Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (31)

28. Барабаните от лед

Сутринта на двадесет и четвъртия ден на месец мая слънцето изгря над Хернисадарк и на ярката му светлина златният диск, издигащ се на върха на най-високия покрив в Тайг, заблестя като огнен пръстен. Небето беше синьо, сякаш богът на небесата — Бриниох, беше прогонил с магическата си лескова пръчка облаците, които сега покриваха само високите върхове на мержелеещия се Грианспог.

Неочакваното завръщане на пролетта би трябвало да стопли сърцето на Мейгуин. В цял Хернистир над земите и народа на баща й Лут падаха поройни дъждове и попарващи слани. Цветята измръзваха още в почвата, преди да са поникнали. От изсъхналите клони на дърветата в овощните градини падаха дребни кисели ябълки. Овцете и кравите се прибираха от наводнените пасища с разширени от ужас очи, изплашени от градушката и ураганните ветрове.

На пътеката, по която вървеше Мейгуин, беше кацнал кос. Изчака невъзмутимо приближаването й и едва в последния момент литна, скри се в останалите без листа клони на една череша и зачирика гневно. Мейгуин не му обърна никакво внимание, само повдигна дългата си рокля и тръгна още по-бързо към салона, в който беше баща й.

Когато чу, че някой я вика, първо не реагира, тъй като не искаше да я отклоняват от пътя й. Най-накрая неохотно се обърна. Към нея тичаше природеният й брат Гуитин. Тя спря и го зачака с кръстосани ръце.

С небрежно навлечената си туника и сложената накриво златна огърлица, Гуитин приличаше по-скоро на дете, отколкото на младеж, който е готов за войник. Принцът се засмя самодоволно, но търпеливо я изчака да нагласи огърлицата около врата му. Дългите му буйни кестеняви коси бяха излезли от червената лента, с която ги беше вързал. Когато Мейгуин се пресегна да му върже косата, те застанаха очи в очи, въпреки че Гуитин в никакъв случай не беше нисък за мъж. Мейгуин се намръщи.

— За Бога, Гуитин, виж се на какво приличаш! Би трябвало да изглеждаш по-добре. Един ден ще бъдеш крал!

— И какво общо има това с начина, по който си нося косата? Между впрочем, когато излязох, бях много красив, но за да те настигна, трябваше да тичам по-бързо и от вятъра. Ах, ти, с тези дълги крака!

Мейгуин се изчерви и се обърна настрани. Опитваше се, доколкото й беше възможно, да не мисли за ръста си.

— Е, вече ме настигна. В тронната зала ли отиваш?

— Разбира се. — За миг на лицето на Гуитин се появи сериозно изражение и той подръпна мустаците си. — Имам да казвам някои неща на баща ни.

— Аз също — каза Мейгуин и тръгна. Стъпките им отекваха равномерно; бяха с еднакъв ръст, косите им имаха един и същ червеникав цвят, сякаш бяха изпредени на един и същ чекрък, и всеки външен човек би предположил, че са близнаци, въпреки че Мейгуин беше с пет години по-голяма и двамата не бяха от една майка.

— Снощи е умряло най-хубавата ни свиня — Ейгонуай. Още едно, Гуитин! Какво става? Да не би да има чума, като в Абаингат?

— Ако е чума, — каза сериозно брат й, опипвайки увитата в кожа дръжка на меча си, — знам кой я е донесъл при нас. Този мъж е подвижна зараза. — Той плесна с юмрук дланта си и се изплю. — Моля се само днес да говори както подобава. Бриниох! Тогава на драго сърце ще кръстосам меч с него!

Мейгуин присви очи.

— Не бъди глупак! Гутулф е убил стотици хора. А и колкото и да е странно, той е наш гост в Тайг.

— Гост, който оскърбява баща ми! — изръмжа Гуитин и издърпа лакътя си от нежната хватка на Мейгуин. — Гост, който носи заплахи от един Върховен крал, давещ се в бедното си кралство — един крал, който се перчи, властва с терор и харчи златните монети, сякаш са камъчета, а после се обръща към Хернистир и моли за помощта ни! — Гуитин все повече повишаваше тон и сестра му разтревожено се огледа, да не би някой да ги чува. Виждаха се само стражите пред вратите, на стотина крачки от тях. — Къде беше крал Елиас, когато изгубихме пътя за Наарвед и Елвритшала? Когато разбойници и бог знае още кой нападаха пътя във Фростмарч? — Принцът пак се зачерви и когато вдигна поглед, видя, че Мейгуин не е до него. Обърна се и я видя да стои със скръстени ръце на десетина крачки.

— Свърши ли вече, Гуитин? — попита тя. Той кимна, но сви устни. — Добре тогава. Разликата между баща ни и теб, приятелче, не е само в трийсетте и няколко години. За това време той се е научил кога да говори и кога да мълчи. Ето защо, благодарение на него, един ден ти ще бъдеш крал Гуитин, а не просто херцог на Хернистир.

