Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (33)

30. Хиляди хищнически нокти

Някой като че ли цепеше вратата с брадва — замахваше, удряше и сечеше дървото.

— Докторе! — извика Саймън и седна. — Това са войниците! Войниците са дошли!

Но не беше в покоите на Моргенес. Лежеше на едно малко легло в спретната стаичка, завит с пропити от пот чаршафи. Звукът от цепенето на дърво не спираше; след миг вратата се отвори и глъчката се усили. В стаята надникна едно непознато лице, бледо, с издължена брадичка и кичур оредяла коса, която изглеждаше със същия медночервен цвят, какъвто добиваше на светлина косата на Саймън. Единственото му око беше синьо. Другото беше покрито с черна превръзка.

— А! — каза непознатият. — Вече си се събудил. Добре.

Имаше типичния за Еркинланд акцент, но с долавяща се дълбочина, характерна за Севера. Той затвори след себе си вратата, прогонвайки от стаята част от шумовете на кипящата навън работа. Мъжът носеше дълго сиво свещеническо расо, което висеше на хилавото му тяло.

— Аз съм отец Странгиард. — Той седна в един стол с висока облегалка до Саймън. Освен стола и леглото, в което лежеше момчето, в стаята имаше ниска маса, върху която бяха сложени пергамент и няколко дреболии, и това изчерпваше цялото обзавеждане. Непознатият се настани удобно, наведе се напред и потупа Саймън по ръката.

— Как се чувстваш? Надявам се, по-добре?

— Да… предполагам, да. — Саймън се огледа. — Къде съм?

— В Наглимунд, но разбира се, това ти е известно. — Отец Странгиард се усмихна. — По-точно, ти си в моята стая и… в моето легло. — Той вдигна ръка. — Надявам се, че ти е удобно. Не е особено добре обзаведена — но, боже мой, колко глупаво от моя страна! Ти си спял в гората, нали? — Свещеникът отново се усмихна, леко и нерешително. — Би трябвало да е по-добре от гората, а?

Саймън стъпи на студения под и с облекчение установи, че е обут в панталони, макар че малко се притесни, като видя, че не са неговите.

— Къде са приятелите ми? — Една неприятна мисъл внезапно помрачи като облак мислите му. — Бинабик… мъртъв ли е?

Странгиард сви устни така, сякаш Саймън е изрекъл някакво богохулство.

— Мъртъв? Пресвети Усирис, не. Макар че не е добре, съвсем не е добре.

— Мога ли да го видя? — Саймън клекна, за да потърси обущата си. — Къде е той? Ами как е Мария?

— Мария? — Свещеникът гледаше озадачено пълзящия по пода Саймън. — А. Чувства се чудесно. Предполагам, че ще я видиш и нея.

Обущата бяха под масата. Когато Саймън ги обу, отец Странгиард се пресегна и взе от облегалката на стола една чиста бяла риза.

— Заповядай — каза той. — Моя е, но ти нещо бързаш. Какво искаш да направиш най-напред — да видиш приятелите си, или да хапнеш?

Саймън вече завързваше връзките на ризата.

— Бинабик и Мария. После ще ям — замислено промърмори той. — И Куантака.

— Жалко, че разполагаме с малко време — каза с укор отецът. — Ние в Наглимунд не ядем вълци. Предполагам, че ти е приятелка.

Саймън вдигна поглед и разбра, че едноокият се шегува.

— Да — каза той и внезапно се засрами. — Приятелка.

— Тогава да тръгваме — каза свещеникът и стана. — Наредено ми е да се уверя, че си добре нахранен. Така че колкото по-скоро те нахраня, толкова по-добре ще изпълня задачата си. — Той отвори вратата и в стаята нахлу светлина и глъчка.

Саймън премигна на яркото слънце и огледа високите стени на укреплението и огромния, обагрен в розово и кафяво силует на смътно виждащия се Велдхелм, на фона на който облечените в сиво стражи изглеждаха като джуджета. В средата на укреплението изпъкваха гъсто разположени ъгловати каменни постройки, в които нямаше и следа от ексцентричната красота на Хейхолт, от характерното за този град преплитане на стилове и епохи. Тъмните опушеносиви павета от пясъчник, малките неосветени прозорци и тежките врати, всичко изглеждаше така, сякаш е направено с една-единствена цел: да не допусне нещо да влезе.

Само на един хвърлей камък, в средата на оживения площад, група голи до кръста мъже цепеха дънери и редяха цепениците на една стигнала вече до главите им купчина.

— Какво правят? — попита Саймън.

Отец Странгиард проследи погледа му.

— А. Вдигат клада. Ще изгорим хуне — великана.

— Великана? — Той внезапно си спомни: ръмженето, косматото лице, нереално дългите ръце, протягащи се към него. — Не е ли мъртъв?

