Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (34)

31. Съветите на принца

Въпреки че беше доста гладен след разходката около замъка със Сангфугол, когато по-късно дойде отец Странгиард, за да го заведе в кухнята — изпълнявайки с голямо закъснение обещанието си, — Саймън установи, че апетитът му се е изпарил. Зловонието на горяща плът все още изпълваше ноздрите му и докато вървеше зад архиваря на замъка, той усещаше напълно осезаемо надвисналия дим.

Едва докосна хляба и наденичките, които една груба готвачка тропна на масата пред него. После двамата със свещеника тръгнаха през площада и докато вървяха, отецът полагаше огромни усилия, за да поддържа разговора.

— Може би си просто… много изморен, момче. Да, това трябва да е. Съвсем скоро ще си възвърнеш апетита. Младите хора винаги имат охота за ядено.

— Убеден съм, че сте прав, отче — каза Саймън. Наистина беше изморен, а освен това понякога беше по-лесно да се съгласиш с някого, отколкото да обясняваш. Между другото момчето не беше напълно сигурно на какво се дължи тази отпуснатост, цялото му изтощение.

Повървяха малко из смрачаващия се вътрешен двор.

— О — каза накрая свещеникът, — искаше ми се да те попитам… Надявам се да не сметнеш, че е прекалено нахално от моя страна…

— Да?

— Ами, Бинбиник… Бинабик де, ми каза… каза ми за един ръкопис. Един ръкопис на доктор Моргенес от Ерчестър? Такъв велик човек, каква трагична загуба за научните среди… — Странгиард тъжно поклати глава, а после сякаш забрави какво иска да попита, защото продължи да върви във вглъбен размисъл. Най-сетне Саймън се почувства длъжен да наруши мълчанието и му подсказа:

— Книгата на доктор Моргенес? Какво имате предвид?

— О! О, да… ами, виж, исках да те помоля — и съзнавам каква голяма услуга би било — Бинбиник каза, че ръкописът е съхранен и че е при теб, в торбата ти.

Саймън се засмя. На горкичкия отец му трябваше цяла вечност!

— Не знам къде е торбата ми.

— О, под леглото ми, по-точно под леглото, където засега спиш ти. Можеш да го ползваш, колкото пожелаеш. Видях един подчинен на принца да я оставя там. Уверявам те, че не съм я докоснал! — побърза да добави той.

— Искате да прочетете книгата? — Саймън беше развълнуван от искреността на стария човек. — Непременно трябва да го направите. Толкова съм изморен, че не мога дори да се докосна до книга. Освен това, сигурен съм, че докторът би се радвал, ако някой учен човек прочете творбата му, а аз със сигурност не съм такъв.

— Наистина ли? — Странгиард изглеждаше замаян и неспокойно опипваше превръзката на окото си, сякаш му се искаше да я махне и да я хвърли с вик на радост. — О — свещеникът пое дълбоко дъх, за да се успокои, — това би било чудесно.

Саймън се почувства неудобно. В крайна сметка архиварят се беше изнесъл от собствената си стая, за да може той — един непознат, да се настани в нея. Благодарността на отеца го смущаваше.

„О — реши той, — но той всъщност не е толкова благодарен на мен, колкото на възможността да прочете работата на Моргенес за крал Джон. Този човек обича книгите така, както Рейчъл обича сапуна и водата“.

Почти бяха стигнали до ниските жилищни постройки край южната стена, когато пред тях изскочи някакъв силует — мъж, когото не можеха да видят заради мъглата и бързо отслабващата светлина. Човекът застана пред момчето и свещеника и от него се чу някакво подрънкване.

— Търся отец Странгиард — каза малко завалено мъжът. Изглежда, потрепери и звънтенето се чу отново.

— Аз съм — каза Странгиард с малко по-висок от обичайния за него тон. — Хм… искам да кажа, да аз съм. Какво ви води при мен?

— Търся един младеж — отговори мъжът и се приближи още малко. — Това той ли е?

Саймън напрегна мускулите си, но нямаше как да не забележи, че приближаващият се не е особено висок. А и имаше нещо в походката му…

— Да. — Саймън погледна Странгиард, но свещеникът не каза нищо повече и започна смутено да подръпва лентата на главата си.

— Аз съм — каза Саймън. — Какво искате?

— Принцът желае да говори с вас — каза дребният човек, пристъпи напред и се взря в него. Пак се чу подрънкване.

— Таусър! — възкликна щастливо Саймън. — Таусър! Какво правиш тук!? — Протегна ръка и потупа стареца по рамото.

— Кой си ти? — попита озадачено шутът. — Познавам ли те?

— Не знам. Аз съм Саймън! Помощникът на доктор Моргенес! От Хейхолт!

— Хм — несигурно каза смешникът. Миришеше на вино. — Май си спомням… всичко ми е много смътно, момче, много смътно. Таусър остарява и заприличва на стария крал Тетаин: „главата му е покрита със снежна шапка и следи, оставени от времето, като връх Минари“. — Той премигна. — Ох, вече не помня лицата така добре, като някога. Теб ли трябва да заведа при принц Джосуа?

— Предполагам. — Настроението на Саймън се повдигна. — Сигурно Сангфугол е говорил с принца. — Той се обърна към отец Странгиард. — Трябва да отида с него. Не съм местил торбата: даже не знаех, че е там.

Свещеникът измърмори нещо, за да благодари, и се разбърза, за да получи по-скоро наградата си. Саймън хвана шута за лакътя и двамата тръгнаха в обратна посока.

— Ух! — каза Таусър и потрепери; звънчетата по жакета му отново иззвъняха. — През деня слънцето грееше силно, но като се стъмни, задуха студен вятър. Това време е много лошо за старите кокали. Не разбирам защо Джосуа изпрати мен. Той леко залитна и се опря на ръката на Саймън. — Не е съвсем вярно — продължи Таусър. — Принцът обича да ми възлага задачи. Разбираш ли, мисля, че го прави не защото не харесва шегите и номерата ми, а по-скоро, за да не ме вижда да безделнича.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Как стигна до Наглимунд? — попита най-накрая Саймън.