Дълго време Гуитин само я гледаше.

— Знам — каза най-сетне той. — Явно ме бъркаш с Еолаир, който се кланя даже и на кучетата в Еркинланд. Знам, че Еолаир е всичко за теб — и слънцето, и луната, независимо от това, което мисли за теб, въпреки че си кралска дъщеря — но аз не съм такъв човек. Ние сме хернистирци! Не пълзим пред никого!

Мейгуин беше вцепенена от подигравката с чувствата й към графа на Над Мулах — за когото Гуитин беше напълно прав: той се отнасяше към нея като към някоя глупава неомъжена кралска дъщеря. Но сълзите, от които се притесняваше, не дойдоха; вместо това, щом погледна Гуитин, чието красиво лице се изкриви от презрение, гордост и най-вече от безкрайна загриженост към хората и земите му, тя видя в него пак малкото братче, което беше носила някога на гръб — и което от време на време беше разплаквала.

— Защо се караме, Гуитин? — изморено попита Мейгуин. — Какво помрачи живота в дома ни?

Брат й смутено сведе поглед към ботушите си.

— Добре де, няма — каза той. — Хайде, ела да отидем при баща ни преди графът на Утаниат да дойде, за да се сбогува учтиво.

 

Прозорците на голямата зала на Тайг бяха широко отворени; в проникващите през тях лъчи танцуваха блестящи прашинки, полетели във въздуха от застланите по пода тръстики. Дебелите греди по стените, направени от дъбовете в гората Сиркоил, бяха наредени така старателно, че помежду им не се процеждаше и капка светлина. Между гредите на високия таван се виждаха хиляди гравюри на хернистирски богове, герои и чудовища. Меката коса светлина, осветяваща лакираната им дървена повърхност, ги правеше да изглеждат като преплетени едни в други.

В далечния край на стаята, където ярката светлина обливаше всичко, крал Лут-уб-Литин седеше в огромния си дъбов трон, а над главата му висеше започваща още от облегалката гравюра на еленова глава, на чийто дървен череп бяха сложени истински рога. Кралят ядеше с костена лъжица овесена каша с мед. Инахуен, младата му жена, беше седнала отстрани на един по-малък стол и бродираше фини бодове по ръба на една от робите на Лут.

Стражите чукнаха с върховете на копията по щитовете си два пъти, с което известиха пристигането на Гуитин. При идването на някой по-нископоставен благородник, например граф Еолаир, те чукваха само веднъж, за краля — три пъти, а за Мейгуин просто не чукаха. Лут вдигна поглед и се усмихна, после остави купата на облегалката на стола и избърса сивите си мустаци в ръкава си. Инахуен видя това и погледна Мейгуин отчаяно — съзаклятнически поглед между две жени. Дъщерята на краля се ядоса. Мейгуин никога не успя да свикне достатъчно с майката на Гуитин, Фиата, която зае мястото на собствената й майка (Пенемуай почина, когато Мейгуин беше на четири години), но Фиата поне беше на годините на Лут, а не невръстно момиче като Инахуен! Макар и малко глупава, тази млада златокоса жена беше добросърдечна. В крайна сметка не Инахуен беше виновна, че е третата съпруга на краля.

— Гуитин! — Лут стана и изтръска трохите от гънките на стегнатата си с колан роба. — Не е ли истинско щастие, че днес грее слънце, кажи? А и по всяка вероятност това ще ни помогне да променим настроението на гостите си от Еркинланд. — Той направи кисела физиономия. Изразителните му, интелигентни черти се сбръчкаха в израз на изумление, а веждите му се извиха като дъги над дебелия крив нос, който беше счупил, когато беше момче. — Да го подобрим. Мислиш ли?

— Не, не мисля така, татко, — каза Гуитин и тръгна към краля, който седна в украсения си с еленови рога трон. — И ако смея да кажа, искрено се надявам, че отговорът, който ще им дадеш днес, даже още повече ще влоши настроението им. — Гуитин отпрати един арфист и придърпа табуретката, на която беше седял музикантът, до нозете на краля, току до самия ръб на платформата. — Снощи един от войниците на Гутулф се е бил със стария Краобан. Беше ми много трудно да спра Краобан да не забие стрела в гърба му.

За момент Лут изглеждаше притеснен. После притеснението сякаш отлетя, или по-точно беше скрито зад усмихнатата маска, която Мейгуин познаваше така добре.

„О, татко — помисли си тя, — дори и на теб ти е трудно да се отпуснеш, докато тези копои лаят навсякъде из Тайг“. Мейгуин отиде до платформата и седна на табуретката до Гуитин.

