Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (32)

29. Преследвачите и бегълците

До слуха му достигаше приглушеният тътен на реката. В един кратък миг между два удара на сърцето му се стори, че единственото нещо, което се движи, е водата, а стрелците на отвъдния бряг, Мария и той самият са замръзнали по местата си, вцепенени при вида на стърчащата от гърба на Бинабик стрела. А после още една стрела профуча покрай пребледнялото момиче и се удари в един счупен каменен корниз. И тогава всичко наоколо отново се раздвижи сякаш в някакво лудо безумие.

Саймън успя само с три крачки да стигне до момичето и трола. Наведе се и се огледа и с една сякаш отделна част на съзнанието си забеляза, че мъжките гамаши, които носеше Мария, са се скъсали на коленете. И тогава една стрела го парна леко под ръката. Най-напред помисли, че му няма нищо, но миг по-късно усети как някакъв огън изгаря ребрата му.

Стрелите продължаваха да прелитат съвсем ниско над пътя и при падането си на земята отскачаха. Саймън бързо коленичи и грабна притихналия трол; усещаше между пръстите си трептенето на ужасната твърда стрела. Обърна се, закривайки с гърба си тялото на трола от стрелците — Бинабик беше толкова блед! Беше мъртъв, сигурно беше мъртъв! — и стана. Отново усети парене в ребрата и залитна, но Мария го хвана за лакътя.

— В името на кръвта на Локен! — изкрещя облеченият в черно Инген; думите му достигнаха до Саймън като тихо мърморене. — Вие ги убивате, идиоти такива! Казах ви да не ги оставяте да избягат! Къде е барон Хийферт?!

Куантака беше настигнала Саймън и Мария; момичето се опита да я отпрати, докато двамата със Саймън тромаво се изкачваха по стълбите към Да’ай Чикица. На стъпалата зад тях падна още една украсена с пера стрела, после въздухът застина.

— Хийферт е тук, римъре! — извика един глас сред глъчката на въоръжените мъже. Застанал на най-горното стъпало, Саймън се обърна и погледна. Сърцето му заби лудо.

Дванайсет мъже, строени в боен ред, минаха покрай Инген и стрелците му и се отправиха към Вратата на елените, моста, под който бяха минали Саймън и спътниците му точно преди да излязат на брега. Зад тях яздеше самият барон, яхнал червения си кон, вдигнал копието над главата си. Бегълците не биха могли да избягат далече: дори да се измъкнеха от пешите войници, баронът щеше да ги настигне за нула време.

— Саймън! Бягай! — извика Мария, дръпна го за ръката и препъвайки се го повлече напред. — Трябва да се скрием в града!

Но Саймън знаеше, че и тогава не биха имали шансове за успех. Докато стигнеха първото добро скривалище, войниците вече щяха да са ги настигнали.

— Хийферт! — извика зад тях Инген Джегер, но викът му заглъхна в боботенето на реката. — Не можеш! Не бъди глупак, еркинландецо, конят ти…

Останалото потъна в шума на водата; дори Хийферт да го беше чул, явно не обърна внимание. След миг стъпките на войниците му отекваха по моста като тропащи по плочник копита.

Шумът от стъпките им се усилваше. Саймън се спъна в един издаден над земята камък и падна.

„Копие в гърба…“, помисли си той, докато падаше. И как се случи всичко това? После се подпря на болящото го рамо и се извъртя, за да защити тялото на трола.

Виждаше проблясващите в тъмния купол на дърветата късчета небе. Мария го задърпа за ризата, за да го изправи. Искаше му се да й каже, че вече няма значение, че не си струва труда, но когато се опря на рамо, придържайки с другата си ръка тялото на трола, видя, че долу става нещо странно.

Барон Хийферт и хората му бяха спрели по средата на дългия, извиващ се като дъга мост — не, по-точно бяха замръзнали по местата си. Войниците се бяха опрели плътно до ниския парапет, а баронът седеше на коня си. От това разстояние Саймън не виждаше лицето му, но позата му приличаше на внезапно събуден човек. Миг по-късно, по неизвестна на Саймън причина, конят се изправи на задните си крака и се хвърли напред; мъжете хукнаха след него, тичаха по-бързо отпреди. Веднага след това зад бягащите се чу страшно пращене, сякаш някакво огромно същество беше счупило ствола на някое дърво, за да почисти с него зъбите си. Изглежда, мостът се разцепваше.

