Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (36)

33. От пепелищата на Асу’а

— Истории в историите — произнесе напевно Джарнауга, докато сваляше наметката си от вълча кожа.

Пламъците осветиха увитите около дългите му ръце змии и това предизвика нови шушукания.

— Не мога да ви разкажа историята на Лигата на свитъка, без първо да проумеете рухването на Асу’а. Залезът на крал Ейлстан Фискерн, създателя на Лигата като стена срещу мрака, не може да бъде отделен от залеза на Инелуки, чийто мрак се стоварва върху ни сега. Тъй че историите са преплетени една с друга като нишките на платно. Ако изтеглите само една от тях, тя си остава една отделна нишка. Никой не е в състояние да разгадае целия гоблен само от една-единствена нишка.

Докато говореше, Джарнауга прокарваше тънките си пръсти през сплетената си брада, приглаждаше я и я подреждаше, сякаш самата тя беше гоблен, който би могъл да придаде някакъв смисъл на разказа му.

— Дълго преди хората да дойдат в Остен Ард — продължи той — тук живеели ситите. Нито един мъж и нито една жена не знаят кога са пристигнали те от изток, от земите на изгряващото слънце, за да се заселят тук. В Еркинланд, там, където сега се възправя Хейхолт, те изградили най-величавото си творение, замъка Асу’а. Изкопали дълбок ров, за да положат основите му в самата сърцевина на Остен Ард, след което построили стени от слонова кост, перли и опал, по-високи от дърветата, и кули, които се възправяли в небето като корабни мачти, кули, от които се виждал целият Остен Ард, а притежаващите остро зрение сити можели да наблюдават великия океан, който опасва западното крайбрежие.

— Безброй години те живели сами в Остен Ард и построили по планинските склонове и в горските усои своите крехки градове, които приличали на цветя от лед, както и горските си поселища, напомнящи лодки с много платна — продължи той. — Но Асу’а бил най-величествен и кралете на ситите царували векове наред тъкмо там.

Джарнауга спря и огледа насядалите около масата.

— Първите хора, които пристигнали, били прости пастири и рибари, оставили зад гърба си пустошта на запад, вероятно побягнали от нещо ужасно или просто в търсене на нови пасища. Ситите не им обърнали повече внимание, отколкото на сърните или на дивите котки, дори след като броят им бързо нараснал и хората започнали да издигат каменни градове и да изковават инструменти и оръжия от бронз. Тъй като не посягали към онова, което принадлежало на ситите, и не напускали границите на предоставените им земи, царувал мир. Дори Набанската империя на юг, прочута със своите изкуства и бойна слава, скрила под огромната си сянка всички простосмъртни от Остен Ард, не причинявала никакви грижи на ситите и техния ърл-крал Ию’унигато.

Джарнауга се огледа за нещо за пиене и докато един паж му наливаше, сред слушателите се разнесоха недоумяващи шушукания.

— Доктор Моргенес ми разказваше за това — прошепна Саймън на Бинабик.

Тролът се усмихна и кимна разсеяно, очевидно замислен за нещо свое.

— Сигурен съм, че няма нужда — подхвана отново Джарнауга, повишил глас, за да привлече вниманието на мърморещото множество — да говоря за промените, настъпили с появата на първите римъри. И без това достатъчно стари рани ще зейнат, без да се спираме на всичко случило се, когато те успели да прекосят водната шир, пристигайки от запад. Но онова, за което трябва да се каже, е походът на крал Фингил от север и рухването на Асу’а. Пет дълги столетия са покрили голяма част от историята с отломките на времето и невежеството, но преди двеста година кралят-рибар Ейлстан основал Лигата именно за да изрови и съхрани това знание. Тъй че сега ще ви разкажа неща, които повечето от вас не са чували никога… При битката на Чука и равнината Ач Самрат, и в Утануош Фингил и войските му победили и стегнали примката около Асу’а. Ситите загубили последните си съюзници сред хората при Самърфилд в Ач Самрат, а след разгрома на хернистирците никой измежду ситите не бил в състояние да противостои на северното желязо.

— Разгром, постигнат с цената на предателство — обади се принц Гуитин; лицето му бе зачервено и целият трепереше. — Само предателство е пропъдило Синах от бойното поле — продажните тритинги нападнали хернистирците в гръб с надеждата да получат трохите от кървавата трапеза на Фингил!

— Гуитин! — изрева Джосуа. — Чу Джарнауга: това са стари рани. Тук не присъства нито един тритинг. Би ли прескочил масата, за да се нахвърлиш срещу херцог Исгримнур, тъй като той е римър?

— Ами да опита — изръмжа Айнскалдир.

Гуитин сконфузено наведе глава.

— Прав си, Джосуа. Джарнауга, приеми извиненията ми.

Старецът кимна и синът на Лут се извърна към Исгримнур.

— И разбира се, херцоже, тук ние сме най-близките съюзници.

— Никой не е обиден, млади господине — усмихна се Исгримнур, но застаналият до него Айнскалдир не откъсваше очи от Гуитин, който го гледаше не по-малко напрегнато.