— Вижте — усмихна се унило той, — няма съмнение, че крал Елиас е могъл да бъде и по-взискателен при подбора на дипломатите си. Но днес, след около час, те ще си отидат и мирът пак ще се установи в Хернисадарк. — Кралят щракна с пръсти и един слуга дойде, за да вземе купата с овесената каша. Докато се отдалечаваше, Инахуен го изгледа неодобрително.

— Но — каза с укор тя — ти не си дояде. Какво да правя с баща ти? — добави Инахуен и този път гледаше Мейгуин и й се усмихваше, сякаш и тя като нея самата беше войник, който непрекъснато води битки, за да накара Лут да си изяжда всичко.

Мейгуин, която все още се чудеше как да се държи с майка, по-възрастна от нея само с една година, каза бързо:

— Ейгонуай умря, татко. Най-добрата ни и десетата за този месец свиня. А повечето от останалите много са отслабнали.

Кралят се намръщи.

— Това отвратително време! Ако Елиас можеше да задържи пролетното слънце, бих му платил каквито данъци си поиска. — Той се наведе и опита да погали Мейгуин по ръката, но не успя да я стигне. — Всичко, което можем да направим, е да сложим повече тръстика в кочините, за да стане по-топло. А ако не успеем да направим това, то тогава сме в божиите ръце на Бриниох и Мирка.

Стражите отново почукаха с копията по щитовете си и се появи нервно стискащият ръцете си портиер.

— Ваше величество — извика той, — графът на Утаниат моли за аудиенция.

Лут се усмихна.

— Гостите ни са решили да ни кажат сбогом, преди да яхнат конете си. Разбира се! Моля, веднага въведете граф Гутулф.

Но гостът им, следван от няколко от въоръжените си, макар и не с мечове хора, вече се промушваше зад стария слуга.

Като стигна на пет стъпки от платформата, Гутулф падна на колене.

— Ваше величество… и вие, принце. За мен е чест. — Въпреки че в гласа му нямаше и следа от ирония, в очите му гореше странен пламък. — И принцеса Мейгуин — той се усмихна, — Розата на Хернисадарк.

Мейгуин напрегна всички сили, за да се овладее.

— Сър, Розата на Хернисадарк е само една — каза тя, — и тъй като това е била майката на вашия крал Елиас, наистина съм изненадана от грешката ви.

Гутулф сериозно поклати глава.

— Разбира се, лейди, просто исках да ви направя комплимент, но аз трябва да възразя, тъй като вие нарекохте Елиас мой крал. А по Божията воля не е ли той и ваш крал?

Гуитин се завъртя на табуретката, за да види реакцията на баща си; ризницата му изскърца, одрасквайки дървената платформа.

— Разбира се, разбира се. — Лут махна бавно с ръка, сякаш беше дълбоко под водата. — Минали сме вече по този път и не виждам смисъл да обсъждаме всичко отново. Признавам, че домът ми е задължен на крал Джон. Ние винаги сме го почитали — и в мир, и във война.

— Да. — Графът на Утаниат се изправи и махна прашинките от колената на панталоните си. — Но какво ще кажете за дълга си към крал Елиас? Той прояви голямо търпение…

Инахуен стана и изпусна на земята робата, която беше шила.

— Моля да ме извините — каза задъхано тя и вдигна дрехата, — но има домакински работи, които изискват присъствието ми. — Кралят даде разрешение, махвайки с ръка, и тя бързо, но внимателно се промуши покрай чакащите мъже и безшумно като кошута изчезна през полуотворената врата на тронната зала.

Лут въздъхна спокойно; Мейгуин го погледна и видя бръчките по лицето му, които винаги толкова я бяха изненадвали.

„Той е изморен, а тя — Инахуен — е изплашена — помисли си Мейгуин. — Не мога да разбера обаче как се чувствам аз? Ядосана? Не съм съвсем сигурна — по-скоро изтощена“.

Докато кралят оглеждаше пратеника на Елиас, в стаята като че ли се стъмни. За миг Мейгуин се изплаши, че облаците може да са скрили слънцето, че зимата се завръща; после осъзна, че това се дължи на собственото й усещане за ситуацията, на чувството, че на везните е сложено и нещо друго, а не само душевният мир на баща й.

— Гутулф — поде кралят и гласът му беше натежал, сякаш носеше на раменете си тежко бреме, — днес не се опитвай да ме предизвикваш… но и не си помисляй, че можеш да ме изплашиш. Кралят не прояви никакво разбиране към проблемите на хернистирците. Преживяхме тежка суша, а сега дъждовете, за които хиляди пъти сме благодарили на боговете, стават мор. Кое наказание, с което би могъл да ме заплаши Елиас, може да е по-лошо от това да гледам хората си ужасени, а добитъка ни умиращ от глад? Не мога да платя по-голям данък.

За миг графът на Утаниат остана смълчан, после слисаното му изражение постепенно се смени с нещо, което Мейгуин с тревога определи като тържествуване.

