Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (29)

26. В къщата на Гелое

Фигурата, която стоеше на вратата, очертана на уютната светлина отвътре, не се помръдна и не проговори, докато спътниците преминаваха по дългото дъсчено мостче, което свързваше къщата с брега на езерото. Саймън вървеше зад Бинабик, люлееше малката Лелет в ръцете си и се чудеше защо тази Гелое няма някакъв по-нормален вход или поне въжен парапет на мостчето.

„Една от причините, предполагам, е, че няма много посетители“, помисли си той загледан в бързо тъмнеещата гора.

Бинабик внезапно спря на прага на къщата и се поклони, като едва не избута Саймън в неподвижните води.

— Валада Гелое — каза той, — Бинбинес Минтахокис моли за твоята помощ. Водя със себе си и спътници.

Фигурата на входа се дръпна, като остави вратата отворена.

— Спести ми набанските глезотии, Бинабик. — Гласът беше гръден и напевен, със странен силен акцент, ала несъмнено бе женски. — Знаех, че си ти. Куантака дойде преди час. — На брега вълчицата наостри уши. — Разбира се, че сте добре дошли. Да не си помислил, че ще ви откажа?

Бинабик влезе в къщата. Саймън, който го следваше на една крачка, попита:

— Къде да оставя момиченцето? — Промуши се през вратата и мерна за миг високия таван и дългите треперливи сенки, хвърляни от пламъците на много свещи, после се озова срещу Гелое.

Тя беше облечена в роба от груб сиво-кафяв плат, препасана хлабаво с колан. Височината й беше някъде между ръста на Саймън и ръста на трола, лицето й — широко и почерняло от слънцето, с многобройни бръчици около очите и устните. Тъмната й коса бе изпъстрена със сиви нишки и късо подстригана, като косата на свещеник. Най-голямо впечатление обаче му направиха очите й — кръгли и жълти, с тежки клепачи и големи черни зеници. Стари, мъдри очи, които сякаш принадлежаха на някаква древна планинска птица, и в тях се криеше сила, която го парализираше. Сякаш този поглед го преценяваше целия, обръщаше го с опакото навън и го изтръскваше като чувал. Когато най-после погледът й се отклони към раненото момиче, той се почувства изстискан като празен мях.

— Детето е ранено. — Това не беше въпрос.

Саймън я остави да вземе Лелет от ръцете му. Бинабик се приближи.

— Била е нападната от кучета — каза тролът. — Кучета с клеймото на Стормспайк.

Бинабик може би очакваше някакъв симптом на изненада, но трябваше да се разочарова. Гелое бързо мина покрай него и положи момичето на един сламеник на пода. После каза:

— Ако сте гладни, потърсете храна. Сега имам работа. Проследиха ли ви?

Бинабик набързо й разказа за неотдавнашните събития, докато тя събличаше безжизненото дете. Накрая влезе и Малахиас, приклекна до сламеника и се наведе над момичето, докато Гелое промиваше раните му. Когато Малахиас се наклони твърде много и започна да пречи на движенията й, валадата леко го докосна по рамото с покритата си с лунички ръка и се вторачи в него, докато Малахиас не отклони поглед. След малко той отново вдигна очи към Гелое и сякаш нещо неуловимо премина между тях. После Малахиас се отдръпна и седна до стената.

Бинабик разбърка огъня, накладен в дълбока дупка на пода. Димът, който беше учудващо слаб, се издигна към тавана. Саймън си помисли, че горе има комин, скрит в сенките над главите им.

Самата хижа, която представляваше една голяма стая, в много отношения му напомняше на кабинета на Моргенес. По измазаните с кал стени висяха множество странни предмети: листати клонки, вързани на снопчета, китки изсушени цветя, стъбла, бурени и дълги влажни корени, сякаш допълзели сами от езерото под тях. Светлината на огъня осветяваше множество малки животински черепи и очертаваше бляскавата им гладка повърхност, без да прониква в тъмнината на очните дупки.

Една от стените бе заета по цялата си ширина с висока до кръста полица от дървесна кора. Тя също бе осеяна с любопитни неща: животински кожи и малки купчини кости и пръчици, красиви камъчета, полирани от водата, с всякакъв цвят и вид, както и една внимателно подредена купчина ръкописи. Беше толкова претрупана, че измина цяла минута преди Саймън да осъзнае, че това всъщност не е полица, а маса за писане. До свитъците имаше купчина пергаменти и перо, потопено в мастилница, направена от черепа на животно.

Куантака тихо изскимтя и подуши бедрото му. Саймън я почеса по муцуната. По лицето и ушите й имаше драскотини, ала козината й бе внимателно почистена от съсирената кръв. Той се обърна към широката стена, през чиито две прозорчета се виждаше езерото. Слънцето беше залязло и светлината, струяща от прозорците, очертаваше два продълговати четириъгълника върху езерната повърхност. В единия от тях Саймън можеше да види гротескния си силует, като зеница на ярко око.

— Стоплих супа — каза зад него Бинабик и му подаде една дървена паница. — Трябва да хапна — усмихна се тролът, — както и ти, и всички останали. Надявам се никога повече да не преживея ден като днешния.

Саймън подуха горещата супа, после пийна малко. Беше тръпчива на вкус и малко горчеше, като подправеното вино за Елисияманса.

— Вкусно — каза той и пийна още малко. — От какво е?

— Сигурно ще е по-добре да не питаш — закиска се Бинабик. Гелое вдигна поглед от сламеника; веждите й се свиха към острия нос и тя хвърли унищожителен поглед на трола.

— Спри, троле, детето ще го заболи коремът от теб — изпръхтя тя раздразнено. — Рожков, глухарче и тлъстига — само това има вътре, момче.

Бинабик стана сериозен.

— Извинявай, валада.

— Харесва ми — каза Саймън, разтревожен, че я е обидил по някакъв начин, дори и с това, че е обект на закачките на Бинабик. — Благодаря ви, че ни приехте. Казвам се Саймън.

— Аха — изсумтя Гелое, после отново се зае с почистването на раните на момичето. Смутен, Саймън изсърба супата възможно най-тихо. Бинабик отново му напълни купичката и той я изпи с почти същата бързина.

Тролът започна да разчесва дебелата козина на Куантака с твърдите си пръсти, като изхвърляше в огъня репеите и клонките, които отлепяше. Гелое мълчаливо превързваше Лелет под погледа на Малахиас, чиято черна коса бе разпиляна пред лицето му. Саймън намери едно сравнително празно място до стената и се облегна.

Просторите на нощта бяха изпълнени с песента на цяла армия щурци и други нощни музиканти. Измореният Саймън потъна в тежък сън, но сърцето му беше спокойно.

 

Когато се събуди, беше все още нощ. Той разтърси глава, опитвайки се да прогони останките от краткия сън, и след миг на съзерцание на непознатата стая си спомни къде е.

Гелое и Бинабик разговаряха тихо. Жената беше седнала на един висок стол, а тролът седеше на пода с кръстосани крака, сякаш бе неин ученик. Зад тях на сламеника лежаха Малахиас и Лелет, притиснали се в съня си.