Пред смаяните, ужасени погледи на Саймън и Мария крехката Врата на елените се срути, а камъните в средната част на моста се разлетяха на остри късове, които с плясък западаха във водата и тя закипя. В първия момент изглеждаше, сякаш Хийферт и войниците му ще успеят да се върнат на отсрещния бряг; после каменният свод се нагъна и гърчещите се войници и ритащият кон паднаха в едно с късовете млечнобял халцедон и изчезнаха в зелената вода и бялата пяна. Секунди по-късно, на няколко лакътя по-надолу по течението, главата на коня изплува на повърхността, после пак потъна във водовъртежа.

Саймън бавно обърна глава към основата на моста. Коленичили, двамата стрелци се взираха в силното течение. Зад тях стоеше Инген с черна качулка на главата и гледаше към бегълците; бледите му очи изглеждаха само на педя от тях…

— Ставай! — извика Мария и задърпа Саймън за косата. Той откъсна очи от Инген Джегер, при което усети отдръпването на погледа си почти осезаемо, сякаш линията, свързваща неговите очи с тези на преследвача му, беше прерязано въже. Скочи на крака, прегърнал трола, и двамата с Мария се обърнаха и хукнаха към високите сенки на Да’ай Чикица.

 

След стотина крачки ръцете го заболяха и Саймън се почувства така, сякаш някой непрекъснато забива и вади нож от ребрата му. Мъчеше се да не изостава от момичето, докато следваха подкачащата вълчица сред руините. Струваше им се, че тичат из пещера, пълна с дървета и ледени висулки, в гора, в която всичко е покрито с мъх — нещо, което изглеждаше едновременно блестящо и тъмно и бавно се рушеше. Навсякъде имаше счупени плочи, а по красивите ронещи се сводове сякаш бяха закачени огромни, изтъкани от паяжина гоблени. Саймън се чувстваше така, сякаш е в стомаха на някакъв страшен човекоядец, чиито вътрешности са направени от кварц, нефрит и седеф. Зад гърбовете им долиташе приглушеният шум на реката, а тежкото им дишане сякаш отекваше над звука от стъпките им.

Най-сетне им се стори, че са стигнали покрайнините на града: високите дървета — ели, кедри и борове, бяха вече по-нагъсто, а плочниците сякаш постепенно преминаваха в пътеки, които се виеха покрай дърветата-гиганти. Саймън спря да тича. Очите му бяха замъглени. Стоеше неподвижно и усещаше как земята се върти около него. Мария го хвана за ръка и накуцвайки го отведе до една обвита в бръшлян могила. Саймън внимателно положи тялото на Бинабик върху вързопа, който беше носила Мария, после жадно пое въздух — нещо, от което крайно се нуждаеше. Ребрата му продължаваха да пулсират.

Мария клекна до Бинабик и изтласка настрани Куантака, която побутваше с носа си притихналия си господар. Вълчицата отстъпи крачка и зави, изразявайки недоумението си, после легна и сложи глава на лапите си. Саймън усети в очите му да парят сълзи.

— Той не е мъртъв.

Саймън се вторачи в Мария, а после в пребледнялото лице на Бинабик.

Какво? Какво искаш да кажеш?

— Не е мъртъв — повтори момичето, без да вдигне поглед. Саймън коленичи до нея. Тя беше права: гърдите на трола се повдигаха и спускаха почти незабележимо. Мехурчето кръв на долната му устна пулсираше ритмично.

— Усирис Ейдон! — Саймън избърса мокрото си чело. — Трябва да извадим стрелата.

Мария го погледна намръщено.

— Да не си полудял? Ако го направим, животът ще напусне тялото му! Той няма никакви шансове!

— Има — възрази Саймън. — Това го знам от доктора, сигурен съм, че ми го е казвал, но не съм сигурен, че мога да го направя. Помогни ми да го съблечем.