— Няма по-голямо наказание? — каза графът, наслаждавайки се на всяка дума, сякаш даже произнасянето й му доставяше неизмеримо удоволствие. — Няма да платите по-голям данък? — Той изплю една голяма храчка на земята, точно пред трона на краля. Няколко от войниците на Лут извикаха ужасени; арфистът, който свиреше тихо в ъгъла, изпусна инструмента си с един последен фалшив акорд.

— Куче! — скочи Гуитин, като бутна столчето си, измъкна меча си и го опря в гърлото на Гутулф. Графът само го гледаше, повдигайки все по-високо брадичката си.

— Гуитин! — изрева Лут. — Успокой се, по дяволите, успокой се!

Гутулф сви устни.

— Остави го. Давай, пале, убий невъоръжения човек, който е главен министър на Негово величество краля! — Вратата изскърца, когато няколко от неговите мъже, преодолели първоначалното си стъписване, започнаха да влизат. Гутулф вдигна ръка. — Не! Дори това хлапе да пререже гръкляна ми, никой да не отвръща! Излезте и тръгвайте с конете за Еркинланд. Крал Елиас ще бъде безкрайно… заинтересуван. — Объркани, хората му застанаха неподвижно и заприличаха на въоръжени бостански плашила.

— Остави го, Гуитин — каза със смразяващ гняв Лут. Лицето на принца беше червено. Той изгледа продължително еркинландеца, после отдръпна меча си. Гутулф прекара пръст по тънкия разрез на шията си и хладнокръвно се загледа в собствената си кръв. Мейгуин осъзна, че през цялото време е сдържала дъха си, но когато видя пурпурното петно на върха на пръста на графа, го изпусна.

— Ще те оставим жив, за да разкажеш на Елиас какво направи, графе на Утаниат. — В спокойния тон на краля се долавяше съвсем слабо треперене. — Надявам се, че ще му кажеш и за това как оскверни двореца на Херн, оскърбление, заради което щеше да умреш, ако не беше пратеник на Елиас и първи министър. Тръгвай.

Гутулф се обърна и тръгна към изплашените си хора. Когато стигна до тях, се обърна и погледна стоящия в другия край на залата Лут.

— Ако един ден видиш, че основите на Тайг горят, и чуеш децата си да плачат — каза той, — спомни си, че си казал, че не можеш да платиш по-голям данък. — И тромаво излезе от залата.

Мейгуин се наведе, взе с треперещите си ръце парче от счупената арфа и омота накъдрилите й се струни около ръката си. После вдигна глава и погледна баща си и брат си; това, което видя на лицата им, я накара веднага да върне погледа си към късчето дърво в ръцете й; струната се вряза в бялата й кожа.

 

Тиамак погледна тъжно празната тръстикова клетка. Това беше третият капан, който проверяваше, но все още не беше намерил рак. Разбира се, главата от риба, която беше сложил за примамка, беше безследно изчезнала. Изведнъж, докато гледаше мътната вода в краката си, той усети някак инстинктивно, че раците са само на една крачка от него — може би дори чакаха да потопи пак клетката, с нова глава с изцъклени очи в нея. Представяше си как цялото рачешко племе приближава и тържествувайки изважда заложената стръв през решетките, като си служи с пръчки или други подобни инструменти, предоставени от някой добронамерен ракообразен бог.

Тиамак се чудеше дали раците го почитат като някакъв грижовен ангел с мека черупка, или приличат на обикновена банда злодеи, които с цинично безразличие преценяват пияницата, а после му отмъкват кесията?

Беше сигурен, че е второто. Въздъхна тихо и сложи нова стръв в старателно изплетената клетка, пусна я във водата и отпусна въжето, за да може да стигне до дъното.

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, обагряйки безкрайното небе в оранжево и виненочервено. Тиамак караше лодката през каналите на Вран, които на места се различаваха от сушата само по растящата по тях по-ниска растителност. И изведнъж го осени прозрението, че лошият му късмет този ден е само началото на един дълъг период. Тази сутрин беше счупил най-хубавата си топка за кегли, а два дни писа писмо до Роахог, предшественика на Потър, опитвайки се да го убеди да плати за нея. Следобед счупи писеца на перото си и разля върху ръкописа си твърде много виолетово мастило, като по този начин съсипа една почти завършена страница. И сега, освен ако раците не си бяха устроили някаква забава в счупената клетка на последния му капан, щеше да има нещо вкусно, но оскъдно за вечеря. Беше му дошло до гуша от супа от корени и оризови бисквити.

