилив на ярост той приведе лице още по-близо до неговото и рунтавите вежди на дребосъка подскочиха от уплаха. — Ние трябва да намерим Трън, тъй като много скоро самият Крал на бурите ще почука на врата ни. Разбираш ли?

Джарнауга отново приклекна до камината. Таусър го гледаше зяпнал.

„Ха така — помисли си Исгримнур. — Ако искахме новината да се разчуе в цял Наглимунд, сега ни е в кърпа вързано. И все пак, изглежда, успя да го вразуми“.

Изминаха няколко секунди, преди шутът да отмести уплашения си смаян поглед от светлоокия северняк. Когато се обърна, в очите му вече не се четеше задоволството, което излъчваха допреди малко.

— Колмънд — подхвана той, — сър Колмънд бил чувал разкази за легендарното съкровище на дракона Игджарджук на връх планината Урмшайм. Нямало друго такова огромно богатство по широкия свят.

— Само на един равнинец би му хрумнало да търси дракон из планините — или пък злато! — възмути се Бинабик. — Моят народ отдавна живее край Урмшайм и живеем дълго, защото не стъпваме там.

— Но нали разбирате — продължи Таусър, — че за цели поколения драконът е бил единствено легенда. Никой не го е виждал, никой не го е чувал… с изключение на полудели из снежните полета скитници. А Колмънд притежавал меча Трън, вълшебен меч, който го предвождал в диренето му на вълшебното съкровище!

— Що за идиотизъм! — възкликна Джосуа. — Нима не е имал всичко, което е искал? Могъщо владение? Меч на герой? Защо му е било да скитосва подир привиденията на малоумни?

— Да ме вземат мътните, Джосуа — изруга Исгримнур, — защо въобще хората вършат това или онова? Защо са окачили нашия повелител Усирис с главата надолу на Дървото? Защо му е нужно на Елиас да хвърли в затвора родния си брат и да се съюзява с демони, след като вече е Върховен крал на цял Остен Ард?

— Нещо наистина подтиква мъжете и жените да посягат към неща, които не биха могли да достигнат — обади се Джарнауга от ъгъла до камината. — Понякога онова, към което се стремят, прескача границите на разбираемото.

Бинабик скокна лекичко на пода.

— Много приказки за нещо, което никога няма да проумеем — заяви той. — Въпросът остава: къде е мечът? Къде е Трън?

— Загубен някъде на север, сигурен съм — отвърна Таусър. — Не съм чувал сър Колмънд да се е завръщал от диренето си. Една от легендите твърди, че е станал крал на Хунен и продължава да живее там в ледена крепост.

— Напомня ми старинните предания за Инелуки — подхвърли замислено Джарнауга.

— Стигнал до манастира „Свети Скенди“ в Хейтстед — неочаквано се обади отец Странгиард от дъното на стаята. — Думите на Таусър ми го припомниха. Сетих се, че имам някои от книгите на ордена Скенди, спасени при опожаряването на манастира. Ето тук главната счетоводна книга от годината на основаването, хиляда сто трийсет и първа. Вижте, има списък на снаряжението на отряда на Колмънд.

Той я подаде тържествено на Джосуа, който я вдигна към очите си.

— „Сушени месо и плодове — започна Джосуа, напрягайки се да разчете потъмнелия ръкопис. — Вълнени наметала, два коня…“ — Той вдигна поглед. — Пише, че отрядът се състои от „една дузина и един“ — тринайсет.

Подаде книгата на Бинабик, който се върна до огъня и двамата с Джарнауга я заразглеждаха внимателно.

— Значи ги е сполетяла беда — отбеляза Таусър, докато напълваше отново бокала си. — Според историите, които съм чувал, е тръгнал от Родстанби с две дузини избраници от най-добрите си мъже.

Исгримнур се бе втренчил в трола.

„Сигурно е доста умен — мислеше си римърът, — макар да нямам много вяра нито на него, нито на такива като него. И с какво държи това момче под властта си? Това също не ми харесва особено, макар да ми се струва, че историите, които разказват, са до голяма степен верни“.

— И каква работа ни върши всичко това? — попита той. — Щом мечът е изчезнал, просто го няма и се налага да направим всичко възможно да се укрепим добре тук.