— О, мъртъв е. — Странгиард се отправи към главните постройки. Саймън изостана и хвърли един последен поглед на растящата грамада цепеници. — Някои от хората на Джосуа искаха да се позабавляват с тази история, разбираш ли, Саймън, да му отрежат главата, да я поставят на портите, такива неща. Принцът каза не. Каза, че наистина е бил зъл, но не е животно. Тези същества носели дрехи, знаел ли си? Използвали и тояги, по-точно сопи. Джосуа каза, че няма да излага на показ главата на никой враг само заради едното развлечение. Каза да го изгорим. — Странгиард се почеса по ухото. — Така че ще го изгорим.

— Тази вечер ли? — Саймън трябваше да ускори ход, за да не изостава от вървящия с големи крачки свещеник.

— Веднага щом е готова кладата. Принц Джосуа не желае да се шуми излишно около това. Сигурен съм, че на драго сърце би го погребал на хълма, но хората искат да го видят мъртъв. — Отец Странгиард бързо сграбчи висящото на гърдите му Дърво. — Разбираш ли, само за този месец това е третият великан, който слиза от север. Един от другите уби брата на епископа. Беше доста зловещо.

 

Бинабик беше в една малка стая близо до параклиса, разположена в средата на църковния двор, заобиколен от главните постройки в укреплението. Изглеждаше много блед и много по-дребен, но се усмихваше ведро.

— Приятелю Саймън — каза той и внимателно седна. Малкият му кафяв торс беше увит в превръзки чак до врата. Саймън устоя на изкушението да грабне човечето и да го прегърне, защото зарастващите рани можеше да се отворят. Вместо това седна в края на леглото и стисна топлата ръка на Бинабик.

— Мислех, че си отиваш завинаги — каза Саймън със сподавена болка.

— И аз помислих същото, когато ме прониза стрелата — отговори тролът и тъжно поклати глава. — Но очевидно не е толкова сериозно. Погрижиха се добре за мен и ако не се движа много, скоро ще съм като нов. — Той се обърна към свещеника. — Днес се разходих в двора.

— Добре, много добре. — Отец Странгиард се усмихна разсеяно, докато си играеше с лентата, прикрепяща превръзката на окото му. — Аз трябва да тръгвам. Сигурен съм, че искате да поговорите за доста неща. — Той бавно тръгна към вратата. — Саймън, можеш да използваш стаята ми, колкото пожелаеш. Временно живея в стаята на брат Еглаф. Той издава ужасни звуци, докато спи, но беше така мил да ме приюти.

Саймън му благодари. Свещеникът пожела бързо възстановяване на Бинабик и излезе.

— Той е много мъдър човек, Саймън — каза Бинабик. Двамата с момчето останаха заслушани в стъпките на отеца, докато той бавно се отдалечаваше по дългия коридор. — Води дворцовите архиви. Вече проведохме един доста приятен разговор.

— Малко е странен, не мислиш ли? Някак… не съвсем в ред?

Бинабик се разсмя, после се разтрепери и се закашля. Саймън се притесни и се наведе към него, но тролът го спря с ръка.

— Само секунда — каза той. Когато дишането му се нормализира, продължи: — Саймън, някои хора, които са изключително умни, просто забравят да говорят и да се държат като нормални.

Саймън кимна и се огледа. Стаята много приличаше на тази на Странгиард: скромно обзаведена, малка, с боядисани в бяло стени. Вместо пергамент и книги на масата имаше само един екземпляр на Книгата на Ейдон; една червена лента, приличаща на тънък език, беше сложена за означаване на мястото, до което беше стигнал последния читател.

— Знаеш ли къде е Мария? — попита Саймън.

— Не. — Бинабик изглеждаше прекалено сериозен. Момчето се зачуди каква ли е причината за това. — Предполагам, че е предала на Джосуа съобщението, което му носеше. Вероятно той я е изпратил обратно при принцесата, за да занесе отговора му.

— Не! — Саймън никак не хареса това предположение. — Как може всичко това да е станало толкова бързо?

— Бързо? — Бинабик се усмихна. — Днес е вторият ни ден в Наглимунд.

Саймън беше озадачен.

— Как е възможно? Та аз току-що се събудих!

Бинабик поклати глава и се мушна под чаршафите.

— Не е точно така. Вчера проспа по-голямата част от деня. Събуждаше се само да пийнеш вода и пак заспиваше. Мисля, че последната част от пътуването, заедно с треската, която изкара, докато плавахме по реката, са те изтощили доста.

— Усирис! — Саймън се почувства така, сякаш собственото му тяло го е предало. — И междувременно Мария е била изпратена някъде?

Бинабик извади ръката си изпод чаршафа и я размаха в знак на несъгласие.

— Не съм сигурен. Само предполагам. Със същата вероятност мога да кажа, че е някъде тук. Може да си говори с други жени или да е в отделението за слугите. В крайна сметка тя е слугиня.

Саймън се намръщи. Бинабик отново хвана ръката му.

— Бъди малко по-търпелив, приятелю Саймън — каза тролът. — Ти си истински герой, щом ни доведе дотук. Кой знае какво ще се случи тепърва?