Когато мълчаливо приближи до последната шамандура, която представляваше изплетена от тръстикови пръчки топка, Тиамак се помоли наум на Този, който винаги стъпва по пясъка малките същества, пълзящи по дъното, да побързат към клетката под водата. Поради голямата си образованост — беше живял една година в Пердруин, за който жителите на Вран даже не бяха и чували, Тиамак не вярваше особено в Този, който винаги стъпва по пясъка. Въпреки това продължаваше да е привързан към него, като към изкуфял дядо, който често пада по стълбите, но който някога му е носел лешници и дървени играчки. Още повече че молитвата никога нямаше да навреди, дори и когато молещият се не вярва в този, на когото се моли. Тя можеше само да помогне при избистрянето на мислите, или най-малко, да впечатли околните.

Капанът започна постепенно да се появява и в един кратък миг сърцето на Тиамак заби ускорено, сякаш искаше да заглуши къркоренето на нетърпеливия му стомах. Съпротивата, която срещна, докато го издърпваше, беше съвсем кратка — вероятно някой корен се беше заплел около капана, — а после се прекрати и клетката бързо изскочи и се завъртя върху размътената повърхност на водата. Вътре в нея нещо се движеше. Тиамак я вдигна пред очите си и я постави така, че да улови последните лъчи на залязващото слънце. Две малки дебнещи очи се вторачиха в него: примигващите очи на един рак, който, ако го хванеше, щеше да се изгуби в шепата му.

Тиамак изсумтя. Представяше си какво се е случило тук: по-големите и груби братя-раци бяха накарали най-малкия да влезе и да изпробва капана. Рачето се беше хванало в него и плачеше, а лошите му братя се смееха и махаха с щипки. А после се беше появило огромното отражение на Тиамак, клетката внезапно беше извадена от водата, а братята-раци се гледаха стъписано и се чудеха как ще обяснят на майка си отсъствието на бебето.

Ако това беше всичко за деня… беше малко, но щеше да дойде добре на супата.

Отново се загледа в клетката, обърна я и я разклати така, че малкият затворник падна в шепата му. Защо да се самозалъгва? Това беше един ужасно лош ден и толкоз.

Рачето скочи и цопна във водата. Тиамак не си направи труда даже да потопи капана отново.

 

Докато пренасяше дългата стълба от завързаната лодка до сгушената в горичката фикусови дръвчета къща, Тиамак се зарече, че ще бъде доволен и на супа с бисквити. Чревоугодничеството беше недостатък, препятствие по пътя на душата към истината. Той изправи стълбата, подпря я до входа и се замисли за Тази, която беше сътворила човечеството. Тя не само че не беше имала купа хубава супа от корени, но беше преживявала, хранейки се само с камъни, пръст и вода от мочурищата, докато всичко това се омесило в стомаха й и тя не родила няколко глинени хора, първите човешки същества.

На фона на всички тези мисли супата от корени му се стори деликатес — а нима не беше? Така или иначе, имаше страшно много работа. Първо трябваше да почисти или да препише изцапаната с мастило страница. Хората от племето му го мислеха за прекалено странен, но някъде по света би трябвало да има и по-различни хора, които да прочетат книгата му „Ефикасните лекарства на лечителите от Вран“ и да разберат, че дори и в блатата живеят наистина образовани хора. Но, ах-ах, как добре щеше да му дойде един рак и кана папратова бира.

За да измие ръцете си в купата с вода, която беше приготвил още преди да излезе, Тиамак трябваше да се свие, защото между прекалено голямото му полирано и лакирано писалище и каната нямаше достатъчно място за сядане. Изведнъж чу стържене, идващо от покрива на къщата. Заслуша се внимателно, докато бършеше ръце в увития около бедрата си парцал. И го чу пак: сухо стържене, сякаш драскаше със счупеното си перо по тръстика.

Само за секунда излезе през прозореца и бързо се покатери на наклонения покрив. Като се държеше за едно дълго фикусово листо, стигна до билото на покрива, където имаше една малка кутия с капак от кора на дърво. Приличаше на къщичка-дете, покатерила се на гърба на майка си. Тиамак навря глава през отворения капак на кутията.

То беше там, точно там: едно сиво врабче, което бързо кълвеше разпръснатите по пода семена. Човекът го хвана нежно; после толкова внимателно, колкото можеше, слезе от покрива и влезе в къщата през прозореца.

Пусна врабчето в клетката за раци, която беше закачена за гредата на тавана точно за тази цел, и бързо запали огън. Когато в каменното огнище се разгоряха пламъци, извади врабчето от клетката. От виещия се към дупката на тавана дим очите му започнаха да смъдят.

От опашката на врабчето липсваха едно-две пера, а едното му крило стоеше леко разперено настрани. Изглежда, докато стигне от Еркинланд дотук, беше преживяло някои трудности. Тиамак беше убеден, че е дошло от Еркинланд, защото това беше единственото врабче, което беше виждал. Останалите птици бяха блатни гълъби, но поради една или друга причина Моргенес предпочиташе врабчетата. Наистина забавно старче.