— Херцог Исгримнур — обади се Бинабик, — вие май не разбирате: ние нямаме избор. Ако Кралят на бурите наистина е по-опасният ни враг — за което, мисля, сме единодушни, — изглежда, единствената ни надежда е да се сдобием с трите меча. Засега за два от тях не можем да направим нищичко. Остава Трън и трябва да го намерим — ако това въобще е възможно.

— Не ме поучавай, дребосък — изръмжа Исгримнур, но Джосуа махна уморено с ръка, за да предотврати свадата им.

— Престанете — каза принцът. — Оставете ме да помисля. Умът ми е трескав от толкова налудничави неща, струпани на едно място. Имам нужда от малко спокойствие.

Странгиард, Джарнауга и Бинабик заразглеждаха монашеската счетоводна книга и ръкописа на Моргенес, като разговаряха шепнешком; Таусър довърши виното си: до него навъсеният Исгримнур отпиваше малки глътки. Джосуа не откъсваше очи от огъня. Изтощеното лице на принца приличаше на изопнат върху кост пергамент; херцогът на Елвритшала избягваше да го поглежда.

„Дори баща му на смъртното си ложе не изглеждаше по-зле — мислеше си Исгримнур. — Дали има сили да ни поведе през обсадата, която, както изглежда, ще ни сполети много скоро? Има ли сили да оцелее самият той? Винаги е бил мислител, всичко го безпокои… макар, честно казано, да не е мухльо, когато хване меча и щита“.

Той пристъпи с тежка крачка към принца и отпусна мечата си лапа върху рамото му. Джосуа вдигна очи.

— Можеш ли да ми дадеш сигурен човек, приятелю? Имаш ли някой, който познава североизточните земи?

Исгримнур се замисли.

— Има двама-трима. Фреке обаче е твърде стар, за да издържи на пътуването, което замисляш. Айнскалдир не би ме изоставил, освен ако насила не го изблъскам с копието си през вратата на Наглимунд. А и положително ще ни дотрябва с неговата необузданост тук, когато битката стане прекалено напечена. Като язовец е — става най-свиреп и безпощаден, когато го набуташ в някоя дупка. — Херцогът се умълча за известно време. — От останалите бих ти дал Слудиг. Млад и силен е, а освен това и умен. Да, Слудиг ще ти свърши работа.

— Добре — бавно каза Джосуа. — Имам трима-четирима, които ще изпратя, но по-добре малка група, отколкото голяма.

— А за какво по-точно?

Исгримнур огледа обширната зала и отново се запита дали не им се привиждат призраци и дали зимният студ не е вкочанил разсъдъка им.

— Да търсят меча на Камарис — отвърна принцът с едва доловима усмивка. — Абсолютна лудост, а и нямаме на какво да се опрем, освен на отколешни истории и няколко нечетливи думи във вехти книги, но не бихме могли да си позволим да отхвърлим тази възможност. Посред лято ни връхлитат зимни бури. Всичките ни съмнения с нищо не променят този факт.

Той заоглежда залата, присвил замислено устни.

— Бинабик от Ийканук — извика накрая и тролът бързо дойде при него. — Ще поемеш ли водачеството на отряд по дирите на Трън? Познаваш северните планини по-добре от всички тук, с изключение на Джарнауга, може би, който, надявам се, ще се присъедини.

— За мен е огромна чест, принце — отвърна Бинабик и коленичи.

Дори Исгримнур не се сдържа и се ухили.

— За мен също е чест, принц Джосуа — каза Джарнауга, — но мисля, че не бива. Тук в Наглимунд ще служа най-добре. Краката ми са стари, но очите ми все още са зорки. Ще помагам на Странгиард в проучването на архивите, тъй като все още има много въпроси, които се нуждаят от отговор, много загадки се крият в разказите за Краля на бурите и за местонахождението на Минияр, меча на Фингил. А има и други възможности, с които също бих могъл да помогна.

— Ваше височество — попита Бинабик, — ако все още има непопълнено място, мога ли да получа разрешението ви да взема младия Саймън? В последното си желание Моргенес помоли момчето да бъде наглеждано от моя господар. След смъртта на Укикук сега аз съм господарят и не се отказвам от тази грижа.

Джосуа го изгледа скептично.

— И мислиш да се грижиш за него, като го вземеш със себе си в подобна налудничава експедиция из непознатия север?

Бинабик повдигна вежди.

— Непознат за големите хора, може би. За моя народ той е като домашен двор. А и по-безопасно ли е за него да остане в замък, на който предстои битка с Върховния крал?