Когато внимателно надникнаха под дрехата, разбраха, че няма как да я свалят, без да размърдат стрелата. Саймън изруга. Трябваше му нещо, с което да разреже дрехата, нещо остро. Извади пакета, който бяха спасили от лодката, и започна да рови в него. Дори и в тъгата и болката си беше безкрайно доволен, когато намери Бялата стрела, все така увита в скъсани парцали. Извади я и започна да разхлабва възела.

— Какво правиш? — попита Мария.

— Трябва ми е нещо остро, с което да режа — изсумтя той. — Жалко, че изгубихме нещата на Бинабик… там имаше и нож.

— Нож ли искаш? — Мария бръкна под ризата си и извади малък нож в кожен калъф, закачен на увит около врата й канап. — Гелое ми каза, че е добре да го имам — обясни тя, извади го от калъфа и го подаде на Саймън. — Не помага особено срещу стрелци.

— Слава богу, стрелците пък не се справят особено добре с падащи мостове. — Саймън започна да реже кожата.

— Мислиш ли, че това се случи от само себе си? — попита след малко Мария.

— Какво имаш предвид? — Саймън се задъхваше. Работата беше тежка. Той режеше отдолу нагоре и когато стигна до стрелата, пред очите му се разкри лепкава маса съсирена кръв. После разряза палтото чак до яката.

— Че мостът… просто падна. — Мария вдигна поглед към проникващата между преплетените клони на дърветата светлина. — Може би ситите са се разгневили от това, което става в града им.

— Пфу! — Саймън стисна зъби и разряза останалото парче кожа. — Живите сити вече не живеят тук и ако са безсмъртни, както ми каза докторът, тогава не се превръщат в духове, които събарят мостове. — Той разтвори разрязаната шуба и потрепери. Гърбът на трола беше покрит със засъхнала кръв. — Нали чу какво викаше римърът на Хийферт: да не тръгва с коня по моста. Мълчи сега да помисля малко, по дяволите!

Мария посегна с ръка, сякаш за да го удари; Саймън вдигна очи и погледите им се срещнаха. За първи път, откакто беше с това момиче, то плачеше.

— Дадох ти ножа си! — каза тя.

Саймън смутено поклати глава.

— Искам да кажа само, че този дявол, Инген, може вече да е намерил друго място, където да пресече реката. Той има най-малко двама стрелци, а кой знае какво е станало с хрътките… а… а този мъничкият ми е приятел. — Той отново се обърна към изцапания с кръв трол.

За момент Мария не каза нищо, после продума:

— Знам.

Стрелата се беше забила под такъв ъгъл, че беше засегнала близо един лакът плът встрани от гръбнака. Ако внимателно наклонеше малкото тяло, Саймън можеше да подпъхне ръката си отдолу. Пръстите му бързо напипаха острия железен връх, който стърчеше точно под ръката на Бинабик, близо до ребрата му.

— Господи! Минала е направо през него! — ахна ужасено Саймън. — Чакай… чакай…

— Отчупи върха — предложи, вече със спокоен глас, Мария. — Тогава ще можеш да я издърпаш по-лесно, ако си сигурен, че трябва да го направиш.

— Разбира се! — Саймън беше въодушевен и леко замаян. — Разбира се!

Отне му доста време, докато отчупи върха на стрелата, тъй като ножчето беше много тъпо. Когато приключи, Мария му помогна да обърнат Бинабик така, че да изкарат стрелата по-лесно. После, молейки се наум на Ейдон, той я издърпа от раната и от нея бликна кръв. Погледна за секунда отвратителното парче дърво и после го хвърли. Куантака вдигна голямата си глава, за да види полета на стрелата, изръмжа тихо и отново се сви на земята.

Взеха парцалите, в които преди беше Бялата стрела, нарязаха съсипаната дреха на ивици и увиха тялото на Бинабик с така направените превръзки. После Саймън вдигна едва дишащия трол и го сложи в скута си.

— Гелое каза да изкачим Стайл. Не знам къде е това, но като че ли е най-добре да продължим към хълма — каза той.

Мария само кимна.

