Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (27)

24. Хрътките на Еркинланд

Саймън сънуваше, че се разхожда в Боровата градина в Хейхолт, точно пред Трапезарията. Над леко люлеещите се дървета висеше каменният мост, който свързваше Трапезарията с параклиса. Въпреки че не усещаше студ — в действителност той изобщо не чувстваше тялото си, освен като нещо, което се движи насам-натам — около него се въртяха и падаха крехки снежинки. Стройните заострени върхари на дърветата се губеха високо горе, наметнати с одеяла от сняг, и всичко бе потънало в тишина: вятърът, снегът, самият Саймън — всичко се движеше в един свят без никакъв шум или бързи движения.

Вятърът, който той не можеше да усети, задуха по-силно и дърветата в градината започнаха да се навеждат при преминаването на Саймън, разделяйки се като океански вълни пред подводен камък. Снежинките танцуваха около него и той се движеше по коридора между заснежените дървета.

Градината никога не му се бе струвала толкова дълга.

Внезапно нещо отпред привлече погледа му. В края на снежната пътека се издигаше голяма бяла колона, чийто връх се мержелееше в тъмните небеса над главата му.

„Разбира се — подсказа му Логиката на съня, — това е Кулата на Зеления ангел“. Никога не бе могъл да стигне директно от градината до основата на кулата, ала нещата се бяха променили през времето на неговото отсъствие… нещата се бяха променили.

„Но ако това е кулата — помисли си той, загледан нагоре към внушителния силует — защо има клони? Това не е кулата… или поне вече не е… това е дърво — голямо бяло дърво“.

Саймън седна в постелята си, с широко отворени очи.

— Кое е дърво? — попита Бинабик, който седеше до него и кърпеше ризата му с игла от птича кост. След миг свърши и му я подаде. Момчето измъкна луничавата си ръка изпод одеялото и я взе.

— Кое е дърво и как спа?

— Сънувах — с приглушен глас отвърна Саймън, докато надяваше ризата през главата си. — Сънувах, че Кулата на Зеления ангел се е превърнала в дърво. — Погледна въпросително Бинабик, ала тролът само сви рамене.

— Сънувал си — съгласи се той.

Саймън се прозя и се протегна. Не беше много удобно да спиш в защитена кухина в подножието на хълма, но бе за предпочитане пред перспективата да прекараш нощта незащитен в равнината.

Слънцето беше изгряло, незабележимо зад савана на облаците — размазано петно розовееща светлина на небето. От мястото, където се намираха, бе трудно да се разбере къде свършва небето и къде започва мъгливата равнина. Тази сутрин светът изглеждаше мрачен и безформен.

— Видях огньове, докато ти спеше — каза тролът и извади Саймън от унеса му.

— Огньове? Къде?

Бинабик посочи с лявата си ръка на юг.

— Ей там, назад. Не се тревожи, мисля, че бяха доста далеч. Най-вероятно това изобщо не ни засяга.

— Дано. — Саймън примижа, загледан в далечината. — Смяташ ли, че е Исгримнур с неговите римъри?

— Едва ли.

Саймън се обърна и погледна малкия мъж.

— Но ти каза, че ще се измъкнат… че ще оцелеят!

Тролът го погледна с поглед, който свидетелстваше, че търпението му е изчерпано.

— Ако беше почакал, щях да ти кажа. Сигурен съм, че са останали живи, но те пътуваха на север и се съмнявам, че са се върнали обратно. Тези огньове бяха далеч на юг, като че ли…

— Като че ли пътниците идват от Еркинланд — довърши Саймън.

— Да — каза Бинабик, малко троснато. — Но може да са търговци или поклонници. — Той се огледа. — Къде изчезна Куантака?

Саймън се намръщи. Можеше да познае кога някой увърта.

— Добре. Може да са всякакви… но ти бе този, който определяше темпото вчера. Ще изчакаме ли да се убедим с очите си дали са търговци, или са ровещите същества? — Шегата прозвуча съвсем не на място и загорча в устата му.

— Важното е човек да не е глупак — изсумтя Бинабик с отвращение. — Богханик — букените — не палят огньове. Те ненавиждат светлината. Не, няма да чакаме лагеруващите край огъня да ни настигнат. Тръгваме към гората, както ти казах. — Той посочи. — От другата страна на хълма ще можем да ги видим.