Тиамак сложи на огъня тенджера с вода. После направи каквото беше по силите му за нараненото сребристо крило на врабчето, остави на пода още семена и му даде вода в една извита кора. Изкушаваше се да го изчака да се наяде и тогава да прочете бележката, да отложи колкото се може повече удоволствието от научаването на новините отдалече, но в ден като днешния беше прекалено да изисква от себе си подобно търпение. Тиамак счука в хавана малко оризово брашно, прибави пипер и вода, изсипа сместа на масата, омеси тесто и го сложи на камъка в огнището да се пече.

Вързаното за крака на врабчето листче беше скъсано по краищата и написаното се беше размило, сякаш птичката е била доста мокра, но той беше свикнал с подобни проблеми и скоро разчете съобщението. Означената дата на написване на писмото го изненада безкрайно: пътят беше отнел на сивото врабче почти един месец. Самите новини също го изненадаха, но това не беше изненадата, която беше очаквал.

 

Граф Еолаир пак седна на дълбокия, застлан с меки възглавнички стол и погледна към високия таван. Беше покрит с религиозни картини, които изобразяваха как Усирис лекува перачката, мъченическата смърт на Сутрин на арената на император Крексис и други подобни. Цветовете изглеждаха някак избелели, а повечето картини бяха покрити с прах, сякаш върху тях беше метнат съвсем тънък воал. Независимо от всичко гледката пак беше внушителна, при все че това беше едно от малките преддверия в светата обител на ейдонитите.

Хиляди тонове камък, мрамор и злато, размишляваше Еолаир, и всичко това, за да се построи паметник на нещо, което никой не е видял.

Както доста често му се случваше през последната седмица, неочаквано го обхвана носталгия по дома. Какво ли не би дал, за да може да е отново в непретенциозния си салон в Над Мулах, заобиколен от племенници и племеннички и от ненатрапчивите паметници на хората и боговете на собствения му народ, или пък в Тайг в Хернисадарк, където винаги оставяше частица от сърцето си, а не тук, в каменистите земи на Набан! Но във въздуха витаеше заплахата от война и той нямаше да се скрие, когато кралят му го молеше за помощ. Пътуването обаче му беше омръзнало. Щеше да му дойде добре да поязди отново на воля по тревистите хълмове на Хернистир.

— Граф Еолаир! Моля, простете, че ви накарах да ме чакате. — На входа стоеше отец Диниван, младият секретар на лектора, и бършеше ръце в черната си одежда. — Днешният ден беше пълен с ангажименти, макар че още не е даже обяд. Въпреки това — засмя се той — извинението ми звучи ужасно глупаво. Моля, заповядайте в кабинета ми!

Еолаир го последва и докато напускаше преддверието, си мислеше за това, как да стъпва съвсем безшумно с ботушите си по дебелите старинни килими.

 

— Заповядайте — каза Диниван усмихнато. — Скандално е, че не можем да отопляваме най-голямата Божия обител. Таваните са прекалено високи. А и пролетта е толкова студена!

Графът се усмихна.

— Честно казано, не ми е направило особено впечатление. В Хернистир само в най-страшния студ не спим на отворени прозорци. Ние сме народ, който живее на открито.

Диниван повдигна вежди.

— А ние от Набан сме мекушави южняци, така ли?

— Не съм казал такова нещо! — засмя се Еолаир. — Това, което със сигурност може да се каже за вас, южняците, е, че сте големи оратори.

Диниван седна на един стол с твърда облегалка.

— Да, но Негово преосвещенство лекторът — който, както добре ви е известно, е роден в Еркинланд — може да ни сложи всички в малкия си джоб с думите си. Той е мъдър и изтънчен човек.

— Знам. И искам да поговорим точно за него, отче.

— Моля, казвайте ми Диниван. О, това е вечната участ на секретаря на всеки велик човек — да го възприемат според положението, а не според личността му. — На лицето му се появи израз на смирение.

Еолаир за пореден път осъзна колко много харесва този свещеник.

— Съдбата ви наистина е такава, Диниван. А сега, моля, чуйте ме. Предполагам знаете защо съм изпратен тук от господаря ми?

— Би трябвало да съм глупак, ако не знам. Има ситуации, в които слуховете плъзват навсякъде. Вашият господар се опитва да установи контакт с Леобардис и да постигнат някакъв консенсус.

— Точно така. — Еолаир се отдръпна от огъня и придърпа един стол до Диниван. — Силите са се разпределили в лесно нарушимо равновесие: моят крал Лут, вашият лектор Ранесин, Негово величество Елиас, граф Леобардис…

— И принц Джосуа, ако още е жив — каза Диниван и се замисли. — Да, равновесието наистина може лесно да бъде нарушено. И вие знаете, че лекторът не може да направи нищо в това отношение.