 

Един бегъл поглед към слънцето им беше достатъчен, за да разберат, че е почти обяд. Бързо излязоха от покрайнините на рушащия се град и след около час, вече значително изморени, започнаха да се изкачват по лек наклон. Тролът отново започна да тежи на Саймън. Момчето беше твърде гордо, за да каже нещо, но се потеше все повече, а и гърбът и ръцете го боляха не по-малко от раната на ребрата му. Мария предложи да изрежат в торбата дупки за краката на Бинабик, да го сложат в нея и така да го носят. Саймън помисли малко и отхвърли тази идея. От една страна, така безпомощният, намиращ се в безсъзнание трол щеше да се друса прекалено много; освен това щеше да им се наложи да оставят част от нещата в торбата, а повечето от тях бяха провизии.

Когато лекият наклон постепенно се превърна в стръмен, покрит с храсти рид, Саймън най-сетне даде знак на Мария да спре. Положи малкия човек на земята и известно време остана прав, с ръце на кръста, като дишаше тежко.

— Ние… трябва… аз трябва… да си почина — изпухтя Саймън. Мария съчувствено погледна зачервеното му лице.

— Саймън, не можеш да го носиш през целия път до върха на хълма — кротко каза тя. — Изглежда, напред става още по-стръмно. Ще имаш нужда от ръцете си, за да се подпираш, докато се катериш.

— Той… ми е приятел — упорито заяви Саймън. — Мога… да го направя.

— Не, не можеш. — Мария тръсна глава. — Ако не можем да го носим в торбата, ще трябва… — Тя сви рамене и се отпусна на една скала. — Не знам какво точно трябва, но трябва все пак да направим нещо — завърши момичето.

Саймън седна до нея. Куантака беше изчезнала нагоре по склона и скачаше пъргаво там, където на момчето и момичето щеше да им е необходимо доста време да минат.

Внезапно на Саймън му хрумна нещо.

— Куантака! — извика той, скочи на крака и изсипа съдържанието на торбата на тревата. — Куантака! Ела тук!

Саймън и Мария увиха Бинабик в наметалото на момичето, после сложиха трола да лежи по корем на гърба на Куантака и го вързаха на няколко места с последните останали в торбата парчета плат. Саймън беше научил тази поза, когато го караха на кон в лагера на херцог Исгримнур, но знаеше, че за да може тролът да диша, дебелото наметало трябва да минава между ребрата му и гърба на вълчицата. Знаеше, че подобно положение не е най-подходящото за един ранен и вероятно издъхващ трол, но какво друго можеха да направят? Мария беше права: по нагорнището щеше да се нуждае от ръцете си.

Куантака обузда нетърпението си и застана послушно, за да могат Саймън и Мария да си свършат работата. От време на време се обръщаше и се опитваше да подуши клюмналата глава на Бинабик. Най-накрая всичко беше готово и поеха нагоре по склона. Куантака внимателно избираше откъде да мине, сякаш осъзнаваше колко е важно да носи притихналия си товар без прекомерно тръскане.

Сега се катереха доста по-бързо. Забуленото в облаци слънце беше отишло далеч на запад. Докато се катереше, следвайки обагрената в сиви и бели цветове опашка на вълчицата, която в смъдящите му от потта очи му приличаше на издигаща се струйка дим, Саймън се чудеше къде ли ще ги настигне нощта — и какво може да ги дебне в мрака.

 

Наклонът беше станал много стръмен. Когато най-сетне излязоха на една пътека, бяха целите изподраскани. Седнаха в прахта с безкрайно облекчение. Куантака изглеждаше така, сякаш нямаше нищо против да продължи нагоре по тясната, обрасла с трева пътека, но вместо това се просна до тях с изплезен език. Саймън развърза направеното от подръчни материали седло и свали трола. Състоянието на малкия човек, изглежда, не се беше променило: дишането му беше все така повърхностно. Саймън взе меха, капна няколко капки в устата на трола и го подаде на Мария. Когато тя се напи, момчето събра дланите си в шепа, Мария сипа вода и той протегна ръце към вълчицата. Накрая и той самият отпи няколко големи глътки.

— Мислиш ли, че това е Стайл? — попита Мария, докато прокарваше ръка през влажната си черна коса. Саймън се усмихна едва доловимо. Това беше типично по женски: само момиче можеше да оправя косата си, докато беше насред гора! Лицето й беше зачервено, от което луничките в горната част на носа й изпъкваха още по-ярко.