Принцът стисна челото си, сякаш го болеше главата.

— Сигурно си прав. Ако тази крехка надежда се стопи, за всички, които са застанали на страната на господаря на Наглимунд, няма да има безопасно кътче. Ако момчето иска да тръгне, вземи го. — Той прегърна Бинабик. — Добре, малки човеко — ти си малък, но храбър. Върни се при книгите си, а утре сутрин ще ти изпратя трима добри еркинландци и човека на Исгримнур — Слудиг.

— Моите благодарности, принц Джосуа — отвърна Бинабик. — Но мисля, че трябва да потеглим през нощта. Малка група сме и е по-добре да не привличаме вниманието на злонамерените.

— Така да бъде — съгласи се Джосуа, изправи се и вдигна ръка, сякаш го благославяше. — Кой би могъл да каже дали това е някакво глупашко поръчение, или спасение за всички нас? Би трябвало да потеглите с фанфари и овации. Но необходимостта налага да няма почести и дискретността трябва да бъде съблюдавана неотклонно. Помнете, че мислите ни са с вас.

Исгримнур се поколеба, след което се приведе и стисна малката ръка на Бинабик.

— Всичко е дяволски странно — промълви той, — но Бог да е с вас. Ако Слудиг започне да се заяжда, бъди снизходителен. Лесно кипва, но е с добро сърце и е беззаветно предан.

— Благодаря ти, херцоже — отвърна замислено тролът. — Дано твоят бог наистина ни благослови. Тръгваме към непознати места.

— Като всички смъртни — добави Джосуа. — Рано или късно.

 

— Какво! Казал си на принца и на всички, че ще тръгна с вас? — Саймън сви юмруци от гняв. — Кой ти даде право?

— Приятелю Саймън — отвърна кротко Бинабик, — никой не те заставя да тръгнеш. Само поисках разрешение от Джосуа да участваш в това дирене и той го даде. Изборът зависи от теб.

— Мамка му! Какво друго бих могъл да избера? Ако кажа не, всички ще ме помислят за страхливец!

— Саймън. — Дребосъкът бе самото търпение. — Първо, моля те да не използваш войнишките попържни, които си усвоил току-що. Ние кануките сме благовъзпитан народ. Второ, не е хубаво да се съобразяваш чак толкова с мнението на другите. Така или иначе, тези, които остават в Наглимунд, съвсем не са страхливци.

Саймън въздъхна отчаяно и обви ръце около гърдите си. Загледа се в навъсеното небе и мътно прозиращото иззад облаците слънце.

„Защо хората винаги вземат решения вместо мен, без да ме питат? Да не съм дете?“

Остана неподвижен още няколко мига, със зачервено не само от студа лице. Бинабик протегна ласкаво малката си ръка към него.

— Приятелю, тъжно ми е, че за теб това не е чест, каквато се надявах, че ще бъде — свързана с една наистина ужасяваща опасност, разбира се, но чест все пак. Обясних колко важно ни се струва това дирене и че съдбата на Наглимунд и целия Север може да зависи от неговия успешен край. Естествено, всичко може да приключи без слава и триумф в бялата северна пустош.

Той потупа тържествено Саймън по ръката, след което бръкна в джоба на подплатения си с кожа елек.

— Вземи. — И пъхна в шепата му нещо твърдо и студено.

Обърканият Саймън погледна ръката си. Беше пръстен, най-обикновена тъничка халка с инкрустиран простичък знак: издължен овал с наклонен триъгълник в единия край.

— Рибешкият знак на Лигата на свитъка — обясни Бинабик. — Моргенес го е сложил на крачето на врабчето заедно с бележката, за която споменах. В края на бележката пишеше, че това е за теб.

Саймън се опита да огледа пръстена на слабата слънчева светлина.

— Не съм виждал Моргенес да го носи — каза той зачуден, че пръстенът не събужда у него никакъв спомен. — Всички членове на Лигата ли имат такива пръстени? А и имам ли право да го нося? Едва-едва чета. А и с писането не съм много добре.

Бинабик се усмихна.

— Моят господар нямаше такъв пръстен или поне никога не съм го виждал. Колкото до другото: Моргенес е искал да го имаш и съм сигурен, че това е достатъчно.

— Бинабик — Саймън присви очи, — от вътрешната страна има надпис. — Той вдигна пръстена към очите на трола. — Не мога да го прочета.