— С последната каруца, която пътуваше по пътя Велдхелм. Сега Елиас го е затворил, кучият му син. Беше тежко пътуване — на север от Флет ни нападнаха разбойници. Всичко се разпада, момче. Всичко загнива.

Стражите, които стояха на пост пред двореца, ги огледаха внимателно на блещукащата светлина на факлите, после ги пуснаха да минат. Саймън и шутът тръгнаха по един студен коридор с каменен под и стигнаха до втора тежка дървена врата и втора двойка стражи.

— Стигнахме, момче — каза Таусър. — Аз отивам да си лягам, защото снощи имах тежка вечер. Беше ми приятно да видя позната физиономия. Обади ми се да пийнем и да ми разкажеш преживелиците си, става ли? — Той се обърна и се затътри по коридора — пъстрите кръпки на костюма му леко проблясваха — и скоро мракът го погълна.

Саймън пристъпи между стоящите неподвижно стражи и почука на вратата.

— Кой е? — попита един момчешки глас.

— Саймън от Хейхолт. Идвам да се срещна с принца.

Вратата се отвори безшумно. На прага стоеше десетинагодишно дете със сериозно лице, облечено като паж. То се отдръпна, за да направи път на Саймън. Младежът мина покрай него и влезе в едно преддверие, оградено със завеси.

— Влез — извика глухо някой. — Саймън се огледа и намери входа, който беше скрит зад една завеса.

Стаята беше оскъдно обзаведена, почти като тази на отец Странгиард. Принц Джосуа беше по нощница, а на главата му имаше боне. Беше седнал на една маса, с лакът, опрян на някакъв свитък, за да го държи отворен. Когато Саймън влезе, той не вдигна погледа си, но му посочи един стол и каза:

— Моля те, седни и ме изчакай един момент.

Саймън се поклони и седна на тежкия твърд стол. Видя, че в дъното на стаята нещо мърда. Нечия ръка дръпна завесата и зад нея проблесна светлината на лампа. Появи се едно лице с черни очи и гъста черна коса, спускаща се около него — жената, която беше видял на площада, докато изгаряха великана. Гледаше право към принца, но когато вдигна поглед, очите й срещнаха очите на Саймън и той видя, че са изпълнени с гняв, като очите на притисната в ъгъл котка. Завесата се спусна пак.

Момчето се разтревожи и му се прииска да каже нещо на Джосуа. Шпионин ли беше тази жена? Или може би убиец? После внезапно разбра защо тя е в спалнята на принца и се почувства като истински глупак.

Джосуа погледна изчервилия се Саймън и остави свитъка да се навие.

— Извинявай. — Той стана и придърпа стола си по-близо. — Имах малко работа. Надявам се, разбираш, че не съм искал да обидя този, който ми помогна да избягам от затвора.

— Не… не е необходимо да се извинявате, ваше височество — заекна Саймън.

Джосуа разпери пръстите на лявата си ръка и на лицето му се изписа болка. Саймън си спомни това, което му беше разказал Сангфугол, и си помисли какво ли е да загубиш едната си ръка.

— Моля те, насаме ми казвай само „Джосуа“, или, ако предпочиташ, „принце“. Когато учих в Набан, братята ми казваха „новия“ или „момче“. Не мисля, че оттогава съм се променил кой знае колко.

— Да, сър.

Джосуа отново погледна към масата. Саймън използва моментната тишина, за да го огледа внимателно. В действителност, той приличаше на принц точно толкова, колкото и когато го бе видял в окови. Изглеждаше изморен — явно грижите го съсипваха така, както времето съсипва скалите. Облечен за лягане, със замислено присвити вежди, Джосуа можеше по-скоро да мине за един от архиварите на отец Странгиард, отколкото за принц на Еркинланд, да не говорим за син на Престър Джон.

Принцът стана и се върна при свитъка.

— Написано е от стария Дендинис — той потупа пергамента с обвития в кожа чукан на дясната си китка, — военния архитект на Исуайдс. Знаеш ли, че Наглимунд никога не е превземан с обсада? Когато Фингил от Римърсгард слиза от север, е трябвало да огради замъка с две хиляди души, за да защити фланга си. — Той пак почука по свитъка. — Дендинис е строил добре.

Последва пауза. Най-сетне Саймън вметна непохватно:

— Това е наистина здрава крепост, принц Джосуа.

Принцът стисна устни като скъперник, който брои платените данъци.

— Да… но дори и хората, които живеят в здрави крепости, могат да умрат от глад. Каналите, по които получаваме доставки, са прекалено дълги, а откъде можем да получим помощ? — Джосуа погледна Саймън така, сякаш очакваше отговор, но младежът само въртеше очи и нямаше ни най-малка представа какво да каже. — Новините, които ще донесе Исгримнур, може да са добри — продължи принцът, — а може и да не са. От юг се носят слухове, че брат ми събира голяма войска. — Джосуа сведе поглед към пода, но внезапно погледна нагоре с горящи, трескави очи. — Прости ми още веднъж. Напоследък откривам, че съм потънал в мрачни мисли и думите ми изпреварват мисълта. Знаеш ли, едно е да четеш за велики битки, а съвсем друго да се опитваш да ги планираш. Имаш ли представа колко неща трябва да се обмислят? Събирането на наличните войски, вкарването на хората и животните им в замъка, осигуряването на фураж, укрепяването на стените… и всичко би било излишно, ако никой не подкрепи Елиас. Ако останем сами, ще издържим много дълго… но накрая ще бъдем победени.

Саймън беше смутен. Това, че Джосуа говореше така открито с него, го ласкаеше, но в един обсебен от мрачни предчувствия принц, който охотно разговаряше с едно момче така, сякаш говореше с военния си съвет, имаше и нещо плашещо.

