Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (35)

32. Новини от север

— Е, момче — каза Таусър и побутна поредната бутилка през масата, — наистина се оказа прав — голяма грижа са. И винаги ще бъдат.

Саймън изгледа дъртия шут, който внезапно му заприлича на съкровищница на цялото познание.

— Пишат писма на един приятел — обади се той и отпи яка глътка. — Лъжливи писма.

Тръшна чашата на масата и се загледа как виното се люшка, заплашвайки да се разлее.

Таусър се облегна на стената на миниатюрната си стаичка. Беше по ленена долна риза и не се беше бръснал от ден-два.

— Наистина пишат такива писма — съгласи се той и поклати печално обраслата си с бяла четина брадичка. — Понякога лъжат другите дами за теб.

Саймън се намръщи, замислен върху казаното. Сигурно бе направила именно това — разказала е на другите знатни благороднички за глупавия прислужник, който се беше спуснал с нея в лодка по реката. Положително е било голяма веселба из цял Наглимунд.

Отпи пак и киселото вино отново изпълни устата му със зловоние. Остави чашата.

Таусър се опитваше да се надигне.

— Виж, виж — бърбореше старчето, докато ровеше в един дървен сандък. — Проклятие, знам, че е някъде тук.

— Трябваше да се сетя! — упрекна се Саймън. — Тя ми написа бележка. Как може едно слугинче да… да знае да пише по-добре от мен?!

— Ето я проклетата струна от лютня!

Таусър продължаваше да тършува.

— Но, Таусър, тя ми написа бележка — да ме благословял Господ! Нарече ме „приятел“.

— Какво? Е, това е чудесно, момче, чудесно. Тъкмо такова момиче търсиш, не някоя надута горделивка, която ще те гледа отвисоко, като онази другата. А! Ето я!

— Какво?

Саймън беше загубил нишката. Всъщност беше сигурен, че е говорил за едно-единствено момиче — архиизменницата, променливата Мария… Мириамел… но това нямаше кой знае какво значение, нали?

„Все пак заспа на рамото ми“.

Спомни си смътно на пияна глава нечий топъл дъх върху бузата си и го заболя поради липсата му.

— Виж това, момче.

Таусър се бе изправил над него, хванал в ръка нещо бяло. Саймън се вторачи озадачен.

— Какво е това?

— Шал. За студено време. Виждаш ли това?

Старчето посочи с разкривения си пръст някакви знаци, избродирани върху бялото с тъмносиня нишка. Формата на руните напомни на Саймън за нещо, което го накара да потръпне от студ въпреки опиянението от виното.

— Какво представлява?

— Руни от Римърсгард — отвърна старият шут и се усмихна отнесено. — Означават „Круинх“ — истинското ми име. Едно момиче ги избродира, избродира шала. За мен. Когато бях в Елвритшала с моя любим крал Джон.

И неочаквано заплака, олюля се и се тръшна на коравия стол. След секунди от хълцанията му нямаше и следа и сълзите в зачервените му очи грейнаха като локвички след летен дъждец. Саймън не каза нищо.

— Трябваше да се оженя за нея — продължи най-сетне Таусър. — Но тя не искаше да напусне земята си, не искаше да дойде с мен в Хейхолт. Чуждото я плашеше, страхуваше се да изостави семейството си. Умря преди много години, нещастното момиче. — Той подсмръкна. — А нима можех да изоставя скъпия ми Джон?

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

Не можеше да си спомни къде беше виждал наскоро римърсгардски руни — а и нямаше желание да се напряга да си припомни. Предпочиташе да си седи на светлината на свещта и да остави старчето да бърбори.

— Кога си… кога си бил в Римърсгард? — добави той.

— О, момченцето ми, преди много, много, много години. — Таусър избърса очи без никакво притеснение и издуха носа си в една огромна кърпа. — След битката при Наарвед. В годината след нея, тъкмо тогава срещнах момичето, което избродира шала.

— Каква е тази битка при Наарвед?

Саймън посегна да си налее още вино, но се отказа. Какво ли се случваше в голямата зала в момента?

— Наарвед? — изкикоти се Таусър. — Не знаеш за Наарвед? Където Джон победи дъртия крал Джормгрун и стана Велик крал на Севера?

— Е знам нещичко — отвърна с известна неловкост Саймън. Колко много неща трябва да знае човек! — Прочута битка ли е?

— Разбира се! — Очичките на Таусър блеснаха. — Джон държа цяла зима Наарвед в обсада. Джормгрун и хората му изобщо не допускаха, че еркинландците ще преживеят свирепите римъргардски снегове. Бяха сигурни, че Джон ще вдигне обсадата и ще се оттегли на юг. Но Джон успя! Не само сломиха съпротивата на Наарвед, но при последния щурм Джон лично се прехвърли във вътрешната крепост и отвори портите. След което проби защитата на Джормгрун и го посече пред собствения му езически олтар!

— Наистина ли? И ти беше там?

Саймън беше чувал за тази история, но се развълнува да я чуе от непосредствен свидетел.

— Както съм тук сега. Бях в лагера на Джон; вземаше ме навсякъде със себе си, скъпият ми крал.

— Исгримнур как стана херцог?