— Няма значение дали си постъпил умно, или не, млади Бинабик — каза жената. — Имал си късмет, което е по-важно.

Саймън реши да им покаже, че се е събудил, прозя се и попита:

— Как е момиченцето?

Гелое се обърна към него.

— Много зле. Ранена е лошо и има треска. Хрътките на норните… е, не е хубаво да те ухапят. Те ядат нечисто месо.

— Валадата направи всичко възможно, Саймън — каза Бинабик. Държеше нещо: нова торбичка, която съшиваше от кожа, дори и сега, докато говореше. Саймън се чудеше откъде тролът би могъл да намери нови стрелички. Ех, да имаше един меч… или поне нож! Хората, впуснали се в приключения, винаги имат мечове… или остър ум. Или магия.

— Каза ли й… — Саймън се поколеба. — Каза ли й за Моргенес?

— Аз вече знаех. — Гелое го погледна. Блясъкът на огъня се отразяваше в очите й. Когато говореше, от думите й лъхаше увереност и власт. — Ти си бил с него, момче. Знам името ти и почувствах знака на Моргенес, когато взех детето от ръцете ти.

— Знаели сте името ми?

— Знам много неща, свързани с доктора. — Гелое се наведе и разбърка огъня с една дълга опушена пръчка. — Изгубихме велик човек — човек, който трудно можем да си позволим да изгубим.

Саймън се поколеба. Любопитството му обаче надделя над страхопочитанието.

— Какво имате предвид? — Той припълзя по пода и седна до трола. — Искам да кажа, какво имате предвид с това „ние“?

— Ние означава всички ние — каза тя. — Ние означава тези, които се борят против тъмнината.

— Разказах на Гелое за нашите премеждия, Саймън — тихо каза Бинабик. — Не е тайна, че нямам обяснение за тях.

Гелое се намръщи и придърпа робата по-плътно към тялото си.

— И аз нямам какво да прибавя… засега. Сега обаче ми е ясно, че знаменията на времето, които видях дори аз, тук на моето изолирано езеро — гъските, летящи на север, които трябваше да изкрякат над главата ми две седмици по-рано, всичките неща през този странен сезон, които ме карат да се замислям — тя събра дланите си сякаш за молитва, — са истински. И промяната, която предвещават, е също истинска. Ужасяващо истинска. — Тя тежко отпусна ръце в скута си и се вторачи в тях.

— Бинабик е прав — каза тя накрая. До нея тролът загрижено поклати глава, но на Саймън му се стори, че видя искрици на задоволство в очите на малкия мъж, сякаш му бяха направили голям комплимент. — Това е нещо много повече от просто борба между един крал и брат му — продължи тя. — Враждите между кралете могат да опустошат земята, да изкоренят дърветата и да обагрят полетата в кръв — един пън изпращя сред рой от искри и Саймън подскочи стреснато, — ала войните между хората не докарват черни облаци от север и не връщат гладните мечки в бърлогите им през месец мая.

Гелое се изправи, протегна се и широките ръкави на робата й се разпериха като крилете на птица.

— Утре ще се опитам да ви дам някакви отговори. Сега всички трябва да поспим, докато можем, защото треската на детето през нощта ще се усили.

Тя отиде до отсрещната стена и започна да нарежда малките гърненца на полицата. Саймън просна наметалото си близо до огнището.

— Може би не трябва да спиш толкова близо до огъня — предупреди го Бинабик. — Някоя случайна искра може да те подпали.

Саймън внимателно го изгледа, но тролът с нищо не показваше, че се шегува. Той издърпа наметалото си две-три стъпки назад и легна, като нави качулката за възглавница, после внимателно се загърна с краищата му. Бинабик се отдалечи към ъгъла и след като се повъртя малко, се намести удобно и той.

Песента на щурците беше утихнала. Саймън гледаше сенките, които играеха в гредите на тавана, и се вслушваше в тихото свистене на вятъра отвън.

 

Нямаше горящи факли, нито огън — през високите прозорци проникваше единствено мътнобялата светлина на луната и осветяваше с хладния си блясък претъпканата стая. Саймън се взираше в загадъчните силуети, пръснати по масите, и масивните безлични книги, натрупани на разкривени купове, издигащи се от пода като надгробни плочи в гробище. Очите му се спряха на една книга, която лежеше отворена и блестеше в бяло, като дърво с обелена кора. В средата на отворената страница имаше познато лице, мъж с горящ поглед, чиято глава бе увенчана с разклонените рога на елен.

Саймън огледа стаята и отново спря поглед върху книгата. Беше в жилището на Моргенес, разбира се. Разбира се! Къде си беше помислил, че е?

Осъзна това, докато силуетите приемаха познатите очертания на лавиците на доктора, на неговите шишета и колби. Откъм вратата долетя предпазлив стържещ звук, който го стресна. Диагоналните ивици лунна светлина правеха стената да изглежда неестествено наклонена. Стърженето се повтори.

— Саймън?

Гласът беше много тих, сякаш не искаше да го чуят, но Саймън веднага го позна.

— Докторе?! — Той скочи на крака и с няколко крачки се озова до вратата. Защо старецът чукаше? И какво бе правил, че се връщаше толкова късно? Сигурно е бил на някакво тайнствено пътешествие и си е забравил ключа — това беше, разбира се! За щастие Саймън беше тук, та да му отвори.

Той се зае с ключалката.

— Какво сте правили, доктор Моргенес? — прошепна той. — Чакам ви от толкова време!

Отговор не дойде.

Още докато издърпваше резето от скобата, той бе обзет от внезапно безпокойство. Спря, след като почти бе отключил вратата, и се изправи на пръсти, за да погледне през една пролука в дъските.

— Докторе?

Във вътрешния коридор, осветен от синята светлина на лампите, стоеше старец с наметало и качулка. Лицето му бе в сянка, ала Саймън не можеше да сбърка опърпаното му наметало, крехката фигура и белите кичури, които се подаваха изпод качулката, синеещи на светлината на лампите. Защо не отговаряше? Да не би да беше ранен?

— Добре ли сте? — попита Саймън и отвори вратата навътре. Малката прегърбена фигура не помръдна. — Къде сте били? Какво открихте? — Стори му се, че докторът казва нещо, и той се наведе напред.

— Какво?

Думите, които стигнаха до него, бяха неясни и изпълнени с болка:

— Лъжлив… вестител — беше всичко, което разбра. Сухият глас явно говореше с мъка. После лицето се вдигна и качулката падна.

Главата, увенчана с разчорлени кичури бели коси, бе опушена и черна, просто топка с празни очни кухини, която се люлееше на овъглена пръчка вместо шия. Саймън се олюля и отстъпи. Искаше да изпищи, но не можеше. На лицето на черната топка се появи червена линия и миг по-късно устата се разтвори в усмивка с цвета на кърваво месо.