— Ами — каза най-сетне Саймън, — вероятно всичко ще се нареди по божията воля. — Още докато го казваше, се намрази за глупостта си.

Джосуа само се засмя, но това беше тъжен смях.

— А, едно момченце ме хвана натясно, подобно на известните тръни, оплели Усирис. Прав си, Саймън. Докато дишаме, все още има надежда и аз трябва да ти благодаря за това прозрение.

— Само отчасти, принц Джосуа. — Той се запита дали думите му не звучат неблагодарно.

Лицето на принца възвърна мрачното си изражение.

— Чух за доктора. Това е тежък удар за всички ни, но сигурен съм, най-вече за теб. Ще ни липсва неговата мъдрост — добротата му също, но повече мъдростта. Надявам се другите да заемат частично мястото му. — Джосуа пак придърпа стола и се наведе напред. — Ще има съвет и мисля, че ще е скоро. Тази вечер идва Гуитин, синът на Лут, краля на Хернистир. Има и други, пристигнаха преди няколко дни. От това, което ще решим тук, зависят много неща, животът на много хора. — Джосуа замислено поклати глава.

— Граф Исгримнур… жив ли е, принце? — попита Саймън. — По пътя си… по пътя си насам го срещнах и бях една нощ в компанията на хората му, но… но после се разделихме.

— Той и хората му са тук от няколко дни. Отбиха се, преди да продължат към Елвритшала. Ето защо не мога да отлагам — ако съветът не се събере преди да тръгнат, може да се наложи да ги чакаме седмици. — Той пак погледна настрани и внезапно попита:

— Можеш ли да си служиш добре с меч, Саймън? Обучавали ли са те?

— Не достатъчно, сър.

— Тогава иди при гвардейския капитан и го накарай да намери някой, който да те обучава. Мисля, че ще се нуждаем от всяка ръка, да не говорим за тези, които са млади и силни.

— Разбира се, принц Джосуа — каза Саймън. Принцът стана и отиде до масата си, като му обърна гръб, сякаш посещението е приключило. Саймън седеше като замръзнал на стола си, защото искаше да попита нещо, но не беше сигурен дали е уместно. Най-сетне стана и тръгна заднишком към завесата, отделяща стаята от коридора. Джосуа продължаваше да се взира в свитъка на Дендинис. Саймън беше на крачка от изхода, когато спря, изправи рамене и зададе въпроса, който го вълнуваше.

— Принц Джосуа… — започна той и високият мъж го погледна през рамо.

— Да?

— Дали… дали онова момиче, Мария… момичето, което ви донесе новини от племенницата ви Мириамел… — Той си пое дъх. — Знаете ли къде е?

Джосуа повдигна вежди.

— Дори и в най-тежките си мигове не можем да спрем да мислим за тях, нали? — Принцът поклати глава. — Страхувам се, че не мога да ти помогна по този въпрос, млади човече. Лека нощ.

Саймън се поклони и излезе заднишком.

Докато се прибираше през площада, обезпокоен от посещението си при принца, се чудеше какво ли ще стане с всички тях. Пристигането му в Наглимунд му се бе сторило огромна победа. Седмици наред това беше единствената му цел, единствената му пътеводна звезда. Прокуден от дома си, той се бе хванал като удавник за сламка за тази мисъл, за да отложи решаването на други, по-важни въпроси. Сега това, което му се беше сторило рай в сравнение с пътуването през пущинаците, се оказа поредният капан. Шансовете на Джосуа бяха точно такива, каквито каза самият той: ако не ги победяха, щяха да умрат от глад.

Щом влезе в малката стая на Странгиард, момчето се просна на леглото, но заспа доста дълго, след като стражите извикаха, че е дванадесет.

 

На вратата се почука и Саймън отговори в просъница. Стана да отвори и видя, че вече се е съмнало и че пред него стоят един огромен вълк и един трол.

— Изненадан съм, че още си в леглото! — дяволито се засмя Бинабик. — Минаха само няколко дни, откакто напусна пущинаците, а мързелът на цивилизацията вече се е просмукал в кръвта ти.

— Не съм в леглото — намръщи се Саймън — Вече не съм. А вие защо не сте в леглото?

— В леглото? — повтори Бинабик, влезе накуцвайки в стаята и затвори вратата с дупе. — Аз съм по-добре, или по-точно значително по-добре. А и имам работа. — Той огледа стаята, а Саймън седна на ръба на леглото и заби поглед в босите си крака. — Знаеш ли къде е торбата, която успяхме да спасим? — най-сетне попита тролът.

— Ъъъ — измърмори Саймън и посочи пода. — Беше под леглото, но мисля, че отец Странгиард я е взел, за да прочете книгата на Моргенес.

— Значи трябва да е там — каза Бинабик и клекна на четири крака. — Свещеникът ми прилича на човек, който лесно забравя хората, но винаги връща нещата на мястото им, щом приключи работата си с тях. — Тролът затършува под леглото. — Аха! Ето я!

— Това не е ли опасно за раната ти? — попита Саймън и се засрами, задето не предложи да потърси той самият. Бинабик изпълзя и се изправи много внимателно, което не убягна от погледа на момчето.

— Троловете оздравяват бързо — каза Бинабик и се усмихна широко, но това не успокои Саймън.

— Мисля, че все още не бива да ставаш и да се разхождаш — каза той, докато Бинабик ровеше в торбата. — Още не си се оправил.

— Ти би бил чудесна майка за всеки трол — отговори Бинабик, без да вдига очи. — Защо не вземеш да ми сдъвкваш храната? Кинкипа! Къде са се дянали тези кокали?

Саймън коленичи и затърси обущата си, но това беше доста трудна задача, защото вълчицата непрестанно обикаляше из тясната стая.

— Куантака не може ли да почака отвън? — попита той, когато вълчицата го блъсна за пореден път.