Храсталакът зад тях запука и двамата скочиха изненадани. Беше Куантака — тичаше надолу по склона, с нос ниско наведен до земята. Когато стигна до тях, побутна ръката на Бинабик и той я почеса зад ушите.

— Куантака е във весело настроение — усмихна се тролът и се видяха жълтите му зъби. — След като имаме преднина от цял един ден, с гъсти облаци, които ще скрият дима от лагерния огън, смятам, че поне можем да си устроим прилично угощение, преди да потеглим отново. Какво мислиш?

Саймън се опита да изглежда сериозен.

— Бих хапнал нещо… щом трябва. Щом наистина мислиш, че е важно…

Бинабик се вторачи в него, опитвайки се да прецени дали Саймън наистина има нещо против да закусят, и момчето едва сдържа смеха си.

„Защо се държа като идиот? — помисли си той. — Ние сме в ужасна опасност и положението ни няма да се подобри скоро“.

Повече не можеше да се сдържа при вида на объркания Бинабик и избухна в смях.

„Е — каза си, — човек не може да се тревожи непрекъснато“.

 

Саймън въздъхна доволно и позволи на Куантака да вземе остатъка от месо на катеричка от пръстите му. Учуди се на деликатността на огромните й зъби.

Огънят бе малък, тъй като тролът не искаше да поема излишен риск да ги забележат. Тънка струя дим се извиваше нагоре и вятърът я разнасяше по склона.

Бинабик четеше ръкописа на Моргенес, който беше разопаковал с позволението на Саймън.

— Надявам се да запомниш — каза тролът, — че не бива да опитваш това с никой друг вълк.

— Разбира се. Учудвам се колко е опитомена.

— Не е опитомена — натърти Бинабик. — Тя има споразумение на честта с мен, а това ще рече и с моите приятели.

— Чест? — лениво попита Саймън.

— Сигурен съм, че знаеш тази дума, още повече че тя доста често се употребява в южните земи. Чест. Мислиш, че такова нещо не може да съществува между човек и звяр? — Бинабик му хвърли рязък поглед, после продължи да прелиства ръкописа.

— Ами напоследък не мисля за нищо — каза безгрижно Саймън и се наведе, за да почеше рошавата брадичка на Куантака. — Просто се стремя да оцелея и да стигна до Наглимунд.

— Много го увърташ — измърмори Бинабик, ала не продължи темата. За известно време на склона се чуваше само шумоленето на пергамента. Утринното слънце започна да се издига в небето.

— Ето — каза накрая Бинабик, — чуй това. Ех, Дъще на планините, сега, когато чета словата му, Моргенес ми липсва още повече. Знаеш ли за Нарулах, Саймън?

— Разбира се. Там крал Джон разбил набанците. В замъка има врата, цялата покрита с гравюри, отразяващи битката.

— Прав си. Та тук Моргенес пише за битката при Нарулах, където Джон за пръв път се срещнал с известния сър Камарис. Да ти го прочета ли?

Саймън потисна пристъпа си на ревност. Напомни си, че докторът не е написал ръкописа си единствено за негово ползване.

— „… така че решението на Ардривис — според някои смело, според други арогантно — да се срещне с новоизпечения северен крал в равното поле на Средните тритинги, пред езерото Мирме, се оказало катастрофално. Ардривис изтеглил основните си сили в Онестринския проход — тесен път между планинските езера Адне и Клоду…“

— Това, за което говори Моргенес — обясни Бинабик, — е, че Ардривис, императорът на Набан, не вярвал, че Джон ще тръгне срещу него с голяма войска толкова надалеч от Еркинланд. Ала островитяните пердруинци, които винаги са били в сянката на Набан, сключили тайно споразумение с Джон да се присъединят към него. Крал Джон разбил армията на Ардривис: нещо, което гордите набанци смятали за невъзможно. Разбираш ли?

— Мисля, че да. — Саймън не беше сигурен, ала бе слушал достатъчно балади за Нарулах и повечето имена му бяха познати. — Чети нататък.

— Добре. Нека само да намеря пасажа, който исках да ти прочета… — Тролът проследи изреченията на страницата. — Ето!

— „И така, когато слънцето залязло зад планината Онестрис, последно слънце за девет хиляди мъртви и умиращи мъже, младият Камарис, чийто баща Бенидривис са-Винита бил взел императорския жезъл от своя умиращ брат Ардривис само час преди това, жаден за отмъщение, повел в атака петстотин конници — остатъка от Императорската гвардия…“

— Бинабик? — прекъсна го Саймън.