Еолаир бавно поклати глава.

— Знам.

— Тогава какво ви води при мен? — любезно попита Диниван.

— Не съм съвсем сигурен. Мога да ви кажа само това: явно предстои битка, което не е нещо необичайно, но аз лично се тревожа, че може да се окаже много по-сериозно. Може да ме сметнете за луд, но мисля, че настоящата епоха си отива, и ме е страх от това, което ще ни донесе новата.

Секретарят на лектора гледаше замислено. За един кратък миг будното му лице изглеждаше много старо, сякаш отразяваше дълбоко скритите в душата му, трупани дълго време тревоги.

— Ще кажа само, че споделям страха ви, граф Еолаир — каза най-сетне той. — Но що се отнася до лектора, мога да кажа единствено това, което казах и преди: той е мъдър и изтънчен човек. — Диниван хвана Дървото, което висеше на гърдите му. — Все пак за ваше успокоение бих добавил и следното: засега граф Леобардис не е решил кого да подкрепи. Въпреки че Негово величество редува ласкателства и заплахи, Леобардис продължава да упорства.

— Това са добри новини — каза Еолаир и се усмихна лукаво. — Когато тази сутрин срещнах графа, той се държа крайно резервирано, сякаш се страхуваше да не бъде видян, че ме слуша твърде внимателно.

— Той трябва да обмисли доста неща, подобно на господаря ми — отговори Диниван. — Но аз ще ви кажа още нещо и това е строго поверително. Едва тази сутрин въведох барон Девазалес при лектор Ранесин. Баронът се готви да замине като пратеник за чужбина, а това означава много както за Леобардис, така и за господаря ми, и до голяма степен ще определи начина, по който Набан ще се намеси със силите си във всеки следващ конфликт. Не мога да ви кажа нищо повече, но се надявам, че и това е нещо все пак.

— Наистина е нещичко — каза Еолаир. — Благодаря за доверието, което ми гласувате, Диниван.

Някъде из светата обител на ейдонитите се разнесе камбанен звън, дълбок и тих.

— Камбаната на Клавес ни известява, че е време за обяд, — каза отец Диниван. — Елате, ще намерим нещо вкусно за хапване и кана бира и ще поговорим за по-приятни неща. — По лицето му пробяга усмивка и той пак заприлича на младеж. — Знаете ли, че веднъж ходих до Хернистир? Еолаир, страната ви е много красива.

— Въпреки че няма каменни постройки — отговори графът и потупа по стената.

— Именно в това е една от прелестите й — засмя се свещеникът и изведе госта си.

 

Старият мъж имаше дълга бяла брада, чийто край подпъхваше в колана си, докато ходеше — а точно това беше правил последните няколко дни. До тази сутрин. Косата му също беше бяла като брадата. Даже шубата с качулка и гамашите му бяха направени от дебелата козина на бял вълк: кожата на звяра беше одрана внимателно; предните му крака бяха кръстосани на гърдите на стареца, а вълчата глава, която вече не можеше да чувства, беше закрепена за една желязна шапка, която старецът беше сложил на главата си. Ако не бяха червените кристали, поставени в празните очни кухини на вълка, и свирепите сини очи на стария човек под тях, мъжът не би могъл да бъде различен сред покритата със сняг гора, простираща се от езерото Дроршул до хълмовете.

Вятърът засвистя още по-силно сред върхарите и бутна от клоните на един висок бор голямо парче сняг, което падна точно върху седящия под дървото старец. Той гневно се отърси от снега, като някое диво животно. Около него се образува лека мъгла, която в един миг пречупи бледата слънчева светлина и в хвърчащите снежинки заблестяха безброй дъги. Вятърът продължаваше пронизителната си песен. Старият човек се пресегна встрани и взе нещо, което на пръв поглед приличаше на бяла топка. Вдигна го, изчисти натрупалия се сняг и отмахна парцала, с който беше увито, колкото да може да надникне.

Въздъхна и зачака, а сетне за миг сви вежди, сякаш беше ядосан или притеснен. Сложи предмета на земята, стана и разкопча колана си, направен от кожа на северен елен. После, след като първо свали качулката от мършавото си, загрубяло от времето лице, той съблече дрехата от вълча кожа. Ризата без ръкави, която носеше отдолу, беше със същия като на шубата му цвят, а мускулестите му ръце — съвсем малко по-тъмни. На дясната му китка, точно над кожената ръкавица, се виждаше змийска глава, татуирана върху кожата му в яркосиньо, черно и кървавочервено. Тялото на змията се виеше спираловидно около дясната ръка на стареца, на рамото му изчезваше, отново се появяваше и гъвкаво се извиваше около лявата му ръка. Татуировката завършваше с навитата опашка на змията, нарисувана на китката. Това петно от крещящи цветове ярко се открояваше сред монотонната белота на гората, дрехите и кожата на човека. Погледната отблизо, картината приличаше на полуизправен на около два лакътя над замръзналата земя летящ змей, който умира бавно и мъчително.