— И двамата ти приятели биха си отишли на драго сърце, ако те притесняват, Саймън — каза превзето тролът. — Охо! Ето къде се били скрили!

Момчето погледна трола накриво. Бинабик беше смел, умен, любезен, силно привързан към Саймън. Но дори и да не притежаваше всички тези качества, той просто беше прекалено малък, за да го удари. Младежът въздъхна отвратено и отново се тръшна на леглото.

— Защо са ти тези ашици? — Той надигна глава. — Стрелата ми още ли е там?

— Да, тук е — отговори приятелят му. — А ашиците? Защото живеем в дни, които изискват да се вземат важни решения, и щях да съм глупак, ако не се вслушам във всеки мъдър съвет.

— Принцът ме повика снощи.

— Знам. — Бинабик изтръска ашиците от кесията, в която ги държеше, и ги претегли на ръка. — Тази сутрин говорих с него. Хернистирците са пристигнали. Тази вечер се свиква съветът.

— Казал ти е? — Саймън се разочарова, като разбра, че не е единственият довереник на Джосуа, но едновременно с това изпита и известно облекчение от възможността да сподели голямата отговорност с някой друг. — Ти ще ходиш ли?

— Като единствен от народа ми, който някога е влизал в Наглимунд? Като ученик на Укикук, Пеещия мъж на тролите в Минтахок? Разбира се, че ще отида. А ти ще дойдеш с мен.

— Аз?! — Саймън се стресна. — Защо? Какво, за бога, ще търся аз на… военен съвет? Та аз не съм войник. Не съм даже и зрял мъж още!

— Единственото безспорно нещо е, че не бързаш да станеш такъв. — Бинабик го изгледа с насмешка. — Но дори и ти не можеш вечно да се съпротивляваш на съзряването. Освен това то няма нищо общо с годините ти. Ти си видял и чул неща, които могат да бъдат полезни, и принц Джосуа би искал да присъстваш.

— Би искал? Покани ли ме?

Тролът нетърпеливо издуха падналия на челото му кичур.

— Не точно… но покани мен и аз ще те заведа. Джосуа не знае всичко, което си преживял.

— За бога, Бинабик…

— Моля те, не ме заклевай в името на Ейдон. Това, че вече имаш брада… или поне отчасти… не те прави автоматично мъж и не ти дава право да ругаеш. А сега, ако обичаш, помълчи, за да хвърля кокалчетата, а после ще ти съобщя още новини.

Разтревожен и потиснат, Саймън седна. Ами ако му задаваха въпроси? Нима щяха да го изкарат да говори пред бароните, графовете и всички останали? Него, който не беше нищо повече от един избягал мияч на чинии?

Бинабик си тананикаше тихо и монотонно и леко разклащаше ашиците като войник, играещ на зарове в някоя кръчма. После ги хвърли, те издрънчаха и се търкулнаха по плочките на пода. Тролът разгледа разположението им и след това ги хвърли още два пъти. Сви устни и известно време само стоеше и наблюдаваше напрегнато последната конфигурация.

— Облаци в дефилето — замислено каза той накрая. — Безкрила птица… Черната пукнатина. — Избърса устни с опакото на ръката си и удари гърдите си с длан. — Какви изводи да си направя от подобно разиграване?

— Означава ли нещо? — попита Саймън. — Какво означават думите, които изрече преди малко?

— Това са имена на определени разигравания — определени конфигурации. Хвърляме три пъти и всяка се тълкува по различен начин.

— Аз не… би ли ми обяснил? — каза Саймън и едва не падна, защото Куантака мина като лавина покрай него, за да положи глава на късите бедра на Бинабик.

— Да — отвърна тролът. — Първо: Облаци в дефилето. Това означава, че там, където се намираме в момента, е трудно да се гледа напред, но това, което предстои, е напълно различно от това, което е било преди.

— Това и аз можех да ти го кажа.

— Млъкни малко. Нима искаш вечно да си останеш глупак? Това, което се падна втория път, беше Безкрила птица. Означава предимство в нещо, но в случая може да се тълкува в смисъл, че можем да се възползваме от собствената си безпомощност, или поне така тълкувам ашиците днес. И накрая: нещо, което не трябва да забравяме…

— Или да се страхуваме?

— Или да се страхуваме от него — веднага се съгласи Бинабик. — Черната пукнатина — нещо твърде странно, което никога не ми се е падало за мен самия. Би могло да означава предателство.

Саймън пое дълбоко дъх и се сети.

— Например лъжлив пратеник?

— Точно така. Но има и други, наистина необичайни тълкувания. Учителят ми ми казваше, че може да означава и нещо, което идва от другаде, което прониква от други страни… в този смисъл може и да е нещо около тайните, които разгадахме… норните в сънища ти… разбираш ли?

— Отчасти. — Саймън стана и затърси ризата си. — А какви са другите новини?

Тролът, който умислено галеше гърба на Куантака, вдигна поглед чак след няколко мига.

— А — каза той и бръкна под жакета си. — Нося ти да прочетеш нещо. — Извади един сплескан свитък и му го подаде. Саймън почувства как голата му кожа настръхва.

Няколкото реда в средата на листа бяха написани с изчистен, но изящен почерк.

За Саймън,

Приеми благодарностите ми за смелостта ти по време на пътуването ни. Нека милостивият Бог те дари с много късмет.

Един приятел.

Беше подписано с една-единствена буква: „М“.

— От нея е — бавно каза той. Не беше съвсем сигурен дали е разочарован, или поласкан. — От Мария е, нали? Само това ли е изпратила? Видя ли я?

Бинабик кимна. Изглеждаше тъжен.

— Видях я, но само за миг. Каза, че сигурно ще я видим пак, но първо трябвало да свърши някои неотложни неща.

— Какви неща? Ядосва ме… не, не исках да кажа това. Тя тук, в Наглимунд ли е?

