Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (30)

27. Ефирните кули

Опита се да не обръща внимание на поставената върху рамото му ръка, но не се получи. Отвори очи и видя все още потъналата в мрак стая. Само два кръстосани лъча звездна светлина подсказваха къде са прозорците.

— Остави ме да поспя — изпъшка той. — Още е твърде рано!

— Ставай, момче! — чу дрезгав шепот. Беше Гелое, облякла свободно спускаща се около тялото й рокля. — Нямаме време за губене.

Като премигваше със смъдящи очи, Саймън видя застаналия зад коленичилата жена Бинабик спокойно да пренарежда торбата си.

— Какво става? — попита той, но тролът изглеждаше твърде зает и не отговори.

— Бях навън — каза Гелое. — Край езерото има някакви хора — предполагам, че са мъжете, които ви преследват.

Саймън бързо седна и посегна към обувките си. В полумрака всичко изглеждаше нереално; все пак усети учестените удари на сърцето си.

— Усирис! — възкликна тихо Саймън. — Какво ще правим? Дали ще ни нападнат?

— Не знам — отвърна Гелое и го побутна да отиде да събуди Малахиас — не, Мария, припомни си той. — Има два лагера — продължи тя, — единият на отатъшния край на езерото до вливащия се в него поток, а другият недалеч оттук. Или знаят чий е този дом и обмислят какво да направят, или засега въобще не подозират за съществуването на хижата. Може да са пристигнали, след като изгасихме свещите.

На Саймън внезапно му хрумна да зададе въпрос.

— Откъде знаете, че са навън, на отсрещния бряг? — Той погледна през прозореца. Езерото все така тънеше в мъгла и не се виждаха никакви лагерни огньове. — Съвсем тъмно е — обърна се отново към Гелое той.

Дрехите й изобщо не бяха подходящи да се скита из горите. Беше боса!

Но щом огледа набързо навлечената рокля и полепналите по лицето и косата й капки роса, си спомни за големите криле на бухала, който летеше пред тях, докато приближаваха езерото. Все още усещаше силните нокти, които го отнесоха, когато противното нещо на Пътя на сънищата се опита да го лиши от живот.

— Вероятно няма значение, нали? — заключи той. — Единственото, което има значение, е, че знаем, че са отвън.

Въпреки оскъдната лунна светлина Саймън видя вещицата да се усмихва.

— Напълно си прав, момче — каза тихо тя и отиде да помогне на Бинабик да напълни още две торби — по една за Саймън и за Мария.

— Чуй ме — обърна се Гелое към Саймън, когато той се приближи вече облечен към тях. — Няма съмнение, че трябва да тръгнете сега, преди зазоряване — тя присви за миг очи срещу звездите, — а то ще настъпи съвсем скоро. Въпросът е как?

— Всичко, на което можем да се надяваме — измърмори Бинабик, — е да опитаме да се промъкнем съвсем тихо покрай тях. Със сигурност не можем да летим — някак горчиво се усмихна той.

Мария, която връзваше на вързоп едно наметало, се вторачи недоумяващо в трола.

— Да — обади се със сериозен тон Гелое. — Но се съмнявам да успеете да се промъкнете покрай тези ужасни хрътки. Не можете да летите, но можете да се измъкнете по вода. Под къщата съм завързала една лодка. Не е голяма, но ще побере всички ви — дори и Куантака, ако стои мирна.

Тя погали нежно вълчицата зад ушите и тя се отърка в нея.

— И каква полза от това? — попита Бинабик. — Трябва ли да гребем до средата на езерото, за да им дадем възможност на сутринта да доплуват и да ни хванат?

Той приключи с опаковането и подаде едната торба на Саймън, а другата на момичето.

— Има един поток, който се влива в езерото — продължи Гелое. — Малък е и не е много буен, дори е по-спокоен от този, по който сте минали на идване. С гребане все ще можете да се измъкнете някак от езерото и да поемете нагоре по него. — Леко смръщеното й лице беше по-скоро замислено, отколкото загрижено. — За съжаление, потокът минава покрай единия лагер. Е, това не е причина за излишна тревога. Просто ще трябва да гребете безшумно. Може дори да улесни бягството ви. Глупак като вашия барон Хийферт — повярвайте ми, имала съм вземане-даване с него и подобни нему! — не би повярвал, че жертвите му биха се промъкнали толкова наблизо.

— Хийферт не е човекът, от когото се плаша — отвърна Бинабик. — Безпокои ме този, който в действителност води преследването — черният римър Инген Джегер.

— По всяка вероятност той даже не спи — добави Саймън.

Изпита неприятно усещане само при мисълта за този човек. Гелое направи кисела физиономия.

— Тогава не се бойте. Или поне не позволявайте страхът да ви парализира. Може да възникне едно или друго непредвидено нещо… човек никога не знае. — Тя се обърна към Саймън. — Ела, момче, ти си добре сложен. Помогни ми да развържа лодката и да я преместя безшумно до предния понтон.

 

— Виждаш ли? — прошепна Гелое и посочи нещо тъмно, чието отражение се клатушкаше на повърхността на абаносовочерното езеро близо до ъгъла на наколната хижа. Вече до колене във водата, Саймън кимна. — Тогава действай тихо — каза тя. Момчето си помисли, че предупреждението е напълно излишно.

Докато газеше във водата, с глава на височината на пода на наколната хижа, Саймън реши, че не се е излъгал миналия следобед, когато усети, че нещата около дома на Гелое са някак си променени. Онова дърво там, с корени наполовина потопени във водата: беше го видял още първия ден, като пристигнаха, но тогава — можеше да се закълне в Усирис! — то стоеше от другата страна на хижата, близо до вратата. Как беше възможно едно дърво да се движи?

Напипа въжето, с което беше вързана лодката, и продължи да мести пръстите си, докато се натъкна на мястото, където то беше вързано за някаква халка, висяща от пода на колибата. Наведе се да разхлаби възела и сбърчи нос, защото усети странно зловоние. Дали идваше от езерото, или от самата къща? В миризмата на влажно дърво и плесен се долавяше и някакъв непознат мирис на животно — топъл и мускусен, но не и неприятен.

Сенките леко проблясваха на звездната светлина; виждаше даже възела! Удоволствието, което изпита от това и от последвалото бързо развързване, беше помрачено от смразяващата мисъл, че скоро ще се зазори: избледняващият мрак беше негов приятел. Щом разхлаби въжето, Саймън започна да гази назад, като безшумно теглеше лодката. Можеше да отгатне, че неясният силует, който виждаше да седи свит до дългата дъска, стърчаща пред входа на колибата, е Гелое; тръгна към нея, като вървеше възможно най-бързо… и се препъна.