— Лъжливият… вестител… — произнесе тя със стържещ свистящ глас. — Пази се…

И Саймън запищя, защото овъгленото привидение без съмнение говореше с гласа на доктор Моргенес.

 

Измина доста време преди препускащото му сърце да се успокои. Той седна и задиша на пресекулки. Бинабик приседна до него.

— Няма страшно — каза тролът и сложи длан на челото му. — Настинал си.

Гелое зави Малахиас, който бе изритал одеялото, стреснат в съня си от писъка на Саймън, после се приближи и тя.

— Имал ли си такива неспокойни сънища, когато живееше в замъка, момче? — попита тя й впери настойчив поглед в него, сякаш го предизвикваше да отрече.

Саймън потрепери. Изправен срещу този властен поглед, той нямаше друг изход, освен да каже истината.

— Не и до… до последните няколко месеца преди… преди…

— Преди да умре Моргенес — каза спокойно Гелое. — Бинабик, освен ако знанията, които имам, не са ме изоставили напълно, не мога да повярвам, че да сънува Моргенес в моята къща е случайност. Не и такъв сън.

Бинабик прокара ръка по разрошената си коса.

— Валада Гелое, ако ти не знаеш, как бих могъл аз да знам? Дъще на планините! Чувствам, че чувам шумове в тъмнината. Не мога да определя опасностите, които ни заобикалят, но знам, че ги има. Сънят на Саймън с предупреждението за някакъв фалшив вестител… това е само едно от многото мистериозни неща. Ами норните? Черният римър? Проклетите букени?

Гелое се обърна към Саймън и нежно, ала настойчиво го натисна да легне отново върху наметалото.

— Опитай се пак да заспиш — каза тя. — Нищо, което може да те нарани, няма да влезе в къщата на една вещица. — Тя се обърна към Бинабик. — Мисля, че ако сънят, който ни описа, е толкова свързан с нашите дела, колкото изглежда, ще ни е от полза да намерим отговорите, които търсим.

Легнал по гръб, Саймън виждаше валадата и трола като черни силуети, очертани от червеникавото сияние на въглените в огнището. По-малката сянка се наведе към него.

— Саймън — прошепна Бинабик, — има ли и други сънища? Такива, за които не си ми разказвал?

Саймън бавно поклати глава. Нямаше нищо, нищо друго освен сенки и той беше уморен от говорене. Все още усещаше страха от овъглената фигура; искаше само да се предаде на унеса на забравата, да спи, да спи…

Но сънят не идваше. Въпреки че бе стиснал здраво очите си, пред тях все още витаеше гледката на огън и разрушения. Докато се въртеше, за да се намести в поза, която да отпусне стегнатите му мускули, той чуваше тихия разговор между трола и магьосницата, като шумолене на плъхове в стените.

Най-после и този шум затихна и остана само тихото свистене на вятъра. Саймън отвори очи. Гелое седеше пред огъня с прегърбени рамене, като птица, която се крие от дъжда, с полуотворени очи; той не можеше да определи дали спи, или наблюдава тлеещия огън.

Последната мисъл преди да заспи, която бавно изплува в съзнанието му и постепенно се изясни като образа на огън, изплуващ от дъното на море, беше за един висок хълм, увенчан с кръг от камъни. Това беше сън, нали? Трябваше да си спомни… да разкаже за него на Бинабик.

В тъмнината на върха на хълма лумна огън и той чу трополенето на дървени колела, колелата на съня.

 

Утрото настъпи, без да доведе слънцето. От прозореца на хижата Саймън виждаше тъмните корони на дърветата отвъд езерото, но самото то беше покрито с гъста мъгла. Водата се виждаше трудно дори непосредствено под прозореца и в бавно движещите се валма на мъглата нещата изглеждаха призрачни и нереални. Над мрачната линия на дърветата небето бе белезникавосиво.

Гелое беше взела със себе си Малахиас, за да наберат лековит мъх, и бе оставила Бинабик да се грижи за ранената Лелет. Тролът бе малко по-оптимистичен относно състоянието на детето, ала когато Саймън погледна бледото му лице и немощното повдигане на малката гръд, се зачуди каква разлика е видял малкият мъж, която той не можеше да види.

Саймън напали огъня със сухи клони от купчината, която Гелое беше подредила в ъгъла, и отиде да помогне на Бинабик да смени превръзките на момичето.

Когато Бинабик отметна чаршафа от тялото на Лелет и махна превръзките, Саймън примигна, но се застави да не извръща поглед. Целият торс бе потъмнял от охлузвания и ужасяващи следи от зъби. Кожата бе разкъсана от левия хълбок до бедрото — неравен белег с дължина една стъпка. Когато Бинабик почисти раната и отново я превърза с широки ивици платно, върху превръзката избиха малки петна кръв.

— Наистина ли има шанс да оживее? — попита Саймън. Бинабик сви неопределено рамене, докато внимателно завързваше възлите на превръзките.

— Гелое смята, че има надежда — каза той. — Тя е сурова и откровена жена, която не поставя хората по-горе от животните в преценките си, но все пак тези преценки са много мъдри. Мисля, че не би се борила срещу неизбежното.

— Наистина ли е вещица, както каза?

Бинабик придърпа чаршафа върху момичето, като остави открито единствено слабото му лице. Устата на детето бе полуотворена. Саймън видя, че предните два зъба на Лелет липсват, и внезапно изпита горчиво състрадание към детето — загубена, само с брат си в дивата горска пустош, заловена и измъчвана, изплашена. Как бе възможно бог Усирис да търпи такъв свят?

— Вещица? — Бинабик се изправи. Отвън Куантака затрополи по мостчето. Гелое и Малахиас сигурно скоро щяха да се появят. — Със сигурност е мъдра жена и притежава рядка сила. Във вашия език, както знам, „вещица“ означава лошо същество, слуга на дявола, което пакости на съседите си. Това валадата със сигурност не е. Нейни съседи са птиците и горските обитатели и тя се грижи за тях, като за свое стадо. Въпреки това преди много години — преди много, много години, тя напуснала Римърсгард и дошла тук. Възможно е хората, които някога са живели в съседство с нея, да са си мислели някакви глупости, като… вероятно това е причината да дойде на това езеро.

Бинабик се обърна, за да посрещне нетърпеливата Куантака, почеса я по дебелата козина на гърба и тя се загърчи от удоволствие. После вдигна едно гърне от пода, изнесе го навън и го изля във водата. Върна се и го закачи на една верига над огъня.

— Каза, че познаваш Малахиас от замъка?

Саймън наблюдаваше Куантака. Вълчицата беше отишла на брега на езерото и газеше в плитчините, потапяйки муцуната си във водата.

— Да не би да се опитва да лови риба? — попита той и се засмя.

Бинабик търпеливо се усмихна и кимна.

— И при това може да я лови. Та за Малахиас…

— А, да, познавам го… малко. Веднъж го хванах, докато ме следеше. Той обаче отрече. Говори ли с теб? Разказа ли ти какво прави със сестра си в Алдхеорте? Как са ги заловили?