— Да?

— Кой какво взел и от кого?

Бинабик се разсмя:

— Прощавай. Твърде много имена, за да се ориентира човек веднага, нали? Ардривис бил последният набански император, въпреки че империята му не била по-голяма от днешното херцогство Набан. Ардривис се изправил срещу Престър Джон най-вероятно, защото е научил, че Джон възнамерява да обедини цялата Остен Ард, и конфликтът така или иначе бил неизбежен. Е, аз няма да те отегчавам с цялата история на войната, но това била тяхната последна битка, както вече знаеш. Император Ардривис бил убит от стрела и брат му Бенидривис го наследил на престола… до края на този ден, който свършил с капитулацията на Набан. Камарис, синът на Бенидривис, бил млад, вероятно само петнадесетгодишен, така че през този следобед той се оказал последният принц на Набан, както понякога се пее в песните… Сега разбра ли?

— По-добре. За момент всичките тези „възкачвания“ и „слизания“ от трона ме затрудниха.

Бинабик взе пергамента и продължи да чете:

— „Пристигането на Камарис на бойното поле объркало уморените войски на Еркинланд. Воините на младия принц също не били свежи, ала самият Камарис бил вихрушка, смъртоносна буря, и мечът Трън, който му дал неговият умиращ чичо, бил като черна светкавица. Дори в този последен миг, твърдят летописците, силите на Еркинланд щели да бъдат разбити, ала на бойното поле се появил Престър Джон, стиснал в ръката си, облечена с желязна рицарска ръкавица, Блестящ гвоздей, и си пробил път през набанската Императорска гвардия, докато не застанал лице в лице с храбрия Камарис“.

— Това е частта, която много исках да чуеш — каза Бинабик и премина на следващия лист.

— Добре. Ще го разсече ли Престър Джон на две половини?

— Много смешно! — изсумтя тролът. — Как тогава са щели да станат най-близките и най-прославени приятели? Да го разсече на две! — Той продължи да чете: — „Баладите разказват, че те се сражавали цял ден и цяла нощ, ала аз силно се съмнявам в това. Несъмнено те се били известно време, ала тъмнината скоро настъпила и на някои от изморените свидетели на битката наистина се сторило, че двамата велики мъже се били сражавали цял ден“. Каква мисъл има само твоят Моргенес! — изкиска се Бинабик и продължи да чете: — „Каквато и да е била истината, със сигурност те дълго си разменяли удари, от които броните им дрънчали и трещели, докато слънцето не залязло и гарваните не тръгнали за плячка. Никой от двамата не можел да надделее и въпреки че гвардията на Камарис отдавна била разбита от войските на Джон, никой от еркинландците не смеел да се намеси. Накрая конят на Камарис случайно стъпил в една дупка, счупил крака си и се строполил с болезнено цвилене, като затиснал принца. Джон можел да го довърши още тогава и малко хора биха го упрекнали, ала вместо това — както се кълнат всички очевидци — той помогнал на набанския рицар да се измъкне изпод коня си, подал му меча и когато Камарис отново станал боеспособен, продължили битката“.

— Милостиви Ейдон! — въздъхна Саймън впечатлен. Разбира се, беше чувал историята, но съвсем друго бе да я чуеш пресъздадена в уверения живописен стил на доктора.

— „И така, те продължили да се сражават, и накрая Престър Джон, който в края на краищата бил с двадесет години по-възрастен от Камарис, се задъхал и залитнал, и паднал на земята пред краката на набанския принц. Трогнат от силата и рицарството на своя противник, Камарис се отказал да го убие, а вместо това допрял Трън до шлема на Джон и поискал да му обещае, че ще остави Набан на мира. Джон, който не очаквал да му върнат жеста на пощада, огледал полето на Нарулах, изпълнено само с негови войски, помислил малко и после сритал Камарис-са-Винита между краката“.

— Не! — каза Саймън изненадано; при възклицанието му Куантака сънливо вдигна главата си. Бинабик само се усмихна и продължи да чете от ръкописа на Моргенес:

— „Тогава Джон на свой ред застанал над болезнено уязвения Камарис и му казал: «Имаш да учиш много уроци, ала ти си смел и благороден мъж. Ще се отнеса с баща ти, както подобава на сана му, и ще се погрижа добре за твоя народ. Надявам се, че в замяна на това ще усвоиш първия урок — този, който ти дадох днес, а той е: Честта е хубаво нещо, ала тя е средство, а не крайна цел. Един мъж, който умира от глад заради честта си, не помага на своето семейство, един крал, който се хвърля върху меча си, заради честта, не спасява кралството си». Когато Камарис се съвзел, бил толкова впечатлен от своя нов крал, че от този ден станал най-верния му последовател“.