Почти падна на коляно, цопна, сподави стона си и бързо се изправи. Какво го беше спънало? Приличаше на пън. Опита се да прекрачи препятствието, но единственото, което успя да направи, беше да стъпи с босия си крак право върху него и се наложи да потисне желанието си да изкрещи. Въпреки че предметът лежеше неподвижно и стабилно, Саймън го усещаше като нещо люспесто, подобно на рибите, на щуките в крепостния ров на Хейхолт или пък на статуетките, които Моргенес беше подредил по лавиците си. Когато вълните се успокоиха и дочу тихия, но предпазлив глас на Гелое, която го питаше дали се е ударил, той погледна надолу.

Макар че в тъмната вода не се виждаше почти нищо, Саймън беше сигурен, че съзира очертанията на някакъв странен дънер, или по-скоро на някакъв огромен клон, тъй като виждаше, че това, в което се беше спънал и което лежеше на плиткото под водата, е свързано с още два чворести клона. Всички те, изглежда, се съединяваха при основата на една от двете колони, които крепяха простиращата се над езерото къща.

И докато внимателно стъпваше покрай тях, като вървеше тихо през водата към мержелеещата се сянка на Гелое, Саймън внезапно осъзна, че това, на което в действителност му приличат корените на дървото — или клоните, или каквото и друго да беше — са някакви чудовищни крака. Нокти, и по-точно нокти на птица. Що за странно хрумване! На една къща не са й необходими птичи крака, освен ако не трябва да се изправя и да ходи.

Докато Гелое завързваше лодката, Саймън стоеше напълно безшумно.

 

Всичко и всички се побраха в малката лодка: Бинабик седеше при заострения нос, Мария — в средата, а Саймън с неспокойната. Куантака между коленете си — на кърмата. Беше очевидно, че вълчицата не се чувства удобно; когато Бинабик й заповяда да се качи в малката лодка, тя изскимтя и се възпротиви. В крайна сметка се наложи господарят й да я плесне леко през муцуната. Притеснението, изписано на лицето на дребосъка, се виждаше ясно дори и в нощния сумрак.

Луната се беше оттеглила далече на запад в тъмносиния хоризонт на развиделяващото се небе. Гелое им подаде греблата и се изправи.

— Мисля, че след като излезете от езерото и плавате малко нагоре по потока, трябва да извадите лодката на суша и да я пренесете през гората Илфуент. Не е прекалено тежка, а и няма да ви се наложи да я носите дълго. Реката тече в същата посока, в която сте и вие, и би трябвало да ви изведе до Да’ай Чикица.

Бинабик вдигна греблото и оттласна лодката от гредите на хижата. Докато бавно се отдалечаваха, Гелое стоеше нагазила до колене в езерото.

— Помнете — прошепна тя, — щом стигнете потока, който се влива в езерото, потопете греблата във водата. Тишина! Тя ще ви спаси.

Саймън вдигна ръка.

— Сбогом, валада Гелое.

— Сбогом, млади скитнико. — Макар че бяха едва на три лакътя от нея, гласът й вече заглъхваше. — Късмет на всички ви. Забравете страха! Аз ще се грижа добре за момиченцето. — Те се отдалечаваха безшумно, а вещицата постепенно се превърна в неясна сянка, застанала пред предните колове, поддържащи хижата над водата.

Носът на малката лодка пореше водата като бръснач — коприна. Всички наведоха глави, когато Бинабик им даде знак, и тролът безшумно насочи лодката към средата на обвитото в мъгла езеро. Саймън се сгуши в гъстата козина на Куантака и загледа как зад лодката по повърхността на езерото се образуват кръгчета; първо си помисли, че навярно са риби, събудили се рано, за да закусят с мухи и комари. После усети как една капка падна на врата му, а след нея — и още една. Дъждът беше завалял отново.

Когато наближиха средата на езерото, проправяйки си път сред лилиите, пръснати по водната повърхност, сякаш обсипваха пътя на завръщащ се герой, небето започна да се развиделява. Зората не беше предупредила за идването си: чак след няколко часа слънцето щеше да излезе иззад облаците и да заблести. Сякаш някой беше смъкнал от небето един черен слой — първия от множество воали. Редицата дървета, които преди образуваха неясно петно на хоризонта, доби очертания на заслон от очертани на тъмносивото небе върхари. Водата около тях приличаше на черно стъкло, но някои от нещата на брега вече се виждаха. Белезникавите корени на дърветата, които приличаха на преплетени крака на просяци, матовият сребрист блясък на някаква оголена скала — всичко това заобикаляше тайнственото езеро като придворни в някакъв дворец, които очакват появата на актьорите; нещата постепенно се преобразяваха от сиви нощни сенки в изпълнени с живот творения на деня.

Мария внезапно се наведе, за да погледне през носа на лодката, и Куантака се стресна и се сви. Момичето се опита да каже нещо, после се сети, че трябва да мълчи, и само посочи с пръст малко вдясно от носа.

Саймън се вгледа и видя странен силует, разположен сред безразборно разхвърляните, но същевременно някак симетрично разположени дървета; нещо квадратно, като пън, който се различаваше от другите пънове по цвета си — шатра от раиран син плат.

Точно зад нея вече се виждаха още няколко — три или четири, Саймън се намръщи, а после се усмихна презрително. Съвсем в стила на барон Хийферт — дори само това, което беше чул през времето, прекарано в замъка, му беше достатъчно да се сети, че това е именно той — да донесе подобни луксозни вещи насред дивите гори.

Веднага след опънатите шатри брегът на езерото се спускаше надолу и изчезваше на разстояние от няколко лакътя, а после пак се появяваше, като по средата се образуваше тъмно пространство, сякаш някой беше отхапал парче от земята. В този участък клоните на дърветата се спускаха ниско до водата; беше невъзможно да се види дали притокът наистина е там, но Саймън беше сигурен в това.

„Точно както каза Гелое! — помисли си той. — Тя има наистина много, много остър поглед — но това не бива да ме изненадва кой знае колко, нали?“

Саймън посочи тъмната пролука и Бинабик кимна утвърдително: той също я беше видял.

Когато наближиха притихналия лагер, Бинабик трябваше да гребе по-усърдно, за да могат да се движат с необходимата скорост; Саймън — мислеше, че би следвало да усетят течение от вливането на притока — внимателно вдигна греблото си, но Бинабик видя движението му с периферното си зрение, обърна се, поклати глава и промълви съвсем тихо: „Не още“.