— Аа. — Ръката на Таусър, която стискаше белия шал, заопипва за каната с вино и накрая я намери. — Баща му Избеорн беше първият херцог, разбираш ли. Беше първият покръстен езически благородник от Римърсгард, получил благоволението на Усирис Ейдон. Джон обяви дома му за най-знатния дом в Римърсгард. Затова Исгримнур, синът на Избеорн, е херцог и надали ще срещнеш по-благочестив ейдонит.

— Какво стана със синовете на крал Джорг… как му беше името? Никой от тях ли не пожела да стане ейдонит?

— О! — Таусър махна пренебрежително с ръка. — Мисля, че всички загинаха в битката.

— Хм.

Саймън се облегна: опитваше се да престане да мисли за цялата тази религиозна и езическа бъркотия, за да се съсредоточи върху грандиозната битка.

— Крал Джон носеше ли тогава Блестящ гвоздей? — попита той.

— Да… да, носеше го — отвърна Таусър. — Божествено дърво, беше истински красавец в битка. Блестящ гвоздей искреше толкова ярко и се мяташе така светкавично — истинска светкавица, — че понякога Джон сякаш беше огрян от прекрасна, небесна, сребърна светлина.

Старият шут въздъхна.

— И кое беше момичето? — попита Саймън.

Таусър го изгледа втренчено.

— Какво момиче?

— Дето ти извеза шала.

— О! — Таусър се намръщи и лицето му се покри с бръчки. — Сигмар. — Остана дълго замислен. — Разбираш ли, останахме там почти цяла година. Тежка работа е да управляваш една победена страна, много тежка. Понякога ми се струваше по-тежка дори от проклетата война. Тя чистеше кралската зала, където седях постоянно и аз. Имаше коса с цвят на злато — не, по-светла, почти бяла. Укротявах я, както се укротява диво жребче: ту с любезна дума, ту с храна за семейството й. Ах, беше истинска красавица!

— Тогава искаше ли да се ожениш за нея?

— Мисля, че да. Минаха много години, момче. Исках да я взема със себе си, наистина. Но тя не би го сторила за нищо на света.

Известно време никой не каза нито дума. Ураганните ветрове виеха зад дебелите стени на замъка като забравени от господаря си хрътки. Восъкът се стичаше пращейки по свещта.

— Ако би могъл да се върнеш — обади се накрая Саймън, — ако би могъл отново да си там… — опита се да формулира сложната си представа, — би ли… би ли я оставил да ти се измъкне пак?

В първия момент не последва отговор. Саймън тъкмо се канеше да протегне ръка и да побутне старчето, когато то помръдна и се прокашля.

— Не знам — промълви Таусър. — Изглежда така, сякаш Бог определя какво да се случи, но имаме и право на избор, нали, момче? Без право на избор нищо добро няма. Не знам — не мисля, че ми се иска да се ровя много-много из миналото. Сигурно така е най-добре, независимо дали изборът ти е бил правилен, или не.

— Изборът със задна дата е много по-лесен — отсече Саймън и се надигна с мъка. Таусър не откъсваше поглед от полюшващия се пламък на свещта. — Искам да кажа, че в момента на вземане на решение никога не знаеш достатъчно. По-късно започваш да разбираш всичко.

Внезапно се почувства повече уморен, отколкото пиян. Благодари за виното, пожела лека нощ на стария шут и излезе на двора под яростния дъжд.

 

Саймън заизтръсква калта от ботушите си, загледан в пристъпващия по подгизналия, шибан от дъжда склон Хейстън. Пушеците на градчето под него бавно се издигаха към стоманеносивото небе. Докато развиваше плата, с който беше увил меча си, забеляза бледите слънчеви проблясъци, промушили се през струпаните на северозапад облаци, които свидетелстваха или за съществуването на по-светли и приятни пространства някъде там отвъд бурята, или за безучастната към грижите на света игра на светлината. Почувства се самотен. Застанал сред полюшващите се треви, спокойно можеше да бъде камък или пън.

Бинабик беше наминал сутринта и хлопането му по вратата в края на краищата беше успяло да се промъкне в тежкия му от пиянството сън. Беше пренебрегнал тропането и едва чутите думи, докато накрая и двете престанаха, поради което можа да подремне още малко. Все още нямаше особено желание да вижда дребния мъж и беше благодарен на безучастната врата.

Хейстън грубиянски му се присмя, когато го видя да се тътри сиво-зеленикав към бараките на охраната, и след като се зарече много скоро да му покаже какво е истинско напиване, се зае да му изкара потта. Макар да беше убеден, че всичките му жизнени сокове безвъзвратно са се изпарили, след около час Саймън усети, че кръвта отново се размърдва във вените му. Хейстън го обработваше по-безмилостно и от предишния ден с увития в плат меч и ватирания щит, но Саймън му беше благодарен за това развлечение: беше истинско удоволствие да се мята сред монотонния, несекващ ритъм на стоварващия се по щита меч, да нанася удари, да отскача и да контраатакува.

Сега, пронизван като с игли от вятъра през просмуканата си от пот риза, той вдигна нещата си и тръгна по склона към главната врата.

Докато се влачеше през осеяния с локви вътрешен двор, имаше усещането, че всички цветове на Наглимунд са изтекли. Мършавите дървета, сивите пелерини на стражите на Джосуа, тъмните одежди на свещениците — всичко му се струваше издялано от камък; дори забързаните пажове приличаха на статуи, на които временно бяха вдъхнали живот, но които всеки момент отново щяха да застинат в неподвижност.