Куантака наистина хвана една риба — бляскаво сребристо тяло, което диво, но безполезно се мяташе в муцуната й, докато тя изкачваше брега и от козината й се стичаше вода.

— С по-голям успех щях да накарам скала да запее. — На една от полиците на Гелое Бинабик намери една купичка изсушени листа, разтри с пръсти няколко и ги пусна във врящата вода. Стаята се изпълни с аромат на джоджен. — Откакто ги намерихме на дървото, от устата му съм чул само пет-шест думи. Обаче си спомня за теб. Няколко пъти го забелязах, че те наблюдава. Мисля, че не е опасен — всъщност съм напълно сигурен в това, — но все пак трябва да го понаглеждаме.

Преди да може да каже нещо, Саймън чу как Куантака излая късо, погледна през прозореца и видя как вълчицата оставя апетитната си плячка на брега и хуква по пътеката. След миг се изгуби в мъглата, но скоро се върна, подтичвайки, следвана от две неясни фигури, които постепенно се материализираха като Гелое и странното момче с тясно лице — Малахиас. Двамата разговаряха оживено.

— Кинкипа! — изсумтя Бинабик, докато разбъркваше течността в гърнето. — Ето че вече говори.

Обущата на Гелое изтропаха пред вратата и тя пъхна главата си вътре.

— Навсякъде мъгла — каза жената. — Гората днес спи.

И влезе, последвана от Малахиас, който отново беше придобил безстрастната си физиономия. Бузите му бяха зачервени.

Гелое отиде право до масата и започна да вади съдържанието на двете си торби и да го нарежда. Днес беше облечена като мъж — с дебели вълнени панталони, късо палто и износени, ала здрави обувки. Излъчваше спокойна увереност, като военачалник, който е направил всички приготовления и сега само чака началото на битката.

— Готова ли е водата? — попита тя.

Бинабик се наведе над гърнето и го подуши.

— Мисля, че да.

— Добре. — Гелое отвърза малка платнена торбичка от колана си и извади шепа тъмнозелен мъх, по който още блестяха капчици роса. Потопи го в гърнето и го разбърка с лъжицата, която й даде Бинабик.

— Ние с Малахиас си поговорихме — каза тя и се загледа с присвити очи във врящата вода. — За много неща. — Вдигна поглед, но Малахиас само наведе глава, бузите му се зачервиха още повече и той отиде да седне на сламеника до Лелет. Взе едната й ръка в своята, а с другата я погали по бледото влажно чело.

Гелое сви рамене.

— Е, ще говорим, когато Малахиас е готов. Така или иначе, имаме достатъчно работа сега. — Тя повдигна част от мъха с края на бъркалката, мушна го с пръст, взе една купичка и сипа цялата лепкава каша от гърнето в нея. После отнесе димящата купичка до сламеника.

Докато Малахиас и вещицата правеха лапи от мъха, Саймън тръгна по мостчето към брега. Отвън през деня хижата на вещицата изглеждаше толкова странна, колкото и отвътре през нощта. Сламеният покрив се скосяваше нагоре като странна шапка, а тъмните греди на стените бяха покрити със сиви и сини руни. Докато Саймън вървеше по брега, който заобикаляше къщата в полукръг, буквите изчезваха и се появяваха, с промяната на ъгъла на слънчевите лъчи. Потънали в тъмните сенки под хижата, коловете, които я крепяха, също изглеждаха покрити с тези необичайни знаци.

Куантака се бе върнала към уловената риба и внимателно отделяше месото от тънките кости. Саймън седна на един камък до нея, после предупредителното й ръмжене го накара да се премести малко по-далеч. Той хвърляше камъчета в езерото — мъглата ги поглъщаше — и се вслушваше в плясъка им. Бинабик дойде и седна до него.

— Закуска? — попита тролът и му подаде комат хрупкав черен хляб, обилно намазан с пикантно сирене. Саймън бързо го изяде и двамата се загледаха в няколкото птици, които кълвяха в пясъка на брега.

— Валада Гелое би искала да се присъединиш към нас; да вземеш участие в нещата, които ще правим следобед — каза накрая Бинабик.

— Какви неща?

— Ще търсим. Ще търсим отговори.

— Как ще ги търсим? Ще ходим ли някъде?

Бинабик го погледна сериозно.

— В известен смисъл — да. Не, не гледай толкова сърдито! Ще ти обясня. — Той хвърли едно камъче. — Има едно нещо, което се прави понякога, когато пътищата за намиране на нещата са затворени. Едно нещо, което могат да го правят мъдрите. Моят учител Укикук го наричаше ходене по Пътя на сънищата.

— Но това е причинило смъртта му.

— Не! Искам да кажа… — Тролът сякаш търсеше думи; изглеждаше разтревожен. — Искам да кажа, да, той умря по този път. Но човек може да умре по всеки път. Това не означава, че всеки, който ходи по Пътя на сънищата, умира. Има хора, които биват прегазвани от коли по твоята Главна улица в Ерчестър, ала стотици други безпрепятствено си ходят по нея всеки ден.

— Какво точно представлява Пътят на сънищата? — попита Саймън.

— Първо трябва да призная — каза Бинабик с тъжна усмивка, — че Пътят на сънищата е по-опасен от Главната улица. Моят учител ми каза, че той е като планинска пътека, по-висока от всяка друга. — Тролът вдигна ръка над главата си. — От този път, въпреки че изкачването по него е много трудно, можеш да видиш неща, които иначе никога не би видял — неща, които са невидими, когато гледаш от обикновените пътища.

— А частта със сънищата?

— Той ми каза, че сънят е един от начините да се изкачиш по този път, който е достъпен за всеки човек. — Бинабик сбръчка чело. — Ала когато човек стига до пътя чрез обикновен сън през нощта, той не може да върви по него: той вижда само от едно място и после трябва да слезе. Така че — както ми каза Укикук — този човек често не знае какво е видял. Понякога — той посочи мъглата, която обвиваше езерото и дърветата — той вижда само мъгла. Мъдрият обаче може да ходи по пътя, след като е усвоил умението да се изкачва по него. Той може да върви и да гледа, да вижда нещата такива, каквито са, както и техните промени.

Той сви рамене.

— Трудно е да се обясни. Пътят на сънищата е място, където отиваме и виждаме неща, които не можем да видим ясно, когато стоим под слънцето. Гелое има много опит в това пътуване. Аз също имам малко опит, макар и да не съм майстор.

Известно време Саймън седя мълчаливо, загледан над водата и замислен върху думите на Бинабик. Отсрещният бряг беше невидим и Саймън вяло се зачуди колко ли далеко е. Спомените му от пристигането бяха забулени в умората от изтощителния ден.

„Като си помисля само — каза си той — колко далече съм дошъл. Дълъг път, по-дълъг, отколкото изобщо някога съм си представял, че ще измина. И все има още много левги за пътуване, сигурен съм. Струва си риска да увеличим шансовете си да стигнем до Наглимунд живи“.