— Прилича ми по-скоро на пътечка на елен или някакво друго животно — каза най-сетне той и насочи вниманието си към пътеката. — Мисля, че Стайл е направен от ситите, така поне каза Гелое. Но смятам също, че известно време трябва да вървим по тази пътека.

„В действителност тя не е прекалено слаба — помисли си той. — По-скоро е от този тип жени, за които се казва, че са фини“. Саймън си спомни как се беше пресягала и кършила надвисналите над главите им клони, как беше пяла моряшки песни за реката. Не, може би и „фина“ не беше съвсем точно.

— Тогава да тръгваме — прекъсна размислите му Мария. — Гладна съм, но когато залезе слънцето, предпочитам да не съм тук, на това напълно незащитено място. — Тя стана и започна да събира ивиците плат, за да завържат отново Бинабик за „коня“ му; Куантака използва няколкото останали й мига свобода, за да се почеше зад ухото.

— Харесвам те, Мария — изтърси Саймън и изведнъж му се прииска да се обърне, да побегне, просто да направи нещо; но вместо това смело остана на мястото си. След миг момичето го погледна с усмивка — и не той, а тя изглеждаше смутена!

— Радвам се — каза само тя и пое нагоре по еленовата пътечка, оставяйки зад себе си Саймън, който трябваше, въпреки изненадващото треперене на ръцете си, да завърже Бинабик на седлото. Стегна и последния ремък под рунтавия корем на безкрайно търпеливата вълчица и тогава случайно погледна бледото лице на трола, безжизнено и застинало, сякаш беше мъртво, и се ядоса на себе си.

„Какъв идиот! — яростно се укори той. — Един от най-близките ти приятели умира, загубил си се насред пущинаците, преследват те въоръжени хора, а може би и нещо по-лошо, а единственото, което правиш, е да седиш и да въздишаш по една мършава слугиня! Идиот!“

Когато настигна Мария, не й каза нищо, но тя разбра достатъчно само по израза му. Погледна го тъжно и завървяха, без повече да говорят.

 

Когато излязоха на един по-широк участък, слънцето вече се беше спуснало отвъд билото на хълма. След около четвърт левга тръгнаха по широк гладък път, по който преди време сигурно бяха минавали каруци, но сега беше обрасъл с треви и храсти. Край него се виеха други, по-малки пътечки, които приличаха на изрязани сред ширналата се покривка от дървета и храсти ивици. Стигнаха до мястото, където тези по-малки пътечки се свързваха с тяхната, и след стотина крачки се озоваха пак върху настилка от стари камъни. Скоро стигнаха до Стайл.

Широк, покрит с обли камъни път пресичаше пътечката, по която бяха вървели, и завиваше ту наляво, ту надясно, криволичейки около хълма. В пукнатините между белите и сиви камъни беше израсла трева, а на места пътната настилка беше пробита от огромни дървета.

— И този път ще ни отведе в Наглимунд? — каза по-скоро на себе си Саймън. Това бяха първите му думи от доста дълго време.

Мария понечи да отговори, но забеляза нещо на върха на хълма. Вгледа се, но каквото и да беше проблеснало, вече не се виждаше.

— Саймън, мисля, че видях нещо да блести там горе. — Тя посочи намиращото се на повече от левга над тях било.

— Какво? — попита той, но момичето само повдигна рамене. — Може би доспехи, ако слънчевите лъчи могат да се отразят в тях толкова късно през деня — отговори си Саймън сам, — или стените на Наглимунд, или… или кой знае?… — Той погледна нагоре с присвити очи.

— Не можем да се отклоним от пътя — каза момчето. — Поне докато не се стъмни. Никога няма да си простя, ако не занесем Бинабик до Наглимунд, особено ако той… ако…

— Знам, Саймън, но смятам, че тази вечер не можем да стигнем върха. — Мария ритна един камък и потрепери. — Само на единия ми крак има повече пришки, отколкото съм имала през целия си живот… А и за Бинабик няма да е добре цяла нощ да се тръска на гърба на вълчицата — очите й срещнаха погледа му, — ако въобще е още жив. Саймън, ти направи всичко възможно. Вината не е твоя.

— Знам! — ядосано отговори Саймън. — Да тръгваме. Можем да говорим по пътя.