— И така — продължи Джарнауга, сякаш никой не го бе прекъсвал — макар стените на Асу’а да били скрепени с древни и могъщи вълшебства, витаела прокобата, че настъпва краят на тази крепост и сърцевина на рода на ситите, че простосмъртните са на път да сринат този дом и ситите ще изчезнат завинаги от Остен Ард. Крал Ию’унигато се облякъл целият в бял траур и заедно със своята кралица Амерасу прекарал дългите дни на обсадата на Фингил — които се превърнали в месеци, а след това в години, тъй като дори хладната стомана не била в състояние да разруши съграденото от ситите за една нощ, — заслушан в меланхолична музика и поезия, която разказвала за щастливите времена на ситите в Остен Ард. Отвън, от лагерите на обсадилите крепостта северняци, Асу’а продължавала да внушава могъщество, обгърната от вълшебства и магьосничество… но зад блещукащата обвивка пулсирало затихващото й сърце. Но имало все пак измежду ситите един, който не искал да се примири и да прекарва последните си дни в оплакване на изгубеното спокойствие и поруганата невинност. Това бил синът на Ию’унигато и се казвал… Инелуки.

Без да изрече нито дума, но съвсем не безшумно, епископът беше започнал да събира нещата си. Сега махна с ръка към младичкия дякон, който го придружаваше, за да му помогне да се изправи на крака.

— Извини ме, Джарнауга — каза Джосуа. — Епископе, защо ни оставяш? Както сам чуваш, ужасяващи неща са се насочили срещу нас. Очакваме твоята мъдрост и могъществото на Майката Църква да ни поведе.

Епископът го изгледа сърдито.

— Да не искаш да остана тук на този военен съвет, който никога не съм одобрявал, за да слушам този… този налудничав човек как изрежда имената на езически демони? Погледнете се всички — гълтате думите му, сякаш всички до една са от Книгата на Ейдон.

— Тези, за които говоря, са родени много преди вашата свещена книга, епископе — обади се кротко Джарнауга, но наклони заплашително глава напред.

— Фантазии — изсумтя епископът. — Мислиш, че съм някой заядлив дъртак, но ти казвам, че тези детински приказки ще те докарат до проклятие. По-тъжното е, че заради теб то ще се стовари върху цялата ни земя.

Той очерта с ръка знака на Дървото във въздуха пред себе си — като щит — и се заклатушка към изхода, опрян на ръката на младия свещеник.

— Фантазии или не, демони или сити — каза Джосуа и огледа събралите се, — това е моята зала и помолих този човек да ни разкаже онова, което знае. Никакви пререкания повече.

И седна на мястото си.

— Сега внимавайте — продължи Джарнауга, — защото идва най-същественото. Говоря за Инелуки, сина на краля-ърл Ию’унигато. Инелуки, чието име на езика на ситите означава „ясно слово“, бил по-младият от двамата сина на краля. Заедно с по-големия си брат Хакатри той победил змея Хидохебхи Черния, майка на червения змей Шуракай, убит от Престър Джон, както и на Игджарджук, белия дракон на Севера.

— Ще ме извиниш ли, Джарнауга? — изправи се един от приближените на Гуитин. — За нас това е доста странно, макар и не съвсем неизвестно. Ние, хернистирците, познаваме легендите за един черен дракон, майката на всички змейове, но в тях тя е наречена Дрочнатаир.

Джарнауга кимна като учител на своя ученик.

— Това е името, с което са я знаели първите хора на запад, дълго преди Херн да построи Тайг в Хернисадарк. Ето така оцеляват отломки от древни истини — в приказките, които децата слушат в леглата си вечер или които войници и ловци си разказват край огньовете. Но Хидохебхи е нейното ситско име, а тя била по-силна от всяко от децата си. В битката с нея, която е дълга и знаменита история, братът на Инелуки — Хакатри — пострадал ужасно, обгорен от ужасяващите й пламъци. Нито умирал, нито можел да бъде намерен лек за раните му и облекчение за безкрайните му мъки в целия Остен Ард. Накрая кралят го положил в една лодка с най-доверения му прислужник и двамата потеглили през океана на запад, тъй като ситите вярвали, че отвъд залязващото слънце съществува земя, където няма болка и където Хакатри ще оздравее.

— Така Инелуки станал наследник на баща си под сянката на оттеглянето на Хакатри — продължи той; — Може би обвинявайки сам себе си, той прекарал дълги години в издирването на знания, по всяка вероятност запретени както за хората, така и за ситите. Първоначално сигурно се е надявал да помогне на брат си и да го върне от неизследвания запад… но както обикновено се случва, много скоро диренията му го обсебили изцяло и Инелуки, чиято хубост била тихата музика на замъка Асу’а, започнал да изглежда все по-странен на околните — един търсач сред мрака… Случило се така, че когато северняците се надигнали да грабят и убиват, за да сключат най-накрая смъртоносен железен кръг около Асу’а, именно Инелуки се заел да разбие капана. В дълбоките пещери под Асу’а, осветени от умело конструирани огледала, имало магьоснически градини, където ситите отглеждали странните дървета, които използвали така, както южняците използвали бронза и северняците желязото. За вълшебните дървета, чиито корени според някои стигали чак до центъра на земята, се грижели посветени градинари-жреци. Всеки ден те повтаряли древните заклинания и изпълнявали вечните ритуали, от които дърветата заяквали, а през това време кралят и придворните му в замъка отгоре потъвали във все по-дълбоко отчаяние и забрава.