Защо му идваха наум такива решения? Наистина бе ужасно несправедливо. Той горчиво се чудеше защо Бог му е определил такива премеждия — ако наистина бе вярно, както казваше отец Дреосан, че Той наблюдава всички.

Но трябваше да помисли и за други неща, не само за гнева си. Бинабик и другите, изглежда, разчитаха на него, а Саймън не беше свикнал с това. Сега от него се очакваше нещо.

— Ще го направя — каза той накрая. — Но ми кажи едно. Какво всъщност се случи с твоя учител? Защо умря той?

Бинабик бавно кимна.

— Той ми бе казал, че по пътя мигат да се случат две неща. Опасни неща. Първото, и то обикновено се случва само на неопитни, е, че ако някой се опитва да върви по пътя, без да е овладял необходимата мъдрост, е възможно да пропусне местата, където Пътят на сънищата и пътят на земния живот се разделят. — Той изкриви дланите си и ги раздели. — Тогава вървящият не може да намери пътя за връщане. Ала аз мисля, че Укикук бе твърде умен, за да допусне това.

Представата да върви изгубен и бездомен из въображаеми пространства събуди у Саймън познат спомен и той жадно вдъхна влажния въздух.

— Тогава какво се е случило с Укикук?

— Другата опасност, за която ми говореше — каза Бинабик и стана, — е, че освен мъдрите и добрите по Пътя на сънищата бродят и други неща, и други опасни сънуващи. Мисля, че се е срещнал с един от тях.

Двамата тръгнаха по тясното мостче към хижата.

 

Гелое отпуши едно тумбесто гърне, пъхна двата си пръста вътре и ги извади покрити с тъмнозелена паста, по-лепкава и с по-странен мирис дори от мъховата лапа.

— Наведи се — каза тя и натри малко от пастата по челото на Саймън, точно над носа му, след което направи същото със себе си и с Бинабик.

— Какво е това? — попита Саймън. Имаше странно усещане по кожата: едновременно горещо и студено.

Гелое се настани пред слабия огън и направи знак на момчето и трола да се присъединят към нея. После каза:

— Кучешко грозде и липова кора, за да му придаде необходимата гъстота. — Разположи момчето, трола и себе си около огнището в триъгълник и постави гърнето на пода до коленете си.

Усещането на челото му беше изключително странно, реши Саймън, докато наблюдаваше как валадата хвърля зелени клонки в огъня. Бели струйки дим се вдигнаха нагоре и превърнаха пространството пред тях в мъглив стълб, през който очите на Гелое блестяха с жълто-зелен блясък, отразявайки огъня.

— Сега натрийте това на двете си ръце — каза тя и им даде по още малко от пастата — и го нанесете по устните си. Но не в устата. Съвсем по малко…

Когато бяха готови, тя ги накара да се хванат за ръце. Малахиас, който не бе проговорил, откакто Саймън и тролът се бяха върнали, ги наблюдаваше от сламеника до спящото дете. Странното момче изглеждаше напрегнато, ала устата му бе свита в строга линия, сякаш се мъчеше да не издаде безпокойството си. Саймън протегна ръцете си настрани и стисна малката суха длан на Бинабик в лявата си ръка и силната ръка на Гелое — в дясната.

— Дръжте се здраво — каза вещицата. — Нищо страшно няма да се случи, ако се пуснете, но по-добре да се държите. — Тя наведе очи и започна тихо да шепне неясни думи. Саймън гледаше движещите се устни и полуспуснатите клепачи на големите й очи; отново го порази колко много прилича на птица, горда и зареяна високо в небето птица. Продължаваше да гледа през стълба дим, когато внезапно го смути някакво парене по дланите, челото и устните.

Изведнъж отвсякъде го обгърна тъмнина, сякаш гъст облак бе скрил слънцето. За момент той не виждаше нищо, освен дима и червеникавото сияние на огъня — всичко останало бе изчезнало в тъмнината. Очите му натежаха и в същото време той се почувства така, сякаш някой завря лицето му в сняг. Беше му студено, много студено. Той се прекатури назад и тъмнината го погълна.

След време — Саймън нямаше представа колко, освен че през това време чувстваше единствено стискането на двете чужди ръце, което му вдъхваше увереност — в тъмнината започна да свети неопределен източник на светлина — светлина, която постепенно прие формата на бяло поле. Белотата не беше равномерна; някои места светеха като слънчева светлина върху полирана стомана; други бяха почти сиви. Малко по-късно бялото поле се превърна в голяма блестяща планина от лед, толкова невероятно висока, че билото й се криеше в бухналите облаци, затиснали тъмното небе. По блестящите й склонове имаше пукнатини, от които бълваше дим и се издигаше към небето, за да се слее с облаците.

И после, по някакъв начин, той изведнъж се озова сред голямата планина, летеше шеметно като слънчев лъч през тунели, които водеха все по-навътре; тъмни тунели, които обаче бяха облицовани с лед. Безброй силуети се движеха през мъглата, сенките и огледалния блясък на леда — ъгловати силуети, с бледи лица, които профучаваха през коридорите като блестящи копия или кръжаха във формата на странни сини и жълти светлинки, чийто пушек се издигаше нагоре във височините.

Лъчът, който бе Саймън, все още стискаше две ръце и те, от своя страна, го държаха здраво, или по-скоро нещо друго го караше да чувства, че не е сам, тъй като несъмнено един лъч не можеше да има ръце, с които да държи нещо. Накрая той се озова в огромно помещение — гигантска дупка в центъра на планината. Таванът бе толкова високо над пода от блестящ лед, че снегът сякаш се сипеше от небето — подскачащи, гонещи се облаци от снежинки, като армии от малки бели пеперуди. В центъра на огромното помещение имаше голяма шахта, чието отверстие блещукаше с бледосиня светлина и от него се излъчваше някакъв ужасяващ, вцепеняващ сърцето страх. От необозримите й дълбочини, изглежда, се издигаше някаква топлина, защото въздухът над нея бе като танцуващ стълб от мъгла, който блестеше с размазани цветове като огромна ледена висулка, уловила слънчевите лъчи.

В мъглата над шахтата висеше нещо непознато, с неясни очертания и неопределими размери; нещо, което бе направено от много неща с различна форма, безцветно като стъкло. Очертанията му се появяваха тук-там в танцуващия стълб от мъгла — ъгли и шеметни извивки с някакво неуловимо плашещо естество. По някакъв неопределим начин то напомняше на музикален инструмент. Ако беше така, този инструмент бе толкова огромен, чужд и плашещ, че лъчът, който бе Саймън, разбра — никога не би оживял, ако чуе ужасната му музика.

Срещу стената, върху ъгловата, покрита със скреж черна скала, седеше една фигура. Виждаше я ясно, сякаш внезапно се озова точно над страшната, сияеща в синьо шахта. Беше облечена в сребристобяла роба с фантастични орнаменти. По раменете й падаше снежна коса и незабележимо се сливаше с безукорно бялата одежда.