Тролът присви очи.

— Надписът е на някакъв ситски език… и е трудно да се прочете, защото е много ситен и шрифтът ми е непознат. — Продължи да оглежда пръстена още няколко мига. — Този знак означава „дракон“… а този, предполагам, „смърт“… „Смърт и дракон“?… „Смърт на дракона“? — Вдигна очи към Саймън, ухили се и сви рамене. — Нямам представа какво би могло да означава. Нямам достатъчно знания. Вероятно някаква приумица на твоя доктор или семеен девиз. Може би Джарнауга би могъл да го разчете.

Пръстенът без усилие се плъзна на средния пръст на дясната ръка на Саймън, сякаш му беше по мярка. Моргенес беше толкова дребен! Как го бе носил?

— Мислиш ли, че е магически? — попита внезапно младежът и присви очи, сякаш така би могъл да открие кръжащи като ситни мушици заклинания около пръстена.

— Дори да е — отвърна шеговито Бинабик, — Моргенес не е оставил никакви указания за употребата му. — И поклати глава. — Не ми се вярва. Просто спомен от човек, който държи на теб.

— Защо ми го даваш чак сега? — попита Саймън и усети, че се просълзява.

— Защото утре тръгвам на север. Ако решиш да останеш тук, може и да не се видим вече.

— Бинабик!

Беше му все по-трудно да удържи сълзите. Почувства се като малко дете, което препиращи се възрастни подбутват насам-натам.

— Чуй ме. — Лицето на трола беше съвсем сериозно. Той вдигна ръка, за да предотврати излишни възражения и въпроси. — Сега ти трябва да решиш, приятелю. Аз потеглям към покритата със сняг и лед земя с едно поръчение, което може да се окаже лудост и да погуби живота на безумците, които са решили да го изпълнят. Тези, които останат, ще се изправят срещу гнева на кралските войски. Боя се, че такъв избор е пагубен. — Бинабик поклати глава. — Но, Саймън, какъвто и да е изборът ти, да тръгнеш на север или да останеш да се сражаваш за Наглимунд — и принцесата, — ще си останем приятели, нали?

Той се вдигна на пръсти, тупна Саймън над лакътя, след това се обърна и закрачи през двора към архивите.

 

Саймън я завари сама да хвърля камъчета в кладенеца. Беше облечена в тежко наметало за дълъг път с качулка против студа.

— Здравей, принцесо — каза той.

Тя вдигна поглед и се усмихна печално. Изглеждаше много по-голяма, направо жена.

— Здравей, Саймън.

Дъхът й образува около главата й ореол от мъгла.

Той понечи да се поклони, но тя вече не го гледаше. Поредното камъче изтрака в стените на кладенеца. Той се подвоуми дали да не приседне, което би било нормално, но единственото подходящо място беше ръбът на кладенеца, което или би го поставило в неловка близост до принцесата, или би го принудило да гледа встрани. Предпочете да остане прав.

— Как си? — попита накрая.

Тя въздъхна.

— Чичо ми се държи с мен като с рохко яйце — все едно ще се строша, ако вдигна нещо или ме докосне някой.

— Сигурен съм… сигурен съм, че просто е притеснен за безопасността ти, след като преживя това рисковано пътуване, за да пристигнеш тук.

— Рискованото пътуване, което преживяхме двамата с теб. Но на теб никой не ти върви по петите, за да внимава да не си ожулиш коленете. Дори те обучават да се биеш с меч!

— Мири… Принцесо! — Саймън беше повече от изумен. — Надявам се, не искаш да се биеш с мечове?!

Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха. За момент очите й лумнаха като слънца, с някакъв необясним копнеж; миг по-късно тя отново сведе уморено глава.

— Не — промълви тя. — Всъщност не. Но наистина бих искала да направя нещо!

Изненада го нескритата болка, прозвучала в гласа й, и в същия момент си я спомни по време на бягството им нагоре по Стайл — как търпеливо понасяше всички трудности; спътник, за какъвто човек би могъл само да мечтае.

— Какво… какво искаш да направиш?

Тя отново го погледна, доволна от сериозния му тон.

— Добре — започна тя, — не е тайна, че на Джосуа му е трудно да убеди Девазалес, че неговият господар херцог Леобардис трябва да се опълчи срещу баща ми. Джосуа би могъл да ме изпрати в Набан!