Докато поставяше шубата си върху вързопа, старателно подпъхвайки ръкавите отдолу, старият човек не обърна никакво внимание на настръхналата си кожа. После измъкна от една торбичка кожена кесия, извади оттам малко жълтеникава мас и бързо я втри в оголените си ръце, при което змеят заблестя, сякаш току-що беше пристигнал от някоя дъждовна джунгла на юг. След като свърши работата си, старецът пак клекна и зачака. Беше гладен, но предната вечер провизиите, които беше взел със себе си, свършиха. Това не беше от особено значение, защото тези, които чакаше, щяха скоро да дойдат и да донесат храна.

Навел глава, Джарнауга не откъсваше кобалтовосините си, искрящи под заскрежените му вежди очи от водещите на юг пътища. Той беше много, много стар и капризите на годините и времето го бяха направили груб и съсухрен. Старецът беше готов до известна степен за наближаващия момент, когато Смъртта щеше да го повика и да го отведе в мрачните си спокойни владения. Мълчанието и самотата не го плашеха, защото точно те бяха основата на дългия му живот. Единственото, което искаше, беше да изпълни поставената пред него задача: да предаде факела на други хора, които да осветяват пътя си с него. Тогава щеше да остави живота и плътта толкова спокойно, сякаш просто изтупваше снега от голите си рамене.

Докато мислеше за разкошните покои, които го очакваха в края на дните му, той се сети за любимия Танголдир, който напусна преди две седмици. Този последен ден Джарнауга стоеше пред прага на дома си и гледаше ширналото се пред погледа му градче, където беше живял толкова години. Градът беше безлюден като легендарния Хелхейм, където щеше да отиде, щом свършеше работата си. Всички жители на Танголдир го бяха напуснали още преди месеци; в разположеното в подножието на планините Химилфел и затулено от сянката на далечния Стормспайк селце, наречено Лунни двери, остана само Джарнауга. Зимата донесе страшни студове, каквито дори римърите в Танголдир не помнеха, а през нощта вятърът духаше така, че поривите му звучаха като стонове и ридания. На сутринта хората бяха вече полудели и се хилеха истерично над труповете на измръзналите членове на семействата си.

Когато ледената покривка в планинските проходи и по тесните улички на Танголдир заприлича на дебело вълнено одеяло, а полегатите покриви на къщите — на плуващи в облаците кораби, ръководени от някакви призрачни пълководци, в града не беше останал никой, освен скрития в къщичката си Джарнауга. Само Джарнауга видя светкавиците, които осветяваха все по-голяма част от Стормспайк, и чу мощната, груба песен на гръмотевиците, която ту заглъхваше, ту се усилваше, но огласяше всички части на най-северната провинция на Римърсгард.

Но сега дори и той — след като разбра по определени знаци и послания, че най-сетне е дошъл и неговият час — напусна Танголдир и се отправи към непрогледната тъма и големия студ. Джарнауга знаеше, че каквото и да се случи, той никога повече няма да види как слънцето огрява дървените покриви, няма да чуе песента на ромолящите край къщата му ручеи, които бързаха по пътя си надолу, за да се влеят в придошлата Гратуваск. Никога вече нямаше да стои на верандата си в ясните пролетни нощи и да гледа блестящите в небето светлини — трептящите северни сияния, които неизменно наблюдаваше още от детството си и с които бледите пламъци, танцуващи около черното лице на Стормспайк, които виждаше сега, въобще не можеха да се сравняват. Пътят, който се извиваше пред него, беше ясен, но радостите по него бяха оскъдни.

Но дори и сега не всичко беше съвсем ясно. Трябваше да разгадае повтарящия се сън за черната книга и трите меча, който неизменно сънуваше през последните две седмици, но чието значение още не беше разтълкувал.

Зърна някакво движение в края на идващия от юг път, близо до пръстена дървета, ограждащ западните покрайнини на Велдхелм, и прекъсна размислите си. За миг присви очи, после бавно кимна и се изправи.

Докато обличаше палтото си, вятърът задуха в друга посока. Миг по-късно до слуха му достигна лек тътен, идващ от север. После го чу още веднъж: тихо ръмжене, издавано сякаш от някой пробуждащ се звяр. Тропотът на копита, идващ от хълмовете в противоположна посока, постепенно прерасна от приглушено бумтене в тътнеж.

Джарнауга вдигна багажа си и тръгна да посрещне ездачите. Шумовете в двете посоки започнаха да се усилват едновременно — равномерният тътен от север и приглушеният грохот на приближаващи коне от юг, докато най-накрая не изпълниха покритата със сняг гора със силен тропот, сякаш някой биеше барабани, направени от лед.