Бялата фигура вдигна главата си — лицето й представляваше слънце с бяла светлина. Миг по-късно, когато фигурата се извърна, Саймън видя, че това е само скулптура на красиво и безстрастно женско лице… сребърна маска.

Смущаващо странното лице се обърна към него. Той се почувства изхвърлен, отделен от гледката, като коте, откъснато от ръба на рокля, за която се е заловило с ноктите си.

Пред него изникна видение, по някакъв начин свързано с венеца от мъгла и страховитата бяла фигура. Отначало то бе просто още едно петно от албастрово бяло; постепенно обаче се превърна в ъгловата форма, изпъстрена с черно. Черните петна се превърнаха в линии, линиите — в знаци; накрая пред него увисна отворена книга. По страниците й имаше букви, които Саймън не можеше да прочете — сложни руни, които потреперваха и застиваха неподвижно.

След миг на безвремие те отново започнаха да трептят. Разделиха се и се трансформираха в черни силуети — три продълговати тънки неща… три меча. Единият имаше ръкохватка, оформена като Дървото на Усирис, другият — като кръстата покривна греда. Третият меч имаше странно двойно острие — два тънки шипа, които заедно с дръжката образуваха петолъчна звезда. Някак подсъзнателно той позна този меч. Някъде в спомен, тъмен като нощта и дълбок като пещера, видя това острие.

Мечовете изчезнаха един по един. Остана само сиво-бялото небитие.

Саймън почувства как нещо го тегли и го отдалечава от планината, от помещението с шахтата, от самия сън. Една част от него се радваше, че напуска ужасните забранени места, където се луташе духът му, ала друга част не искаше.

Къде бяха отговорите? Целият му живот бе прекъснат, разбит от преминаването на някакво проклето, безмилостно, безстрастно колело и дълбоко в себе си той беше разгневен. Беше също и изплашен, хванат в кошмар, който нямаше свършване, ала в момента гневът му надделя.

Той се възпротиви на тегленето, борейки се с оръжия, които не познаваше, за да задържи съня, за да изтръгне от него знанието, което искаше. Бързо сграбчи намаляващата белота и бясно я замачка, опитвайки се да я превърне в нещо, което ще му подскаже защо Моргенес умря, защо Докайс и монасите от „Свети Хоудрунд“ бяха убити, защо малката Лелет лежеше почти мъртва в една хижа в сърцето на горската пустош. Бореше се озлобено. Ако един лъч можеше да плаче, то той плачеше.

Бавно и болезнено ледената планина отново изникна пред него от пустотата. Къде бе истината? Той искаше отговори. Докато „азът“ на Саймън в съня се бореше, планината израсна нагоре, после се стесни и когато стигна небето, пусна корени като някакво ледено дърво. После клоните се отделиха и пред него остана само стройна бяла кула — кула, която му беше позната. На върха й горяха пламъци. Отекна силен гръмовен звън, като биенето на чудовищна камбана. Кулата се олюля. Камбаната удари още веднъж. Това беше нещо изключително важно, разбра той, нещо призрачно и тайнствено. Той почти чувстваше отговора…

„Малка мушице! Стигна до нас, а?“

Обгърна го ужасна, задушаваща пустота и скри от погледа му кулата, заглуши звъна на камбаната. Безкрайна студенина отнемаше дъха на неговото „аз“ в съня. Беше изгубен в пищяща празнота, малка прашинка на дъното на безкрайни черни дълбини, откъснат от живота, въздуха и мисълта. Всичко изчезна… всичко освен страшната, изпепеляваща омраза на нещото, което го държеше… задушаваше го.

И тогава, загубил всякаква надежда, той бе освободен.

Кръжеше шеметно високо над Остен Ард, сграбчен в силните нокти на голям сив бухал, който се носеше като самия син на вятъра. Ледената планина се смаляваше зад него, погълната от огромната снежнобяла равнина. Със светкавична бързина бухалът го носеше над езера и заснежени планини, устремен към тъмната линия на хоризонта. Когато тази линия започна да се превръща в гора, той почувства, че се изплъзва от ноктите на бухала. Птицата го сграбчи по-здраво и стремглаво се спусна към земята. Когато повърхността наближи, бухалът разпери криле. Спуснаха се над снежното поле към сигурността на гората.

И после се оказаха в безопасност, под покрива на хижата.

 

Саймън изстена и се претърколи на хълбок. Главата му кънтеше като наковалнята на Рубен Мечока по време на турнир. Езикът му се бе подул и бе станал двойно по-голям; въздухът, който вдишваше, имаше вкус на метал. Той бавно се изправи на ръце и крака и внимателно надигна глава.

Бинабик лежеше до него с пребледняло лице. Куантака го душеше и скимтеше. От другата страна на тлеещото огнище тъмнокосият Малахиас разтърсваше Гелое, която лежеше с отпусната уста, с чело, осеяно с блестящи капчици пот. Саймън изстена отново. Главата му пулсираше, увиснала между раменете. Той допълзя до Бинабик. Малкият мъж дишаше. Щом Саймън се наведе над него, тролът се закашля, вдъхна жадно въздух и отвори очи.

— Всички… — изхриптя той — всички ли сме тук?

Саймън кимна, загледан в Гелое, която все още не даваше признак на живот, въпреки усилията на Малахиас.

— Момент… — каза той и бавно се изправи. Излезе през вратата на хижата, понесъл едно малко празно гърне. Не се изненада много, когато видя мъглата, въпреки че вече беше следобед; струваше му се, че е пътувал по Пътя на сънищата много по-дълго. Имаше също натрапчивото усещане, че нещо се е променило в околността на самата хижа, ала не можеше да определи точно какво. Панорамата беше леко изкривена. Реши, че това се дължи на преживяването му. Напълни гърнето със студена вода, изми лепкавата зелена паста от ръцете си и се върна в хижата.

Бинабик отпи жадно, после направи знак на Саймън да занесе съда на Гелое. Малахиас гледаше полуобнадеждено, полузавистливо как Саймън внимателно повдигна главата на вещицата и изля малко вода в полуотворената й уста. Тя се закашля, после преглътна и Саймън й даде още малко вода.

Докато държеше главата й, Саймън внезапно осъзна, че по някакъв начин Гелое го беше спасила, докато се носеха в съня. Погледна жената, която сега дишаше по-равномерно, и си спомни големия сив бухал, който го бе хванал тъкмо когато неговото „аз“ в съня изпускаше последния си дъх, и го беше измъкнал.

Гелое и тролът не бяха подозирали, че ще се случи точно така, усети той; всъщност именно той ги бе изложил на такава опасност. Обаче не се чувстваше виновен за действията си. Бе направил това, което трябваше. Достатъчно дълго беше бягал от колелото.

— Как е тя? — попита Бинабик.

— Мисля, че ще се оправи — каза Саймън, докато внимателно наблюдаваше вещицата. — Тя ми спаси живота, нали?

Бинабик го изгледа през мокрите кичури, паднали на кафявото му лице.

— Така изглежда — каза той накрая. — Тя е могъщ съюзник, но дори нейната сила беше подложена на крайно изпитание при това преживяване.