Докато преминаваха на по-малко от трийсет лакътя от брега, Саймън забеляза един тъмен силует, който вървеше между стените от небесносин плат. Гърлото му се стегна. Беше часови: под наметалото му се виждаше матовият блясък на метал. Вероятно гледаше към тях, но беше трудно да се каже, тъй като беше вдигнал качулката на наметалото си.

След секунди и останалите го видяха. Бинабик извади от водата греблото си и всички се наведоха, за да се прикрият възможно най-добре. Дори войникът случайно да погледнеше към езерото, може би нямаше да ги забележи, или щеше да помисли малката лодка за носещ се по водата дънер. Саймън обаче беше убеден, че в действителност това е едно твърде дръзко начинание. Той беше наясно, че ако мъжът се обърне, няма как да не ги види, при положение че бяха толкова близо.

Макар че лодката се движеше съвсем бавно, черната дупка на брега скоро изникна пред очите им. Това наистина беше потокът, който се вливаше в езерото: Саймън виждаше как на няколко метра нагоре по него се образуват малки вълни, тъй като водата минаваше покрай един заоблен камък. Почти бяха спрели да се движат; в действителност носът на лодката започна да се върти, тласкан от слабото течение. Скоро трябваше да потопят греблата във водата, защото в противен случай щяха да бъдат изхвърлени на брега точно срещу сините шатри.

И тогава войникът, приключил с огледа на онова, което беше привлякло вниманието му към отсрещния край на лагера, се обърна и се загледа към езерото.

Само след миг, още преди надигащият се ужас да ги обземе, една тъмна сянка се спусна от дърветата край лагера и бавно полетя към часовия. Носеше се между клоните като огромно сиво листо и надвисна над врата на войника — но това листо имаше нокти и когато ги усети да се вкопчват в него, той извика ужасен и изпусна копието си, а после започна да удря съществото, което го беше нападнало. Сивият силует отхвръкна, пляскайки с криле, и закръжи над главата на войника, така че той да не може да го стигне. Като стисна силно врата си, човекът изкрещя отново, после започна да рови из калта, за да търси копието си.

— Сега! — изсъска Бинабик. — Гребете! — Саймън и Мария също спуснаха греблата във водата и загребаха отчаяно. Тъй като водата течеше силно около клатушкащата се лодка, при първите загребвания усетиха известно затруднение. После започнаха да напредват по-лесно и след броени минути си проправяха път срещу силното течение на потока, промушвайки се под надвисналите клони.

Саймън погледна назад към гологлавия часови, който подскачаше и се бранеше от птицата. Неколцина от останалите мъже бяха станали от постелите си и се смееха на другаря си, който беше изпуснал копието си и хвърляше по лудата страшна птица камъни.

Докато с усилие напредваха срещу силното течение — изненадващо силно, като се имаше предвид, че повърхността беше напълно спокойна — Саймън се усмихна победоносно.

 

Самото гребане беше така изтощително, че даже и да не им се искаше да мълчат, трябваше да положат доста усилия, за да водят какъвто и да било разговор. Час по-късно най-сетне намериха малък заблатен залив, където можеха да поспрат и да отдъхнат сред тръстиките.

Слънцето се беше изкачило доста високо — блестящо петно зад перления балдахин от облаци, покриващ небето. Гората и реката все още бяха покрити с воал от мъгла и заобикалящата ги местност приличаше на приказен пейзаж.

Саймън гледаше Мария, наведена над торбата и подпряла брадичка с ръката си. Струваше му се странно, че я беше взел за момче. Това, което преди му изглеждаше като лукавство, като острота на чертите — необичайно при момчетата, сега го възприемаше като изтънченост. Цялото й същество издаваше напрежение; Саймън се взираше в поруменелите й страни и погледът му се плъзна надолу по бялата извивка на изопнатата й шия до нежната, но ясно очертана издатина на ключицата й, където мъжката риза, която носеше, беше разкопчана до гърлото.

„Тя не е закръглена… не и като Хепсибах — размишляваше той. — Хм! Ще ми се да видя как Хепсибах се преструва на момче! Макар и слаба, Мария пак притежава някаква особена красота. Косата й е така наситено черна…“

Мария затвори очи. Продължаваше да диша дълбоко. Саймън разсеяно погали широката глава на Куантака.

— Бива я, нали? — весело попита Бинабик и Саймън го зяпна стреснато.

— Какво?

— Лодката — каза Бинабик. — Бива си я. И сигурно е лека! Мисля, че няма да ни е особено трудно да я носим по суша до Илфуент.

— А, лодката… — каза Саймън и закима като селски идиот. — Да, наистина си я бива.

Мария се изправи и попита:

— Сега ли ще опитаме да пресечем до другия поток?

Когато се обърна и погледна към гората, която се виждаше между тръстиките, Саймън забеляза тъмните кръгове под очите й и напрегнатия й поглед. Все още беше донякъде потиснат от това, че тя изпита облекчение, когато Гелое сама предложи да се грижи за детето, но се радваше да види, че поне от време на време мисли, че не е просто едно от момичетата, които непрекъснато се смеят и шегуват.

„Ами разбира се, че не е — мина му през ума миг по-късно. — Впрочем, не мисля, че досега съм я виждал да се смее. Не че обстоятелствата не са ужасни — но и аз невинаги съм намръщен и унил“.

— Може би това е добра идея — каза в отговор на въпроса на Мария Бинабик. — Предполагам, че шумът, който идва отгоре по реката, е от някой голям бързей или праг. Ако е така, не ни остава друг избор, освен да пренесем лодката. Може би Саймън ще отиде да провери.

— На колко години си? — попита Саймън Мария. Изненадан, Бинабик се обърна и се вторачи в него. Мария стисна устни и продължително изгледа момчето.

— На… — започна тя, после спря. — През октандер ще навърша шестнадесет.

— Значи на петнадесет — каза Саймън с известно самодоволство.

— А ти? — попита на свой ред момичето.

Саймън се наежи.

— На петнадесет!

Бинабик се изкашля.

— Наистина е хубаво и добре спътниците да се опознаят, но… може би по-късно. Саймън, би ли отишъл да разбереш дали това пред нас наистина е праг?

Младежът тъкмо щеше да се съгласи, когато внезапно се отказа от тази идея. Нима беше момче за всичко? Едно дете, което хуква да проучва нещата вместо възрастните? Кой всъщност беше решил да спаси глупавото момиче на дървото?

— Какво ни интересува, след като така или иначе ще трябва да минем през него, независимо какво е? — каза той. — Нека просто да го направим.

Тролът го изгледа продължително и накрая кимна.

— Добре. И без това мисля, че на приятелката ми Куантака ще й дойде добре да се поразтъпче. — Той се обърна към Мария. — Предполагам знаеш, че вълците не могат да плуват.