Тръгнаха отново. Не след дълго се потвърди колко са умни думите на Мария. Саймън също беше ожулен и издраскан, имаше много пришки и му се искаше да легне и да заплаче. Другият Саймън, момчето от Хейхолт с неговите криволичещи улички, щеше да седне на някоя скала, после да вечеря и да заспи. Но сега момчето беше по-различно: наистина всичко го болеше, но имаше много по-важни неща. Въпреки това нямаше да има никаква полза, ако всички се осакатяха, докато бързаха да свършат цялата работа неведнъж.

Накрая дори и Куантака закуцука с единия крак. Саймън тъкмо реши да отстъпи, когато Мария пак забеляза светлина на хребета на хълма. Този път не беше отражение на слънчевите лъчи: над склона се спускаше синкав полумрак.

— Факли! — изстена Саймън. — Усирис! Защо точно сега, когато почти сме стигнали?!

— Може би именно заради това. Онзи звяр Инген сигурно е тръгнал към върха на хълма, за да ни пресрещне там. Трябва да се отбием от пътя!

С натежали от тревога сърца те бързо изоставиха павирания път и се спуснаха в едно дере, което минаваше покрай широкото било на хълма. Не спираха да тичат, въпреки че на отслабващата светлина се спъваха често, и най-сетне стигнаха една малка поляна. Когато вдигна поглед за последен път, преди да се гмурне в морето от храсти, на Саймън му се стори, че вижда как на върха на хълма проблясват искрящите пламъци на още няколко факли.

— Да горят в Ада тези кучи синове! — изръмжа той и се наведе, за да отвърже отпуснатото тяло на Бинабик и да го свали от гърба на Куантака. — Ейдон! Усирис Ейдон! Да имах само меч или лък!

— Трябва ли да сваляш Бинабик? — прошепна Мария. — Ами ако отново ни се наложи да бягаме?

— Тогава ще го нося. Между другото, ако ще трябва да бягаме, по-добре да се предадем още сега. Не мисля, че мога да пробягам и петдесет крачки, а ти?

Мария унило поклати глава.

Саймън започна да масажира китките и глезените на Бинабик, опитвайки се да осигури макар и частичен прилив на кръв в студените крайници на трола. Сега малкият мъж дишаше по-добре, но Саймън не беше сигурен, че това ще продължи дълго: една тънка ивица примесена с кръв слюнка ритмично се подаваше и скриваше от устата му при всяко вдишване и издишване, а когато момчето дръпна нагоре клепачите на трола, както беше видял да прави веднъж доктор Моргенес с една припаднала камериерка, бялото на очите му изглеждаше по-скоро сиво.

Докато Мария ровеше в торбата, за да намери нещо за ядене, Саймън се опита да повдигне едната лапа на вълчицата, за да разбере защо накуцва. Звярът спря да диша, оголи зъби и изръмжа предупредително. Когато Саймън се опита да продължи с прегледа, тя щракна челюстите си на по-малко от сантиметър от пръстите му. Той почти беше забравил, че насреща си има вълк, и беше свикнал да я възприема като едно от кучетата на Тобас. Ненадейно изпита чувство на благодарност за това, че вълчицата го беше спряла така деликатно, и я остави да ближе разранените си лапи.

Светлината отслабваше и в сгъстяващата се тъмнина над главите им започнаха да изгряват малки като главички на топлийки звезди. Саймън дъвчеше един твърд сухар, който му беше дала Мария, и си мечтаеше за ябълка или нещо друго, но достатъчно сочно, когато сред песента на първите щурци постепенно започна да се откроява някакъв вой. Саймън и Мария се спогледаха, а после обърнаха очи и към Куантака, сякаш да потвърди това, в което вече бяха сигурни. Ушите на вълчицата бяха щръкнали напред, а в очите й се четеше тревога.

Нямаше нужда да казват на глас името на съществата, издаващи този далечен вой. И на двамата им беше до болка познат лаят на ловджийските хрътки.

— Какво ще… — понечи да попита Мария, но Саймън поклати глава. Обзет от безпомощност, удари с юмрук по ствола на едно дърво и равнодушно загледа как по побелелите кокалчета на пръстите му се стича кръв. След няколко минути мракът щеше да е пълен.