— Прав си… предполагам… — Саймън пое дълбоко дъх.

— И ми спаси живота — изтъкна Бинабик.

— Има ли значение това? — Саймън смутено потупа малката ръка и стана. — Ти също си ми спасявал живота, и то няколко пъти. Нали приятелите са за това.

Бинабик се усмихна, но очите му издаваха тъга.

— Точно за това са приятелите — съгласи се той. — Макар че ми е приятно да си говорим, вече трябва да спя. Занапред ни предстоят важни дела. Ще намериш ли Куантака, за да разбереш как се грижат за нея? Странгиард обеща да я доведе при мен, но явно тази подробност се е изплъзнала от заетото му съзнание… — Той отпусна глава на възглавницата.

— Разбира се — каза Саймън и отвори вратата. — Знаеш ли къде е тя?

— Странгиард каза… в конюшните… — отговори Бинабик и се прозя. Саймън излезе.

Когато се озова на централния площад и спря, за да разгледа минаващите покрай него хора — придворни, слуги, духовници, никой от които не му обръщаше ни най-малко внимание, го осениха две прозрения.

Първо, той нямаше дори смътна представа къде са конюшните. Второ, беше много, много гладен. Отец Странгиард беше споменал нещо за това, че му било възложено да се погрижи Саймън да бъде добре нахранен, но същевременно беше изчезнал безследно. Този свещеник беше наистина дяволски глупаво старче!

Внезапно Саймън видя на отсрещния край на площада някакво познато лице. Направи няколко крачки и чак тогава си спомни името на човека.

— Сангфугол! — изкрещя той. Арфистът спря да свири и се огледа, за да разбере кой го вика. Мерна тичащия към него Саймън и засенчи с ръка очите си, за да вижда по-добре, но даже когато момчето спря точно пред него, продължаваше да го гледа озадачено.

— Да? — каза музикантът. Беше облечен с пищен бледолилав жакет, а тъмната му коса се подаваше грациозно изпод кожена шапка, която си отиваше с останалото му облекло. Макар че беше с чисти дрехи, Саймън се почувства дрипав в сравнение с усмихващия се любезно музикант. — Може би желаете да ми кажете нещо?

— Аз съм Саймън. Сигурно не си спомняш… поговорихме си на траурното пиршество в Хейхолт.

Сангфугол го изгледа продължително, намръщи се леко, после лицето му просветна.

— Саймън! Ама, разбира се! Сдържаното момче с добрите обноски. Ужасно съжалявам, но въобще не те познах. Много си възмъжал.

— Наистина ли?

Арфистът се засмя.

— Наистина! Когато те видях за последен път, по лицето ти нямаше и следа от този мъх. — Музикантът протегна ръка и докосна брадичката на Саймън. — Или поне не си спомням да е имало.

— Мъх? — Саймън се учуди. Вдигна ръка и опипа бузата си. Наистина усещаше някакъв мъх… но мек, като космите на ръцете му.

Сангфугол се усмихна.

— Как е възможно да не знаеш? Когато започна да ми набожда брада, всеки ден тичах пред огледалото на майка си, за да я гледам как расте. — Той вдигна ръка към гладко избръснатата си челюст. — Сега всяка сутрин я проклинам и я бръсна, за да могат дамите да се наслаждават на гладкото ми лице.

Саймън се засрами. Сигурно изглеждаше като селянин!

— Прекарах известно време по места, където нямаше огледала.

— Хммм. — Сангфугол го огледа от главата до петите. — А и си по-висок, ако не ми изневерява паметта. Какво те води в Наглимунд? Не че не мога да се досетя. Тук има много бегълци от Хейхолт, дори господарят ми — принц Джосуа — е един от тях.

— Знам — каза Саймън. Изпита необходимост да каже нещо, което поне отчасти да върне авторитета му пред този добре облечен млад мъж. — Помогнах му да избяга.

Арфистът повдигна вежди.

— Наистина ли? Това звучи доста интересно! Ял ли си? А може би предпочиташ малко вино? Знам, че е твърде рано, но честно казано, още не съм си лягал… не съм спал.

— Бих се радвал да хапна — каза Саймън, — но първо трябва да свърша нещо. Би ли ми показал къде са конюшните?

Сангфугол се усмихна.

— И сега какво, млад герой? Ще яздиш до Ерчестър и ще се върнеш с торба, в която носиш главата на Приратес, така ли? — Саймън се изчерви отново, но този път от задоволство. — Ела — каза арфистът, — ще отидем първо в конюшните, а после ще хапнем.

 

Когато Саймън попита къде е Куантака, гърбавият намусен мъж, който хвърляше сено с една вила, го изгледа подозрително.

— Я почакай малко, какво искаш? — попита мъжът и поклати глава. — Тоя вълк е голямо зло. Не трябваше да го водят тук. Аз не бих го оставил, но така нареди принцът. Този звяр за малко не ми откъсна ръката.

— Добре — каза Саймън. — Значи би трябвало да си доволен, че ще те отърва.