— Но Инелуки не забравял градините, нито пък тайните книги, които бил прочел, и забулените пътеки, които избродил в търсене на мъдростта. — Джарнауга си пое дъх. — В покоите си, където не пристъпвал вече никой, се заел с нещо, с което се надявал да спаси Асу’а и ситите. С огромни мъки той успял по някакъв начин да произведе черно желязо, което присадил на вълшебните дървета така, както градинар облагородява своите овошки. Много от дърветата, не по-малко чувствителни от самите сити, се поболели и загинали, но едно оцеляло. Инелуки обсипал това дърво със заклинания и думи, вероятно по-древни и от ситите, които проникнали по-надълбоко и от корените му. Дървото отново израснало мощно, но този път в жилите му като кръв течало отровното желязо. Като видели съсипаната свещена градина, пазачите побягнали. Съобщили на крал Ию’унигато и той се обезпокоил, но нищо не можело да спре сина му, независимо от неизбежния край. Какво можела да им помогне вълшебната гора срещу всичките тези светлооки мъже със смъртоносното желязо в ръцете си, обградили отвсякъде крепостта?

— Колкото повече заяквало дървото — продължи старецът, — толкова по-зле се чувствал Инелуки, но волята му била по-силна от всяка болест. Останал непреклонен, докато най-после не дошло време да пожъне плодовете на упорството си. Грабнал страховитото растение, цялото пронизано от гибелно желязо, и се качил в ковачниците на Асу’а. Изтощен, изпаднал в умопомрачение, но изпълнен с мрачна решителност, той наблюдавал с безразличие бягащите презглава майстори-ковачи на Асу’а. Сам разпалил ковашките пещи и ги нажежил както никога преди това; сам изрекъл Думите на Сътворяването, блъскайки с Чука, който формира, хващан дотогава единствено от Главния ковач. Сам сред червените отблясъци на ковачницата изковал меч, страховит сив меч, който всявал ужас дори само като го погледнеш. И призовал такива смразяващи и сатанински магии, докато го изковавал, че дори въздухът в Асу’а пращял и пукал от жегата, а стените се люшкали, сякаш разтърсвани от гигантски юмруци. След това отнесъл новоизкования меч в огромната зала на баща си, за да покаже на своя народ това, което ще го спаси. Но видът му бил толкова ужасен, а сивият меч толкова страховит, искрящ с почти ослепяващ очите блясък, че ситите хукнали подплашени от залата и в нея останали само Инелуки и баща му Ию’унигато.

 

В надвисналата тишина след думите на Джарнауга, толкова дълбока, че дори и огънят сякаш бе стаил дъха си и бе престанал да пращи, Саймън усети как настръхва, изпаднал в някаква странна замаяност.

„Меч! Сив меч! Виждам го толкова ясно! Какво означава това? Защо не мога да се отърва от тази мисъл?“

Той се зачеса с всичка сила по главата, като че ли болката би могла да роди някакъв отговор.

 

— Когато кралят-ърл най-после видял какво е направил синът му, сърцето му се смразило, тъй като острието, което държал в ръцете си Инелуки, не било просто оръжие, а проклятие срещу земята, родила едновременно желязо и омагьосано дърво. Това било отвор в тъканта на съзиданието, през който изтичал животът.

„Не бива да се създава такова нещо — казал той на сина си. — По-добре да потънем в пустошта на забравата, по-добре простосмъртните да оглозгат кокалите ни, по-добре изобщо да не бяхме се раждали, отколкото да създаваме такова нещо, а камо ли да го използваме“.

Но Инелуки бил изпаднал в умопомрачение от могъществото на творението си.

„Това е единственото оръжие, което ще ни спаси! — отвърнал той на баща си. — В противен случай тези създания, тези насекоми ще се нароят върху лицето на земята и ще унищожат всичко по пътя си, ще заличат красотата, която нито виждат, нито възприемат. Трябва да им се попречи на всяка цена!“

„Не — настоял Ию’унигато. — Не. Понякога цената е прекалено висока. Погледни се! То вече е съсипало разума и сърцето ти. Аз съм твой крал и твой отец и ти заповядвам да го унищожиш, преди да те е погълнало изцяло“.

Като чул тези думи, с които баща му настоявал да унищожи онова, заради което едва не загинал, докато го изковавал — и то с единствената цел да спаси народа си от окончателния мрак, — Инелуки изпаднал в умопомрачение, вдигнал меча и го стоварил върху баща си. Така погубил краля на ситите.

Подобно нещо не се било случвало никога и щом Инелуки видял Ию’унигато да лежи бездиханен пред него, дълго ридал безутешно не само заради баща си, но и за себе си, и за своя народ. Накрая вдигнал сивия меч пред очите си.

„В печал беше създаден — изрекъл той — и печал донесе със себе си. Печал ще бъде името ти“.

И го нарекъл Джингизу на езика на ситите.