— Е, все пак ми даде бележката, не забравяй! — Бинабик се изправи и се олюля, но Саймън беше дълбоко вглъбен и не забеляза това. Тя му беше писала! Не го беше забравила! Но написаното не беше кой знае колко, а и Мария не бе дошла да го види, да поговорят, да…

„Милостиви Усирис, това ли е да си влюбен?“ — внезапно се запита той. Нямаше нищо общо с онова, което се пееше в баладите, които беше слушал — чувството беше повече дразнещо, отколкото вдъхновяващо. Някога си мислеше, че е влюбен в Хепсибах. Тогава наистина често мислеше за нея, но най-вече за външния й вид, за походката й. А Мария… той естествено си спомняше външността й, но същевременно се вълнуваше и от това какво мисли това момиче.

Какво мисли! Гадеше му се от него самия. „Та аз не знам даже откъде е, да не говорим за това какво мисли! Не знам и най-елементарните неща за нея… и ако ме харесва, то поне едно е сигурно — не си е направила труда да го напише в това писмо“.

И той знаеше, че това е чистата истина.

„Но тя казва, че съм смел. Нарича ме приятел“.

Вдигна поглед от пергамента и забеляза, че Бинабик го гледа втренчено. Беше се навъсил, но Саймън нямаше представа каква е причината за това.

— Бинабик — почна той, но не можа да измисли какъв въпрос да зададе, така че отговорът, който получи, да проясни обърканите му мисли. — Виж — каза най-после, — знаеш ли къде е гвардейският капитан? Трябва да си намеря меч.

 

Излязоха във вътрешния двор под намръщеното сиво небе. През портите на града непрекъснато минаваха хора. Едни караха зеленчуци, лен и други неща за продан; други теглеха разнебитени каручки, в които бяха натоварили цялата си оскъдна покъщнина. Спътниците на Саймън — дребният трол и огромната жълтоока вълчица — впечатляваха всички. Някои ги сочеха с пръст и викаха гневно, други се отдръпваха и се кръстеха. На всички лица беше изписан страх — страх от непознатото, страх от настъпилите за Еркинланд лоши дни. Саймън се разкъсваше между желанието да помогне на всички и копнежа да не вижда грозните им, противни физиономии.

Бинабик го остави в караулното помещение — едно крило на къщата на вратаря, след което си тръгна, за да се срещне с отец Странгиард в библиотеката на замъка. Саймън бързо намери гвардейския капитан — изпит забързан млад мъж, който не се беше бръснал от няколко дни. Беше гологлав, а конусообразният му шлем беше пълен с малки камъчета, които използваше да брои войниците от пристигащите в замъка чужди армии. Беше му наредено да чака Саймън, който беше силно поласкан от факта, че принцът не го е забравил. Капитанът веднага предаде младежа на грижите на един еркинландски гвардеец, който се казваше Хейстън и приличаше на мечка.

— Още не си възмъжал напълно май — изръмжа Хейстън и заподръпва къдравата си кафява брада, докато оглеждаше дългурестия Саймън. — Ставаш за стрелец, това е. Ще ти дадем и меч, но той няма да ти е много-много от полза. Истината е в лъка.

Двамата тръгнаха покрай външната стена и отидоха в оръжейния склад. Той представляваше дълга тясна стая, разположена на гърба на ковачницата, в която сега кипеше оживена работа. Отговарящият за оръжията ги поведе между редове очукани брони и потъмнели мечове. Като видя оскъдното снаряжение, с което разполагаше замъкът — една обречена на загуба защита, изглеждаща нищожна пред бляскавите легиони, които Елиас несъмнено щеше да мобилизира, Саймън се опечали.

— Не е останало много — отбеляза Хейстън. — Съвсем недостатъчно за водене на война. Да се надяваме, че войниците, които идват от другаде, няма да донесат само вили и коси.

Най-сетне оръжейникът намери един прибран в ножница меч, за който гвардеецът прецени, че е достатъчно лек като за Саймън. Мечът беше покрит с кора от засъхнало масло и на оръжейника му беше доста трудно да прикрие отвращението си.

— Излъскай го — каза той — и ще стане чудничък.

Продължиха търсенето и намериха един дълъг лък, който нямаше тетива, но като цяло беше в добър вид. Откриха и един кожен колчан.

— Тритингски е — каза Хейстън и посочи гравюрите на един елен с кръгли очи и зайци, с които беше украсена тъмната кожа. — Те правят чудесни колчани. — На Саймън му се струваше, че гвардеецът се чувства малко виновен за неугледния меч.

Когато се върнаха в караулното, наставникът на Саймън взе от интенданта тетива и дванадесет стрели, а после показа на момчето как да почиства и съхранява новите си оръжия.

— Наточи го хубаво, момче, наточи го хубаво — каза якият гвардеец, — защото точно по това един истински мъж се отличава от фустите. — Някак противно на очакванията на Саймън, под мръсотията и песъчинките проблесна истинска стомана.

Беше се надявал, че веднага ще започнат тренировките с меч или поне стрелба в цел, но вместо това Хейстън взе два дървени кола, увити с парцали, и го изведе извън града, на склона на хълма. Младежът бързо разбра, че някогашните му боричкания с’Джеръмайъс нямат нищо общо с тренировките с един истински войник.

— Ще имаме повече нужда от копия — каза Хейстън, а Саймън седна на тревата, задъхан след един удар в корема. — Но нямаме достатъчно. Затова ще наблегнем на стрелите, момче. Въпреки това, когато някой враг се изпречи срещу теб, трябва да можеш да въртиш добре меча. И тогава ще благодариш стократно на стария Хейстън.

— Защо… не… лък? — каза на пресекулки Саймън.

— Утре, момче, ще те уча как да използваш лъка и стрелите… или вдругиден. — Хейстън се засмя и му подаде широката си лапа. — Ставай. Забавата днес едва започва.