— Какво означаваше това? — попита Саймън, като остави Гелое в ръцете на Малахиас. — Видя ли това, което видях аз? Планината и… и дамата с маската, и книгата?

— Чудя се дали сме видели всички неща еднакво, Саймън — бавно отговори Бинабик. — Но смятам, че е важно да изчакаме Гелое да сподели мислите си с нас. Може би по-късно, след като се нахраним. Умирам от глад.

Саймън несигурно се усмихна на трола и когато се обърна, срещна втренчения поглед на Малахиас. Момчето понечи да се извърне после някаква вътрешна решимост го накара да задържи погледа си, докато най-накрая този, който се почувства неудобно, се оказа Саймън.

— Изглеждаше, че цялата къща се тресе — внезапно проговори Малахиас и Саймън се стресна. Гласът на момчето беше напрегнат, висок и хрипкав.

— Какво имаш предвид? — попита Саймън, заинтригуван както от факта, че Малахиас говори, така и от думите му.

— Цялата хижа. Докато вие тримата седяхте и гледахте огъня, стените й започнаха… да треперят. Сякаш някой я повдигна и отново я сложи на мястото й.

— Най-вероятно е било заради начина, по който се движехме, докато бяхме… искам да кажа… о, не знам — предаде се Саймън ядосано. Наистина, в момента той не знаеше нищо. Чувстваше се така, сякаш някой е разбъркал мозъка му с пръчка.

Малахиас се обърна, за да даде още вода на Гелое. По первазите на прозорците внезапно затупкаха дъждовни капки; сивото небе не можеше да сдържа повече бурята в утробата си.

 

Вещицата бе намусена. Бяха оставили супените паници, седяха на голия под и се гледаха; Саймън, тролът и стопанката на хижата. Малахиас, макар и явно заинтригуван, седеше на леглото до малкото момиче.

— Видях да се движат лоши неща — каза Гелое и очите й заблестяха. — Лоши неща, които ще разтърсят корените на света, който познаваме. — Тя беше възстановила силите си и изглеждаше сериозна и строга като крал, който взима важно решение. — Малко ми се иска да не бяхме поемали по Пътя на сънищата, ала това е само безсмислено желание на една част от мене, която просто иска да бъда оставена на мира. Виждам, че се задават мрачни дни, и се страхувам да не бъда завлечена във водовъртежа на лошите събития, които са предопределени да се случат.

— Какво имате предвид? — попита Саймън. — Какво е всичко това? И вие ли видяхте планината?

— Стормспайк. — Гласът на Бинабик бе странно спокоен. Гелое го погледна, кимна и двамата се обърнаха към Саймън.

— Наистина. Ние видяхме Стормспайк, както я наричат в Римърсгард. Що се отнася до римърите, те я смятат за легенда. Стормспайк. Планината на норните.

— Ние, кануките — започна Бинабик, — знаем, че Стормспайк е истинска. И все пак норните не са се намесвали в работите на Остен Ард от незапомнени времена. Защо сега? Изглежда ми, сякаш… сякаш…

— Сякаш се готвят за война — завърши Гелое вместо него. — Прав си, ако трябва да вярваме на съня. Дали обаче сме видели правилно — това трябва да отсъдят по-тренирани очи от моите. Но ти каза, че хрътките, които са ви преследвали, са носели знака на Стормспайк; това е реално доказателство в реалния свят. Мисля, че можем да вярваме на тази част от съня, или поне би трябвало.

— Готвят се за война ли? — Саймън се чувстваше все по-объркан. — Срещу кого? И коя беше жената със сребърната маска?

Гелое изглеждаше много изморена.

— Маската? Не беше жена. Можеш да я наречеш същество от легендите или същество от незапомнени времена, както каза Бинабик. Това беше Утук’ку, кралицата на норните.

Саймън почувства как го обзема хлад. Вятърът отвън пееше студената си самотна песен.

— Но какви са тези норни? Бинабик каза, че са били сити.

— Легендата разказва, че някога са били част от ситите — отвърна Гелое. — Но те са изгубено племе, отстъпници. Изобщо не тръгнали към Асу’а заедно със своя народ, а изчезнали в неизследвания север, в ледените земи отвъд Римърсгард и нейните планини. Предпочели да се изолират от живота на Остен Ард, макар че сега нещата май се променят.

Саймън видя как по деловото, сериозно лице на жената пробяга тръпка на безпокойство.

„И тези норни помагат на Елиас да ме преследва? — помисли си той и почувства как отново го обзема страх. — Защо съм в този кошмар?“

После, сякаш страхът беше отворил някаква врата в ума му, той си припомни нещо. От скрити кътчета на съзнанието му изпълзяха отблъскващи силуети и той се задъха.

— Тези… тези бели хора, Норните. Виждал съм ги!

— Какво!? — произнесоха в един глас Гелое и тролът и се наведоха напред. Стреснат от напрежението им, Саймън се отдръпна.

— Кога? — рязко попита Гелое.

— Случи се… мисля, че се случи — може и да е било сън — в нощта, когато избягах от Хейхолт. Бях в църковния двор и ми се стори, че чувам някой да ме вика по име — женски глас. Бях толкова изплашен, че избягах от църковния двор към Тистерборг. — Сламеникът се размърда: Малахиас нервно се обърна на една страна. Саймън не му обърна внимание и продължи: — На върха на Тистерборг гореше огън, сред Камъните на гнева. Знаете ли ги?

— Знам ги. — Отговорът на Гелое беше безстрастен, ала той почувства зад думите някаква скрита многозначителност, която не разбра.

— Ами, бях замръзнал и гладен, така че се изкачих на хълма. Съжалявам, бях сигурен, че това е сън. Може и да е било сън.

— Може. Продължавай.

— На върха имаше мъже. Бяха войници — разбрах го по това, че носеха ризници. — Саймън почувства как дланите му се овлажняват от пот и ги разтри една в друга. — Един от тях беше крал Елиас. Като го видях, се изплаших още повече и се скрих. После… после се чу ужасен скърцащ звук и от другата страна на хълма се появи черна кола. — Всичко оживяваше отново в съзнанието му, ала все още имаше празни места. — Няколко от тези белолики хора — норните, защото това бяха норни, вървяха заедно с каруцата, облечени в черни роби.

Последва мълчалива пауза, през която Саймън се опитваше да си спомни още нещо. Дъждът барабанеше по покрива на хижата.

— И? — попита накрая тихо валадата.

— Елисия, Божия Майко! — възкликна Саймън и в очите му се появиха сълзи. — Не мога да си спомня! Те му дадоха нещо, нещо от колата. Случиха се и други неща, но в съзнанието ми е пълна мъгла. Усещам го, но не мога да кажа какво е. Дадоха му нещо! Мислех, че е сън! Той зарови лице в ръцете си, опитвайки се да възкреси спомена в замъгленото си съзнание.

Бинабик неловко го погали по коляното.