Мария гледа известно време Бинабик, сякаш той беше по-странен от Саймън, после се разсмя звънливо.

— Това е самата истина!

 

Въпреки че лодката наистина се оказа лека като перце, срещнаха известни трудности, докато я носеха под надвисналите клони и през пълзящите растения. За да я поддържат на височина, при която и тролът и момичето да помагат при носенето, трябваше да я крепят така, че острият връх на кърмата непрекъснато удряше гърдите на Саймън. Докато вървеше, той не виждаше краката си, поради което често се спъваше в храстите. Дъждът проникваше през надвисналата мрежа от клони и листа, а ръцете на Саймън бяха заети и той не можеше даже да избърше стичащите се в очите му капки. Определено не беше в най-доброто си настроение.

— Бинабик, колко още остава? — най-сетне попита Саймън. — Усирис, тази проклета лодка направо ми разглоби гръдния кош.

— Надявам се, че не е далече — извика тролът; гласът му отекна някак странно изпод корпуса от кора. — Гелое каза, че в един дълъг участък потокът, който се влива в езерото, и Илфуент вървят успоредно, само на около четвърт левга. Би трябвало скоро да стигнем.

— Дано да е по-скоро — каза мрачно Саймън. Вървящата пред него Мария издаде звук, за който той беше сигурен, че изразява презрение — вероятно презрение към него. Саймън се намръщи страховито под полепналата по челото му мокра червена коса.

Най-сетне сред лекото барабанене на дъждовните капки по листата се открои още един шум — приглушено клокочене, което накара Саймън да си представи стая, пълна с бърборещи хора. Куантака се втурна напред, промушвайки се шумно през шубраците.

— Ха! — промърмори Бинабик и пусна своя край на лодката на земята. — Виждате ли? Стигнахме! Т’си Сухясей!

— Мисля, че името беше Илфуент. — Мария разтри рамото си, на което беше носила лодката. — Или това са думите, които троловете винаги казват, когато открият река?

Бинабик се усмихна.

— Не. Това е ситско име. Тази река донякъде е ситска, тъй като докато Да’ай Чикица е бил техен град, ситите често са плавали по нея. Това би трябвало да ти е известно. На езика, на който се е говорило някога в Еркинланд, Илфуент означава Ситската река.

— В такъв случай какво… какво каза, че означава? — попита Мария.

— Т’си Сухясей? — Бинабик се замисли. — Трудно е да се каже точно. Означава приблизително „Кръвта й е студена“.

— Кръвта? — попита Саймън, докато чистеше калта от обувките си си с една пръчка. — Чия кръв?

— На гората — отговори Бинабик. — Хайде. Можеш да отмиеш тази кал във водата.

Свалиха лодката до брега, като изпочупиха доста клони, докато минат през гъсталаците до реката — много по-голяма от потока, който се вливаше в езерото, и явно с много по-силно течение. Като най-висок, Саймън нагази до колене във водата, за да поеме лодката — и обувките му наистина се измиха, че и отгоре. Саймън придържаше клатушкащата се лодка, за да могат Мария и тролът да качат първо изплашената Куантака — без особена помощ от нейна страна, — а после да се качат и самите те. Той се качи последен и седна на кърмата.

— Саймън, твоето място — каза му сериозно Бинабик — налага голяма отговорност. При такова силно течение няма да е особено нужно да гребем, но ти трябва да поддържаш курса и да викаш, когато пред нас има скали, така че да ги избегнем с общи усилия.

— Мога да се справя — бързо отговори Саймън. Бинабик кимна и пусна дългия клон, който стискаше здраво; лодката с лекота се отдалечи от брега и пое по развълнувания Илфуент.

В началото на Саймън му беше малко трудно. Някои от камъните, които трябваше да избягват, даже не се виждаха под огледалната водна повърхност; въпреки това лежаха точно под нея и само блестящите вълнички, които се образуваха над тях, загатваха за присъствието им. Първата скала, която Саймън пропусна да види, одраска здравата корпуса; чу се ужасен звук, който за миг изплаши всички, но малката лодка отскочи от изникналия камък като овца, бягаща от ножиците за стригане. Скоро Саймън придоби опит; на места лодката сякаш едва докосваше водната повърхност, лека като лист, носен от бушуващата река.

Когато стигнаха до един по-спокоен участък, Саймън усети как сърцето му забива ускорено. Реката дърпаше отпуснатото му гребло, сякаш си играеше с него. Той си спомни как се беше катерил по стената на високата кула в Хейхолт — останал без дъх от усещането за собствената си сила при вида на ширналите се далече под него полета. Сети се и за влизането си в камбанарията на Кулата на Зеления ангел, за гледката, която представляваха струпаните къщи на Ерчестър, за чувството, което беше изпитал, докато разглеждаше необятния свят, а вятърът брулеше лицето му. Сега, седнал на кърмата на малката лодка, той пак се чувстваше като частица от света, издигнала се високо, много високо, сякаш пролетният вятър я носеше над върховете на дърветата.

— Усирис бе мореплавател, — запя внезапно той; думите бързо нахлуваха в съзнанието му. Когато беше съвсем малък, някой му беше пял тази песен.

— Усирис бе мореплавател,

заплава той по океана,

прие той Божието Слово

и тръгна към Набан!

Бинабик и Мария го загледаха. Саймън се разсмя.

— Тиагарис беше храбър воин.

Заплава той по океана,

прие той Словото на правдата

и тръгна към Набан!

 

Могъщ владетел беше Джон,

заплава той по океана,

прие той Словото на Ейдон

и тръгна към Набан!…

Саймън замълча.

— Защо спря? — попита Бинабик. Мария продължаваше да гледа съсредоточено.

— Това е всичко, което знам — каза Саймън и потопи греблото във водата. — Не знам дори откъде е тази песен. Мисля, че я пееше едно от момчетата, с които живеех, докато бях съвсем малък.

Бинабик се усмихна.

— Мисля, че песента е изключително подходяща за пътуване по река, макар че някои от подробностите не са напълно достоверни от историческа гледна точка. Сигурен ли си, че не можеш да си спомниш още малко?

— Това е всичко. — Фактът, че не успя да си спомни, не го притесни кой знае колко. Само един-едничък час по реката беше възстановил напълно доброто му настроение. Някога беше плавал с една рибарска лодка в залива и това му беше доставило голямо удоволствие… Но усещането, което изпитваше сега при гледката на гората наоколо и возенето в крехката лодка — уязвима, но подвижна като жребче, беше несравнимо.