Саймън беше изморен, потен и пребит като куче и мислеше, че мозъкът му ще изтече през ушите. Накрая Хейстън го заведе да хапне от следобедната закуска на войниците — боб и хляб, а самият той продължи с теоретичната част на обучението, от която момчето не чу почти нищо, заради тихото, но непрестанно бучене в ушите. Най-накрая гвардеецът го пусна да си ходи и му каза да дойде пак рано следващата сутрин. Саймън закуцука към празната стая на Странгиард и заспа, без дори да се събуе.

 

Дъждът пръскаше през отворения прозорец, а в далечината отекваха гръмотевици. Саймън се събуди и видя, че Бинабик го чака, точно както сутринта, сякаш дългият следобед, когато Хейстън го налагаше, просто го е нямало. Но когато седна, илюзията бързо се изпари: всеки мускул от тялото му беше схванат. Почувства се сякаш е на сто години.

Бинабик трябваше доста да се постарае, за да го убеди да стане от леглото.

— Саймън, това не е някакво си спортно зрелище, на което можеш да отидеш, а можеш и да не отидеш. Става въпрос за неща, от които ще зависи животът на всички ни.

Момчето отново легна по гръб.

— Вярвам ти… но ако стана, ще умра.

— Престани. — Дребният мъж го хвана за китката, заби пети в пода и се разтрепери, докато се опитваше да го вдигне да седне.

Доста по-късно куцукащият Саймън и Бинабик излязоха и веднага усетиха свежестта на вятъра и дъжда.

— Ще трябва ли да останем до края на вечерята? — попита Саймън. За първи път в живота му се случваше да не му се яде — заради последиците от боя.

— Не мисля. В това отношение Джосуа е доста особен. Не си пада по ядене и пиене с придворните си. Предпочита уединението. Затова смятам, че всички са хапнали предварително. Всъщност благодарение на това успях да убедя Куантака да си остане в стаята. — Той се усмихна и потупа Саймън по рамото. Момчето потрепери. — Тази вечер ще пируваме само с тревоги и дискусии. А това е много лошо за храносмилането на троловете, хората и вълците.

Навън валеше, но голямата зала на Наглимунд беше суха, затоплена от три огромни камини и осветена от пламъците на безброй свещи. Полегатите греди на тавана се губеха нейде високо, а стените бяха покрити с гоблени с религиозни сюжети.

Множество маси бяха подредени във формата на голяма подкова. Високият тесен дървен стол на Джосуа беше поставен в средата на дъгата и на него беше гравиран Лебедът на Наглимунд. Петдесетина мъже вече бяха седнали разпръснато около подковата и оживено разговаряха. Бяха предимно високи мъже, облечени в кожени роби и накичени с много бижута, по което си личеше, че са по-нисши благородници, но имаше и такива, които носеха груби войнишки дрехи. Когато двамата минаха край тях, някои от присъстващите ги огледаха преценяващо, след което подновиха разговорите си.

Бинабик побутна с лакът бедрото на Саймън.

— Вероятно мислят, че сме наети акробати. — И се засмя, но на Саймън му се стори, че смехът му не е весел.

— Кои са тези хора? — попита Саймън, след като седнаха в единия край на подковата. Появи се един паж, постави пред тях вино, сипа в него гореща вода и потъна нейде в дългите сенки на стените.

— Графове от Еркинланд, верни на Наглимунд и Джосуа, или такива, които още не са решили кого да подкрепят. Този якият, облеченият в червено и бяло, е Ордмаер, баронът на Утерсал. Говори с Гримстед, Етелферт и няколко други графове. — Тролът взе бронзовия си бокал и отпи. — Хммм. Нашият принц не пилее с лека ръка виното си, или може би желае присъстващите да оценят качествата на местната вода. — Бинабик се усмихна дяволито. Саймън се облегна назад, защото очакваше, че ще последва нов удар с малкия остър лакът, но дребният човек просто се загледа напред.

Саймън отпи голяма глътка вино. Беше воднисто. Чудеше се дали икономът, или самият принц е такъв скъперник, че не може да поднесе наистина качествена напитка. Така или иначе, беше по-добре от нищо и можеше да притъпи болката в крайниците му. Когато изпи виното, пажът дотича отново и напълни бокала.

Влязоха още мъже. Едни от тях разговаряха оживено, а други само надменно оглеждаха седналите. Появи се един много, много стар мъж, облечен в пищни свещенически одежди — подпираше се на ръката на някакъв як млад свещеник. Старецът започна да поставя на централната маса най-различни блестящи предмети. Изразът му красноречиво говореше за злия му нрав. По-младият мъж му помогна да седне на един стол, наведе се и прошепна нещо на ухото му. Старият човек му отговори очевидно не особено вежливо и свещеникът погледна тъжно към високия таван, след което излезе.

— Това лекторът ли е? — попита тихичко Саймън.

Бинабик поклати глава.

— Не ми се вярва върховният глава на ейдонитската църква да дойде тук — в убежището на един принц, лишен от правомощия. По-вероятно е да е Ейнодис, епископът на Наглимунд.

В този момент влезе последната група мъже и Бинабик изведнъж замълча. Тези от тях, които имаха тънки плитки, спускащи се по гърбовете, бяха облечени в характерните за Хернистир бели, препасани с колани туники. Мъжът, който явно беше водачът им, беше млад, мускулест и имаше дълги мустаци. Говореше с някакъв южняк, облечен изключително елегантно, който по всяка вероятност беше само няколко години по-възрастен от събеседника си. Този мъж, със старателно накъдрената си коса и робата си в нежни нюанси на виолетово и синьо, изглеждаше толкова елегантен, че Саймън беше сигурен, че даже и Сангфугол би се впечатлил. Някои от старите войници край масата открито се подсмиваха на контешкото му облекло.

— А тези? — попита Саймън. — Тези с белите дрехи и златните огърлици хернистирци ли са?