— Не можем да направим нищо — изсъска той. — Ако бягаме само ще им дадем допълнителна следа, по която да се насочат. — Прииска му се да счупи нещо. Глупаво, глупаво, глупаво, цялото това наситено с кръв преживяване — и защо?

Като го видя така ядосан, Мария се приближи до него, повдигна ръката му и я сложи на раменете си.

— Студено ми е — каза само тя. Той изморено отпусна главата си до нейната и докато слушаше идващите от хълма шумове, очите му се напълниха със сълзи на безсилие и страх. Сега му се струваше, че сред лая на кучетата се долавят гласове на хора. Какво ли не би дал за един меч! Въпреки че не умееше да борави добре с подобно нещо, поне щеше да рани някого, преди да успеят да го хванат.

Внимателно отмести главата на Мария от рамото си и се наведе. Доколкото си спомняше, кожената кесия на Бинабик би трябвало да е на дъното на торбата. Той я извади и започна да опипва вътрешността и защото само така можеше да намери нещо в спусналия се над сечището мрак.

— Какво правиш? — прошепна Мария.

Саймън намери онова, което търсеше, и го извади. До слуха им вече достигаха шумове, идващи от северния склон, почти на същата височина, на която бяха и те. Капанът се затваряше.

— Дръж Куантака. — Той стана и запълзя, ровейки из храстите. Намери един дебел счупен клон, занесе го там, където седяха, изсипа върху него малко от барута, който Бинабик държеше в кесията, и внимателно го постави на земята.

— Правя факла — каза той и извади кремъка на трола.

— Това няма ли да ги доведе право при нас?

— Ще я запаля чак когато стане нужно — отговори той, — но поне ще имаме нещо… нещо, с което да се бием.

Лицето й беше в сянка, но Саймън усещаше, че го гледа. Тя много добре разбираше колко би могло да им помогне нещо такова. Момчето обаче се надяваше — и то много силно, — че Мария ще осъзнае необходимостта от такъв начин на действие.

Свирепият вой на хрътките беше вече съвсем близо. Саймън чуваше пращенето на счупените под краката им съчки и високите викове на преследвачите. Пукотът на съчките се чуваше все по-силно, точно над мястото, където бяха те, и шумът непрекъснато приближаваше — прекалено силен, за да бъде причинен само от кучета, мислеше с разтуптяно сърце Саймън и удари с огнивото. Сигурно бяха ездачи. Една искра проблесна, но барутът не се разпали. Храстите пращяха, сякаш през тях минаваше каруца.

„Запали се, по дяволите, запали се!“

В шубраците над скривалището им нещо се счупи. Мария се вкопчи толкова силно в ръката му, че го заболя.

— Саймън! — извика тя, а после барутът изпращя и се разгоря: на върха на клона разцъфна трептящо оранжево цвете. Саймън вдигна факлата и я протегна напред. Пламъците танцуваха. Нещо си пробиваше път през дърветата и чупеше с трясък клоните, които му пречеха. Куантака се отскубна от ръцете на Мария и нададе вой.

„Кошмар!“ — това беше единственото, което Саймън помисли, докато вдигаше факлата. Светлината се разстла наоколо и освети онова, което стъписано стоеше пред тях.

Беше великан.

В последвалия безкрайно дълъг миг на вцепенение Саймън се опитваше да осмисли това, което виждаха очите му — надвисналото над него същество, което сякаш се олюляваше сред подскачащите пламъци на факлата. Отначало го помисли за мечка, защото цялото беше покрито със светла рунтава козина. Но не, краката бяха твърде дълги, а черните ръце — прекалено човешки. Когато се наведе напред, косматата му глава се озова на три лакътя над Саймън. От лицето му с човекоподобни черти гледаха две присвити очи.

От всички страни до слуха им достигаше вой, сякаш пееше някакъв призрачен хор от демони. Звярът протегна дългата си ръка, раздра рамото на Саймън с острите си нокти и го блъсна назад, при което момчето за малко не изпусна факлата. Пламъкът й освети Мария. Очите й се бяха разширили от ужас; тя влачеше отпуснатото тяло на Бинабик, опитвайки се да го махне от пътя на съществото. Великанът отвори уста и прогърмя — това беше единствената дума, с която можеше да се опише тътенът, който нададе. После отново се нахвърли върху Саймън. Момчето отскочи, спъна се в нещо и падна, но преди Звярът да се добере до него, надигащото се в гърдите му ръмжене премина във вой на болка. Той политна напред и почти се строполи на земята.