— Казвам ви, това е дяволско изчадие — отвърна мъжът, докато ги водеше през тъмната конюшня, а после и през задния двор. Стигнаха до един малък кален участък, сгушен под сянката на стената.

— Понякога тук колим крави — каза мъжът и посочи една квадратна яма. — Не разбирам защо принцът ми доведе на мен, бедния стар Лукуман, жив вълк. Трябвало е да промуши този зъл звяр с копието си, както е сторил с великана.

Саймън погледна гърбавия мъж с отвращение и се отправи към ръба на ямата. Там стърчеше забит в земята кол. За него беше вързано въже, което се спускаше в дупката. Вълчицата беше вързана през врата с въжето и лежеше на една страна върху калното дъно на ямата.

Саймън се смая.

— Какво си й направил!? — изкрещя той на коняря. В това време се приближи и Сангфугол: внимаваше да не се изцапа, докато върви през калния двор.

Недоверието на стария човек прерасна в раздразнение.

— Нищо не съм направил — обидено отвърна той. — Тоя звяр е същински демон — вие ли, вие. Освен това се опита да ме ухапе.

— И аз бих направил същото — сопна се Саймън. — Между другото, и сега мога да го направя. Извади я оттам.

— А как? — попита изплашено мъжът. — Не мога просто да издърпам въжето! Тоя звяр е прекалено тежък.

— Казва се Куантака, идиот такъв! — Саймън преливаше от яд, като гледаше как вълчицата, с която бяха извървели толкова мили, лежи в някаква си тъмна и мокра дупка. Той се наведе над ямата.

— Куантака — извика момчето. — Хей, Куантака! — Вълчицата размърда уши, сякаш се опитваше да прогони някаква муха, но не отвори очи. Саймън огледа двора и най-сетне намери това, което му трябваше: един пън, върху който се сечаха дърва; беше осеян с резки и дебел колкото гръдния кош на човек. Той го домъкна до ямата. Конярят и арфистът го гледаха с недоумение.

— Пази се — извика Саймън на вълчицата и после претърколи дънера през ръба; дървото падна на размекнатата почва, само на лакът от задните крака на животното. Куантака вдигна глава и го погледна за малко, после пак легна.

Саймън отново надникна през ръба на ямата и се опита да придума вълчицата да се покатери на пъна, но тя не му обърна никакво внимание.

— Бъди предпазлив, за бога — каза Сангфугол.

— Има късмет, че Звярът сега си почива — отвърна конярят, докато важно гризеше нокътя на палеца си. — Трябваше да го чуете преди малко, как виеше и тъй нататък.

Саймън се прехвърли през оградата на рова и се спусна вътре. Краката му стъпиха в хлъзгавата жвакаща кал.

— Какво правиш?! — извика Сангфугол. — Да не си луд?

Саймън клекна до вълчицата и бавно протегна ръка. Животното изръмжа, но той не отдръпна ръката си. Куантака го подуши с калния си нос, после внимателно изплези дългия си език и облиза опакото на ръката му. Саймън си наложи да я почеше по ушите, а после я прегледа за рани и счупени кости. Изглежда, нямаше нищо. Момчето се обърна и изправи пъна. Постави го в калта до стената на ямата и се върна при Куантака. Прегърна голямото й туловище и я накара да се изправи.

— Той е луд? — тихо прошепна на Сангфугол намусеният коняр.

— Затваряй си устата! — изръмжа Саймън и видя, че чистите му дрехи вече са изцапани с кал. — Хванете въжето и когато ви кажа, дърпайте. Сангфугол, ако не иска, отрежи му главата.

— Виж го ти него — каза укорително конярят, но грабна въжето. Арфистът застана зад него, готов да помага. Саймън побутна Куантака към дънера и най-сетне я убеди да стъпи с предните си крака върху него. После опря рамо в широката, покрита с гъста козина задница на вълчицата.

— Готови? Теглете! — извика той. Въжето се изпъна. В началото Куантака се съпротивляваше, дърпаше се от мъжете, които държаха въжето, и се отпускаше с цялата си тежест върху Саймън, но после стана по-отстъпчива и започна да се придвижва сама при всяко дърпане на въжето. Когато главата й с искрящи жълти очи, се промуши през оградата, Сангфугол и конярят ахнаха уплашено.

Саймън се покачи на пъна, за да излезе и той. Конярят трепереше от ужас пред вълчицата, която, от своя страна, го гледаше свирепо. Сангфугол, също доста изплашен, предпазливо лазеше по задник, забравил за момент за изящните си дрехи, и се опитваше да се отдалечи от нея.

Саймън се разсмя и помогна на арфиста да стане.

— Ела с мен — каза му той. — Ще заведем Куантака при нейния приятел и господар, хем и ти ще можеш да се запознаеш с него. После можем да хапнем, както мислехме.

Сангфугол бавно кимна.

— Сега, когато видях вече Саймън — Приятеля на вълци, лесно мога да повярвам на всичко. Да тръгваме.