 

„Печал… меч, наречен Печал…“, отекна в съзнанието на Саймън и мислите му се запремятаха, заглушавайки думите на Джарнауга, бурята отвън и всичко останало. Защо му прозвуча толкова познато? „Печал… Джингизу… Печал…“

 

— Но историята не свършва с това — продължи северянинът и повиши глас, което вся допълнителен смут в душите на и без това тревожните му слушатели. — Обезумял както никога заради онова, което сторил, Инелуки грабнал брезовата корона от главата на баща си и се самообявил за крал. Всички били потресени от убийството и никой от семейството и роднините му не се осмелил да му се противопостави. Дори някои тайно се зарадвали на промяната, особено петима, които като Инелуки били разгневени от идеята за пасивна капитулация пред обкръжилите ги простосмъртни. С Печал в ръката си, Инелуки бил направо неукротим. С петимата си съратници — които ужасените и суеверни северяни нарекли Червената ръка заради техния брой и огненочервените им наметала — Инелуки за първи път през продължилата почти цели три години обсада повел битка извън стените на Асу’а. Само благодарение на численото си превъзходство железните пълчища на Фингил попречили на превърналия се в кошмар за тях Инелуки да разбие обсадата. Ако и останалите сити се били присъединили към тях, вероятно и досега по крепостите на Хейхолт щяха да крачат техни крале.

Но народът на Инелуки нямал никаква воля за битка. Уплашени от своя нов крал и ужасени от убийството на Ию’унигато, ситите се възползвали от причинената от Инелуки и Червената ръка неразбория, за да напуснат Асу’а, предвождани от кралица Амерасу и Шима’онари, син на брата на Инелуки Хакатри, и се скрили в мрачните дебри на гората Алдхеорте от кръвожадните простосмъртни и своя крал.

Така Инелуки се оказал изоставен почти само с петимата си ратници сред стените на величествения Асу’а. Дори мощните му магии били безсилни пред многочислената армия на Фингил. Заклинанията на северните шамани превъзмогнали непристъпността на древните стени. С катран, слама и факли римърите подпалили изящните постройки. Пълзящите пушеци и пламъци накарали и последните сити да ги напуснат, онези, които били твърде слаби или боязливи, за да побегнат, или изпитвали твърде силна привързаност към вековния си дом. Римърите на Фингил извършили ужасяващи неща; останалите сити нямали сили да се съпротивляват. Настъпил краят на техния свят. Свирепите убийства, жестоките мъчения и изнасилвания на беззащитните жертви, вандалското унищожение на хиляди изящни и незаменими предмети, всичко сторено от армията на Фингил оставило кървавия си отпечатък върху нашата история и това петно никога няма да бъде заличено. Бегълците в гората чували стенанията и тръпнели, и отправяли молитви към предците си за справедливост.

В този последен, най-фатален час Инелуки се изкачил заедно с Червената ръка на върха на най-високата кула. Очевидно бил взел решение онова, което ситите нямало повече да обитават, никога да не стане дом на хората.

Този ден изрекъл думи, по-ужасяващи от всичко, което бил изрекъл дотогава, и далеч по-гибелни дори от онези думи, с помощта на които закалил Печал. Докато гласът му отеквал над буйните пламъци, римърите се строполявали със стенания в крепостния двор, с овъглени лица и изтичаща от очите и ушите им кръв. Екотът станал непоносим, превръщайки се във всеобщ предсмъртен писък. Огромна светкавица нажежила до бяло небето, последвана от абсолютен мрак, толкова непрогледен, че дори Фингил, който се намирал в палатката си на повече километър, помислил, че е ослепял.

Все пак Инелуки се провалил. Асу’а все така се издигала на мястото си и продължавала да гори, макар много от воините на Фингил да се гърчели във вопли и предсмъртни ридания на земята в основите на кулата. На самия връх, странно как недокоснат от пушеците и пламъците, вятърът отвявал шест купчинки сива пепел и бавно я разпръсквал из двора.

 

„Печал…“, въртеше се в главата на Саймън, който едва успяваше да си поеме дъх. Светлината на факлите трептеше като побесняла. „Хълмът. Чух колелата на каруцата… те докараха Печал! Сякаш Дяволът, затворен в кутия… ядрото на всичката печал“.

 

— Така умрял Инелуки. Мигове преди да издъхне, един от офицерите на Фингил се заклел, че видял огромен пурпурен като нажежени въглени силует да изскача от кулата и да се вие като пушек, сякаш протегната към небето гигантска червена ръка…

— Неееее! — изкрещя Саймън и скочи от мястото си.

Нечия ръка се протегна да го спре, след това още една, но той се освободи от тях като от паяжина.

— Те донесоха сивия меч, ужасяващия меч! А после го видях! Видях Инелуки! Той беше! Той беше!…

Залата се заклатушка и лицата с втренчени в него очи — на Исгримнур, на Бинабик, на стареца Джарнауга — заподскачаха пред погледа му като риби над повърхността на езеро. Искаше да каже още нещо, да им разкаже всичко за хълма и за белите демони, но пред него дръпнаха някаква черна завеса…

 

Саймън препускаше из мрачни пространства и единствените му спътници в празното бяха думи.

„Урод! Ела при нас! Има специално място за теб!“

„Едно момче! Дете на простосмъртни! Какво видя то, какво видя то?“

„Вкочани очите му и го спусни в сянката. Покрий го с лепкав, хаплив мраз“.

Пред него изникна някакъв огромен като хълм силует с формата на глава на елен с разклонени рога. Имаше корона от белезникави камъни, а в очите му горяха огньове. Червена беше и ръката му и когато го сграбчи и го повдигна, пръстите й го изгориха като главни. Наоколо проблясваха бели лица, блуждаещи в мрака като пламъчета на свещи.