— Това може би отговаря на другия ни въпрос. Аз също се замислих защо норните се подготвят за битка. Чудех се дали ще се изправят срещу Елиас, Върховния крал, заради това, че имат някакви сметки за уреждане с човечеството отпреди векове. Сега ми се струва, че те му помагат. Сключена е някаква сделка. Вероятно това е, на което Саймън е станал свидетел. Но как? Как е могъл Елиас да се сближи толкова с потайните норни?

— Приратес. — В момента, в който го произнесе, Саймън се почувства сигурен, че е така. — Моргенес каза, че Приратес отваря врати, през които влизат ужасни същества. Приратес също бе на хълма.

Валада Гелое кимна.

— Това в известен смисъл е логично. Въпросът, на който трябва да се отговори — а това, сигурна съм, не е в нашите възможности — е какъв е бил разменният залог на сделката. Какво биха могли да предложат Приратес и кралят на норните в замяна на тяхната помощ?

Известно време измина в мълчание.

— Какво пишеше в книгата — обади се внезапно Саймън, — която бе по Пътя на сънищата? Вие също ли я видяхте?

Бинабик се тупна с ръба на дланта си по гърдите.

— То беше там. Руните, които видях, бяха римъргардски. „Ду Сварденвирд“. На вашия език това означава: „Магията на мечовете“.

— Или „Съдбата на мечовете“ — прибави Гелое. — Това е известна книга в средите на мъдрите, но е загубена отдавна. Никога не съм я виждала. Казват, че я е написал Нисес — свещеник, който бил съветник на крал Хйелдин Лудия.

— Този, на чието име е наречена Кулата на Хйелдин ли? — попита Саймън.

— Да. Там, където са загинали Хйелдин и Нисес.

Саймън се замисли и каза:

— И аз видях три меча.

Бинабик погледна Гелое.

— Видях само форми — бавно произнесе тролът. — Мисля, че може би изглеждаха като мечове.

Вещицата също не беше сигурна. Саймън описа силуетите, но те не говореха нищо нито на нея, нито на Бинабик.

— И така — каза накрая малкият мъж, — научихме от пътуването в съня, че норните помагат на Елиас. Така предполагаме. Тази странна книга играе някаква роля… навярно. Това е нещо ново. В съня ни се мерна Стормспайк и владенията на планинската кралица. Може би сме научили неща, които все още не разбираме. И все пак аз мисля, че едно нещо не се е променило — трябва да стигнем до Наглимунд на всяка цена. Валада, твоята къща ще ни подслони за известно време, но ако Джосуа е жив, той трябва да узнае за тези неща.

Бинабик неочаквано бе прекъснат от четвърти участник в разговора.

— Саймън — каза Малахиас, — ти каза, че някой ти е извикал в църковния двор. Чул си моя глас. Това бях аз.

Саймън зяпна.

Гелое се усмихна.

— Най-после една от нашите мистерии започна да се разбулва. Продължавай, дете. Кажи им каквото трябва.

Малахиас гневно се изчерви.

— Аз… аз не се казвам Малахиас. Името ми е… Мария.

— Но Мария е момичешко име, — започна Саймън и спря при вида на усмихващата се Гелое. — Момиче? — каза безпомощно той. Вторачи се в лицето на странното момче и внезапно осъзна какво бе то всъщност. — Момиче! — изсумтя той. Чувстваше се страшно глупаво.

Вещицата се закиска.

— Беше очевидно, трябва да призная — или би трябвало да бъде. Тя имаше предимството, че е пътувала с едно момче и с един трол, както и това, че опасните преживелици объркват хората, но аз й казах, че измамата не може да трае дълго.

— Особено през целия път до Наглимунд, а аз съм се запътила натам. — Мария разтърка очите си. — Нося важно съобщение за принц Джосуа от неговата племенница Мириамел. Моля ви не ме питайте какво е, защото не мога да ви кажа.

— Ами сестра ти? — попита Бинабик. — Тя няма да може да издържи дългия път. — Той също оглеждаше с присвити очи Мария, сякаш се мъчеше да разбере как е бил изигран. Сега Мария му изглеждаше съвсем като девойка.

— Тя не ми е сестра — тъжно каза Мария. — Лелет беше прислужница на принцесата. Бяхме много близки. Страхуваше се да остане в замъка без мен и много искаше да дойде. — Тя погледна спящото дете. — В никакъв случай не трябваше да я взимам със себе си. Опитах се да я изтегля на дървото, преди кучетата да ни хванат. Само ако бях по-силна…

— Не е ясно — намеси се Гелое — дали малкото момиче изобщо ще може да пътува. Все още е на ръба на смъртта. Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е истината. Трябва да я оставите при мен.

Мария се опита да възрази, но Гелое не искаше и да чуе. Саймън се обезпокои, като видя нещо като искрица на облекчение в очите на девойката. Ядоса се, като си помисли, че тя би изоставила раненото дете независимо колко важно бе посланието до принца.

— Е — каза Бинабик, — докъде стигнахме? Все така трябва да стигнем до Наглимунд, а сме заклещени сред левги гъсти гори и стръмните склонове на Велдхелм. Да не говорим за тези, които ще ни преследват.

Гелое сериозно се замисли.

— Струва ми се — каза тя, — че трябва да прекосите гората и да стигнете до Да’ай Чикица. Това е старо поселище на ситите, отдавна запустяло, разбира се. Там можете да намерите Стаил — стар път между хълмовете, още от времето, когато ситите редовно са пътували оттам до Асу’а — Хейхолт. Сега не го използва никой, освен животните, ала това ще е най-лесният и безопасен маршрут. Сутринта ще ви дам карта. Да, Да’ай Чикица. — Дълбоко в жълтите й очи припламна светлинка и тя бавно наклони глава, сякаш бе потънала в мислите си. Миг по-късно примигна и възвърна обичайната си живост. — Сега трябва да поспите. Всички трябва да поспим. Събитията от днешния ден ме изтощиха и сега съм крехка като върбова клонка.

Саймън не мислеше така. Смяташе, че вещицата е силна като дъб. Ала, както предположи, дори дъбът може да пострада по време на буря.

 

По-късно, докато лежеше сгушен в наметалото си и чувстваше тежестта на топлото тяло на Куантака в краката си, се опита да изгони мислите за планината. Тези неща бяха твърде непонятни, твърде мрачни. Вместо това се зачуди какво ли си е помислила за него Мария. Момче, както го бе нарекла Гелое, момче, което не знае как изглежда едно момиче. Не беше честно — кога бе имал време да се замисли за това?

Защо го следеше тя в Хейхолт? По поръчение на принцесата? И ако Мария е била в църковния двор — защо? Откъде знаеше името му? Защо си е направила труда да го научи? Той изобщо не можеше да си спомни да я е виждал в замъка — поне не като момиче.

Когато най-после се унесе в сън, като малка лодка, теглена навътре в черен океан, той сякаш следваше отслабваща светлина, едно малко ярко петно в далечината. Зад прозорците дъждът плакнеше тъмната огледална повърхност на езерото.