Докато се забавляваше едва ли не с наслаждение с мрачното си настроение, вниманието му бе привлечено от появилия се внезапно в края на един дълъг двор цветен проблясък, чиято яркост бликна като извивка на тромпет в тиха вечер.

Екстравагантните коприни принадлежаха на три млади жени, изскочили изпод един свод — сякаш се носеха във въздуха, без да докосват земята, захласнати от смях. Едната беше в черно и златно, другата в жълто като ожъната нива; третата беше облечена в дълга, блещукаща в гълъбовосиво и синьо рокля. Достатъчна му беше частица от секундата, за да познае в нея Мириамел.

Преди да осъзнае какво прави, краката му сами го насочиха към отдалечаващата се тройка; миг по-късно затича, но трите изчезнаха под дългата колонада; до слуха му продължаваха да достигат единствено звуците от разговора им — въздействаха му, както въздейства възбуждаща миризма на вързан ловджийски пес. След трийсетина огромни крачки той ги настигна.

— Мириамел! — почти извика Саймън и се закова притеснен на плочника. — Принцесо? — добави сконфузено, когато тя се обърна.

Изненадата, че го вижда, моментално отстъпи място на друго чувство, което за негов ужас твърде много напомняше съжаление.

— Саймън? — попита тя, но той не забеляза в погледа й никакво колебание.

Стояха само на два-три метра един от друг, но се гледаха така, сякаш се намираха от двете страни на пропаст. Известно време останаха като заковани, всеки изчакваше да чуе другият да изрече подходящите думи. Накрая Мириамел каза тихичко нещо на компаньонките си, чиито лица Саймън изобщо не погледна, освен за да забележи неодобрението, беше сигурен той, което се четеше в израза им; двете отстъпиха няколко крачки назад, след което се обърнаха и се отдалечиха.

— Аз… странно ми е да не те наричам Мария… принцесо.

Саймън погледна опръсканите си с кал ботуши и позеленелите си от тревата панталони и вместо неудобство неочаквано изпита пламенна гордост. Може наистина да беше селяндур; но поне беше почтен селяндур.

Принцесата го огледа бързо, оставяйки лицето му за накрая.

— Съжалявам, Саймън. Излъгах те не защото исках, а защото се налагаше. — Тя разпери безпомощно пръсти. — Съжалявам.

— Не… няма защо да съжаляваш. Просто… просто… — Той затърси думите, стиснал ножницата с все сила. — Просто е странно.

Сега той я огледа. Прецени, че красивата рокля — на зелени райета, вероятно заради непоколебимата преданост към баща й — едновременно допълва с нещо и отнема нещо от онази Мария, която познаваше. Призна си, че изглежда великолепно; красивите й категорично изваяни черти сега бяха спокойни като скъпоценен камък, поставен в подчертаваща изяществото му елегантна кутийка. Същевременно нещо беше изчезнало — нещо закачливо, естествено и лекомислено — от онази Мария, която беше споделила пътуването му по реката и ужасната нощ на Стайл. Почти нищо върху спокойното й лице не напомняше за всички тези неща, но все пак нещичко от тях се прокрадваше в късо подстриганите кичурчета, които се подаваха на врата изпод шапката й.

— Да не си боядисала косата си черна? — попита накрая той.

Тя се усмихна свенливо.

— Да. Дълго преди да избягам от Хейхолт бях решила какво да направя. Отрязах си косата — беше много дълга — добави с гордост тя, — след това накарах една жена в Ерчестър да направи от нея перука. Донесе ми я Лелет. Скрих отрязаната си коса под нея — боядисах я черна, — за да наблюдавам хората около баща си, без да ме познаят, и да чуя неща, които инак не бих чула… за да разбера какво става.

Въпреки че се чувстваше неловко, Саймън се възхити от съобразителността й.

— Но защо шпионираше мен? Аз не бях важен.

Принцесата все така сплиташе и разплиташе пръстите си.

— Всъщност не те шпионирах — не и първия път. Подслушвах спора между баща ми и чичо ми в параклиса. При следващите случаи… да, наистина те преследвах. Бях те виждала в замъка, винаги самостоятелен, без никой да ти казва какво да правиш, къде да отидеш, на кого да се усмихнеш и с кого да разговаряш… Завиждах ти.

— Без никой да ми казва какво да правя! — Саймън се ухили. — Значи никога не си виждала Драконката! — Той се усети. — Принцесо, искам да кажа.

Мириамел, която се усмихна за миг, отново се смути. Саймън отново усети гнева, който цяла нощ беше бушувал в него. Защо тя се чувстваше неловко? Нали той я беше смъкнал от дървото? Нали тя отпусна глава на рамото му?

„Да, но май тъкмо там е проблемът“, мина му през ума.

— Трябва да тръгвам. — Той вдигна ножницата, сякаш да й покаже някакъв орнамент в украсата й. — Приятелките ти те чакат.

Миг преди да й обърне гръб, спря и й се поклони. Изразът й стана още по-объркан и печален.

— Принцесо — каза той и се отдалечи.

Не се обърна да погледне дали го наблюдава. Крачеше вдигнал високо глава, с изпънат като струна гръб.

 

Докато се връщаше към стаята си, го срещна Бинабик, облечен в по-приличния си кат дрехи, състоящ се от елек от еленова кожа и гердан от птичи черепи. Саймън го поздрави хладно; тайно се учуди, че на мястото на разтърсващия го гняв сега се е настанила някаква странна душевна празнота.