„Колелото се върти, простосмъртни, върти, върти… Кой си ти да го спреш?“

„Мушица е той, нищожна мушица…“

Кървавочервените пръсти го стиснаха, а огнените очи припламнаха с мрачна и безгранична насмешка. Саймън надаваше пронизителни писъци, но в отговор отекваше безсърдечен кикот.

 

Събуди го някаква странна вихрушка от тътнещи гласове и притискащи го ръце и се озова в свят, отразил като в огледало съня му, обкръжен от надвиснали над него призрачно бледи като гъби лица, осветени от отблясъците на факли. Зад неясните им овали по стените блещукаха светли точици и чезнеха в надвисналия отгоре сумрак.

— Събужда се — каза някакъв глас и проблясващите точици внезапно се приближиха и образуваха редици закачени един до друг глинени съдове.

Лежеше на пода на някакъв килер.

— Не изглежда добре — обади се друг неспокоен и плътен глас. — Най-добре да му дам още вода.

— Сигурна съм, че ще се оправи, ако искате да се върнете вътре — отвърна първият и Саймън се усети да мига и да се кокори, за да види лицето на този, комуто принадлежеше гласът.

Беше Мария — не, беше Мириамел, застанала на колене до него; не можеше да не забележи смачкания ръб на роклята й върху нечистия каменен под.

— Не, не — каза другият, херцог Исгримнур, и подръпна нервно брадата си.

— Какво… стана?

Дали не бе паднал и не бе ударил главата си? Опипа внимателно главата си, но не усети никаква подутина.

— Катурна се, момче — измърмори Исгримнур. — Разкрещя се, че… че си видял разни неща. Изнесох те тук и…

— И остана да те гледа как лежиш на пода — обади се със строг глас Мириамел. — Добре, че дойдох. — Тя вдигна поглед към римъра. — Нали си участвал в битки? Какво правиш, когато някой е ранен — пулиш се насреща му ли?

— Това е друго — оправда се херцогът. — Превързваме ги, ако са ранени и им тече кръв. Отнасяме ги върху щитовете им, ако са мъртви.

— Много умно — изсумтя Мириамел, но Саймън забеляза усмивка да опъва устните й. — А ако не им тече кръв или не са мъртви, вероятно просто ги прекрачвате? Няма значение.

Исгримнур стисна устни и подръпна брадата си.

Принцесата продължи да попива челото на Саймън с навлажнената си кърпичка. Той нямаше представа дали това върши някаква работа, но в момента му беше приятно да лежи и да се грижат за него. Съзнаваше, че съвсем скоро ще му се наложи да дава обяснения.

— Аз… аз те познах, момче — каза най-после Исгримнур. — Беше в „Свети Хоудрунд“, нали? И този трол… мисля, че го видях…

Вратата на килерчето се открехна по-широко.

— А, Саймън! Надявам се, че дойде на себе си.

— Бинабик! — възкликна Саймън и опита да се надигне. Мириамел го натисна внимателно, но категорично по гърдите, принуждавайки го да остане легнал. — Наистина го видях, видях го! Точно това не можех да си спомня! Хълмът, пожарът и… и…

— Знам, приятелю Саймън, започнах да проумявам много неща, когато се изправи — но не всичко все пак. Все още има доста неясни неща в тази загадка.

— Сигурно си мислят, че съм луд — изпъшка Саймън и отблъсна ръката на принцесата, наслаждавайки се на мигновеното съприкосновение.

Какво си мислеше тя? Наблюдаваше го, както пораснало момиче гледа по-малкия си палав брат. По дяволите и момичета, и жените!

— Не, Саймън. — Бинабик приклекна до Мириамел и го заоглежда загрижено. — Разказах много истории, сред които и общото ни приключение. Джарнауга потвърди много от онова, за което намекваше моят господар. Той също е получил едно от последните съобщения на Моргенес. Не, никой не те мисли за луд, макар доста хора все още да не осъзнават реалната заплаха. Особено барон Девазалес, струва ми се.

— Мммм… — Исгримнур затътри ботуша си по пода. — Ако момъкът е наред, по-добре да вляза вътре. Саймън, нали така беше? Да, добре… пак ще си поговорим.

Херцогът успя да измъкне огромно си туловище от тясното килерче и затрополи по коридора.

— И аз ще отида. — Мириамел се изправи и изтупа набързо праха от роклята си. — Има неща, които не могат да бъдат решени, преди да бъда изслушана, каквото и да си мисли чичо ми.

На Саймън му се прииска да й благодари, но не можа да се сети за нищо, което да каже и което не би го накарало да се почувства още по-неловко. Докато успее да се освободи от скрупулите си, принцесата се отдалечи сред вихрушка от коприна.

— Ако се чувстваш достатъчно добре, Саймън — обади се Бинабик и протегна малката си груба ръка, — има неща, които трябва да чуем в заседателната зала. Струва ми се, че в Наглимунд никога не е имало подобен съвет.

 

— На първо място, млади момко — започна Джарнауга, — макар да вярвам на всичко, което ни каза, трябва да си наясно, че този, когото си видял на хълма, не е Инелуки.

Пламъците в камината се бяха превърнали в тлеещи въглени, но никой не бе напуснал залата.