— Да те изпрати… в Набан!?

— Разбира се, идиот такъв. — Тя се намръщи. — От страна на майка ми аз съм от дома Ингадарин, много благороден род от Набан. Леля ми е омъжена за Леобардис! Кой по-добре от мен би могъл да убеди херцога!?

Тя плесна с пъхнатите си в ръкавици ръце, за да е по-категорична.

— О… — Саймън не знаеше какво да отговори. — Може би Джосуа смята, че това ще е… би било… не знам. — Той се замисли. — Имам предвид дали е редно дъщерята на Върховния крал да бъде тази… която организира съюзи, насочени срещу него?

— А кой познава по-добре намеренията на Върховния крал?

Вече наистина беше ядосана.

— А какво… — Той се поколеба, но любопитството му надделя. — Какво изпитваш към баща си?

— Дали го мразя? — В гласа й прозвуча горчивина. — Мразя това, в което се превърна. Мразя това, което мъжете около него го подучиха да върши. Ако все пак открие доброта в сърцето си и осъзнае грешките си… е, тогава отново бих го обикнала.

В кладенеца се изсипа цяла лавина камъчета. Саймън продължаваше да стои неловко до нея.

— Съжалявам, Саймън — каза накрая тя. — Станала съм много лоша. Старата ми дойка би се изумила, че съм забравила възпитанието си, обикаляйки из горите. Как си ти, как вървят нещата ти?

— Бинабик ме помоли да тръгна с него в мисията, на която го изпраща Джосуа — отговори той неочаквано за самия себе си. — На север — добави многозначително.

Очакваше да се притесни и дори да се уплаши, но лицето й сякаш грейна отвътре; и макар да му се усмихваше, тя като че ли не го виждаше.

— О, Саймън! — възкликна тя. — Колко смело! Колко прекрасно! Можеш ли… Кога тръгвате?

— Утре — отвърна той, смътно съзнавайки, че поради някаква странна причина „помоли да тръгна“ се бе превърнало в „тръгвам“. — Но все още не съм решил — едва чуто добави той. — Помислих си, че може да съм по-нужен тук, в Наглимунд — да мятам копия от крепостната стена.

Последното беше казано, за да не би тя случайно да си помисли, че остава, за да работи в кухнята или нещо от този сорт.

— О, Саймън — продължи Мириамел и внезапно хвана студената му ръка. — Ако чичо ми има нужда да го направиш, трябва да го направиш! Толкова е слаба надеждата, която ни крепи, ако е вярно всичко, което чувам…

Тя посегна към шията си и бързо размота небесносиния шал, който носеше — нежна, прозрачна ивица плат, — и му го подаде.

— Вземи това и го носи.

Саймън усети кръвта да нахлува с бучене в главата му и да избива върху бузите му и положи максимални усилия устните му да не се разтегнат в малоумна усмивка от изумление.

— Благодаря… принцесо — промълви най-после той.

— Ако го носиш — тя се изправи, — ще бъде все едно и аз самата съм там.

Направи лека танцова стъпка и се разсмя.

Саймън напразно се опитваше да проумее какво точно се бе случило, и то за толкова кратко време.

— Точно така, принцесо — смотолеви той. — Все едно сте там.

Нещо в тона му мигновено промени настроението й: изражението й стана сериозно, дори тъжно. Усмихна се още веднъж, но този път усмивката й бе вяла и някак унила, след това светкавично пристъпи към него — той така се стресна, че за малко не вдигна ръка да я отблъсне — и докосна със студените си устни бузата му.

— Знам, че ще се държиш храбро, Саймън. Върни се невредим. Ще се моля за теб.

И мигновено изчезна — хукна през двора като момиченце, с пелерината си приличаше на тъмносива вихрушка, и се скри в сумрака на свода. Саймън стоеше с шала в ръка. Мислеше за него, за усмивката й, докато целуваше бузата му, и усети в него да лумва някакво пламъче. Сякаш по някакъв необясним начин една-единствена факла се възправяше с пламъка си срещу огромния сив мраз, вкочанил целия север. Едничка ярко блещукаща светлинка сред ужасяващ ураган… но дори едно самотно огънче е в състояние да отведе пътника невредим до дома му.

Събра мекия плат на топка и го пъхна под ризата си.

 

— Радвам се, че дойдохте толкова скоро — каза лейди Воршева.