Тролът го изчака, докато изстъргваше на прага калта от обущата си, след което го последва в стаята и загледа как се преоблича в другата риза, която Странгиард любезно му беше оставил.

— Сигурно си ядосан, Саймън — подхвана Бинабик. — Много искам да разбереш, че не знаех за принцесата, преди Джосуа да ми каже.

Ризата на свещеника се оказа дълга дори за източената фигура на Саймън и той я напъха в бричовете си.

— Защо не ми каза? — попита той, доволен от лекотата и безразличието, които изпитваше.

Нямаше никаква причина да се тревожи от двуличието на дребосъка; винаги се беше справял сам.

— Заради обещанието. — Бинабик изглеждаше много нещастен. — Бях дал съгласието си, преди да разбера за какво. Но го узнах само един ден, преди и ти да узнаеш — толкова голяма ли е разликата? Тя трябваше да ни каже коя е, така мисля аз.

В думите му имаше основание, но на Саймън не му допадаше да слуша критики за Мириамел, макар той самият да я обвиняваше за по-големи, но и по-неуловими престъпления.

— Сега това няма значение — каза само той.

Бинабик се усмихна измъчено.

— Дано да е така. Сега най-важното несъмнено е да разкажеш историята си и мисля, че това ще стане тази вечер. Докато те нямаше, не се случи кой знае какво, освен дето барон Девазалес искаше да получи уверения от принц Джосуа, че набанците ще застанат на негова страна. Но тази вечер…

— Не искам да ходя. — Той занавива ръкавите си. — Ще отида да видя Таусър или може би Сангфугол… Принцесата ще бъде ли там?

Тролът изглеждаше загрижен.

— Кой би могъл да каже? Но ти си необходим, Саймън. Херцогът и неговите римърсгардци са тук. Пристигнаха преди по-малко от час — сипят проклятия, конете им са мръсни и целите в пяна. Довечера ще се обсъждат важни неща.

Саймън се загледа в пода. По-простичко би било да намери арфиста и да се напие; май наистина помагаше да забравиш за всички проблеми. Без съмнение там щяха да са и някои от новите му познайници от стражата, които можеха да се окажат приятна компания. Можеха да слязат заедно в града, който почти не беше виждал още. Много по-лесно щеше да е, отколкото да седи в онази огромна зала, онази потискаща зала с целия товар на надвисналата над всички опасност. Другите да обсъждат и да му берат грижата — той беше най-обикновен кухненски прислужник и твърде дълго се беше чувствал като в небрано лозе. Не беше ли най-добре така? Не беше ли?

— Ще отида — каза накрая той, — но само при условие, че сам реша дали да говоря, или не.

— Дадено! — възкликна Бинабик и се усмихна широко, но Саймън не беше в настроение да му отвръща със същото.

 

— Ха! — провикна се херцог Исгримнур от Елвритшала. — Някой да се нуждае от още доказателства? Съвсем скоро ще има всичките ни земи!

Също като хората си, Исгримнур не беше успял дори да смени дрехите си след пътуването. Водата се стичаше по мокрите му дрехи на локвички по каменния под.

— Като си помисля, че някога дундурках това чудовище в скута си!

Той сграбчи апоплектично гърди и погледна за подкрепа към хората си. Всички, с изключение на Айнскалдир с дръпнатите очи, чието лице остана абсолютно безизразно, закимаха мрачно в знак на съчувствие.

— Херцоже! — извика Джосуа и вдигна ръка. — Исгримнур, моля те да седнеш. Не спираш да крещиш, откак нахлу с гръм и трясък, а аз продължавам да не разбирам какво…

— Какво е направил брат ти кралят!? — Исгримнур почервеня, сякаш готов да грабне принца и да го просне на земята. — Открадна земята ми! Дал я на изменници и те пратили сина ми в тъмница! Какво още очаквате да направи, за да се убедите, че е демон?

Скупчилите се владетели и военачалници, наскачали при внезапното нахлуване на кряскащите римърсгардци в залата, заотстъпваха и почнаха да сядат на твърдите дървени столове: мърмореха разгневено, докато плъзгаха със звънко съскане оръжията си в ножниците.

— Трябва ли да помоля твоя представител да говори вместо теб, Исгримнур? — попита Джосуа. — Или си в състояние да ни разкажеш какво се е случило?

Старият херцог метна свиреп поглед към принца, след което вдигна ръка и я прекара по лицето си, сякаш за да избърше потта си. В продължение на няколко ужасни мига Саймън беше сигурен, че Исгримнур ще заплаче: зачервеното му лице се сгърчи от маска на отчаяние и безпомощност и той изгледа всички като хванато в капан животно. Отстъпи крачка назад и се сви в стола си.

— Дал е земята ми на Скали Остроносия — изрече накрая глухо той и в гласа му нямаше и следа от доскорошния гняв. — Нямам нищо, нямам къде да отида освен тук.

И поклати глава.

Етелферт от Тинсет се надигна; на широкото му лице се четеше нескрито съчувствие.

— Кажи ни какво се случи, херцог Исгримнур — заговори той. — Всеки от нас си има една или друга мъка, но ни сплотява и дълголетно другарство. Ще бъдем меч и щит един за друг.

Херцогът вдигна благодарен поглед към него.