Куантака побутна проснатия на земята коняр за последен път, което изтръгна от него ужасен стон. Саймън отвърза въжето от кола и тръгнаха към изхода на конюшнята, като оставяха зад себе си четири редици кални стъпки.

 

Бинабик и Куантака се радваха на срещата си. От време на време Саймън поемаше нещата в свои ръце, за да предпази още невъзстановилия се трол от опасните изблици на чувства, които му засвидетелстваше верният му „кон“. Междувременно Сангфугол се отби в кухнята и се върна с кана бира, голяма порция овнешко, сирене и хляб, всичко това увито в една кърпа. Младежът, както изненадано установи Саймън, беше още с калните си дрехи.

— Южната стена, където отиваме, е покрита с доста прах — обясни арфистът. — Проклет да съм, ако съсипя още един жакет.

Докато стигнат главната порта на крепостта и се изкачат по стръмното стълбище, Саймън разпитваше за хората, които обикаляха площада, за шатрите и навесите, издигнати под открито небе.

— Много от тях търсят убежище тук — каза Сангфугол. — Повечето идват от Фростмарч и долината на Зеленоводната река. Други, изпитали тежката ръка на граф Гутулф на гърба си, пристигат от Утаниат, но повечето са селяни, прокудени от земите си от времето или разбойниците. Или от други неща, например хунен. — Той посочи завършената клада, покрай която минаваха. Секачите си бяха отишли, а купчината дърва се издигаше мълчаливо и тържествено като разрушена църква.

Качиха се на стената и седнаха на един грубо издялан камък. Слънцето се беше издигнало високо и разпръсваше няколкото останали облака. На Саймън му се прииска да има шапка.

— Ти или някой друг сте донесли хубавото време. — На Сангфугол му стана топло и разкопча жакета си. — Това е най-странното време през месец мая, което съм виждал — снежни вихрушки във Фростмарч, студени дъждове в Утаниат… градушка! Преди две седмици тук валя градушка — ледени камъни, големи като птичи яйца. — Докато Саймън оглеждаше наоколо, той се зае да развие вързопа с храната. Седяха върху високата стена, ограждаща крепостта, а в нозете им подобно на пелерина се разстилаше Наглимунд.

Замъкът се гушеше сред една стръмна падина във Велдхелмските хълмове, сякаш беше положен в някаква огромна шепа. Срещу тях се издигаше западната стена, под която се простираше широката външна стена. Тя ограждаше Наглимунд с неговите криволичещи улички. Отвъд стената, докъдето стигаше поглед, всичко беше равнина, осеяна със скали и ниски хълмчета.

От хребета на хълма се спускаше лъкатушеща пътечка, виеща се между източната крепостна стена и островърхия щит, опасващ Велдхелм. По склоновете, ограждащи пътеката, искряха хиляди черни точки.

— Какво е това? — посочи Саймън. Сангфугол присви очи, без да спира да дъвче.

— Имаш предвид Ноктите?

— Какви нокти? Питам за тези дълги прътове на хълма.

Арфистът кимна.

— Ноктите. Какво предполагаш, че означава Наглимунд? Скъпи приятелю от Хейхолт, явно си забравил еркинландския си език. Крепостта на ноктите — това означава. Поставил ги е граф Исуайдс, още когато е строял Наглимунд.

— Кога е станало това? И за какво са? — Саймън гледаше съсредоточено; вятърът духна трохите и ги отвя оттатък външната стена.

— Знам само, че е било преди римърите да дойдат тук — отговори Сангфугол. — Но стоманата за всички тези пръчки е взета точно от римърите. Направили са ги дуорите — добави многозначително той, но името не говореше нищо на Саймън.

— Но защо? Прилича на градина с железни дървета.

— За да не допуска ситите до Наглимунд — заяви Сангфугол. — Исуайдс много се страхувал от тях, защото това всъщност е ситска земя. От другата страна на хълмовете е разположен един от големите им градове, забравих му името.

— Да’ай Чикица — тихо каза Саймън.

— Точно така — съгласи се арфистът. — За съжаление, ситите не понасят желязото. Кара ги да се чувстват зле, дори може да ги убие. Затова Исуайдс огражда замъка си с тези стоманени „нокти“. Те са били навсякъде, дори и пред самата крепост, но когато ситите си отишли, започнали да пречат: препятствали влизането на каруците в пазарни дни и така нататък. Така че когато крал Джон дава това място на моя господар — подозирам, че го е направил, за да ги държи с брат му на колкото се може по-голямо разстояние един от друг — принцът изважда всички, с изключение на тези по двата склона. Мисля, че го забавляват. Моят господар много обича антики.

Докато пиеха бира, Саймън разказа на арфиста какво му се беше случило, откакто се бяха видели за последен път, като пропусна някои от трудно обяснимите подробности, защото нямаше да може да отговори на въпросите, които приятелят му със сигурност щеше да зададе. Сангфугол беше впечатлен; освобождаването на Джосуа и страданията на Моргенес му направиха най-силно впечатление.