— Защо ми прочете това? — попита Саймън. Чувстваше се доста засегнат от задоволството на Бинабик, докато тролът четеше за нечестните трикове на най-великия герой в родината на Саймън… И все пак това бяха думи на Моргенес и когато човек се замислеше, те правеха крал Джон да изглежда по-реална личност, а не като мраморната статуя на свети Сутрин, която събираше прах на катедралната фасада.

— Стори ми се интересно — усмихна се дяволито Бинабик. — Не, не е това причината — обясни бързо той, като видя, че Саймън се намръщи. — Всъщност исках да си вземеш поука и си помислих, че Моргенес може да постигне това по-лесно от мен.

— Ти не искаше да изоставиш мъжете от Римърсгард и аз разбирам мотивите ти — това вероятно не бе най-почтеният начин на поведение — продължи тролът. — Нито пък за мен бе почтено да изоставя задълженията си в Ийканук. Но понякога се налага да постъпваме в разрез с повелите на честта — или, така да се каже — с повелите на това, което се смята за чест… Разбираш ли ме?

— Не особено. — Намръщеното лице на Саймън се отпусна в иронична усмивка.

— Е — философски заключи Бинабик и сви рамене, — „ко мухухок на мик ака ноп“, казваме ние в Ийканук: „Когато се стовари върху главата ти, тогава ще разбереш, че е камък“.

Докато Бинабик прибираше готварските си пособия в чантата, Саймън упорито се мъчеше да осмисли тази максима.

 

Със сигурност Бинабик беше прав за едно. Когато превалиха хълма, можеха да видят единствено голямата тъмна маса на Алдхеорте, ширнала се пред тях, докъдето им стигат очите — един зелено-черен океан, замръзнал миг преди вълните му да се разбият в подножията на хълмовете. Всъщност Алдхеорте изглеждаше като море, срещу което самата суша се бе устремила, без да успее да го победи.

Саймън не се сдържа и възкликна от удивление. Дърветата се простираха в далечината, додето ги погълне мъглата, сякаш гората достигаше отвъд пределите на самата земя.

Като го видя така загледан в далечината, Бинабик каза:

— Най-важно е да ме чуеш добре точно сега. Ако се изгубим един друг там долу, може изобщо да не се намерим отново.

— Бил съм вече в гората, Бинабик.

— Само в покрайнините, приятелю Саймън. Сега ще навлезем дълбоко в нея.

— Цялата ли ще я прекосим?

— Ха! Не, това би ни отнело месеци — година, кой знае? Ала ние ще навлезем далеч зад границите й и нека се надяваме, че ще ни посрещне гостоприемно.

Саймън погледна надолу и го полазиха тръпки. Тъмните безмълвни дървета, сенчестите пътеки, които никога не бяха чували шум от човешки стъпки… всички истории на хората от града и замъка оживяха във въображението му.

„Но аз трябва да отида там — помисли си той. — Във всеки случай не смятам, че гората е нещо лошо. Тя е само стара… много стара. И подозрителна към непознати — или поне ме кара да мисля така. Но не е нещо лошо“.

— Да тръгваме — каза той, като се постара гласът му да прозвучи възможно най-ведро и силно. Ала когато Бинабик тръгна пред него надолу по склона, Саймън направи знака на Дървото пред гърдите си, просто за всеки случай.

 

Вървяха по заоблените тревисти възвишения, които плавно се спускаха към полите на Алдхеорте. Куантака внезапно спря и наклони рунтавата си глава на една страна. Слънцето беше превалило пладне и светеше високо в небето и мъглата, която се стелеше ниско по земята, беше почти изчезнала. Като се оглеждаха внимателно, Саймън и тролът се доближиха до вълчицата, която беше замръзнала като безмълвна сива статуя. Никакво движение не нарушаваше околния покой.

Куантака изскимтя и наклони главата си на другата страна, вслушвайки се в нещо. Бинабик внимателно пусна торбата си на земята и наостри уши.