— Благодаря, лорд Етелферт. Ти си добър другар и добър северняк. — Той се обърна към останалите. — Прощавайте, Позорно е това, което ще кажа. Нека ви разкажа някои неща, които трябва да знаете.

Исгримнур грабна случайно попадналия пред погледа му бокал и го пресуши. Няколко души от останалите, очаквайки, че историята му ще бъде дълга, поръчаха да напълнят отново чашите им.

— Сигурен съм, че ще узнаете много от онова, което се случи, тъй като Джосуа и много други от присъстващите тук вече го знаят: казах на Елиас, че няма повече да се подчинявам на нареждането му да остана в Хейхолт, докато снежни виелици избиват хората ми и погребват градовете ни и докато малкият ми син управлява римърите вместо мен. Кралят се противопоставяше месеци наред, но накрая каза „да“. Взех хората си и поехме на север.

Той въздъхна.

— Най-напред ни устроиха засада при „Свети Хоудрунд“; преди да попаднем в капана, нападателите убиха обитателите на това свято място. Нападнахме ги, но те избягаха, тъй като ни попречи внезапно разразила се буря.

— Това не съм го чувал — обади се Девазалес от Набан; гледаше замислено Исгримнур. — Кой ви направи засада край манастира?

— Не знам — отвърна възмутеният Исгримнур. — Не можахме да хванем нито един пленник, макар да изпратихме доста от тях по мразовития път към ада. Някои приличаха на римърсгардци. Тогава мислех, че са наемници — сега не съм сигурен, че е така. Един мой роднина падна в битката.

— Второ, докато лагерувахме недалеч на север от Чука, ни нападнаха гадните букени, огромна орда, и то в открито поле — продължи херцогът. — Атакуваха цял въоръжен лагер! И тях отблъснахме, но дадохме много жертви… Хани, Тринин, Утий от Сийгард…

— Букени? — Трудно беше да се прецени дали Девазалес свъси вежди от учудване, или с презрение. — Да не искаш да ми кажеш, че хората ти са били нападнати от дребосъците от приказките, херцог Исгримнур?

— Приказки на юг, може би — подсмихна се Айнскалдир от мястото си. — Приказки за изнежените дворци на Набан; за нас на север са си съвсем истински и държим секирите си наточени.

Барон Девазалес настръхна, но преди да успее да отвърне разгневено, Саймън усети помръдване до себе си и чу звънък глас.

— И на север, и на юг има колкото щеш неразбиране и незнание — обади се Бинабик, изправен върху стола си, с ръка върху рамото на Саймън. — Букените, копачите, не копаят бърлогите си много по-южно от северната граница на Еркинланд, но онова, което е късмет за населяващите по-южните райони, не бива да се смята за универсална истина.

Девазалес зяпна от изумление, а и не само той.

— А това да не е един от самите букени, дошъл като пратеник в Еркинланд? Сега вече видях всичко под слънцето и ще умра щастлив!

— Ако съм най-чудноватото нещо, което ще видите, преди да е свършила годината… — започна Бинабик, но го прекъсна Айнскалдир, който скочи от мястото си и застана до сащисания Исгримнур.

— По-лошо и от букен! — изръмжа той. — Това е трол — адско изчадие! — Опита се да се измъкне от възпиращата го ръка на херцога. — Какво прави този крадец на бебета тук?

— Повече добрини от теб, тлъст брадат идиот! — викна Бинабик.

Настъпи всеобщо надвикване и объркване. Саймън хвана трола през кръста, тъй като дребосъкът се беше навел толкова напред, че имаше опасност да се катурне върху оплесканата с вино маса. Най-накрая Джосуа успя да извиси глас над крясъците и призова всички да се усмирят.

— В името на кръвта на Ейдон, няма да търпя това! Мъже ли сте, или деца? Исгримнур, Бинабик от Ийканук е тук по моя покана. Ако твоят човек не зачита правилата в моята зала, може да изпита гостоприемството на някоя килия в крепостта! Искам извинение!

Принцът се приведе напред като готов за атака ястреб и Саймън, който дърпаше Бинабик за елека, беше поразен от приликата му с починалия Върховен крал. Ето това беше истинският Джосуа!

Исгримнур сведе глава.

— Прося извинение за своя васал, Джосуа. Твърде темпераментен е и не познава правилата на благовъзпитаното поведение.

Римърът изгледа свирепо Айнскалдир, който мърмореше нещо в брадата си със забити в пода очи.

— Нашият народ и тролите са отколешни врагове — обясни херцогът.

— Тролите от Ийканук не са ничии врагове — отвърна повече от надменно Бинабик. — Именно римърите толкова се плашат от огромните ни размери и сила, че ни нападат навсякъде, където ни зърнат — дори в залата на принц Джосуа.

— Достатъчно. — Джосуа махна с ръка. — Не сме се събрали да раздухваме стари омрази. Бинабик, ще дойде и твоят ред да се изкажеш. Исгримнур, не си свършил разказа си.

Девазалес се окашля.

— Нека кажа само едно нещо, принце. — Той се обърна към Исгримнур. — Изправен пред мъника от… Ийканук?… Мога по-лесно да повярвам на историята ти за букените. Прости думите ми на съмнение, херцоже.

Свъсеното лице на Исгримнур поомекна.

— Не отваряй дума, бароне — измърмори той. — Вече забравих, както съм сигурен, че и вие забравихте глупостите на Айнскалдир.