— Аз не знам никакви песни за плаване — каза тролът, доволен от промяната в настроението на Саймън. — В планинския Канук реките са покрити с лед и ги използваме само за ловене на риба през дупки, които пробиваме за тази цел. Бих могъл да изпея нещо за могъщия Чуку и неговите приключения…

— Аз знам една песен за реката — каза Мария и прокара нежната си бяла ръка през сплъстилата се на челото й черна коса. — По улиците на Меремунд непрекъснато се пеят моряшки песни.

— Меремунд? — попита Саймън. — Как е възможно едно момиче от замъка да е ходило в Меремунд?

Мария сви презрително устни.

— А къде мислиш са живели принцесата и нейните придворни, преди да дойдат в Хейхолт — в пустеещите земи на Наскаду? — изсумтя тя. — Разбира се, че в Меремунд. Това е най-красивият град на света. В околностите му се намира мястото, където голямата река Гленивент се влива в океана. Ти не би могъл да знаеш, тъй като не си бил там. — Мария се разсмя лукаво. — Момче от замъка.

— Изпей я тогава! — каза Бинабик и размаха ръка. — Реката иска да слуша. Гората също!

— Предполагам, че ще си я припомня — каза тя и погледна лукаво Саймън, който на свой ред я изгледа надменно — забележката й не беше помрачила жизнерадостта му. — Това е песен за моряк, — продължи момичето, после прочисти гърлото си и запя — в началото колебливо, а след това по-уверено, с мелодичен гърлен глас.

— Онез, които плават в океана,

ще ви разкрият неговите тайни,

ще се похвалят с битките безбройни

и страшните си приключения.

 

Говорите ли с речен вълк обаче,

по Гленивента който плава,

той ще ви каже: Бог е сътворил Океана,

но всъщност искал е Реката да направи.

 

О, Океанът е въпросът,

но отговорът е Реката,

която весели се и лудува

като танцьорка.

И нек неверниците да горят във Ада,

за тях место във тази стара лодка няма.

Изгубим ли човек от екипажа,

ще пиеме за него в Меремунд…

 

Безчет мъже отплуват във морето

и никой вече ги не вижда.

Но ние вълци речни сме и всяка вечер

във кръчмата пируваме.

 

И казват ни, че пием много

и много блъскаме по масите,

ала Реката дамата на твоето сърце е,

единственият начин да разпуснеш е така.

 

О, Океанът е въпросът,

но отговорът е Реката,

която весели се и лудува

като танцьорка.

И нек неверниците да горят във Ада,

за тях место във тази стара лодка няма.

Изгубим ли човек от екипажа,

ще пиеме за него в Меремунд…

 

Във Меремунд! Във Меремунд!

Във Меремунд ще вдигнем чаши.

Ако не видим, че реката ги отнася,

за погребението им парите ще спестим…

Когато Мария пак стигна до припева, Саймън и Бинабик вече бяха запомнили думите и се присъединиха. Крясъците и виковете им се носеха по бързо течащия Илфуент. Куантака беше свила уши.

— О, Океанът е въпросът, но отговорът е Реката… — пееше с пълен глас Саймън. Отново плаваха между скали. Когато преодоляха препятствията и навлязоха в спокойни води, вече не им беше останала сила за пеене. Въпреки всичко Саймън продължаваше да се смее и когато от сивите облаци, надвиснали над дърветата, заваля още по-силно, той вдигна брадичката си и започна да лови капките с език.

— Вали — каза Бинабик и сви вежди под полепналата по челото му коса. — Май ще се измокрим.

Кратката тишина беше нарушена от високия силен смях на трола.

 

Когато започна да се здрачава, изкараха лодката на брега и направиха лагер. След като успя да запали влажните съчки с жълтия барут, който носеше в чантата си, Бинабик извади от един от пакетите на Гелое пресни плодове и зеленчуци. Оставена да прави каквото си ще, Куантака се шмугна в храсталаците и когато се върна, козината й беше съвсем подгизнала, а по муцуната й се стичаха струйки кръв. Саймън погледна Мария, която съсредоточено смучеше една костилка от праскова. Искаше му се да види как ще реагира на тази проява на жестокия нрав на вълчицата, но даже и да бе забелязала нещо, девойката не показа ни най-малко смущение.

„Сигурно е работила в кухнята на замъка — предположи той. — И все пак се обзалагам, че ако можех да пусна в наметалото й някой от препарираните гущери на Моргенес, ще подскочи“.

Докато си мислеше за работата й в кухнята, се зачуди какви по-точно са били задълженията й като слугиня на принцесата и си зададе въпроса защо го беше шпионирала. Но когато се опита да я попита за принцесата, тя само поклати глава и каза, че докато съобщението не стигне до Наглимунд, не може да говори абсолютно нищо за господарката или за работата си.

— Надявам се да извиниш любопитството ми — каза Бинабик, който разглобяваше тояжката си, за да извади свирката, — но какво смяташ да правиш, ако Джосуа не е в Наглимунд и не може да получи известието?

Този въпрос явно обезпокои Мария, но тя отново не каза нищо. Саймън се изкушаваше да попита Бинабик за собствените им планове, за Да’ай Чикица и Стайл, но тролът вече свиреше тихичко на свирката. Величествената Алдхеорте беше цялата покрита с черната завивка на нощта и само огънят проблясваше в мрака. Саймън и Мария слушаха, а Бинабик пееше и песента му отекваше сред покритите с дъждовни капки дървета.

 

На следващия ден поеха по реката скоро след изгрев-слънце. Ромонът на течащата вода им се струваше вече познат като банална песен: дълги, спокойни участъци, в които лодката им приличаше на твърда скала, върху която седяха и гледаха как дърветата от двете им страни се движат, а после — тръпката от опасността, когато попадналата в бесните бързеи лодка приличаше на гърчеща се уловена риба. В късния предобед дъждът намаля и слънцето заблестя през надвисналите клони, заливайки реката и гората с ярка светлина.

Приятната промяна във времето — някак необичайно студено за късния мая, което накара Саймън да си спомни за заледената планина от сънищата им — повдигна настроението им. Докато плаваха през тунел от надвесени дървета, в който на места случайни слънчеви лъчи проникваха през пролуки в преплетените клони и превръщаха реката в блестящо златно огледало, те си разказваха забавни истории. Като започна малко неохотно, Саймън сподели за хората от замъка, които познаваше — Рейчъл, Тобас кучкаря, който имаше навика да намазва носа си с черно масло за лампи, за да може по-лесно да минава сред поверениците си за един от тях, Питър Позлатения бокал, огромния Рубен и останалите. Бинабик говореше предимно за пътешествията си, за това как на младини посетил противната страна Вран и мрачните, но красиви пустеещи земи на изток от неговия Минтахок. Даже Мария, въпреки първоначалната си сдържаност и неразбираемите теми, за които говореше, разсмя Саймън и Бинабик с имитацията си на спор между човек, плаващ по реката, и моряк и с наблюденията си върху някои съмнителни членове на двора на принцеса Мириамел в Меремунд и Хейхолт.