— Ах, този негодник Елиас — каза най-накрая той и Саймън се изненада, като видя неподправения гняв, помрачил като облак лицето му. — Крал Джон е трябвало да удуши този злодей още при раждането му, а ако не, поне да го назначи за главнокомандващ на войските и да го изпрати да тормози хората в Тритинг — каквото и да е, но да не го беше поставял на Престола от драконова кост, превръщайки го по този начин в мор за всички нас.

— Но той е точно там — каза Саймън. — Мислиш ли, че ще ни атакува тук, в Наглимунд?

— Само Бог и Сатаната знаят това. — Сангфугол горчиво се усмихна. — А Сатаната предварително застрахова залога си. Може все още да не знае, че Джосуа е тук, макар че това няма да продължи дълго. Тази крепост е наистина солидна твърдина. За това трябва да благодарим на починалия много отдавна Исуайдс. Независимо дали е, или не е твърдина, не мога да си представя, че Елиас ще стои дълго със скръстени ръце, докато тук на север Джосуа събира войската си.

— Но аз мислех, че принц Джосуа не иска да става крал — каза Саймън.

— Наистина не иска. Но Елиас не е от хората, които могат да разберат това. Амбициозните хора никога не могат да повярват, че останалите не са като тях. А край него е и Приратес, за да му дава злъчните си съвети.

— Но нали враждата между Джосуа и краля датира от много години? Доста преди да се появи Приратес?

Сангфугол кимна.

— Между тях винаги е имало проблеми. Някога са се обичали, били са по-близки от повечето братя — или поне по-старите придворни на Джосуа казват така. Но се спречкват и после умира Хилиса.

— Хилиса?

— Набанската съпруга на Елиас. Джосуа я е съпровождал вместо отишлия да воюва в Тритинг крал Джон. Трябвало е да я заведе при Елиас. Групата е причакана от тритинги. Джосуа загубва ръката си, докато се опитва да защити Хилиса, но напразно — конниците били прекалено много.

Саймън въздъхна.

— Значи така е започнало всичко!

— Тогава умира всякаква обич между тях… или поне така говорят.

След като поразмисли известно време върху думите на Сангфугол, Саймън стана и закрачи; раната на ребрата го заболя.

— Какво ще прави в такъв случай принц Джосуа? — попита той.

Арфистът се почеса по ръката и се загледа надолу към площада.

— Не смея дори и да предполагам — каза Сангфугол. — Принц Джосуа е предпазлив и муден, когато става въпрос за действие; така или иначе, не ме викат, когато обсъждат стратегията. — Той се усмихна. — Говори се, че ще пристигнат важни пратеници и Джосуа ще посети официално рийда още тази седмица.

— Какво?

— Рийд. Това е стара еркинландска дума, която означава приблизително съвет. Хората в тези области явно се придържат към старите понятия. В провинцията, далеч от замъка, продължават да говорят като едно време. Един човек от Хейхолт като теб вероятно ще се нуждае от преводач.

Саймън не искаше да се отклоняват от темата и да говорят за някакви си селяни.

— Съвет, казваш… Рийд? Това… военен съвет ли е?

— В наши дни — отговори музикантът и лицето му помръкна — всеки съвет в Наглимунд може да бъде единствено военен.

 

Разхождаха се покрай крепостните стени.

— Изненадан съм — каза Сангфугол, — че въпреки всички услуги, които си направил на господаря, той все още не те е поканил да го посетиш.

— Та аз се събудих едва тази сутрин — каза Саймън. — Между другото, може и да не ме е познал… в това мрачно сечище, с умиращия великан и тъй нататък.

— Може би имаш право — каза арфистът; придържаше здраво шапката си, която вятърът всячески се стремеше да грабне.

И въпреки това, мислеше си Саймън, ако Мария му бе предала посланието на принцесата, би трябвало да е споменала и за спътниците си. Никога не би помислил, че е момиче, което ще ги забрави просто ей така.

Въпреки това трябваше да е честен: кое момиче, ненадейно спасено от опасната пустош, не би предпочело да прекарва времето си с някой любезен младеж от замъка, вместо с някакъв си недодялан мияч на чинии?

— Виждал ли си случайно онова момиче, Мария, което дойде с нас? — попита той.

Сангфугол поклати глава.

— Всеки ден през портите минават хора. И не само тези, които напускат затънтените си ферми и села. Снощи дойдоха ездачите от ескорта на принц Гуитин от Хернистир, конете им бяха покрити с пяна. Тази вечер се очакват да пристигнат съюзниците на принца. Граф Етелферт, заедно с двеста души, е тук от една седмица. Веднага след него пристигна барон Ордмаер със сто утерсалци. Отвсякъде прииждат различни графове и водят войници. Ловът вече е започнал, Саймън — макар че само Ейдон знае кой кого преследва.

Бяха стигнали до североизточната наблюдателна кула. Сангфугол поздрави обикалящия страж, като докосна леко шапката си.