Херцогът направи пауза, за да се съсредоточи, и продължи:

— Та, както ви казах, тъкмо това беше най-странното. Дори във Фростмарч и сред северната пустош рядко се срещат букени — и сме благодарни на Бога, че е така. Да атакуват въоръжена сила с нашите размери за тях просто е нечувано. Букените са дребни — той хвърли бегъл поглед към Бинабик, отмести го върху Саймън и отново се намръщи. — Дребни… те са дребни… но свирепи и опасни, когато са многобройни.

Тръсна глава, сякаш за да се освободи от разсеялата го мисъл откъде му е познато лицето на Саймън, и отново насочи вниманието си към останалите около масата.

— След като се отървахме от обитателите на дупките и успяхме да си проправим път до Наглимунд, бързо се презапасихме и се отправихме на север. Нямах търпение да видя отново дома си, сина си и съпругата си. Горният Велдхелмски път и пътят Фростмарч не са приятни места в наше време. Онези от вас, чиито земи са на север оттук, знаят какво искам да кажа. Изпитахме истинско облекчение, когато видяхме светлините на Вественби вечерта на шестия ден от пътуването ни. На другата сутрин пред портата ни посрещна Сторфот, тан на Вественби — когото бихте нарекли барон, предполагам — заедно с петдесетина свои телохранители. Но дали беше излязъл да приветства с добре дошъл своя херцог? О, не! Притеснен — нямаше как да не е притеснен този предател — ми заявява, че Елиас ме е нарекъл изменник и е предал земите ми на Скали Остроносия. Съобщава ми, че Скали иска да се предам, а той, Сторфот, ще ме откара в Елвритшала, където вече е затворен синът ми Изорн… и че Скали ще е справедлив и милостив. Справедлив! Скали от Калдскрайк, който закла собствения си брат в пиянска свада! Щял да ме пощади под собствения ми покрив! Ха!

— Ако моите хора не ме бяха спрели… ако не бяха… — Херцог Исгримнур млъкна и заусуква брадата си в неврастенична ярост. — И както сами можете да предположите — продължи той, — бях готов да изтърбуша Сторфот на мига. По-добре да пукна с меч в червата, помислих си, отколкото да се кланям на прасе като Скали. Но, както изтъкна и Айнскалдир, най-добре ще е да си върна замъка и да накарам Скали да захапе желязото.

Исгримнур се ухили мрачно на своя придружител, след което се обърна към събралите се и шляпна празната си ножница.

— Това го обещавам. Ако трябва, ще се довлека по дъртия си тлъст търбух чак до Елвритшала, кълна се в Дрор… в Усирис Ейдон, искам да кажа — извинете, епископе, — че ще стигна дотам и ще натикам меча си цял метър в червата му.

Гуитин, принцът на Хернистир, необичайно мълчалив до този момент, стовари юмрук върху масата. Бузите му пламтяха, но не, помисли си Саймън, само от виното, макар младият благородник да беше изпил доста.

— Добре! — каза принцът. — Но внимавай, Исгримнур, внимавай: не Скали е най-големият ти враг — не, а самият крал!

Над масата премина тихо буботене, този път, изглежда, в знак на одобрение. Фактът, че някому бяха отнели земите, за да ги предоставят на смъртния му враг, засегна дълбоко почти всички.

— Хернистирецът има право! — кресна дебелият Ордмаер и надигна туловището си. — Очевидно Елиас те е държал в Хейхолт толкова дълго, за да даде възможност на Скали да извърши тъмното си дело. Зад всичко стои Елиас.

— Както е успял с помощта на верните си маши Гутулф, Фенгболд и останалите да погази правата на повечето от вас! — Гуитин беше набрал скорост и нямаше намерение да спира. — Елиас е този, който се е заел да ни срази до един, докато не изчезне всяка съпротива срещу господството на беди и нещастия, докато не докара всички ни до мизерия с непосилните си данъци или рицарите му не ни стрият на прах под краката си. Самият Върховен крал е врагът и трябва да действаме!

Гуитин се извърна към Джосуа, пренебрегвайки протокола.

— Тъкмо ти трябва да ни поведеш, принце. Брат ти крои планове срещу всички нас, което ясно доказват действията му срещу теб и Исгримнур! Не е ли той истинският ни и най-опасен враг?!

— Не! Не е той!

Поразяващият крясък изплющя като камшик през огромната зала на Наглимунд. Саймън и всички останали се извърнаха да видят чий е гласът. Не беше на принца, който изглеждаше объркан като другите.

Старецът сякаш беше изникнал от самия въздух; появил се бе внезапно от сенките и пристъпваше към тях. Беше висок и невъобразимо слаб; светлината на факлите хвърляше дълбоки сенки върху изпитото му лице. Наметалото му беше от вълча кожа, а дългата му бяла брада беше натъпкана в колана му. „Някакъв дух от зимна гора“, помисли си Саймън.

— Кой си ти, старче? — викна му Джосуа. Двама от стражата пристъпиха напред и застанаха от двете страни на стола на принца. — И как попадна на нашия съвет?

— Някой от шпионите на Елиас! — изсъска един от северните лордове, а останалите заповтаряха казаното.

Исгримнур се изправи.

— Той е тук, защото аз го доведох, Джосуа — дрезгаво каза херцогът. — Чакаше ни на пътя за Вественби — знаеше накъде сме се запътили и че ще дойдем тук. Каза, че каквото и да се случи, ще дойде да разговаря с теб.