— Ако бе видял Краля на бурите в образа, който би трябвало да има сега, той щеше да те превърне на пихтия, полепнала върху Камъните на гнева. Не, онзи, когото си видял — освен бледоликите норни и Елиас с неговите васали, — е един от Червената ръка. Дори да е така, за мен е невероятно, че след срещата с това среднощно привидение си запазил разсъдъка си.

— Но… но…

Щом започна да си припомня казаното от стареца в мига преди да загуби съзнание, когато спомените му за тази ужасна нощ — смразяваща я бе нарекъл докторът — бяха започнали да изплуват, Саймън отново изпита объркване и смут.

— Но нали казахте, че Инелуки и неговите… Червената ръка… са мъртви?

— Мъртви, да. Земните им обвивки са се изпепелили в последните гибелни мигове. Но нещо е останало: някой или нещо, което е претворило меча Печал. По някакъв начин — и без да бях узнал за преживяното от теб, защото доказателство именно за това е възникването на Лигата на свитъка — Инелуки и неговата Червена ръка са оцелели: като сън наяве или като неумираща идея може би, скрепени единствено от омраза сенки, както и от последните ужасни заклинания на Инелуки. Така или иначе мракът, обсебил съзнанието му накрая, все още е жив.

— Крал Ейлстан Фискерн пристигнал след три столетия в Хейхолт, замъка, който се издигал върху костите на Асу’а — продължи той. — Ейлстан бил мъдър човек, който се стремял към познанието, и в развалините под Хейхолт открил неща, благодарение на които разбрал, че Инелуки не бил погубен окончателно. Създал Лигата, на която съм член и чийто брой силно намаля със загубата на Моргенес и Укикук, за да не изчезне старото знание. Не само за мрачния господар на ситите, но и за много други неща, случили се през тези злокобни времена в северните предели на Остен Ард. С годините постепенно станало ясно, че по някакъв начин Инелуки или неговият дух, или привидение, или оживяла воля отново се проявил сред единствените същества, които биха могли да го приемат.

— Норните! — отсече Бинабик, сякаш плътен облак мъгла внезапно се бе вдигнал от очите му.

— Норните — потвърди Джарнауга. — Съмнявам се, че дори Белите лисици първоначално са знаели какво се е случило с него, но скоро влиянието му в Стормспайк явно станало много силно, за да може да се отрече. Петимата от Червената ръка също се завърнали с него, макар и във вид, какъвто никой на тази земя не познавал преди това.

— А ние сме смятали, че почитаният от черните римъри Льокен е бил само наш езически бог на огъня — отбеляза учудено Исгримнур. — Ако знаех колко много са се отдалечили от пътеката на светлината… — Той докосна закаченото на шията му Дърво. — Усирис!

Принц Джосуа, който бе слушал, без да отрони дума, се наведе напред.

— Но защо, ако този изскочил от миналото демон е истинският ни неприятел, не ни се представи? Защо използва като маша моя брат Елиас?

— Ето че стигаме до мястото, където дългите години на проучвания на върха на Танголдир не могат да ми помогнат — сви рамене Джарнауга. — Наблюдавах и слушах, и пак наблюдавах — именно затова бях там, — но какво става в мозъка на такива като Краля на бурите не съм в състояние да ви кажа.

Етелферт от Тинсет се изправи и се окашля. Джосуа му кимна да говори.

— Ако всичко това е истина… а трябва да призная, че ми се вие свят от всички тези истории… може би… аз съм в състояние да ви го кажа.

Той се огледа, сякаш очакваше някой да го прекъсне заради самонадеяността му, но тъй като върху лицата на околните се четяха единствено тревога и объркване, отново се окашля и продължи:

— Римърите — той погледна Джарнауга — казват, че именно нашият Ейлстан Фискерн пръв забелязал завръщането на Краля на бурите. Това е станало три столетия след превземането на Хейхолт от Фингил. Почти преди двеста години. Ще рече, че на този… демон, мога да допусна, му е трябвало много време да възвърне силата си.

— Ние, които владеем земи, заобиколени от ненаситни съседи — той погледна крадешком Ордмаер, но тлъстият барон беше съвсем пребледнял и не реагира на прикритата му нападка, — знаем, че най-добрият начин да се защитиш е като накараш съседите си да воюват един срещу друг. Струва ми се, че тъкмо това се случва тук. Този римърсгардски демон дава подарък на Елиас, след което го скарва с неговите барони, херцози и останалите.

Етелферт изгледа околните, придърпа туниката си и седна.

— Не е „римърсгардски демон“ — изръмжа Айнскалдир. — Ние сме ейдонити.

Джосуа не обърна внимание на забележката на северняка.

— Има истина в това, което казвате, лорд Етелферт, но мисля, че тези, които познават Елиас, ще се съгласят, че той също не е лишен от собствени намерения.

— Не му беше нужен някакъв ситски демон, за да ми отнеме земята — вметна натъртено Исгримнур.

— Въпреки това — продължи Джосуа — намирам, че на Джарнауга, Бинабик от Ийканук… и младия Саймън, който беше чирак на доктор Моргенес… за съжаление може да им се вярва. Бих предпочел да мога да заявя, че не вярвам на тези приказки, все още не съм сигурен на какво точно вярвам, но не мога и да не ги взема под внимание. — Той отново се извърна към Джарнауга, който побутваше с ръжен огъня в най-близката камина. — Ако мрачните прокоби, които вещаеш, са истина, кажи ми едно нещо: какво иска Инелуки?