Куантака го беше захапала за глезена изотзад. В мрака вълчицата приличаше на сива сянка, която не спираше да скача връз краката на чудовището. Звярът изръмжа и посегна да я удари, но не улучи. Втория път обаче хвана вълчицата с огромната си ръка и започна да я блъска в храстите.

А после отново се обърна към Саймън. Момчето вдигна факлата и видя горящите черни очи на звяра, в които се отразяваше блещукащата светлина — и в този миг от шубраците изскочиха множество силуети; воят им приличаше на вятър, който свисти в хиляди високи кули. Кучетата заобиколиха великана като буен океан. Бяха навсякъде, скачаха и хапеха огромното туловище, а приличащият на гръмотевица глас раздираше въздуха. Звярът замаха с ръце и навсякъде полетяха изпотрошени тела. Едно от тях удари Саймън и го бутна на земята, при което факлата се изплъзна от ръката му. На мястото на всяко убито куче обаче се появяваха нови пет.

Когато Саймън, чието съзнание беше изпълнено с безумни, трескави видения, запълзя към факлата, внезапно всичко беше залято от светлина. Огромното туловище на ревящия звяр се олюляваше сред сечището. И се появиха хора и коне: изправящи се на задните си крака коне и крещящи хора. Някакъв тъмен силует се надвеси над Саймън и ритна факлата му. Съвсем близо до момчето спря кон, чийто ездач седеше на седлото и държеше дълго копие. Миг по-късно копието вече стърчеше от гърдите на обкръжения звяр като огромен черен пирон. Чудовището нададе последен смразяващ кръвта рев и се строполи сред глутницата побеснели хрътки.

Ездачът слезе от коня. Край него тичаха мъже с факли и гонеха хрътките. Светлината освети профила на мъжа, който беше хвърлил копието, и Саймън се изправи на колене.

— Джосуа! — каза той и залитна. Последното, което видя, беше слабото лице на принца, обляно от жълтеникавата светлина на факлата, и разширените му от изненада очи.

 

Той ту се пробуждаше, ту отново изпадаше в несвяст. Един мълчалив мъж, който миришеше на кожа и пот, го беше качил на коня си и го стискаше здраво през кръста, докато се изкачваха по Стайл.

По камъните тропаха копита и момчето осъзна, че наблюдава как вървящият пред него кон размахва опашка. Навсякъде горяха факли.

Оглеждаше се за Мария, Бинабик — за останалите… къде бяха всички?

Вървяха през някакъв тунел с каменни стени, в който ехтяха ритмичните удари на сърцата им. Не, на копитата. Тунелът изглеждаше безкраен.

Пред очите им постепенно се показа вградена в камъните дървена врата. Тя бавно се отвори, отприщвайки порой от светлина, която се изливаше подобно на вода, изтичаща през пробитата стена на някой бент, и очерта силуетите на застаналите на входа мъже.

После групата се спускаше по дълъг открит склон. Конете яздеха в стройна редица, а факлите приличаха на безкрайно дълга блестяща змия, виеща се надолу по пътеката, докъдето виждат очите. Навсякъде около тях се простираше голо поле, осеяно единствено с метални копия.

Около стените, които се виждаха пред тях, имаше още повече факли, а стражите не откъсваха поглед от спускащото се по хълма шествие. Докато следваха неравната пътека, каменните стени ту заставаха току пред очите на конниците, ту леко се издигаха. Нощното небе беше толкова тъмно, сякаш се намираха в пещера, но в някаква осеяна със звезди пещера. Главата на Саймън беше клюмнала настрани и той се почувства така, сякаш заспива или пропада в дебрите на черното небе — беше му трудно да разбере какво точно става.

„Наглимунд“ — помисли младежът, когато светлината на факлите заля лицето му и той чу виковете и песните на мъжете пред стените. После светлината се отдръпна и той отново потъна в мрак.