Великолепието на жълтата й рокля сякаш се отразяваше в тъмните й очи.

— За мен е чест, милейди — отвърна свещеникът; погледът му блуждаеше из стаята.

Воршева се засмя дрезгаво.

— Вие сте единственият, за кого е чест да ме посети. Но това няма значение. Нали разбирате какво трябва да направите?

— Сигурен съм, че съм разбрал правилно. Трудно е за изпълнение, но лесно за проумяване.

Той приведе глава.

— Добре. В такъв случай не чакайте повече — колкото по-дълго е чакането, толкова по-малък е шансът за успех. А и плъзват всевъзможни слухове.

Тя изчезна в задната стаичка сред облака от коприни.

— Ъъ… милейди?

Мъжът духна в шепите си. Покоите на принца бяха студени — огънят не бе запален.

— Остава проблемът с… плащането?

— Нима не го правите от почит към мен? — извика Воршева от стаичката.

— Уви, госпожо, аз съм беден човек. Това, което ви трябва, изисква средства.

Той пак духна в шепите си и пъхна ръце дълбоко под робата си.

Тя се върна с кесия от лъскав плат.

— Това го знам. Ето. В злато, както обещах — половината сега, останалата половина, щом се убедя, че работата е свършена. — Подаде му кесията и се дръпна. — Воните на вино! Това ли е човекът, комуто е поверена толкова важна работа?

— Това е светопричастно вино, милейди. Понякога, при изпълнените ми с премеждия пътувания, то ми остава единственото нещо за пиене. Трябва да разберете.

Усмихна й се притеснено, след което направи знака на Дървото над златото и го изпразни в джоба на робата си.

— Правим онова, което отговаря на Божията воля.

Воршева бавно кимна.

— Това го разбирам. Не ме проваляйте. Вие служите на велика цел, не само на мен.

— Разбирам, госпожо.

Той се поклони, обърна се и излезе. Воршева стоеше, забила поглед в разхвърляните върху масата на принца пергаменти. След малко въздъхна дълбоко — работата беше свършена.

 

По залез-слънце на другия ден след разговора с принцесата Саймън се озова в покоите на принц Джосуа, за да се сбогува. Усещаше се някак замаян, сякаш току-що се бе събудил, докато слушаше последния разговор на принца с Бинабик. Момчето и тролът цял ден бяха приготвяли багажа си, бяха намерили нова подплатена с кожа пелерина и шлем, както и ризница, която Саймън да носи под връхните си дрехи. Тя едва ли би могла да го предпази от пряк удар на меч или улучила го в гърдите стрела, но щеше да му е от полза при някое не чак толкова смъртоносно нападение.

Тежестта й му вдъхна увереност, но Хейстън го предупреди че в края на целодневните преходи няма да му е особено весело.

— Да си воин е тежко бреме, момче — каза едрият мъжага, — а най-тежкото е да оживееш.

Самият Хейстън бе един от тримата еркинландци, направили крачка напред, когато капитаните подканиха желаещите. Като своите двама спътници — едрия почти колкото него Етелбърн, ветеран с рунтави мустаци и с белег върху лицето, и кльощавия Гримрик с лоши зъби и проницателен ястребов поглед — той се бе подготвял за обсада толкова дълго, че всичко, което би го размърдало, беше за предпочитане, дори едно такова опасно и тайнствено приключение, каквото се очертаваше да бъде това. Когато Хейстън разбра, че и Саймън тръгва, решението му да се присъедини стана още по-непреклонно.

— Да пращаш такова момче е лудост — изломоти той, — особено кат не се е научило да върти меча и да опъва лъка. По-добре да ида да го науча.

Слудиг, човекът на херцог Исгримнур, беше също там, млад римър в същите доспехи като на еркинландците — кожи и конусообразен шлем. Вместо дълъг меч, с каквито бяха въоръжени другите, русобрадият Слудиг беше пъхнал в колана си два нащърбени топора. Хилеше се веселяшки на Саймън, предугаждайки въпросите му.

— Случва се единият да заседне в нечий череп или гръден кош — обясни римърът. — Добре е да имаш един в резерва.

Саймън се опита да се усмихне.

— Добра повторна среща, Саймън — протегна мазолестата си ръка Слудиг.

— Повторна ли?

— Срещнахме се преди време в манастира „Хоудрунд“ — разсмя се Слудиг. — Но ти яздеше със задника нагоре на седлото на Айнскалдир. Надявам се, че можеш да яздиш и както трябва.