Отвори уста да каже нещо, ала преди да заговори, Саймън също чу звука: слаб, неясен, усилващ се и стихващ, сякаш ято крякащи гъски летеше високо над главите им, далеч над облаците. Не изглеждаше обаче, че шумът идва от небето — по-скоро сякаш долиташе откъм дългата падина между гората и хълмовете, макар Саймън да не беше сигурен дали от север, или от юг.

— Какво… — започна той. Куантака изскимтя пак и разтърси глава, сякаш звукът дразнеше ушите й. Тролът сложи малката си кафява ръка зад ухото си и се заслуша за момент, после отново нарами торбата си и направи знак на Саймън да го последва към неясната линия на гората.

— Мисля, че са хрътки — каза той. Вълчицата подтичваше около тях, приближаваше се и после отново изчезваше. — Струва ми се, че са все още далеч, на юг от хълмовете… във Фростмарч. Във всеки случай, колкото по-бързо навлезем в гората, толкова по-добре.

— Сигурно — каза Саймън; крачеше бързо и тролът трябваше да подтичва, за да поддържа темпото. — Ала не ми прилича на лай на обикновени хрътки…

— Това — запъхтяно промълви Бинабик — си мисля и аз… И затова трябва да вървим колкото се може по-бързо.

Саймън се замисли върху думите на Бинабик и почувства как някаква студена ръка сграбчва сърцето му.

— Стоп! — каза той и спря.

— Какво правиш? — изсъска малкият мъж. — Все още са далеч, но…

— Извикай Куантака. — Саймън стоеше спокойно на мястото си. Бинабик се вторачи в него, после изсвири на Куантака, която вече тичаше към тях.

— Надявам се, че ще ми обясниш… — започна тролът, но Саймън посочи вълчицата и каза:

— Яхни я! Хайде, качвай се! Ако трябва да побързаме, аз мога и да тичам, ала твоите крака са твърде къси.

— Саймън — каза Бинабик, с присвити от гняв очи. — Аз съм тичал по стръмните склонове на Минтахок още когато си бил бебе…

— Но тук е равнина. Моля те, Бинабик, сам каза, че трябва да бързаме!

Тролът го изгледа, после цъкна с език на Куантака и тя легна по корем на рядката трева. Бинабик прехвърли крак през широкия й гръб и се настани върху нея, използвайки гъстата козина на врата й като седло. Изцъка отново и вълчицата се изправи, първо на предните си крака, после на задните. Бинабик се олюля на гърба й.

— Напред, Куантака! — рязко каза той и тя хукна. Саймън също побягна с дълги скокове. Не чуваха никакъв звук, освен шума от собствения си бяг, ала споменът за далечния вой на хрътките накара Саймън да настръхне. Тъмното лице на Алдхеорте все повече му заприличваше на гостоприемната усмивка на приятел. Бинабик се приведе ниско до врата на Куантака и дълго не погледна към Саймън.

Тичаха мълчаливо. Накрая, когато неясното сиво слънце вече докосваше върховете на хълмовете, стигнаха първите дървета — стройни брези, като белолики прислужнички, посрещащи гости в къщата на своя мрачен стар господар.

 

Навлязоха сред дърветата. Меката шума заглушаваше стъпките им и те тичаха мълчаливо като привидения сред редките дървета. През клоните проникваха снопове светлина и в тях блещукаха прашинки.

Саймън бързо отпадаше, потта се стичаше по лицето и шията му на мръсни вадички.

— Трябва да навлезем по-навътре — извика му Бинабик от гърба на Куантака. — Скоро ще се стъмни. Тогава ще си починем.

Саймън не каза нищо, а само напрегна сили; въздухът изгаряше дробовете му.

Когато накрая момчето премина в несигурно подтичване, Бинабик скочи от гърба на вълчицата и затича редом с него. Слънцето се плъзгаше над стволовете на дърветата, шумата под тях тъмнееше, а дървесните корони се къпеха в смътен ореол, като цветните прозорци на катедралата в Хейхолт. Саймън се препъна в един камък. Бинабик успя да го улови за лакътя и го задържа.

— Седни сега каза тролът. Саймън безмълвно се отпусна на земята и почувства как рохкавата почва потъва под него. Малко по-късно пристигна и Куантака. След като подуши наоколо, тя клекна и започна да облизва потта от шията на Саймън. Езикът й го гъделичкаше, ала той бе твърде изморен, за да я пропъди.