— Да. Това са принц Гуитин и свитата му. Предполагам, че другият е барон Девазалес от Набан. Слави се с остър ум, въпреки малко лековатата си страст към дрехите. Чувал съм също, че е смел воин.

— Бинабик, откъде знаеш всичко това? — попита Саймън и насочи вниманието си от новодошлите към приятеля си. — Да не би да подслушваш през ключалките?

Тролът надменно се изпъчи.

— Както знаеш, не съм живял само в планината. Освен това, докато ти топлиш леглото си, аз се срещнах със Странгиард и с други източници на информация.

— Какво!? — Гласът на Саймън излезе по-висок от това, което очакваше, и той осъзна, че е пийнал повечко. Седналият до него мъж го изгледа с любопитство и младежът се наведе към трола, за да продължи по-тихо.

— Бях… — подхвана той, но точно тогава всички столове в залата започнаха да скърцат, защото седящите на тях ставаха. Саймън вдигна очи и видя в отсрещния край на салона слабия, облечен в обичайното за него сиво принц Джосуа — тъкмо влизаше. Лицето му беше спокойно, но той не се усмихваше. Единственото, което показваше, че е принц, беше една сребърна лента на челото му.

Джосуа кимна на присъстващите и седна. Всички бързо последваха примера му. Пажовете се появиха, за да налеят вино. Тогава старият епископ, който седеше от лявата страна на принца — отдясно беше седнал Гуитин от Хернистир — стана.

— Моля за вниманието ви. — Епископът говореше сърдито, сякаш вършеше някаква услуга, в чиято неефективност беше убеден предварително. — Сведете глави, за да се помолим на Усирис Ейдон да благослови тази маса и разискванията, които ще станат на нея. — След като каза това, той взе едно красиво Дърво от ковано злато и сини камъни, вдигна го пред гърдите си и продължи: — Нека този, който се роди на нашата земя, но плътта му не е като собствената ни плът, ни чуе сега. Нека този, който беше човек, макар че Баща му беше самият Бог, ни даде подкрепата си. Виж тази маса и седящите на нея и сложи ръка на рамото на този, който се е загубил и търси брод.

Старият човек си пое дъх и огледа масата. На Саймън, който се опитваше да го гледа, въпреки че главата му клюмаше, му се стори, че свещеникът на драго сърце би използвал украсеното си със скъпоценни камъни Дърво, за да разбие главите на голяма част от присъстващите.

— А също — набързо завърши епископът, — прости на този тук, които може да кажат нещо ужасно глупаво. Ние сме твои чеда.

Старецът се смръщи и почти се тръшна на стола си. Мъжете на масата замърмориха.

— Саймън, май епископът не се радва, че е тук — прошепна Бинабик.

Джосуа се изправи.

— Благодаря, епископ Ейнодис, за… прочувствената молитва. Благодаря и на всички, които дойдоха в тази зала. — Той огледа високото, осветено от огъня помещение. Беше сложил лявата си ръка на масата, а другата беше скрита в диплите на наметалото му. — Времената са тежки — продължи Джосуа, докато местеше погледа си от лице на лице. Саймън усети как топлината на стаята прониква в тялото му и се запита дали принцът ще каже нещо за освобождаването си. Премигна и когато отвори очи, видя Джосуа да плъзга погледа си от него към средата на стаята. — Тежки и трудни времена. Негово величество кралят на Хейхолт — и да, разбира се, мой брат, но предвид целта, която ни е събрала тук, ще го наричам само крал — изглежда, е обърнал гръб на проблемите ни. Данъците са повишени толкова, че приличат на жестоко наказание, въпреки че реколтата пострада вследствие на страшната суша в Еркинланд и Хернистир и ужасните бури на север. И докато Хейхолт иска да получи много повече от това, което винаги е получавал при управлението на крал Джон, същевременно Елиас изтегли войските, които преди гарантираха сигурността на пътищата, за да ги изпрати в по-рядко населените земи на Фростмарч и Велдхелм.

— Съвсем вярно! — извика барон Ордмаер и тресна гарафата си на масата. — Бог да ви благослови, това е самата истина, принц Джосуа! — Той се обърна и размаха юмрук към всички присъстващи. Последваха одобрителни викове, но част от мъжете, между които и епископ Ейнодис, само поклатиха критично глави, защото още в самото начало се казваха такива безразсъдни слова.

— И това — каза високо Джосуа, успокоявайки същевременно събралите се, — това поставя пред всички ни един въпрос. Какво да направим? Ето заради това ви повиках тук, а предполагам, за това сте дошли и вие. За да решим какво да правим. Да не позволим оковите — той вдигна лявата си ръка и показа една закопчана белезница, — с които кралят иска да ни окове, да щракнат около вратовете ни.

Последваха още няколко одобрителни вика и всички се разприказваха. Джосуа размахваше окованата си ръка, опитвайки се да въдвори тишина. И тогава на входа се появи едно огненочервено сияние. В стаята влезе жена с дълга сребриста рокля, която блестеше като пламък на факла. Беше същата, която Саймън видя в покоите на Джосуа — тъмноока и високомерна. Съпроводена от погледите на мъжете, оглеждащи я с неприкрит интерес, тя бързо прекоси залата и стигна до стола на принца. Джосуа изглеждаше смутен. Жената се наведе към него и зашепна нещо на ухото му.

— Коя е тази жена? — прошепна Саймън и ако се съдеше по надигналата се вълна от шепот, той не беше единственият, който питаше.

— Казва се Воршева. Дъщеря на водача на едно от племената на тритингите. Освен това е… каква се пада на принца? Предполагам, жена. Казват, че била изключително красива.

— Вярно е. — За момент Саймън продължи да гледа жената, после се обърна към трола. — „Казват“! Какво искаш да кажеш с това „казват“? Тя е пред очите ти, нали?

— Да, но ми е трудно да преценя. — Той се усмихна. — Просто не харесвам високи жени.