— И че за всички ще е по-добре да дойда колкото е възможно по-скоро — добави старецът, втренчил блеснали очи в принца. — Имам да ви съобщя важни неща — на всички вас. — Той огледа насядалите по масата с тревожния си поглед и шушукането моментално замря. — Дали ще ме чуете, или не, е ваш избор… в такива случаи винаги е така.

— Това са гатанки, старче — подметна иронично Девазалес. — Кой си ти всъщност и какво знаеш за нещата, които обсъждаме? В Набан — той се ухили на Джосуа — изпращаме такива глупави старчета на Вилдериванските братя, които се грижат за малоумните.

— Тук не обсъждаме Юга, бароне — отвърна с ледена усмивка старецът, — макар че и Югът скоро ще усети студени пръсти върху шията си.

— Стига! — кресна Джосуа. — Говори веднага или наистина ще те окова във вериги като шпионин. Кой си и каква работа имаш с нас?!

Старецът сковано се поклони.

— Моля за извинение. Отдавна не ми се е налагало да спазвам добрите обноски. Името ми е Джарнауга, от някогашния Танголдир.

— Джарнауга! — възкликна Бинабик и отново се покатери на стола си, без да откъсва поглед от новопристигналия. — Изумително! Джарнауга! Хей, аз съм Бинабик! Дълго чиракувах при Укикук!

Старецът прикова ясния си стоманен поглед в трола.

— Да. Ще разговаряме — и то скоро. Но преди това имам работа с мъжете в тази зала.

Стоеше изправен гордо срещу принца.

— Чух младият хернистирец да казва, че крал Елиас е врагът, и чух други да му пригласят. Всички вие приличате на мишоци, които си шушукат за ужасния котарак и скрити по дупките си мечтаят един ден да се справят с него. Никой от вас не осъзнава, че проблемът не е в котарака, а в господаря, който го е довел, за да унищожи мишките.

Джосуа се наведе напред, неволно показвайки, че е заинтригуван.

— Да не би да искаш да кажеш, че самият Елиас е нечия пионка? На кого? На онзи демон Приратес?

— Приратес си въобразява, че е демон — отвърна с презрение старецът, — но всъщност е дете. Имам предвид онзи, за когото животът на един крал е краткотраен миг… който ще отнеме много повече от земите ви.

Всички се разшумяха.

— Този обезумял монах да не е дошъл да ни чете лекция за делата на дявола? — викна един от бароните. — За никого не е тайна, че Сатанаил се възползва от хора, за да постигне целите си.

— Не говоря за вашия ейдонитски сатана — отвърна Джарнауга и отново извърна лице към принца. — Говоря за истинския господар на злото в Остен Ард, който е реален като този камък — той клекна и удари пода с дланта си, — а също така и частица от земята ни.

— Богохулство! — изкрещя някой. — Изхвърлете го!

— Не, оставете го да говори!

— Продължавай, старче!

Джарнауга вдигна ръце.

— Не съм някой невменяем премръзнал светец, дошъл да спасява изпадналите ви в опасност души. — Той присви устни в мрачна усмивка. — Идвам при вас като представител на Лигата на свитъка на старинните ръкописи, прекарал живота си край — наблюдавайки я непрестанно — смъртоносната планина, наречена Стормспайк. Ние от Лигата на свитъка, което може да потвърди и тролът пред вас, прекарахме дълго време в бдение, докато други спяха. Сега идвам да изпълня отдавна даден обет… и да ви разкажа неща, които не бихте искали да чуете никога.

В залата надвисна напрегната тишина. Старецът отиде до вратата към двора и я блъсна. Воят на вятъра, слабо стенание допреди миг, ги оглуши.

— Месец ювен! — продължи Джарнауга. — Само няколко седмици до лятото! Вслушайте се: може ли един крал, дори да е Върховен крал, да направи това?! — Вихрушка от дъжд профуча като облак прах покрай него. — Облечени в кожи гиганти ловуват хора във Велдхелм. От студената земя изпълзяват букени и нападат въоръжени воини във Фростмарч, а на север в Стормспайк ковашките огнища горят цяла нощ. Лично аз съм наблюдавал отблясъците им в небето и съм чувал гърма от стоварващите се замръзнали чукове! Мислите ли, че е възможно Елиас да докара всичко това? Не виждате ли, че по никое време настъпва черна, свирепа зима, което нито един от вас не е в състояние да проумее?

Исгримнур отново се надигна — с пребледняло лице и присвити очи.

— И какво, човече, какво? Да не искаш да кажеш, че трябва да се помолим на едноокия Удун да победим… Белите лисици от старите приказки?

Думите му бяха последвани от хор от сподавени въпроси и възмутено мърморене.

Джарнауга се втренчи в херцога и на набразденото му от бръчки лице се изписа съжаление и печал.

— О, херцог Исгримнур, де да бяха Белите лисици — някои ги знаят като норните. Би било истинска благодат за нас, ако работата беше в тях. Но ви заявявам, че Утук’ку, самата кралица на норните, господарката на ужасяващата планина Стормспайк, има толкова общо с всичко това, колкото и Елиас.