Бинабик приклекна и започна да изследва мястото. Бяха по средата на полегат склон, в основата на който се виеше кално поточе с тъмна ивица вода, ромоляща в средата.

— Когато успокоиш дишането си, мисля, че трябва да се преместим ей там. — Тролът посочи с пръст едно място малко по-нагоре, където се издигаше голям дъб; могъщият му коренак беше прогонил джунглата на другите дървета, така че около масивния му ствол имаше чисто пространство в радиус от един хвърлей. Саймън кимна, все още задъхан. След малко се изправи с мъка и двамата с малкия мъж тръгнаха нагоре по склона към дървото.

— Знаеш ли къде сме? — попита Саймън, като седна и се облегна на един от дебелите корени.

— Не — каза бодро Бинабик. — Но утре, когато слънцето изгрее и когато ще имам време за някои неща… ще знам. Сега ми помогни да съберем камъни и клони и ще напалим огън. А после — Бинабик се изправи и започна да търси сухи клони в бързо стопяващата се дневна светлина, — после имам за теб една приятна изненада.

 

Бинабик беше направил нещо като каменен правоъгълник без една страна около огъня, за да заслони светлината му. Пращенето на горящите клони създаваше уют и сигурност. Червените отблясъци хвърляха странни сенки върху лицето на Бинабик, докато той ровеше в торбата си. Саймън наблюдаваше искрите, които се извиваха нагоре.

Бяха си направили скромна вечеря от сушена риба, твърд хляб и вода. Саймън чувстваше, че не се е отнесъл към стомаха си, както би му се искало, ала все пак бе по-добре да лежи тук, топлейки краката си в пепелта, отколкото да тича. Не можеше да си спомни да е тичал толкова дълго, без да спре.

— Ха! — изкиска се триумфално Бинабик и вдигна нашареното си от огъня със светлини и сенки лице. — Обещах ти изненада, Саймън, и ще я получиш!

— Каза ми, че е приятна изненада. От другия вид преживях достатъчно, за да ми стигнат за цял живот.

Бинабик се усмихна и кръглото му лице сякаш се разтегна и се събра зад ушите му.

— Е, сам ще решиш. Опитай. — Той подаде на Саймън малко пръстено гърненце.

— Какво е това? — Саймън го поднесе към огъня. Беше тежичко, ала на него не пишеше нищо. — Нещо тролско?

— Отвори го.

Саймън пъхна пръста си в гърлото и откри, че е запечатано с нещо, което, изглежда, бе восък. Проби дупка, после поднесе гърненцето към носа си и внимателно го помириса. Миг по-късно пъхна пръста си вътре, извади го и го облиза.

— Мармалад! — каза със задоволство.

— Направен е от грозде, сигурен съм, — каза Бинабик, зарадван от реакцията на Саймън. — Намерих го в манастира, но покрай премеждията от последните дни го бях забравил.

След като хапна още малко, Саймън неохотно подаде гърненцето на Бинабик, който също намери съдържанието му за доста приятно на вкус. За кратко време изядоха мармалада и оставиха Куантака да оближе празното гърненце.

Саймън се сгуши в наметалото си край топлите камъни на угасващия огън и помоли:

— Ще изпееш ли някоя песен Бинабик? Или да разкажеш някоя история?

Тролът го погледна.

— Не мисля, че е време за истории, Саймън, защото ще ставаме рано и трябва да се наспим. Може би една кратка песен…

— Ще е чудесно.

— Но като си помисля — каза Бинабик и придърпа качулката си около ушите, — бих искал да чуя песен, изпята от теб. Тихичко, разбира се.

— От мен? Песен? — Саймън се замисли. През една пролука сред дърветата виждаше слабия блясък на някаква далечна звезда. Звезда… — Добре — каза той, — след като ти ми изпя песента за Седа и одеялото от звезди… и аз мога да ти изпея нещо, на което ме научиха камериерките, когато бях дете. — Той се намести по-удобно. — Надявам се, че помня всичките думи. Това е странна песен…

И тихо започна:

— В дълбоките дебри на Алдхеорте

Джак Мандуоуд свика

хората си от горите нашир и надлъж

и предложи короната, горското царство,

на този, който му хване звезда.

 

Беорнот изправи се първи и викна:

— Ще кача аз върха на дървото високо!

Ще сваля таз звезда и короната златна

ще остане за мен.

 

Изкатери брезата висока до последния клон,

после скочи към стария тис,

и подскачаше още и още,

ала звезда не достигна.