Явно лейди Воршева беше предала съобщението си и сега слушаше отговора на Джосуа. Миг по-късно грациозно напусна и на излизане през вратата остави след себе си само един последен ален отблясък.

Принцът вдигна очи и на Саймън му се стори, че зад спокойното му изражение забелязва нещо като… смущение?

— Така — започна Джосуа. — Ние… Да, барон Девазалес?

Контето от Набан се изправи.

— Ваше височество, вие казахте, че трябва да мислим за Елиас само като за крал. Но това очевидно не е вярно.

— Какво имате предвид? — попита господарят на Наглимунд, надвиквайки неодобрителното мърморене на поданиците си.

— Моля за извинение, принце, но искам да кажа следното: ако той беше просто един крал, ние нямаше да сме тук, или поне граф Леобардис нямаше да ме изпрати. Вие сте единственият друг син на Престър Джон. В противен случай защо бихме пропътували такъв дълъг път? Ако не беше така, тези, които имат оплаквания срещу Хейхолт, биха отишли в Санселан Махистревис или в Тайг в Хернисадарк. Но вие сте негов брат, нали? Братът на краля?

На устните на Джосуа се появи хладна усмивка.

— Да, бароне, наистина съм негов брат. И много добре разбирам какво имате предвид.

— Благодаря, ваше височество. — Девазалес се поклони. — Но въпросите остават. Какво искате вие, принц Джосуа? Отмъщение? Тронът? Или просто да постигнете примирие с един грабещ крал, за да не ви безпокои, докато си живеете тук в Наглимунд?

Присъстващите еркинландци започнаха да подсвиркват, неколцина даже се изправиха — всички мъже с рунтави вежди и потрепващи мустаци. Но преди някой от тях да вземе думата, младият Гуитин от Хернистир скочи и се надвеси над масата към барон Девазалес, като кон, опитващ се да дърпа юздите си.

— Господата от Набан искат да чуят нечия дума, така ли? Е, тогава ето моята. Да се бием! Елиас оскверни кръвта и трона на баща ми и изпрати Ръката на краля в Тайг, за да говори заплахи и грубости, като човек, който наказва деца. Няма нужда да претегляме „за“ и „против“ — готови сме да се бием!

Няколко души посрещнаха с одобрение смелите думи на хернистиреца, но като допи и последните капки вино в бокала си и огледа залата със замъгления си поглед, Саймън видя, че повечето са разтревожени и тихо разговарят със седящите до тях. До него Бинабик се беше намръщил и гледаше мрачното лице на принца.

— Чуйте ме! — извика Джосуа. — Набан, представен от пратениците на Леобардис, зададе трудни, но резонни въпроси и аз ще им отговоря. — Той погледна хладно Девазалес. — Нямам никакво желание да ставам крал, бароне. Брат ми знае това, но то не го възпря да ме залови, да убие доста от хората ми и да ме хвърли в тъмницата си. — Принцът отново размаха окованата си ръка. — Заради това, да, аз искам отмъщение, но ако Елиас управляваше добросъвестно и справедливо, щях да пожертвам отмъщението, което търся за доброто на Остен Ард и особено на моя Еркинланд. Що се отнася до примирието… не знам дали въобще е възможно. Елиас стана опасен и непредсказуем. Някои казват, че от време на време има пристъпи на лудост.

— Кой го казва? — попита Девазалес. — Хора, които несъмнено са опитали несъмнено тежката му ръка? Ние говорим за евентуална война, която ще разедини нациите ни така, както ръждата разяжда метала. Ще е срамно, ако тази война избухне на основата на слухове.

Джосуа се наведе напред, повика един паж и му прошепна нещо. Момчето направо излетя от стаята.

Един мускулест брадат мъж, облечен в кожи и окичен със сребърни накити, се изправи.

— Ако баронът не ме помни, аз ще му припомня кой съм — каза той с явно смущение. — Аз съм Етелферт, господарят на Тинсет, и искам да кажа само това: щом моят принц казва, че кралят е загубил разсъдъка си, то неговите думи са ми достатъчни. — Той свъси вежди и седна.

Джосуа стана. Облечената му в сиви дрехи снага беше изопната като струна.

— Благодаря, граф Етелферт, за добрите думи. Но — той огледа присъстващите, които притихнаха, — няма нужда никой да приема със сляпо доверие моите, или тези на поданиците ми, думи. Вместо да говоря, аз ще ви представя човек, който има лични наблюдения върху състоянието на Елиас и вие, сигурен съм в това, ще му повярвате. — Той махна с лявата си ръка към по-близката до него врата на стаята, същата, през която беше излязъл пажът. Момчето беше влязло пак, а в коридора зад него се виждаха две фигури. Едната беше на лейди Воршева. Другата, облечена в небесносиньо, мина покрай Воршева и застана така, че стенният свещник я освети.

— Господа — каза Джосуа. — Принцеса Мириамел — дъщерята на Негово величество краля.

Саймън се взираше зяпнал в късите буйни кичури златиста коса, които се подаваха изпод воала и короната и които вече не бяха скрити под тъмната перука… и докато гледаше до болка познатото му лице, усети как вътрешностите му се преобръщат. Опита се да стане като всички останали, но краката му омекнаха и младежът се свлече на стола си. Как? Защо? Това беше нейната тайна — нейната зловеща, коварна тайна.

— Мария — промърмори Саймън.

Тя седна в подадения й от Гуитин стол и му благодари с изискано грациозно кимване. Когато всички седнаха и учудени заговориха, Саймън се изправи. Олюляваше се.

— Ти — каза той на Бинабик и сграбчи дребния мъж за рамото, — ти… ти знаеше ли?!

Тролът се накани да каже нещо, но после се отказа и само направи гримаса и повдигна рамене. Саймън обходи с поглед морето от глави и видя Мария… Мириамел… Гледаше го с широко отворени, печални очи.

— Проклятие! — изсъска той, после се обърна и бързо излезе от залата. Очите му преливаха от сълзи.