На втория ден грижите, които помрачаваха мислите на всички, бяха обсъдени само веднъж.

— Бинабик — попита Саймън, докато обядваха на една слънчева морава, — мислиш ли, че сме оставили преследвачите ни далече зад нас? Може ли да има и други, които ни търсят?

Тролът махна една ябълкова семка от брадичката си.

— Не мога да кажа нищо със сигурност, приятелю Саймън, както съм ти казвал и преди. Сигурен съм само в това, че се изплъзнахме и че за момента не ни преследват, но тъй като не знам точно за какво ни търсят, не знам също и дали ще ни открият. Знаят ли, че пътуваме към Наглимунд? Това не е трудно за отгатване. Все пак има три неща в наша полза.

— И кои са те? — попита Мария малко намръщено.

— Първо, в гората е по-лесно да се скриеш, отколкото да намериш някого. — Той вдигна късичкия си пръст. — Второ, ние се движим към Наглимунд по заобиколен път, който почти не се използва от стотици години. — Още един пръст. — Най-сетне, тези хора могат да научат маршрута ни само от Гелое — Бинабик вдигна и трети пръст, — а аз мисля, че това няма да стане.

Точно за това се тревожеше Саймън.

— Няма ли да я наранят? Бинабик, та те имат мечове и копия. Ако разберат, че тя ни помага…

Тролът сериозно поклати глава.

— Мислил съм за това, Саймън. Дъще на планините, наистина съм мислил! Но ти слабо познаваш Гелое. Ако я възприемаш просто като една мъдра селска жена, значи допускаш грешка, грешка, за която хората на Хийферт биха съжалявали, ако не покажат уважение към нея. Валада Гелое живее в Остен Ард от много време: години наред е била в гората, а много, много преди това и сред римърите. Още по-преди е дошла в Набан от юг, а къде е била преди това — никой не знае. Можеш да си сигурен, че знае как да се грижи за себе си — много по-добре от мен, а дори и, както за съжаление се оказа, от добрия Моргенес. — Той взе още една ябълка, последната в чантата. — Но стига толкова тревоги. Реката ни чака, а за да плаваме по-бързо, сърцата ни не трябва да са обременени.

 

Когато сенките на дърветата се сляха и се спуснаха над реката, Саймън успя да разгадае част от загадките на Илфуент.

Ровеше из чантата си за парче плат, с което да увие ръцете си, защото по тях вече се бяха появили мазоли. Напипа нещо, което му приличаше на парцал, и го извади. Беше Бялата стрела, увита в парче от ризата му. Той се изненада. Усещаше я лека като перце, кацнало на дланта му и готово да отлети при първия случаен порив на вятъра. Внимателно разви парцала.

— Виж — каза Саймън и се пресегна през Куантака, за да я покаже на Мария. — Това е Бялата стрела на ситите. Спасих живота на един сит и той ми я даде. — За миг отново си спомни всичко. — Всъщност я изстреля срещу мен.

Стрелата наистина беше красива: блестеше като сребристата шия на лебед. Мария я разгледа за момент, после я докосна с пръст.

— Хубава е — каза тя, но в тона й нямаше и следа от възхищението, което Саймън беше очаквал да чуе.

— Разбира се, че е хубава! Тя е свещена. Символ на неизплатен дълг. Попитай Бинабик и той ще ти обясни.

— Саймън е прав — обади се тролът от носа на лодката. — Това се случи точно преди да се срещнем.

Мария продължаваше да гледа стрелата незаинтересовано, сякаш умът й беше някъде другаде.

— Наистина е прекрасна — каза тя. В тона й се долавяше малко повече убеденост. — Ти наистина си щастливец, Саймън.

Това го вбеси, без дори да разбира защо. Нима тя не осъзнаваше през какво беше преминал? Църковни дворове, сит, преследвачи, враждата на Върховния крал! Коя беше тя, че си позволяваше да отговаря небрежно, сякаш го успокоява, че е ожулил коляното си?

— Разбира се — каза той. Държеше стрелата пред очите си, така че тя улови един почти хоризонтален лъч светлина и заблестя на фона на движещия се зад нея речен бряг. — Разбира се, като се има предвид късметът, който ми е донесла до този момент — нападения, побои, глад, преследване — може би щеше да е по-добре, ако не я бях получавал. — Той я загледа косо, взрян в гравюрите, които — сложни, но безсмислени — сякаш описваха собствения му живот, откакто напусна Хейхолт.

— Може и да я изхвърля — каза небрежно Саймън. Разбира се, никога нямаше да го направи, но беше изключително приятно да си представи, че е способен на това. — Искам да кажа, какво добро ми е донесла…

По средата на думите му Бинабик извика, за да го предупреди, но Саймън нямаше време да разбере какво става. Лодката се блъсна в една подводна скала и се наклони, така че кърмата цопна във водата. Саймън изпусна стрелата, тя полетя и падна в разпенената вода. Саймън се обърна, за да я хване, но лодката се удари странично в друг подводен камък и момчето падна, а лодката се обърна и се наклони…

Водата беше леденостудена. За един кратък миг му се стори, че пред него се е разтворила пропаст, в която е паднал и е отишъл в страната на непроницаемия мрак. После започна да диша тежко и опита да излезне на повърхността, но бурните води го подхвърляха шеметно. Блъсна се в някаква скала, завъртя се и пак потъна; водната стихия го притискаше от всички страни и изкарваше през устата и носа му въздуха, останал в дробовете му. С големи усилия извади глава над водата и напрегна сетни сили, за да се задържи, докато бясното течение продължаваше да го блъска в скалите. За миг почувства как вятърът докосва лицето му и жадно пое дъх. Закашля се и усети, че благословеният въздух на Усирис достига до горящите му дробове. След това скалите внезапно изчезнаха и водата го понесе спокойно, а той зарита, за да задържи главата си на повърхността. За негова изненада сега лодката беше зад него и тъкмо се промушваше между последните заоблени камъни. Бинабик и Мария гребяха усърдно, с облещени от ужас очи, но Саймън забеляза, че разстоянието между него и тях постепенно се увеличава. Той се носеше надолу по течението и докато лудо въртеше глава на различни страни, видя, че и двата бряга са страшно далече. Жадно пое нова глътка въздух.

— Саймън! — извика Бинабик. — Плувай към нас! Ние не можем да гребем достатъчно бързо!