— Колкото и да е зает — внезапно поде арфистът, — изглежда несправедливо, че още не те е повикал. Нали нямаш нищо против да споделя нещо с теб? Поканен съм да вечерям с него тази вечер.

— Разбира се, бих искал да го видя. Аз… много се безпокоях за неговата сигурност. А и господарят ми помогна значително, за да може Джосуа да се върне тук, в дома си.

Саймън с изненада откри, че в гласа му се долавя нотка на огорчение. Не му се искаше да прозвучи така, но в крайна сметка беше изстрадал доста, за да стигне дотук, и именно той, а не някой друг, бе намерил Джосуа да виси с вързани ръце, като фазан, закачен над вратата на някой ловец.

Топът на забележката не убягна и на Сангфугол. Погледът, който отправи към Саймън, изразяваше едновременно съчувствие и учудване.

— Разбирам. Все пак бих те посъветвал да не си съставяш мнение за принца само на основата на това. Той е горд, труден за разбиране човек, Саймън, но съм сигурен, че не те е забравил. Както знаеш, напоследък от нас се изискват неимоверни мъки и усилия. Всяко действие ни коства почти толкова, колкото и на теб — пътуването ти.

Саймън вдигна брадичка и се загледа в хълмовете.

— Знам — каза той. — Ако ме приеме, ще ми окаже чест. Ако пък не може… какво толкова.

Арфистът се усмихна лениво със закачливите си очи.

— Чест и приятен разговор. Хайде, ела да ти покажа Ноктите на Наглимунд.

 

Гледката наистина беше внушителна. Полето блестящи стълбове, което започваше само на няколко лакътя след източната стена на замъка, се простираше нагоре и настрани по склона на около четвърт левга и стигаше досами подножието на хълмовете. Коловете бяха наредени в симетрични редове, сякаш там беше погребан легион копиеносци и над чернозема стърчаха само оръжията им, за да показват колко съвестно стоят на пост. Между редовете се виеше път, който тръгваше от една зейнала пещера, разположена на западния склон на хълма. Пътеката криволичеше надолу като следа, оставена от гъвкава змия, и стигаше до тежките източни порти на Наглимунд.

— И, не си спомням кой, е направил всичко това, защото се е страхувал от ситите? — попита Саймън учудено. — Защо просто не ги е наредил отгоре на стената?

— Казвал се е Исуайдс. Граф Исуайдс. Бил е набански управител тук и е било прецедент да построи замък на ситска земя. А що се отнася до това защо не на стената, предполагам, че се е страхувал да не намерят начин да минат над една-единствена стена, а пък защо не и под нея. Така е трябвало да минат през коловете. Още не си видял и половината, Саймън. Сякаш изникват от всички страни! — Сангфугол посочи с ръка.

— Какво са направили ситите? — попита Саймън. — Опитали ли са се да нападнат?

Сангфугол се намръщи.

— Поне не съм чувал. За това трябва да попиташ стария отец Странгиард. Той е историк и води архивите.

Саймън се усмихна.

— Запознах се с него.

— Интересно накуцващо старче, нали? Веднъж ми каза, че когато Исуайдс построил това място, ситите го нарекли… нарекли го… по дяволите! Би трябвало като съм баладист да знам тези древни истории. Все едно, името, което му дали, означавало приблизително „Капан, който улавя ловеца“ — сякаш Исуайдс е оградил сам себе си или е поставил капан за себе си.

— А така ли е било? Какво се е случило с него?

Сангфугол поклати глава и за малко не изгуби шапката си.

— Да ме вземат мътните, ако знам. Вероятно е остарял и е умрял тук. Мисля, че ситите не са му обръщали особено внимание.

 

Обиколката им отне час. Отдавна бяха изпразнили каната с бира, която Сангфугол беше донесъл, за да прокарват храната си, но арфистът далновидно беше взел и мях с вино, което им позволи да разквасват устни по време на екскурзията си. Смееха се; когато стигнаха главната порта и виещите се стъпала, арфистът тъкмо учеше Саймън на една неприлична песен за някакъв набански благородник. Озоваха се сред многобройна тълпа работници и войници; ако се съдеше по това, че не носеха униформи, можеше да се заключи, че повечето не са излезли по служба. Всички викаха и се блъскаха. Саймън бързо беше заклещен между някакъв дебелак и един брадат гвардеец.

— Какво става? — извика той на Сангфугол, когото тълпата беше избутала малко по-назад.

— Не съм сигурен — отвърна високо музикантът. — Може да е пристигнал Гуитин от Хернисадарк.

Дебелакът обърна зачервеното си лице към Саймън и каза бодро:

— Не, не е. — Дъхът му вонеше на бира и лук. — Всичко е заради великана, дето го убил принцът. — Мъжът посочи кладата.

— Но аз не виждам великана — каза Саймън.