Старецът продължи да гледа в огъня, после изведнъж замахна с ръжена.

— Както вече казах, принц Джосуа, моята задача е да бъда очите на Лигата. И Моргенес, и господарят на младия Бинабик знаеха по-добре от мен какво би могло да се спотайва в главата на Господаря на Стормспайк. — Той вдигна ръка, сякаш за да предотврати по-нататъшни въпроси. — Ако трябваше да гадая, бих казал следното: помислете за омразата, съхранила жив Инелуки в празнотата и измъкнала го обратно от пламъците на собствената му смърт…

— Значи онова, което иска Инелуки — прозвуча тежко гласът на Джосуа в мрачната, притаила дъх зала, — е мъст?

Джарнауга продължи да се взира в жарта.

— За много неща трябва да помисля — въздъхна господарят на Наглимунд — и не бива да се вземат прибързани решения. — Той се изправи, висок и бледен, скрил мислите си зад слабото си лице като зад маска. — Ще се върнем тук утре по залез.

И излезе, придружен от двете страни от облечените в сиви наметала стражи.

Мъжете в залата се запоглеждаха, след което се надигнаха и си тръгнаха на мълчаливи групички. Саймън зърна Мириамел, на която така и не бе дадена думата, да излиза заедно с Айнскалдир и накуцващия херцог Исгримнур.

— Да вървим, Саймън — обади се Бинабик и го подръпна за ръкава. — Мисля да пусна Куантака да търчи — дъждът поутихна. Трябва да се възползваме от такива неща. Все още ми харесва да размишлявам, докато вятърът брули лицето ми… а за доста неща трябва да помисля.

— Бинабик — рече най-после Саймън, все още напрегнат от този изумителен и изтощителен ден. — Помниш ли онзи сън, който сънувах… всички сънувахме… в къщата на Гелое? Стормспайк… и онази книга?

— Да — отвърна начумерено дребосъкът. — Това е едно от нещата, които ме тревожат. Думите, думите, които си видял, не ме оставят на мира. Боя се, че в тях се крие някаква ужасно важна загадка.

— Ду… Ду Свар… — опита се да проясни замъгления спомен Саймън. — Ду…

— Ду Сварденвирд, така беше — въздъхна Бинабик. — Пророчеството за мечовете.

 

Горещият въздух шибаше до болка лицето на Приратес, но то не изразяваше дори капчица напрежение. Докато прекосяваше леярната с развята като криле мантия, той с удоволствие наблюдаваше опулените и боязливо отдръпващи се от пътя му работници, нахлузили маски върху лицата си и метнали плащове върху раменете си. Въодушевен от пулсиращата светлина на ковачницата, той се изкикоти, като се представи, че е някакъв архидемон, крачещ по плочите на самия Ад, пред когото пребягват подплашени дребни дяволчета.

Миг по-късно доброто му настроение се стопи и той се навъси. Нещо се бе случило с онзи нещастник, момчето на вещера — Приратес си го знаеше. Беше го почувствал съвсем отчетливо, сякаш го бяха проболи с нещо остро. След нощта сред изправените камъни между двамата все още беше останала някаква странна, едва доловима връзка, която му пречеше и го тормозеше. Тази нощ му предстоеше прекалено важна и опасна работа, за да си позволява каквито и да било отклонения. Сега момчето отново си мислеше за онази нощ и вероятно разказваше всичко, което знаеше, на Лут, Джосуа или на някой друг. Трябваше да направи нещо с този противен любопитко.

Спря пред един огромен тигел и се изпъчи със скръстени на гърдите ръце. Постоя така, ядосвайки се все повече и повече от напразното очакване. Най-после един от леярите пристигна забързан и тромаво коленичи пред него.

— С какво можем да ви обслужим, господарю Приратес? — запита мъжът с глух глас, тъй като долната част на лицето му бе омотана с влажна кърпа.

Свещеникът го гледа дълго, докато на лицето на мъжа не се появи истински страх.

— Къде ти е надзирателят? — изсъска Приратес.

— Ей там, отче. — Мъжът посочи към едно от мрачните отверстия в стената на напомнящата пещера леярна. — При лебедката… ваше високопреосвещенство.

Последното нямаше основания, тъй като официално засега той беше само свещеник, но прозвуча приятно за слуха му.

— Хайде де! — подкани го Приратес. Мъжът не реагира и той го ритна силно по омотания с кожа пищял. — Докарай го тук! — изкрещя той.

Мъжът се поклони и забърза да изпълни заповедта. Олюляваше се като прохождащо дете във ватираното си облекло. Приратес усещаше капчиците пот по челото си и бълвания от пещите въздух, който изгаряше дробовете му, но въпреки това върху слабото му лице потрепна усмивка. Беше преживявал и по-неприятни неща — Бог… или който и да беше… отлично го знаеше.

Най-накрая надзирателят се появи, огромен и флегматичен. Дори само ръстът му, когато най-после се дотътри и се извиси над Приратес, можеше да се изтълкува като оскърбление.

— Предполагам, знаеш защо съм дошъл? — присви недоволно устни свещеникът и черните му очи проблеснаха гневно.