— Спри, човече, задръж езика зад зъбите си за момент. — Девазалес подскочи вбесен. — Простете ми, принц Джосуа, но е непростимо този луд да нахълтва и да разтуря съвета, вземайки думата без никакви обяснения кой или какво е всъщност, и аз, пратеникът на херцог Леобардис, да си губя времето да слушам северняшките му измишльотини за вампири. Това е нетърпимо!

Всички отново се развикаха и Саймън потръпна от някакъв странен възбуждащ студ. Нима двамата с Бинабик се бяха оказали в центъра на събития, много по-страховити от всичко, което можеше да измисли Шем Коняря! Но щом се замисли за историята, която би могъл да разказва един ден край камината, си спомни муцуните на норнските хрътки, бледите лица в мрачната планина от сънищата си и отново, нито за първи, нито за последен път, отчаяно му се прииска да си е пак в кухнята в Хейхолт, без нищичко да се е променяло и изобщо никога да не се променя…

Старият епископ Ейнодис, наблюдавал до този момент новодошлия с острия, ожесточен поглед на хиена, към чиято мърша са посегнали, се надигна и каза високо:

— Трябва да заявя, без да чувствам никакъв срам да го призная, че почти не съм мислил за този… този съвет. Елиас вероятно е допускал грешки, но Негово светейшество лектор Ранесин предложи посредничеството си, за да се опита да постигне мир между ейдонитите, включвайки, разбира се, техните уважавани езически съюзници — той кимна към Гуитин и хората му, — но чувам само войнствени призиви за проливане на ейдонитска кръв като отмъщение заради незначителни оскърбления.

— Незначителни оскърбления? — възкликна гневно Исгримнур. — Наричаш присвояването на моето херцогство незначително оскърбление ли, епископе? Ами ако се прибереш у дома и намериш църквата си превърната в… конюшня от проклетите хирки или в свърталище на троли, дали това за теб ще бъде „незначително оскърбление“?

— Свърталище на троли? — възкликна възмутено Бинабик.

— Това още веднъж доказва твърдението ми — отсече Ейнодис, стиснал във възлестия си юмрук Дървото като нож за защита от разбойници. — Виж се, крещиш на духовник, който се опитва да поправи глупостите ти. — Той се изправи в цял ръст. — А сега — епископът размаха Дървото към Джарнауга — сега този… брадат отшелник ни разправя приказки за вещици и демони и издълбава още по-широка пропаст между единствените синове на Върховния крал! Кому носи облага това, а? На кого служи този Джарнауга, а?

Зачервен и разтреперан, епископът се стовари върху стола си, грабна подадената от прислужника му гарафа с вода и отпи жадно.

Саймън дръпна Бинабик за ръката и приятелят му седна на мястото си.

— Настоявам за обяснение на „свърталище на троли“ — изръмжа той, но видя смръщеното лице на Саймън, сви устни и не пророни нито дума повече.

Принц Джосуа продължаваше да гледа втренчено Джарнауга, но той издържа на погледа му със спокойния израз на котка.

— Чувал съм за Лигата на свитъка — каза накрая Джосуа. — Не знаех, че нейните последователи се опитват да оказват влияние върху владетели и държави.

— Аз пък нищо не съм чувал за тази така наречена Лига — намеси се Девазалес — и мисля, че е крайно време този странен старец да ни каже кой го изпраща и какво е това, което ни заплашва, щом не е Върховният крал, както, изглежда, предполагат повечето събрали се тук.

— По изключение съм съгласен с набанеца — викна Гуитин от Хернистир. — Нека Джарнауга каже всичко, за да можем да вземем решение дали да му повярваме, или да го изхвърлим.

Седналият на най-високия от всички столове принц Джосуа кимна. Старият римър обходи с поглед напрегнатите в очакване лица, след това вдигна ръце в странен жест — допря палци и показалци, сякаш държеше пред очите си тъничка нишка.

— Добре — каза той. — Добре. И така, това са първите ни крачки по пътя, единствения път, който би могъл евентуално да ни изведе от черната сянка на планината.

Разпери ръце, сякаш изтегляше невидимата нишка, след което разтвори пръстите си.

— Историята на Лигата е съвсем кратка — започна той, — но е само частица от една по-голяма история.

Отново отиде до вратата, която един паж беше затворил, за да не излиза топлината, и докосна тежката рамка.

— Можем да затворим тази врата, но това няма да спре снега и градушката отвън. Така и вие можете да ме наричате луд — това няма да ви спаси от онзи, който ви заплашва. Пет века е чакал той, за да си възвърне онова, което смята за свое, а ръката му е по-студена и по-силна, отколкото би могъл да си представи който и да било от вас. Негова е голямата история, сред която е сгушена приказката за Лигата и Носителите на свитъка като забит в огромно дърво връх на стрела, скрит под кората му. Негова е връхлетялата ни зима, която измести лятото от полагащото му се място. Тя е знак за могъществото му и за попълзновенията му да подреди нещата според собствената си воля.

Джарнауга млъкна и в залата надвисна тишина, нарушавана единствено от самотния вой на вятъра зад стените.

— Кой? — попита най-после Джосуа. — Как е името му, старче?

— Мислех, че знаеш, принце — отвърна Джарнауга. — Научил си много неща. — Той го изгледа. — Твоят враг… нашият враг… нашият враг… умря преди петстотин години; мястото, където приключи първият му живот, е под темелите на замъка, където е започнал твоят живот. Казва се Инелуки — Кралят на бурите.