 

После стана Осгал, гръмко той обеща,

че ще прати стрела към небето:

— Ще улуча звезда; тя ще падне в краката ми

и короната моя ще бъде.

 

Двайсет стрели пусна Осгал, ала нито една

не улучи звездите усмихнати.

Всички паднаха, Джак се засмя,

и Осгал си отиде посрамен.

 

После всички опитаха вкупом

и се сбиха и скараха ядно…

и красивата Хрусе се изправи накрая

и погледна мъжете събрани.

 

— Джак Мандуоуд лесна задача ви даде —

рече тя с лъч присмехулен в очите.

— Но щом никой от вас не успя да вземе короната,

ще опитам и аз да го сторя.

 

И помоли мъжете за мрежа,

после мрежата в близкото езеро хвърли

и водата разплиска се, после застина

и звездите във нея изгряха.

 

Рече Хрусе красивата ясно:

— Ето виждаш ли, Джак Мандуоуд?

Тя е в мрежата хваната, само че мокра е.

Ако искаш, изтегли си я — твоя е.

 

Джак позасмя се и викна:

— Ето жена, за съпруга която ще взема:

тя звездата свали и короната взе ми,

значи мога живота си аз да й дам.

Тъй свалила звездата красивата Хрусе,

а пък Джак Мандуоуд я взел за жена…

Бинабик се засмя тихо и весело.

— Наистина забавна песен, Саймън. Благодаря ти!

Скоро пращенето на въглените стихна и единственият шум, който остана, бе тихото шумолене на вятъра в короните на дърветата.

 

Още преди да отвори очи, Саймън чу странен бръмчащ звук, който се усилваше и спадаше. Вдигна глава, все още схванат от съня, и видя, че Бинабик седи с кръстосани крака пред огъня. Слънцето бе изгряло съвсем наскоро и гората бе все още изпъстрена с бледите валма на мъглата.

Бинабик беше наредил кръг от пера около огъня, пера от множество различни птици, сякаш ги беше събирал дни наред, и затворил очи, се клатушкаше пред огъня и пееше на родния си език. Точно това бе събудило Саймън.

— Тутусик ахюг чукж куачимак, Тутусик ахюг чуюк куачимак… — повтаряше тролът. Тънката струйка дим, която се издигаше от огнището, затрепери, сякаш под напора на силен вятър, но крехките пера лежаха на земята неподвижни. Все още със затворени очи тролът започна да движи дланта си в кръг над огъня. Струйката дим се наклони, сякаш някой я беше бутнал, и заструи откъм единия край на огнището. Бинабик отвори очи, погледна за момент дима, после спря кръжащото движение на малката си ръка. Миг по-късно димът почна да се издига нормално.

Саймън си пое дъх и попита:

— Сега знаеш ли вече къде сме?

Бинабик се обърна и се усмихна доволно.

— Добро утро! Да, мисля, че вече знам с приблизителна точност. Няма да имаме големи проблеми, ала ще падне голямо вървене, докато стигнем къщата на Гелое.

— Къща? — учуди се Саймън. — Къща в Алдхеорте? Как изглежда?

— О! — Бинабик простря крака и разтри прасците си. — Не прилича на никоя от къщите, които си… — Той спря и се вторачи отвъд рамото на Саймън, вцепенен. Момчето разтревожено се извъртя, ала не видя нищо.

— Какво има?

— Шт… — Бинабик продължаваше да се взира в гората. — Натам. Чуваш ли?

След миг Саймън го чу: далечното лаене, което бяха чули преди. Полазиха го тръпки.

— Хрътките — каза той. — Но май са още далече.

— Ти все още не разбираш. — Бинабик погледна огнището, после нагоре към утринната светлина, която се процеждаше през короните на дърветата. — Те са минали покрай нас през нощта. Тичали са цяла нощ. И сега, ако не ме лъжат ушите, се връщат.

— Чии са тези хрътки? — Саймън почувства как дланите му овлажняват от пот и ги избърса в наметалото си. — Нас ли преследват? Не могат да ни намерят в гората, нали?

Бинабик разпръсна перата с едно движение на малката си обувка и започна да стяга торбата си.

— Не знам — каза той. — Нямам отговор на нито един от тези въпроси. В гората има сила, която може да обърка ловните хрътки — обикновените хрътки. Не ми се вярва обаче някой местен барон, излязъл на лов, да гони хрътките си цяла нощ, а и не съм чувал за кучета, които могат да го направят.