— Заради машините — отвърна надзирателят със спокоен, но по детински сприхав глас.

— Именно заради обсадните машини! — изсумтя Приратес. — Свали тази проклета маска, Инч, за да те виждам, когато ти говоря.

Надзирателят вдигна покритата си с четина лапа и смъкна маската си. Набразденото му от белези от изгаряния лице и празната дясна очна кухина засилиха усещането на свещеника, че е застанал в някое от преддверията на пъкъла.

— Машините не са завършени — отсече Инч. — Загубих вече трима души. Бавно върви.

— Знам, че не са завършени. Вземи повече хора. Ейдон ми е свидетел що боклук се мота из Хейхолт. Ще ти дадем някои от благородниците да работят, нека им излязат пришки на ръчичките. Но кралят ги иска готови. Веднага. След десет дни тръгва на бран. Десет дни, да те вземат мътните!

Едната вежда на Инч бавно се повдигна — като подвижен мост.

— Към Наглимунд. Тръгва към Наглимунд, нали?

Очите му засвяткаха лакомо.

— Това не е грижа за такива като теб, белязана маймуно — изсумтя презрително Приратес. — Просто приключвай! Знаеш защо ти дадохме такъв висок пост — но можем и да ти го отнемем…

Докато се отдалечаваше, Приратес усещаше забития в гърба му поглед на Инч и изопнатия като каменна статуя силует сред блещукащата, просмукана от пушеци светлина. За стотен път се запита дали не бе сбъркал, като бе оставил този скот жив, и дали не трябва да поправи грешката си.

 

Свещеникът тъкмо беше стигнал до една от обширните площадки с отвеждащи наляво и надясно коридори и издигащо се нагоре стълбище, когато някакъв тъмен силует внезапно изникна от сенките.

— Приратес?

Макар нервите му да бяха толкова здрави, че не би извикал дори ако го цапардосат със секира, той усети как пулсът му се ускори.

— Ваше величество? — отвърна спокойно Приратес.

С омотаната около лицето му качулка Елиас приличаше на карикатура на леярите под тях. През последните дни се движеше неизменно по този начин, поне когато напускаше покоите си — по същия начин, както не се разделяше и с пъхнатия в ножницата меч. Придобивката му му бе донесла такава сила, с каквато можеха да се похвалят малко простосмъртни, но това си имаше своята цена. Червеният свещеник отлично знаеше, че подобни сделки са тънка работа.

— Не… не мога да спя, Приратес.

— Напълно разбираемо, кралю. Много тегоби лежат върху плещите ви.

— Ти ми помагаш… да ги понасям. Обсадните машини ли нагледа?

Приратес кимна, но се сети, че Елиас може би не го вижда в тъмното.

— Да, ваше величество. Бих искал да изпека това прасе надзирателя Инч в една от собствените му пещи. Ще ги имаме все пак.

Кралят дълго не каза нищо; само потупваше дръжката на меча си.

— Наглимунд трябва да бъде смазан — отрони накрая Елиас. — Джосуа ме предизвиква.

— Той вече не ви е брат, ваше величество, а само враг — отвърна Приратес.

— Не, не… — каза бавно Елиас, потънал в размисъл. — Той е мой брат. Затова не бива да бъде разрешавано да ме предизвиква. Това ми изглежда очевидно. Не е ли очевидно, Приратес?

— Разбира се, ваше величество.

Кралят се загърна по-плътно в наметалото си, сякаш за да се предпази от внезапно задухал студен вятър, макар пещите под тях да бълваха на талази горещ въздух.

— Намери ли дъщеря ми, Приратес? — попита неочаквано Елиас.

Свещеникът едва успя да зърне блесналото око върху потъналото в пещерата на качулката лице.

— Както ви казах, ваше величество, ако не е заминала в Набан, при семейството на майка си — а нашите агенти не смятат така, — значи е при Джосуа в Наглимунд.

— Мириамел. — Изреченото с едно издишване име отекна по каменното стълбище. — Трябва да я върна тук. Трябва! — Кралят вдигна ръка пред лицето си и бавно я сви в юмрук. — Тя е единственото късче свястна плът, което ще спася от разтрошената черупка на къщата на брат ми. Останалото ще го изпепеля.

— Вече имате силата да го сторите, кралю — обади се Приратес. — А имате и могъщи приятели.

— Да. — Върховният крал бавно кимна. — Да, така е. А какво ново за ловеца Инген Джегер? Нито намери дъщеря ми, нито се завърна. Къде е?

— Все още търси момчето на вещера, ваше величество.

— Струва ми се, че хвърлихме огромни усилия в опити да открием това момче, което според теб знае някои от тайните ни. — Кралят се намръщи и заговори остро: — Бих желал толкова грижи да бъдат положени за собствената ми плът и кръв. Не съм удовлетворен.

За момент потъналите му в сянка очи просветнаха гневно, после той попита:

— Приратес? — Гласът му отново се бе променил.

— Да, ваше величество?

— Мислиш ли, че ще мога да спя… когато съсипя Наглимунд и дъщеря ми се завърне при мен?

— Сигурен съм, кралю.

— Добре. Ще ми достави още по-голяма наслада, като го знам.

Елиас се отдалечи по сенчестия коридор. Приратес не помръдваше, заслушан в отдалечаващите се стъпки на краля.