Той започна да рита, за да се обърне и да заплува към тях, но реката сякаш го дърпаше с хиляди невидими пръсти. Усилията му изглеждаха смехотворни пред непреодолимата сила на течението. Не усещаше краката си, а само ледена бездна там, където трябваше да рита. Нещо цопна до него. Беше греблото на Мария. Тъй като ръцете й бяха по-дълги, тя беше заела мястото на Бинабик на носа и се беше протегнала, но Саймън не успя да се хване за греблото. Куантака стоеше зад момичето и виеше, наведена напред, сякаш за да имитира Мария; заради голямата тежест в предната част лодката се наклони заплашително.

Саймън насочи мисълта си към мястото, където бяха краката му, заповяда им да ритат и протегна ръка. Почти не усети греблото с вкочанените си пръсти, но то все пак беше там, точно там, където трябваше да е.

След като го качиха на борда — една сама по себе си невъзможна задача, защото той тежеше повече от всеки от тях, с изключение на вълчицата — Саймън изхвърли с кашляне и повръщане огромни количества речна вода. После легна на дъното на лодката свит на кълбо, като дишаше тежко и трепереше, а междувременно момичето и тролът търсеха място, където да направят лагер.

Изпълзя сам от лодката, въпреки че нозете му трепереха. Когато се строполи на колене и с благодарност опря ръце на меката земя, Бинабик се пресегна и извади нещо от подгизналата му риза.

— Виж какво се е хванало в дрехите ти — каза Бинабик със загадъчен израз. Беше Бялата стрела. — Хайде да запалим огън, за да се сгрееш, бедни ми Саймън. Може би получи добър урок — суров, но справедлив урок — за това какво се случва, когато злословиш за един ситски дар, докато същевременно плуваш по ситска река.

Саймън беше изтощен толкова, че дори не се смути, когато Бинабик му помогна да си свали дрехите и го загърна в наметалото — просто легна и заспа край благословения огън. Не се изненада, че сънищата му бяха мрачни, пълни със същества, които го сграбчваха и душаха.

 

На следващата сутрин небето се покри с облаци. На Саймън му беше много зле. Сдъвка и преглътна няколко хапки сушено месо — въпреки негодуванието на разхлабения си стомах — и внимателно се качи в лодката, като този път остави Мария да седне на кърмата, докато самият той се сгуши в средата, притиснат до горещото туловище на Куантака. През целия ден, докато гребяха по реката, Саймън често подремваше. Замайваше се при гледката на плуващото край него неясно зеленикаво петно — така виждаше гората — и усещаше как главата му пари и се подува, подобно на печащ се на жарава картоф. Бинабик и Мария се тревожеха и се редуваха да проверяват температурата му. Саймън внезапно се събуди от леката дрямка, в която се беше унесъл, докато двамата му спътници обядваха, и видя, че са се надвесили над него, а Мария е положила хладната си длан на челото му. „Що за странни родители имам?“ — помисли си той объркано.

Щом здрачът започна да се спуска, те спряха и се установиха за нощувка. Увит в наметалото като невръстно дете, Саймън седеше до огъня и отвиваше ръката си само колкото да може да вземе купичката с бульон, направен от трола — от сушено месо, ряпа и лук.

— Утре трябва да станем с първите слънчеви лъчи — каза Бинабик и предложи на вълчицата листо от ряпа, но Куантака го подуши с подчертано безразличие. — Вече сме близо до Да’ай Чикица. Няма смисъл обаче да стигаме там по здрач, защото не можем да разгледаме хубаво. Още повече, след тази местност трябва да се изкачваме нагоре чак докато стигнем Стайл и би било добре да тръгнем, когато е топло.

Саймън погледна със замъглени очи Бинабик, който извади от един пакет ръкописа на Моргенес и го разви. После клекна край пламтящия огън и наклони страниците, за да вижда по-добре. Така тролът приличаше на дребен монах, който чете молитва от Книгата на Ейдон. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата и отронваше полепналите по листата капки дъжд — последните останки от бурята през деня. Някъде под тях приглушеният рев на течащата вода се сливаше с настойчивото квакане на жабите.

На Саймън му трябваше известно време, за да разбере, че лекият натиск, който усещаше на рамото си, не е просто поредният странен сигнал на болното му, разранено тяло. С усилие изви глава в яката на тежкото си вълнено наметало и извади ръка, за да изгони Куантака. И тогава видя тъмната коса на Мария, разстлана по лакътя му; устата й беше полуотворена, а дишането — леко, като в спокоен сън.

Бинабик се надвеси над него.

— Днес беше тежък, изморителен ден — усмихна се той. — Гребахме доста. Ако не те притеснява много, остави я така за малко. — Тролът отново се загледа в ръкописа.

Както си стоеше облегната на Саймън, Мария се размърда и измърмори нещо. Момчето придърпа по-нагоре наметалото, което му беше дала Гелое; когато то докосна бузата й, Мария каза нещо неразбрано, вдигна ръка и лениво потупа Саймън по гърдите, а после се сгуши още по-плътно в него.

Звукът на равномерното й дишане, току до ушите му, си проправи път между шумовете на реката и тъмната гора и бавно проникна в съзнанието му. Саймън потрепери и усети как очите му натежават и натежават… но сърцето му биеше бързо и именно шумът на кипящата му кръв го унесе и го потопи в топлата тъмнина на съня.

 

Видяха първия мост на фона на сивата светлина на зората. Очите им бяха все още залепнали от съня, а телата странно отказваха да им се подчиняват, защото бяха станали твърде рано.

Саймън пак беше на кърмата. Въпреки че не се ориентираше добре при насочването на лодката, тъй като поеха по реката още преди зазоряване, той се чувстваше по-добре от предния ден: все още му се виеше свят, но беше в много по-добра форма. Когато завиха при една чупка на реката, която весело подскачаше наоколо им, без да я интересува колко е часът, Саймън видя пред тях нещо, което се извисяваше над водата. Бързо избърса влагата, полепнала по очите му и примигна.

— Бинабик — попита той, като се наведе напред, — това дали е…

— Да, това е мост — весело отвърна тролът. — Мисля, че трябва да е Вратата на жерава.

Реката ги носеше все по-близо и по-близо към моста и те трябваше да гребат, за да удържат лодката. Мостът се издигаше от гъстите шубраци, покриващи единия бряг, и се извисяваше като тънка арка, която се губеше чак в дърветата на отсрещната страна на реката. Изграден от блед, полупрозрачен зелен камък, той изглеждаше крехък, сякаш беше изтъкан от замръзнала морска пяна. Повечето от сложните гравюри сега бяха покрити с мъх и пълзящ бръшлян; там, където се виждаше, повърхността беше ерозирала; листенцата, ивиците и острите ъгли бяха омекотени, загладени от вятъра и дъжда. Малката лодка премина точно под една направена от бледозелен прозрачен камък птичка с разядени от водата разперени криле, кацнала на моста.