Бинабик извика Куантака, а Саймън седна и бързо започна да нахлузва обувките си. Болеше го цялото тяло, а беше сигурен, че пак ще тичат.

— Това са хората на Елиас, нали? — навъсено каза той и се намръщи от болка, докато натикваше отеклия си крак в обувката.

— Може би. — Куантака дотърча, Бинабик прехвърли крака си върху гърба й и я яхна. — Но какво прави помощникът на доктора толкова важен за краля и откъде той е намерил хрътки, които могат да тичат двадесет левги от здрач до зори? — Бинабик намести торбата си на гърба на Куантака и подаде тояжката си на Саймън. — Не изпускай това, моля те. Иска ми се да ти бяхме намерили ездитен кон.

Тръгнаха надолу по склона на долчинката, после нагоре по срещуположния склон.

— Близо ли са? Колко е далече… тази къща?

— Нито хрътките, нито къщата са наблизо — каза Бинабик. — Е, аз ще потичам с теб веднага щом Куантака започне да се изморява. Кикасут! — изруга той. — Как ми се иска да имахме кон!

— И на мен! — изпъхтя Саймън.

 

Продължиха на изток, все по-навътре в гората. Докато изкачваха хълмчета и се спускаха в каменисти долчинки, лаят на хрътките зад тях заглъхваше за дълго, после отново се появяваше по-силен. Бинабик удържа на думата си — скочи от Куантака, когато вълчицата започна да отпада, и затича до Саймън: правеше по две крачки срещу една на момчето и пуфтеше тежко през оголените си зъби.

Към обяд спряха да пийнат вода и да починат малко. Саймън откъсна няколко ивици от опаковката на нещата си, за да превърже покритите си с пришки крака, после подаде вързопите на Бинабик, за да ги сложи в торбата. Не можеше да понася да се люлеят около бедрата му, докато тича. Когато изгълтаха и последните капки вода от меха, шумът от преследвачите се чу отново. Този път лаят на хрътките бе толкова близо, че двамата веднага се впуснаха в бяг.

Скоро започнаха да се изкачват по дълго възвишение. Земята ставаше все по камениста и даже дърветата сякаш смениха вида си. Докато се препъваше по стръмния склон, Саймън усети как горчивото чувство на поражението пълзи по тялото му като отрова. Бинабик му бе казал, че няма да стигнат до къщата на тази Гелое преди късния следобед, а те вече губеха състезанието, макар слънцето още да не бе превалило пладне. Лаят на преследвачите им не отслабваше, дори стана толкова силен, че Саймън се зачуди откъде кучетата намират дъх да тичат и да лаят едновременно. Какви хрътки бяха това? Сърцето му туптеше по-бързо от сърцето на птичка. Скоро той и тролът щяха да се изправят лице в лице с преследвачите си. От тази мисъл му прилоша.

Най-после през дървесните стволове се видя ивица небе: върхът на склона. Куантака, която тичаше пред тях, внезапно спря и изви — рязък висок звук, който излезе дълбоко от гърлото й.

— Саймън! — изкрещя Бинабик и се хвърли в краката на момчето изотзад, така че то се прекатури на земята. Когато миг по-късно пред очите му просветна, лежеше, подпрян на лакти, и гледаше от една напукана скала надолу към дълбокия каньон. Няколко скални отломъка се отчупиха и полетяха покрай отвесната стена към далечните зелени върхове на дърветата долу.

Лаенето приличаше на пронизителния звук на медни бойни тръби. Саймън и тролът се отдръпнаха пълзешком от ръба на каньона и се изправиха.

— Виж! — прошепна Саймън, без да обръща внимание на разранените си ръце и брадичка. — Бинабик, виж! — И посочи надолу отвъд дългия склон, който току-що бяха изкачили, над зеления килим на дърветата.

Като прекосяваха полянките и изчезваха сред дърветата, на много по-малко от половин левга от тях се движеха малки бели петънца — хрътките.

Бинабик взе тояжката си от Саймън и я раздели на две половини. Изсипа стреличките си и подаде единия й край — този с ножа — на Саймън.

— Бързо — каза тролът. — Отрежи си някой клон и си направи тояга. — Ако трябва да умрем, ще продадем скъпо живота си.

Гърленият лай на кучетата огласяше хълма и навяваше мисълта за обкръжение и смърт.