Саймън се изчерви, стисна ръката на северняка и се извърна.

— Не сме в състояние да ви подпомогнем кой знае с какво — изказваше съжаленията си Джарнауга на Бинабик. — Скендианските монаси не са оставили почти никакви записки за експедицията на Колмънд, освен сметките от продажбата на екипировката. Вероятно са го помислили за луд.

— Сигурно са имали основание — отбеляза тролът.

— Все пак открихме нещо — намеси се Странгиард.

Косата на свещеника стърчеше на кичури във всички посоки, а превръзката на окото му се бе поизместила настрани, все едно току-що бе вдигнал глава от книгите, в които се бе взирал цяла нощ… както всъщност си беше.

— Счетоводителят на манастира е написал — продължи той: — „Лордът не знае колко ще продължи пътуването му до Дървото на Римър…“

— То е неизвестно — каза Джарнауга. — Всъщност вероятно монахът погрешно е разбрал или е стигнало до него от трета ръка… но с положителност е име. Вероятно ще научите, когато стигнете до планината Урмшайм.

— Може би — добави замислено Джосуа — е град, през който ще минете, или селище в подножието на планината?

— Възможно е — не скри колебанието си Бинабик, — но от онова, което знам за тези места, между разрушения Скенди и планината няма нищо такова — нищо, освен лед, дървета и скали, разбира се.

Докато се сбогуваха, до слуха на Саймън достигна гласът на Сангфугол от стаята в дъното: пееше на лейди Воршева:

— … Дали да се заскитам

сред този зимен мраз?

Или да се завърна у дома?

Каквото и да кажеш, аз…

Саймън взе колчана си и провери за трети или четвърти път дали Бялата стрела е там. Като в просъница си даде сметка, че отново потегля на път — и отново не беше съвсем наясно защо. Толкова кратко беше времето, прекарано в Наглимунд. И вече изтичаше. Докосна хлабаво вързания около врата му син шал и си даде сметка, че повече може и да не срещне тези, които оставаха в тази стая или в Наглимунд… Сангфугол, стария Таусър или Мириамел. За момент му се стори, че сърцето му спира, той протегна ръка да се подпре на нещо и усети една силна ръка да го сграбчва за лакътя.

— Дръж се, момче. — Беше Хейстън. — Не стига, че не знаеш да въртиш меча и да стреляш, ами сега ще трябва и да те качим на коня.

— На кон? — възкликна Саймън. — Това ще ми хареса.

— Няма да ти хареса — ухили се Хейстън. — Първите месец-два.

Джосуа се обърна с по няколко думи към всеки от тях, след което си заразменяха сърдечни и тържествени ръкостискания. Малко по-късно се озоваха в мрачния мразовит двор, където ги очакваше Куантака заедно със седем потропващи с копитата си и изпускащи пара коне, пет от които ездитни и два товарни за тежкия багаж. Ако въобще имаше луна, беше се скрила като заспала котка зад одеялото на облаците.

— Добре, че е тъмно — обади се Бинабик и се метна в новото седло върху сивия гръб на Куантака.

Мъжете, които за първи път виждаха „коня“ на трола, се спогледаха изненадани. Бинабик цъкна с език и вълчицата се понесе пред тях. Стражата вдигна бариерите и скоро спътниците излязоха под необятното небе сред ширналото се, тънещо в сенки поле.

— Сбогом на всички — промълви Саймън.

 

Високо в Стайл, от билото на извисяващия се над Наглимунд хълм ги наблюдаваше един черен силует.

В безлунната нощ Инген Джегер не успя да види почти нищо, освен това, че някакви хора излизат от замъка през източната врата. Това все пак беше достатъчно, за да възбуди любопитството му.

Потри ръце и помисли да извика някой от хората си, за да се спуснат и да огледат по-добре. Вместо това вдигна юмрук към устата си и избуха като снежен бухал. След секунди от шубрака се измъкна огромен силует. Беше хрътка, по-голяма дори от онази, която бе удушила опитомената вълчица на трола, грейнала в бяло под лунната светлина; очите й проблясваха като два перлени прореза върху издължената ухилена муцуна. Звярът изръмжа глухо и дълбоко и завъртя глава.

— Да, Нику’а, да — изсъска Инген. — Пак е време да половуваме.