За миг се плъзнаха под тясната сянка и излязоха от другата страна. Стори им се, че гората мирише на древност, сякаш бяха прекрачили отворена врата, отвеждаща към миналото.

— Преди много години Алдхеорте превзел речните пътища — каза спокойно Бинабик; всички се бяха обърнали и гледаха смаляващия се мост. — Вероятно един ден и другите творения на ситите ще повехнат.

— Как могат хората да прекосят реката по подобно нещо? — учуди се Мария. — Изглежда толкова… толкова крехък.

— Сега е много по-крехък, отколкото е бил някога, това е сигурно — каза Бинабик замислено. — Но ситите никога не са строили… никога не строят… само заради красотата. Постройките им са стабилни. Та нали най-високата кула в Остен Ард, плод на техните ръце, все още се издига във вашия Хейхолт?

Мария кимна замислено. Саймън прокара пръсти по студената вода.

 

Минаха под още единадесет моста, или „врати“, както ги наричаше Бинабик — повече, отколкото бяха виждали през живота си досега. Мостовете бележеха навлизането на реката в Да’ай Чикица. На всяка врата беше дадено името на някое животно, както обясняваше тролът, и тя съответстваше на определена фаза на луната. Една след друга преминаха вратите на Лисиците, на Петлите, на Зайците и на Гълъбите, като всяка от тях се различаваше леко от останалите по формата си. Мостовете бяха направени от чист лунен камък или блестящ лапис, но несъмнено бяха плод на едни и същи съзидателни, майсторски ръце.

Слънцето се беше изкачило високо в облачното небе и показваше обяд, когато минаха под Вратата на славеите. От другата страна на този мост, по чиято повърхност бяха гравирани блестящи златисти точици, реката отново завиваше на запад към източния склон на хълмовете Велдхелм, които още не се виждаха. Тук нямаше подводни камъни; реката течеше гладко и спокойно. Саймън тъкмо се канеше да попита нещо Мария, когато Бинабик вдигна ръка.

Видяха я, когато завиха: гора от изключително изящни кули, приличаща на сглобена от бижута мозайка, скрита сред друга, по-голяма гора от дървета. Разположен на двата бряга на реката, градът на ситите сякаш израстваше от самата земя. Сякаш това беше сбъднатата мечта на гората, пресътворена от фин камък — стотици сгради в зелено, бяло и бледосиньо. Градът представляваше гъсталак от тънки като игла каменни тръни, въздушни алеи, приличащи на изплетени от паяк мостове, филигранни кули и минарета, които се извисяваха сред върхарите, подобно на цветя от лед, които искат слънцето да ги погали. Пред тях се разкриваше миналото на света, от което дъхът им спираше, а сърцата им биеха до пръсване. Това беше най-красивото нещо, което Саймън беше виждал.

Но докато плаваха из града, следвайки извивките, които реката правеше покрай тънките колони, те разбраха, че гората постепенно превзема Да’ай Чикица. Покритите с керемиди кули, осеяни с пукнатини, бяха обвити от бръшлян и клони. На много от местата, където някога бе имало врати от дърво или друг нетраен материал, сега каменните контури стърчаха опасно, защото нямаха подпора, и приличаха на бели скелети на огромни морски същества. Зеленината проникваше навсякъде — пълзеше по стените и задушаваше тънките кули с невъзмутимите си листа.

Саймън реши, че донякъде така е по-красиво — сякаш гората — неудовлетворена и неспокойна — сама е съградила този град.

Бинабик наруши тишината с тих, но тържествен като самия миг глас; всеобхващащата зеленина бързо пое ехото.

— Наричат го Дървото на Пеещия вятър: Да’ай Чикица. Можете ли да си представите, някога е бил изпълнен с музика и живот. Зад всички прозорци светели лампи, а по реката плавали ярко боядисани лодки. — Тролът вдигна поглед, за да огледа последния каменен мост, под който минаваха. Мостът беше тесен като перо за писане, а повърхността му беше украсена с орнаменти във формата на грациозни елени с големи рога. — Дървото на Пеещия вятър, — повтори унесено тролът, сякаш потънал в спомени.

Саймън безмълвно насочи малката лодка към едно място на брега, където няколко каменни стъпала водеха до платформа, разположена почти на равнището на водата. Слязоха от лодката и я вързаха за един корен, който се подаваше между напуканите бели камъни. Когато се изкачиха на най-високото стъпало, спряха и смълчани се загледаха в обраслите с лози стени и покритите с мъх коридори. Даже въздухът в разрушения град беше пропит с напрежение, сякаш беше опъната тетива. Куантака също изглеждаше смутена и душеше наоколо със свита опашка. После наостри уши и нададе силен вой.

Свистенето беше почти неуловимо. Някаква издължена сянка пробяга пред лицето на Саймън и с рязко пращене се удари в една стена. Разхвърчаха се парченца зелен камък. Момчето бързо се обърна и погледна зад себе си.

На отсрещния бряг на реката, на по-малко от сто лакътя от тях, стоеше облечен в черно мъж с дълъг лък в ръка. По пътеката зад него се катереха други мъже, облечени в синьо и черно. Един от тях носеше факла.

Черният силует вдигна ръка към устата си и за миг се видя бялата му брада.

— Няма къде да отидете! — Гласът на Инген Джегер беше заглушен от шумовете на реката. — В името на краля, предайте се!

— Лодката! — извика Бинабик, но щом тръгнаха към стъпалата, облеченият в черно Инген подаде на мъжа, носещ факлата, някакъв тънък предмет и той го запали от единия край. Когато приятелите стигнаха до последното стъпало, една огнена стрела прелетя над реката, падна точно в лодката и веднага я подпали. Тролът успя да грабне само един пакет, преди пламъците да препречат пътя му назад. Скрити за секунда от разгарящия се огън, Саймън и Мария хукнаха нагоре по стъпалата, Бинабик тичаше малко след тях. На платформата горе беше Куантака: щураше се и виеше от ужас.

— Тръгвайте! — рязко извика Бинабик. На другия бряг на реката двама стрелци тъкмо заставаха до Инген. Докато тичаше към прикритието на най-близката кула, Саймън чу ужасяващото свистене на още една стрела и я видя да минава над паветата пред него. Други две стрели се забиха в стената на кулата, която сега му се струваше недостижима. Той чу болезнен вик и ужасения писък на Мария.

— Саймън!

Момчето се обърна и видя как Бинабик се свлича на земята в краката й. Вълчицата зави отчаяно.