— Сега го носят — отвърна човекът. — Току-що идвам, за да си намеря място да виждам. Синът на сестра ми беше сред мъжете, които помогнаха да се хване това чудовище! — гордо добави той.

През тълпата премина нова вълна; някой най-отпред виждаше нещо и мълвата се предаваше от човек на човек назад, към тези, които не виждаха. Проточваха се вратове и търпеливи майки с мръсни лица качваха децата си на раменете си.

Саймън се огледа. Сангфугол беше изчезнал. Младежът се изправи на пръсти и установи, че само неколцина от множеството са високи колкото него. Видя нещо като шатра или тента от лъскава коприна, опъната зад кладата. Пред нея някакви придворни в лъскави дрехи седяха на малки столчета и си говореха и ръкомахаха: ръкавите им се поклащаха като клони, пълни с шарени птици. Той оглеждаше лицата, надявайки се да зърне Мария — може би тя беше намерила някоя благородна дама, за която да работи. Несъмнено за нея не беше безопасно да се върне в Хейхолт или където и другаде да се намираше принцесата. Не я видя никъде, но преди да успее да огледа някоя друга част на струпалото се множество, видя редица въоръжени мъже да излизат изпод един от сводовете на вътрешната стена.

Тълпата се раздвижи и се развика, защото след първите шестима войници вървеше каруца, теглена от два коня. За миг Саймън почувства празнота в стомаха си, но бързо я прогони: нима щеше да му се гади всеки път, когато край него проскърцваха колелата на каруца?

Колата спря и войниците я обиколиха, за да развържат превитото туловище, качено в нея. Саймън мерна сред седналите благородници някаква жена с катраненочерна коса и бяла кожа. Опита се да я огледа по-добре, защото се надяваше, че е Мария, но смеещите се придворни стесниха кръга и той не можа да види нищо повече.

Осем яки гвардейци повдигнаха стълба, на който висеше тялото на великана. В тази поза чудовището приличаше на елен от кухненските запаси на краля. Най-напред мъжете плъзнаха стълба от каруцата на земята и го наместиха на плещите си. Съществото беше вързано през раменете и коленете, огромните му ръце се поклащаха във въздуха, а гърбът му се влачеше по земята. Множеството, което разгорещено се беше придвижило напред, започна да отстъпва, надавайки възклицания от страх и отвращение.

Саймън си мислеше, че сега великанът прилича много повече на човек, отколкото когато бе излязъл от гората и се бе изправил срещу него. С отпусната от смъртта кожа на тъмното лице и без смразяващото кръвта ръмжене Звярът приличаше на човек, на когото е съобщена някаква новина, която не може да разбере. Както беше казал Странгиард, около кръста му беше увито парче груб плат. В пепелта по площада се влачеше някакъв колан от червеникави камъни.

Дебелакът, който стоеше до Саймън и призоваваше войниците да вървят по-бързо, се обърна и го погледна весело.

— Знаеш ли какво е носил около врата си? — извика той. Притиснат от всички страни, Саймън само вдигна рамене. — Черепи! — каза мъжът с такова задоволство, че човек би помислил, че той самият ги е дал на мъртвия великан. — Носил ги като огърлица. Принцът ще им направи погребение като за ейдонити, въпреки че кой знае на кого са били. — И дебелакът пак обърна поглед към зрелището.

На върха на кладата се бяха покатерили няколко войници и помагаха на носачите да наместят тялото на звяра. Когато го поставиха както трябва, с гръб, обърнат към струпаните дървета, те издърпаха мушнатия между краката и ръцете му стълб и скочиха на земята. Щом скочи и последният, огромното туловище залитна леко напред и една жена изпищя. Няколко деца се разплакаха. Някакъв офицер със сиво наметало даде команда. Един от войниците се протегна напред и мушна горяща факла в струпаната около кладата слама. Пламъците, които изглеждаха безцветни, осветени от слънцето на късния следобед, се заизвиваха все по-високо и по-високо. Около тялото на великана се изви струйка дим; поривите на вятъра полюшваха рунтавата му козина, сякаш беше изсъхнала през лятото трева.

Ето! Саймън отново я видя зад кладата! Докато се опитваше да се промуши напред, някой, който искаше да запази добрата си наблюдателна позиция, го ръгна с лакът в ребрата. Саймън спря и се вгледа в мястото, където му се струваше, че я е зърнал.

И я видя пак и разбра, че не е Мария. Тази чернокоса жена, обвита в пищно, изящно изтъкано зелено наметало, беше може би двадесет години по-стара. Въпреки това беше наистина красива — кожата й имаше цвят на слонова кост, а големите й очи бяха леко дръпнати.

Докато Саймън я наблюдаваше, тя гледаше горящия великан. Косата му беше започнала да се накъдря и почернява, защото огънят се изкачваше все по-високо по купчината цепеници. Димът се виеше и направи завеса, която скри дамата от погледа на Саймън. Той се чудеше коя е и защо докато наглимундците крещяха и размахваха юмруци, тя гледаше огнените езици с тъжни, но същевременно гневни очи.